Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (6)

V
С пот на чело

(Кеймбридж, септември 1901 — септември 1808)

На Ейвън Стрийт в Кеймбридж живеехме в сравнително стара, но много приятна къща. Под прав ъгъл до нея беше разположена по-ниска пристройка. Входните врати имаха матови и кристални стъкла. В предната част се намираха библиотеката, дневната и малък, но удобен кабинет за татко. Стаите горе бяха просторни, слънчеви. На втория етаж на пристройката се намираше детската стая. Със сестра ми играехме в големия заден двор.

През две къщи от нашата живееше професор Бохер, който, както по-късно разбрахме, бе виден математик. Той беше син на един от старите френски професори по съвременни езици в Харвард и, струва ми се, имаше две деца приблизително на моите години. На Великден в 1903 година ме поканиха да търся заедно с тях яйцата, скрити в градината им. Малко по-нататък, доста по-навътре от пътя, се намираше домът на професор Ото Фолин, прочут химик-физиолог. Самият той беше потомък на шведски селяни, но се бе оженил за американка от стар род в Западна Америка. Тя бе една от най-близките приятелки на майка ми още от времето, когато е живяла в Мисури. Обичах да тичам из тяхната къща и да се ровя в книгите от библиотеката им. Мама и мисис Фолин и до днес са големи приятелки.

Генетикът Касъл и психологът Уолтър Канън бяха приятелите на татко. На тях задавах и първите си наивни въпроси, свързани с науката. Заедно с татко ходехме в лабораторията на Канън в Харвадския медицински факултет. Тогава той се помещаваше в една сграда зад Бостънската библиотека. Много силно впечатление ми направиха снимките, които доктор Канън ни показа: на тях видях Алексис Сейнт Мартен, дървосекач от Канада, по невнимание прострелял стомаха си, а американецът доктор Бомонт използувал раната му, за да наблюдава процесите на храносмилането… Самият Канън ни разказа увлекателната история на това сътрудничество.

Силно любопитство събуди у мен рентгеновият апарат на доктора, който, ако не греша, се захранваше с някакъв електростатичен генератор. Канън беше може би измежду първите, които започнаха да използуват лъчите на Рьонтген за изследване на по-меките тъкани на стомаха и сърцето. По този начин той продължи опитите, започнали с ужасната фистула на Сейнт Мартин. Канън беше пионер и в използуването на оловни екрани за предпазване на операторите от действието на рентгеновите лъчи. Изглежда, благодарение именно на тези предпазни мерки в продължение на много години той остана незасегнат от опасните лъчи, докато повечето от колегите му бяха принудени следствие облъчването да се подлагат на ампутация след ампутация. Но въпреки че доживя до седемдесет години, в крайна сметка го убиха обгарянията от ранните години.

Тези мъже обаче аз виждах рядко. Много по-често посетител в нашия дом бе приятелят на татко, асирологът Мъс-Арнолд. В чертите и израза на лицето Мъс-Арнолд имаше нещо много общо с физиономиите на асирийските крилати бикове и притежаваше черна, рошава брада. Беше голям учен, но страшно раздразнителен. От време на време, когато идваше у дома и татко бе зает с нещо друго, той ме обучаваше. Мъс-Арнолд беше много взискателен, но му липсваше талант на преподавател. Няколко години по-късно, след един урок по латински, по време на който той направо ме измъчи, аз отидох да поливам тревата и поддавайки се на внезапен, безумен импулс, насочих маркуча срещу него. Както си му беше редът, наказаха ме, а оттогава Мъс-Арнолд винаги ме гледаше подозрително.

За човек, непосредствен свидетел на възхода и западането на Кеймбридж, е трудно да сравни града от началото на века с днешния. Някак незабележимо сградите станаха по-мрачни, движението по улиците — по-оживено, незастроените места изчезнаха и селището, което към 1900 година носеше много от атмосферата на истински провинциален град, се превърна в голям, замърсен търговски център.

Докато бях дете, все още се срещаха хора, които наричаха Масачузетс Авеню с неиздържаните в художествено отношение, но въпреки това привлекателни и удобни къщи на богати търговци със старото му име — Северно авеню. Тези домове продължават да си стоят по местата, но вече са лишени от предишното си величие. Под високите им порти сега не минават фиакри, а сложните дърворезби на покритите им тераси отдавна гният. В тях живееха семейства с по пет-шест деца, а домакинствата управляваха властни икономки. Децата разполагаха с просторни дворове за игра, а дърветата, хвърлящи сянка в тях, все още не бяха посърнали от дима на фабриките в източната част на Кеймбридж.

Незастроените пространства в някогашния град през пролетта се покриваха с разцъфтели глухарчета, през лятото — с лютичета, а през есента — със синкавите цветове на цикорията. Повечето улици не бяха павирани и щом завалеше, конските каруци ги набраздяваха с дълбоки коловози. През зимата шейни заменяха каруците и едно от любимите забавления на децата беше да завързват малките си шейни за големите. Стръмните улици се превръщаха в пързалки; по тях се спускаха не само деца, проснати по корем на шейните си, но и големи момчета с двойни шейни с кормило отпред. На всяка крачка човек можеше да срещне замръзнали локви, по чиято ледена повърхност да се пързалят деца с кънки. А който поискаше, можеше да отиде до Джарвис Фийлд, да погледа тренировките на харвардския хокеен тим.

Както вече споменах, баща ми беше страстен гъбар. Под неговото ръководство обикалях пустеещите места и търсех смръчкулки през пролетта и полски печурки през есента. Смръчкулките се срещаха на малко, но известни на всички места, а гъбарите в Харвард смятаха, че само те имат право над тях. Ако някой си позволеше да обере гъбите, принадлежащи негласно на друг негов колега, това ставаше повод за неприятни разправии. Полските печурки не бяха дотам обект на претенции за собственост, а копринарките бяха твърде обикновени, за да се спори за правото над тях.

Подобни попълнения към нашето меню се разнообразяваха от случайно намерена сърнела или шепа брястови гъби. От време на време намирахме и клаварии, жълта рогачка или някои още по-редки екземпляри. Това се случваше обикновено през лятната ваканция. Част от удоволствието се криеше във факта, че човек можеше да сбърка тези ядливи гъби с някоя мухоморка или поне с предизвикващата повръщане бясна гъба. Първите симптоми на отравяне се появяват след дванадесет часа и това бе причина за не една безсънна нощ на родителите ми, пък и за мен самия.

Освен безстопанствените полски гъби в съзнанието ми са останали и други спомени, свързани с ботаниката. Никога няма да забравя малките кленови клонки, пуснали корени в земята, нито тънките фиданки, в които те се превърнаха по-късно. Аромат на прясно разкопана почва, на кленова кора, на смола от черешовите дървета и на прясно окосена трева са неотделими от моята младост наред с шума на косачката и жуженето на поливачката за поддържане свежестта на нашата трева. А каква наслада беше за мен да стъпвам в купчините сухи, нападали в канавката листа или да вдишвам аромата на дима, когато ги подпалят. В спомените от моето детство неизменно присъствуват и дъхът на смола от прясно отсечени борове и миризмата на строежите — безир и цимент. Сега животът изцяло е променен. Дървеният материал беше толкова евтин, че хвърляхме в огъня опаковките на бакалските стоки, а тогава доставяха маслото в дървени качета или в спретнати дървени кутии с плъзгащ се капак. Най-очебийният белег обаче на тези по-охолни дни беше лекотата, с която човек можеше да си намери домашни помощнички. Майка ми никога не е оставала с по-малко от две момичета — едно за кухненската работа и едно за децата, без да смятаме приходящата жена за пране. А по това време баща ми беше обикновен преподавател или асистент без никаква перспектива да притежава недвижимо имущество. През по-голяма част от времето, прекарано на Ейвън Стрийт, аз обожавах нашата домашна помощничка Хилдрит Малоуни — интелигентна, предана и способна млада жена, която по-късно напредна в живота. Не си спомням готвачката, но жената, която переше прането, беше вярна и трудолюбива, казваше се Маги, а ние й дадохме прозвището „Копчотрошачката“.

Израснах в къща на учени хора. Баща ми беше автор на няколко книги и откакто се помня, около мен винаги е имало шум на пишеща машина и миризма на лепило. Но не трудът на литератора запали първо моето въображение. Вече четях свободно. Дали ми бяха пълна свобода да се ровя в извънредно разнообразната и всеобхватна библиотека на баща ми. В един или друг период от своя живот баща ми се е интересувал от почти всички клонове на науката. По рафтовете в кабинета му открих китайски речник, граматики на различни екзотични езици, шарлатански книги за окултизма, трудове за разкопките на Троя и Тиринт, серия учебници от късния Викториански период и най-вече статии по психиатрия, публикации върху опити с електричество, пътешествия на естественици из нецивилизовани части на света, повечето от които издадени в поредицата, известна като Библиотека на Хумболд. Имаше и два случайно попаднали тома от чудесната „Естествена история“ на Кингсли^[1] редом с далеч по-малко научната и съвсем анекдотична книга на Туд, която мистър Хол ми бе подарил преди години.

Аз бях всеяден читател и когато станах на осем години, в увлечението си да попия всичко, което ми попадне, бях успял да изтощя моите и без това слаби очи. С еднакъв интерес поглъщах научните книги от библиотеката на баща ми и романите на Дикенз, които мама ми четеше, „Островът на съкровищата“ от Стивънсън, „Хиляда и една нощ“ и творбите на Майн Рид. За мен всички те бяха изпълнени с увлекателни приключения, но далеч не можеха да съперничат с историята на Лонг Джон Силвър, а разказите от списание „Сейнт Николас“ бледнееха в сравнение с истинските приключения на естествениците, открили нови, непознати птици, животни и растения в страшния здрач на подгизналите от влага джунгли и слушали хрипливите крясъци на всевъзможни видове папагали.

Копнеех да стана естественик, както другите деца мечтаеха да станат полицаи или влакови машинисти. Само смътно усещах, че ерата на великите природоизпитатели вече отминава и за следващите поколения остава само да досъбират данни и да допълват техните открития. Но дори изцяло да бях осъзнал това, интересите ми вече бяха раздвоени. Татко ми бе донесъл от Харвардската библиотека книга, посветена на изследвания на светлината и електричеството. В нея се споменаваше и за някаква мъртво родена теория за телевизията, чието развитие бе задържано поради липса на подходяща селенова клетка. Книгата ме увлече и аз продължих да чета литература по химия и физика. Баща ми възнагради моя интерес, когато станах седемгодишен, и покани един студент химик, проявил интерес към руския език, който често посещавал часовете на татко в университета, да направи в детската ни стая импровизирана химическа лаборатория и да ми покаже някои прости опити.

Разбира се, най-интересни ми се сториха „миризливите“ опити и се научих да получавам сулфид чрез нагряване на смес от метални парченца със сяра и сероводород, като въздействувах на сулфида с киселина, подобна на оцетната. Моят учител мистър Уайман се занимава с мен няколко месеца, докато поради бързо напредващо късогледство ми забраниха да чета. Не мина много и научих, че Уайман е загинал при автомобилна катастрофа недалеч от мястото, където сега се намира Масачузетският технологически институт (МТИ). Струва ми се, че това беше една от първите злополуки с автомобил в Кеймбридж.

От зоологията и биологията наред с диаграмите на сложни тъкани и проблемите на растежа и структурата на живите организми не по-малко ме вълнуваха описанията на приключенията на естествениците по време на техните опасни експедиции. След като вече веднъж у мен бе създадено влечение към научното (за което освен книгите спомогнаха много и забавните научни игри), започнах да съзирам навсякъде около себе си насърчаващи интересите ми факти. Постепенно станах редовен посетител на Агазиз Мюзиъм, докато опознах наизуст повечето от експонатите. По същото време ми попадна и една научна статия, която пряко повлия за сегашните ми занимания, но не помня къде я прочетох. В спомените си я бъркам с друга статия от Дан Биърд, отпечатана в списанието „Сейнт Николас“ под заглавието „Съставната пръчка“. В нея се говореше за аналогиите и сходствата в скелета на различните гръбначни животни. По-задълбочената статия, която съзнанието ми дълго време смесваше с тази, трябва да е била написана от професионален физиолог. В нея се изследваше подробно движението на нервния импулс по нервното влакно като процес на последователно прекъсване, по-скоро аналогичен на последователното падане на наредени едно след друго кубчета, отколкото на непрекъснати електрически явления. Спомням си, че статията пробуди у мен желанието да изобретя „жив“ автомат и идеята дълго не ме напусна.

Някои от книгите, които четох с увлечение, ми причиняваха истинска болка, но колкото и да ме беше срам да си призная, тя не ми бе неприятна. Никой не ми забраняваше да ги чета. Сам си ги бях забранил и въпреки всичко прелиствах страшните места и не пропущах да им хвърля по един таен поглед. Голяма част от „Рошльото“ и „Макс и Мориц“ бяха прехвърлени по този начин. Същата съдба постигна „Приказка за Гърка доктор“ от „Хиляда и една нощ“ и „Момчето, което не знаеше що е страх“ от Братя Грим. И в научните книги се срещаха страници, будещи у мен подобни и не много достойни смесени чувства. Добре помня някои особено ужасяващи ме и силно въздействуващи на въображението ми пасажи от статии, включени в Библиотека на Хумболд, където описваха екзекуции с ток и начини за обезобразяване. От доста рано се интересувах от медицински не съвсем научни книги. Добре осъзнавах смесицата от чувства, които будеше у мен подобна литература, и не бях в състояние повече да се преструвам пред себе си, че интересът ми към нея е съвсем невинен. Подобни книги ме ужасяваха и докато ги четях, усещах почти физическа болка, но въпреки това показваха, че в тези чувства има елемент на удоволствие. Знаех го още преди книгите на Фройд да привлекат вниманието ми и да ми помогнат да развържа възела на тези сложни преживявания.

Вероятно голяма част от прочетеното по онова време е било свръхвъзможностите на ранната ми възраст, но аз мисля, че не е най-важното в едно обучение всяка мисъл да бъде разбрана в момента на възприемането й. Всеки човек с истински интелектуални интереси и умствени възможности поглъща известно количество информация, което може да осмисли едва при съпоставянето й със сродни явления. Онзи, който разчита на разясненията на други за взаимовръзките между преподаваните му идеи и знания, е лишен от основното качество, необходимо за учения. Науката не е само последователно натрупване, но и изкуство така да се комбинират и свързват отделните идеи в познанието въз основа на жизнения опит и цялостния характер на учения, че нищо да не остане само̀ за себе си и всяко познание да се превръща в обяснение на много други идеи.

Необичайно ранното ми овладяване на четенето създаде големи трудности при определянето на класа, който трябваше да посещавам в училище. На седем години ми беше много по-лесно да чета, отколкото да пиша — буквите излизаха разкривени и грозни. Аритметиката ми бе задоволителна, но не смятах по общоприетите правила — предпочитах да използувам измислени от мен начини. Когато трябваше да прибавя например девет към някое число, прибавях първо десет, а после вадех единица. Все още правех сметките на пръсти и не се чувствувах сигурен, когато трябваше да умножавам големи числа. Имах някакви първоначални познания по немски и поглъщах настървено всяка научна книга, която ми попаднеше.

След известни колебания решиха да ме запишат в трети клас на училището Пийбоди на Ейвън Стрийт. Учителят ми беше мил, интелигентен и извънредно търпелив към детската ми непохватност. Не зная колко време беше минало от началото на годината, когато родителите ми и учителят решиха, че трябва да ме преместят в четвърти клас. Едва ли съм имал повече от седем години тогава. Във всеки случай учителят от четвърти клас проявяваше по-малко съчувствие към недостатъците ми и по една или друга причина не се спогодихме.

Най-големи трудности имах с аритметиката. Схващах много по-сложни неща, отколкото бях в състояние да сметна. Баща ми съвсем правилно прозря, че моето основно затруднение иде от отегчението ми от механичните математически упражнения. Затова реши да ме отпише от училище и да се занимавам с алгебра вместо с аритметика; целеше да ме амбицира и да стимулира въображението ми. От този момент нататък, докато — близо десетгодишен — постъпих в гимназията в Еър, цялото ми обучение беше ръководено от татко.

Не вярвам първоначалното му намерение да е било да ме пришпорва. Но той самият много млад бе започнал интелектуалната си кариера и мисля, че беше приятно изненадан от успеха си с мен. Временната промяна прерасна в определен план на обучение. В него математиката и езиците (особено латинският и немският) заемаха централно място.

Алгебрата никога не ме е затруднявала, но начинът, по който ми я преподаваше баща ми, съвсем не предразполагаше към спокойствие на духа. Щом допуснех грешка, трябваше мигновено сам да я поправя. В началото татко започваше да обсъжда действията ми спокойно, но не задълго. При първата сериозна математическа грешка любещият и внимателен баща се превръщаше в кръвен отмъстител. Първото предупреждение за неволната ми грешка беше острото възклицание:

— Какво?

И ако веднага не откриех къде съм сбъркал, той започваше да ме поучава.

— А сега направи го сам! — следваше неизменната заповед.

Тогава се разплаквах неутешимо от страх. В повечето случаи правех още по-голям грях и опитвайки се да се обосновавам, поправях нещо, което беше вярно… Веднага се скъсваха и последните спирачки, които удържаха баща ми да не избухне, и той ме засипваше с изрази, които ми се струваха още по-ужасни от всичко, което значеха, защото не си давах сметка, че бяха свободен превод от немски. „Rindvieh“ положително не е комплимент, но е и много по-мека от добиче, а esel е прозвище, използувано от поколения наред немски учители и е придобило вид на гальовно обръщение. Това обаче не може да се каже за английската дума „магаре“ или нейните еквиваленти „муле“ и „говедо“!

Свикнах обаче с тези ругатни доста бързо и като се има предвид, че уроците ни никога не продължаваха дълго, скоро те се превърнаха за мен в емоционални препятствия, които се научих да преодолявам мимоходом. Няма учител, който в процеса на обучение да не може да призове на помощ глупостта на своя ученик. Височината и силата на татковия глас бяха пресметнати така, че да може да ме накара да напрегна до крайност, но когато го придружаваше с ирония и сарказъм, за мен той се превръщаше в жесток бич. Уроците ми нерядко завършваха със семейна сцена. Татко вилнееше, аз плачех, а мама се опитваше да ме защити, макар битката да бе предварително загубена. Понякога, за да ме спаси, тя влизаше и заявяваше, че шумът пречел на съседите и че идвали да се оплакват, което караше баща ми да се овладее поне за малко, но мен не успокояваше никак. В продължение на много години се боях, че тези чести трусове могат да станат причина за нарушаване сплотеността в семейството, а именно тя е онова, на което се опира чувството за сигурност у всяко дете.

Много по-сериозни за мен бяха вторичните последици от наказанията на татко. Обикновено той повтаряше на масата необмислените ми детински грешки, и то пред чужди хора, при което аз, съвсем естествено, горях от притеснение. На всичкото отгоре ми даваха ясно да разбера, че съм наследил недостатъците на бащата на моя баща, че най-лошите му качества дремят у мен, но няма да минат и няколко години и те ще излязат на бял свят.

Сега, когато чета спомените на Джон Стюарт Мил за баща му, си мисля, че на пръв поглед човек не усеща нищо нередно в отношенията между двамата. Аз обаче чудесно разбирам какво се крие зад няколкото думи, с които той бегло отбелязва колко раздразнителен е бил баща му. Сигурен съм, че дори избухванията му да са имали по-благоприличен вид от тези на баща ми, те едва ли са били по-безобидни. Редица пасажи у Мил, достойни за перото на истински викторианец, ме карат да смятам, че и той е бил подложен на обучение, сходно с моето.

Наред с явните прилики образованието ни чувствително се различава. Заниманията на Мил са били насочени предимно към класиката, защото е живял в епоха, когато не е имало основа за по-задълбочена подготовка по точните науки. Ето защо в по-ранна възраст от мен Мил е добил далеч по-широк поглед върху класиците; в замяна на това пък късно е започнал да се занимава с математика, а и баща му не е бил достатъчно авторитетен наставник по тези въпроси. Още младеж, татко е показвал явни математически способности, каквито започна да развива у мен от седемгодишната ми възраст. Нещо повече, още тогава аз задълбочено познавах цели клонове от биологията и физиката. Те, предполагам, надхвърляха компетентността на баща ми и сигурно са били далеч над равнището на педантично класифициращата естествена история, с която е разполагало момчето Мил по време на пешеходните си експедиции.

В едно отношение татко абсолютно прилича на Джеймс Мил: и двамата са страстни привърженици на пешеходството и обожават природата. По всичко личи обаче, че страстта да засажда и да наблюдава живота на растенията, така типична за баща ми, не е изгаряла стария Мил и момчето не е било тормозено като мен да работи в градината и на полето. И за сина на Мил, както и за мен, разходките с татко бяха не само източник на приятни преживявания сред природата, но и морален стимул, резултат от общуването с учени мъже и ярки личности.

Изглежда, в живота и на бащата, и на сина Мил основна роля са играли принципите на етиката. Те са шотландци, а всеки шотландец по рождение е философ и моралист. Същото важи и за всеки евреин. Изявата на тези качества обаче коренно се различава у по-импулсивните, родени по Средиземноморието и у родените по на север.

Двамата Мил се нареждат в редиците на най-изтъкнатите хуманисти в историята на човечеството. В своя живот и баща ми се е ръководил от дълбоко хуманни мотиви. И въпреки това корените на неговия хуманизъм сериозно се различават от този на Мил и сина му, така както Джереми Бентам се различава от Лев Толстой. Загрижеността на Мил за човечеството е увлечение на интелектуалец, преизпълнен с благородство и чувство за справедливост, на моменти суховато поради липса на емоционална връзка с угнетените. Хуманизмът на баща ми се коренеше в дълбокото съчувствие на Толстой към човека. С две думи, бащата и синът Мил бяха класицисти, споделящи някои от разбиранията на романтизма, докато баща ми, макар и възпитан в класически дух, бе романтик над романтиците.

Не мога да си представя баща ми или аз самият да се възторгнем, както двамата Мил, от ледения блясък на превода на Поуп на Омировите произведения. Най-силно вълнуваше баща ми, а и мен, поезията на Хайне с нейния стремеж към красивото и потреса от прозрението на поета за пълното несъответствие между действителност и идеал.

В основните насоки и подробностите на моя жизнен път има много общо с пътя на Мил. Очевидно учителите и на двама ни в старанието си да ни предпазят от излишно самомнение са ни възпитали в излишна скромност, което понякога стигаше до системно подценяване. В душата и на двама ни е царяла странна смесица от дълбока почит към бащите, а в същото време и негодувание срещу тях. Изявата обаче на конфликта баща — син в двата случая е много различна. И у двамата Мил се усеща явно желание да не се дава израз на каквото и да било чувство, а с баща ми и мен нещата съвсем не стояха така. От разказа на Мил проличава колко силно привързани са били те един към друг и как въпреки привидната студенина обичта никога не е изчезвала между тях.

Съмнявам се, че старият Мил е притежавал избухливостта или беса на татко, а също така не вярвам да е давал израз на човешките си слабости и копнежи, които понякога почти разменяха ролите на баща и син в моето семейство и правеха любовта ми към татко още по-голяма за това, че той до края си остана дете по душа. Почти навсякъде в книгата на Мил личи, че ясното съзнание за двойнственото му отношение към собственото му образование е подкастрено и оформено като дървета в градина от XVIII век.

Да отгатнем потискания конфликт между Джон Стюарт Мил и неговия баща ни помага до известна степен Самуел Бътлър. Самуел Бътлър, „дете-чудо“, макар да не е бил като всички надарени деца, е раснал под прекия надзор на властен баща и, както в повечето случаи, резултатът е бил чувството на негодувание всеки път, когато се връщал към спомените от детството. Останал съм с впечатлението, че Самуел Бътлър, както и Ърнест Понтифекс от „Пътят на всяка плът“ е бил поне толкова строго под опекунство, колкото бе и моето, при това на човек далеч по-обикновен и лишен от съчувствието на моя баща. В противоречивите чувства, които е изпитвал към баща си, омразата има много по-голям дял от любовта, а уважението към него е било по-скоро уважение към по-силния. Не мога да отрека, че отношението ми към татко не беше лишено от враждебност. В него имаше и самозащита, и дори страх. Но винаги съм признавал изключителните му интелектуални способности, вродената му честност и зачитане на истината, а те правеха поносими честите мъчителни ситуации, които са били непоносими за сина на преподобния мистър Понтифекс.

Що се отнася до въздействието на външния свят, невзрачността на родителя Понтифекс положително е създавала условия за още по-силна съпротива у Ърнест, но пък го е предпазила от възможността светът да не го одобри, така както вълноломът предпазва корабите в пристанището. Преподобният мистър Понтифекс е изключителен единствено във всецялостната си преданост телом и духом на конвенционалността. А аз, както чудесно разбирах баща си, трябваше да плащам и моята, и неговата необикновеност. Моите и неговите чудачества ме изолираха от заобикалящите.

Религията или еквивалентните й нравствени проблеми са онзи белег, който характеризира средно викторианската епоха. За баща ми, а и за мен, над всичко стоеше задълбоченият интелектуален интерес. Той беше филолог; и за него филологията беше по-скоро средство за изследване на историята, отколкото стремеж към титла за ученост или възможност за изчитане произведенията на велики писатели в оригинал. Макар в личността на баща ми винаги да е присъствувала силна морална ангажираност, която съществуваше и в онази посока на живота, към която той ме тласкаше, моят интерес към науката беше продиктуван по-скоро от желание да служа на истината, отколкото на човечеството. Влечението, което изпитвам и сега към хуманните задължения на учения, се дължи по-скоро на прекия ми сблъсък с нравствените проблеми, изпречващи се пред изследователя в наши дни, отколкото на някакво първоначално убеждение, че ученият е преди всичко филантроп.

Служенето на истината не е запазена територия само за етиката и се наложи като първостепенно морално задължение както за баща ми, така и за мен. В интервю, дадено години по-късно от татко пред Х. Брюс, той посвоему обясни тези неща. Легендата, че след като бил осъден, Галилей заявил: „И все пак тя се върти“, макар да подлежи на съмнение, е вярна, що се отнася до кодекса на учения. Баща ми бе убеден, че ученият не бива да изменя на интелектуалната си честност дори ако това заплашва живота му, така както войникът не бива да отстъпва в боя и лекарят е длъжен да помага на хората по време на чумна епидемия. И двамата смятахме, че това е задължение не само на човека като хомо сапиенс, но и именно защото е избрал за себе си пътя на истината.

Както вече споменах, баща ми беше по-скоро романтик, отколкото викториански класицист. Духовно той се родееше не само с Толстой и Достоевски, но и с немските либерали от 1848 година. В неговата справедливост и любов към истината имаше нещо от техния възвишен дух, тържество на прекрасните им пориви и опиянение от живота. В моите очи на момче в началото на жизнения си път това го правеше в много отношения благородна и възвишена личност, поет по душа сред хладните и потиснати хора от сухия и декадентски Бостън. Именно поради факта, че моят взискателен учител беше и мой кумир, безжалостно строгата дисциплина, при която вървеше подготовката ми, не ме превърна в най-обикновен намусен неудачник.

Баща ми ме обучаваше лично, но също така канеше една негова ученичка от Радклиф, мис Хелен Робертсън, няколко пъти седмично, за да преговаряме латински и да ми помага да се справям с немския. Нейното присъствие беше за мен истинско удоволствие, защото общувах и с друг човек от света на възрастните освен с моето семейство. От нея научавах легендите за Харвард и Радклиф; за сприхавостта на този професор и за способностите на онзи; за стария амбулантен търговец Джон Оринджмен^[2] и за каруцата, която студентите му дали, и как кръстили магарето, което я теглило, с името на Ан Радклиф; от нея научих за удивителната студентка Хелън Келър, която била сляпа и глуха, за посещението на принц Хенри от Прусия и за студентските приготовления по този повод. С две думи, макар да бях само осемгодишен, имах вече представа за живота.

Горе-долу по това време започнах да откривам, че не мога да тичам така добре, както другите деца. Моята тромавост се дължеше отчасти на вродена лоша мускулна координация, но преди всичко на слабото ми зрение. Не можех да уловя и нито една подхвърлена топка, а всъщност просто не я виждах. Няма съмнение, че моята физическа непохватност се засилваше и от факта, че твърде рано се научих да чета и отделях прекалено много време на това удоволствие.

Тромавият ми вид се съчетаваше и с нетипичния за едно дете речник, който бе резултат от четенето. Макар да се държах съвсем естествено и в говора ми да нямаше никаква преструвка, по-възрастните, особено онези, които не ме познаваха добре, смятаха, че съм недоразвит физически. Както ще посоча в следващата глава, между мен и много момчета на моите години царяха съвсем нормални отношения, и мисля, че аномалията не е правела никакво впечатление на връстниците ми. Ако момчетата и момичетата на моите години са смятали за нещо особено речника ми на голям човек, сигурен съм, че то е било под влияние на техните родители.

Когато станах осемгодишен, очите ми започнаха да ми създават неприятности, които силно ме разтревожиха. Родителите ми, разбира се, бяха забелязали късогледството ми много преди мен. Никое дете не усеща прогресивното влошаване на зрението си. За него собствената му способност да вижда е несравнима норма и ако усети недостатъци, то смята, че те са недостатъци за всички хора. И докато бързото прогресиране на болест на очите се забелязва лесно, постепенното отслабване на зрението не буди тревога, особено, както в случая с късогледите, това не пречи на четенето. Късогледото дете държи книгата по-близо до очите си и това е вече знак за по-образованите родители. Но самото дете не забелязва нищо, докато не му обърнат внимание и докато не му сложат подходящи очила.

Заведоха ме при нашия очен лекар доктор Хаскъл и той даде строги нареждания да не чета цели шест месеца и едва след това щеше да се вземе решение за моето четене. Татко продължи да ме занимава с математика — алгебра и геометрия — устно, продължиха и уроците ми по химия. Този период на слухово обучение за разлика от времето, през което четях сам, се оказа от най-полезните неща за мен, защото ме научи да решавам задачи наум и да мисля как да се изразявам на езиците, които изучавах. Години по-късно той даде своите плодове, когато започнах да уча китайски, чиято сложна писменост създава много повече трудности на зрителната, отколкото на слуховата памет. Не мисля, че слуховото обучение разви чудесната ми памет, на която се радвам и до днес, но съм убеден, че то ми помогна да я открия и ми даде възможност да я използувам.

В края на шестмесечния период лекарите не забелязаха в късогледите ми очи първоначалните тревожни симптоми и отново ми разрешиха да чета. По всичко личи, че не са сбъркали в диагнозата си, защото въпреки нарастващото късогледство, пердето и операциите на двете лещи и до днес продължавам да виждам добре и нямам основание да смятам, че в бъдеще нещо ще се промени.

В автобиографията на Мил срещнах пасаж, който много ми напомни за моето детство. Мил отбелязва, че наученото преподавал после на по-младите си братя и сестри. Констанс също ме уверява, че много патила от моите старания да я „образовам“. За разлика от Мил никой не ме бе натоварил с подобна задача. И въпреки всичко примерът на едно всекидневие, в което учителят е този, който буди най-силно уважение у детето и го кара да смята, че зрелият и отговорен човек може да бъде само учител. Неизбежно е след толкова интензивно обучение момче като мене да не влезе в ролята на учител. С течение на времето това желание се преодолява, но красноречиво говори за определена черта в характера.

През следващите няколко години, без особена трудност, но с непрестанно и жестоко потискане на самочувствието ми, татко ръководеше обучението ми по алгебра, геометрия, тригонометрия и аналитична геометрия (по учебника на Уентуърд) и по латински и немски. Усещах, че за разлика от другите ми учители татко говореше с авторитета на учен.