Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Touch of Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 56 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright Linda Kichline, 1994

История

  1. — Корекция

Глава четвърта

„Най-лошото предстои.“

Алфред Тенисън, „Морски мечти“, 1.301

 

Ариел беше в бизнеса вече цели пет години, но все още усещаше тръпка, когато пристигаше на работа. Днешният ден не правеше изключение, макар че на първо място в ума й стояха безпокойството за Арманд и съмненията относно Моргрет.

Спря на уличката пред старата викторианска сграда, в която бе приютена книжарницата й. Остана неподвижна за миг, за да се потопи в атмосферата на Стария свят, която я заобикаляше. Не можа да сдържи усмивката си при спомена за деня, когато я видя за първи път и за влиянието, което бе оказала върху живота й.

Къщата беше собственост на нейната най-добра приятелка и съдружник Джийн Шелтън. В колежа Джийн и Ариел живееха в една стая. Шест месеца преди да завърши, Джийн наследи сградата, заедно с един склад антики, от една своя леля, която бе останала стара мома. Родителите на Джийн сметнаха, че поддръжката на къщата ще струва прекалено скъпо и настояха да я продаде.

Джийн беше склонна да ги послуша, когато покани Ариел да разгледа къщата. Прекараха един ден в разглеждането й — от тавана, натъпкан с художествени предмети до мазето, пълно с антики. Но Ариел беше очарована от библиотеката. Беше пълна с книги, някои от които на повече от сто години. Още като дете Ариел се беше пристрастила към книгите. Те бяха най-добрите й приятели. Никога не я изоставяха, дори когато се местеше от една част на света в друга.

Импулсивно попита Джийн дали би й продала книгите. Джийн я изгледа подозрително и я попита какво ще ги прави. Ариел сви рамене и отвърна: „Не знам. Може би ще отворя антикварна книжарница и ще ги продавам.“

От този импулсивен отговор бе дошла идеята на Джийн да превърне цялата къща в антикварен магазин. Сподели с Ариел, че винаги бе имала подчертан интерес към антиките. Беше сигурна, че ще й потръгне, но й липсваше начален капитал.

Джийн знаеше, че предишната година Ариел бе наследила значителна сума пари от продажбата на имота на майка си. Така че каза на Ариел, че ако й осигури първоначалния оборотен капитал може да вземе книгите като неин дял от начинанието. Тогава Ариел ще може да продава книги, а Джийн щеше да се заеме с мебелите. Идеята на часа допадна на Ариел и те решиха да се захванат с този бизнес, веднага щом завършат колежа.

Родителите на Джийн ги обявиха за луди. Както бяха посочили, Ариел и Джийн бяха само двайсет и една годишни и нито една от тях нямаше опит в търговията. Ариел беше завършила литература, а Джийн — психология. След като момичетата отказаха да се вслушат в съветите им, те направиха, както самите се изразиха, онова, което би сторил всеки нормален родител. Като подарък по случай завършването им те им наеха висококвалифициран консултант за една година. Така се появиха Стария Томс и Стария Джънк.

Но дори с помощта на консултантите първите няколко години бяха трудни. Филаделфия беше пълна с антикварни магазини и конкуренцията беше жестока. Но Джийн и Ариел успяха да изградят репутация на магазина си, като антиквариат, в който се продават качествени предмети на разумни цени и сега бизнесът им стоеше на солидна основа.

Като се откъсна от спомените, Ариел вдигна купчината книги по магьосническо изкуство, които бе взела от библиотеката и се измъкна от колата. Тъй като осъзнаваше, че знанията й по въпроса са почерпени от няколко стари книги, няколко романа на ужасите и от филмите, тя реши, че се нуждае от допълнителни знания. Скоро вече се беше настанила зад бюрото си с чаша кафе и книга, за която се твърдеше, че разкрива истината за модерната магия.

Прелистваше книгата и тъкмо бе попаднала на описанието на един от култовете към Сатаната, когато я поздрави силен писък и няколко неразбираеми думи, за които реши, че означават „лельо Ариел“, при все прозвучаха като „ейо Рел“. Миг по-късно към нея се втурна Джейми, осемнайсетмесечния син на Джийн, без дрехи.

— Как е любимият ми кръщелник? — попита през смях Ариел, като хвана кикотещия се, гол малчуган и го притисна в скута си.

— Той е единственият ти кръщелник и в най-скоро време ще го дам за осиновяване! — злокобно заяви Джийн, която се втурна в офиса с дрехите на малкия в ръце. — Този негов етап на завръщане към природата направо ме подлудява. Знаеш ли колко хора накара да го зяпат по пътя насам?

— Това е само временно. Ще го изживее — увери я с усмивка Ариел.

— Въпросът е там дали ще отмине достатъчно скоро, за да го видя — промърмори Джийн, като го взе от Ариел, изправи го на бюрото и започна да го облича. Докато Джийн се занимаваше с досадната задача, Джейми се държеше покорно, но щом го поставиха на пода се втурна към ъгъла с играчките си, като в движение започна да съблича фанелката си на червени и бели райета.

Джийн изпусна раздразнена въздишка и прекара пръсти през късата си, кестенява коса.

— Дали да не му залепя дрехите с лепило?

Ариел се усмихна отново, докато наблюдаваше как фанелката пада на пода и видя, че Джейми започва да си сваля панталонките.

— Погледни по друг начин на това, Джийн. Ако не друго, поне добавя специфика на магазина ни. Нито един друг антикварен магазин не може да се похвали, че разполага с щатен ексхибиционист. Може би ще успеем по някакъв начин да го включим в рекламата ни.

Джийн се разсмя кисело.

— Сега разбирам. „За всеки предмет, който купите, получавате безплатно пийп-шоу.“

Ариел взе чашата си, отиде до кафеварката и си доля кафе. Напълни друга чаша за Джийн и й я занесе.

— Благодаря — признателно рече Джийн, която се беше подпряла на ръба на бюрото на Ариел. Докато отпиваше от кафето си, тя вдигна една книга от купчината взети от библиотеката и повдигна вежди учудено. — „Магьосническото изкуство през деветдесетте години“. Откога се занимаваш с магии?

— Просто проучвам някои неща — смутолеви Ариел и се отпусна в стола си.

— И още как! — додаде Джийн, като взе друга книга от купа. — „Увод в черната магия“ — грабна друга книга. — „Признанията на вещицата“ — взе още една. — „Всичко, което някога сте искали да узнаете за вуду“. Ариел, какво става тук, по дяволите?

Ариел се поколеба дали да й отговори. Макар да беше споменала на Джийн, че Арманд е в беда, не беше й казала нищо конкретно. Да накара брат си да сподели с нея за проучванията си беше едно. Съвсем друго беше да сподели сведенията си, та макар и това да беше най-добрата й приятелка, на която вярваше безусловно. Лоялността й към Арманд изискваше да пази инкогнитото му. Но сега се готвеше да тръгне заедно с Моргрет и беше по-добре да го сподели с някого. В противен случай двамата с Арманд щяха да изчезнат и никой нямаше да знае какво се е случило с тях.

Като се отпусна назад, Ариел попита:

— Джийн, вярваш ли във вещици и магьосници?

— Хей, да не си се запознала със свекърва ми? Какво мислиш за нея? — пошегува се Джийн, отивайки към своето бюро.

При обикновени условия Ариел щеше да се разсмее на тази шега, но след времето, прекарано заедно с Моргрет, не беше в настроение за смях.

— Говоря сериозно. Вярваш ли в магии?

Джийн повдигна рамене и също се отпусна назад в стола си. Разположи краката си върху бюрото и каза:

— Разбира се. В училище изкарах курс по съвременно магическо изкуство, което практически представлява една широко призната нео-езическа религия. Разбира се повечето от съвременните групи, практикуващи магия, поставят във фокус завръщането към обожанието на земята и благоговеят пред природата, което е коренно различно от сатанизма. За нещастие повечето хора имат предвид именно него, когато чуят думите вещица или магьосник — Джийн спря за малко, за да отпие от кафето си и продължи: — Доколкото си спомням, повечето вещери не обичат да бъдат наричани магьосници. Смятат го за обида, тъй като произходът на думата „магьосник“ се свърза с лъжа, предателство и измама. Освен това класическият магьосник е бил чародеец или вълшебник със свръхестествени сили, които получавал по силата на договора, сключен от него с дявола. Тъй като повечето практикуващи вещици и вещери не вярват в дявола, сама виждаш, че подобна титла би била не само неподходяща, но дори оскърбителна. Но по мое мнение сред почитателите на Сатаната някои хора наричат себе си магьосници.

Ариел удивено поклати глава.

— Как помниш всичко това от училище?

— Проклета да съм, ако зная — отвърна Джийн с шеговита усмивка. — Мозъкът ми обикновено задържа знанията, колкото решето — вода. Сериозно, Ариел, откъде се появи тоя неочакван интерес към магиите?

Като прекара ръка през косата си, Ариел отговори:

— Ще ти разкажа една невероятна история.

През следващите няколко минути тя разказа на Джийн за проучванията на Арманд за сборището и за срещите й с Моргрет, пропускайки съня, разбира се. Джийн беше най-добрата й приятелка, но освен това имаше бакалавърска степен по психология и беше склонна да се занимава с любителска психоанализа. Ариел не се интересуваше от фройдисткото мнение на Джийн за сексуалния си живот.

Когато свърши, Джийн клатеше глава недоверчиво.

— У-ха! Наистина ли си се запознала с някакви диваци?

— Арманд се е срещнал с тях — мрачно я поправи Ариел. — А след това, което ми каза, аз се безпокоя още повече за него. След като Моргрет се нарича магьосник, можем да предположим, че в сборището, което Арманд проучва, практикуват сатанизма. Не че съм изненадана. Арманд не би започнал проучванията си, ако не е смятал сборището за опасно. Просто се надявам, да не съм закъсняла твърде много, за да успея да го измъкна от кашата, в която се е забъркал.

Джийн кимна важно.

— Смяташ ли, че можеш да вярваш на Моргрет?

Ариел се намръщи.

— Здравият разум ми подсказва, че не мога да му вярвам. В края на краищата именно той изпрати Арманд в сборището и аз все още не мога да разбера защо. Исках да кажа, защо, след като този човек владее свръхестествени сили, му е нужно да изпраща Арманд там? Защо самият той не направи нещо? Фактът, че не прави нищо, ми говори, че е замесен в изчезването на Арманд. От друга страна, той твърди, че е отхвърлен от обществото им, така че може би е търсел отмъщение с изпращането на Арманд там.

— Можеше ли да си представиш какво е обществото да те отхвърли? — замисли се Джийн. — Не мога да си представя нищо по-опустошително от това да стоиш пред хората, които обичаш и да ги виждаш как се държат така, сякаш тебе те няма. Това прави съдбата на бедния човек някак... трагично-романтична.

Трагично-романтична? Колкото и странно да беше, определението на Джийн за Лусиен се стори странно подходящо на Ариел. Въпреки зловещия му вид, в него имаше нещо меланхолично. Чу го в гласа му, който й призна, че я разбира, когато му каза, че като дете се е чувствала бездомна. За миг почувства тъга и самота. Това, разбира се, вероятно се дължеше на превъзбуденото й въображение, защото в следващия миг Моргрет се бе върнал към заплашителното си поведение.

Но все пак не можеше да пренебрегне факта, че по някаква необяснима причина изпитваше влечение към него и това я безпокоеше, тъй като чувството беше напълно ирационално. В края на краищата Лусиен ясно й бе показал, че я презира.

— Всичко, което мога да кажа е, че дори не ми се иска да си помисля какво трябва да направи един магьосник, за да го прокудят — каза Ариел като потрепери.

— Всъщност може би простъпката му не е чак толкова тежка — пренебрежително предположи Джийн. — Обществата, особено затворените общества, за които говорим, са склонни да налагат абсурдни наказания за нарушаването на правилата им. Моргрет може би просто е съблазнил не тази жена, която е трябвало.

Забележката на Джийн в миг изтласка на повърхността еротичния сън на Ариел. Изведнъж Ариел изпита обезпокояващото усещане, че Лусиен вероятно има пръст в нощните й фантазии. Но това беше пълен абсурд. Лусиен ясно бе показал, че не проявява сексуален интерес към нея, а дори да проявяваше, как би могъл да я накара да го сънува? Това просто беше невъзможно.

Щеше да е по-лесно да повярва в това заключение, ако не бе започнала да приема, че той наистина е магьосник. Но каква причина би могла да го накара да се появи в съня й?

— Защо, за Бога, избра съблазънта като пример? — попита обърканата Ариел.

Джийн повдигна рамене.

— Изглежда, че сексът е универсално табу. Дори в така наречените просветени общества все още се следват някои сексуални ритуали. Нарушаването им обикновено се изразява в някаква форма на много голямо наказание.

— М-м, не знам защо, но се съмнявам, че Моргрет е бил изхвърлен заради някаква морална подлост. Не изглежда такъв тип. Видът му е твърде...

— Твърде какъв? — окуражи я Джийн, понеже Ариел замълча.

— Твърде страховит — твърдо отвърна Ариел, макар това да беше само половината истина. Моргрет беше плашещ, но освен това по някакъв страховит начин изглеждаше секси. В него се криеше някакъв отблъскващ чар, какъвто Ариел смяташе, че би притежавал един вампир.

— Ариел, знам, че се безпокоиш за Арманд, но сигурна ли си, че отиването ти с Моргрет е добра идея? — попита Джийн, а в гласа й се доловиха нотки на безпокойство.

— Нямам друг избор. Когато казах на редактора на Арманд, че смятам, че той е в опасност, той само ми се изсмя. В полицията се отнесоха към мен така, сякаш съм луда. Моргрет е единствената ми надежда. Той знае къде е Арманд, тъй като той го е изпратил там.

— Знаеш, надявам се, че можеш да попаднеш в клопка?

— Да, но какво друго мога да сторя? Ако Арманд е в беда трябва да се опитам да му помогна.

— Разбира се, че трябва — промърмори Джийн, като стана и бързо се приближи към Ариел. Прегърна я и след като се отдръпнаха една от друга, продължи: — Искам да ми обещаеш, че ще ми се обаждаш при всяка възможност.

— Не се безпокой. Всеки път, щом се доближа до телефон, ще ти звъня — успокои я Ариел. — Само се надявам, че това, което ти казах, е вярно. Както току-що ти казах, Моргрет е способен по някакъв начин да променя фактите.

— Точно в това се опитва да те накара да повярваш — заяви Джийн, като се намръщи загрижено. — Твоят мозък си е само твой, Ариел. Никой друг не може да го контролира. Докато помниш това ще можеш да се бориш с психичните манипулации на Моргрет.

Преди Ариел да успее да отговори, Джейми се разплака и Джийн побърза да отиде при него. Ариел не успя да подтисне напълно завистта си, докато гледаше как майката и сина се успокояват взаимно. Искаше онова, което Джийн вече имаше — съпруг, който я обожаваше и дете в ръцете си. За нещастие дори не излизаше с някого и вместо да търси господин Подходящия кандидат тя се отправяше из страната в търсене на глупавия си брат с един човек, който бе възможно да се окаже поклонник на Сатаната.

 

След като през нощта Ариел бе взела надмощие в магията му, Лусиен умишлено се отказа от всякакъв мисловен контакт с нея през деня. Още няколко срещи като тази от изминалата нощ и можеше да се окаже невъзможно да свали магията си от нея. Твърдо решен да не допусне това, Лусиен прекара деня в подготовка за следващата им среща. Когато паркира колата пред къщата й, той беше напълно убеден, че дори да го посрещнеше чисто гола, това нямаше да му окаже дори най-малко въздействие.

Спря пред вратата и прекара ръка по кристала, за да провери точното местоположение на Ариел. Беше заспала на канапето в очакване на идването му и бе имала намерението да разбере как преминава незабелязан през алармената система. Опитвала се беше да убеди сама себе си, че той не е магьосник, а някакъв фокусник.

Лусиен се усмихна мрачно. Сложният начин, по който работеха умовете на простосмъртните не преставаше да го удивлява. Ако видяното от тях противоречеше на схващанията им, тогава те отказваха да го признаят за действително. Тогава не беше чудно, че сборището успяваше да се крие от тях повече от три столетия.

Тъй като вече бе осъществил връзка с ума й, Лусиен проникна по-дълбоко, за да научи как е прекарала деня. Когато откри, че е разказала за него на приятелката си, лицето му се смръщи от неудоволствие. Не се боеше, че ще изтече информация. Едно малко заклинание щеше да свърши работа. Отегчаваше го това, че трябваше да предвиди подобно събитие и да вземе мерки да го предотврати.

И щеше да го направи, ако не беше толкова погълнат от похотливата си реакция на Ариел, мрачно си помисли той. Случката само подчертаваше колко важно за него бе да упражнява контрол върху либидото си. След като веднъж навлезеха на територията на сборището, не можеше да си позволи никакви грешки.

Като изруга под носа си, Лусиен стисна кристала с една ръка и отвори входната врата с другата. Настроението му стана още по-мрачно, когато миг по-късно влезе в дневната. Може би щеше да успее да се справи, ако Ариел го бе посрещнала гола на вратата, но тя не беше гола. Беше облечена в размъкнат анцуг, който имаше толкова асексуален вид, че предизвикваше копнеж да бъде смъкнат.

Желанието се плъзна в него, докато погледът му обхождаше тялото й. Но щом очите му отново се върнаха върху лицето й, в него се надигна още по-коварно чувство. Ариел изглеждаше толкова малка и уязвима в съня си. Беззащитността й го изпълни с непреодолимото желание да я защитава. Това несвойствено за него усещане бе толкова неочаквано и толкова силно, че за миг го смути. Какво, по дяволите, ставаше с него?

Отговорът беше очевиден и Лусиен отново изруга. Беше се съсредоточил до такава степен върху защитата си от сексуалните аспекти на магията, че бе забравил една от основните аксиоми. Магията не само ги свързваше физически. Тя ги свързваше емоционално, а желанието да защитава беше едно от най-първичните и обвързващи чувства за всеки магьосник.

Гневът на Лусиен избухна, щом осъзна значението на тази мисъл. Не желаеше да я защитава. Тя беше една отвратителна простосмъртна!

Но дори това напомняне за нейното несъвършенство не успя да прогони чувството. Дори го направи още по-непреодолимо, защото Ариел стана още по-уязвима в очите му. А от това гневът му се превърна в истинска ярост.

Първата му мисъл бе да запрати яростта си в ума й, да я накаже така, както би постъпил с една измамна вещица. Но докато ръката му се протягаше към кристала, Лусиен осъзна, че простосмъртната психика на Ариел може да не издържи на подобна яростна психична атака. Прекалено много се нуждаеше от помощта й, за да рискува да изгуби разума й.

Но логиката му не успокои нарастващия му гняв и Лусиен стисна кристала, насочвайки гнева си в него.

Изглежда, че не бе успял достатъчно бързо да пренасочи непокорните си емоции, защото очите на Ариел изведнъж се отвориха. Погледът й премина от кристала, който започваше да се нагорещява в ръката му, към лицето му. Моргрет не само видя надигащия се в нея ужас, но почувства как той се разлива в нея.

Страхът й сякаш подхрани гнева му, докато накрая Лусиен започна да се чувства така, сякаш в него вилнееше изтърван див звяр. Инстинктивно разбра, че ако не го овладее последиците ще са ужасяващи. Проблемът беше там, че болката и обидата, които подтискаше в себе си откакто на седем години бе открил простосмъртния си произход, най-накрая бяха намерили излаз. Подозираше, че е неспособен да ги спре.

 

За Ариел страхът не беше ново усещане. Напротив, Арманд често я винеше, че се бои дори от собствената си сянка. Но когато отвори очи и видя изправения пред нея Лусиен, обля я вълна от чист ужас.

Кристалът в ръката му беше кърваво-червен и пулсираше, а очите му горяха така ярко, сякаш бяха мощни електрически лампи. Заплахата му беше очевидна и нямаше никакво съмнение, че е насочена към нея. Въпросът беше дали Моргрет ще я убие или тя сама ще умре от страх. От начина, по който биеше сърцето й, Ариел предположи, че двете възможности са еднакво вероятни.

Инстинктът за самосъхранение я подтикваше да побегне, но Ариел бързо се досети, че това беше невъзможно. Дори Лусиен да не се бе надвесил над нея като някой демон, тя бе видяла какво бе сторил миналата вечер с онези мъже. Би могъл да я убие, без дори да я докосне.

Изведнъж я порази приликата на ситуацията с еротичния й сън. В него той искаше да получи удоволствие, без да участва в любовния акт. В съня си не бе го оставила да се измъкне по този начин, нито пък възнамеряваше да го остави сега. Ако възнамеряваше да я убие, тогава, по дяволите, нейната кръв щеше да бъде по ръцете му.

Ариел бавно се надигна на канапето, без да откъсва поглед от него. Коленичи срещу него и предизвикателно вирна брадичката си. По Лусиен не помръдна дори един мускул, но Ариел разбра, че нямото й предизвикателство е било забелязано, тъй като кристалът започна да пулсира още по-бързо, осветявайки цялата сцена със страховита мигаща светлина.

Докато гледаше как червените проблясъци осветяват неподвижните му черти, в ума й се мярна глупавото усещане, че Лусиен държи в ръце сърцето си. Мисълта беше странна, но не можеше да я прогони. Изведнъж си спомни една сцена от съня си. В тяхната страст тя бе обхванала ръката му, държаща кристала и бе започнала да чувства всичко, което той изпитваше. И нещо повече, той бе разбрал какво чувства тя.

Трябваше ли да посмее да го стори сега? И ако го направеше, какво трябваше да изпрати в ума му. Интуицията й й подсказваше, че каквото и да бъде, то трябва да е толкова непривично, че да наруши съсредоточението му. В момента се досещаше само за едно непривично нещо. Като сложи ръката си върху неговата, Ариел се съсредоточи върху еротичния си сън и започна отново да си го припомня в подробности.

Лусиен се напрегна при докосването на Ариел. Щом мислите й се смесиха с неговите, не можа да повярва, че тя го напада със съня си.

А единственото подходящо описание на това, което тя правеше, беше нападение, защото тя го водеше през съня толкова бавно и с такива интимни подробности, че можеше да се нарече еротично мъчение.

Не беше сигурен къде илюзията се превърна в реалност. Всичко, което си спомняше бе, че в един миг протягаше ръце към Ариел в мислите си, а в следващия вече прегръщаше истинската жена пред себе си.

Тъй като ръцете им все още стискаха кристала, Лусиен можеше да почувства как струи кръвта й, как бие сърцето й, как дълбоко в нея се пробужда неспокойното желание. Докато наблюдаваше как очите й се разширяват, той почувства как Ариел започва да се досеща за собствената му реакция на плътта и притисна плътно ерекцията си към корема й. При това движение Ариел пое рязко дъх от вълнение и макар да не каза нищо, мислите й бяха толкова ясни, сякаш ги бе изразила с думи. Искаше Лусиен да я целуне и дори подканващо прекара езика по устните си.

Лусиен си заповяда да я пусне, но трите години въздържание и презряна самота го притеглиха към нея. Напомни си да бъде нежен, навеждайки глава към нея, за да й даде онова, което тя искаше. Ариел не беше вещица и можеше да се окаже неподготвена за сексуалния апетит на един магьосник. Самата причина го накара да я целуне безмилостно. Най-добрият начин да заличи нуждата си от нея бе да я накара да се бои от него на сексуално ниво.

Докато устните му смазваха нейните, а езикът му правеше алчния си набег в устата си, Лусиен очакваше Ариел да отскочи от него ужасена. Напротив, тя посрещна нетърпеливо езика му, като изви тялото си в дъга към него в подкана.

Но изглеждаше, че умът й щеше да се окаже най-предизвикателното изкушение. Макар да го целуваше като опитна съблазнителка, мислите й бяха изпълнени със страховете на една истинска девственица. Привидната й невинност беше наистина омайваща.

И докато силата на страстта го обгръщаше, влачейки го към неумолимия водовъртеж на желанието, в главата на Лусиен зазвъня предупредителен сигнал. Едно беше да прави любов с нея в съня й, но съвсем друго да го превърнат във физическа реалност. Трябваше да се освободи от нея и то още сега. Ако не успееше... Дори не искаше да мисли за последиците. Като събра всичките си сили, Лусиен я отблъсна с такава сила, че Ариел се строполи по гръб на канапето.

Ариел се почувства така, сякаш се откъсва от някакъв транс. Мъглата се прочисти от очите й и тя се озова втренчена в гневното лице на Лусиен. Въпреки, че усещаше устните си тежки и подути тя се опита сама да се убеди, че не го бе целунала безсрамно.

Но бе принудена да приеме, че е било истина, когато Лусиен презрително избърса устата си с опакото на ръката си и каза пренебрежително:

— Това беше най-отблъскващата целувка, която си спомням.

Унижението от думите му я прониза и й се прииска да му отвърне нещо, което би го наранило така силно, както той бе наранил нея. Но промени мнението си, веднага щом отвори уста. Ако потърсеше отмъщение щеше да му докаже, че е успял да нарани гордостта й. Тъй като беше убедена, че именно това е било намерението му, по-добре да се провалеше в ада, отколкото да му доставеше това удоволствие.

Вместо това тя стана от канапето и с цялото достойнство, което притежаваше, попита:

— В колко часа ще тръгнем утре сутринта?

Лусиен премигна, сякаш въпросът го бе сепнал.

— Ще изчакаме да отминат задръстванията. Какво ще кажеш за девет часа?

— Ще навия будилника да звъни в осем — отвърна тя с кратко кимване и излезе от стаята.

Щом влезе в спалнята почувства, че ще избухне в сълзи задето се бе показала такава глупачка, но вместо това тръсна нетърпеливо глава. Би било смешно да плаче защото Лусиен я бе отблъснал. В края на краищата единствената причина да го целуне бе защото се страхуваше за живота си. Ако нещата се бяха изплъзнали за малко от контрола й, то се дължеше на прилива на емоции, а не защото чувстваше нещо към него.

Може би щеше да повярва в заключението си, ако не я бе проболо предчувствието, че най-лошото все още предстои.

 

Лусиен обикаляше из къщата на Ариел. Каза си, че е неспокоен, защото скоро ще се противопостави на Гейлън и тогава, по един или друг начин, този кошмар щеше да свърши.

За нещастие беше магьосник, което означаваше, че притежаваше вродена честност, която не би му позволила да излъже сам себе си. При все че беше напрегнат заради предстоящото пътуване, истинската причина да се разхожда напред-назад беше Ариел. Беше й причинил болка като я бе отблъснал и сега не можеше да изхвърли от ума си нараненото й изражение. Това го караше да се чувства виновен, но освен това, което беше по-лошо — караше го да желае да я утеши. Още един страничен ефект от магията.

Разумът му подсказваше, че магията се бе оказала прекалено мощна за него и че незабавно трябва да се опита да се освободи от нея. Но без нея нямаше да може да направлява мислите на Ариел. На Гейлън му трябваше само един намек за присъствието му там и двамата бяха обречени. Разбира се без друго магията на Лусиен над Ариел щеше да се окаже безполезна, ако Арманд възвърнеше паметта си. Гейлън не само щеше да разкрие истинската самоличност на Ариел, но посредством Арманд щеше да достигне до Лусиен. Това е лошото на магиите. Правещият магията винаги е свързан с тези, които е омагьосал.

Върна се в дневната, отпусна се на канапето и се замисли. Единственият му шанс за оцеляване бе да се добере до Арманд, преди действието на отварата да е отминало. И, колкото и да не му допадаше, единствения начин да го открие бе да използва Ариел. Изведнъж си спомни една поговорка на простосмъртните, която изглеждаше болезнено подходяща за случая: „Проклет да съм, ако го направя и проклет да съм, ако не успея.“

Отпусна глава върху възглавниците, затвори очи и подтисна желанието си да докосне кристала и да отиде в съня на Ариел. Успя да спечели битката със себе си, макар да разбираше, че не бе спечелил войната. Колкото повече време му потрябваше да открие Арманд, толкова по-силно щеше да става изкушението. И докато заспиваше, в ума му се мярна, че може би заменяше един кошмар с друг.

 

Ариел се събуди изведнъж с ясното чувство, че в спалнята има някой. Паниката сви стомаха й, но тя се застави да лежи неподвижно и да се съсредоточи върху звуците. Пердетата бяха спуснати, така че тъмнината не се нарушаваше дори от лъч лунна светлина. Единствените шумове, които долови, бяха обичайните поскърцвания и пъшкания на къщата. Но въпреки това усещането за нечие недоброжелателно присъствие беше толкова силно, че Ариел бе сигурна, че не е сама.

Каза си, че вероятно е Лусиен. Беше заключила вратата на спалнята, но след като той можеше да премине през сложна охранителна система за броени секунди, една обикновена ключалка сигурно представляваше детинска игра за него.

В ума й проблесна спомена как бе изглеждал вечерта, с тлеещия в червено кристал и свръхестествено блестящи очи. Ако не бе го нападнала с онзи луд сън, сега сигурно щеше да е мъртва. Дали не бе дошъл заради това? Дали не възнамеряваше да довърши започнатото по-рано? Или, което бе още по-плашещо, дали не бе дошъл, за да изпълни еротичните й фантазии?

Тъкмо се опитваше да реши дали да светне лампата или да се втурне към вратата, когато нещо се размърда в краката й. Беше малко и тежко, и издаде тихо, свирепо ръмжене, от което я побиха тръпки.

Докато нещото се приближаваше към главата ръмженето стана още по-заплашително. Ариел си спомни за детските си страхове от чудовища, които се крият в гардероба или под леглото. Само че това не беше кошмар. Беше истина. Трябваше да се измъкне от леглото. Трябваше да тича към вратата. Трябваше да избяга!

Но, подобно на кошмар, почувства, че се е парализирала от страх. Не можеше да помръдне. Не можеше да си поеме дъх. Можеше само да лежи и да чака нещото да я нападне.

Изведнъж горещия дъх на нещото опари ръката й, която лежеше над завивките. Ариел инстинктивно изпищя и звукът я извади от вцепенението. Изскочи от леглото и се втурна към вратата. Трепереше толкова силно, че й потрябваха една-две секунди, докато превърти ключа. Най-накрая успя, отвори вратата и се сблъска с Лусиен.

Знаеше, че само сменя един демон с друг, но Лусиен поне беше човек. Сграбчи реверите на ризата му и зарови лице в гърдите му.

Чу го как изпусна цветиста ругатня, последвана от гневното:

— Оумен! (На английски Оумен (Omen) означава поличба, знак. — Б. пр.) Какво правиш тук, по дяволите?

В отговор от стаята долетя ръмжене и Лусиен изруга отново. Като свали ръцете на Ариел от ризата си, той промърмори:

— Това е само Оумен, Ариел. Няма да ти направи нищо лошо. Искала е да те изплаши. Нали знаеш какво става като имаш много познати от женски пол. Всичките имат развито чувство за собственост и са дяволски ревниви. Трябваше да се досетя, че ще се промъкне горе. Ела, ще те запозная.

Преди Ариел да осъзнае какво й казва, Лусиен я поведе към стаята и включи лампата. Ариел зяпна, невярваща на очите си, към голямата котка, която се бе настанила по средата на леглото. Козината й беше тъмнокафява и ярко златиста, но не на райета, а на петна, като на леопард. Очите й бяха огромни и блестяха в златисто, а в изражението й се четеше нещо диво. Беше една от най-красивите котки, които бе виждала, но макар да обожаваше котките Ариел не се опита да се приближи до нея. Въпреки че Лусиен твърдеше, че котката няма да я нарани, Ариел усещаше точно противното.

— Каква порода е котката? — попита тя.

— Бенгалска котка — отговори Лусиен, преди да й обясни сбито: — Представлява кръстоска между див азиатски леопард и домашна котка. С други думи е мелез.

Мрачното ударение, което постави върху думата мелез накара Ариел да го погледне с любопитство.

— Изглежда, че не одобряваш мелезите?

Лусиен замълча, но пренебрежителния поглед, който й хвърлиха, криеше целия отговор. Като насочи вниманието си обратно към котката той докосна кристала. Оумен оголи зъбите си досущ вампир и изфуча, но след това скочи от леглото и избяга от стаята.

Лусиен раздразнено поклати глава.

— Няма да те безпокои повече.

Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Ариел седна на ръба на леглото си и прекара пръсти през косата си. През последните два дни бе тероризирана от магьосник, а сега започваше да действа и питомката му. Утре се отправяше към едно сборище на магьосници и един Бог знаеше какво щеше да се случи там. Нямаше никакво съмнение. Най-накрая бе изгубила ума си или, по-точно казано, Арманд й го беше изгубил. Това почти стигаше да я накара да съжалява, че не е единствено дете.