Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (10)

IX
Нито дете, нито юноша

До завършването изобщо нямах представа какво са ми коствали трите години в Тъфтс. Бях много изтощен, но не бях в състояние да променя вече режима, с който бях свикнал, ето защо не можех и да си почина.

Същото лято не израснах физически. При всяко, дори и най-малко нараняване мястото забираше и температурата ми непрекъснато бе леко повишена. Психическото ми състояние съответствуваше на физическото. Усещането, че постепенно ме напуска закрилата на детството и навлизам в света на отговорностите, беше желано от мен. Изтекоха дните до завършването ми и изправен пред неизвестността на бъдещето, не знаех с какво да се захвана.

По време на тържествената церемония по случай края на учебната година получих за кратко удовлетворение от постигнатото, но след този щастлив миг изникна неизбежният въпрос: какво да предприема в бъдеще и на какъв успех мога да се надявам?

На първия въпрос отчасти отговаряше решението ми да започна специализация в Харвардския университет. Към втория, за бъдещия ми успех се прибави известна горчилка. Макар че завърших cumlaude^[1] не бях приет за член на клуба Phi Beta Kappa^[2]. Дадоха ми да разбера, че основната причина, поради която не получих отличието, бе съмнението, че в бъдеще „детето-чудо“ може да не оправдае оказаната му чест. За първи път съвсем ясно осъзнах, че някои хора ме смятат за отклонение от нормалното, а освен това започнах да подозирам, че други дебнат моя провал.

Петнадесет години по-късно, когато най-после ме удостоиха с честта да бъда приет там, където при завършването ми ми бяха отказали, вече бях оставил следа в света на науката. Приемането ми във Phi Beta Kappa приличаше на залагане на кон чак след края на състезанието. Ако го бяха направили в онези дни, то щеше да бъде знак на доверие към мен, което щеше да ми даде сили. Защото дълбоко в душата ми значителното самочувствие беше във вечна борба с неувереността.

Имал съм твърде неясна представа за почетните институции. Основният проблем е в това, че отличията раздавани от тях (както и университетските степени), са производни. Те не издирват млади хора, заслужаващи признание, а раздават почетните си звания на базата на предишни заслуги. По този начин цяла пирамида от отличия очаква веднъж отличените, и обратно, такива които зад гърба си имат доказани постижения, но по една или друга причина не са получили каквато и да било награда, биват подценявани, наместо да им се даде заслужено признание.

Нека не забравяме и нравствената страна. Болезнено остро предусещах какъв мост ми предстоеше да премина, преди да си извоювам признание. Тайно негодувах към поредицата от награди, с които удостояваха по-възрастните от мен и до които нямах достъп; имах чувството, че те са непосредствена пречка за моя напредък и подронват вярата ми в собствените сили. Ето защо, когато по-късно започнаха да ме засипват с признания, никога не ме напусна неприятното чувство, че ги получавам по силата на същата инерция, поради която ме пренебрегваха, когато бях съвсем млад. По този начин отхвърлянето ми на времето от Phi Beta Kappa укрепи духа ми за по-сетнешното ми поведение, благодарение на което се отказах от мястото в Националната академия на науките и разубеждавах всички свои приятели, стараещи се да ми издействуват подобни признания. Невинаги съм бил последователен в това направление, защото има случаи, когато на отказа от почест се гледа не като на отстояване на собствената независимост, а като на неуважение към цял интелектуален кръг, който съзнателно или не, търси подкрепа на своето име. Ето защо в продължение на четиридесет години, та и до днес отношението ми към академичните и останалите почести е неизменно — старая се да ги избягвам.

Така дипломирането ми в Тъфтс ме накара да осъзная едно от най-важните неща, които всяко „дете-чудо“ трябва да знае: то е нежелано от обществото. Връстниците му не го отблъскват. Всички деца често се карат и докато не стигнат възрастта, когато вече могат да отговарят за действията си, между тях царят взаимоотношения, диктувани единствено от естествения подбор. Но тъй като необикновеното дете усеща, че възрастните наоколо се отнасят с недоверие към него, то започва да се страхува от пренасянето на това недоверие и у връстниците му.

Сред хората, и то не само в Съединените щати, е широко разпространено мнението, че преждевременно развитото дете рано изразходва по-голямата част от определения му жизнен интелектуален потенциал и е обречено на скорошен провал, последван от посредственост до края на живота му при условие, че не завърши своя път в психиатричната клиника или в редиците на безработните.

Личният ми опит ме води до убеждението, че „детето-чудо“ е изключително несигурно в себе си и подценява възможностите си. Всяко дете, докато изгражда своята емоционална увереност, вярва в стойностите на средата, която го заобикаля, и започва своя път не като революционер, а като идеален консерватор. Иска да вярва, че всички възрастни, от които зависи съществуването и развитието му в света, в който живее, са добри и мъдри и когато открие, че това не е така, то се изправя пред необходимостта да остане самотно и да си създаде своя собствена преценка за един свят, в който то вече няма пълно доверие. „Детето-чудо“ споделя всички мъчителни преживявания на другите деца, но към тях се прибавят и терзанията, че принадлежи както към света на възрастните, така и към света на децата край него. Ето защо в живота на вундеркинда има периоди, когато гъстотата на конфликтите е много по-голяма, отколкото в живота на връстниците му. В такива моменти картината съвсем не е приятна.

В ранното си детство не съзнавах, че съм необикновено дете. Едва когато постъпих в гимназията, започнах да разбирам, че не съм като другите, а в колежа се наложи да видя нещата в истинската им светлина. Едно от най-неприятните последствия беше навалицата от репортьори, които ме преследваха, за да продават впоследствие фактите от моята биография по един ред за пени. Скоро опознах жалостивия тон, с който превиващият се репортьор започва да ти досажда с неизменните думи: „Ако не получа това интервю, ще загубя местото си“. Най-накрая разбрах, че единственото разрешение е да избягвам всякакви срещи с журналисти и щом видех, да се задава някой от тях, чевръсто криволичех между зданията и игрищата на колежа, докато той се опитваше да ме догони, а после се измъквах по тесните улици зад Харвард Скуеър, за да не дам възможност на приятеля му да снима.

Повечето от статиите излизаха в неделните приложения на вестниците. Принадлежаха към онзи вид литература, отдавна върнала се в нечистия канал, който я е създал. В началото детинското ми желание да ми се обръща внимание беше поласкано, но и родителите ми, и аз самият, го отдадохме на нездрав нарцизъм^[3], какъвто всъщност и беше. Наистина не е много приятно да се видиш увенчан с десетдневно безсмъртие между съобщение за двуглаво теле и клюкарски разказ за любовните похождения на граф X и застаряващата вече съпруга на милионера У.

Всъщност сериозните статии ми причиняваха най-голяма вреда. Изисканите и ласкателни излияния на Адингтън Брюс дадоха повод на татко да развие гласно своите не твърде ласкателни за мен теории за образованието ми, а в случайно попаднал ми брой на списание „Семинар по педагогика“ прочетох цял трактат за моята нетактичност и необщителност.

Боя се, че понякога татко се поддаваше на изкушението да дава интервюта за моето обучение на хитреците, които ме проследяваха. В изказванията си той подчертаваше, че всъщност съм бил дете със средни възможности, което е имало шанса да получи прекрасно образование. Предполагам, с това целеше да ме предпази от излишно високо самомнение и че в поне половината от онова, което заявяваше, бе наистина убеден. Въпреки всичко цялата тази история ме караше да се чувствувам много по-неуверен в способностите си, отколкото можеха да ме направят упреците на баща ми. С две думи, чувствувах се ужасно зле.

Освен пряката вреда, която ми нанасяха тези статии, те още повече засилиха атмосферата на изолация около мен.

Краят на кариерата ми в колежа ме накара да си дам ясна сметка за моето място в света наоколо. И тъй като бях извънредно изтощен, тази оценка доби твърде мрачен тон. За първи път наистина осъзнах съществуването на смъртта. Броях изминалите четиринадесетте и половина години, пресмятах вероятната продължителност на живота, който ми оставаше, и размишлявах какво можех да очаквам от бъдещето. Не пропущах да сметна годините на всеки литературен герой, за когото четях, и колко му оставаше да живее, или възрастта на известните писатели, исках да зная на колко години са били, когато са писали книгите си и колко години са живели след това.

Мисълта за смъртта не ме напускаше и повлия върху отношението ми към родителите ми и към техните родители и за известно време направи живота ми непоносим.

Страхът от смъртта живееше в мен паралелно и даже се подсилваше от страха от греха. Моето приключение с вивисекцията ме накара да си дам ясна сметка за съществуващата у мен склонност към жестокост и удоволствие от нея, които можеха да се фокусират в болка и страдание. Годините, прекарани в колежа, съвпаднаха напълно с прехода ми от момче в млад и неопитен мъж. От съзнаването на възможностите, които възмъжаването разкриваше пред мен, без да притежавам необходимия опит и житейска мъдрост, за да ги направлявам, изпитвах панически страх и понякога търсех изход в завинаги затворената вече врата на детството. Всеки най-елементарен опит за самооценка при преминаването от детството към зрелостта ми се струваше или греховен, или изпълнен с възможности за прегрешение. Тях не можех да обсъждам свободно с нито един от родителите си. Баща ми щеше да се отнесе, общо взето съчувствено, но без желание да навлиза в подробностите и беше малко вероятно да отговори на почти нечленоразделните ми опити да облека в слова въпросите, които ме измъчват, с охота да ме изслуша и да открие какво наистина ме тревожи. От друга страна, майка ми пък съчетаваше буквалното възприемане на всяко, дори и най-елементарно изискване на пуританизма с несъкрушимото нежелание да приеме, че някое от децата й може да стори нещо, противоречащо на кодекса на пуританите.

С други думи, въпросите чийто отговор живо ме вълнуваше, бяха посрещани не толкова с обвиняваща враждебност, колкото с категоричната невъзможност да се коментират, поради което бях оставен насаме с проблемите си. Те са бреме, специфично само за „детето-чудо“; подобни тревоги стоят за разрешаване пред повечето съзряващи младежи с тази разлика, че преждевременно развитото дете има да се справя и с още ред други.

Ако някое от моите деца или внуци бъде обезпокоено по подобен начин, бих го завел при психоаналитик не защото съм убеден, че лечението ще има успех, но поне с надеждата, че там детето ще срещне някакво разбиране и ще усети известно облекчение. През 1909 година обаче в Америка нямаше психоаналитици; а дори някой по-дързък последовател на Фройд да се бе появил, той е бил рядък случай. Не беше още традиция да се търси помощта на лекари-психоаналитици, а и хонорарите им едва ли биха били според кесията на един преподавател в колеж. Нещо повече, и двадесет години по-късно за родителите ми би било богохулство или признание за безпомощност, ако дори само в мислите си допуснеш, че някой от семейството ти има нужда от такова лечение.

Всички тези разсъждения са тълкуване постфактум. А тогава проблемът беше как да се освободя от терзанията на излизането от детската възраст, от чувството за вина, почти неразривно свързано с възмъжаването на всеки младеж. Като много други младежи се движех в някакъв тъмен тунел, от който не само не виждах изход, но дори не се и надявах, че ще открия такъв. От този лабиринт се измъкнах малко преди да навърша деветнадесет години, след като постъпих в университета в Кеймбридж. Депресията ми от лятото на 1909 година не изчезна изведнъж, а отзвуча постепенно.

Взаимоотношенията с баща ми претърпяваха някаква промяна, която аз само смътно долавях. В колежа Тъфтс отчасти се отърсих от силния му авторитет, защото опитвах „крилата“ си в област, в която той не беше в състояние да ме ръководи, и можех да се надявам, че ще го надмина. Разбира се, той беше доволен от постиженията ми в математиката, макар че разгърна пред мен поле, в по-късното разработване на което му беше трудно да се намесва и да нарушава независимостта ми. Изучаването на математиката ми върна увереността, че съм силен в трудна за овладяване област, и с това ме привлече най-силно. По онова време способностите ми на математик бяха за мен меч, с който можех да атакувам дверите на успеха. Подобно разбиране не е нито нравствено, нито добро, но е оправдано и вярно.

Още от времето, когато постъпих в Тъфтс, баща ми започна да ми разказва за работата си като филолог. Част от проблемите, които го занимаваха, бяха свързани с ранната история на циганите, с някои от спорните въпроси във филологията, например произхода на италианската дума andare и на френската дума aller; с култа към Преизподнята и неговото влияние през Средновековието в Европа; с арабското влияние върху европейските езици. Голяма част от изследователската му работа бе посветена на взаимоотношенията между установените вече групи езици: индоевропейските и семитските и дравидските и т.н. по-нататък неговите сравнителни езикови изследвания се разпростряха и върху езиците на Америка и африканското влияние върху тях.

При всички изследвания баща ми съчетаваше рядка осведоменост в областта на лингвистиката и изключителен филолого-исторически усет с напълно съвременното недоверие към чисто формалната сравнителна фонетика, в полза на историческото и емпирично разглеждане на проблемите, което преобладава в работата на съвременните филолози. Татко беше голям почитател на Йесперсен^[4] и на неговите трудове; и не се съмнявам, че когато дойде време да се направи обективно и справедливо изследване на източниците на съвременните тенденции в езикознанието, името на баща ми ще се нареди до името на Йесперсен сред големите имена в тази наука.

И въпреки че интуицията на татко бе подкрепена от почти нечовешко трудолюбие в четенето и изследователската работа, тя действуваше значително по-бързо от формалните процеси на логиката му. За него филологията беше дедуктивен процес, една величава кръстословица; но боя се, той често пъти изоставяше писането, преди да е завършил и една четвърт от работата. Знаеше какви трябва да бъдат написаните слова, но изпитваше известно недоверие към способностите на своите читатели и не виждаше смисъл да се впуска в подробности. Аз обаче съм сигурен, че той просто не вярваше в силите си да изпипа работата докрай.

Татко беше пристъпил към филологията с пълноценна подготовка на езиковед, но без покровителството на някой от големите авторитети в тази област. Той обичаше популярността и признанието, но беше самотник. Авторитетите от чужбина гледаха на него като на самозванец и поради самия факт, че беше изключително надарен, той ставаше опасен за тях и те го държаха настрани. В Славянския факултет на Харвард почти всички се допитваха до татко, но той не се числеше към никоя група. С голямата си лична популярност той будеше недоверие, както зубрачът е недоверчив към гения. Всички знаем немския афоризъм, който се приписва на Людвиг Бьорн: когато Питагор открил теоремата за правоъгълния триъгълник, той принесъл в жертва сто вола; оттогава, щом се разбули някоя истина, всички волове треперят.

При изброените обстоятелства — отшелник сред големия град — какъвто беше баща ми — нищо чудно, че той се обръщаше към мен като към интелигентен слушател и поддръжник. Работата му сериозно ме интересуваше, но невинаги татко успяваше да ме убеди във всички подробности на своите аргументи. Когато показвах съмнението си по някой въпрос, татко се възмущаваше. Той смяташе, че е предателство от моя страна да поставям под съмнение и най-незначителната му дума. Разбира се, аз нямах никакво право да давам мнение по повечето от проблемите, които той поставяше, а и малкото което можех да кажа, беше в рамките на твърде ограничените ми познания в тази материя; от друга страна, татко за нищо на света не желаеше да приеме едно „да“ там, където липсваше истинско одобрение. Трябваше да съм наясно с факта, че в повечето случаи за него аз бях просто манекен, заместващ научната аудитория в диалог, който баща ми водеше със собствените си съмнения. Въпреки протестите, че не съм запознат достатъчно с материята, за която той говори, за да дам смислен отговор, татко често настояваше веднага да кажа какво мисля по даден въпрос. В подобни случаи бях изправен пред дилемата или да излъжа, че съм съгласен, или макар и неохотно, да възразя: аз избирах възражението! Но татко винаги усещаше моята неискреност и ме обвиняваше в липса на интерес. Това не беше честно и аз го знаех, както знаех и че той ме предизвиква към подобни дискусии, тласкан единствено от вътрешна необходимост, и че не е щастлив.