Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (9)

VIII
В колеж по къси панталони

(септември 1906 — юни 1909)

След гимназията татко реши, че е най-добре да постъпя в Тъфтс Коледж, за да избягна риска от пренапрежението по време на тежките конкурсни изпити, както и сензационния шум, който можеше да се вдигне около постъпването на единадесетгодишно момче в Харвард. Тъфтс бе чудесен, не много голям колеж, който само поради близостта си с Харвард често оставаше в сянка в очите на обществото. А всъщност колежът се ползуваше с всички интелектуални преимущества, които предлагаше столицата Бостън. Можехме да се преместим да живеем близо до Тъфтс на Медфорд Хилсайд, откъдето татко щеше всеки ден да взима тролея до Харвард.

В Тъфтс ме приеха въз основа на дипломата ми и на успеха от няколко, предимно устни, елементарни изпита, на които се явих. В Хилсайд купихме една почти завършена къща от предприемача, който се грижеше за строежа и живееше в съседство, и се уговорихме да я довърши според нашите изисквания.

Напуснахме Олд Мил Фарм малко по-рано, за да наредим новия си дом и да се запознаем с колежа. Усърдно изчетох правилника му и както никога след това, знаех всичко за учебното заведение.

Опитах се да завържа приятелство с децата от околността. Бях чел някои неща за хипнозата и реших сам да я приложа. Но успях само да ядосам и уплаша родителите на децата. Обичах да играя с връстниците си, без обаче да имам много общи интереси с тях. В аптеката на ъгъла до нас работеше млад студент по медицина — интересен младеж, готов да разговаря с мен за всички научни книги, които четях, а изглежда, бе запознат и с повечето от трудовете на Хърбърт Спенсър^[1]. От много години насам за мен Спенсър е измежду най-отегчителните философи на XIX век, но по онова време високо го ценях.

С началото на учебните занятия започнаха и моите ангажименти. Дълбоко впечатление ми направиха възрастта и титлите на преподавателите и трудно мога да повярвам, че сега съм далеч по-възрастен, отколкото бяха повечето тогава. Съвсем не ми беше лесно да направя прехода от привилегировано положение на „по-специално дете“, на което се радвах в гимназията, към достойното уважение, което трябваше да засвидетелствувам към тези по-възрастни хора.

Започнах да изучавам старогръцки при забележителния професор Уейд. Той произхождаше от семейство, което отдавна живееше някъде в околностите на Тъфтс Коледж; като момче тайно се качил на товарен вагон по линията Бостън — Мейн, паднал и загубил единия си крак. Сигурно и преди е бил свенлив, но нещастието го бе направило самотник; в същото време то не е попречило на любовта му към пътуванията, особено из Европа и Близкия изток. Имаше обичай да прекарва всяко лято в чужбина и, както изглежда, от Херкулесовите стълбове до Месопотамия нямаше реликва от античното минало, било статуя, било традиция, която той да не познаваше. С вярно поетично чувство той вникваше в творбите на гръцките класици и притежаваше дарбата да внушава и на другите своята любов към тях. Лекциите на Уейд бяха за мен истинско удоволствие. Баща ми също го обичаше и често го канеше у дома. Докато двамата разговаряха на най-различни теми, аз си играех на пода и ги слушах в захлас. Ако нещо бе в състояние да ме направи класицист, то това бяха именно тези разговори.

Не бях постигнал още зрелостта на обществен индивид, за да се справям успешно с обучението по английски. Нещо повече, дори самият механизъм на писането беше за мен сериозно препятствие, което трябваше да преодолявам. В старанието да избягвам всяка излишна дума, стилът ми ставаше неясен.

По математика бях твърде напреднал и особено през първата година нямаше курс по тази дисциплина, който да отговаряше на подготовката ми. Ето защо професор Рансъм настоя да изслушам курс лекции по теория на уравненията. Съвсем наскоро той се пенсионира след половинвековна преподавателска дейност в Тъфтс Коледж. По времето, когато се занимаваше с мен, той бе млад и съвсем естествено е сега вече да не е толкова млад, но през всичките тези години не забелязах голяма промяна в енергичната му, жива походка, във вирнатата му брада, в ентусиазма и интересите му. Той беше фанатик, но не обичаше да привлича вниманието на хората върху себе си. Неговите лекции наистина бяха над възможностите ми, особено когато започнахме да разглеждаме теорията на Галоа. Благодарение на изключителните усилия на професор Рансъм успях да я усвоя, макар да се смяташе за една от най-трудните области в математиката. Докато бях в Тъфтс, никои други лекции по математика не ме затрудниха.

Немски език учех при професор Фей, известен като „Ленивия“ Фей, защото винаги закъсняваше за час. Той бе изключително културен мъж, със силно развит усет към френската и немската литература; при това бе и голям любител-планинар. Това, естествено, ми се струваше ужасно романтично. В часовете по немски разглеждахме някои по-леки белетристични произведения, но най обичах четенето на стихотворения. Усилията на професор Фей далеч надхвърляха просто емоционалното четене (татко също рецитираше с чувство много немски стихотворения, които помнеше наизуст), или просто запаметяването, което за мое голямо удоволствие бе едно от задълженията ми в клас. В часовете по физика разказвахме предаденото, слушахме лекции и правехме опити. Нужно ми бе известно време, докато свикна с материята, за да мога да решавам задачите, но опитите ми доставяха истинска наслада. Почти същата радост изпитвах в лабораторията по химия, където през последната година овладявах органичната химия с вероятно най-големия разход на материали и прибори, какъвто някога е правен от студент в Тъфтс.

По времето, когато бях последен курс в Тъфтс, се сприятелих с Елиът Куинси Адамс, абсолвент в Масачузетския технологически институт и наш съсед. Той ме запозна с възможностите да се представят четиримерните фигури върху равнината или в тримерното пространство и с теорията на четиримерните правилни фигури. Веднъж с него се опитахме да направим воден електродвигател от стари консервни кутии.

Горе-долу по същото време имах още няколко извънучилищни приключения в областта на физиката и приборостроенето, по-специално в областта на електричеството. С един съсед от Медфорд въртяхме ръчно динамо, за да получим електричество, нужно ни за добиване на колоидно злато и колоидно сребро. Дали всъщност получихме тези вещества, не зная, но си мислехме, че сме успели. Направихме опит да осъществим на дело две мои хрумвания в областта на физиката. Едното — да построим електромагнитен кохерер за радиопредаване, различен от електростатичния кохерер на Бранли. Той трябваше да използува способността на магнитното поле независимо от неговата посока, да сгъстява и по този начин да променя съпротивлението на смес от метални стърготини и графит. Понякога ни се струваше, че сме получили положителен резултат, но все не бяхме сигурни дали той се дължи на магнитното действие, или на нещо друго. Въпреки всичко идеята не бе лишена от смисъл и ако времето на тези средства не отлитна безвъзвратно с откриването на вакуумната тръба, с удоволствие бих се заел отново със същите опити.

Другият апарат, който се опитахме да пуснем в действие, бе електростатичен трансформатор. Основната идея в него бе, че енергията или зарядът на кондензатора се пренася като диелектрично натоварване. Целта бе чрез успоредно свързани електроди да се натовари с напрежение въртящ се стъклен диск или серия от дискове, които после да се разтоварят чрез последователно наредени електроди. Разликата между моя трансформатор и електромагнитния е, че първият работеше с прав ток и че дисковете трябваше да се въртят. Счупихме безброй стъклени парчета, докато се опитвахме да построим машината, но така и не можахме да я задействуваме както трябва. Без да знаем, идеята съществувала и преди нашия опит и отдавна била публикувана. Нещо подобно видях преди две години в лабораторията на инженерния факултет при университета в Мексико. Там апаратът действуваше много добре. Две последователни стъпала на машината увеличаваха потенциала с няколко хиляди.

Безжичният телеграф отдавна ме интересуваше. При редки случаи дори успявах да ударя няколкото точки и тирета на някой кодов сигнал на безжичния телеграфен апарат, който се намираше на бюрото ми. Но не научих азбуката, нито се проявих като конструктор на радиопредаватели.

В социално отношение зависех много повече от връстниците си, отколкото от младежите, с които учех. Когато постъпих в колежа, бях единадесетгодишно дете, при това с къси панталони. Животът ми ярко се разделяше между всекидневието на студента и игрите ла детето.

Аз не бях смесица от дете и мъж, а истинско дете, когато ставаше дума за игра, и почти пълноценен мъж, когато ставаше дума за наука. И приятелите, с които играех, и състудентите ми усещаха това. Децата ме приемаха сред тях като равен, макар че сигурно за тях съм бил ненапълно понятен, докато състудентите ми ми разрешаваха да вземам участие в техните забавления само при условие, че не съм твърде шумен и досаден. Искрено тъгувах за чудесните дни в Кеймбридж, където множеството от приятели ме караше да се чувствувам богат.

Докато учех в Тъфтс, лятната ваканция прекарвах в Олд Мил Фарм и продължавах да поддържам приятелството си с децата от Ейър, а от време на време тук се отбиваше по някой от състудентите ми. Всички лета си приличаха с неизменното бране на гъби, заниманията по ботаника, екскурзиите и плуването в езерцето. Тъй като бях започнал да възмъжавам, все по-често ме оставяха да присъствувам на разговорите на възрастните, когато у дома пристигаха гости.

През учебната година направих опит да възобновя приятелството си с децата от Ейвън Стрийт. За съжаление усилията ми останаха без резултат и накрая ги прекратих. Медфорд Хилсайд беше твърде далеч от Кеймбридж, за да мога да посещавам приятелите си там в друго време освен в края на седмицата. Нещо повече, отдръпването ми от Ейвън Стрийт ме направи по-взискателен и ревнив. А приятелите ми от Ейвън Стрийт се развиваха в разни посоки. Вярно е, че братята Кинг показваха подчертан интерес към науката, но дори след като по-късно започнахме отново често да се срещаме и прекарваме много време в лабораторията им на приземния етаж, аз почти не виждах останалите познати момчета в Кеймбридж.

Вече говорих за вкуса си към научната литература. Що се отнася до художествените книги, които четях, аз бях всеяден. Свободно ползувах хранилищата на няколко библиотеки и голяма част от свободното си време прекарвах в детската стая на Бостънската градска библиотека.

Както вече казах, много обичах романите на Жул Верн и от време на време ги редувах с тези на Купър и Майн Рид. По-късно, когато трябваше да проявявам по-голямо благоразумие и можех да си наложа по-сериозна „литературна диета“, в репертоара си включих Юго и Дюма. Дюма беше авторът, с когото най-трудно се разделях и с часове прекарвах, забравил света около себе си, погълнат от приключенията на Д’Артанян или Граф Монте Кристо.

Естествено, прочетох и много от детските книги в градските библиотеки, останали от по-старите поколения. Луиза Алкот ми харесваше, но тъй като бях надут млад сноб, смятах, че книгите й подхождат повече за момичета. Хорацио Алджър по моему съчетаваше привидно благоразумие и повърхностна нравственост с невежество, което прави книгите му глупави. Веднъж дори си позволих да изчета серия от романи за по десет цента единият, но и те ми се видяха твърде слаби. Измежду американските писатели, които пишеха за момчета, най-много обичах Дж. Траубридж, макар сега неговите разкази за хлапетата от Ню Ингланд и възвишенията на щата Ню Йорк да не могат да ми направят такова впечатление, каквото ми правеха в ония години. От друга страна, продължавам да съм убеден, че трите му книги за Гражданската война „Пещерата на Къджо“, „Барабанчикът“ и „Тримата скаути“ са най-доброто, което човек може да прочете от „военните“ книги за деца.

От будките за вестници си купувах английското списание „Странд Магазин“, което дълго време се радваше на голяма популярност в Съединените щати. В него прочетох някои от историите за Шерлок Холмс, няколко превъзходни датски приказки от Ивлин Незбит и чудесните детективски разкази от А. Мейсън. Списваше се много по-добре от повечето американски издания по онова време и чрез него се запознах с редица нови автори, възстанових в паметта си голяма част от особената мрачна атмосфера на Лондон.

Дори през зимата не се заседявах много в къщи. Пътят, който минаваше покрай водохранилището на Тъфтс Коледж, се превръщаше в чудесна пързалка. Радвах се на освежаващия остър зимен въздух, изпълващ дробовете ми, докато с удоволствие придружавах приятеля си, който сутрин разнасяше вестници. Изпитвах особен трепет, препускайки от сграда до сграда из незастроените райони на Коледж Хил дори в силния сковаващ студ.

Като съдеше по свободата, с която употребявах някои философски термини, татко реши, че философията е моето истинско интелектуално поприще, и не пропусна да го насърчи. Ето как през втората година от престоя ми в колежа се стигна до присъствието ми в няколкото курса по философия и психология при професор Къшман. Във философията обаче той беше любител.

Спиноза и Лайбниц бяха двамата философи с особено силно влияние върху мен. Твърде разнородният материал, с който ни запознаха в курса по философия и психология, изглеждаше беден в сравнение с онова, което четях извън него и особено в сравнение с великите трудове на Уилям Джеймс^[2], които поглъщах жадно не само като литературно угощение, но и като сериозно четиво. Разбрах, че Джеймс е един от идолите на татко; не мина много време и аз го посетих в дома му. Не мога да си спомня ясно тази визита, но в паметта ми е останало впечатлението за извънредно приятен, възрастен мъж с брада, който се отнесе съчувствено към смущението ми и по-късно ме покани да слушам лекциите му по прагматизъм. Аз, разбира се, ги посещавах и бях много щастлив, когато професорът подари на татко екземпляр от книгата, в която бяха събрани тези лекции. По-късно разбрах, че всъщност книгата била за мен, но нито татко, нито Джеймс искали да повдигат прекомерно самочувствието ми, като получа лично подаръка.

Не мисля, че Джеймс е най-добър при тълкуването на прагматизма. В по-конкретната материя на психологията личи проникновение във всеки параграф, но чистата логика никога не е била негова истинска сила. В интелектуалната история на Америка е прието да се смята, че докато Хенри Джеймс пише романи със стил на философ, неговият брат Уилям Джеймс пише философия като белетрист. При Уилям Джеймс стилът на писателя доминира над този на философа в много по-висока степен, отколкото ни се струва на пръв поглед, защото по моему дарбата му да пресъздава конкретното е неколкократно по-голяма от способността да го организира в неоспорима, логична форма.

Също през втората година на следването ми в Тъфтс открих, че биологичният музей и биологичната лаборатория са страшно привлекателни места. Човекът, който отговаряше за вивариума и беше същевременно пазач, ми стана голям приятел. Тези „редници“ на науката, без които никоя лаборатория не може да просъществува, са често пъти обаятелни личности и особено силно въздействуват на въображението на младежи с амбиции да навлязат в света на науката. Реших да опитам да поработя малко в областта на биологията. През пролетта бях ходил с професор Ламберт и група студенти на няколко биологични походи до водопадите Мидлсекс и на още някои места, бях гледал как събират жабешки хайвер, морски водорасли и всякакви други интересни за биологията творения на природата.

Отдавна бях показал интерес към тази наука и баща ми искаше да разбере дали си заслужава да се посветя на биологията за в бъдеще. Двамата с него предприехме пътуване с влак до Удс Хоул, където професор Паркър от биологическия факултет в Харвард ми разреши да се опитам да направя дисекция на малка акула. Всичко, което помня бе, че дисекцията не мина особено блестящо и че след няколко дена на масата, на която работех, се появи съобщение: „Забранено кълцането на риба тук“.

През последната година в колежа реших да направя още един, този път по-сериозен опит с биологията. Намерих курс лекции по сравнителна анатомия на гръбначните от Кингсли. Между другото Кингсли именно е авторът на онази „Естествена история“, която ми направи толкова силно впечатление, когато бях осемгодишен. Той беше дребен, подвижен мъж, приличаше на птица — най-вдъхновеният учен, когото съм познавал в годините, преди да завърша колежа. Във всекидневната си учебна работа не срещах трудности, защото винаги съм имал чувство за ред, но при дисекциите работех много прибързано и несръчно. Кингсли забеляза това и се погрижи да имам достатъчно работа; предостави ми много черепи, на влечуги, земноводни и бозайници за изследване, за да провери ще съумея ли да разкрия тайната на тяхното сходство. Но аз работех прекалено бързо и разхвърляно. Много време прекарвах в библиотеката на лабораторията и четях книги като Бейтсъновата „Изследване на отклоненията на видовете“.

… Във влечението на съвременните студенти към биологията може би има нещо болезнено. Естественото им любопитство вероятно е примесено с интерес към болезненото и отблъскващото. Аз самият изпитах тази смесица от чувства. И те започнаха от миговете, когато като дете в научните книги и приказките прескачах някои пасажи, към които, сякаш тайно от самия себе си по-късно се връщах с трепетно удоволствие. Хуманитарните трактати против дисекциите и проповядващи вегетарианството, затрупали бюрото у дома, още повече засилваха моето объркване. Не бяха рядкост случаите, когато се чувствувах страшно раздвоен.

Най-сериозен пример за объркването ми е кратък епизод през последната година в Тъфтс. Неколцина колеги имахме обичаи да правим дисекции на котка, използувайки познанията си за човешката анатомия. Заниманието беше полезно, защото, макар анатомията на човека и котката да са извънредно близки, те не са напълно еднакви и разликите именно ни амбицираха и ни караха да си отваряме по-добре очите. Сега някои от тези анализи на човешката анатомия съдържат интересни наблюдения, свързани с лигатурата на артериите и други кръвоносни съдове, които могат да се пришият, за да се възстанови кръвообращението. Двама или трима проявявахме особен интерес към този проблем. По-големите момчета безсъмнено бяха по-зрели от мен, но ще трябва да си призная, че инициатор на цялата история бях аз. Използувайки благодушието на пазача на лабораторията получихме едно морско свинче и лигирахме една от бедрените артерии. Не мога да си спомня дали използувахме упойка, или не, но ми се струва, че дадохме на животното да глътне малко етер. Извършихме операцията нескопосано, тъй като не бяхме отделили както трябва артерията от съответната вена и съответния нерв, и животното умря. Когато научи за неуспеха ни, професор Кингсли много се ядоса; вивисекцията беше без съмнение криминална и можеше да доведе до отнемането на много важни за лабораторията привилегии. Макар че не ме наказаха, чувствувах се унижен и сериозно разстроен. Разбрах съвсем ясно, че мотивите за някои мои постъпки невинаги издържат пред съда на собствената ми съвест. Опитах се да забравя случката, което естествено, я запечата още по-трайно в съзнанието ми. Чувството на вина, което изпитвах по повод на тази случка, ме измъчваше дълго.

Въпреки подчертания ми интерес към биологията получих диплома за математик. Всяка година в колежа бях учил математика, предимно под ръководството на декана Рен, чийто поглед върху материята, в сравнение с този на професор Рансъм, който ми преподаваше в първи курс, бе по-скоро на инженер. Лекциите по висша математика и диференциални уравнения ми се виждаха твърде лесни и ги обсъждах често с татко, а той беше добре ориентиран в елементарната математика, преподавана в колежите. Защото установената в самото начало практика да разказвам на баща ми преподаденото, не се измени ни най-малко не само що се отнася до лекциите по математика, но и по другите предмети. В това отношение баща ми остана мой пълен господар и през цялото време при всяка допусната грешка ме заливаше с обичайния си поток от обиди.

През пролетта на 1909 година завърших академичния курс на обучение за три години. Това само на пръв поглед изглежда голям успех, защото аз жертвувах много от развлеченията, на които се радваха другите момчета. Само едно дете може да посвети цялото си време на непрекъснато учение.

Реших следващата година да специализирам зоология в Харвард. Това бе моето решение, но татко не пожела да ми съдействува за осъществяването му. Имаше намерение да ме запише в медицинския факултет, но професор Уолтър Канън сериозно го бе посъветвал да не прави това, уверявайки го, че моята младост там ще бъде още по-неуместна, отколкото където и да било другаде.

Тъй като не бях вече в Тъфтс, татко сериозно се замисли да се премести в Кеймбридж. Това означаваше купуване или строеж на нова къща. Посъветван от архитекти, негови колеги от Харвард, той купи два парцела на ъгъла на Хюбърт Парк и Спаркс Стрийт, на единия от които се издигаше величествена сграда, символ на растящото благосъстояние на семейството. Тази покупка наложи сложни финансови операции, свързани с ликвидирането на къщите Медфорд Хилсайд и Олд Мил Фарм в Харвард. Твърдението, че тези операции са проява на изключително прозрение и далновидност, се приемаше като израз на преданост към семейството. Вторият парцел щеше да бъде продаден веднага щом се появеше купувач, но никакъв купувач не се появи. Къщата с двата парцела заедно бе продадена — петнадесет години по-късно.

Така или иначе, не прекарвахме вече лятото в Олд Мил Фарм. Върнахме се в Харвард през първата половина на същото лято, но се настанихме в друга стара и порутена къща, която се оказа неподходяща за здравето на всички нас. Изоставихме я преди края на ваканцията и се настанихме в пансион в Уинтроп, откъдето татко можеше да следи завършването на новата ни къща. Благодарение на любезността на две жени от библиотеката в Харвард намерихме съвсем приемлив пансион. До започването на учебната година в Харвард имаше още време и аз или посещавах библиотеката в Уинтроп, или ходех в Бостън да разглеждам музеите, да ида на кино или в Ревъри Бийч, където бяха инсталирани всевъзможни механични забавления.

По онова време всички бяхме развълнувани от покоряването на Северния полюс, когато от Кук и Пиъри пристигаха противоречиви съобщения. Помня колко привлекателен беше образът на Кук, обрисуван във вестниците, и колко неоправдани надежди залагахме на него. Карикатурите Мът и Джеф на Бът Фишер току-що бяха се появили и се отнасяха главно за трагичното проучване на полюсите. Така както ги рисуваха, Мът и Джеф надали са имали по-малко от тридесет години, а като си помисли човек колко пъргави си останаха до седемдесетгодишната си възраст.

Същото това лято в главата ми се въртеше идеята, че ембрионът на гръбначните съответствува на мешест полип, където торбичките, от които се образуват ръцете, са станали миотоми. Нервният пояс опасващ устата, ми се струваше, че съответствува на главния и на гръбначния мозък, а долната част на централната мозъчна кухина е станала храносмилателна тръба. Спомням си, че използувах микроскопа на лекаря в Ейър, за да изследвам няколко предметни стъкла, които мой приятел от Удс Хоул ми бе изпратил. Сетне засипах фондацията Карнеги с молби да ми разрешат да работя върху проблема. От цялата работа, разбира се, нищо не излезе.