Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (12)

XI
Лишен от наследство

(Корнел, 1910–1911)

Спечелих стипендия в Корнел. Баща ми искаше да ме придружи до град Итака и към края на лятото трябваше да решим как да стигнем дотам. Все още транспортът между градовете се осъществяваше с тролеи, изместени по-късно от рейсовете и автобусите. Двамата с татко предприехме пътуване с тролей до средната част на щата Ню Йорк, по-точно до Итака. Там посетихме професор Тили и тримата обсъдихме плановете за следващата академична година. Свободно можех да посещавам дома на Тили и без да се стеснявам, да споделям с професора и съпругата му младежките си неволи.

Баща ми и професорът прекарваха вечерите в дълги разговори за отминалите дни в университета в Мисури и за ред други неща. По време на твърде разнообразните им беседи Тили случайно спомена, че преди години е ставало дума, че в нашето семейство е имало древен философ — Меймонидес. Татко призна, че е чувал подобни слухове, основаващи се на може би неавтентични, но стари документи, които дядо ми изгубил.

До този момент не бях чувал за нашето родословие, нито за Меймонидес. Разбира се, не мина много и потърсих името в енциклопедията. Открих, че Меймонидес, родом от Кордова, по-късно се заселил в Кайро и станал лечител на везира на султан Саладин. Научих, че стоял начело на еврейското население в Египет и бил пламенен привърженик на философията на Аристотел, а най-известната му книга е „Moreh Nebukim“ или „Ръководство на обърканите“.

Аз, както може да се очаква, бях заинтересуван да има в рода ми такава важна фигура, на която да прикача фамилната си гордост, но изводите, които неизбежно следваха от прочетеното, ми подействуваха като шок. За първи път научих, че съм евреин, поне що се отнася до родословието ми по бащина линия. С право ще попитате как е възможно едно интелигентно момче да има някакви съмнения около това, след като, откакто се помня, баба ми Винер четеше вестник на староеврейски. Единственото, което бих могъл да отговоря, е, че светът е извънредно сложен и съставен от толкова лабиринти, непонятни за юношата, че ми се струваше съвсем естествено хората от Източна Европа да четат еврейската азбука, без да са евреи. Още повече че моята братовчедка Олга веднъж ми каза, че сме евреи, но майка ми опроверга твърдението й и тъй като по онова време не се бях научил още да поставям под въпрос думите на родителите си, напълно й повярвах.

На времето бе много по-неизгодно да принадлежиш към еврейството, отколкото е сега и е имало известен смисъл да се скрива от децата в началото на жизнения им път, че се числят към социална група, към която околните не са така добре настроени. Съвсем не искам да кажа, че подобно премълчаване на истината е редно; само ми се ще да обясня, че мотиви за него е имало и то е било продиктувано от желанието на родителите да предпазят децата си. Моралната отговорност за такава постъпка е извънредно голяма. Подбудите са благородни, но в крайна сметка е недостойно.

Поглеждайки подобно отношение от най-добрата му страна, можем да твърдим, че вместо децата да израстват, без да знаят за историческата си принадлежност, биха могли да бъдат възпитани в дух на разбиране, за да се стимулира детето да се противопоставя на всякакъв вид подценяващи, расови предразсъдъци независимо дали са отправени към евреи, ирландци, негри и т.н. Всеки, дори и най-слаб намек, който може да създаде у детето някакъв предразсъдък, е удар върху нравствената му цялост и положително го тласка към липса на доверие и вяра в собствените сили и възможности, когато (а такъв момент неизбежно ще настъпи) научи истината за своя произход. Бремето на осъзнатия първороден грях е трудно за носене в каквато и форма да е то; но особено непоносимо е, когато знаеш, че принадлежиш към група, която в даден период са те учили да презираш и подценяваш.

Майка ми носи отговорността, че не знаех нищо за еврейския си произход. Баща ми е бил увлечен и забъркан в цялата история допълнително. Отношението на мама към евреите и останалите малцинства бе различно от това на татко. Почти не минаваше ден, без да чуем по някоя забележка за ненаситността на евреите, за фанатизма на ирландците или за мързела на негрите. Не е трудно да се разбере как тези самоизмами на преобладаващото през епохата тесногръдие бяха станали вътрешно убеждение на човек, изпитал на собствения си гръб несгодите на принадлежността към обругавана група; лесно можеш да разбереш мотивите, довели до подобно конформистко отричане на собствения произход и дори да го простиш, но не можеш да не се срамуваш заради това. Онзи, който търси равенство, сам трябва да го прилага и никак не е подходящо за децата в едно еврейско семейство, независимо дали знаят, че са евреи, или не, да слушат как в друго семейство на евреи се говори с презрение за същите усилия, които собствените им родители правят, за да се справят с живота.

Премълчаването на въпросите, свързани с произхода ни, какъвто бе случаят у дома, макар на пръв поглед да изглежда добро разрешение, води до големи затруднения. Гибелната опасност от дори най-невинната лъжа е, че ако човек иска да я поддържа, се оплита в мрежа от хитрини, чийто край не се вижда. Раните, причинени от научаването на истината, са чисти и лесно заздравяват, но тези, които остават след лъжата, трудно се лекуват и гноят.

Извинявайки до максимум поведението, възприето от родителите ми, не бих искал нито да ги оправдавам, нито да ги обвинявам. Само обяснявам сериозните последици, които има за мен.

В душевна раздвоеност направих онова, което повечето юноши правят — избрах по-голямата от двете злини. Дори ме е срам да си помисля за това сега, но ту бивах обзет от страхливо самоунижение, ту изпадах в другата крайност — проповядвах антисемитизъм, по-ожесточен от този на майка ми. И като прибавите към преживяното тревогите на недоразвито и неприспособило се към обществото момче, за първи път отделило се задълго от дома и освободено от непосредственото опекунство в обучението от своя баща, още преди да си е изработило навици за работа, ще добиете пълна представа за неговото страдание. Защото аз истински страдах. Не знаех как да се обличам и как да поддържам външния си вид, никога не бях сигурен дали не изтърсвам някой непростимо груб израз или двусмислица. Чувствувах се неловко сред състудентите си, надхвърлили вече двадесетте, а пък нямаше момчета на моята възраст, с които да заместя тяхната компания. От друга страна, вегетарианските навици, внушени от баща ми, страшно затрудняваха връзките ми извън дома. И тъй като възпитанието, което бяха ми дали, и твърде силното влияние на татко дори отдалеч ме принуждаваха да изоставя всяка мисъл за отклонение от създадените навици, нещо, което сестрите ми по-късно сториха.

Учебните ми занимания у нас, както вече казах, се водеха под строгото наблюдение на татко. Ето защо, когато трябваше сам да си изработя навик за четене, страшно се затрудних. Чудесно знам, че татко винаги е държал да съм независим в интелектуално отношение и да стоя здраво на собствените си крака. Но каквото и да казваме за моята самостоятелност, начинът по който бе протекъл съвместният ни живот, говореше точно обратното. За всяко нещо разчитах на него, та дори и на строгостта му. Да премина от закрилата му към пълната отговорност на мъж в света на мъжете бе твърде много за мен.

Докато бях в Корнел, посещавах твърде разностранни лекции. Под ръководството на Хамънд прочетох Платоновата „Република“ на старогръцки и за свое удоволствие открих, че докато съм бил в Харвард, не съм загубил много от умението свободно да чета на този език. Посещавах също и лабораторията по психология и изслушах серия от лекции на Олби за олимпийските класически философи на седемнадесети и осемнадесети век. Лекциите на Олби бяха сухи, но поучителни и по моему в литературния ми стил все още се чувствува влиянието на бързо прочетеното огромно количество книги от осемнадесети век.

Опитах се да премина и математически курс по теория на функциите и на комплексните променливи при Хътчинсън, но твърде скоро разбрах, че курсът е над възможностите ми. Затруднението се дължеше отчасти на моята младост и отчасти, поне според мен, на факта, че в лекциите липсваше правилен подход към истинските логически трудности на материята. Едва по-късно, когато в Кеймбридж наблюдавах как Харди^[1] не остави студентите сами да си блъскат главите, а смело пристъпи към проблемите, започнах да се справям и с теорията на функциите.

С Платон не се затрудних толкова, защото лекциите бяха просто продължение на заниманията с баща ми, но под ръководството на друг преподавател. Под влияние на чутото в курсовете по етика и метафизика ме обхвана неясна за мен мистичност, която бързо отмина, но трябваше да мобилизирам трезвото си мислене, за да не се увлека в сантименталност.

Олби изискваше за заниманията при него да пишем есета върху трудовете на философи от седемнадесети и осемнадесети век. Спъваше ме незрелият ми стил и несръчното боравене с писалката. Редовете на есетата ми бяха изпълнени с усукани възли от думи и всичко в тях така противоречеше на нормите в английския език, че неведнъж ме питаха дали езикът, на който съм проговорил като дете, не е немски.

Корнелският университет си имаше собствено философско списание и едно от задълженията на специализантите от философския факултет бе да поместват кратки резюмета на статии от чужди списания в специална рубрика. Оригиналите бяха на английски, френски и немски. Работейки върху тях, освен с философските термини на съответните езици се запознавахме и с новите идеи в света. За качеството на преводите не мога да гарантирам, но интелектуалната стойност на тези занимания остави в мен дълбоки следи.

В корнелския, общо взето, мрачен период на моя живот имаше и светли мигове. Въпреки че между колегите ми и мен трудно можеше да има истинско приятелство, с удоволствие участвувах в техните излети нагоре по течението на близката река и в пързалянето с шейни през зимата, когато навалеше хубав сняг. В нашия пансион живееха едно-две момчета, с които често прекарвахме приятни часове в бъбрене или в младежки шеги и лудории. Природата в околностите на университета бе великолепна, а когато настъпи пролетта, гледката на разцъфналите дюлеви градини бе по-красива от всичко, което бях виждал не само в Тъфтс Коледж, но и другаде. Провеждаха се състезания с лодки по езерото Каюга и походи до близките водопади, където плувахме и се къпехме под изсипващата се на лавини вода.

И до днес поддържам приятелство с няколко от корнелските си колеги. Мършавият и удивително приличащ на Линкълн Кристиън Ръкмич ми беше другар в много от разходките на лабораторията по психология. През последните няколко години той ми пише от Абисиния. Работи там в системата на образованието, а синът му станал авиатор.

Друг мой приятел бе българинът Цанов, с когото наскоро се срещнах в Института на Райс, където продължаваше да преподава философия. Често обядвах с младата двойка Шауб. Съпругът Шауб посещаваше лекции по сравнителна религия и тълкуванията, които правеше на Стария завет по време на нашите разговори, твърде много съвпадаха с това, което бих чувал от баща си, от професор Уейд в Тъфтс, и с онова, което бях прочел в библиотеката у дома.

Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че стипендията, която бях получил, няма да бъде подновена за втора година в Корнел, а ако ми бъде отпусната, то щеше да е по много специално благоволение на дружеството. Бях потиснат не само заради посредствения си успех в обучението, но и поради чувството за вина, неотменно присъствуващо при възмъжаването на почти всеки нормален млад човек. Същото чувство за вина ме караше да избягвам и семейство Тили, в резултат на което се стигна до скарване на татко с професора. Почти невъзможно бе баща ми да бъде убеден, че някой от неговото семейство може да е сгрешил. Още по-недопустимо беше за мен да се подложа на обвинения, които щяха да се изсипят на главата ми след прибирането в къщи.

Преди края на учебната година от къщи пристигна една новина. Родило ми се беше братче — болнаво бебе, което не доживя и първата си година. Щом лошите вести за моите неуспехи стигнаха до татко, той ме „грабна“ от Корнел и ме принуди да продължа специализацията си във философския факултет на Харвардския университет. Знам колко трудно бе за баща ми, на чиито плещи лежеше грижата за издръжката на цялото ни семейство, да заложи на съмнителен изход и въпреки всичко, като на всеки млад човек, много ми се щеше да ми бъде дадена възможност да поправя извършената грешка. В резултат на преместването ми моята неувереност в собствените сили, която далеч не беше малка, се засили още повече. Несполуките ми се занизаха в поредица от неплодотворни години, които никой с нищо не може да върне. Междувременно бях лишен от възможността да овладея изкуството и елементарните умения на зрелия и независим човек и бъдещето ми се струваше като някакъв тягостен водовъртеж.

След като се прибрах в къщи, имах достатъчно време за преценка на своето морално състояние. Известната независимост, която бях успял да придобия в Корнел, бе неизмеримо много притъпена от обърканите чувства на отчаяние, негодувание и отрицание, последвали откритието за моя произход.

Някои от приятелите ми често са настоявали да им опиша по-подробно шока, който бях изживял, и опитите ми да се справя с него, да заживея в мир със себе си. Очевидно не бе възможно да съм евреин и в същото време да продължавам да храня враждебността и пренебрежението към еврейството, внушено ми от моите родители. Това щеше да доведе или до еврейски антисемитизъм, или щеше да ме хвърли в обятията на Авраам.

В нито една от двете възможности не виждах изход. Баща ми бе възпитал в мен твърде силно чувство за интелектуална и морална последователност, за да си позволя да съдя близките си хора с една справедливост, а останалите — с друга. С две думи, нямах нито желание, нито възможност да живея в лъжа. Всяка проява на антисемитизъм от моя страна щеше да ме накара да се намразя. Човек, който ненавижда себе си, има враг, от когото никога не може да избяга. Пред него е открит само един път — през обезкуражаването и загубата на всякакви илюзии до лудостта.

Също толкова немислимо ми се виждаше да се върна в лоното на еврейството. Никога не съм бил там, а през ранното си запознаване със света съм наблюдавал еврейската общност само отстрани и представата ми за техните права и задължения, обреди и обичаи беше твърде смътна.

Дълбоко разстроен от откритието, че съм евреин, не можех да намеря разрешение за себе си нито в антисемитизма, нито в крайния юдаизъм. Какво тогава можех да направя?

Трудно ми е да определя кога точно стигнах до отговора на моя проблем, защото процесът бе постепенен и доби завършен вид едва след женитбата ми. И въпреки всичко от самото начало стана ясно, че предразсъдъците към евреите не бяха единично явление, а една от многобройните форми на расизма, при който група хора, домогнали се до властта, се стараят, съзнателно или не, да запазят благата на живота за себе си и да изблъскат от пътя си всички онези, които биха постигнали същите облаги. Вече бях чел достатъчно Киплинг и познавах империалистическите вкусове на англичаните, а познавах и много индийци, за да осъзная силите на съпротивлението. Познавах и китайци, които разказваха откровено за агресивните опити на западните страни в Китай, а за да разбера положението на негрите в родината ми, особено на онези, които искаха да бъдат нещо повече от работници във ферма или занаятчии, необходимо бе само да отворя малко повече ушите и очите си. Много добре познавах и противоречията между старите жители на Бостън и набиращото все по-голямо влияние ирландско население, което настояваше за свой дял в управлението.

В крайна сметка успокоих се чак когато намразих всички антиеврейски предубеждения, стараейки се да пренебрегвам факта, че са насочени към групата, към която принадлежа самият аз. Противопоставях се на пренебрежителното отношение към католиците, емигрантите, негрите, пришълците от Ориента и чувствувах, че имам основание да отхвърля и презрението към евреите. И преди се интересувах от състудентите си, дошли от Ориента и от други държави, разпитвах ги за живота в техните страни; сега вече виждах проблемите им в същата светлина, в която виждах собствените си, а в много случаи техните трудности бяха по-сериозни и съвсем не по-леки за разрешение.

Нещо повече, когато научих за знаменития ми родственик Меймонидес, осъзнах, че в известен смисъл Ориентът е част от традицията на семейството. Кой съм аз, та да се солидаризирам със Запада срещу Изтока, след като най-достойният от моите прадеди е живял сред мохамеданско обкръжение. Ето как започнах да откривам паралелни черти между интелектуалното развитие на евреите, особено в онзи интересен преходен период, довел до сливането на познанието на евреите с познанието на Европа.

Това е моят опит да се справя с объркването, което ме обзе, когато разбрах, че съм евреин. Добре би било да кажа няколко думи за антисемитските предразсъдъци и тяхната история в кръга от хора, сред които съм живял като дете. От историята на еврейските семейства, заселили се в Съединените щати преди средата на миналия век личи, че антисемитските настроения не са играли значителна роля в техния живот. Вероятно защото по онова време доминираща група са били протестантите, които са съзнавали колко близо са самите те до Стария завет и у евреите емигранти до голяма степен са виждали отразени своите собствени обичаи.