Карън Рафърти
Докосването на нощта (3)

Глава втора

„Дух злокобен, час прокобен, сън удобен

пустинно място, твърдост на ръката

#и биле, никнало до кръст надгробен...“

У. Шекспир, „Хамлет“, 3.2.413

(Всички цитати от Шекспир в книгата са в превод на В. Петров. — Б. пр.)

 

Когато Ариел стигна до разклона на междущатския път, ужасът й вече беше отслабнал. Докато възстановяваше самообладанието си, не можеше да реши кое от събитията през изминалата вечер бе я обезпокоило най-много. Знаеше, че онези двама мъже я преследваха и подозираше, че бяха си наумили нещо повече от обикновено изнасилване. След това последва странната „помощ“, която очевидно бе получила от Моргрет, макар умът й да не побираше защо й бе помогнал, след като бе я заплашил. Но каквато й да беше причината, поради която й бе помогнал, Ариел му беше признателна. Беше събрала целия си кураж, за да отиде в бара. Срещата с потенциалното изнасилване я бе довело до границата на припадъка.

Проклятие! Мразеше когато Арманд я поставяше в такова положение, в което трябваше да се прави на смела и понеже беше истинска страхливка, той беше единствения човек, заради когото можеше да се събуди храбростта в нея. Но дори Арманд изискваше от нея прекалено много като я хвърляше срещу човек като Лусиен Моргрет, помисли си тя, като потрепери.

Въпреки всичко не вярваше в магьосници, но беше склонна да допусне, че Моргрет може би притежава някаква екстрасенска дарба. Това беше единственото разумно тълкувание, с което можеше да си обясни случилото се с двамата мъже.

Заключенията й за Моргрет я накараха повече от всякога да се безпокои за Арманд. За разлика от нея той не беше склонен да приеме възможното съществуване на парапсихични явления. Смяташе ги за мошеничество и би се опитал да докаже, че са измама. Ако останалите от „сборището“ имаха подобни парапсихични възможности и бяха с лош нрав като Моргрет, те биха могли да прибягнат до някои доста опасни начини да го убедят в противното. Дали не бе му се случило именно това?

Импулсивно подмина отбивката към дома си и продължи към апартамента на Арманд. Може би там бе останала някаква следа, която да указва посоката, в която се бе насочил брат й. Ако не откриеше нищо, не знаеше какво ще прави. Интуицията й подсказваше, че е жизнено важно да намери брат си колкото е възможно по-скоро.

Поклати недоволно глава, щом влезе в скромния му апартамент. При все че стаята беше малка, липсата на мебелировка я правеше да изглежда просторна. Имаше едно протъркано канапе, разнебитена маса за кафе с портативен телевизор върху нея и раздрънкан скрин.

За нея самата домът беше толкова важен, че спартанския начин на живот на брат й я объркваше. Разбираше, че това е остатък от номадския живот, който бяха водили с майка им — флотски офицер от кариерата. Постоянните местения не пречеха на Арманд, но Ариел беше домошар. Най-щастливият ден в живота й беше заминаването за колежа, защото знаеше, че вече не могат да я изтръгнат от корените й заради някоя прищявка на флотата на Съединените щати.

Прекоси стаята, хвърли чантичката си върху канапето и разсеяно избърса с ръка праха от капака на телевизора. След това се насочи към скрина.

Не й отне много време да прегледа гардероба му. Арманд беше отвратително спретнат — още един остатък от живота им като деца на военни, който не бе успял да остави отпечатък върху нея. Накрая прегледа кухненските шкафове, където не откри нищо друго, освен няколко дузини кутии с консервирани равиоли, една тенджера, куп картонени чинии и неразпечатан пакет пластмасови прибори. Арманд имаше поне един недостатък: беше ужасен готвач.

Като изпусна отчаяна въздишка, Ариел отиде до канапето и седна. Всъщност не беше очаквала истински да намери някаква следа тук. Арманд определено се държеше като параноик, щом станеше дума за неговите истории. Безпокоеше се, че хората, които разследва, биха могли да открият с какво се е захванал. Безпокоеше се, че конкуренцията би могла да открадне идеите му. Дори се държеше подозрително към Ариел, докато накрая тя не се раздразнеше до такава степен, че го заплашеше повече да не му проговори. Едва тогава той се разкриваше и й даваше някакви подробности. По този начин бе научила за Моргрет.

И така, какво трябваше да направи сега? Когато разговаря с редактора на Арманд, той едва ли не я потупа по главата, обяснявайки й колко глупаво е да се безпокои за брат си. Полицията се бе държала също така покровителствено, като й посочиха, че Арманд всъщност не беше й казал, че ще й се обади. Безрезултатно се опита да им обясни, че самият факт, че Арманд не се е обадил, я кара да бъде толкова разтревожена.

Двамата с Арманд бяха по-близки от обикновени брат и сестра. Отчасти това се дължеше на факта, че бяха близнаци, но тази връзка се подсилваше от непрестанните местения на семейството им. Бяха научили отрано, че единствените хора, на които могат да разчитат истински, бяха самите те. Бяха нещо повече от брат и сестра. Бяха най-добри приятели и се обожаваха един-друг. Никой от тях никога не би причинил умишлено нещастието на другия, поради което Арманд винаги намираше начин да й се обади, когато изчезваше за известно време. Той знаеше колко много се безпокои за него Ариел.

Затвори очи, за да спре паренето на сълзите. Искаше й се майка им да беше още жива. Ариел беше сигурна, че майка им би знаела какво да прави. Но тя не беше сред живите и Арманд беше цялото семейство на Ариел. Ако нещо се случеше с него...

Не си позволи да завърши мисълта, защото само началото й бе достатъчно да я хвърли в паника. Вместо това отново започна да премисля възможностите. Единственото заключение, до което достигна, бе, че въпреки всичко Моргрет оставаше единствената й надежда да спаси Арманд, но би било лудост отново да се приближи до бара му.

С едно мрачно тръсване на главата, тя стана, грабна чантата си и се насочи към вратата. Беше почти полунощ, а денят й бе започнал в пет сутринта. Трябваше да се опита да поспи и след това да реши какво да прави.

Когато най-сетне стигна до дома си, беше толкова изтощена, че й потрябваха няколко секунди, за да си спомни кода на алармената система. Докато набираше цифрите, Ариел си помисли, че системата беше по-скоро неприятност, отколкото нещо ценно. Съседите, които живееха в къщи, изградени в късен готически стил, подобно на нейната, бяха тихи и почтени. За нещастие застрахователната й компания не се бе задоволила с тази статистика. Тъй като често носеше в дома си редки и скъпи книги, те бяха отказали да застраховат къщата, докато не постави алармена система.

Влезе вътре и пусна чантата си на малката масичка до входната врата. След това включи отново алармата и извади пощата от кутията на гърба на вратата. Прерови я набързо, надявайки се да открие нещо от Арманд. Когато не откри нищо, тя изруга и хвърли пощата върху масата до чантата си.

— Проклет да си, Арманд — промърмори тя, докато сваляше якето си и го окачваше на старинната закачалка до масичката. — Щом те намеря, ще те удуша, заради всичките тези неприятности!

— Ха, мис Дантес, шокиран съм! Никога не бих предположил, че сте склонна към насилие.

С тих стон Ариел се обърна рязко към арката, разделяща антрето от дневната. Лусиен Моргрет се бе изтегнал на канапето й. Примигна и си каза, че сигурно си въобразява. Беше невъзможно да е преминал охранителната система. Но той седеше ето там, съвсем истински и поради това още по-заплашителен.

Гневът й премина в страх и Ариел попита с писклив глас:

— Как влязохте в дома ми?

Устните му се изкривиха в бавна, демонична усмивка.

— Аз съм магьосник, мис Дантес. Мога да отида където пожелая и да взема каквото поискам. Нищо, създадено от хората, като вашата алармена система, не може да ме спре.

Ариел не можа да определи кое я потресе повече — отговора му или хищния начин, по който я гледаше. Като го изгледа внимателно, Ариел се замисли дали бе възможно да я е проследил, но осъзна, че това е невъзможно. Ако беше я следвал, щеше да е невъзможно да я пресрещне в дома й.

Тогава как я беше открил? Телефонният й номер го нямаше в указателя. Единствената възможност беше Арманд да му е казал къде живее, но той никога не би разкрил доброволно местонахождението й. Напротив, само редактора му и неколцина негови приятели знаеха, че изобщо има сестра. Арманд бе настоял да запази съществуването й в тайна, за да я защити от хората, които разследва, като се бе обосновал, че биха могли да я използват, за да се доберат до него. Изведнъж й се стори, че със снощното си посещение при Моргрет сама се бе напъхала в ръцете му и може би бе изложила Арманд на сериозна опасност.

По дяволите! Защо бе постъпила толкова импулсивно? Защо не бе отделила малко време, за да анализира действията си и да обмисли възможните последици? Защо... Заповяда си да спре. Беше твърде късно за обвинения. Сама се беше поставила в тази ситуация и сега трябваше да измисли как да се измъкне.

— Защо сте дошъл тук? — попита тя, опитвайки се да спечели малко време, докато обмисляше възможностите си за бягство. Ако излезеше през входната врата, това щеше да задейства алармата и да повика полицията. Дали щеше да успее да я отключи, преди Моргрет да стигне до нея? Ами ако я настигнеше или, още по-лошо, ако направеше с нея онова, което бе направил с онези двама мъже край бара?

Моргрет сви рамене в отговор на въпроса й.

— Реших да ви помогна да намерите Арманд.

Ариел отстъпи малко към вратата.

— Защо променихте решението си?

— Подбудите ми са без значение.

— Това не е достатъчно, мистър Моргрет.

— Наричайте ме Лусиен.

— Ще се задоволя с мистър Моргрет — сухо отвърна тя. — Предпочитам да се държа официално с човек, който е склонен да разбива врати и да влиза без позволение.

— Нищо не съм разбивал.

— Бих могла да извикам полиция и те ще ви арестуват.

Моргрет се разсмя. Смехът му беше зловещ също като вида му.

— Можете, но няма да го направите.

— Вие сте ужасно уверен в себе си.

— Имам причини за това. Ще имате нужда от мен, ако искате да откриете брат си.

Това беше вярно и Ариел дори не се опита да му даде отговор. Вместо това разтри слепоочията си. Напрежението от изминалия ден бе й докарало силно главоболие. Всичко, което желаеше, бе да изпие един аспирин и да се строполи в леглото си. За нещастие трябваше да се разправя с един луд, който не само се мислеше за магьосник, но също така притежаваше някакви сили, които му позволяваха да удря хората, без да ги докосва и да преодолява най-модерни охранителни системи.

— Позволете ми — промърмори Моргрет.

Ариел вдигна очи и с изненада откри, че той е застанал пред нея. Беше се придвижил бързо и тихо като котка, като по този начин бе отговорил на един от въпросите й. В никакъв случай нямаше да успее да отвори вратата, преди той да е стигнал до нея, независимо дали използваше физически или умствени способи.

Преди Ариел да успее да каже нещо, Лусиен постави върховете на пръстите си в средата на челото й и погали кристала с другата си ръка. Главоболието й изчезна като по чудо.

— Как го направихте? — удивено попита тя, забравяйки за миг за подозренията си.

— Аз съм магьосник — просто отвърна той.

Ариел го зяпна изненадано и едва сега осъзна колко висок беше той. Самата тя беше висока пет фута и десет инча (Около метър и седемдесет и шест. — Б. пр.) и рядко й се налагаше да вдига глава нагоре, за да погледне в лицето някой мъж. Защо не беше обърнала внимание, че той се извисява над нея на цели десет инча? Единствената причина, за която се досети, бе, че той се придвижваше с плавна грация, която не смаляваше ръста му, но някак го прикриваше.

— Вижте какво, мистър Моргрет, късно е и аз съм като пребита. Ще съм ви много задължена, ако просто ми кажете къде се намира Арманд и ми позволите да ви пожелая лека нощ. Така ще съм си отпочинала за търсенето, което ще предприема утре сутринта.

Моргрет задържа погледа си върху нея един дълъг, мъчителен момент.

— Мис Дантес, не съм казвал, че ще ви съобщя къде се намира брат ви. Казах, че ще ви помогна да го откриете. Ако реша, че той има нужда от помощ, а все още не съм убеден, че е така, ще тръгнем да го търсим заедно. Ако не сте съгласна с тези условия, аз си тръгвам.

Ариел отвори уста да възрази, но веднага я затвори, тъй като осъзна, че е сигурна срещу какво ще протестира. Обаче знаеше, че няма вяра на Моргрет. В бара той й бе казал да стои настрана от тази история и я бе заплашил, че ще я спре, ако не го послуша. Сега заявяваше, че иска да й помогне. И дума не можеше да става да му сътрудничи, ако се преструваше. Но ако беше искрен? Той беше единствената й следа, водеща към Арманд и ако откажеше да му помага, можеше никога вече да не види брат си.

Докато се взираше в суровото му лице, търсейки някакъв намек за истинските му намерения, Ариел реши, че въпросът, дали му вярва или не, е неуместен. Моргрет беше демонстрирал сили, срещу които не можеше да се съпротивлява, което означаваше, че би могъл да стори с нея каквото реши. Ако се държеше така, сякаш иска да му сътрудничи, може би щеше да й се отдаде възможността да го надхитри.

— Добре, мистър Моргрет. Приемам вашите условия. Ще се срещнем в бара ви утре сутринта и ще решим какво ще правим.

Лусиен поклати глава.

— Възможно е сборището да ви открие посредством Арманд. Ако открият, че ви помагам... Е, нека просто кажем, че няма да допуснем това да се случи. Трябва да омагьосам къщата ви и то преди да е отминала полунощ.

Това изявление накара Ариел да се сепне. Къщата й беше нейна гордост и радост. В никакъв случай не можеше да допусне на някакъв откачен на тема магии маниак да я разруши.

— Ако мислите, че ще ви оставя да търчите наоколо, говорейки разни несвързани неща, забравете го! Предпочитам да рискувам да бъда открита от сборището — твърдо заяви тя.

Моргрет пренебрегна възражението й.

— Можете да гледате, ако искате.

Ако Моргрет бе очаквал думите му да я успокоят, то те не постигнаха желания ефект. Освен това нямаше представа как би могла да се справи с него, ако започнеше да прави разни свръхестествени неща. Преди малко бе осъзнала височината му. Сега забеляза ширината на раменете му. Случвало й се бе да вижда футболни защитници (Става дума за американски футбол. — Б. пр.), чиито рамене с все подплънките бяха по-тесни. Нямаше да му се наложи да използва психична сила, за да я победи. Вероятно можеше да я събори с един лек удар с ръка.

Когато Лусиен посегна към кесията на кръста си, Ариел подтисна желанието си да закърши отчаяно ръце и вместо това попита:

— Това вашата магьосническа кесия ли е?

Моргрет хвърли към нея подозрителен поглед.

— Откъде знаете за магьосническите кесии?

— Занимавам се с продажба на редки и стари книги. Старите публикации за изкуството на магията са доста търсени.

— Значи се препитавате с продажба на стари книги? — недоверчиво попита той.

Ариел кимна.

— Защо ви изненадва?

— Не знам. Предполагам, че съм останал с впечатлението, че хората в тази професия трябва да бъдат по... стари.

— Това е обща заблуда. Значи това е магьосническата ви кесия?

— Да, това е — Моргрет измъкна от кесията малка стъкленица и й я подаде. — Няма нищо необикновено, мис Дантес. Дори няма специфичен мирис.

Ариел прехапа долната си устна, щом зърна бистрата течност. Умираше от любопитство да го попита какво представлява, но дори Моргрет да се съгласеше да й каже, подозираше, че ще бъде по-добре, ако остане в неведение.

Лусиен свали капачката на стъкленицата. Стисна кристала и мърморейки някакви неразбираеми напеви напръска няколко капки край входната й врата. Повтори процеса пред всяка врата и прозорец на първия етаж.

Щом тръгна към горния етаж, Ариел се досети, че ще види спалнята й. Никога на никого не бе позволявала да види спалнята й. Дори на Арманд. Колкото я обичаше, толкова се притесняваше от спалнята си, тъй като беше толкова нетипична за характера й.

— Нужно ли е да се качвате на горния етаж? — нервно попита тя.

Моргрет беше се изкачил три стъпала по-горе и ако преди се извисяваше над нея, то сега изглеждаше като някакъв великан. Като добавка към лошото положение, в очите му имаше някакъв странен блясък, който беше не по-малко обезпокояващ от вълшебствата му. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се освободи от властния му поглед.

— Какво има, Ариел? Имате ли нещо за криене?

Подигравката му разби магията.

— Не, разбира се. Просто...

— Просто? — подкани я той, щом Ариел замълча.

— Нищо — смутолеви тя. — Вървете да направите каквото ще правите. Аз ще си направя чай. Искате ли и вие?

— Да, благодаря.

Щом влезе в кухнята Ариел погледна към часовника. Беше двайсет минути след полунощ — часът на вещиците — и в дома й имаше един мъж, който се мислеше за магьосник и правеше заклинание върху къщата й. Струваше й се невероятно, че само преди няколко седмици се бе оплаквала колко отегчителен е живота й и бе мечтала за някакво вълнуващо преживяване. Със съжаление призна, че събитията само потвърждаваха правотата на старата поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш. Може да се сбъдне!“

 

Лусиен изчака докато Ариел се скри по коридора към кухнята и погали с длан кристала. Очевидно беше смутена и трябваше да разбере защо. С изненада узна, че причината за смущението й беше начина, по който е декорирана спалнята й.

Намръщи се озадачено. След като се смущаваше от нея, тогава защо я беше обзавела по този начин? Изхвърли от ума си объркващия въпрос и тръгна към горния етаж. Имаше по-важни неща за вършене от размишленията за вижданията на смъртните жени по въпросите на декорацията.

Но когато влезе в спалнята й, той бе толкова шокиран, че зяпна от изненада. Останалата част от дома й беше боядисана в неутрални цветове и украсена с разнородна сбирка от антики. Тази стая обаче беше истински публичен дом. Раираните тапети трептяха в червено и ярко розово. Килимът беше в наситено, плюшено розово, което изпъкваше върху червените дъски на пода. Мебелите бяха от лъскав абанос, който преобладаваше в Ориента, а огледалните врати на гардероба отразяваха цялата стая.

Но огромното легло с балдахин беше дори още по-забележително. Балдахинът беше изработен от червена коприна, а в долната част на леглото стегнато навития юрган в подходящ цвят разкриваше яркорозовите атлазени чаршафи в същия оттенък като розовите райета на тапетите.

Моргрет се приближи до леглото и вдигна бледорозовата нощница, която бе захвърлена небрежно върху чаршафите. Материята беше толкова ефирна, че той се зачуди защо изобщо Ариел си правеше труда да я облича. Щом си представи как би изглеждала облечена в нея той почувства възбуда и изруга под носа си.

Той беше магьосник, а магьосниците не чувстват влечение към простосмъртните жени!

„Освен ако си нестопроцентов магьосник“, намеси се подсъзнанието му.

Лусиен се намръщи при неприятното напомняне, че майка му беше обикновена жена, което го правеше само наполовина магьосник. Тази еретична подробност бе му коствала всичко — дома му, приятелите му и предопределеното право да стане водач на своето сборище.

Тъй като знаеше, че ако се замисли за миналото само ще изпадне в гняв, Моргрет метна нощницата върху леглото, извади малко шишенце от магьосническата си кесия и напръска със съдържанието му възглавницата на Ариел. След това продължи да работи върху магията си.

Когато малко по-късно се присъедини към Ариел в кухнята, тя не посмя да го погледне. Моргрет придърпа един стол, седна до масата и се загледа в Ариел, която поднесе порцелановия чайник на масата и след това извади две чаени чашки. Не беше нужно да докосва кристала, за да разбере, че все още беше смутена, а след като бе видял спалнята й лесно можеше да разбере защо. Но по някаква необяснима причина пожела да я успокои.

— Имате хубав дом, мис Дантес.

— Ъ-ъ... да, благодаря ви. Тази къща значи много за мен. Искате ли захар или мляко за чая си?

— Един резен лимон, ако имате — когато Ариел кимна и се насочи към хладилника, Моргрет попита: — Защо къщата ви означава много за вас?

— Двамата с Арманд сме деца на военни — обясни тя, докато режеше лимона на кръгчета и ги нареждаше върху една малка чинийка. Постави я на масата и средна срещу Лусиен.

Продължи разказа си докато наливаше чая.

— Прекарахме първите осемнайсет години от живота си в местене. На Арманд не му пречеше, но аз ненавиждах местенето от едно място на друго. Сякаш веднага, щом се установях някъде се налагаше отново да ме изтръгнат от корен. Предполагам, че през цялото време съм се чувствала бездомна. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Напълно — отвърна Лусиен, като пое чашата чай, която Ариел му подаде. Преди да осъзнае какво казва, той добави: — Самият аз се чувствам по същия начин през последните три години.

— Защо? — тя подпря лакти на края на масата и отпусна брадичката си върху дланите си, чакайки отговора му.

— Историята е твърде дълга и сложна, за да навлизаме в подробности — отговори той, раздразнен от факта, че бе разкрил пред нея, че се чувства бездомен.

Отпи от чая и с изненада откри, че не е онази отблъскваща, горчива отвара, в която хората са толкова влюбени, а е смес от билки с дъх на ябълка. Загледа се в Ариел над ръба на чашата си, очарован от очите й, които бяха наситено, богато зелено. Никога преди не бе виждал зелени очи. Всички деца в неговото сборище се раждаха с бледосини очи, като неговите. На шестнайсет години цветът им се променяше от синьо в различни отсенки на кафявото. Той беше изключение от правилото. Очите му не се промениха — още едно проклятие от омразното му човешко наследство.

Усети как се надига приливът на горчивината и наруши мълчанието, като попита:

— Намерихте ли нещо в апартамента на брат си?

Лактите на Ариел се хлъзнаха от масата при този въпрос.

— Откъде знаете, че съм била в апартамента на Арманд?

— Продължавам да ви повтарям, че съм магьосник. Знам всичко. И така, намерихте ли нещо?

— Мисля, че споменахте, че знаете всичко — възрази тя.

Моргрет й отправи демонска усмивка, от която видът му стана още по-зловещ. Ариел потрепери и се прегърна с ръце. Реши, че видът на Моргрет е достатъчно зловещ, за да бъде герой от роман на Стивън Кинг.

Но ако усмивката му беше обезпокояваща, това беше нищо в сравнение със страха, който предизвика с думите:

— Ако поискам да разбера нещо, мис Дантес, мога да го сторя, но не искам ненужно да навлизам в ума ви. Човек никога не може да бъде сигурен на какви скрити, тъмни тайни би могъл да се натъкне — гласът му се снижи до тих, галещ шепот, който беше откровено заплашителен. — Искате ли да узная всичките ви скрити, тъмни тайни?

Ариел реши, че Моргрет я дразни. По никакъв начин не би могъл да прочете мислите й. Но щом видя ръката му да се надига към кристала, почувства как я обхваща съмнение.

— Не открих нищо — раздразнено призна тя.

Моргрет отпусна ръката си на масата.

— Значи без мен сте в безизходица.

Ариел беше готова по-скоро да прехапе езика си, отколкото да признае правотата му. Но той беше прав и знаеше, че и тя го знае.

— Без вас съм в безизходица.

— Какво ви разказа Арманд за сборището?

— Каза ми, че се мислят за вещици и магьосници.

— Прозвучахте скептично. Не вярвате ли във вещици и магьосници?

— Вярвам, че има хора, които се занимават с магии, така че в този смисъл на думата съм съгласна със съществуването им.

— Много тактично казано, мис Дантес. Значи нямате никаква представа къде се намира сборището?

Ариел го погледна накриво.

— Ако го знаех, нямаше да дойда да ви търся.

— Ха, мис Дантес, като че ли не ме харесвате много.

— Вие го казахте, не аз.

Лусиен остави чашата на масата, облегна се назад и рече:

— Правилно. Продължавайте в този дух, мис Дантес. Аз съм точно толкова опасен, колкото си мислите.

Ариел разбра, че Моргрет току-що й бе хвърлил ръкавица и макар здравия разум да й подсказваше да я остави там където е, не можа да се сдържи да не приеме предизвикателството.

— А аз съм по-опасна, отколкото си мислите, мистър Моргрет.

Той кимна.

— Смятам, че се разбираме.

— Предполагам. След като приключихме с този въпрос искам да ви кажа, че съм изтощена. Ако сте приключили с чая си бих искала да ви пожелая лека нощ.

— Вие си лягайте — великодушно рече Лусиен. — След като подсигурихме къщата и двамата можем да поспим. Аз ще полегна на канапето.

Ариел примигна, докато мозъкът й се опитваше да асимилира думите му. Моргрет сигурно се шегуваше. В никакъв случай не можеше да му позволи да прекара нощта тук!

— Не можете да останете тук, мистър Моргрет.

Той кръстоса ръце пред гърдите си и заяви:

— Оставам, мис Дантес. На магията са й нужни няколко часа, за да добие пълната си сила. Не възнамерявам да я разваля, като отворя вратата.

— Няма да прекарате нощта тук — настоя тя. — Ако тръгването ви ще развали магията, така да бъде.

Лусиен се подпря на масата и се наведе към нея, а сребристо-сините му очи я пронизаха с такава настойчивост, че почувства как въздействието им стига до петите й. На Ариел й се прииска да скочи и да побегне, но знаеше, че няма да посмее да покаже дори най-слабия признак на слабост. Вместо това тя срещна погледа му. Това беше битка на волите, в която тя имаше намерението да победи.

Но когато Моргрет неочаквано погали кристала, Ариел се сепна, защото почувства докосването така силно, сякаш той галеше тялото й. Това беше най-еротичното усещане, което бе изпитвала някога. Продължаваше да си повтаря, че усещанията й не са нищо друго, освен продукт на въображението й. Не беше възможно този мъж да я достигне само като докосва някакъв проклет кристал. Освен това изобщо не го смяташе за привлекателен.

Само че това не беше истина, осъзна с изненада тя. В него имаше нещо, което я привличаше на първично ниво. Може би беше опасността, която го обграждаше, усещането за грижливо овладяна диващина. В него имаше нещо диво и безразсъдно, а тя винаги бе желала да бъде дива и безразсъдна. За нещастие беше родена със спокоен нрав, което, както предполагаше, беше дипломатичния начин да се каже, че беше страхлива.

— Какъв е проблемът, мис Дантес? Да не би да се боите, че ще се вмъкна в атлазеното ви легло? — провлечено рече той. Преди тя да успее да му отговори, Моргрет свали ръката си от кристала и като се отпусна назад безстрастно рече: — Не е нужно да се безпокоите за това. Не бих правил любов с простосмъртна, дори да ми плащате за това.

Ариел напълно неочаквано му повярва. Освен това осъзна с раздразнение, че думите му я уязвиха. Сякаш я беше отхвърлил, което беше абсурдно. За да бъде отхвърлена от някого, преди всичко бе нужен мъж, когото да желае. Може би в Лусиен Моргрет имаше нещо, което я привличаше, но всичко, което желаеше от него, беше информация за местоположението на брат й.

Разумът й настояваше да го изхвърли от дома си, но един поглед към решителното му изражение бе достатъчен, за да разбере, че подобна битка би продължила цяла нощ. Беше прекалено изтощена, за да хаби сили за спор с него. Ако се окажеше толкова ненормален, че се вмъкнеше в леглото при нея, щеше доста да се изненада. Щеше да открие, че е толкова дълбоко заспала, че щеше да получи удоволствие, колкото от жена, изпаднала в кома.

— Правете каквото искате — промърмори тя, като с мъка се изправи на крака. — Прекалено съм изморена, за да споря с вас.

При тези думи тя излезе, без да му пожелае лека нощ или да му предложи възглавница и одеяло. Честно казано, тя наистина не искаше Моргрет да прекара лека нощ. Искаше да се събуди с болки във врата и с изтръпнали крака. А когато докопаше Арманд, първото, което щеше да направи с него, беше да го накара да съжалява, че й се е наложило да си има работа с Лусиен Моргрет.

 

След тръгването на Ариел, Лусиен погледна към празната си чаена чаша. Беше я излъгал, че магията ще се развали, ако си тръгне и се чувстваше гузен, от което страшно се раздразни. Нямаше основания да съжалява за лъжата, също както нямаше основания да поставя под въпрос необходимостта от магията, която щеше да й направи, след като Ариел заспи. Трябваше да е сигурен, че е под негов контрол заради нейната собствена безопасност.

Не, разбира се, че не възнамеряваше да отнеме свободната й воля. Тя щеше да постъпва както обикновено, като взема собствените си решения и прави собствените си грешки. Обаче им се налагаше да поемат риска и да навлязат в земите на сборището, за да открият Арманд. От първостепенно значение бе да поддържат мисловна връзка. Тъй като на него му се налагаше да остане в сянка, Ариел бе тази, която щеше да се изправи пред Гейлън. Той трябваше да е в състояние да контролира мислите й, когато Ариел бъде с Гейлън, защото най-малката погрешна стъпка можеше да се окаже фатална.

И въпреки основанията за действията си все още се чувстваше неловко заради онова, което смяташе да направи. Не обичаше да се рови в умовете на други хора без тяхно знание. За нещастие не съществуваше възможност, при която Ариел доброволно би му сътрудничила. Тя се отнасяше с недоверие към него и се боеше от него — точно това, което Моргрет желаеше. Дори напротив, възнамеряваше да използва страха й, защото когато един човек се бои, то той е склонен да бъде по-предпазлив.

Но имаше още една наложителна причина, която го караше да подхожда с неохота. Съществуваше само един-единствен начин да изгради мисловната връзка, която би му позволила да я управлява. Трябваше да прави любов с нея. Не физически, разбира се. Едно благословено предимство на магьосниците бе възможността да я посети в съня й и да я люби страстно, без дори да я докосне. Щеше да установи емоционален контрол над нея. Проблемът беше там, че за да заработи магията, той трябваше да й позволи тя също да установи емоционален контрол над него.

Играеше си с огъня и добре го знаеше. Магьосникът си позволяваше един-единствен път да попадне под контрола на някоя вещица и това беше само тогава, когато беше сигурен, че тя ще му е спътник в живота. Само че Ариел не беше вещица. Тя беше човек, а той нямаше никакво намерение да прекара живота си с простосмъртна. Но единственият начин да прекара живота си с някоя вещица бе да се върне обратно в сборището. А единственият начин за това бе да докаже, че Гейлън е покварен. Заради това бе изпратил Арманд в сборището. Надяваше се, че простосмъртния ще успее да му набави нужното доказателство.

Но изглежда, че Гейлън бе заловил Арманд и само от Лусиен зависеше спасението му. Най-лошият вариант бе, ако Гейлън го убиеше, а Лусиен бе по-скоро съгласен да умре, отколкото да продължи да живее по начина, по който живееше сега.

Остави ума си да се върне към плана, който започна да се оформя в мига, в който видя, че подхвърлената монета показва ези. Основната спънка бе получаването на достъп до земите на сборището. Когато се досети за решението на проблема не можа да повярва колко просто е то. За да влезе вътре му бе достатъчна поканата на някой, който живее там. Следователно всичко, което бе нужно, бе Ариел да се установи там. След това тя би могла да го покани и той щеше да може да идва и да си отива когато поиска. Дори не се боеше, че ще бъде разпознат, тъй като магията, която му бе направил Гейлън, държеше всички настрана от него.

Но за да се приведе плана в действие Ариел трябваше да си наеме къща. Единственият свободен за отдаване под наем дом в пределите на сборището бе неговата семейна къща и понеже можеше да се предположи, че Арманд я е наел, тя отпадаше като възможност. А ако беше свободна, значи Гейлън се беше добрал до Арманд и тогава Лусиен можеше да приведе плана си в действие.

Почувства изблик на вина, щом откри, че се надява къщата да е свободна. Макар да беше непреднамерена проява на зла воля спрямо Арманд Дантес, това противоречеше на всичко, в което вярваше. Разумът му напомни, че като въвлича Ариел, той я поставя в опасност. Но тя би била в много по-голяма опасност, ако я оставеше сама да се оправя с Гейлън. Посредством плана си щеше да й осигури известна защита.

Но преди да може да я използва, трябваше да я омагьоса. Докосна кристала, за да се увери, че е заспала. Ариел спеше. Моргрет стана, отиде в дневната и легна на канапето. Вече бе напръскал билето върху възглавницата й, така че всичко, което трябваше да направи бе да влезе в съня й и да я люби. Затвори очи и стисна кристала. След това остави ума си да се слее с този на Ариел.