Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (7)

VI
Забавленията на вундеркинда

Предната глава беше посветена на първите години на моя път като „дете-чудо“. През този период от живота ми наред с труда вървеше и играта. Бяха ме записали да посещавам спортната площадка, построена край училището. Показвахме членската си карта и ни пускаха вътре. На наше разположение имаше учител по физкултура, пързалки и редица гимнастически съоръжения, на които играехме. Голяма част от времето прекарвах в разговори с полицая, охраняващ квартала. Казваше се Мърей и обичаше да ме стряска с измислици за неговите бдения.

Имах много приятели, с които се бях запознал в училището Пийбоди и с които продължавах да играя и след като татко ме отписа оттам. Един от тях беше Рей Рокуд. Той по-късно замина за Уест Пойнт и почина преди много години като офицер от армията. Имаше две лели, чиито занимания взаимно се изключваха. Едната бе благотворителка, а другата съблюдаваше за правото на собственост над някои патентовани лекарства.

Уолтър Мънроу беше син на машинист при Бостънската въжена линия, а Уин Уилърд син на дърводелец. Бащата на друг мой приятел по-късно стана кмет на Кеймбридж. Братята Кинг, деца на преподавател в Харвард, бяха родени техници и имаха малък действуващ парен локомотив, който беше моя мечта. В младежкия клуб, където също ме бяха записали, такива локомотиви се раздаваха като награда за участие в разни състезания, но и без да се състезаваш, можеше да си купиш на по-ниска цена. Родителите ми купуваха много играчки от клуба, но никога не се увлякоха дотам, че да ми купят локомотив.

По онова време вестниците непрекъснато съобщаваха за репресиите, на които турците подлагаха арменците. Трудно ми е да кажа как ние, момчетата, стигнахме до заключението, че това дълбоко ни засяга, защото фактически знаехме много малко за Турция, а още по-малко за арменците. Един ден с братята Кинг решихме да избягаме и да заминем да се бием на страната на угнетените. Как татко надуши следите ни, не зная, но само след половин час, на половината път между Харвард Скуеър и Сентръл Скуеър той настигна пред една витрина на Масачузетс Авеню три смутени момчета. Братята Кинг остави на милостта на семейството им, а моето единствено наказание беше унищожителният присмех, на който ме подложиха. Трябваше да минат много години, докато мама и татко престанеха да ме задяват по този повод, но и до ден-днешен споменът за тези шеги ми причинява болка.

Повече от приятелите ми в игрите напреднаха в живота. Един от тях, известен с лошия си и зъл характер, в момента е голям магнат в индустрията. Друг пък, който се прочу на времето с това, че преследва някакво дете с томахавка по улиците, ни разочарова и вместо прословут престъпник стана дребен джебчия.

Това беше време на всевъзможни битки, като се започне от боя със снежни топки и се свърши със сериозните сражения между момчешките банди, които се срещаха на улицата при Ейвън Хил и се замеряха с камъни. Скоро обаче родителите ни сложиха край на тези побоища. При едно сражение със снежни топки ретината на окото на силно късогледо момче се отлепи и то изгуби зрение с това око.

Аз също бях късоглед и вероятно нещастният случай с момчето стана причина да ми забранят да участвувам в снежните битки и другите сражения. Впрочем от мен никога нямаше да стане добър побойник, защото всеки изблик на по-силни чувства така ме сковаваше от страх, че не можех да отроня нито дума, камо ли да ударя някого.

Независимо от всичко вземах дейно участие в игрите на връстниците си. Помагах да се издигат снежни укрепления и снежни затвори, в които държахме пленниците и в какъвто веднъж се самозазидах. Обичах да скачам отзад на товарните шейни по покритите с жълтеникава лапавица улици на Кеймбридж. Катерех се през оградите заедно с всички, но на слизане винаги си съсипвах дрехите. Опитвах се да карам детски кънки, но глезените ми бяха слаби и никога не можех да се пързалям самостоятелно. Спусках се по стръмната Ейвън Стрийт, но след поредния неуспех се мъчех да убедя някого от по-големите и по-умелите да ме повози на своята кормилачка. Пролетно време събирах дребни камъчета или чертаех с тебешир дама по тротоарите. Ходех и до северната част на Кеймбридж, за да си купувам от книжарниците картички със смешни любовни послания или с поздравления за Коледа, според сезона, евтини бонбони и разни други дреболии — удоволствия на детството.

Обичах много да си играя с миниатюрни моторчета. По едно време мечтаех сам да си измайсторя подобно моторче по упътванията от някаква книга, която ми бяха подарили за Коледа. Книгата обаче беше написана за момче, което разполага с малка машинна работилница, пък и дори да я имах, нито тогава, нито по-късно щях да стана достатъчно сръчен, за да я използувам.

От играчките си помня рупора, калейдоскопа, магическия фенер, комплекта увеличителни стъкла и простия микроскоп. Магическият фенер имаше и няколко диапозитива със смешни картинки, които за момчетата от моето време бяха това, което са сега за децата филмите на Уолт Дисней. С него организирахме представление в детската стая и взимахме за вход по една карфица.

Беше време, когато правехме опити да „печелим“ и по някоя и друга пара за собствените си нужди. Татко притежаваше сбирка от фотографии на образци на гръцкото изкуство. Не знам защо, бях решил, че след като са ми предоставени и са станали моя собственост, следователно мога да ги продавам. Голям зор видях да ги събера обратно, след като родителите ми разбраха за моята находчивост.

Коледата на 1901 година беше изпитание за мен. На седем години за първи път открих, че Дядо Мраз е измислен от възрастните. По това време аз вече четях научни книги. Родителите ми очевидно решили, че за дете, което чете такива книги, няма да е трудно да се откаже от някаква сантиментална измислица. Те обаче бяха пропуснали един много важен факт — фрагментарността на детския свят. Дори това, което се намира само на няколко преки, за дете, което не скита далеч от дома си, е територия, в която всяка фантазия е разрешена. Силата на детските измислици често е толкова голяма, че дори детето да е проникнало в закономерния свят на науката, въображението му продължава да създава фантастични образи, независимо че опитът му би трябвало да ги отрича. Онова, което се отнася до физическата карта, е валидно и за картата на идеите. То все още е нямало възможност да провери по-задълбочено няколкото основни понятия, до които е стигнало по пътя на личния си опит.

Там, където детето няма опит, всичко може да е вярно. Онова, което за възрастните е противоречие, за него е празнота, която може да се запълни по няколко начина — в зависимост от искреността на родителите. Разрушаването на мита за Дядо Мраз разкрива истината, че искреността на родителите му има някакви граници. Оттук нататък то вече няма да приема за абсолютно вярно всичко, което те твърдят, докато не го провери само със собствените си, несъвършени още преценки и критерии.

През пролетта на същата година семейството ни се увеличи. Роди се сестра ми Бърта и появата й на бял свят едва не коства живота на майка ни. Нашият съсед, доктор Тейлър, се грижеше за нея. Той беше възрастен мъж с посивяла брада, а двамата му сина бяха мои приятели в игрите. Както при раждането на Констанс, и сега акушерка беше Роуз Дъфи. Процесът раждане силно тревожеше моето въображение, имах странната идея, че ако вземеш кукла, да кажем, направена от шише за лекарства, и й побаеш с подходяща магия, ще се получи истинско бебе.

Моята наивност на пръв поглед е необяснима, като се имат предвид научните знания, които бях натрупал до това време. В периода между шестата и деветата си година четях много неща, свързани с оплождането на животните изобщо, и особено на гръбначните. Знаех за отделянето на яйцеклетката и сперматозоидите, за сливането на мъжките и женските клетки. Имах доста ясна представа за ембриологията и гаструлацията на някои безгръбначни. Известно ми беше, че всички тези неща имат нещо общо с възпроизвеждането на човека, но въпросите, отправени към родителите ми, не бяха твърде окуражавани и схващах, че в процеса на моето мислене някъде нещо липсва. Теоретично бях добре осведомен за явлението пол у растенията и животните, но в емоционално отношение то ме вълнуваше — нещо съвсем естествено за малко дете, а дотолкова, доколкото ме засягаше, по-скоро ме объркваше и плашеше.

При раждането на Бърта положението у дома особено се усложни, защото точно тогава двамата с Констанс се разболяхме от дребна шарка. Не мога да си представя как са успели мама и татко да се грижат и за трима ни.

Тогава именно родителите ми решиха да видят как ще се развивам в средата на деца, които посещаваха училище. Записаха ме в унитарианско неделно училище въпреки моето несъгласие. Аз пък си го изкарвах на пастора с продължителни философски дебати. Той отговаряше за училището и се казваше доктор Самюел Макорд Кротерс — прекрасен есеист и литератор, от дълго време близък приятел на семейството ни.

Неделното училище разполагаше с добра библиотека и там открих две книги, които ми направиха особено силно впечатление. Едната беше „Кралят на златния пръстен“ от Ръскин. Години по-късно, когато прочетох „Съвременни художници“ от същия автор, познах същото умение за преобразяване на планински пейзаж и онова дълбоко етично отношение към читателя, което бях срещнал и в книгата му за деца. Втората книга беше английска версия на френския разказ от седемдесетте години на миналия век „Приключенията на младия естествоизпитател в Мексико“. Препрочитайки я съвсем наскоро, можах да възобновя богатата картина, която тя на времето ми разкри за тучните тропически гори в Мексиканските низини.

В неделното училище подготвяхме новогодишно представление и аз трябваше да участвувам с една малка роля. Гримът и костюмът така ужасно ме притесниха, че и до ден-днешен тая отвращение към любителските представления.

Същото лято прекарахме във вила във Фоксбъро и двамата с братовчедка ми Олга с наслада и на един дъх изчетохме историята на Хърбърт Уелс „Първият човек на Луната“, която „Космополитън Магазин“ публикува в няколко поредни броя. Въпреки че по онова време не можех да схвана напълно социалния смисъл на книгата, бях потресен и ужасен от крехката фигура на Великия Лунар. Горе-долу по същото време прочетох „Тайнственият остров“ от Жул Верн. Тези две книги ме въведоха в научната фантастика. В продължение на много години си останах почитател на Жул Верн и отиването ми до библиотеката, за да потърся друга книга от него, беше може би много по-голямо удоволствие от онова, което изпитват съвременните деца от киното.

Между другото ще отбележа, че далеч не съм очарован от съвременната научна фантастика. Този жанр твърде скоро след създаването си се шаблонизира и отдавна предоставя широки възможности пред автора, решил да следва свое виждане. Опитвал съм се на времето да опиша в художествен вид факти за науката, но тези мои творби нямат нищо общо с изискванията на научната фантастика. Съществуват автори фантасти, които са позволили на склонността си към белетристиката да вземе надмощие над мярката за фактите и са се оставили да бъдат използувани като проводници на замислите на различни шарлатани. Самата оригиналност на научната фантастика според мен беше превърната в клише. Изкуството на съвременните фантасти съвсем не може да се сравни с вдъхновението и размаха, с които Жул Верн възприема обществената среда на Дюма за своите герои, или искреността, която правеше социалистическите дискусии на Уелс увлекателни, пленяващи.

Независимо от годишното време татко винаги се занимаваше усилено с литературна работа и за мен винаги бе голямо забавление да следя етапите, през които минава книгата, докато бъде отпечатана. Първата му авторска книга беше „История на литературата на езика идиш“. Бил съм твърде малък, за да имам каквото и да е било спомен от събитието, но затова пък добре помня отпечатването на двутомната „Антология на руската литература“ под негова редакция, където повечето от половината откъси бяха преведени на английски от баща ми. Последва договор с издателската къща „Дейна Естис енд Сънс“ за превод на събраните съчинения на Толстой. Сумата за превода на двадесет и четирите тома беше дори за онези времена нищожна, а да не говорим, че днес би изглеждала направо смешно малка. Цялата работа баща ми завърши за две години. В този почти непосилен труд му помагаше мис Харпър, извънредно способна секретарка, пратена от издателството. Отношенията на татко с издателите му не бяха твърде гладки и, струва ми се, в крайна сметка неговото недоверие към тях се оказа оправдано.

Скоро научих, че ръкописът първо се превръща в дългите „чаршафи“ на първата коректура, после — в страниците на втората и третата коректура. Усвоих основните коректорски знаци и техниката за коригиране. Разбрах, че корекциите на автора върху шпалта са скъпи, върху страницата костват безбожно много, а поправки върху платката са практически невъзможни. Често обичах да си играя на преводач и коректор с черновите на татко.

Въпреки че със семейството на мама се бях срещал, преди да се преместим на Ейвън Стрийт, спомените ми за тях са едва от този период. Майката на мама и две от сестрите й я бяха последвали в Бостън. По времето, когато се роди Бърта, баба ми бе наела мебелиран апартамент в Кеймбридж на Шепърд Стрийт. Още помня героичната решителност, с която възрастната жена се бе заела веднъж да ме изкъпе, при което се показа доста безразлична към грозящата ме опасност от задушаване и към лютенето на сапуна в очите ми.

Моите родители обвиняваха семейството на майка ми, че се е опитало да разруши брака им, след което е започнала една от онези семейни вражди, които не стихват и със смъртта на подбудителите им.

Дядо ми Кан съм видял само веднъж, но зная как е изглеждал от една негова снимка — строг мъж с дълга сива брада. Той отдавна се бе разделил с баба ми и живееше в някакъв старчески дом в Балтимор. Помня, че години по-късно ми изпрати златен часовник за рождения ден. Той почина през 1915 година.

През пролетта на 1903 година ние с татко дълго търсихме къде да прекараме лятото. Обиколихме наред всички градчета и ферми на юг от Бостън и стигнахме дори до крайбрежието, до Кохасет, но все не можехме да намерим къща, която да задоволи изискванията ни. Разпитвахме всички таткови приятели от околността. Най-накрая се отправихме по̀ на север и там попаднахме на къщата, наречена Олд Мил Фарм, край градчето Харвард. Прекарахме там цялото лято, запознавахме се с околностите и стигнахме до решението, че следващата ваканция ще ни завари отново тук, ще ремонтираме и подновим фермата и ще я подготвим за простия живот на професора, който в същото време е и фермер-любител.

Не ми е известно каква е връзката между града Харвард и Харвардския университет, но дори да има такава, тя е твърде далечна. Градчето Харвард е влязло в историята на щата Масачузетс с една от първите построени в щата воденици. Макар тя да не влизаше в границите на стопанството, което ние в крайна сметка купихме, воденичният бент бе в непосредствена близост с нашата ограда, тъй като изкуственото й водохранилище неколкократно е било разширявано и стената се издигаше точно пред къщата. Оттам идваше и името на фермата — Олд Мил Фарм^[1].

Мисля, че имаше няколко причини татко да купи фермата и по-късно да реши да живее през цялата година там. На първо място бе неговата любов към природата и копнежът му да обработва земята. Другата (по моему — далеч по-маловажна) беше гордостта му, че е станал собственик на земя. Едно обаче не подлежи на съмнение и то е, че за татко бе от изключително значение децата му да растат възможно по-дълго сред природата и вярвам, че проблемът за моето училище му се струваше по-лесно разрешим тук, отколкото в големия град, където имаше само две възможности — закостенялото държавно училище или пък твърде скъпото частно училище. Не мисля, че животът извън града особено допринасяше за неговата собствена литературна и научна дейност; всъщност за мен беше повече от ясно, че с това пренасяне татко правеше жертва, тъй като всекидневно трябваше да пътува между Ейър и Кеймбридж.

Когато за първи път видяхме Олд Мил Фарм през лятото на 1903 година, къщата, построена някъде през десетилетието преди Гражданската война, беше мрачна и непривлекателна. Едната стена, върху която се издигаше фронтон, бе свързана с голям хамбар посредством обичайната за всяка ферма поредица от дървени навеси и постройки. Срещу къщата се намираше вирът, който по онова време ми се струваше голям почти колкото езеро, а едва ли е бил по-широк от шейсет метра. В средата му имаше блатисто островче, а на десния бряг се зеленееше малка гора, където през ранно лято беряхме папрат. Край левия бряг се извисяваше бентът и оттам започваха два потока, които се стичаха през мочурлива ливада, минаваха под пътя и продължаваха до най-далечния ъгъл на фермата. До единия от тези потоци, точно под бента, се гушеше дървен навес с турбина; предишният собственик я бе използувал, за да дава енергия на някаква малка фабрика.

Земята между двата потока беше гъсто обрасла с растителност за радост на всяко дете. В потоците живееха жаби и костенурки. Моят мъничък фокстериер скоро разбра, че водните обитатели ме интересуват, и най-редовно ми носеше между зъбите си костенурки. Сред джунглата от бурени, покриващи подгизналата от влага земя, растяха редки и любопитни за едно дете цветя: слабонога, костенуркова уста, спирея. От каменния насип, издигнат за да поддържа пътя, се спущаха на кичури лозниците на диво грозде. Поляните бяха обсипани с бели, сини и жълти виолетки, дива перуника и метличина. На доста отдалечено от фермата пасище растяха два вида тинтява, розова и бяла спирея, а тук-там можеше да се види и някой самотен храст от вечнозелената родора.

Цветята бяха благодат за мен. Не по-малко се забавлявах обаче край върбите, опасващи вира, и край обрасъл с върбови филизи голям пън, стърчащ между тях. Той беше любимото ни място за игра. До него имаше купчина пясък, върху която опъвахме палатка от стари черги и дъски. Малко встрани под клоните на голям бор земята беше посипана с борови игли. Върху тях се излежавахме или правехме огнища и си печахме картофи. Купчината пясък бе останала част от подмит от дъждовете стар път, минавал на времето покрай къщата, преди да бъде построен новият път, по който според мълвата, е минал Лафайет по време на голямата си обиколка из Съединените щати, дошъл вече като гост на страната. От това място започваше пътека, която прекосяваше влажна елшова гора и стигаше до песъчливия бряг на малко езеро. Там двамата с Констънс сред попови лъжички, пиявици и дребни жаби пляскахме във водата и се гмуркахме, докато се научихме да плуваме достатъчно добре, за да ни разрешават да се къпем в морето. По-късно, като поотраснахме, любимото ни място за къпане беше езерото точно под бента, където големият поток се изливаше като водопад, и стъпнех ли на върха на пръстите си, над водата се подаваше само носът ми.

На брега на езерото имаше лодка. С нея ходехме до стария, построен през XVII век бент, навътре до заливчето, образувало се в този край. С жълтите и бели водни лилии, с тръстиките, мехунките, костенурките и рибите, с всички скрити под водата обитатели, той винаги е бил едно от любимите ми места. Също и старият кокошарник, чиято телена мрежа е била опъната на върбови пръчки, а те пуснали корени и след време се превърнали в млади дръвчета, хамбарът и сеновалът, където се криехме и пързаляхме, и скачахме до насита, задните порти на съседните ферми, където почуквахме за чаша студена вода или просто да си побъбрим със стопанката. Отучихме се да минаваме през главните входове и равно подстриганата пред тях трева; те водеха към забранените за нас гостни, които разтваряха вратите си предимно за сватби и погребения, с тръстиков орган, с тапицерии от конски косъм невъобразими мебели, със семейни снимки в рамки, с всички скъпи предмети на домакинството и с неизменния семеен албум.

Малко по-нататък, на около миля и половина, се намираше селото Шейкър. То беше особено занимателен обект. Там имаше протестантски манастир, където братята и сестрите от сектата, обречени на вечно безбрачие, седяха от двете страни на пътеката в малката черквица, облечени в някакво подобие на традиционно-строгото квакерско облекло. Помня сестра Елизабет и сестра Ан, проявяващи светска кокетност в носенето на перуки под приличащите на кошници за въглища сламени бонета. Едната от тях неизменно стоеше зад щанда на малкия магазин в просторната и пуста главна сграда. Там продаваха сувенири и лекарства от билки, захаросани портокалови кори и големи захарни петлета, ароматизирани с мента. Тези лакомства се купуваха за смешно малко пари и родителите ни нямаха нищо против да ядем от тях, колкото ни душа иска.

Колонията трябва да е била създадена преди близо един век и всичко бе пропито с атмосфера на старинност и традиция, характерни много повече за Европа, отколкото за Америка. За една секта, обричаща послушниците си на безбрачие, винаги е много трудно да намира нови попълнения и макар членовете й да осиновяваха деца с надеждата да ги възпитат в собствената си строга вяра, когато израстваха, все нещо ставаше и в крайна сметка те отхвърляха вярата на осиновителите си и поемаха свой път. Ето защо голямата обща работилница и двуетажният каменен хамбар бяха празни, полята пустееха, а откроилите се на фона на високите борови дървета къщи ставаха сиропиталища или пансиони. Гробището представляваше ивица от бурени и къпини, избуяли върху гробовете. Гниеха и дървените площадки пред домовете, които свенливостта на жителите на Шейкър изискваше да се издигат пред всеки дом, за да не се виждат глезените на дамите, когато се качват в каретите.

В продължение на няколко години ние двамата с Констънс бяхме във вечна разпра и за неопитните ми родители това беше истински ад. Казвам „неопитни“, защото те едва започваха да налучкват неизменните конфликти при израстването на брат и сестра. Едва сега, когато бях на осем, а Констънс на четири години, се очерта някаква надежда да станем приятели. Докато проучвахме тридесетакровата ферма, за първи път усетих, че и сестра ми е личност.

Въпреки очарованието на новия ми живот извън града прекъснатото приятелство с моите връстници беше твърде скъпа цена за мен. Вярно е, че в Ейър и в съседните ферми имаше деца, с които играех, но това ставаше рядко, защото къщата ни бе доста изолирана. Никога повече не можах да усетя богатството на приятелството, което винаги ще свързвам с живота на Ейвън Стрийт. Известно ми е колко трудно е човек да преодолее несгодите от продължителната самота и изолираност предвид финансовите затруднения на семейството тогава, но последствията бяха сериозни и дълготрайни. С преместването от Кеймбридж в Харвард аз прекъснах приятелствата от ранното си детство и въпреки че направих нови, никога вече нямаше да изпитам целостта и пълнотата на приятелското обкръжение от детските години.