Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (33)

3

Ето по такъв начин развивахме търговската и производствената си дейност в чужбина. Непрекъснато обръщах внимание на обема на търговията, защото във Великобритания и САЩ изглеждаше не само логично, но и разумно да се създават работни места там, където реализирахме продукцията си. Това е главният проблем на японските фирми производителки, чиито успех в производството и продажбата на привлекателни стоки за потребление причини толкова неприятности. Понякога ни критикуват, че Япония е „наводнила“ чуждестранните пазари със своите стоки и местните производители не издържат на конкуренцията. Въпросът е доста сложен, но години наред съм се чувствувал неудобно, когато сме били единствените доставчици или сме изпреварвали другите толкова много, че те са губели всякакъв шанс да ни застигнат.

Когато започнахме да произвеждаме магнетофони в Япония, ние вече притежавахме всички най-важни патенти и владеехме изцяло пазара. Но продължаването на този монополизъм щеше да доведе до самоунищожение. Започнахме да продаваме лицензи и скоро държахме само 30% от пазара, който тогава беше много по-голям. За нас не е никакво утешение, че в Америка няма местни производители на видеоуредби или компактни дискове. Напротив, това ме тревожи, защото чрез конкуренцията ще разширим пазара и ще ускорим внедряването на нови модели. Липсата на конкуренция намалява желанието за новаторство.

Хубаво би било да обсъдим тези въпроси с конкурентите си, но американското антитръстово законодателство забранява на ръководителите на конкуриращи се предприятия да се срещат и обсъждат бъдещите насоки и общите проблеми. За разлика от САЩ, Великобритания се отнася много дружелюбно към подобни прояви. На първата среща между японски и британски бизнесмени ръководител на британската делегация беше председателят на „Пай Електроникс“ лорд Торникрофт, а на японската — представителят на „Сони“ Нобору Йоши.

Тези срещи бяха предизвикани от загрижеността ни, че промишлеността на една-единствена страна прекалено дълго заема водещото място в световната икономика. Това стана очевидно към края на 60-те години, но се задълбочи в началото на 70-те години, когато започвахме проучванията върху видеосистемите. Започнахме да работим в тази област съвместно с „Филипс“. За мене видеоуредбите представляваха логично продължение на развитието, при което цветната телевизия беше достигнала вече върха си. Явно, ние не бяхме единствените, които работеха върху новата технология. Много други фирми също се бяха заели с научноизследователска и развойна дейност и подаваха молби за патенти. За японските производители беше ясно, че видеото ще има голям успех, но то срещна съпротива в Америка и Европа. Интерес проявиха само „Филипс“ и няколко други фирми. „Филипс“ като че ли избърза, излезе на пазара с машина, която не беше подходяща за домашни условия и според мене претърпя неуспех. Те бяха купили японски лиценз. Междувременно ние усъвършенствувахме нашия вариант. Няколко други японски фирми също излязоха със собствени модели. И тогава същите американски фирми, които отначало нямаха намерение да си помръднат пръста и сами да направят необходимите инвестиции, изведнъж започнаха да купуват японска електроника, а някои от тях се оплакаха на своите конгресмени, че японският износ „наводнява“ пазара.

Опитах се да убедя моите колеги и конкуренти, че за да се избегнат бъдещите проблеми, би било добре европейските и американски производители да се запознаят с бъдещите перспективи и съществуващите технологии, както и с прогнозите за потребителското търсене на определени стоки през следващото десетилетие. Изхождайки от тези знания, те биха могли да провеждат научни изследвания и да бъдат конкурентоспособни. А ако не могат да участвуват в конкуренцията, няма от какво да се оплакват, защото могат да се възползуват от предимството, че техните конкуренти вече са проучили пазарните тенденции вместо тях.

От какво ще имат нужда потребителите през следващите 10 или 20 години? Смятам, че този въпрос трябва да занимава висшето ръководство на фирмите. То трябва да се съсредоточи върху тенденциите в технологичното развитие, полезните или необходими технологии и бъдещите стандарти. Според мене този подход ще бъде само от полза за потребителите.

Предложих да се проведе среща за обсъждането на тези въпроси в един неофициален разговор с виконт Д’Авиньон, който тогава беше вицепрезидент на Комисията на европейската общност по промишлените въпроси. Той беше на посещение в Токио и имахме възможност да разговаряме за търговските проблеми и промишленото коопериране. Пред него направих няколко предложения. Казах му, че Япония разработва изделия, които няма да се появят на пазара през следващите 10 години. По повод видеото например му заявих следното: „Преди 10 години всички японци работеха върху видеото. Когато го внедрихме в «Сони», всички ни последваха. Вижте обаче какво става в европейската промишленост. Почти никой не разработваше този въпрос и затова когато японските фирми излязоха с видеото на пазара, те свариха европейските производители неподготвени. Те започнаха да внасят от нас големи количества, а после Вие се ядосвате и наричате нашия износ «наводняване на пазара»“.

Казах му, че не искам да се ровя в миналото и все пак споделих: „Вашите фирми просто не знаят какво ще се случи в бъдеще. Ние мислим за насоките след 10 години. Вашите индустриалци трябва да правят същото. Защо не помислите за срещи на ръководителите на сродни предприятия от Европа и Япония, за да могат те да седнат и обсъдят съвместно проблемите?“. Той одобри идеята. Разговарях по същия въпрос и с д-р Висе Декер — тогавашния председател на най-голямата европейска фирма за електроника „Филипс“. Той се отзова положително.

В Токио обсъдих въпроса с Шинтаро Абе — виден политик, който по онова време беше министър на външната търговия и промишлеността. Изтъкнах, че на една евентуална среща ние естествено няма да разговаряме за ценообразуване или разделяне на пазарите. Въпреки това по мое мнение такава среща би трябвало да се проведе под патронажа на правителствата, а не на националните промишлени асоциации с цел да се избегнат антитръстовите усложнения. Предложих да се изготви протокол на обсъжданията, който да бъде предоставен на фирмите, които не са взели участие в срещата. Абе официално се обърна към „Кейданрен“ с молба да се включи в подготвителната работа и получи съгласието му. След това Абе се свърза с Д’Авиньон и през 1982 година беше проведена първата среща в Брюксел. Втората среща беше през 1984 година в Токио, а третата — през 1985 година в Лондон. Тези срещи ни помогнаха да се опознаем и да засилим взаимното разбирателство, но не съм убеден, че са сложили край на традиционното поведение на европейския бизнес.

Преди години един приятел европеец ми каза, че ако в дадена редакция се получи прекрасен ръкопис, за който се знае, че ще се продадат например 100 екземпляра след публикуването му, европейският издател ще определи тираж 99 броя. По думите на моя приятел отпечатването на 101 екземпляра противоречи на европейското чувство за собственост. Японецът би подходил по следния начин: той ще отпечата ръкописа и ще се постарае да продаде колкото е възможно повече екземпляри. Колкото е по-голям тиражът, толкова по-ниска ще бъде единичната цена. Чрез подходящо разгласяване и реклама можем да увеличим търсенето и по-голям брой хора ще държат в ръцете си една наистина хубава книга.

Нашият възглед за бизнеса включва идеята, че когато внедряваме нов процес или нов прибор, ние целим да направим нещо с тях. Ако гледаме на изобретателството само като на проява на добра или на академична вглъбеност, то няма да донесе полза на никого. Имам собствена теория за трите типа творчество: творчества в технологиите, творчество в планирането на производството и творчество в реализацията на продукцията. Впрочем, в изложението си вече се спрях на същността й. Електрониката разполага с уникално предимство — поради техническия прогрес ние можем да създаваме принципно нови изделия, което не е по силите на производителите на автомобили, мебели или самолети. Ние можем да произвеждаме съвършено нови стоки и да покажем на хората как чрез тях се обогатява живота им.

Трябва да призная обаче, че на първата среща на конкурентните фирми от Европа и Япония имахме някои премеждия. Японската страна излезе с няколко доклада за бъдещите технологии. Един от европейските делегати отбеляза:

— Почакайте! Вие не говорите за битовата електроника. Вие говорите за високите, авангардни технологии, които нямат нищо общо с потребителя.

— Напротив — отговорих аз, — именно тук е грешката. Виждате ли, това, което днес наричаме висока технология, след 10 години ще бъде в ръцете на потребителите.

Той като че ли не ме разбра и попита:

— Искате да кажете, че след 10 години разработката на авангардни технологии и производството на стоки за потребление ще се слеят?

— Не, — беше моят отговор — нямам предвид точно това. След 10 години авангардните технологии ще бъдат различни от днешните. Днешните авангардни постижения утре ще се превърнат в нещо обикновено. Те ще достигнат до потребителите, може би точно до Вашите клиенти.

Само преди няколко години никой не допускаше, че лазерите могат да се използуват в домашни условия.

Мисля, че в крайна сметка изяснихме идеята си на тази първа среща и следващите срещи протекоха гладко. Нееднократно съм подчертавал, че промишлеността трябва да подпомага разширяването на търговията чрез новите технологии и че собствениците на тези технологии трябва да ги разпространяват във формата на лицензи. В случая с компактните дискове „Сони“ и „Филипс“ съвместно предоставиха лицензи на редица други фирми и сега този бизнес се разширява, макар и по-бавно, отколкото трябва, но това се дължи на първоначалната нерешителност на някои по-страхливи менажери. Поощрявам хора от други отрасли да работят толкова старателно, колкото ние самите в научните изследвания и внедрителската дейност. Каня ги съвместно да създаваме пазари. Откликът в Америка и Европа е недостатъчен, въпреки че сме възприели този подход именно от европейците и американците. Изглежда те са забравили поуките от своя собствен опит.

Друг пример за затрудненията при разширяването на търговията е данъка върху съвкупната печалба, който съществува в правните разпоредби на няколко американски щата. Този данък означава, че ако фирмата на територията на щата е филиал на чуждестранна фирма майка, тя трябва да декларира съвкупната печалба от всички поделения на фирмата майка по света. Така данъкът се определя върху основата на цялостната делова дейност, а не само върху бизнеса на територията на щата. Самото представяне на финансовите отчети изисква немалки разходи и освен това ми се струва несправедливо да се плащат високи данъци дори в случаите, когато филиалът е на загуба, ако фирмата майка като цяло реализира печалби. Винаги съм бил на мнение, че предприятията трябва да си плащат данъците и да се подчиняват на законите и разпоредбите в съответната страна, където се намират. Но данъка върху съвкупната печалба, поддържан горещо от Едмънд Браун младши по времето, когато беше губернатор на Калифорния, ми се струва удар срещу чуждестранните фирми. Няколко други щата също гласуваха подобни закони или подготвяха приемането им. Заедно с някои други членове на „Кейданрен“ решихме открито да се обявим против тези мерки. Едно проучване сред фирмите членки на федерацията показа, че от 870 фирми около 170 възнамеряваха да разширят деловата си дейност в САЩ или тепърва да започват бизнес там. Но данъкът караше всички потенциални инвеститори добре да си помислят дали е оправдано изграждането на собствено предприятие в САЩ.

Тогава в Токио имаше около 20 представителства на различни американски щати. Разговаряхме с тях и им обяснихме намеренията си да инвестираме в САЩ. Изтъкнахме единодушното си становище, че данъкът върху съвкупната печалба е пречка за капиталовложенията, която може да доведе до увеличаване на безработицата, спиране на новото строителство или загуба на приходи за щатските власти от данъчното облагане. Изпратихме писма до губернаторите на всички щати, приели закон за данъка върху съвкупната печалба. От всички тях получихме покани да посетим съответния щат. През 1984 година сформирахме делегация. Тя не представляваше десантна група за разгромяване на данъка върху съвкупната печалба, а беше наречена „Комитет на «Кейданрен» за проучване на конкретните условия за инвестиции“. Посетихме 23 щата — почти половината от всички щати в Америка. За целта се разделихме на групи. Аз бях включен в групата, която посети някои от най-ключовите щати, сред които Орегон, Индиана и Калифорния.

За наша голяма изненада, противно на всички критични забележки, идващи от Вашингтон, ни беше оказан великолепен прием. Губернаторът на Орегон даде широка гласност на посещението ни в средствата за масова информация, включително телевизията. Щатските власти отпуснаха 5 хеликоптера, за да ни разведат по двойки из възможните места за строеж на предприятия и да ни покажат красивия пейзаж. Домакините бяха много щедри към нас.

Навсякъде, където спирахме, ме молеха да произнеса реч. Във всички свои изказвания подчертавах, че работим за разширяване на световната търговия и за осезателно намаляване на търговския дебаланс между Япония и САЩ. Като произвеждаме стоките си в Америка, изтъквах аз, вносът от Япония ще намалява и ще се създават нови работни места в Америка. По такъв начин ще се плащат повече данъци и според мене това би било изгодно за всички. В Орегон казах следното: „Целта на нашия Комитет е да насърчава инвестициите. Твърде скъпо е всяка фирма поотделно да проучи възможностите. Затова решихме да обобщим впечатленията си и да представим отчета от пътуването си на всички фирми членки на Федерацията. С оглед на това ви моля да ни предоставите максимален обем информация, включително информация за доводите в полза на данъка върху съвкупната печалба.“ Съвсем откровено заявих, че според нас този данък е несправедлив.

Губернаторът на Орегон Виктор Атие се обърна към мене и каза: „Съгласен съм с Вас по отношение на данъка. Разчитайте на моята подкрепа в усилията Ви, насочени към премахването му“. Той заяви, че орегонското законодателство със сигурност ще бъде променено, но аз му отговорих: „Вашето обещание само по себе си не е достатъчно, защото ще трябва да убедите законодателните органи. В качеството си на ръководител на нашата група ще докладвам, че губернаторът на Орегон ни е помолил да вярваме на думите му, че данъкът ще бъде премахнат“. Вероятно подцених орегонския политик, защото се оказа, че щатът Орегон отмени данъка скоро след посещението ни.

Постигнахме много успехи, но Калифорния продължава да поддържа този данък. Именно този щат беше негов инициатор и той трудно ще преглътне поражението си от отменянето му. Бившият губернатор Браун все още е убеден, че данъкът е правилен и уместен. По неговите думи големите корпорации не одобряват данъка, защото не искат да кажат истината за деловата си дейност. Нещата всъщност са по-прости. Корпорациите смятат данъка за несправедлив и не искат да плащат допълнителни суми, изчислени несправедливо върху цялата печалба само заради „привилегията“ да намаляват безработицата и да подобряват условията за делова дейност в чужди за тях щати. Сегашният губернатор на Калифорния Джордж Дюкмеджян заяви, че в крайна сметка данъкът върху съвкупната печалба не е полезен за Калифорния, но засега той не е отменен.

В някои щати като например Масачузетс законът съществуваше на книга без да се прилага на практика. В този случай групата на „Кейданрен“ не настояваше за отменянето му, макар че според мене трябваше да го направи. Аз винаги държа нещата да се доведат докрай, за да се избегне неяснотата. Никога не се знае накъде ще се обърне политиката или общественото мнение. Отдавна знам, че ако човек иска да е сигурен, че си е свършил работата в Америка, трябва да има писмено уверение с подпис.

Към края на пътуването, докато групата беше в Ню Джърси и Мисури, аз се отделих от нея и заедно с още един колега от делегацията отлетяхме за Вашингтон. Отидохме в Белия дом, където разговаряхме с вицепрезидента Джордж Буш и се срещнахме с президента. Той се снима с нас и после ни покани да седнем. Започнах да му разказвам за „Кейданрен“, мисията на делегацията за проучване на възможностите за инвестиции и възприетите от японските бизнесмени спогодби за поемане на инициативата за балансиране на търговията. Президентът ни попита:

— Значи данъкът ви тревожи, така ли?

— Прав сте, г-н президент, — отговорих му аз и посочих как решихме проблема в един от щатите като му показах копие от подписаната в Индиана писмена клетвена декларация.

Знаех, че губернаторът на Индиана и много други официални представители на щатските власти са републиканци, затова казах на президента:

— Там хората са много добри.

И двамата се засмяхме, след което продължих:

— Същото ще се случи някой ден и в Калифорния.

Господин Рейгън замълча във връзка с родния си щат Калифорния.

Във фоайето бяхме срещнали стария си приятел Джордж Шулц, който покани цялата група в кабинета си. Там също заговорихме за данъка върху съвкупната печалба. Шулц отбеляза:

— Разбираме, че данъкът ви създава проблеми. Тогава защо не отидете в някой щат, където той не съществува?

— Идеята е добра — отговорих аз, — но това няма да ни помогне, Джордж, защото отидохме в Калифорния преди приемането на закона за данъка. Във Флорида той беше гласуван една година след като се бяхме спрели на този щат. Ако щатските власти приемат закона след като изградим предприятие там, ние не можем да направим нищо. Не знаем какво ще се случи оттук нататък.

— Освен това — пошегува се той, — съветвам ви да построите следващото си предприятие на колела — малки „данъчни“ колела.

Всички членове на „Кейданрен“ бяха изненадани от постигнатия от нас успех по отношение на данъчния проблем. По моя преценка допринесохме за увеличаването на инвестициите ни в САЩ чрез създаването на по-благоприятен климат там. Същевременно Япония облекчава условията за инвестициите, производството и бизнеса на чуждестранните фирми в страната. Така би трябвало да бъде. Все повече японски фирми се насочват към САЩ и Европа, но все още съществуват съмнения за бъдещето. Заплахата от протекционизъм още е надвиснала над главите ни. Изглежда той е първото средство, към което се прибягва при търговски затруднения и оплаквания.

В нашата съвременност е немислимо да се води война поради търговски съображения. Ето защо всяка държава е длъжна да се обърне с лице към необходимостта от промени, колкото и да е трудно да се вземат съответните решения. Япония сега преживява болезнен период на преустройство на икономиката с цел намаляване на традиционната ориентация към износа. Другите държави също имат свои икономически проблеми и несъмнено в бъдеще ще се появят нови трудности. Ще трябва да се научим заедно да понасяме неволите, ако искаме световното стопанство да се приспособи към новите реалности и да се постави на равноправна основа.

Световната икономическа система се изплъзна от контрол. Националните икономики зависят от благоволението на финансовите опортюнисти. Цели фирми стават обект на размяна между търговците на капитали. Утвърдени престижни фирми се самоизяждат в гонитбата на бързи печалби. Някои държави издъхват под бремето на външните дългове, за чието ликвидиране няма никаква надежда. Тъй като редица индустриалци влагат парите си във валутната игра вместо в бъдещето си, възможностите на определени страни да произвеждат необходимите им промишлени стоки бързо намаляват. Нито една от посочените дейности не ни помага да изградим по-добрия, по-стабилен свят, към който се стремим.

Време е световната общественост да вземе мерки за подобряване на положението. Минаха над 40 години от края на Втората световна война. Над четири десетилетия ни делят от Бретън-Уудската конференция на Международния валутен фонд, насочила свободния свят към пътя на икономическо развитие, по който сме вървели успешно в продължение на толкова години. Длъжни сме да изградим модерна система, за да оцелеем. С тази задача трябва да се заемат държавните глави и ръководителите на правителства, подпомагани от частния сектор. Преустройството на съществуващата система ще изисква голяма политическа и морална смелост.

Вярвам, че човечеството го очаква светло бъдеще, което обещава вълнуващи технически постижения за благото на всеки жител на планетата. Само чрез разширяване на световната търговия и стимулиране на новите производства можем да се възползуваме от открилите се пред нас възможности. Живеем в свободен свят, способен да твори чудеса. Япония доказа тази способност като превърна значението на думите „Произведено в Япония“ от нещо непознато в нещо първокачествено. Но не е достатъчно това да бъде постигнато от една държава или група държави. Представям си бъдещето като прекрасен свят с отлични стоки и услуги, където всяка държава ще използува марката си като символ на високо качество и конкуренцията за спечелените с труд пари на потребителите ще се води на справедлива основа, отразяваща разумните валутни курсове. Вярвам, че такъв свят може да се изгради в недалечно бъдеще. Предизвикателството е голямо и успехът ни зависи само от силата на волята и решителността ни.