Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (14)

XIII
Философ въпреки желанието си

(Харвард, 1911–1913)

През септември 1911 година, почти седемнадесетгодишен, се завърнах в Харвард като претендент за титлата доктор по философия. Периодът между 1911 и защитата на докторската ми работа бе за Катедрата по философия в Харвард период на големи имена. Уилям Джеймс бе починал, но Ройс, Палмър, Мюнстърбърг и Сантаяна бяха живи и в разцвета на силите си.

Първата година посещавах курс лекции на Сантаяна. Твърде малко е останало в съзнанието ми от тяхното съдържание, но чудесно помня атмосферата. Чувството за връзка с една стара култура и усещането, че философията е съществена част от живота, изкуството и духа, ме накараха да изпитам дълбоко задоволство; и все пак след толкова много години трудно мога да кажа: ето тази идея съм почерпил от лекциите на Сантаяна.

По време на семинарите на Палмър обсъждахме предварително прочетени от нас трудове на философите традиционалисти от английската школа. Палмър бе сериозен, благ човек, попрегърбен от годините, но с неугасващо желание да подкрепя всяка нова идея и да успокоява естествената плахост на младите студенти.

Ралф Бартън Пери бе от преподавателите, които заради баща ми с радост ме посрещнаха в Харвард. Заедно с известния психолог Е. Холт и още пет-шест автори той бе участвувал в написването на популярния по онова време манифест, известен като „нов реализъм“. Този документ съчетаваше идеи от прагматизма на Уилям Джеймс с някои постановки, аналогични на теориите на англичаните Бъртранд Ръсел и Дж. Мур, и представляваше своеобразен протест срещу идеализма, който превръща всичко в мисъл и продукт на съзнанието. Манифестът звучеше правдоподобно, но основното впечатление, което остави в мен, беше необмисленост и несериозност. Единият от авторите бе стигнал дотам, че правеше опит да постави идеите си на базата на математическата логика и всяка втора дума бе смесица от неизяснени термини. Стилът на Манифеста бе на студент-второкурсник. И въпреки всичко в съзнанието ми Холт се е запазил като ярка и привлекателна личност, свободно боравеща с диалектиката по време на семинарите, докато Пери остана измежду големите, издигнати фигури в американската либерална мисъл.

С Джоусая Ройс^[1] имах два вида контакти. Единият бе по време на курса му по математическа логика. Въпреки че по моему неговият принос в математическата логика не е много значителен, той бе човекът, който ме въведе в тази материя. Ройс имаше разностранни интереси, появил се бе в интелектуалния свят в критичен момент, когато старите религиозни извори на философската мисъл бяха на изчерпване и дойде да ги замести нов стремеж към научно познание. Постиженията му в математическата логика говореха за блестящ ум, за съжаление проявил се твърде късно в своята област, за да застане между водещите в нея.

Способността му да не забравя миналото и едновременно да прозира в бъдещето се усещаше силно на семинарите му, които посещавах в продължение на две години и които ми дадоха подготовка, каквато от никой друг не съм получавал. В малката ни група Ройс с удоволствие приемаше всеки младеж с рационална програма на обучение, който можеше не само да обясни пътя, по който е стигнал до идеите си, но и тяхното философско значение.

Групата бе, най-меко казано, разнообразна. Сред нас имаше и вулканолог от Хавай. От него съм запомнил две думи „pahoehoe“ и „аа“, които означавали два различни вида лава. Тук бе и Фредерик Адамс Удс, автор на „Наследствеността в кралските фамилии“ и привърженик на евгениката^[2]. Той бе сноб с мироглед на прегенетик. Пърси Бриджман, който още тогава се отнасяше скептично към елементите на експеримента и наблюдението и схващаше влиянието на прагматизма на Джеймс върху физиката, определено показваше предпочитания към оперативната работа, каквато по-късно зае. Първият директор на „Сайкопетик Хоспитал“ в Бостън, Саутърд, разказваше много интересни неща за проблемите на психиатричните методи. Тук бе и професорът физиолог Лорънс Хендърсън, който от една страна имаше наистина блестящи идеи за годността на заобикалящата среда, но за мое голямо учудване не можеше да ги вмести в никаква философска схема, неговото високомерие не можеше да намали дори вярата му, въз основа на която в схемата на нещата поставяше администратора-бизнесмен на средата между чистия учен, какъвто бе той самият и създателя. Съвсем случайно осъзнах истината, че който подценява собствената си научна професия, рядко достига върховете на своята наука.

Мисля, че именно на този семинар за първи път срещнах англичанина Ратрей, станал по-късно унитарианск свещеник и заел амвона в катедралата на английския Кеймбридж. По онова време Ратрей, повече от всеки друг мой официален учител, ме научи да разбирам що е диалектика и до какви тънкости може да се стигне в изкуството да се водят спорове в клас. Никога не съм виждал човек, който с такова умение да разпуква сапунените мехури, твърде често съпътствуващи подобни спорове. И въпреки това не мога да се отърва от мисълта, че неговата вярност към Самуел Бътлър и жизнената му сила, по подобие на Бърнард Шоу, са по-скоро въпрос на лична симпатия, смело защитена от остър ум, отколкото теза, поддаваща се на сериозен спор. Често пъти подкрепях Ратрей по време на общите упражнения-дискусии и се боя, че станах негов способен ученик и трън в очите на преподавателите ни.

Посещавах и семинарите на Хуго Мюнстърбърг. Той беше страшно объркана личност. Доколко неговата арогантност бе прикритие на презрението, което изпитваше към Америка, където преподаваше, и сравняването й с Германия, където не бе могъл да се установи за постоянно, никога няма да узнаем. Задморската му личност бе странно моделирана по образ и подобие на немския кайзер и според мен в него имаше незначителна доза от неувереността и просташкото самочувствие, типични за редица социални слоеве в силния тогава Втори райх. Каквото и да беше личното му мнение за Америка, която го бе приела, той до съвършенство владееше така характерното за тази страна изкуство: личната реклама. Самонадеяните му интервюта будеха огромен интерес, засилващ се от чуждия акцент и малко чуждата фразеология, с които той се изразяваше. Ето защо Мюнстърбърг стана любимец на журналистите.

Математическият аспект на обучението ми по философия беше поверен на професор Е. В. Хънтингтън. Отдавнашен приятел на баща ми, той ни посещаваше още докато живеехме в Олд Мил Фарм край градчето Харвард. Спомням си, че по онова време, когато още не бях завършил гимназия, Хънтингтън ми показа някои неща от аналитичната геометрия и теорията на деветточковата окръжност.

Хънтингтън бе прекрасен преподавател и изключително мил човек. Упражненията с него по теория на аксиомите бяха направо бисери на педагогиката. Най-често от съвсем обикновена математическа структура той написваше серия от постулати свързани с нея, а ние трябваше да намерим примери, за които цялостно или частично тези постулати са изпълнени или не. Той ни приканваше да се опитваме сами да формулираме аксиоми. Двамата със Сайдис участвувахме в подобни упражнения и тук се уверих в безспорните способности на момчето; мисля си колко загуби математиката с преждевременното му отказване от нея.

Научният път на Хънтингтън е бил винаги загадка за мен. С неговата проницателност и изобретателност изпод перото му можеха да се очакват значителни постижения в математиката. И все пак работите му, колкото и малък да е идейният им принос, често пъти са истински произведения на изкуството. Още помня един от по-значителните му трудове — опит да създаде основите на проста и фундаментална геометрия. Но, от една страна, книгата не надвишаваше много по-раншните работи на Хилберт^[3], а от друга, по-значимите от идеите й вече бяха публикувани в книгата на Уайтхед^[4]. Ценната и достойна за уважение преподавателска работа на Хънтингтън ми се струва, че дава един урок — сериозна опасност за продуктивността на математика е и липсата на амбиция. Хънтингтън твърде много бе свалил собствения си мерник.

Позволете ми да кажа няколко думи за развлеченията ми през тези две години. По време на продължителните излети с татко в планината имах възможност да се запозная с чудесната дейност на планинарския клуб Апалачи, тясно свързана с Уайт Маунтънс. През есента на 1912 година се записах в този клуб и взимах участие в повечето организирани от клуба съботни походи. Разпределяхме се на групи по възраст и пол, но всички предани планинари обикновено се събирахме на една от бостънските гари, а оттам с влак стигахме до някой провинциален град и следобеда се разхождахме.

През 1912 година получих титлата магистър по хуманитарните науки. Това не бе необходим етап по пътя ми към доктората, но не бе излишно да я получа, в случай че на следната година стане нещо непредвидено. Взех и предварителните изпити по най-различни предмети, което много ме сближи със състудентите ми.

1912 година бе и годината, в която стана катастрофата с „Титаник“. Тя разтърси из основи чувството ни за емоционална сигурност и шокът от нея бе подходящо въведение към поредицата от трагични събития, които щяха да последват. Склонен съм да приема, че потъването на този гигант, а не Първата световна война, започнала две години по-късно, бе събитието, което отвори очите на нас, децата на дългогодишния мир закрилял Европа и Америка, за факта, че не сме любими избраници на благодетелен свят.

Освен обичайните Дюма и Киплинг — любимо четиво на всеки юноша — направих известни попълнения от нови книги към заглавията, които особено обичах. Суифт не се харесва твърде от малките читатели въпреки пуританската адаптация в изданията на неговите книги, които стигат до тях. С израстването на момчето в младеж обаче горчивата сатира се превръща в стимулиращо мъжествеността четиво, ето защо аз започнах да харесвам Суифт, макар да потрепервах докато четях. Взе да ми допада и поомекотеното, но не по-малко пламенно настроение, което усетих и у Текери, и не само му простих многословието, но взех да му се наслаждавам. Много повече от всички сатирици ме привличаха пронизващите сърцето вопли на Хайне, у когото няма нито една излишна дума, нито една дума не липсва, когато той иска да изрази любовта или омразата си. И аз като баща ми знаех наизуст почти всяка дума от неговото „Hebräischen Melodien“ и досега няма други стихове, които така да трогнат евреина в мен, така да ме накарат да се гордея и да страдам.

Всички книги препрочитах по много пъти, легнал по корем в леглото си, извличайки докрай удоволствието от фразите, толкова пъти повтаряни преди това. Никога не съм обичал да чета много нови книги, но онова което бях прочел, помнех и обичах, то бе станало част от мен и никога не го забравях.

По същия начин възобнових латинския и гръцкия си.

Сбитата по стил поезия на Хораций не беше само зарита между учебниците ми книга, тя е незаличимо изписана в паметта ми. Замахът и величието на Омир никога няма да изчезнат от съзнанието ми. Може да не съм класицист в строгия смисъл на определението, но у мен дълбоко са пуснали корени класиците.

По същото време сестра ми получи екземпляр от книгата на Ръскин „Съвременни художници“. Изчетох я на един дъх и истински се насладих на академичните рисунки и прекрасната поетичност на езика на Ръскин. Макар че по моему смелите му твърдения могат да се нарекат квазинаука и невярна догма, не мога да не отдам дължимото на превъзходния му талант да наблюдава. Творбата му ме накара да започна да ценя живописта, скулптурата и архитектурата, но опитът ми по-нататък ме научи, че макар книгата да е блестящ коментар на изкуството, в тълкуванията на Ръскин има известна преднамереност и че студията му трябва на всяка цена да бъде придружена с непосредствено запознаване с големите произведения на изкуството и с едно по-непредубедено отношение към изкуството на страните извън Европа.

През лятото на 1912 година се върнахме в Сандуидж и за удоволствие на нас децата, се установихме в малката котловина в подножието на Флат Маунтън и Сандуидж Доум. Къщата, която наехме, бе известна като Тапън Плейс. Съседи ни бяха безгрижното семейство на банкер от Кеймбридж. Децата им бяха на възраст от почти 10 до не повече от 25 години. С едно-единствено изключение всички бяха момичета. Обичаха екскурзиите и споделяха моя интерес към изкачванията. Правехме бързи катерения и спускания по склоновете на Сандуидж Доум и Уайтфейс. Намирах, че момичетата са приятни, а особено ме привлече онази от тях, която бе почти на моята възраст. Въпреки че не помня някога да съм дал гласност на възхищението си от нея, вероятно зад къщата ни още стои буковото дърво, по чиято кора личат следи от джобното ми ножче.

Продължавах да ходя на излети с татко, но вече бе ясно, че докато моята енергия растеше, неговата намаляваше. Удоволствието, при което освен мъкненето на тежката раница прекарваш нощта върху клони от балсамово дърво, вече не беше за него.

Бях решил следващата година да работя с Ройс върху моя докторат в областта на математическата логика. Здравето на Ройс обаче се влоши и професор Карл Шмит от Тъфтс Коледж се съгласи да го замести. Шмит, за когото след време научих, бил наш съсед през лятото в Ню Хемпшър, тогава бе млад мъж с пламенен интерес към математическата логика, за разлика от по-късния период на кариерата си, когато смени математиката с философия на религията в Карлтън Коледж. Шмит ми предложи за тема сравнението между алгебрата на релациите на Шрьодер и тази на Ръсел и Уайтхед. Редица съществени моменти във връзка с темата трябваше да се уточнят, но ми се сториха твърде елементарни, за да се спирам по-подробно на тях; по-късно обаче, когато отидох да уча при Бъртранд Ръсел в Англия, разбрах, че съм пропуснал почти всички значителни от философско гледище въпроси. Така или иначе, събраният от мен материал бе приет и можеше да ми послужи при защитата на доктората.

Шмит бе търпелив и изпълнен с разбиране учител. Той, както и Хънтингтън, успяваше, разделяйки работата на леки етапи, да направи младия умен ученик продуктивен. Много се съмнявам, че ако не беше тактичното му ръководство, щях да завърша тази година с необходимите оценки, защото освен защитата на дисертацията пред мен „надигаха“ снага две редици от „дракони“.

Първата редица от умерени „дракони“ бяха писмените изпити по отделните предмети. Зад тях надничаха по-опасните — устните ми изпити. През тези препятствия преминах с „окървавена“, но не склонена глава. Случи се дребен инцидент във връзка с изпитите, който не ми прави чест. Всички явили се на изпитите бяхме страшно любопитни за резултатите и намерихме добродушен разсилен, който имаше достъп до стаята на професорите и до протоколите с бележките ни. Със съжаление трябва да призная, че аз го склоних да ми каже какви са резултатите ни и споделих новината с още някои от колегите. Цялата работа бе резултат от криворазбрано любопитство и криворазбрано добродушие, но подкуп нямаше, както по-късно бях обвинен.

От устните изпити се плашех далеч повече, отколкото от писмените. За всеки изпит отивах в дома на съответния професор и макар те винаги да бяха внимателни и тактични, изпадах в нещо като хипнотичен сън и почти нищо не разбирах от онова, което ми се казваше. Когато се явих при професор Удс по старогръцка философия, установих, че едва ли не съм забравил гръцките думи и не мога да скалъпя и най-простия пасаж от Платоновата „Република“.

Трябва да призная, че татко ме подкрепяше през цялото време на страшното изпитание, каквото представляваха за мен устните изпити. Сутрин той правеше с мен дълги разходки, за да поддържа физическото ми здраве и за да подкрепи смелостта ми. Пребродихме заедно редица райони на Кеймбридж, които дотогава изобщо не познавах. Задаваше ми въпроси, свързани с предстоящите изпити, и ме напътствуваше как приблизително да построя отговора си.

Въпреки това пред всеки изпит бях сигурен, че ще пропадна. Професорите обаче, които изпитват за докторат, са по-човечни и съчувствено настроени към студента, отколкото самият студент към себе си. Ужасът, обхванал всеки студент, е нещо съвсем познато за професора и е неизменна част от атмосферата на изпита, и той автоматично уравновесява напрежението; ето защо на никой дисертационен изпит не се дава обективна според отговора оценка, а професорът винаги интерпретира отговора в светлината на допълнителни фактори, които той добавя към общото си впечатление за способностите на студента.

Самият аз по време на работата ми в Масачузетския технологически институт често съм изпитвал студенти. Научих се, че ужасът има нужда от съчувствие, че е простим и всъщност е нещо нормално; и макар да се цени проявата на изобретателност да се измъкнеш от някое трудно положение, блъфирането е непростимо. Не плахият студент трябва да се страхува, а словоохотливият, но лишен от способност да мисли.

След устните изпити по специалните предмети трябваше да измина и последната част от „пътеката на изпитанията“, която се състоеше в докладване на дисертационната работа пред всички професори от Харвард. Фактически този етап е най-критичен за аспиранта по пътя му към докторската титла. А всъщност никоя добре организирана катедра няма да разреши на кандидата да стигне дотук, без да е сигурна, че той ще го премине. Нещо повече, кандидатът има голямото преимущество да докладва по въпроси, по които в момента той е теоретически по-добре подготвен от всеки един от професорите. Ето защо честният човек няма причини да се плаши, освен ако е с вързан език и е боязлив, а това именно професорите са най-склонни да простят. Докладването на дисертацията е най-вече проверка как аспирантът ще се държи пред аудитория и играе голяма роля при подбора на кандидатите, които по-късно ще бъдат предпочетени за академични постове. Именно на тази проверка, не съм убеден, че се представих достатъчно добре.

Докладвах в определен от статута на Харвард срок, преписах дисертацията си на машина в такъв вид, че да мога спокойно да я предам в архивите на Харвард, където тя щеше да си остане „за спомен“. Част от работата свърших у дома, а другата част под благосклонните погледи на окачените по стените портрети на бивши харвардски величия в Юнивърсити Хол. По онова време в Харвард не съществуваше изискването да се публикува докторатът. Убеден съм, че така беше правилно, защото според мен никак не е справедливо критерият на един редактор от периодично издание да е решаващ при присъждане на научна титла. Нещо повече, принудителното отпечатване на статията на собствени разноски, тъй като не редакцията на научните издания е тази, която търси сътрудничеството на студента, е сериозно изпитание за джоба на всеки млад човек, без да има кой знае какъв принос за кариерата му. Отпечатани за лично ползуване, почти никой няма достъп до тези дисертации и те малко се четат. Радвам се, че постепенно това изискване отпада.

Често пъти се смята, че е задължително докторската теза на един човек да е най-доброто, което той създава през живота си и трябва да го разкрие в пълното му величие. Не вярвам в това. Докторската дисертация не е нищо повече от произведение на калфа за добиване правото да стане майстор в занаята си; и ако не надхвърли нивото й поне дузина пъти повече, той наистина е много лош майстор. Известно ми е, че за много хора дисертацията трябва да е такава, че да засенчва работите на кандидата години наред, но животът често пренебрегва това мнение. Само когато човек е оставил зад гърба си своята дисертация и не го тормозят мисли за бъдещи формалности, може да постигне значителни резултати, вече като свободен човек, защото целта, към която се стреми, не е обременена от фалшиви академични или социални стойности. Дисертацията трябва да е добра, но ако след това научната дейност на кандидата остане на същото равнище, много скоро той ще почне да наподобява изсушените човечета, които се срещат из факултетските съвети във всеки треторазряден колеж.

Ако докторската дисертация бе единствената научна работа, излязла изпод перото ми, то тя щеше да представлява твърде незадоволителен входен билет за научна кариера. Както се оказа по-късно, работата над нея ме научи да организирам научния материал и в резултат написах серия статии, които бих предпочел да бъдат официалното ми въвеждане в света на науката.

Познавам не един студент, който отлага представянето на доктората си дори и след като вече е публикувал ред съвсем прилични статии, докато не напише онази статия, която ще го тласне в научния свят с максимална стремителност и порив. Разбира се, чудесно би било, ако младежът успее да се наложи още с първата си работа. И все пак мисля, че студентите отдават прекалено голямо значение на доктората, поради което бездействуват и губят години в очакване да ги осени голямата идея, наместо да посветят това време на придобиване на опит в писането на статии и изграждането на умение да приемат критични преценки за своята работа. Който иска да се прочуе от първия път, иска прекалено много; и ако в по-късния период на творческия си път създаде неща, от които не се срамува, твърде малко значение има дали първата му публикация е блестяща, или се свежда само до изискванията, необходими за докторска теза.

Към края на пролетта на 1913 година времето започна да тече много бавно за мен. След като бях преминал всички предварителни изпити, предстоеше годишният акт и върховният момент, когато ректорът Лоуъл трябваше да обяви, дали мога да смятам, че принадлежа към кръга на учените.

В периода 1912–1913 година разрушиха старата Харвардска библиотека и подготвиха основите за нова сграда — дарение от Виднер. Старата сграда бе само приспособена за библиотека чрез редица преобразования и вътрешни реконструкции, така че макар да бе най-автентичен образец на ранна академична готика в Америка, времето й бе отминало и тя трябваше да си отиде. Човек неволно изпитваше някакво особено езическо тържество, наблюдавайки как при всяко поклащане огромната желязна топка руши кулите и сводовете; някогашните строители трябва много добросъвестно да са си вършили работата, защото дори топката често пъти трудно се справяше и рушенето напредваше бавно. Шумът бе непоносим и заниманията ни по философия в Емерсън Хол се провеждаха под акомпанимента на срутващи се стени и шум от скрипци.

И въпреки че срутването на старата библиотечна сграда бе символ на бързото развитие и прогреса, всички ние усещахме, че с нея си отиваше една цяла епоха. Библиотеката никога вече нямаше да ни навява средновековното си настроение и тучните ливади наоколо завинаги щяха да изчезнат под огромното туловище на Виднеровата библиотека. Предвид на работата му там и на връзките му с хората в библиотеката, татко винаги казваше, че името Виднер може спокойно да мине и без буквата „д“. Вярно бе, че новата сграда създаваше големи удобства за складирането на книгите, но те с нищо не можеха да компенсират липсата на какъвто и да било красив елемент в архитектурата на библиотеката Виднер. Постройката бе студена и мрачна, а по-късно, по време на войната, голямото стълбище бе украсено с две лишени от емоционалност непривлекателни картини, демонстриращи военната мощ на Америка.

По онова време мястото, където човек най-често можеше да ме открие, бе Харвардската философска библиотека. Вътре беше много приятно, а библиотекарят доктор Ранд бе харвардски еквивалент на „поизсушен английски дон“^[5]. Прекрасен историк и библиограф. Винаги бе интересно да се ровиш с него из рафтовете с книги за нещо любопитно и ново. Открихме например голям брой томове, завещани на библиотеката от Уилям Джеймс, изпъстрени с бележки по полетата от самия Джеймс, които сигурно щяха да бъдат по-благопристойни, ако авторът им е знаел, че ще ги четат и чужди очи. Трудовете на Ройс и Бъртранд Ръсел, принадлежали някога на Джеймс, бяха особено интересни. Щом Ранд разбра, че томовете представляват наистина безценно съкровище, той ги затвори в своя шкаф.

Открихме още много подобни ценни четива. У английския философ Ф. С. С. Шилер, независимо от липсата на задълбоченост, забелязахме чудесно чувство за хумор, което много ни забавляваше. Никога не знаеш какво още можеш да намериш сред пристигащите книги и периодични издания. Бързото прелистване на всичко новодошло бе ежеседмично наше занимание.

През същата пролет започнах да преглеждам и някои педагогически списания. Много ми беше интересно какво пишат за преждевременно развитите в интелектуално отношение деца. Бях жестоко наказан за любопитството си, когато в списанието, издавано от университета в Кларк, прочетох статията на мис Катрин Долбър (дъщеря на покойния физик Долбър от Тъфтс Коледж). В нея се обсъждаше животът на Бърл, Сайдис и Норберт Винер, случай по случай, име по име. Мис Долбър очевидно не бе във възторг от нашите постижения. Подробно и педантично бе разказала не само постиженията ни в отделните училища, но и всичко онова, което беше свързано с нас и бе успяла да научи, дори цитираше мнения на наши състуденти.

Непочтен документ във всяко отношение. Винаги съм знаел, че социалното ми развитие куца и че чувствително изостава от интелектуалните ми постижения, но бях съкрушен, когато от думите на мис Долбър разбрах какъв отегчителен и досаден грубиянин съм бил. Статията ме накара да се почувствувам като играч на парчези^[6], който е хвърлил лош зар и сега трябва да се върне в началото на таблото.

Показах статията на баща ми, който се разяри точно толкова, колкото аз се почувствувах унизен. Татко изпрати възмутено писмо до редакцията, което трябваше да се отпечата в следващия брой на „Педагогически семинари“, но и то не бе разрешение. Адвокатът на семейството не ни даде големи надежди относно случая. Търсенето на правдата чрез съдебен процес щеше да придаде гласност, много по-опасна и порочна от всичко друго, на което съм бил излаган някога. Дори на теория законите в Америка не зачитат твърде правото на всеки човек да разполага със съдбата си и да решава дали да пишат за него в пресата, или не; от друга страна, и по-рано споменах, че за да спечелиш съдебно дело за злепоставяне, трябва да заявиш конкретни щети, нанесени ти в резултат на клевета. Ето защо е много опасно да обявиш на всеослушание, че някой адвокат е нечестен, или някой лекар — шарлатанин. Подобни изявления съвсем сериозно могат да навредят на професионалното им положение. Аз все още нямах професия и макар че се надявах скоро да започна работа, трудно би могло да се докаже и да се повярва на каквито и да било твърдения за евентуални щети, които в бъдеще можех да понеса в резултат на статията. Именно това бяха доводите, изтъкнати от адвокатите на „Ню Йоркър“ по време на делото на Уилям Сайдис и спечелването му от списанието бе най-доброто доказателство за разумността на решението ни да не раздухваме нещата.

По мое мнение подобна практика при злепоставянето е направо несправедлива. На първо място, подлагането на съмнение бъдещето на един човек е много по-сериозно престъпление, отколкото да навредиш на някого, който вече е стъпил на краката си. Второ, да нарушиш вътрешното равновесие на човек в трудно и неустановено положение е много по-зловредно от физическа щета. Намирам, че красноречив пример за това дава медицинската литература. Нейният утвърден вече опит би могъл да се използува и при правораздаването. Никой не може да отрече, че най-добре е случаите в медицината да се представят в литературата пълно и подробно, но за истинско морално престъпление се счита изписването на пълното име на пациента или споменаването на какъвто и да било факт, по който може да се узнае за кого точно става дума; а ако все пак подробни описания се срещат, това става само след изричното съгласие на болния. Тогава когато се налага да се покаже снимка на пациента с цел да се илюстрира по-добре случаят, обикновено очите или по-голяма част от лицето (в случай, че болестта не е точно там) се изтриват при отпечатването. Не виждам причината едно педагогическо списание с претенции за научност да има по-голяма свобода. Тук не става въпрос за свободата на печата, а за нещо тясно свързано със самата свобода: отговорността на печата.

През последната година от престоя ми в Харвард кандидатствувах за стипендия в чужбина. В програмата се включваха посещения на няколко научни института. Разбира се, страшно се развълнувах от новината, че съм я спечелил. Имах възможност да избирам между Кеймбридж, където работеше и бе на върха си Ръсел, и Торино, при прочутия Пеано. Разбрах, че Пеано е поизчерпал творческата си сила и че в момента Кеймбридж е най-подходящо място за подготовка в областта на математическата логика. Написах писмо на Ръсел, защото все пак трябваше да имам и неговото съгласие, преди да потегля на път.