Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (8)

VII
Дете сред младежи

(Гимназията в гр. Ейър, 1903–1906)

Татко имаше намерение да живеем в харвардската ни ферма, а той да пътува всеки ден до Кеймбридж. Както вече споменах, беше поел ангажимента да преведе на английски за две години двадесет и четирите тома със съчиненията на Толстой. Задачата значително се усложняваше от преподавателската му работа в университета Харвард, а имаше в добавка и грижи по фермата. Ето защо времето, което можеше да отдели за моето обучение, бе ограничено и той започна да търси училище, в което да ме запише. Въпреки всичко не искаше да се откаже от заниманията с мен, дори ако се налагаше да оставаме и нощем. По това време бях толкова напреднал, че не можех да имам полза от всяко обикновено училище и единственото приемливо разрешение беше да ме запише в някоя от гимназиите в околността, като ме оставят сам да определя кой клас ще отговаря на нивото ми. Ръководството на училището в Ейър нямаше нищо против този експеримент. Градчето Ейър беше много удобно за татко, защото се намираше на главната железопътна линия, водеща до Бостън. Рано всяка сутрин той пътуваше дотам, за да хване влака за Кеймбридж. Коня и колата си оставяше в обществен обор, където срещу заплащане се грижеха за тях до вечерта.

Деветгодишен, през есента на 1903 година постъпих в гимназията на Ейър като извънреден ученик. Въпроса, от кой клас да започна, оставихме да реши бъдещето. Съвсем скоро стана ясно, че по-голяма част от познанията ми удовлетворяват изискванията за третата година от гимназиалния курс. Ето защо след края на учебната година преминах в последния клас и завърших гимназия през 1906.

Умът и съвестта на училището по онова време бе мис Лора Лийвит, която след петдесетгодишна служба съвсем наскоро се пенсионира. Тя бе внимателна, но строга, превъзходна познавачка на класическите езици и с чудесен усет за латински, далеч превишаващ изискванията на обикновената гимназия. През първата година на престоя ми в училището с нея четях речите на Цезар и Цицерон, а през втората — поезията на Вергилий. Преподаваха ни алгебра и геометрия, но за мен, общо взето, това бе преговор. Учителите по английска литература и немски език не са оставили в съзнанието ми никакви следи. Вероятно са били от ония млади жени, които запълват с преподаване времето си между колежа и брака.

Макар при изпитването да разказвах уроците си толкова добре, колкото и останалите ученици от класа, и да превеждах от латински съвсем прилично, в общуването със съучениците си катастрофално изоставах. Откакто осемгодишен напуснах Пийбоди Скул в Кеймбридж, не бях ходил на училище, а и преди това не посещавах редовно. В гимназията в Ейър чиновете бяха прекалено високи за мен и юношите от моя клас ми се струваха, направо казано, възрастни мъже. Мис Лийвит се стараеше да облекчи смущението ми от непознатото място сред непознати лица и дори веднъж, някъде в първите месеци, в час, докато разказвах урока си, ме взе на коленете си. Този жест не предизвика нито смях, нито подигравка в класа, защото за всички мои съученици аз сигурно съм бил като един от по-малките им братя. А какво по-естествено за приятелски настроената към учениците учителка да вземе на коленете си някое от тези братчета, ако то дойде да разгледа училището.

Подобно отношение, разбира се, бе несъвместимо с училищната дисциплина. Не мина много време и аз се научих как трябва да се държа в училище. Разликата в годините между съучениците ми и мен продължаваше да ме предпазва от подигравките им. Това сигурно нямаше да е така, ако бях не със седем, а с четири години по-малък. Гледаха на мен по-скоро като на някакво странно дете, а не като на преждевременно развит юноша. За щастие в същата сграда учеха деца и от началния курс, повечето от които — по-малки братя на съучениците ми, и измежду единадесет-дванадесетгодишните от тях намирах приятели.

Ходенето на училище бе само едната страна на обучението ми, другата бе по-нататъшната ми работа с татко у дома. Наученото в училище едва ли много се различаваше от това, което бих научил, ако той бе единственият ми преподавател. Разказвах му уроците по всички предмети. Той беше страшно зает с превода на Толстой и трудно можеше да насочи цялото си внимание върху мен дори когато ме изпитваше. Когато отивах в стаята му, аз сядах пред един човек, който или нахвърляше превода си на пишещата машина, или беше затрупан в безкрайните „чаршафи“ на първите коректури. Разказвах, без да знам дали изобщо ме слуша. Впрочем той ме чуваше само с половин ухо. Но и тази половина бе съвсем достатъчна, за да улови грешките ми, които никога не липсваха. Упреците, с които татко ме засипваше, когато бях осемгодишен, не се различаваха от отправените ми като гимназист. Доброто ми представяне се отбелязваше със съвсем механичното: „Добре“ или „Можеш да вървиш да играеш“, но в замяна на това неуспехите се наказваха: ако не с удари, то с епитети, които ми действуваха почти като удар.

Често пъти, след като татко ме освободеше, отивах да прекарам остатъка от деня с Франк Браун, син на местния търговец и племенник на мис Лийвит. Той стана мой приятел за цял живот. Живеехме само на две мили разстояние един от друг, ето защо никак не бе трудно да играя с него след училище или да отивам до тях в събота и неделя. Семейството му гледаше с добро око на нашето приятелство и аз ги приех като най-близки приятели.

Ние с Франк много обичахме да подкарваме нашата лодка от стария бент по течението на потока; направлявахме я с прът и тя се удряше ту в камъните, ту в плитчините, после минавахме под тъмен тунел от храсти, който след една-две мили ни отвеждаше до стар черен път към Харвард. Представяхме си всевъзможни неща, които можеха да се случат сред скрито горско блато. Мушкахме с пръчки застоялата вода и в захлас наблюдавахме как балончетата блатен газ се издигат и се пукат на повърхността. Ловяхме попови лъжички и жаби в басейна и се опитвахме да отглеждаме в къщи тези неподатливи на дресировка и неспособни да оценят усилията ни животинки.

При един опит да правим бомбички със задигнати от дрогерията на баща му химикали неволно обгорих дланта на Франк. Понякога пълнехме с вода помпи за гуми и залегнали на верандата, изчаквахме да мине някой от наскоро появилите се автомобили, за да го изпръскаме. Събирахме стари мукавени кутии и колела от файтони, нареждахме ги, прикрепвахме ги криво-ляво и си представяхме, че сме железничари. Обичахме да се качваме на тавана и там четяхме или „Островът на съкровищата“, или „Черната красавица“, или пък събирахме всевъзможни електрочасти, за да си направим електрически звънец. Посъбрахме това-онова и решихме да измайсторим радиоапарат. С една дума, бяхме точно такива, каквито момчетата винаги са били и ще бъдат. Необикновеното място, което заемах сред учениците, поради разликата в годините не ме очароваше особено, но пък и не ме потискаше.

Всеки две седмици в училището се провеждаше състезание по ораторско изкуство, на което учениците рецитираха откъси от подготвен за целта сборник. През лятната ваканция реших да съчиня нещо като доклад, който да използувам в подобни случаи в бъдеще. Прочетох го през зимата на следната година, но не като редовен участник в състезанието. Заглавието на „труда“ ми бе „Теория на невежеството“ и представляваше изведено от мен философско доказателство за несъвършеността на всяко познание. Разбира се, докладът ми не подхождаше нито за целта, нито на възрастта ми. Татко обаче го хареса и за награда ме заведе за няколко дена в колонията Грийнейкър, щата Ню Хампшър, сред мъглите на река Пискатака.

Олд Мил Фарм беше ферма в пълния смисъл на думата — с крави, коне и всичко каквото се полага. За стопанството се грижеха местен селянин и жена му. Моя лична собственост беше една коза и чудесният ми приятел, овчарското куче Рекс. Рекс живя у нас до 1911 година, когато родителите ми не можеха повече да понасят навика му да гони всички автомобили и решиха, че ще е по-добре да го отпратят от дома. Сигурно е било необходимо да го сторят, но мисълта, че това беше предателство към стар приятел, дълго време не ме напускаше. Козата ми подариха, за да тегли малка каручка, скована от управителя на стопанството. Каручката като играчка бе чудесно забавление, но като превозно средство бе изключително неудобна. Рекс и козата бяха във вечно неразбирателство. Рогата на козата и твърдата й глава бяха достоен противник на зъбите на Рекс.

Най-трудният период през годината бе късната зима и ранната пролет. Селските пътища по онова време не бяха павирани и колелата на каруци и фиакри така ги издълбаваха, че когато замръзнеха, коловозите се превръщаха в непреодолими хребети. Един от нашите съседи, чийто дом се намираше на около половин миля от нашия, ме канеше през тези мъртви месеци да играем карти с него и жена му. През тези сезони прекарвах и най-дълго в библиотеката на татко. Особено ме очароваше книгата на Айзак Тейлър за азбуката, която бях научил от кора до кора.

През лятото беше съвсем друго. Освен че можех да се отдам на плуване и гребане, редки и безсистемни занимания по ботаника и на походи за гъби с татко, играех с Хомър и Тейлър Роджърс, момчета приблизително на моите години, които живееха в съседна ферма. Веднъж за малко и тримата не се разхвърчахме на парчета при опитите ни да направим мотор с вътрешно горене от аерозолен флакон с отрова за мухи, а друг път едва не се убихме с ток, докато правехме опити с подарения ми от татко любителски радиоапарат, който аз така и не можах да използувам за нещо полезно.

Татко ме насърчаваше в опитите ми да поддържам собствена градина, макар да не бе очарован от постиженията ми в областта на градинарството. Реколтата от моя участък бе всичко на всичко чувал фасул, който успях да завлека във вагонетка от детски влак и да продам на мистър Донлън, бакалина в Ейър. Освен търговец, Донлън беше и представител на някаква параходна компания и близък приятел на баща ми, с когото винаги говореше на келтски. За да „бъде в крак“ с келтската реч на мистър Донлън, татко взе от Харвардската библиотека няколко книги с ирландски приказки. Вечер, когато си лягах, той ми ги превеждаше, а аз се удивявах на особените, гротескни приказки, толкова различни от приказките на Братя Грим, с които бях свикнал.

През пролетта на 1906 бях вече на единадесет години. Тогава се роди брат ми Фриц. От самото начало той бе крехко дете; по-късно ще стане дума и за неговото развитие и обучение. Сестра ми Бърта бе седем години по-малка от мен, но въпреки тази разлика неведнъж споделяше игрите и заниманията ми. Фриц се появи на бял свят, когато вече бях почти юноша, а по времето, когато той навлизаше в юношеството, аз бях младеж, зает със сериозни проблеми на бъдещето си и с търсене на своето място в света на идеите, ето защо никога не успяхме да станем истински приятели.

Както вече споменах, през втората година на обучението ми в гимназията в Ейър ме записаха в последния клас. Бях почти единадесетгодишен и всичко в мен бе бунт и отрицание. Беше ме завладяла безумната идея (която никога и с никого, дори с най-близките си приятели не споделих) да основа сред връстниците си организация за борба с възрастните. После съвестта ми заговори и започнах да се питам дали пък, замисляйки такова нещо, не съм извършил престъпление, равносилно на предателство. Успокоих се с мисълта, че дори да е така, аз съм твърде млад, за да ме накажат за това.

През пролетта на същата учебна година заедно с няколко мои съученици и учители от време на време обядвахме навън сред нискостеблената гора от диви череши, която се зеленееше близо до училището. Земята бе покрита с анемонии и теменужки, а тук-там можеше да се види и разновидност на салепа. Топлото пролетно слънце струеше между клоните, покрити със съвсем млада зеленина, и зовеше към нов живот.

През тази последна година в гимназията се влюбих в едно момиче, което свиреше на пиано на училищните концерти. Беше около петнадесетгодишна, имаше лунички и беше дъщеря на железничар. Макар и безнадеждна, това беше истинска любов. Момичето бе доста развито за годините си. Аз бях единадесетгодишен, но както във всичко останало, дори и физически не приличах на съучениците си. Всеки, който се опитваше да определи възрастта ми, страшно се объркваше от смесицата от белези на осемгодишно дете и четиринадесетгодишен юноша. Тази детинска любов бе твърде комична за самия мен, каквато положително е била и за останалите, и аз се срамувах от нея. Опитах се да се покажа пред момичето по най-несполучливия за случая начин, като написах музикална пиеса, посветена на него — аз, най-немузикалното от всички деца. Като всички подобни опити за композиция, моята творба звучеше като последователно чукване на черните клавиши.

От това приятелство не излезе дори прилична „любовна история“. Като изключим факта, че бях едно възрастно дете, бях твърде стреснат от новите и не съвсем понятни сили, напиращи отвътре в мен. Все пак историята отбеляза края на моето детство. Колкото и да не исках да ставам възрастен, открих, че стремглаво вървя към зрелостта с нейните непознати задължения и възможности.

Детинската любов е преживяване, през което минава всяко нормално момче. Но след една-две години то открива, че при общуването с момичета на неговата възраст съвсем не се чувствува неудобно и когато отиде в колежа, има вече напълно реалната надежда истински да ухажва някое момиче, дори с перспективата за брак. Моята детинска любов дойде прекалено рано, но даже когато започнах двадесетте, не възприемах себе си като човек, зрял за женитба.

В гимназията в Ейър съществуваше обичай всеки ученик от завършващите към края на годината да организира вечеринка в дома си, на която да покани целия клас. Дори когато аз бях домакин и всичките ми съученици пристигнаха в Олд Мил Фарм, покатерени на наета от Шейкър брана, аз пак бях само свидетел на празника. Стоях в единия край на стаята край бюрото на татко и оттам наблюдавах танците, сякаш бяха ритуал, в който нямаше място за мен.

След поредицата от празници и след тържеството за връчване на дипломите прекарах лятото в Олд Мил Фарм с любимото ми списание „Сейнт Николас“ и приятелите от Ейър. От време на време посещавах Хомър и Тейлър Роджърс в тяхната ферма. Няколко пъти правих постъпки да бъда приет в „Лигата на приятелите“ на „Сейнт Николас“ в града — люлка на млади художници, поети и писатели, но на конкурсите успях да постигна само едно поощрение. Това лято трябваше да се задоволя с покупаеми развлечения. Намерих си прост фотоапарат марка „Брауни“, надявах се да си купя и въздушна пушка, но тъй като родителите ми не одобриха намерението ми, минах само с малък тапишник.

И до днес се чувствувам задължен на приятелите си от Ейър. Имах късмет да прекарам може би най-трудния момент от развитието на всяко дете, обграден от съчувствие и разбиране. В друго по-голямо училище трудно биха ме разбрали. Учителите, приятелите и по-възрастните ми съученици се съобразяваха с особеностите на характера ми и желанието ми понякога да оставам сам. С особена обич и топлота се отнасяше към мен мис Лийвит. Имах щастието да бъда свидетел на демократичното възпитание в най-добрия му вид в малкото градче Ейър, щата Нова Англия. Тук се подготвих и узрях да вляза в живота и в колежа.

Откакто завърших гимназия, макар и през дълги интервали от време, няколко пъти съм посещавал Ейър. Видях как с гръм и трясък градът от железопътен възел се превърна в място, където разквартируваха военни, и как повечето от релсите бяха вдигнати. Свидетел бях и на повторното набъбване на Ейър през Втората световна война и предполагам, че той отново ще се превърне в относително незначителен град. И въпреки споменатите превратности, в живота на отделните семейства, поне в онези, които лично познавам, царят сплотеността и спокойствието. Живеят в провинцията, но със сигурност мога да кажа, че съвсем не са провинциалисти. Четат много във век, когато по начало малко се чете. Познават театъра добре, макар най-близкият театър да е отдалечен на тридесет и пет мили от градчето им. Откакто съм напуснал Ейър, в атмосфера на любов и зачитане отраснаха две поколения младежи. Струва ми се, че приятелите ми от този неголям индустриален град притежават устойчивост, лишена от снобизъм, която не е характерна за обикновения провинциален град, и че тяхната общност с чест устоява конкуренцията на най-издигнатите духовно малки селища в Европа. Когато се завръщам сред тях, от мен се очаква (и с пълно право) да заема в известен смисъл положението си на момче сред по-възрастните членове на семейството. Правя го с благодарност, защото това ми вдъхва увереност за съществуващи корени и сигурност, която за мен е безценна.