Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (16)

XV
Един учен пътува във военно време

(1914–1915)

В Мюнхен останах няколко седмици и поради началото на семестъра заминах за Гьотинген, за да присъствувам на конгреса на психолозите. Исках да се видя с моя стар приятел от Харвард, психолога Елиът, който също щеше да бъде там. Почти нищо не помня от конгреса, но градът ми се стори истинско средновековно съкровище със старите си, едва ли не изцяло опасващи го стени.

Срещу смешно малка сума се записах в университета и започнах да търся подходящо жилище и вегетариански ресторант, в който да се храня. Квартира намерих съвсем близо, извън стената, в дома на фройлайн Бюшен. Къщата бе половината дървена в швейцарски стил, а стаята ми, макар и тъмна, напълно ме задоволяваше. Фройлайн Бюшен бе учителка по музика, грижеше се за финансите на дома и изпълняваше задълженията си съвсем стриктно. Останалата част от грижите около домакинството, включително осигуряване закуската на наемателите, беше оставила в ръцете на сестра си, която нямаше претенции да бъде изискана като учителката по музика. В къщата живееше и от време на време се появяваше някакъв техен брат, който на времето се готвел да стане зъболекар, но, изглежда никога не бе практикувал.

Помня, че сестрите Бюшен даваха всяка година поне по една вечеринка на своите наематели и канеха няколко хубави момичета от съседните къщи. Особено дълбоко се е врязал в паметта ми шокът, който през 1914 година трябваше да понесе непорочността ми на жител на Нова Англия, когато пред смаяните ми очи цялата компания, мъже и жени, запушиха цигари и попийнаха, докато им се замаят главите.

Вегетариански ресторант открих на Театерщрассе в дома на фрау Бауер. Тя беше вдовица с много дъщери на най-различна възраст, които помагаха на майка си и на готвачката. Момичетата сервираха боси, защото вегетарианството не беше единственото отклонение от нормите в поведението на фамилията Бауер. Държаха за реформи в облеклото, участвуваха в младежки движения, бяха маниаци на тема здраве, а също и антисемити. Именно в техния ресторант за първи път видях отвратителните листовки „Hammer“, които още оттогава разпространяваха лъжите и клеветите, които Хитлер и Гьобелс по-късно така гибелно провъзгласиха.

Макар и фанатици, Бауерови не бяха лоши хора. Поднасяха добра и евтина храна и се държаха любезно. Сервираха по особен начин приготвена овесена каша, с апетитното име „Haferschleimsuppe“ или „супа от овесена каша“. Тя не беше скъпа и добре засищаше.

Често се питам, дали бедните Бауерови разбраха някога какви „змии“ държаха в пазвата си в мое лице и в лицето на младия шотландец, който се занимаваше с математическа физика и се казваше Хайман Леви. Леви сега е изтъкнат професор в Импириъл коледж за наука и техника в Лондон. Независимо от безупречния си глазгоуски акцент и той като мен принадлежеше към еврейството и за това красноречиво говореше името му. Въпреки всичко ние двамата синове на „прокълнатия“ еврейски народ, без да се интересуваме твърде от антиеврейските списания наоколо ни, се хранехме, нещо повече, наслаждавахме се на вкусната, апетитна храна, приготвена за нас. Като си помисля само, че освен че беше евреин, професор Леви стана и един от изтъкнатите политици с леви убеждения, представям си как покойната майка Бауер, ако наистина е мъртва, би се преобърнала в гроба си.

В ресторанта на Бауер сервираха страшно бавно. Обикновено сами занасяхме чиниите си при готвачката в кухнята и тя ни сипваше направо от врящите върху печката тенджери. Тази свобода можехме да си позволим, защото клиентелата представлявахме пъстра смесица от безгрижни безпарични американци, германци, бретонци и руснаци, а ниските цени привличаха много младежи. Обикновено там четяхме и вестниците си.

„Kneipen“ или пиянските гуляи на немските студенти са добре известни. Ние, англичани и американци, също имахме наши си „Kneipen“, когато се събираха двете отделни групи, известни като английската и американската колонии. Младежите, които оглавяваха колониите, наричахме патриарси и Леви бе патриарх на английската колония. Двата клуба държаха под наем стая над францисканския ресторант, откъдето винаги можехме да си купим бира. Подът на стаята имаше такъв наклон, че дори без да носиш каса бира беше трудно да запазиш равновесие. Разполагахме с пиано и книжка с песни на немските студенти, така наречената Kommersbuch, и друга, с песни на шотландски студенти, лична собственост на Леви. Сбирките ни бяха дълги, „напоителни“ и „озвучени“. Отдавахме дължимото уважение както на страната, която ни бе приела, така и на тези, които ни бяха създали, и без всякакви предразсъдъци пеехме на английски и немски. Бяхме най-шумните студенти и трябваше да сменим не една квартира по настояване на собствениците и на полицията.

Сред нас имаше един младеж, чието име няма да споменавам, за да не засегна някой от близките му, макар че вече отдавна не е в Гьотинген; всеки, който е бил там, трудно може да го забрави. Ще го наричам с фиктивното име Ърли. Ърли бе син на американци, баща му издаваше книги с химни, а той сякаш бе решил на всяка цена да съсипе доброто име на семейството си. Беше женен и всички съчувствувахме искрено на младата му жена и малката му дъщеричка. Ърли дълго бе търсил да се установи на някое топло местенце в света и бе избрал Гьотинген. По необясним начин беше успял да се запише в университета и пребиваваше там повече от десет години, но никога не чух да е посещавал лекции или да се е явявал на изпит. Когато някои от американските студенти отиваха до съседния град по деликатни въпроси, той ги водеше и беше техен помощник и съветник.

Всички тези „странични“ дейности бяха нищо в сравнение със сериозната „цел“, която си бе поставил в живота — пиенето. Нито едно събиране на съюзените ни колонии не минаваше без неговото присъствие и не завършваше, без той да се напие като пън. Винаги някой от нас трябваше да го изпрати до дома му. Той обаче не пропускаше да се извини любезно и наистина беше човек с някогашно добро възпитание.

Следващия път, когато посетих Гьотинген през 1925 година, Ърли вече си бе заминал, но славата му продължаваше да се носи. Казаха ми, че по време на Първата световна война още бил там, но преди Америка да се намеси във войната, семейството му успяло да го прибере. Като имам предвид тогавашната му възраст и начина му на живот, той трябва отдавна вече да не е между живите. Подобен тип хора обаче винаги ще има. И винаги, когато на едно място се съберат повече учени и наоколо е спокойно, все ще се появи някой вечен студент. Пиша тази глава в стаята на хотел съвсем близо до булевард „Сен Жермен“ в Париж. Точно зад ъгъла в „Cafes Flore“ и „Denx Margots“ сега седят десетки като Ърли и отпиват от своите аперитиви, опитвайки се да увлекат по-сериозните младежи по своя път.

В Гьотинген се бях запознал с най-различни хора. Спомням си например един студент, руснак, изпратен от имперската руска полиция, който посещаваше курса по психология във връзка с преките си служебни задължения. Познавах и още едно изключително умно момче, руски евреин. Веднъж няколко души се бяхме събрали в квартирата на неговия хазаин — вече пенсиониран главен лесничей, който, както повечето от своите колеги, бе доста грубоват. Трудно мога да си спомня всичко, за което говорихме тогава, но по някое време моят приятел, философът, ме помоли да му разкажа за работата ми с Бъртранд Ръсел. След като свърших, състудентът ми възкликна:

— Но той явно не принадлежи към никаква школа!

Бях поразен. Значи за философа се съди не по качествата на неговите трудове, а по средата, в която работи. Всъщност не за първи път чувах за тази интелектуална стадност, така често срещана в Германия в онези дни, а и не само тогава, но никога не бях се натъквал на толкова очебиен пример на подобен педантизъм. Вярно е, че бях чувал за колективния манифест на американските нови реалисти. Групата им обаче беше толкова слаба, че винаги ми се е струвало, че солидарността и единомислието между тях са не по-силни от чувството, което обединява група състуденти, отишли заедно на вълнуващ футболен мач: те просто не могат да останат сами.

Явлението, което наблюдавах сега в Германия, изглежда, бе нещо повече от покровителствено потупване. Излизаше, че човек има право да мисли само тогава, когато има подходящи приятели. По-късно трябваше да се върна в Съединените щати, за да открия, че самият аз нямам такива приятели. Бях учил при велики мъже, но те не бяха от Америка. Трудно можех да се причисля към Харвардската школа, защото по-голяма част от подготовката си по математика бях получил в Кеймбридж и Гьотинген. Когато след края на войната институтът по математика в Принстънския университет започна да събира отново хората си и да търси нови сътрудници, аз вече бях прекалено ярка индивидуалност, за да бъде кандидатурата ми за там посрещната с възторг. Вярно, тези два университета (както и Чикагският) никога не достигнаха крайната затвореност на някои от университетите в Германия по отношение на тяхната академична изолация, но във всеки случаи направиха сериозен опит в тази насока.

Посещавах лекциите на професор Ландау по теория на групите и лекциите по диференциални уравнения на великия Хилберт. По-късно, след като бях прочел много книги по математика и по-сериозно се бях запознал с техниката на математическото изследване, можах да разбера истински тези двама мъже. Хилберт е единственият универсален гений, който съм срещал в областта на математиката. Неговите „екскурзии“ от теорията на числата до алгебрата и от интегралните уравнения до основите на математиката обхващаха по-голяма част от познатата ни математика. Той се отличаваше с пълно владеене на техника и средства, но никога не им даваше преднина пред фундаменталните идеи. Не разчиташе на механични преобразования. Беше по-скоро мислител в областта на математиката, отколкото изпълнител. Трудовете бяха всеобхватни, защото умът му беше всеобхватен.

Ландау, обратно, бе убеден, че математиката трябва да се представя като поредица от твърдения, аналогични на движението на фигурите по шахматната дъска, и не вярваше в неизразената със символи част от математиката, която се състои от идеи и стратегии, скрити зад ходовете. Не вярваше в математическия стил.

Любопитно е човек да ги противопостави на Харди, Литлуд или Харолд Вор, които пишат в стила на ерудити. Ландау бе умен, но му липсваха вкус и преценка за философско разсъждение.

Невъзможно е да говоря за Гьотинген и да не спомена Феликс Клайн^[1], но по една или друга причина не го срещнах през семестъра, който изкарах там. Мисля, че или не беше в града, или бе много болен. Когато по-късно през 1925 година се запознах с него, стори ми се наистина тежко болен. Пред мен във великолепния кабинет седеше сериозен мъж с брада и покрити с одеяло колене, който разговаряше за математиката от миналото, сякаш той бе самата Муза на математиката. Беше наистина гениален математик, но в този етап на своята кариера вече имаше вид по-скоро на доайен в математиката, отколкото на творец на нови идеи. Около него витаеше атмосфера на царственост, която неволно внушаваше на начеващите американски математици усещането, че ако вървят по неговия път, сами могат да станат крале в математиката. Те високо ценяха малките му маниерности (например начина, по който промушваше пурата си), сякаш ако добре внимават и запомнят този ритуал, биха могли, като по чудо, да достигнат неговото величие. Години по-късно разбрах, че две поколения харвардски математици са усвоили триковете му.

Освен двата курса по математика изслушах и серия от лекции върху трудовете на Кант при професор Едмънд Хъсерл и посещавах семинарите му по феноменология. Лекциите по философия ми правеха твърде малко впечатление, защото познанията ми по немски език бяха недостатъчни за тънкостите на философския език. По време на заниманията ми с математика бях понаучил немски, но нивото му все още бе такова, че схващах смисъла на чутото с известно закъснение, ето защо трудно следях мисълта на преподавателите.

Особено голяма роля в обучението ми изиграха математическата читалня и математическото дружество. В читалнята освен всички книги по математика, излезли в света, човек можеше да намери и отпечатъци на различни статии, които години наред се получаваха на името на Феликс Клайн. За мен бе страшно полезно да прелиствам страниците на книгите и отпечатъците.

На масите в стаята, където обикновено се събираше математическото дружество, бяха разпръснати последните броеве на всички, излизащи в света математически списания. Повечето сбирки председателствува Хилберт, а около него седяха професорите и по-напредналите специализанти. Статиите се четяха или от някой професор, или от някой специализант, а коментарите бяха свободни и непосредствени.

Много често след заседанието бавно се отправяхме през града към кафенето „При Рон“, разположено сред красив парк на върха на възвишение, откъдето се откриваше гледка към целия град. Там пиехме по чаша лека бира или кафе и обсъждахме най-различни идеи от областта на математиката, било наши собствени, било прочетени. Тогава именно се запознах с един доста млад мъж, Феликс Бернщайн, получил вече значителни резултати в теорията на Кантор, а също и с дребничкия Ото Заз, който носеше обувки с високи токове и имаше настръхнали червени мустаци. Заз стана мой голям приятел и закрилник и много се радвам, че когато настъпи режимът на Хитлер, можах да му помогна да се настани в Съединените щати.

Съчетаването на научното с чисто човешко общуване по време на нощните бдения в кафенето „При Рон“ на върха на хълма страшно ми допадаше. Събиранията имаха много общо с тези на Математическото дружество в Харвард, но тук, в Гьотинген, по-възрастните математици бяха по-велики, по-младите — по-способни и ентусиазирани, а и контактите бяха съвсем непринудени. Сбирките на Харвардското математическо дружество, сравнени с гьотингентските, бяха като безалкохолно питие пред прочутата бира Мюнхенер.

По същото време за първи път познах вдъхновения концентриран труд, тъй необходим за истинската научна работа. В главата ми се въртеше идеята, че методът, който вече бях използувал веднъж за получаване на серия от висш логически тип на някаква система, може да се използува и за да се въведе нещо, което да замести аксиоматичното разглеждане на широк клас от системи. Дойде ми наум да обединя понятията за преносимост и разместимост, използувани в теорията на редовете за системи от по-висока размерност. Близо седмица мислих и работих само върху тази идея и ставах от масата само за да хапна някой и друг залък черен хляб със сирене, което купувах от магазина за деликатеси. Скоро разбрах, че съм попаднал на добра идея, но нерешените проблеми не ми даваха мира, докато не изложих всичко в писмена форма. Статията озаглавих „Изследвания в областта на синтетичната логика“ и тя бе една от най-добрите ми изследователски работи, които написах като начинаещ учен. По-късно я публикувах в „Известия на Кеймбриджкото философско дружество“ и използувах като основа за лекциите, които около година по-късно изнесох в Харвард.

Математиката е трудна и непривлекателна област за всички, които не могат да постигнат удовлетворение от работата си в нея. То е много сходно по характер с онова, което изпитва човекът на изкуството. Като гледаш как трудна и неподатлива материя добива форма и значение в ръцете ти, започваш да се чувствуваш като Пигмалион независимо от това, дали работиш с камък, или с неподатлива като камък логика. Възможността да прозреш смисъл и значение там, където на пръв поглед е невъзможно да ги откриеш, те кара да се чувствуваш като своего рода създател. Никаква прецизност, нито усилена работа не могат да заменят миг на творчество в живота, както на математика, така и на художника и музиканта. Много тясно свързана с творчеството е и дарбата да се преценява. Нито човекът на изкуството, нито математикът могат да ви кажат в какво се състои разликата между едно значително произведение и някой неубедителен детайл, но ако той не я усети със сърцето си, не е нито художник, нито математик.

Дареният с творческо неспокойствие човек създава всичко с каквото може. В моя случай, мога да кажа, че притежавах чудесна всеобхватна и силна памет, съпътствувана от широк полет на въображението, което, малко или много, ми даде възможност да прозра в твърде заплетена от логическа гледна точка ситуация. Голямото напрежение на паметта в математическата ми работа се състоеше не толкова в съхраняване на огромно количество факти, колкото в едновременното виждане на няколкото аспекта на проблема, върху който работех, и от обобщаването на откъслечните ми впечатления в нещо цялостно и съдържателно. Бях открил, че ако успея да натрупам всичко прочетено и чуто от мен във връзка с този проблем в единна хипотеза, по-голяма част от работата е свършена. Оставаше само да се отхвърлят излишните идеи, които могат да попречат на разрешаването на основния проблем. Това своеобразно прочистване можех да направя само когато бях изключително съсредоточен и не ме смущаваха никакви външни дразнители. Най-често това ставаше след събуждане от сън, което значи, че по това време през нощта освободеното съзнание е извършило така необходимото в случая избистряне под форма на сън. По-вероятно е процесът да протича в някакво предхождащо заспиването хипнотично състояние, тясно свързано с хипнотични видения, подобни на тези при халюцинациите, но които за разлика от халюцинациите могат малко или много да бъдат ръководени от волята на субекта. Ползата от тях е, че в един етап, когато основните идеи не са достатъчно диференцирани, за да се стигне до естествена и ясна символика, те предлагат опростени импровизирани символи, които извеждат субекта, минавайки през различните фази, до подходящи и понятни означения. От опит разбрах, че съществуват и други състояния на съзнанието, които със своята предварителна образност могат да бъдат от полза при изкристализирането на някои идеи в математика. Веднъж бях болен от пневмония, имах треска и силни болки. Но бълнуването и болките, които изпитвах, се сляха в съзнанието ми с някои от трудностите на неразрешения още проблем, които не излизаха от главата ми. Сравних тогава страданието си с истинското неразположение, в което изпада човек, когато от група сродни идеи трябва да се изгради едно цяло, а той все не успява да ги свърже.

Животът ми в Гьотинген не беше само работа. Нуждаех се и от физически упражнения на открито и заедно с англичаните и американците, мои колеги, правехме дълги излети в горите на юг от Гьотинген и в областта Хановер-Мюнден. Любимият ми обед в такива случаи може да ви се стори абсолютно безвкусен, но за мен бе прекрасен: сандвич със сирене Тилзитер, туршия с копър, чаша безалкохолна бира и малинов сладолед.

В Гьотинген можеха да се видят много интересни неща, Наблизо до любимото ни място за къпане, по течението на река Лейне имаше постоянен панаир; с голямо удоволствие наблюдавахме атракциите и слушахме алармаджиите, които крещяха също както клоуните по панаирите в Нова Англия. Спомням си и разните видове бира, които опитвах крадешком; обществената баня с различните класи и големите хавлиени кърпи за по-високата класа. Къпането траеше два часа с петнадесет минути прекъсване, по време на които си купувахме от бюфета сандвичи и кекс.

Летният семестър бе към края си и приближаването на Първата световна война се усещаше от репортажите във вестниците за убийството в Сараево. Последвалите несполучливи дипломатически ходове ни най-малко не облекчиха положението. За щастие отдавна имах намерение да се върна в Америка и вече бях си ангажирал третокласен билет за парахода от Хамбург.

Времето, прекарано в Гьотинген, бе от голяма полза за мен. Само общуването с философите не ме задоволи твърде. Не бях създаден за абстрактните понятия на тази наука, които ми послужиха единствено като готов мост от философията към конкретните наблюдения или преценки в някои области на науката. От редовните курсове по математика също получих сравнително малко. Курсът по теория на групите, воден от Ландау, бе изключително труден за мен, защото нямах необходимата предварителна подготовка. Курсът на Хилберт по диференциални уравнения схванах само частично, но тези фрагменти оставиха у мен незаличимо впечатление със сериозната си научност и аналитичност. Много повече научих от срещите си в математическото дружество, защото разбрах, че математиката е дисциплина, по която се работи не само в кабинета, но че за нея могат да се водят и дискусии, с нея може и да се живее.

Освен това в Гьотинген се научих да общувам както с хора, които приличат на мен, така и със съвършено различни от мен, сигурен знак, че съм направил сериозна крачка в духовното си развитие. В резултат напуснах Германия много повече като гражданин на света, отколкото бях през първите дни на престоя си там. Мога да твърдя това с абсолютна сигурност, макар начинът на живот в Гьотинген да не ми беше съвсем по вкуса и Макар че през войната, която последва, застанах категорично на антигермански позиции. И когато посетих отново Германия през размирните години между 1919 и времето на Хитлер, въпреки враждебността ми към политиката на Германия не мога да отрека, че в страната цареше интелектуална атмосфера, с която благодарение на предишния ми престой се чувствувах свързан.

Специализацията в областта на философията, една година в Корнел и две години в Харвард, беше период на възмъжаване и постепенно навлизане в самостоятелната ми работа на учен. Тези години допринесоха много за чисто интелектуалното ми развитие, но не успяха да ме изведат на открит и конкретен път. Както всички около мен, така и самият аз бяхме съвсем наясно, че пътят на „детето-чудо“ е осеян с ями и клопки. Много добре знаех, че интелектуалните ми възможности бяха над средното ниво и че тъкмо поради това, ако имам посредствени постижения, те ще бъдат сметнати от обществото като мой провал. В същото време бях длъжен да се справям с неизбежните за младия човек трудности по пътя на узряването и макар те да бяха посрещнати от далеч по-високите ми интелектуални възможности, а може би и именно поради тях, водех ожесточена борба с постоянното си чувство на несигурност и незадоволеност.

През годината, прекарана в Кеймбридж и Гьотинген, обаче се почувствувах независим. За първи път можах да направя обективно сравнение между собствените си умствени способности и способностите на други не много по-възрастни от мен, които представляваха цвета на научната мисъл в Европа и дори в света. Намирах се още и под наблюдението на елитните учени на времето, каквито бяха Харди, Ръсел и Мур и които гледаха на мен без заслепението от преждевременното ми развитие и без укорите, които получавах през обърканата си ранна младост. Не зная дали в техните очи бях изключително надарен, но те (или поне част от тях) не се страхуваха да заложат на моята карта. Не бях под непосредствения надзор на баща ми и не трябваше да преценявам способностите си с предварително наклонена в моя полза везна; вече познавах големия свят на международната наука и сякаш не бе така безнадеждна перспективата и аз да намеря свое място там.

През цялото време се учех как да се държа като член на обществото и какви са нормите на поведение сред хора с по-различни обичаи и традиции. Обучението ми в Германия бе още една стъпка по пътя, който ме отдалечаваше от детството и постави пред мен още по-сериозното изискване да се нагодя към чуждите разбирания или поне да не постъпвам в разрез с тях.

Тлеещият в Сараево конфликт скоро щеше да се разгори в буен огън. Когато пристигнах в Хамбург, по улиците на града бяха разлепени афиши, приканващи всички австрийски поданици, подлежащи на мобилизация, да се върнат в родината си. Градът бе препълнен с народ и хотелът, в който исках да отседна, едва успя да ми осигури легло в една от баните на жилището за келнери, в непосредствена близост със сградата на хотела. През нощта по улиците се носеха песни и аз реших, че войната вече е започнала. Прекарах остатъка от нощта, обикаляйки близкото изкуствено езеро.

Взех влака за Куксхафен, оттам се качих на борда на кораба „Цинцинати“, превозващ пътници от Хамбург до Америка. Ден и половина по-късно видях мобилизацията на Британската флота в Спитхед, а само след два дена научихме, че Германия и Англия са във война. По пътя към Бостън стана ясно, че има реална опасност да променим курса си към Азорските острови. Въпреки всичко накрая акостирахме в Бостън. След това пътуване същият пътнически кораб остана на Бостънското пристанище, докато Съединените щати се включиха във войната и започнаха да го използуват като транспортен; в хода на войната той бе торпилиран от германците.

Баща ми ме посрещна на пристанището и очевидно въздъхна с облекчение, когато ме видя жив и здрав. Качихме се на влака за Ню Хампшър. Направи ми впечатление, че татко се държеше с мен като с равен, нещо, което никога дотогава не бях забелязвал. Във влака говорихме за войната. Порази ме колко антигерманско бе отношението му към военните действия, но то не се отличаваше от общото настроение на университетските среди.

Новините от фронта не бяха добри. Надеждите ни за бърз край на войната не се оправдаха. Стъпка по стъпка германските войски навлизаха във Франция и Фландрия и макар че сухопътната армия на маршал Жофър ги задържа, стана ясно, че светът е изправен пред продължителна, отчаяна позиционна война, чийто изход никой не можеше да предскаже. Тогава именно децата от моето поколение разбраха, че сме се родили твърде късно или може би прекалено рано. Митът за щастливото детство и младост умря в 1914 година. Оказа се, че животът бе точно такъв кошмар, какъвто сетне го описа Кафка, и че от този кошмар човек се събужда само за да разбере, че кошмарът е действителност или за да се озове в още по-страшен кошмар.

Бях писал на Ръсел с молба да ми отговори дали е безопасно да се върна в Кеймбридж, тъй като Харвардският университет ми бе отпуснал стипендия за чужбина и за следващата учебна 1914–1915 година. Отговорът му гласеше, че е безопасно и дори желателно, ето защо си ангажирах място в един стар параход, който потегляше, от Ню Йорк. Строен бе в дните, когато са поставяли и помощни платна, носът бе извит като на яхта, имаше и бушприт. Пътувахме бавно, но много приятно. На борда се оказахме доста младежи, които се стараеха да забравят, че бушува война. Играехме подобна на голф игра, но вместо топка използувахме кръгли дискове, а вместо в дупки се целехме в нарисувани с тебешир кръгчета. Покривите на каютите, отдушниците и кнехтовете^[2] ни служеха за отправни позиции. Възрастни съпрузи — австралийци, благосклонно наблюдаваха щуротиите ни. В родината си те бяха собственици на нещо като земеделско училище. По-късно по време на войната съдбата отново ме срещна с тях в Лондон и сърдечността им бе истинска утеха за мен.

Когато пристигнах в Кеймбридж, в страната бе обявено военно положение. Част от парковете на университетския град бяха превърнати в импровизирани болници за ранени войници. Всички празни пространства в околността бяха покрити с грозни временни бараки. Постройките бяха от онези временни помещения, които стават обикновено по-трайни от масивните строежи.

В съюза излагаха списъци с жертвите и разстроени бащи и братя идваха да ги преглеждат с надеждата, че няма да срещнат имената на близките си, макар че очакваха, рано или късно, да ги видят написани. В месечното списание „Блакуд“ отпечатваха откъси от книгата на Йън Хей Бейт „Първите сто хиляди“, която събуди у нас чувството за близост на войната.

Новините за военните действия продължаваха да валят нерадостни и злокобни. Моите приятели и колеги трудно можеха да работят пълноценно, а боядисаните в черно платна на улиците с белите бордюри на тротоарите навяваха мисълта за обреченост и гибел. По едно време започнаха да се носят слухове, че германците ще предприемат мащабна офанзива с подводници срещу търговски и пътнически кораби.

Трудно ми беше да гледам в очите войниците, които срещах по улиците, в кината и дори в университетските аудитории, защото като чужденец бях предпазен от всеобщата трагедия. На няколко пъти имах намерение да се запиша доброволец, но си мислех, че всъщност моята родина не участвуваше във войната и отиването ми войник без знанието на родителите ми би било значителна проява на нелоялност към тях. Налице бе също и лошото ми зрение, което правеше от мен възможно най-лош войник; пък и не изпитвах голямо желание да се жертвувам за кауза, в чийто смисъл не бях убеден. Макар че определено държах страната на французите и англичаните, все още не беше ме обзело онова негодувание, завладяло баща ми като последица от противоречивите чувства, за които вече споменах.

Силно впечатление ми направи тогава с колко много тайни връзки си служеше британската управляваща класа независимо от политическите си убеждения. Известни й бяха много, грижливо укривани от ушите на обикновените хора, новини. Това установих при второто си посещение в Кеймбридж. От дома родителите ми ми изпращаха бостънския „Транскрипт“, който тогава беше извор на безкомпромисна почтеност и сравнително вярна информация. В един от броевете прочетох за потапянето на английския крайцер „Одейшъс“. Нито дума по този въпрос не срещнах в британските вестници. Отидох при Ръсел с новината, но той ме успокои, че това било обществена тайна и че веднага след събитието в „Илъстрейтед Лъндън Нюс“ била публикувана снимка с фотография на кораба с надпис „Една дръзка снимка!“ и никакво обяснение в какво именно се състои дързостта.

Нещо повече. Ръсел, изглежда, беше добре информиран за всички подробности от военните действия, които не бяха достояние на публиката. А в същото време той бе в истинска немилост пред британските власти. В качеството си на пацифист той бе отказал да бъде мобилизиран и официално се бе обявил срещу войната, а когато по-късно и Америка се включи във военните действия, направи такива враждебни изказвания за американското правителство, че го изпратиха в затвора и накрая му отнеха правото да преподава в Кеймбридж.

Тази комбинация да бъдеш едновременно в черните списъци на правителството и въпреки това да получаваш от официалните си опоненти сведения, до които обществото няма достъп, за мен лично бе красноречиво доказателство за стабилността на Англия и за сигурните позиции на нейната управляваща класа.

Наближаваше Коледа. Не можех да понасям вече мрачната атмосфера в университетския град и реших да прекарам празника в Лондон. Намерих си квартира в един от мрачните квартали на града и по-голяма част от времето прекарвах в четене на книги за стария Лондон от библиотеката на моята хазайка, а после обикалях по улиците, за да видя какво е останало от забележителностите, за които бях прочел. Австралийското семейство, с което се бях запознал на кораба, открих в един хотел в Блумсбъри. Намерих и моя стар приятел от Харвард философа Т. С. Елиът, решил да учи в Оксфорд, така както аз бях избрал Кеймбридж. Квартирата му също бе в Блумсбъри и двамата с него прекарахме малко тъжно празничната вечер в един от големите ресторанти на фирмата „Ламънс“. Потърсих и семейство Уайтхед, но с тъга разбрах, че войната вече бе нанесла тежък удар върху тях.

Скоро след като се върнах в Кеймбридж, получих телеграма от родителите ми, че заплахата от нападението на подводници става все по-сериозна и че няма да е лошо да се прибера у дома с първия възможен кораб. Наистина университетът по това време почти не работеше и нямаше смисъл да оставам повече. Реших да довърша годината в Колумбийския университет и си ангажирах място в парахода, който тръгваше от Ливърпул за Ню Йорк. Пътуването ми до Ливърпул бе тежко и мрачно поради военното положение, в което се намираше страната. Мои спътници в купето бяха група дезертирали войници, които скочиха от влака на последната спирка, преди да стигнем Лайм Стрийт и попаднаха направо в ръцете на военния караул.

Прекосявал съм Атлантическия океан през зимата и мога да кажа, че пътуването е почти толкова спокойно и приятно, както и през лятото, но съвсем не бе така през месец март. Вълните заливаха дори мостика на стария параход и само младежката ми издръжливост ми помогна да не страдам през цялото пътуване от морска болест. Най-интересни между пасажерите бяха семейство белгийски бежанци, напуснали временното си жилище в английския Кеймбридж, за да потърсят подслон в американския Кеймбридж — Харвардския университет. Професор Дюприес бе изтъкнат преподавател по римско право в университета в Льовен и бе очарователен джентълмен, с типичната за европейския учен непрактичност. Човекът, който се занимаваше с житейските въпроси в семейството, бе съпругата му, царствена и пряма фламандка. Семейството имаше още четирима членове — две дъщери и двама сина, прекалено млади, за да се замислят за грижите и тревогите от бягството. В следващите няколко години често се срещах с това семейство.

На пристанището в Ню Йорк ме посрещнаха тамошните ми роднини. Отпътувах да прекарам няколко дни в Бостън. Исках да се видя е близките си и да разбера последните новини от тях, след което се върнах в Ню Йорк, за да продължа учебната година в Колумбийския университет.

След Кеймбридж и Гьотинген високите сгради на общежитията на Колумбия ме потискаха. Не ми хареса и изолираността на хората в университета. Единственото, което свързваше професорите, живеещи далеч един от друг, или в жилищни блокове, пръснати по възвишенията край университета, или в покрайнините на града, бе почти всеобщият антагонизъм, който изпитваха срещу Никола Мъри Бътлър и срещу всичко онова, на което той държеше.

Не успях да се сприятеля твърде с младежите от общежитието. Между мен и тях не можа да се установи никакъв интелектуален контакт. А и аз, изглежда, нямах никакъв такт. Настоятелно критикувах интелектуалните постижения на по-възрастните, по начин, неподобаващ за годините ми на второкурсник в колеж. Много усилия хвърлих да събера факти, за да им докажа правотата на твърденията си, но те трудно можеха да ги разберат, защото не бяха завършили още образованието си. Аз обаче нямаше как да схвана, че събраните от мен данни са непонятни за тях и само ги дразнят. Натрапвах се например на вече установени партньори на бридж, преди дори да попитам дали те желаят нов участник в играта. Нужно бе да съм малко по-внимателен към реакцията на околните към моето поведение. Обичаха да ме дразнят, като подпалваха вестника, който четях, или ми устройваха ред други грубиянски шеги.

По съвета на Бъртранд Ръсел, избрах си за научен ръководител Джон Дюи. Слушах лекции и при други философи. Известно време посещавах и лекциите на един от американските нови реалисти, но предишните ми впечатления само се потвърдиха. Теорията им действително представляваше несмилаема маса от термини, извадени от математическата логика, без всякаква връзка със същността на този клон от науката.

Времето прекарано в Колумбия, бе в най-добрия случай промяна и макар че започнах да разработвам следствията на моите идеи, не получих голяма подкрепа от страна на професорите ми. Между тях единствено Джон Дюи можеше да се сравни с големите мъже, които ценях в Кеймбридж и Гьотинген, и въпреки всичко, струва ми се, не получих най-доброто от общуването с него. Бе склонен по-скоро към научните формулировки, отколкото към научното мислене и изказванията му трудно се превеждаха на езика на математическата символика, която познавах от Англия и Германия, а аз като съвсем млад човек не можех да не оценя помощта и реда, които дават строгите закони на логиката и математическата символика.

Когато се върнах в Америка, ми съобщиха, че катедрата по философия в Харвард ще ми осигури асистентско място в университета и че ще ми разреши да прочета курс от лекции, по избрана от мен тема, което бе право на всеки харвардски доктор по това време. Започнах да подготвям своите лекции.

Изследванията ми в Ню Йорк бяха опит да направя аксиоматично и конструктивно тълкувание на analysis situs^[3] в идейната и терминологична рамка на „Principia Mathematica“ на Уайтхед и Ръсел. Това бе през 1915 година, много години преди Александър, Лефитс и Веблен, а и не само те да успеят да постигнат окова, което аз се опитвах да направя тогава. Изписвах страници и страници с формули и имах известен напредък, но се обезкуражих, защото получените резултати ми се сториха твърде незначителни в сравнение с обширната система от условия, която си бях поставил за задача да докажа; ето защо не доведох изследванията си дори до етап, в който резултатите да добият форма, подходяща за публикуване. Изоставайки нещата по средата, пропуснах възможността да стана един от основоположниците на по-късно много модерен дял от математиката. Ранното ми навлизане в математическата логика, област, до която много математици достигат едва след внимателно и зряло запознаване с някой друг клон от математиката, пренасити паметта ми с абстракции заради самите абстракции, но ми даде и известна точна преценка за нуждата от баланс между математическите данни и получените резултати, преди да се науча да гледам на всяка математическа теория като на нещо, което носи интелектуалното удовлетворение. Това неведнъж ме е карало да изоставям заниманията си върху дадена теория, основните идеи за която са мои, само поради факта, че предлага лесно обозрим материал за докторски дисертации, и по този начин става модна за изследване област. Имам предвид съвсем конкретен пример с пространствата на Банах^[4], до които стигнах съвсем независимо от него през лятото на 1920 година, само няколко месеца след като той бил завършил своя труд, но преди да го публикува.

В тази връзка искам да изтъкна факта, че започнах научния си път в една област, която ме приучи да придавам огромно значение на богатството на интелектуалното съдържание на дадена математическа теория и на приложимостта на математическите идеи в науката и техниката. Винаги съм бил и продължавам да бъда много подозрителен към лесно постигнати и слаби резултати: и докато всички работехме под влияние на необходимостта от приложимост на идеите неизбежно по време на война, не мога да отрека, че по-голяма част от американските резултати, пък и не малко от получените в чужбина страдаха от неприложимост в практиката.

В свободното си време кръстосвах пеш надлъж и шир Манхатънския остров. Заедно с професор Каснър от математическия факултет се разхождахме по течението на река Палисейдс и стигахме чак до околностите на Джърси. Професорът живееше в един от кварталите на Харлем в подножието на университетските възвишения, преди още Харлем да добие сегашното си значение. Каснър обичаше да споделя с мен много от идеите си върху диференциалната геометрия, а освен това бе и много приятен компаньон, а познаваше и най-труднодостъпните местности по течението на реката.

По време на престоя ми в Ню Йорк за първи път ме въведоха в Американското математическо дружество, за първи път се запознах с по-възрастните му членове. За разлика от днес, тогава дружеството се състоеше предимно от учени от Ню Йорк, и дори в продължение на няколко години то бе известно като Нюйоркско математическо дружество. Около него се носеше и лек дъх на бира, който с течение на времето и с увеличаване благополучието на учените постепенно се изпари.

Неделен ден, а понякога и съботите прекарвах с баба ми и другите нюйоркски роднини в Манхатън. Роднините ми бяха много мили с мен, но пропитата с миризма на риба атмосфера на техния апартамент ме задушаваше. Веднъж се осмелих да приема поканата на братовчедката ми Олга да се разходим извън града и да посетим някои от нейните приятели. По принцип това време трябваше да отделям на баба си, защото тя беше стара и болна от диабет и едва ли щеше да живее повече от година. Възмущението на майка ми, което последва, след като разбра за отклонението ми от моите задължения, само отчасти се дължеше на нейната привързаност към баба ми. Тя по-скоро се бе разтревожила, че мога силно да се повлияя от еврейското обкръжение на Олга и другите млади хора от семейството.

Докато бях в Колумбия, бащата на мама почина и аз успях да се видя с нея съвсем за малко, когато мина през Ню Йорк за Балтимор. Не след дълго получих тревожна телеграма от татко, викаше ме бързо да се прибера по неотложна работа. Щом пристигнах у дома, ми съобщиха ужасна новина. Един от моите състуденти, по това време бе преподавател в Харвард и бе съобщил на ръководството на философския факултет при обсъждането на бъдещото ми положение, че преди да получа докторска титла, съм подкупил разсилния да ми покаже някои от резултатите на изпитите. Вече споменах за този инцидент и въпреки че не съм в състояние да отрека, че постъпката ми не може с нищо да се оправдае, едно бе вярно, никому не бях давал подкуп. Татко веднага ме заведе в кабинета на професор Пери, за да ми направи очна ставка с онзи, който бе хвърлил страшното обвинение, и имах удоволствието да изслушам разкошния репертоар от ругатни на баща ми, само че за първи път отправени не към мен, а към моя противник. Инцидентът приключи с формалното ми оправдаване, но с нищо не ми помогна при по-нататъшното търсене на постоянно място за работа.

Престоят ми в Колумбия не влизаше в първоначалните ми планове за тази година, бях принуден да го приема като необходимост, наложена от войната и за спокойствие на родителите ми. Вероятно това е най-ниската точка на академичната ми кариера след пътуването ми в Европа и преди да започне постепенното ми изкачване нагоре по стълбицата на университетски преподавател и независим член на науката. И ако този етап от работата ми се е сторил слаб на читателя, то е, защото наистина е слаб. Все пак научих някои неща за Ню Йорк и за живота в университета на големия град. Изследванията, които извърших, щяха да бъдат значителни, ако бях имал куража да видя тяхната оригиналност и да поема риска да ги завърша и публикувам въпреки липсата на интерес към analysis situs по онова време.