Карън Рафърти
Докосването на нощта (17)

Глава шестнадесета

„Преди зазоряване винаги е най-тъмно.“

Томас Фулър

 

Устните на Ариел се раздвижиха предизвикателно под неговите и Лусиен с изненада откри, че тялото му вече започва да се напряга от подновено желание да прави любов с нея. За щастие все още имаше достатъчно присъствие на ума, за да се досети, че той можеше да е способен на още един рунд от любовната игра, но за Ариел беше първи път. Тялото й имаше нужда от малко време, за да се възстанови.

С неохота се откъсна от целувката й и се взря в лицето й. Ариел го погледна и му се усмихна нежно, а очите й придобиха замечтан блясък. През целия си живот Лусиен бе слушал за магията на брачното заклинание, но винаги бе смятал описанията на ефекта й за преувеличени. В края на краищата, хората, които се подлагаха на нея преди всичко бяха влюбени, така че истинската магия идваше от тях самите.

Но сега, докато обрисуваше красивата й усмивка с върховете на пръстите си, разбра, че е грешил. Чувствата, които изпитваше към нея — нежност, желание да я защитава и силно чувство за собственост — бяха толкова първични, че вероятно се дължаха на любовта, а тя можеше да се припише само на действието на магията. Единственото друго възможно обяснение бе, че е бил влюбен в нея преди това, но това беше невъзможно. През изминалите няколко дни в него се бе зародило чувството на възхищение от нея, а обвързващата магия го бе накарала да желае да я защитава. Дори я беше пожелавал, но но бяха прекарали заедно достатъчно дълго време, за да се влюби в нея.

Беше потънал в мислите си, когато Ариел прекара ръка по линията на челюстта му и промърмори:

— Целуни ме, Лусиен.

— Когато му дойде времето — каза той с усмивка, като се изправи на крака, след което се наведе и я взе на ръце.

— Какво правиш? — прошепна тя, като го прегърна през шията.

— Дарявам те с нежни, любовни грижи.

— Но, Лусиен...

Той заглуши възражението й с една бърза целувка.

— Довери ми се, Ариел. Ще ти хареса.

Изнесе я извън пентаграмата и тръгна заедно с нея надолу по коридора. Ариел се чувстваше прекалено размекната, за да спори с него. Подминаха спалнята й влязоха в една стая в другия край на коридора. Ариел удивено огледа стаята. Очевидно се намираха в господарската спалня. Беше поне три, а може би четири пъти по-голяма от стаята, която използваше самата тя. Докато останалата част от къщата беше обзаведена скромно, тази стая беше подредена с упадъчна пищност.

Над цялата стая доминираше най-голямото легло с балдахин, което някога бе виждала. То се издигаше толкова високо над пода, че към него водеха четири стъпала. Покрай едната стена бяха наредени четири древни брони. Ъгълът беше зает от тапицирано с тъмносиньо кадифе канапе, достатъчно да седнат двама души, а до него бе поставен също той голям люлеещ се стол. Подът беше покрит с персийски килими, а стените, облицовани с махагон, бяха покрити с гоблени, чиито сцени, изобразяващи голи любовници, бяха толкова еротични, че накараха Ариел да се изчерви.

Тя все още се опитваше да я огледа стаята, когато Лусиен я пренесе през една врата в другия край. Ариел ахна, невярваща на очите си. Намираха се в огромна мраморна баня, подобна на древногръцките бани, оборудвана с гигантска вкопана в пода вана. Но най-много я шокира това, че по мраморните стени бяха издълбани същите еротични сцени, които бе видял по гоблените в спалнята.

— Да считам ли, че сексапилното ти ахване изразява одобрението ти за тази спалня? — попита Лусиен с развеселен глас, след като я остави да стъпи на земята.

Ариел отново се изчерви.

— Тя...

— ...изобилства с неприлични фантазии — дрезгаво довърши той, като приближи устните си към нейните.

Притесненията на Ариел отлетяха заедно с целувката и тя недоволно промърмори, когато Лусиен се отдръпна от нея, преди да я успяла да го прегърне през шията.

Лусиен се усмихна иронично и отстъпи от нея. След това се наведе и пусна крановете на ваната. Взе от една малка полица над ваната старомодна бутилка и наля във водата нещо, приличащо на масло за вана.

— Изглеждаш прекалено примамлива, Ариел — рече той.

— Да не би да се оплакваш? — попита тя.

— Не аз, а ти ще започнеш да се оплакваш, ако не си дадеш малко време за почивка — каза той, като я погъделичка по гушката. — Влизай във ваната. Аз ще дойда след минута.

Преди Ариел да успее да отговори, Лусиен излезе от стаята. Тя погледна към огледалото над мивката и с любопитство се зае да изучава отражението си. Винаги се бе чудила дали правенето на любов ще промени вида й и сега разполагаше с отговора. Дългата й коса беше в пълен безпорядък, устните й изглеждаха съблазнително подпухнали, а цялата й кожа беше леко зачервена. Чувстваше се точно така, както изглеждаше — жена, която беше любена както трябва и която бе готова за още.

— Блудница — промърмори тя на изражението си и като грабна четката за коса, лежаща на тоалетката, се захвана за да се разресва. След като разплете всички възли, тя отвори чекмеджето на шкафа под мивката с надеждата да намери нещо, с което да прихване косата си. Най-отзад в чекмеджето намери кутия със старовремски украсени фиби и я извади. Сигурно бяха на бабата на Лусиен. Дано той да нямаше нищо против да ги използва.

Като събра косата на тила си, Ариел свали кристала и плетената гривна, и ги остави на тоалетната масичка. Веднъж тази нощ беше позволила на Лусиен да докосне кристала и той бе взел контрола в свои ръце. Отсега нататък нощта щеше да бъде нейна и най-добрата застраховка за това бе да премахне изкушението.

Затвори крановете, влезе във ваната и се отпусна във водата с въздишка на задоволство. Отпусна се на стената на ваната и се загледа в еротичните сцени, издълбани в мраморните стени. Определението на Лусиен беше съвсем точно. Сцените не бяха достатъчно детайлни, за да бъдат недвусмислени, но те изобилстваха със загатнати фантазии. Помисли си какво ли би било да пресъздадат с Лусиен тези сцени и желанието в нея отново се пробуди.

— М-мм, изглеждаш великолепно — промърмори откъм вратата Лусиен.

Ариел обърна глава към него. Той беше взел виното и кошницата от пентаграмата. Докато ги поставяше на ръба на ваната и влизаше във водата, погледа й механично се изкачи по тялото му. Пулсът й започна да набира скорост и докато очите й стигнат до лицето му дишането й стана странно накъсано.

— Хареса ли ти това, което видя? — весело попита той.

— О, да — тихо въздъхна тя.

— На мен също — дрезгаво рече той, като седна срещу нея, а пронизващия му поглед се прикова върху водата, обливаща гърдите й.

Изведнъж разтърси глава, сякаш се опитваше да проясни ума си. След това взе бутилката вино, напълни чашите и й подаде едната.

Ариел отпи една глътка, загледана в Лусиен, който се отпусна назад и също отпи от виното. Поседяха мълчаливо няколко минути.

— На кого принадлежи идеята за банята? — най-накрая попита тя.

— На баба ми — отвърна Лусиен. — Дядо ми бил ужасен от банята и от спалнята. Казал, че не отразяват присъщото на един висш свещеник благоприличие. Баба ми му казала, че именно там е проблемът. Не се била оженила за висш свещеник, а за магьосник и именно него искала в леглото. Щом почувстваше, че дядо ми започва да се държи твърде „свещенически“, тя го довличаше тук. Когато най-накрая го пускаше да излезе, той ми казваше, че, щом се заженя, за мое добро трябва да си взема отстъпчива, покорна вещица, която ще си знае мястото. Винаги, когато ми изнасяше тази лекция, на лицето му имаше широка усмивка.

— Прозвуча така, сякаш са били много влюбени един в друг — отбеляза тя.

— Така беше — сериозно рече Лусиен. — Веднъж дядо ми каза, че тя е била развлечението на живота му. След смъртта й той вече не беше същия.

Ариел не беше сигурна кое точно подръпна струните на сърцето й — историята за дядо му и баба му или ударението, което Лусиен постави на думата „развлечение“. Изведнъж се досети, че никога не бе виждала Лусиен да се усмихва на някоя проста наслада, нито бе го чувала да се смее.

Като се замисли над онова, което той й бе разказал за себе си, Ариел осъзна, че Лусиен всъщност нямаше на какво да се усмихва или да се смее. Беше изгнаник, което само по себе си беше достатъчно мрачно. Като връх на всичко, той очевидно беше сам на този свят. Самата тя се чувстваше по същия начин, откакто Арманд беше изчезнал. Искаше да се гмурне в ръцете му, да го прегърне и да му каже, че вече не е сам и че тя винаги ще бъде с него.

Само че това не беше вярно, напомни си тя. Имаха само тази нощ, а на утрото щяха да се завърнат към тяхното статукво. След като спасяха Арманд — а те щяха да го спасят, защото Ариел отказваше да повярва в противното — Лусиен щеше да си отиде и тя никога вече нямаше да го види.

Тази мисъл причини кратка, остра болка близо до сърцето й, която тя приписа на глада. Да я отдаде на нещо друго би било подтискащо, а Ариел не искаше да позволява на нищо да провали тази нощ.

Като постави чашата си с вино на ръба на ваната, тя отвори кошницата и извади една праскова. Беше стегната и узряла, и щом отхапа от нея, по брадичката й потече сок.

Вдигна ръка да го избърше, но Лусиен хвана китката й и каза:

— Остави на мен.

В очите му трепкаше светлина, която я накара да потрепери от възбуда, докато с шепот се съгласяваше:

— Добре.

Лусиен се наклони към нея и притисна устни към брадата й. След това бавно започна да облизва сока. Докато свърши, Ариел се чувстваше така напрегната от желание, сякаш беше пренавита пружина. Лусиен се отпусна назад и Ариел му подаде прасковата. Той отхапа едно парче, по брадата му потече сок и Ариел му върна услугата.

Обаче не можа да прояви неговата сдържаност и не се отдръпна от него. Вместо това се надигна на колене, плъзна ръце зад шията му и впи устни в неговите. Лусиен простена тихо и я като я хвана за кръста, я придърпа към себе си, така че тя се озова възседнала краката му. Тя изпъшка на свой ред и започна да се трие в ерекцията му.

— Недей, Ариел — каза той, като прекъсна целувката й. — Трябва ти малко време, за да се възстановиш.

— Цял живот ще се възстановявам — възрази тя и леко го захапа за меката долна част на челюстта му. След това прекара пътека от целувки надолу по шията му, чак до гърдите му. Лусиен изпъшка, щом тя близна с език твърдото зърно на едната му гърда, надничащо край една тъмна къдрица. Докато проправяше с целувки пътя си до другото му зърно, тя промърмори.

— Искам пак да правим любов, Лусиен. Още тук. Още сега. Това ми е любимата фантазия, а когато я приключим, имам една друга, която можем да направим с бурканчето мед в кошницата.

Сред многозначителните нотки в гласа на Ариел и нежната атака на устните й върху тялото му цялата решителност на Лусиен да й даде време да си отдъхне се разтопи. Хвана с ръка брадичката й и повдигна устата й към своята, като в същото време мушна ръка под бедрата й и я повдигна над ерекцията си. Ариел бавно се отпусна върху него, притегляйки го в копринената си топлина. Лусиен събра всичките си сили, за да се сдържи да не се надигне към нея. Щом тя го обгърна целия, цялото му тяло трептеше от желание. Постави ръце на бедрата й с намерението да диктува ритъма на любовните им движения, но Ариел хвана китките му и издърпа ръцете му настрани.

— Предишният път ти взе контрола — гърлено рече тя, като преплете пръстите си с неговите и притисна ръцете му към дъното на ваната. — Остатъка от нощта е мой.

Лусиен не можа да й отвърне, защото тя започна да движи бедрата си вълнообразно, така че всичките му свързани мисли изчезнаха. Остави се на Ариел да го води в нощта, която обещаваше да бъде изпълнена със сексуални фантазии.

Видя как на лицето й се изписва усмивка на задоволство, когато, малко по-късно, тя доведе двама им до кулминацията. Като се отпусна върху гърдите му, тя го целуна по рамото и промърмори:

— Едната фантазия е готова. Остават още деветдесет и девет.

— Не мога да повярвам — изръмжа той добродушно. — Забъркал съм се с някаква ненаситна простосмъртна.

— Да не би да се оплакваш? — попита тя, като се подпря с длани на гърдите му и го изгледа.

Той поклати отрицателно глава и прекара ръце по стройния й гръб.

— Нали помниш, че съм магьосник? Не можеш дълго да ме държиш под контрол.

— Радвам се да го чуя — тя го целуна по трапчинката на брадата му и провлече предизвикателно: — Както казах, имам една чудесна фантазия с мед.

Лусиен пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Не мога да чакам.

Ариел много значително прекара език по долната си устна, мушна ръка между телата им и я плъзна надолу, за да го погали безсрамно.

— Нито пък аз.

 

Ариел знаеше, че нощта беше към края си. През прозореца се виждаше, че небето започва да просветлява. Лусиен беше заспал преди малко. Едната му ръка лежеше върху кръста й, а крака му беше преметнат върху нейните. Искаше й се да го разтърси и да го събуди, за да го накара да направи магия, която да спре времето и да ги потопи в забрава. Вместо това затвори очи и се остави на спомените от нощта, която бяха прекарали заедно.

След като правиха любов в банята, те размазаха мед по телата си и го облизаха. Преплетени в лепкава прегръдка, правиха дива любов на пода на банята, последвана от нова вана. След това отидоха в леглото, където последователно се любиха бавно и нежно, а после бързо и грубо. А после се върнаха в банята и започнаха всичко отново.

Наистина беше нощ, която Ариел щеше да помни до края на дните си, но не само правенето на любов я правеше паметна. Щеше да я помни с това, че бе отворила сърцето и душата си за Лусиен, и знаеше, че и той бе отворил своите сърце и душа за нея. Жалко, че я бе допуснал толкова близо до себе си, защото емоционалната им връзка не променяше разликата между тях. Тя беше една простосмъртна и Лусиен просто не можеше да я приеме, независимо дали беше прав или не. Колкото и да болеше, трябваше да се примири с това.

Надигна се от възглавницата, за да погледне лицето му. Еднодневната брада правеше челюстта по-тъмна, от което лицето му изглеждаше по-свирепо от всякога. Реши, че свирепостта му подхожда. В края на краищата той беше магьосник.

Сърбяха я пръстите да опише ъгловатите му черти, да почувства грапавината на брадата му. Подтисна порива си, сигурна, че ако го докосне той ще се събуди и това щеше да я съблазни да го помоли за отсрочка. Ако искаше да излезе от тази ситуация с ненаранена гордост, трябваше да го напусне, преди да й е казал да си върви. Но преди да си тръгне трябваше да направи едно нещо.

Бавно, така че да не го разбуди, тя се освободи от ръката и крака му, измъкна се от леглото и отиде в банята. Сложи си гривната, на която Лусиен беше направил защитна магия. След това взе кристала от тоалетката и го занесе в спалнята.

Пристъпи до леглото и видя, че Лусиен е изритал чаршафите. Обходи с поглед великолепното му тяло, запаметявайки всяка подробност от главата до петите му. След това остави кристала върху възглавницата, на която беше спала. Беше трудно да се раздели с него, защото той беше единствената й връзка с близнака й. Но Лусиен бе казал, че се нуждае от кристала, за да може да действа с пълна сила, а щом искаха да победи Гейлън и да спаси Арманд тази сила щеше да му потрябва.

Приключила с тази мисия, тя се измъкна в коридора и тръгна към спалнята си. В очите й напираха сълзи, но тя отказа да плаче заради чудесната любовна нощ. Вместо това се вмъкна в леглото си и потъна в изтощен сън.

 

Нечия коса погъделичка носа на Лусиен. Той промърмори сънено и се отдръпна, а след това протегна ръка, за да сграбчи Ариел и да придърпа възхитителното й тяло до себе си. Всичко, което откри, беше една малка космата топка. Отвори рязко очи и се озова втренчен в обвиняващите златисти очи на Оумен. Преди да е разбрал какво става, котката изфуча към него и изхвръкна, оставяйки го да се взира в празното легло.

Лусиен се намръщи, щом осъзна, че Ариел си е отишла. По дяволите! Дали Оумен беше направила нещо, с което да я прогони? Ако се окажеше така, двамата с котката щяха да имат адски дълга дискусия за ролята на домашния любимец в живота на магьосника.

Седна и погледна към прозореца. Струящата слънчева светлина го накара да присвие очи. Беше достатъчно силна, за да увреди очите му и той инстинктивно извърна глава настрани от блясъка. Погледът му се спря на възглавницата до него. Върху нея проблясваше кристала.

Примигна изненадано. Ариел никога не би се разделила доброволно с кристала. Никога! Посегна към него, сигурен, че се заблуждава. Но щом го докосна почувства познатия прилив на мощ. Първата мисъл, която му се мярна, бе, че Гейлън е успял по някакъв начин да се промъкне в къщата и е отвлякъл Ариел от леглото му. Обля го вълна от паника, обаче веднага се досети, че това не е вярно. Можеше да почувства присъствието на Ариел. Вдигна кристала и я потърси. Намираше се в стаята си и спеше без сънища.

Обхвана го гняв. Беше я любил през цялата нощ, беше изпълнявал всичките й желания, а тя беше го изоставила, докато е спал! Скочи от леглото, стиснал кристала в ръка. Във вените му пулсираше яростта. Нижейки низ от проклятие, той прекоси стаята с широки крачки, отвори рязко вратата и тръгна по коридора.

Щом стигна стаята на Ариел, отвори с такава сила вратата й, че тя се трясна в стената. Доколкото можеше да види, Ариел дори не помръдна от звука, което само го разяри още повече. Как можеше да спи толкова блажено след нощта, прекарана заедно? Беше се представил доста над нормата дори за магьосник. Тя не би трябвало да спи. Би трябвало да ридае, че вълшебната им нощ е свършила! Какво, по дяволите, ставаше с нея?

Докато отиваше към леглото й една част от ума му му подсказваше да се махне веднага. Очевидно Ариел бе приела съдбата си, което означаваше, че няма да му се наложи да се занимава с истериите на простосмъртните. Като допълнителна награда тя му беше върнала кристала. Значи всичко беше наред.

Но останалата неразумна част от ума му не беше в настроение да слуша логиката. Беше направил брачната магия на Ариел и сега беше безвъзвратно влюбен в нея. Искаше му се тя да... Всъщност не знаеше какво иска от нея, но не беше това.

Сграбчи завивката и я смъкна от нея. Тъй като Ариел не помръдна, той я стисна за рамото и силно я разтърси. Дори тогава изминаха няколко секунди, преди тя да се претърколи по гръб.

Ариел се прозя широко и сънливо премигна срещу него.

— Лусиен? — замаяно рече тя. — Какво има?

— Ето това! — сопна се той и размаха кристала пред лицето й. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя потри очи с опакото на ръцете си и каза с една нова прозявка:

— Връщам ти кристала.

— Защо? — попита той.

— Защото каза, че имаш нужда от него, за да действаш с пълна сила, а ако искаш да спасиш брат ми ще ти трябва цялата ти сила, нали?

Лусиен впери в нея невярващ поглед.

— Това ли е всичко, което те интересува тази сутрин? Само брат ти?

— Разбира се — отвърна тя и без да откъсва поглед от него, седна и протегна ръка към чаршафа. Хвана го и го придърпа до брадата си в една закъсняла проява на срамежливост.

— Ами ние? — напрегнато запита той.

— Какво „ние“? — повтори тя с удивен вид.

— По дяволите, Ариел. Направих ти брачната магия! Това нищо ли не значи за теб?

— Това означава, че можеш да използваш силата на моята любов към брат ми — отговори тя.

— И това е всичко?

— Трябва ли да значи нещо повече? — попита тя с още по-озадачен вид.

Лусиен впи в нея зашеметен поглед. Не можеше да повярва. Сигурно магията не бе сработила. Това беше единственото обяснение за странното й поведение. Защо беше толкова шокиран? Трябваше да се досети, че ще е нужна повече от една нощ, за да се свърже за постоянно с една простосмъртна. Както бе научил от майка си, на тях не можеше да се разчита, когато ставаше дума за любов. Нещо по-лошо, трябваше да се досети за проблема по-рано. През цялата нощ тя нито веднъж не му беше казала, че го обича, нито му бе направила някакво друго гласно признание.

— Дяволски си права, че трябва да значи нещо повече — изръмжа той и хвърли кристала в краката й. След това хвана лицето й в длани и заби свирепия си поглед в очите й. — Направих ти любовна магия и това значи, че си моя!

Ариел вирна брадичка и го изгледа непокорно.

— Вярно е, че ме омагьоса и прави любов с мене, обаче нямаш никакви права над мен, Лусиен. Ти се отказа от това право, когато заяви, че двамата нямаме съвместно бъдеще.

— Значи, според теб, това, което споделихме през изминалата нощ не значи нищо? — попита той, а гневът му стана още по-силен.

— Не — пламенно отвърна тя. — Това, което споделихме през изминалата нощ, беше чудесно, но то свърши. Сега е време да се захванем на работа и да спасим брат ми. Така че, ще съм ти благодарна, ако излезеш от стаята. Ще се облека и ще се видим в кухнята, за да съставим нашия план.

Поканата й да напусне стаята, премахна последната следа от самоконтрол у Лусиен. Без дори да помисли какво прави, той впи устни в нейните в бурна целувка. Той беше магьосникът тук и ако някой щеше да отпраща някого, това щеше да бъде той. Освен това възнамеряваше да я люби, докато Ариел приемеше факта, че е така омагьосана, както и той.

— Лусиен, недей! — възпротиви се тя, като се откъсна от целувката му, докато той я поваляше на леглото. Лусиен издърпа чаршафа от ръката й и разтвори бедрата й, докато тя добавяше: — Между нас всичко е свършено!

— Не е свършено, докато аз не кажа — гневно каза той, като сграбчи главата й и я изгледа намръщено.

Ариел погледна разгневеното лице на Лусиен и с изненада откри, че не е изплашена, защото със сърцето си знаеше, че той никога не би я наранил. Но, по някакъв начин, бе напълно объркана от поведението му. Ако разбираше правилно ситуацията, той бе гневен загдето му бе оставила кристала, а в това нямаше никаква логика. Откакто й го беше дал, той се опитваше да си го върне. Мислеше си, че като му го върне, той ще се зарадва, вместо да се държи като луд.

Несъмнено под повърхността ставаше нещо, което не можеше да разбере. Прииска й се все още да беше във владение на кристала, за да може с едно докосване да разбере емоциите му. Но тъй като не можеше да стори това, налагаше й се да разчита на инстинктите си, за да го успокои.

Вдигна ръце към раменете му и започна леко да ги масажира.

— Какво искаш от мен, Лусиен? Само ми кажи какво е то и то е твое.

През лицето му премина поредица от емоции, но те бяха толкова изменчиви, че Ариел не можа да ги определи какви са. Можеше само да почувства как гневът се оттегля от него, отстъпвайки място на едно друго напрежение. През изминалата нощ бе станала добре запозната с това напрежение и щом Лусиен отново сведе устни към нейните, тя разбра, че трябва да се бори с него. Достатъчно трудно бе да си отиде сутринта от него. Не беше сигурна, че ще успее да го направи отново като запази достойнството си. Но щом устата му покри нейната, тя го приветства с вътрешна въздишка на отстъпление.

— Люби ме, Лусиен — жално прошепна тя, докато той поставяше целувка до целувка от брадичката до гърдата й.

— По-добре от всякога — прошепна в отговор той, докато езикът му дразнеше напрегнатото й зърно.

Не това успокоение търсеше тя, но реши, че е готова да приеме всичко, което той желаеше да й даде, докато се извиваше под устните му, следващи пътеката от целувки надолу по корема й. Щом накрая устните му я докоснаха в интимна целувка, тя преплете пръсти в косата му и скоро се понесе към връхната точка.

— Ти си моя! — тежко каза той, като се плъзна нагоре по тялото й и проникна в нея с настойчивост, която я запрати в полет към втори оргазъм, докато тялото й все още трепереше от първия. — Кажи го!

— Да, Лусиен, твоя съм! — изохка тя и обгърна бедрата му с крака, посрещайки тласък след тласък. Двамата потрепериха в едновременно облекчение и Ариел разбра, че Лусиен е прав. Тя беше негова и щеше да му принадлежи до края на света.

„Обичам те!“ — намусено си помисли тя.

„Време беше да го разбереш“, отвърна той, карайки Ариел да се чуди как една мисъл може да прозвучи толкова самодоволно.

 

В мига, в който Лусиен се строполи върху Ариел, той се претърколи настрани, повличайки я със себе си. Притисна я собственически към себе си и си помисли, че се държи като варварин, изявяващ претенциите си. Но, често казано, чувстваше се истински варварски настроен към нея и наистина имаше предвид онова, което каза. Нищо между тях нямаше да свърши, докато той не кажеше, а наистина не беше готов да сложи край.

„Играеш си с огъня“, напомни му вътрешния глас, но той пренебрегна предупреждението. През целия си живот вярно бе следвал правилата и всичко, което бе постигнал, бе изхвърлянето от сборището. Освен това през следващите четиридесет и осем часа или щяха да победят Гейлън или щяха да са мъртви. По един или друг начин, Ариел щеше да си е отишла, така че какво лошо имаше в това да споделят последните няколко часа, които им оставаха?

— Добре ли си? — попита той, като прекара ръка по копринения й гръб и по също така коприненото й бедро.

Ариел се размърда уморено до него.

— М-мм.

— Съжалявам, че те изплаших.

Тя отпусна глава назад и го погледна смутено.

— Не се изплаших. Знам, че никога няма да ми причиниш болка нарочно.

Думите й го накараха да се почувства виновен. Реши, че трябва да я подразни.

— Грешиш, Ариел. Ако си спомняш, направих ти магия, която практически разруши остатъка от живота ти. Това, само по себе си, би трябвало да ти докаже, че не само мога да те нараня умишлено, но й мога да го сторя без угризения на съвестта.

Ариел се надигна изведнъж. Погледна го свирепо и заяви.

— Ако мислиш, че ще припиша заслугата за магията на теб, Лусиен Моргрет, грешиш. Аз реших да ме омагьосаш и на практика те принудих със сила да направиш магията. Така че не смей да лъжеш и надуто да твърдиш, че си ме използвал!

Лусиен я изгледа удивен. Току-що й бе признал, че й бе причинил ужасна вреда, а тя бе бясна, загдето бе казал, че я е използвал. Явно не само той беше луд!

Като й се намръщи, той седна в леглото.

— Знаеш ли, Ариел, притежаваш вроден талант да изпробваш търпението ми и в най-скоро време ще ме изкараш от кожата ми.

— Е, докато дойде този миг, предлагам да се съсредоточиш върху изпълнението на задължението си — отвърна тя, като се претърколи в долната част на леглото, взе кристала и го хвърли към него. — Сложи си кристала, Лусиен, ставай оттук и се захващай за работа!

Заповедническият й тон го накара да побеснее. Сграбчи кристала, скочи през леглото и я събори върху дюшека.

Притисна я с крак, така че да не може да мърда и нахлузи синджира през главата й.

— Когато поискам кристала, ще те помоля за него. Междувременно искам да го носиш. Освен това искам да запомниш, че не приемам заповеди от теб. Аз съм магьосникът. Ти си простосмъртната. Време е да проумееш това!

Ариел вирна брадичка в бунтовническо непокорство.

— И какво ще стане, ако не го проумея?

Нахалството й го разгневи до такава степен, че се замисли дали да не й покаже какво точно ще стане, но разумът му подсказа, че, ако започне да й доказва кой е господарят, само ще влоши нещата.

Реши, че и двамата имат нужда от известно време, за да се успокоят. Стана от леглото и каза:

— Облечи се и ме чакай в кухнята. Ако не си там до десет минути, ще дойда да те търся и ще се заемем с моите идеи, които трябва да ти докажат, че шефът тук съм аз.

При тези думи той излезе от стаята, като затръшна вратата.