Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (2)

I
Един ирландец от руски произход в Канзас сити

Спомените ми за интелектуалния климат през първото десетилетие на нашия век са ярки и свежи. Много неща за това десетилетие научих сгушен под бюрото на моя баща, докато той разискваше с приятелите си превратностите на епохата и промените в човешката история изобщо. Макар съвсем малък, в тези часове аз попивах чутото и си изградих разбиране за много неща, а детските представи не са без значение. Онези от нас, които превръщат науката в свой житейски път, често съумяват да съберат разпокъсани и несвързани спомени от своето детство и осмисляйки онова, което са чули някога, без да разбират, по-късно могат да подредят в стройна и понятна система.

Ние отраснахме във време, което, макар да бе време на упадък, беше също така и епоха на нови начала. Начала, в които ученият, и по-точно математикът, има голям дял. Аз бях свидетел и участник в тях. Ето защо мога да говоря не само с разбирането на участника, но, надявам се, и с вярната преценка на обективен критик.

Най-голям обществен интерес и любопитство като че ли разбуди тази част от моята работа, която нарекох „Кибернетика“ или „Теория за връзката и контрола“ независимо дали се говори за системите машина, или жив организъм. Имах щастието да изкажа някои значими мисли по тези въпроси. И те не бяха просто мимолетни хрумвания, а имаха своите дълбоки корени в развитието ми като личност и в историята на науката, като се започне още от теорията на Лайбниц и Бабидж, от Максуел и Гибс. Моят принос иде от онова, което съм възприел от големите учени и от начина, по който то е съзряло в съзнанието ми.

Може би тъкмо за това разказът за възникването на моите идеи, както и пътят до осъзнаването на тяхната значимост, ще представлява интерес за всеки, решил да поеме по моите стъпки.

Доколкото ми е известно, в жилите ми тече седем осми еврейска кръв и една осма наследство от прапрадядо ми по майчина линия — немец лутеранин.

Документите за произхода на баща ми Лео Винер са твърде оскъдни и може би е почти невъзможно да бъдат възстановени. Особено след обсадата на руския град Белосток от нацистите по време на Втората световна война. В Белосток е роден моят баща. Казват, че дядо ми е загубил семейното родословно дърво в пламъците на къщата, в която живеел, макар че, съдейки по чутото за него той би могъл да затрие документите и в най-спокойното и трезво време. Както ще обясня и по-нататък, съществува предание, че сме потомци на Мойсей Меймонидес^[1], еврейския философ от Кордова, лекар на везира на египетския крал Саладин. Въпреки че може да съм само далечен потомък на деди отпреди седемстотин години, ще ми се това предание да е вярно, защото за мен Меймонидес — философът, тълкувателят на Талмудския закон^[2], лекарят, деловият мъж е далеч по-привлекателен, от когото и да било от неговите съвременници. Едва ли твърдението, че съм потомък на някой средновековен монах — единствения интелектуалец в западното християнство, би ми прозвучало по-достойно. Страхувам се обаче, че след толкова отминали години нашият предполагаем произход е твърде несигурна легенда и вероятно се основава на струйка сефардска^[3] кръв, вляла се по някое време в жилите на рода ни.

Присъствието на друга видна личност в нашето родословие е много по-сигурно, макар че за мен тя не носи такова очарование. Става дума за Акиба Егер, велик равин на Позен от 1815–1837 година. Акиба Егер е признат като един от авторитетните тълкуватели на Талмудския закон, но за разлика от Меймонидес той е бил против светското образование, проникнало в юдаизма чрез хора като Мойсей Менделсон^[4]. Общо взето, съм доволен, че нито аз живея в неговото време, нито той в моето.

От баща си съм чувал, че в рода ни е имало и семейство издатели. Не ми е известна точно връзката им с дядо ми Соломон Винер. Него съм виждал един-единствен път в Ню Йорк, когато съм бил още съвсем малък и явно не ми е направил никакво особено впечатление. Доколкото разбирам, той е бил ерудиран журналист и крайно безотговорен човек, не успял да удържи сговорно дори собственото си семейство. Роден е в Кротошин, но се оженил и заселил в Белосток, където през 1862 година се е родил баща ми. Едно от нещата, на които е държал, е оказало голямо, макар и косвено влияние в моя живот: наложил се в семейството му наместо на идиш^[5] да се говори на литературен немски. Ето как за баща ми матерен език станал немският.

Майката на баща ми е от семейство на еврейски шивач в Белосток. Разказвали са ми, че били много уважавани граждани по онова време в Русия. Очевидно традицията в тяхното семейство е била по-различна от тази в семейството на дядо ми, където се държало на образованието. Подозирам, че здравите делови навици на този род са помогнали на баща ми да си изработи трезв поглед за живота; и за това, въпреки че беше ентусиаст и идеалист, татко стъпваше здраво на земята и винаги проявяваше грижи за семейството си.

Но нека се върна към баба ми. Както вече казах, със сигурност се знае, че участието на дядо ми в издръжката на семейството е било твърде незначително и баба ми е възпитавала децата си на труд, за да могат от малки да печелят хляба си. Баща ми, който бил рано развито в умствено отношение дете, започнал да печели препитанието си още на тринадесет години с уроци. По това време той вече говорел няколко езика. Немски се е говорело в семейството, руският бил език на държавата, в която живеели. Ролята на немския в живота му пораснала още повече, когато дядо ми го изпратил в лутеранско училище. Научил и френски, защото на него говорели образованите и светските хора; а в Източна Европа, особено в Полша, мнозина се придържали към ренесансовата традиция и прибягвали до италианския при разговор в изискано общество. Нещо повече, скоро баща ми напуснал гимназията в Минск и продължил да учи във Варшава, където обучението се водело на руски, но със съучениците си говорел на полски.

Силно приятелство свързвало баща ми с връстниците му поляци. Разказвал ми е, че доколкото му е известно, той бил единственият младеж не поляк, за когото са смятали, че е участник в нелегалното съпротивително движение и на когото са се доверявали. Като ученик във Варшавската гимназия той е бил съвременник на Заменхоф, създателя на есперанто, и макар двамата да са посещавали различни гимназии, баща ми е бил един от първите, започнали изучаването на изкуствения език.

Този факт придава убедителност на по-сетнешното му отричане на необходимостта от есперанто и всички изкуствени езици. Татко твърдеше, и аз му вярвам, че докато изкуственият език се развие до интелектуалната точност и емоционалното съдържание на естествените, той ще е създал идиоматична структура, равностойна по тежест на техните. Основната идея на баща ми беше, че в много голяма степен трудността на един език отразява количеството мисловност и че в изразяването на сложни мисли английският зависи от идиоматиката така, както писменият японски, който може да изрази всяка дума фонетично, е зависим от китайската йероглифна система, когато се налага да изрази сбито дадена мисъл. Татко винаги е смятал, че така нареченият основен словесен фонд на английския в сравнение с целия речник е по-скоро ограничен, отколкото „основен“.

— Никой език, прибягващ до идиоматични съчетания за изразяване на сложни понятия — казваше той, — не може да бъде лесно и неутрално средство за общуване между две съревноваващи се култури.

След гимназията баща ми постъпил в медицинския институт на Варшавския университет. Предполагам, че едно от основанията му е бил така често срещаният сред евреите обичай поне един от синовете да има авторитетна професия — за предпочитане лекарска. И само един господ знае колко лишени от дар-слово равини, несполучили адвокати и лекари без практика са били създадени благодарение на този обичай.

Във всеки случай много скоро баща ми разбрал, че стомахът му няма да издържи тази професия. Работата в дисекционната зала и показната обръгналост на неговите състуденти опънали нервите му до крайност. Не след дълго той напуснал Варшава, за да се запише в Политехниката, която макар от много време насам да е в Шарлотенбург, тогава се намирала в Берлин.

Баща ми пристигнал в Берлин с чудесна подготовка. По време на гимназиалното си образование освен знания по латински и гръцки той бил получил и солидна основа по математика. През целия си живот той не престана да бъде любител математик и да сътрудничи на не особено реномирани популярни математически списания в Америка, така че едва когато започнах да се занимавам сериозно с математика, т.е. към края на колежа или в началото на следването ми, започнах да усещам, че съм го надминал.

Не зная дали татко е имал по-големи шансове като бъдещ инженер, отколкото като бъдещ лекар. Той не ми е говорил много за този период от живота си освен за евтината бира, силните цигари и вечните яхнии на бедното студентство. Знам, че в чертожната зала мястото му било между сърбин и грък, което му дало възможност да увеличи лингвистичния си „репертоар“ с още два езика — сръбски и новогръцки.

Баща ми имал богати роднини в Берлин, банкери от „Менделсон“, чието родословие стигало до XVIII век назад и до Мойсей Менделсон. Те се опитали да го убедят да започне работа в техния бранш, но улегналият живот никак не го привличал, защото жадувал за приключения.

Един ден случайно посетил сбирка на студенти, интересуващи се от хуманитарни науки. Разговорите там пробудили отдавна дремещата в него склонност към толстоизма и той решил да стане пълен въздържател и вегетарианец. Това негово решение се оказало с важни последици за моя живот. На първо място, защото без него никога не би се озовал в Съединените щати, никога не би срещнал майка ми и тази книга никога не би видяла бял свят. Но ако въпреки всичко изброените по-горе събития се бяха стекли така от само себе си, аз пак нямаше да израсна като вегетарианец, нито да живея в къща сред смразяващи кръвта трактати върху вегетарианството, в които се описваха невъобразими жестокости към животните, нито пък щях да бъда подложен на изтощителни наставления по този въпрос, подкрепяни от личния пример на баща ми.

Всичко това, разбира се, са предположения. Фактите говорят само, че баща ми и един негов състудент се посветили на безразсъдно начинание — решили да основат вегетарианско-хуманитарно социалистическо общество в Централна Америка. Приятелят му обаче изменил на идеята и татко се озовал съвсем сам на борда на кораба Хартлпул^[6], след като показал на объркания чиновник дипломата си за завършено образование в Русия вместо документ от германските военни власти, какъвто трябвало да притежава. Пристигайки в Англия, той отишъл до Ливърпул, откъдето отново се качил на кораб, този път за Хавана и Ню Орлиънс. Пътуването продължило две седмици, през които баща ми усвоил основите на говоримия испански и английски език. А се знае, че дотогава той извличал познанията си за английски предимно от пиесите на Шекспир. Мога да си представя какво впечатление е направил на пристанището в Ню Орлиънс, когато с присъщата му разговорна лекота е заприказвал с архаични Шекспирови думи. Лекомисленият проект за колония в Централна Америка се пукнал като сапунен мехур и той започнал трудния си житейски път в САЩ.

Пред мен на масата има поредица от статии, озаглавени „Хвърчащи страници от моя живот“, писани от баща ми през пролетта на 1910 година за бостънския „Транскрипт“ — скъпия, скучен и благовъзпитан стар „Транскрипт“. И като си помисля само, че по това време баща ми е бил десет години по-млад, отколкото съм аз сега! В тях са описани младостта и учението му по Европа, пътуването му до Америка и живота му в Новия свят до началото на неговата успешна кариера в университета на щата Мисури. От тях лъха романтична радост от живота и самонадеяно пренебрежение към бедността и трудностите, съпътствуващи всеки енергичен млад мъж и особено човек като баща ми — току-що измъкнал се от строгата дисциплина на европейското средно образование.

Американецът, който съзнателно търси сладостите на бохемския живот в Европа, е общо взето, зле подготвен за подобно нещо и не е наясно със значението, което то има за младия европеец. Американецът никога не е бил подлаган на строгата дисциплина, еднакво валидна и за френския лицей, и за немската гимназия, и за английското държавно училище. Той не познава копнежа на младия човек по онази свобода, която се изживява между края на училищното робство и още по-безмилостното робство на самостоятелното припечелване на хляба в един труден, надпреварващ се свят. За американеца бохемството е само още един период на безделничество, последвал познатите му от училище отпуснатост и невзискателност. И което е още по-лошо, в своето безгрижие той не само е отхвърлил нормите и изискванията на американското общество, но не изпитва желание да възприеме дори част от порядките на страната, в която се намира. И е късметлия, ако не се отдаде изцяло на пиянство, сладострастие и безплодна леност.

Обратно на него, европейският младеж и особено роденият през последния век се е сблъсквал с необходимостта да разчупва костилката на едно резултатно, но строго и традиционално образование, за да се опита да полети сам. Не е било от значение дали е бил „отшелник“ в Оксфорд или Кеймбридж, в бирариите до университетите в Германия, или в някоя мансарда на Латинския квартал. Израз на отстояване на младостта и свободата за него е било скитането из непознати земи. А нека не забравяме, че по онова време Съединените щати са били съвсем млада държава.

Затова непредвзетите разкази на баща ми са проникнати от духа на типичния американски младеж, когото срещаме у Марк Твен и Брет Харт. От неговите статии лъха истинска младост, смелост и жажда за приключения, гледани през розови очила. Читателят усеща хрущенето на пясъка по пътищата на Юга, дъха на прясно разораните земи на канзаските ферми, глъчката в едва изникналите градове на Запад и пронизващия вятър от върховете на Сиера Невада^[7]. Из тези земи странствува дребната, енергична и очилата фигура на моя баща, който, широко разтворил очи за всичко непознато и удивително, се е потопил докрай в новия живот; напуска работа, наема се на нова, без да мисли за утрешния ден, и всичко го опиянява.

Той не беше висок, нямаше повече от метър и шейсет; подвижен и чевръст, правеше силно впечатление на всички. Гърдите и раменете му бяха като на атлет, ханшът и краката — тънки, а пъргавината му — като на истински бегач. Очите му бяха тъмни и блестящи и зад дебелите стъкла на очилата в тях просветваше бързата му и ясна мисъл. Косата и мустаците му останаха черни до напреднала възраст, а лицето му беше аскетично слабо. Страстен любител на разходките и велосипеда, той често повеждаше тълпа младежи на екскурзии извън града; още помня една такава снимка, на която той стои зад велосипед стар модел с високи колела.

Гласът на татко беше остър и решителен. Владееше чудесно английски, както и останалите езици, които говореше. Много пъти са ми казвали, че има силен чуждестранен акцент, но навикът отрано беше притъпил слуха ми към него и моето впечатление от английския на баща ми бе, че чуждият му произход проличаваше по-скоро в прекалената прецизност на произношението и в речника му, отколкото в някакъв акцент.

Умееше да води предизвикателен и увличащ разговор, но макар да беше изключително умен мъж, нападателността му пречеше да обуздава своето участие в спора. Нерядко той произнасяше блестящи тиради, наместо да разменя мнение, което най-добре подчертава качествата на събеседника. Не търпеше глупаците, а, боя се, че при неговата интелигентност твърде много хора му се струваха глупаци. Беше благ и студентите му го обичаха; за него не бе трудно да ги завладее и само с обаянието на своята личност, но той обичаше да им се налага, защото този му стремеж бе по-силен от него.

Страстен любител на градинарството и на живота сред природата, баща ми бе неуморим пешеходец. Заставяше околните да участвуват в организираните от него забавления и да се съгласяват с предпочитанията му, без да съзнава напълно, че хората биха били далеч по-отзивчиви, ако не им се налагаше така безпрекословно. Едно от особено любимите му занимания беше събирането, приготвянето и угощаването с гъби, които му се струваха безопасни. Предполагам, че непрестанният риск да попадне на някой отровен екземпляр придаваше особен привкус на този негов спорт.

Той бил едва осемнадесетгодишен, когато в 1880 година пристигнал в Ню Орлиънс с всичко на всичко петнадесет цента в джоба. Тази сума похарчил за първите си обеди и вечери от банани и се наложило веднага да се огледа за работа. Започнал във фабрика, където балирали памук с хидравлична преса. Когато обаче един от работниците паднал в пресата и бил тежко осакатен, интересът на татко към тази работа бързо се изпарил. После продавал вода по железопътната линия, която се строяла през езерото Понтчартрейн. Скоро напуснал и това място поради глупава грешка на някакво момче, непривикнало на труд. Последвал период на скитане из далечния Юг с двама приятели, а подир това на работа във ферми из Флорида и Канзас. Няма по-усърден селскостопански работник от евреина, когато реши да опита ръката си в земеделието. До последния си ден нито едно филологическо откритие не носеше такава радост на баща ми, както по-добрата реколта в градината му от тази на съседа — професионален градинар.

В един период от живота си като фермер, баща ми попаднал в стара фуриеристка^[8] колония в щата Мисури. Тя вече била западнала и всички разумни хора я били напуснали; единствените й обитатели били мошеници или наивни идеалисти. На баща ми скоро му омръзнало и оставайки толстоист до края на живота си, от този момент нататък никога не се отнасял много сериозно към хората, чийто идеализъм не е свързан с някакво практическо приложение.

И до днес не ми е ясно какво е довело татко именно в Канзас сити, нито какво е правил там. Известно време е бил амбулантен търговец. Сетне пък чистач в магазин. По това време вече екзалтацията от американското му приключение гаснела. Започнал по-малко да завижда на добре облечените купувачи. Решил, че и той заслужава някои от удоволствията и удобствата на живота около него. Някъде тогава трябва да е минал покрай една католическа църква и прочел следния надпис: „Уроци по келтски“^[9]. Любопитството на филолога у баща ми не издържало на изкушението и той се записал в курса. Тъй като бил далеч по-надарен за усвояване на езици от останалите ученици, той скоро заел преподавателското място и не след дълго застанал начело на местното келтско дружество.

Така славата на „Ирландеца от руски произход“, както го нарекли, се разнесла из града. След известно време в градската библиотека се разчуло, че скромният емигрант, амбулантният търговец, взема книги, които никой освен него не може да чете.

Най-после баща ми решил да сложи край на това несигурно съществуване и да се върне към умствения труд, където чувствувал, че е истинското му призвание. Одързостил се да поиска от отговарящия за училищата в Канзас работа като преподавател. След успешен пробен период в малкия град Одеса станал учител в средното училище в Канзас сити. Тук той доказал, че е чудесен педагог, сближил се с учениците и наложил няколко реформи, с които останал в историята на образователната система на града. Когато татко преподаваше (но невинаги, когато се занимаваше с мен), той правеше всичко възможно да събуди интереса на учениците към предмета, а не ги принуждаваше да мислят в предварително начертана от него насока. Участвуваше в игрите и излетите им и успяваше да им вдъхне поне частица от любовта си към природата.

През този период баща ми предприел пътуване до Калифорния с няколко приятели. Той обичаше да ми разказва за романтичния град Сан Франциско, за разходките си в долината Йоузмайт, за посвещаването му в алпинизма по склоновете на Сиера Невада. Разказвал ми е как тогава се запознал с някаква туристка, която живо се заинтересувала от романтичната любов на младия мъж към природата и опасните преходи. Тази жена била мис Ани Пек, станала по-късно една от най-изтъкнатите алпинистки на своето време и осъществила забележителни изкачвания в Андите, между които завладяването на Чимборасо и Котопахи. След години мис Пек изпрати на татко писмо, с което го уверяваше, че за алпинизма я било запалило неговото вдъхновение.

Едно от забавленията на татко по време на канзаския му период били спиритическите сеанси, които посещавал с цел да „разкрие“ жонгльорската техника на медиумите. Мисля, че го е вълнувал не спиритуализмът, а възможността да се изяви като детектив, която винаги е привличала жадния му за преживявания неспокоен дух и вроденото му любопитство. Убедил се, че ако изобщо в спиритуализма има нещо, то положително липсвало на медиумите, които наблюдавал.

По онова време заплетеният и изтъкан от сложни алюзии стил на поезията на Браунинг силно привличал зажаднелия за духовна храна американец от Средния Запад. За човек с богатата ерудиция на баща ми нито стилът, нито сложната образност на поета представлявали затруднение. Той станал нещо като салонен лъв на сбирките на дамските клубове и предполагам там е срещнал и майка ми. Дали е било така, или не, но по-късно те определено с наслада четели заедно „На балкона“ и „Пръстенът и книгата“. Моето и на сестра ми Констънс имена са взети от „На балкона“, така че ние неволно сме доказателства за отминал етап от културното развитие на страната. Смятам, че безразличието на родителите ни към последствията, които е можело да има „удостояването“ ми с такова необичайно име, е неотделима част от решението им да направляват и в най-дребните подробности моя живот.

Баща ми предпочел да остане учител по езици. Той би могъл със същия успех да преподава и математика, защото освен интерес имаше и талант за това. Истина е, че по време на обучението ми в колежа голяма част от знанията си по математика дължа нему. И често съм си мислил, че е щял да постигне повече, ако се е заел с математика. Предимството да работиш в областта на математиката е, че грешките се виждат веднага и могат да бъдат зачеркнати или изтрити с гума. Сравняват тази наука с шаха, но тя се отличава от него по това, че тук се броят победите, а не неуспехите. Мигновено невнимание може да стане причина шахматистът да загуби цяла партия, докато едно-единствено успешно решение на математика измежду десетки други изхвърлени в коша може да му донесе слава.

Няма съмнение, че филологията е наука, в която внимателната преценка на редица дребни съображения е много по-важна, отколкото механичното следване на логиката. За човек с интуиция и въображение филологията е област, където много лесно може да сгреши, и което е още по-лошо, никога да не разбере, че е сгрешил.

Математик, който прави сериозни грешки и не ги открива, не е никакъв математик, но един филолог с богата фантазия може да отиде толкова далеч в заблудата си, че да мине много време, преди някоя крещяща грешка да го накара да спре. Успехът на баща ми като филолог не подлежи на съмнение, но сангвиничният му темперамент щеше само да спечели, ако се бе насочил към наука, където дисциплината се превръща във втора природа на човека.

Такъв беше младият, своенравен човек, който стана мой баща и учител. В 1893 година той се оженил за майка ми, мис Бърта Кан, дъщеря на Хенри Кан, собственик на универсален магазин в Сейнт Джоузеф, щата Мисури. А сега нека ви разкажа нещо и за моята майка и нейния произход.