Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (18)

XVII
На война с гаечен ключ, редакторски молив и сметачна линийка

(1917–1919)

След като се прибрахме в града, стана ясно, че трябва да си потърся някаква работа. Войната направи невъзможно възобновяването на лекциите в университетите, ето защо бях принуден да потърся нещо друго. Чувствувах, че най-полезното, което притежавах и можех да предложа, са познанията ми по математика. Отидох до корабостроителниците край Фол Ривър, да проверя дали не биха имали нужда от мен при конструиране на параходните витла. Там нищо не излезе и затова предприех второ пътуване, този път към Дженеръл Електрик в Лин^[1]. Един от инженерите в тръста бе руснак и добър приятел на баща ми, а друг един ми беше преподавал физика в Харвард. Естествено, тук молбата ми бе приета по-благосклонно. Отговориха ми, че веднага не могат да ме вземат на работа, но ако съм искал, могат да ми предложат място като платен сътрудник в програмата им за техническа подготовка. Това значеше, че поемах моралното задължение да остана при тях две години. Приех и започнах работа в турбинното отделение. Помагах при провеждането на изпитания за разхода на пара и при възникващите проблеми от термодинамиката използувах някои от познанията си по математика. Уморявах се, но бях щастлив и безнадеждно изцапан с масло, което никакъв сапун не можеше да измие. Петната обаче бяха за мен нещо като знаме на честно препитаващия се работник.

Баща ми сметна, че с моята несръчност никога няма да постигна нещо в инженерството, и започна да ми търси друга работа. На времето бях написал няколко статии за „Енциклопедия Американа“, чиято редакция по онова време се намираше в Олбъни^[2]. Татко успя да ми осигури място там чрез главния редактор мистър Райнс. Твърде много зависех от баща си и макар че се чувствувах морално задължен към Дженеръл Електрик Къмпани, бях принуден да подам оставка. Заявиха ми, че никога повече няма да мога да се върна на работа в тръста, но бях безпомощен, а ми липсваше и какъвто и да било опит на самостоятелен човек, ето защо не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня на татковата воля.

Баща ми ме придружи до Олбъни и ме настани в дома на много симпатична хазайка, недалеч от Стейт Хаус. Дойде с мен и при първото ми посещение у мистър Райнс. Редакцията се намираше на един от горните етажи на мрачната административна сграда, чиито прозорци гледаха към типично европейски на вид пазар. Мистър Райнс бе възрастен господин с брада, делови и стриктен, но внимателен.

Олбъни ми хареса от първия миг. В търговската си част градът ми напомняше на европейски град или на Бек Бей в Бостън. Открих добри ресторанти, добър водевилен театър и хубави филми за гледане, а също и съвсем не лош гимнастически салон, за поддържане на формата.

Работата ми в редакцията се състоеше в изготвяне на най-маловажните и къси статии; сега не мога да си спомня точно, но мисля, че ми плащаха на парче. Скоро открих, че на не съвсем неудобната Гръб Стрийт работя с група ниско платени колеги, за някои от които редакцията беше етап от възхода им, а за други — стъпало надолу по пътя на техния упадък. Сред нас имаше и един застаряващ вече търговец, англичанин, който фалирал преди години, а сега бе твърде възрастен, за да започне отново търговия. Много се гордееше с познанията си за оперите на Гилбърт и Съливан и с дарбата си да пише думи и ноти в един стил. Друг от нашите „писатели“ бе бивш локомотивен машинист от Британските железници, по-късно станал библиотекар (отговарял за биографичните справки) на лондонския „Таймс“. От работата си във вестника бе запазил дебела папка, пълна с некролози на все още живи видни личности, подготвяни по време на някое тяхно тежко заболяване. Работата си във вестника бе загубил поради систематично пиянство, но все още бе достатъчно способен, за да задоволи изискванията на енциклопедията. По всяко време на денонощието можеше да разкаже някоя неприлична, но непременно забавна историйка.

Сред нас бе и един ирландец, бивш семинарист от Дъблин, който говореше и пишеше на прекрасен литературен английски, какъвто може да се чуе само от образования дъблинец с едва забележим ирландски акцент. С млад американец, лексикограф, също мой колега от редакцията, играех тенис. По-късно той стана главен редактор на енциклопедията.

Член на малката ни група бе и младо момиче, завършило университета в Корнел. То бе дъщеря на руски евреин търговец на кожи в Олбъни. Ходех й на гости и често излизахме заедно или ходехме на театър. Ние двамата, определено може да се каже, бяхме над нивото на младежката група в редакцията. Забавляваха ни странностите и дружелюбието на по-възрастните колеги — бивши бохеми, намерили тихо пристанище в редакцията в Олбъни. Почти еднаквата ни възраст с това момиче ни даваше възможност да намерим общ език и да се забавляваме с малките удоволствия, които предлагаше градът. Дори когато разбрах, че е сгодена за млад лекар, който се намираше с войските ни във Франция, продължих да я извеждам, тласкан от копнежа да бъда в компания на представителка на нежния пол.

Щом се освободях от редакцията, обикновено отивах в Нюйоркската държавна библиотека, близо до Капитол. Освен наистина добрата библиотека в същата сграда се намираше и Нюйоркският държавен музей, където човек можеше да види географски, геоложки, антропологични, палеонтологични, ботанически, зооложки и петрографски-минераложки-кристалографски колекции. Голяма част от свободното си време прекарвах там. Запознах се с един от уредниците на музея, специалист по кристалография и скъпеценни камъни, който често се ровеше в любимата ми „Енциклопедия Британика“. Срещах често и един от най-известните палеонтолози на страната. Тези контакти събудиха у мен стария интерес към произхода на гръбначните и наново изчетох Гаскел и Патън с тайната надежда, че ще открия някакъв макар и дребен факт, който да направи възможен произхода на гръбначните от паякообразните.

Работата в редакцията ми даде да разбера, че съставителят на енциклопедия трябва да спазва точно определени правила на професионалната етика. Думата „стъкмител“ най-добре приляга на дейността, с която се занимавах. Разрешено бе да се ползуват вече издадени енциклопедии, при условие, че свериш информацията с други източници. Ако решиш да плагиатствуваш, трябва да използуваш енциклопедии на чужд език и никога да не прекаляваш с преписването от един и същи източник. Много важно бе да се внимава при поставянето на подзаглавията, с имената на авторите. Изобщо по-добре бе да се избягват собствени оригинални идеи.

Нужно ми бе известно време, за да усвоя всички тези правила така, че да се науча механично да ги спазвам; и неведнъж се изкушавах и се поддавах на момчешкото увлечение да правя съкращения. Умението да списвам енциклопедия засили навика ми да чета подобен род литература. Помогнаха ми и дотогава натрупаните знания. В една-две статии, като например „Естетика“, се увлякох дотам, че включих и свои собствени мисли и идеи. Статиите станаха добри. Лошото беше, че добих кураж и се осмелих да пиша и по проблеми, които съвсем не бяха моя специалност и например разделът върху балистиката излезе пълна глупост. Надявам се, че мистър Райнс ги е отхвърлил.

Заедно с всичките си недостатъци и неприятни страни енциклопедията бе чудесна школа за мен. Научих се да пиша бързо, точно и с минимум усилие по всеки проблем, за който имах и най-незначителна информация. При преглеждането на материалите усвоих техниката и знаците на коректорската работа.

Проблемите за литературния стил са странно свързани с проблемите на говоренето на чужд език. Опитът, който човек придобива, работейки в редакцията, много прилича на това, което научаваш, когато си поставен в чуждоезикова среда и си длъжен да говориш на езика. Понякога може да се окаже, че макар корените на литературния английски да са в разговорния език, в много отношения той е съвършено друг език. Така например богатството от метафори и термини на добрия литературен английски, употребени в разговорната реч, я правят надута и неестествена. Ето защо пред човек, усвоил достатъчно добре даден разговорен език, стои задачата да постигне същата свобода и в далеч по-сложния писмен език. Ако искам да говоря испански така, че да ме разберат, трябва не само да мисля на испански, но да се пазя и от изкушението мислено да превеждам от английски на испански, да казвам нещата така, както испанецът би ги казал, което невинаги съвпада с начина на изразяване на англичанина. По същия начин, ако искам да напиша с лекота стихотворение или роман, или научно есе, необходимо е да съм практикувал предварително съответната езикова форма, за да зазвучи написаното от мен като истински английска поезия или белетристика, или философско есе. Метафорите и другите езикови средства трябва да ми идват в ума, без да ги търся специално. Не отричам предимствата на редактирането и доизглаждането на текста. Нямам намерение да давам съвети на писателите какво да правят, за да изразят най-добре своята индивидуалност в творбите си. Що се отнася до мен, никога не мога да предам напълно мислите си, преди да съм ги огледал от всички страни и да съм вникнал дълбоко в тях.

В Олбъни бях щастлив. Харесвах и колегите, и шефовете си. Обичах работата и особено ми се нравеше новото чувство за независимост. И тъй като сега се трудех над неща, твърде различни от това, с което татко се занимаваше, критиката и непрестанните съвети, с които ме засипваше по време на престоя ми в университета в Мейн, бяха сведени до минимум. Вече бях по-възрастен и много по-самостоятелен. В сравнение с Ороно и Бенгър, Олбъни бе царство на чистотата, реда и цивилизацията.

Върху новото за мен щастие обаче падаше сянката на войната. Времето, прекарано във военните лагери, недвусмислено бе доказало моята непригодност за армията, но все не ме напускаше надеждата, че ще ме приемат поне като ограничено годен редник, при следващия набор. Междувременно се включих в охраната на Ню Йорк, организирана да замести Националната охрана, която бе изпратена на фронта. Наша задача бе да пазим водохранилищата и енергоцентралите. Не бях призван да взема участие тъкмо в тази дейност, но военното ми обучение намери добро приложение при изпълнение на задачите, които ми поставяха като караул. Щом настъпи пролетта, съботите, а понякога и неделите прекарвахме на малък остров на Хъдзън^[3], където имаше стрелбище.

От време на време отивах до Кеймбридж за няколко дни. Констънс се опитваше да ме въведе в живота на приятелите си от Радклиф и добре помня едно момиче от Австралия, с което излизах няколко пъти. Кратката лятна отпуска прекарах в Ню Хампшър, след което веднага се върнах на работа в енциклопедията. Но вече бе съвсем ясно, че колкото и полезна да бе службата ми, тя за нищо на света не можеше да остане постоянно мое занимание.

Никак не се тревожех, че макар и приятна, работата ми не можеше да ми предложи нищо повече. Тя бе напълно подходяща за възрастта ми. Погледната от позицията на драматично развилия се до този момент мой жизнен път, на някой тя можеше да се стори връщане назад, но аз съвсем не съм убеден в това.

Нито непрекъснатият успех на щастливците, нито трагичната поредица от нещастия са нормалният и значим развой на човешкия жизнен път. Ясно е, че рано или късно, човек умира, но също толкова ясно е, че не физическата смърт е най-значителната развръзка на неговия живот. През целия път от нищото, каквото представлява човек, преди да бъде заченат, до нищото на смъртта, лежи всичко онова, което е важно в живота, и погледнат като цяло, този път не е нито драматично сгромолясване, нито триумфален възход по стълбицата на успеха, лишен от несполуки и спокойни отливи.

На пръв поглед заниманията ми като работник в цех, изчислител и журналист може да се изтълкува като стъпка надолу в моята кариера, след стремителния успех на преждевременното ми развитие и на ранните ми научни степени. Точно тогава обаче попълних голяма част от пропуските, които имах в жизнения си опит, онзи жизнен опит, придобит от повечето момчета на далеч по-млада възраст като най-прозаична част от тяхното всекидневие и образование. Именно защото на по-млади години ми липсваха, те имаха за мен очарованието на непознатото, каквото надали едно момче, изминало обичайния път на развитие, е усещало. Разказвам подробно за този период и за отражението на всичко преживяно дотогава върху моята личност, защото той има също толкова голямо значение за оформянето ми, колкото и описаните вече събития.

Започнах отново да си търся работа и чух, че в катедрата по математика в университета в Пуерто Рико има вакантно място. Изпратих кандидатурата си, но не получих никакъв отговор. След няколко дни дойде бърза телеграма от професор Осуалд Веблен, който в момента се намираше в новооснования пробен полигон в Абърдийн, щата Мериленд. Той ме канеше да се включа като цивилно лице в балистичните изследвания, които се правеха на полигона. Предлагаше ми истинска и сериозна работа, с която можех да взема участие във войната. Трябваше незабавно да дам отговор. Срещнах се с мистър Райнс и бързо приключих задълженията си към енциклопедията. Качих се на първия влак за Ню Йорк и там се прехвърлих на влака за Абърдийн.

По онова време Абърдийн беше малко провинциално градче, което не се отличаваше с нищо особено. По немного дълго отклонение от главната железопътна линия се стигаше до спирка, на която още нямаше построена гара. Точно там слязох аз. Видях няколко временни дървени постройки, между които се виеха неутъпкани, мочурливи „улици“. Сега селището съвсем не изглежда така, но в онези дни винаги имаше трактор, готов да изтегля буксуващите в калта камиони.

Създаването на пробния полигон в Абърдийн представлява много важен етап, както в развитието на науката в Съединените щати, така и в кариерата на всеки от учените, които бяха събрани там. Приносът на Америка в астрономията, геологията, химията и ред други науки от много време бе значителен, но най-добрите умове бяха получавали образованието си в Европа или дори бяха „внасяни“ от Европа. В това отношение математиката изоставаше. Както споменах и преди, Биркхоф бе първият истински велик математик в Америка, стигнал до върха, без да е учил в Европа. От 1912 година, когато той получи научно звание, бяха минали едва шест години и математиците в Америка не се ползуваха с авторитет. На тях се гледаше като на хора, които „си играят“ с цифри и знаци. Трудно бе да си представим, че ще ни се даде възможност да вземем някакво творческо участие във войната.

Войната с Германия наложи проектирането на нови типове оръжия, по специално артилерия и снаряди. За всяко ново оръжие трябваше да се изготви подробна програма за действие, която да се предаде на офицерите на фронта. Тези програми включваха параметрите на действие на самото оръдие и видовете снаряди, които трябваше да се използуват при различните ъгли на обстрел, както и корекциите за наклона на палеца и промяната на ъгъла на повдигане на дулото при единица количество барут или единица тегло на снаряда при дадена скорост на вятъра, атмосферно налягане и т.н. Таблиците съдържаха данни и за възможните грешки на всички основни величини. Съществуващите таблици се бяха оказали недостатъчно оперативни и неточни за нуждите на съвременната война, да не говорим пък за противовъздушния обстрел, където се изискваше изключителна прецизност. Ето защо спешно се налагаше всеки, който има някаква математическа подготовка и може да борави със сметачна машина, да бъде включен в подготовката на нови таблици в опитния полигон в Абърдийн: цивилни като мен, мобилизирани математици, дори върнати от фронта офицери, които продължиха войната зад бюро, със сметачна линийка в ръка.

Професор Осуалд Веблен бе назначен за командир на корпуса за артилеристко и техническо снабдяване и отговаряше за нашата разнородна група от специалисти. Неговата дясна ръка бяха капитан Ф. Лумис и младши лейтенант Филип Алджър, чийто баща е бил на времето един от първите експерти балисти във флота. Всички останали така се бяхме размесили, че не беше рядкост лейтенант да се обърне към редник с „докторе“ или да получи нареждания от сержант.

Едно беше ясно: успешно изпълнихме задачата, която ни бе поставена. През същото време във всички армии в света чрез прилагане на диференциалните уравнения балистиката бе поставена на нови основи и ние, американците, не изостанахме нито от нашите съюзници, нито от враговете си. Във връзка с интерполацията и изчислението на корекциите на досегашните балистични таблици професор Блис от Чикаго блестящо използува новата теория на функционалите. За първи път обществото научи, че и математиците имат какво да кажат на света. Въпреки това не можехме и да мечтаем за уважението, с което се ползуваха химиците и инженерите.

Имахме обаче късмет в едно отношение: новоспечеленият ни авторитет допринесе за чувствително повишаване на заплатите на математиците и за по-лесно намиране на работа. В същото време обаче властите не ни смятаха за толкова значителни учени, че да се намесват в работата ни или да ни принуждават да изпълняваме поръчки. Емерсън не е казал пълната истина за съдбата на човека, изобретил по-добър капан за мишки. Не само че хората правят пътека до дома му, но и в един прекрасен ден в погазената от стъпките на безбройните му посетители градина се появява преуспяващ представител на корпорацията „Капани за мишки“, който купува нашия човек за сума, даваща му възможност да се оттегли от търговията с капани за мишки, а после пазарът е залян със старите капани, може би с известни подобрения, но направени по възможно най-евтин и елементарен начин. Същото се получава и с вкусното сирене, произвеждано от малките фабрики. Технологията и фабриките се откупуват от едрите производители на сирене, погълнали още десетки такива, и в резултат вместо сирене ви предлагат нещо подобно на вулканизирана протеинова гума.

По време на Втората световна война американският учен измина пътя на гореспоменатото сирене. Тази война завари всеки химик, физик или математик в Америка, впрегнат в служба на правителството и с капаци на очите да разработва някой малък проблем, за чиято по-широка приложимост преднамерено се криеше от учения. Макар че като извинение за това поведение бе изтъкната необходимостта от секретност, което далеч не е изключено, според мен не малък дял в тази практика се пада на силната тенденция към стандартизация, царяща в нашата страна и всеобщото недоверие към способностите на индивида.

Първите дни на съществуването на учебния полигон в Абърдийн съвпаднаха със зареждането и натрупването на творческа енергия в американските математици. Години наред след Първата световна война по-голяма част от значителните имена в американската математика бяха на хора, преминали през учебния полигон в Абърдийн. Говоря за математици като Веблен, Блис, Гроноул, Александър, Рит и Бенет.

Точно те ме интересуваха. Там се срещнах и с Хюбърт Брей, с когото не бяхме се виждали от времето на завършването ни на Тъфтс Коледж. В продължение на много години Брей бе сътрудничил на Института на Райс и сега бе ръководител на катедрата по математика в същия институт. Известно време живяхме заедно. По-късно ме преместиха в грубо скованите бараки за цивилни заедно с Филип Франклин, сега съпруг на една от сестрите ми и мой колега в МТИ, и с Джил от колежа в града Ню Йорк. За известно време наш съквартирант бе и Порицки, който впоследствие изостави чистата математика и академичната кариера и се отдаде на приложна математика, като сътрудник на Дженеръл Електрик, там бе също и Уидър, сега на работа в катедрата по математика в Харвардския университет.

Изброените имена съвсем не представляват пълен списък на хората, работещи на учебния полигон. Гроустейн, който бе напуснал Харвард, за да дойде в Абърдийн, а после премина на служба при военните, бе водеща фигура в математиката и в продължение на много години работи в Харвард. Той почина твърде млад. Не споменах и имената на голям брой астрономи, инженери и преподаватели в гимназии, с които в последните години твърде малко се виждам.

Франклин и Джил, тогава осемнадесетгодишни и следователно по-млади от мен, бяха най-близките ми приятели. Когато не бяхме заети, с часове играехме бридж в огласяните от шума на ръчните сметачни машини зали, а после изчислявахме резултатите от игрите на същите тези машини. Понякога играехме шах или новоизмисления му вариант за трима, или изпълнени с напрежение палехме бездимен барут. Често ходехме да плуваме в хладките, възсолени води на залива Чесъпийк или се разхождахме из горите наоколо сред типичната за южните райони растителност, странна и необичайна за нас. Спомням си колко силно впечатление ми направиха дърветата папая^[4] с екзотичния начин, по който растяха плодовете им, направо от дънера.

Каквото и да правехме, винаги говорехме за математика. След повечето от споровете сядахме с лист и молив и се опитвахме да докажем тезата си. Спомням си и някои недорасли теории във връзка с геометрията на Пфафианс, интереса ми към която събуди Гейбриъл Маркъс Грийн от Харвард. Не мога да кажа какво още сме обсъждали, но възможността да живеем в продължение на много дни и седмици сред проблемите на математиката и математици, изигра значителна роля за възпитанието ни в преданост и всеотдайност към нашата наука. Странно наистина, но атмосферата на изолиран от света, вдъхновен интелектуален живот много ми напомняше английския Кеймбридж, но не и атмосферата в който и да било американски университет.

На няколко пъти ме пускаха в краткотраен отпуск и си ходих до дома. Обикновено пътувах с Гейбриъл Грийн, почитател на сестра ми Констънс, която се проявяваше като обещаваща математичка. При една от тези отпуски обсъдих с родителите си идеята, която от много време не излизаше от ума ми: да се опитам да използувам престоя си в учебния полигон, за да си издействувам мобилизация, като ограничено годен за военна служба. Най-накрая през октомври 1918 година се появи такава възможност и с помощта на майор Веблен заминах до съседния град, за да получа повиквателната си.

Изпратиха ме в лагера за новобранци Форт Слоукъм, разположен на един от морските острови недалеч от брега на Уечестър Каунти, щата Ню Йорк. Вече ставаше ясно, че войната е към своя край. Бях ужасен от невъзвратимостта на крачката, която бях направил. Имах чувството, че са ме осъдили на заточение. Тълпите от новобранци, които за часове се превръщаха от уплашени момчета в бъбриви безцеремонни млади войници, далеч не ми бяха по вкуса. Единственият светъл лъч бе присъствието на също толкова непригодния за военна служба новобранец като мен доктор Хари Улфсън от катедрата по семитски езици в Харвардския университет. Униформата ми бе тясна и пращеше по шевовете, а дрехите на Улфсън можеха да го обгърнат поне два пъти. По време на разходките ни край укрепленията, докато обсъждахме трудовете на Аристотел или средновековната еврейска и арабска философия, дори военните дрехи не можеха да скрият факта, че сме преподаватели в колеж.

След известно време група от нас, между които бях и аз, бяха натоварени на един параход и ни върнаха в Абърдийн. Заобиколихме Манхатън на борда на шлеп, след което се качихме на влака и се отправихме за Филаделфия. Там чухме воя на параходните сирени в чест на примирието, но после се оказа, че то все още не е подписано. Два дена по-късно, когато вече се бяхме настанили в съответните отделения на учебния полигон, дойде вестта за действителното подписване на примирието в Германия.

Военната организация в учебния полигон бе доста особена. Освен административните групи, групите по балистика и още няколко вида техници бяха наети хора за шиене на торбички с барут, както и голям брой работници за прокопаване на окопи и издигане на укрепления. В по-голямата си част това бяха мъже, освободени от армията поради венерически заболявания. В спалните помещения бяхме размесени. Няма защо да обяснявам какво отвращение към поведението и разговорите на такава сбирщина може да изпитва несвикнал с условията на войнишките казарми човек като мен.

На два пъти бях караул. Първия път не беше тежко, защото охранявах сградата, където се намираха хроноскопите и научната библиотека. Времето между обиколките прекарах в четене на доста интересни материали. Втория път бях обикновен патрул навън и носех пушка с щик. Много трудно успявах да се удържа да не задремя. В ранните утринни часове поседнах върху голите пружини на леглото в караулната стая и макар че като се събудих, се чувствувах като вафла от впилите се в тялото ми пружини, голямата чаша кафе и сандвичи със сирене, които раздаваха на караула по това време, повъзвърна малко самочувствието ми.

Освен задълженията на военен като тези, за които току-що споменах, и работата в канцеларията известно време бях длъжен да прекарвам на „огневите“ позиции и да събирам данни при противовъздушния обстрел. Инсталирана бе специална телефонна линия от мястото с оръдията до наблюдателните постове, където посредством перископ се следеше отражението на избухването на снаряда върху хоризонтално разположени огледала с координационно разграфяване. Тъй като зрението ми бе лошо, аз поддържах телефонната връзка край оръдието; лежах на земята в непосредствена близост с неприятния шум и силната горещина на дулото. Съобщавах на наблюдателите точното време на стрелбата, на избухването на снаряда и петсекундния интервал след това. Този интервал даваше възможност на хората до огледалата да синхронизират своите наблюдения върху скоростта на разнасяне на дима до земната повърхност и въз основа на това съдеха за скоростта на вятъра в по-горните слоеве. Пак аз бях този, който съобщаваше на екипажа на оръдието за тяхната готовност.

Наблюдателите пътуваха до постовете си с един стар форд и понякога се налагаше да прекосяват ивицата под обстрел. По принцип офицерите по безопасността би трябвало да прекъсват стрелбата, но с течение на времето дори те станаха небрежни и невинаги съблюдаваха тази предпазна мярка. Спомням си, че веднъж парче от шрапнел бе пробило покрива на колата.

Докато траеше войната, имахме чувството, че правим нещо, за да я спечелим, духът ни беше висок. Щом примирието бе подписано, всички усетихме, че само убивахме времето; особено ние, които се бяхме включили в последния момент, се чувствувахме като пълни глупаци. Цивилните служители напущаха при първа възможност, а военните чакаха момента, когато ще ги освободят.

Въпреки пълната ми непригодност към строеви живот, която се дължеше и на неспокойния ми темперамент, няколкото месеца, прекарани в армията, ми се сториха истински „рай“ в сравнение с изтезанието да взимам непрекъснато сам решения. Не откривам кой знае каква истина, като казвам, че склонността към строеви живот и страхът от вземане на решения и от личната отговорност карат много хора да се чувствуват сигурни и спокойни, когато са под пагон или под монашеска качулка.

Горях от нетърпение да видя как ще приключи военният период и какъв ще бъде животът след това. Междувременно развитието ми бе спряло. Още преди да постъпя във военния лагер, ме бе обзел емоционален застой, който дълго не ме напусна. Чак след подписването на примирието и зараждането на надеждата, че може би животът ще се върне в довоенното си русло, силата на този застой започна да намалява.

Докато чаках окончателното си освобождаване, в лагера Девънс край Еймър пламна епидемия от грип. В началото не погледнахме сериозно на болестта, но скоро стана съвсем обикновено нещо да попиташ за някой войник и да ти отговорят, че е починал. Всички носехме предпазни маски, а гигантът професор Хаскинс от Дартмът дори пушеше лулата си през нея.

Злокобна картина представляваха натрупаните на гаровия перон ковчези. Получих от татко телеграма, че приятелят ми доктор Гейбриъл Грийн от катедрата по математика в Харвард и годеник на сестра ми Констънс, е починал вследствие на епидемията. Вестта ме засегна дълбоко. Тя дойде непосредствено преди освобождаването ми от лагера.

На пръв поглед Ейър, градът на моята младост, си бе останал същият, но имаше една основна промяна. Вече съществуваше тенденция да се удължава пробегът на локомотивите, ето защо железопътните отклонения започнаха постепенно да не се използуват и Ейър престана да бъде някогашният важен железопътен възел. От друга страна, военният лагер Девънс, който от самото начало на войната събираше новобранци, бе станал по-голям от самото градче и търговците трупаха капитали от търговията си с войниците.

Докато чакахме да ни разпуснат, ние бездействувахме. Минавахме на медицински прегледи и носехме документи за подпис. Един ден се хванах да товаря въглища на гарата, но по-голяма част от времето си прекарвах в обикаляне на гарнизонните библиотеки, където четях романите на Гилбърт Честъртън. Най-накрая денят на освобождаването ми настъпи и след кратка визита у приятелското ми семейство Браун, които държаха дрогерията в Ейър, взех влака за дома.