Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (6)

3

Като се връщам назад към миналото, разбирам ясно какви други проблеми имахме тогава. Първият ни магнетофон беше обемиста машина с тегло 35 килограма. Бяхме му определили цена от 170 000 йени. Това бяха много пари за Япония по време на окупацията, когато официалният курс на новата йена беше 360 йени за един щатски долар. Малко хора в Япония можеха да си позволят да изхарчат толкова пари за нещо, което не знаеха дали ще им потрябва. (Тогавашната месечна заплата на млад специалист с висше образование в промишлеността беше под 10 000 йени). Направихме 50 магнетофона за пазара, какъвто едва ли съществуваше за нашата продукция. Нито Ибука, нито аз имахме някаква подготовка в областта на потребителското търсене. Нямахме опит също в производството и продажбата на стоки за потребление. Ибука се беше занимавал само с държавни поръчки или доставки за радиотехническите служби, с изключение на късовълновите приставки и резервните части за фонографи. Аз самият никога не бях произвеждал нещо за продажба на друг. Въпреки подготовката си в областта на управлението, която придобих като момче от баща си и използувах във флота, нямах никакъв опит в търговията. Никога не ни беше хрумвало на мене или на Ибука, че това ще ни потрябва. Ибука твърдо вярваше, че е достатъчно да произвеждаме висококачествени изделия и поръчките ще дойдат от само себе си. Аз бях на същото мнение, така че и двамата имаше още много да се учим.

Бяхме инженери и мечтаехме да преуспеем. Смятахме, че ако произведем уникален продукт, със сигурност ще натрупаме състояние. Бях изпълнен с решителност да успеем с магнетофона. След като го направихме, аз го демонстрирах всеки ден, навсякъде, където намирах слушатели. Разнасях го по предприятия и университети. Качвах го на камиона и ежедневно го показвах на приятели, записвах говора и пеенето им. Сякаш се бях заел с развлечението им, защото изваждах магнетофона, записвах гласовете на хората и после им пусках записа за тяхна радост и изненада. Всички го харесваха и никой не искаше да си го купи. Отговорът винаги се свеждаше до следното; „Това е забавно, но е прекалено скъпо за една играчка“.

Тогава разбрах, че за бизнеса не е достатъчно да имаш уникална технология и да произвеждаш уникални изделия. Трябва също така да продаваш продукцията си, а за тази цел трябва да покажеш на потенциалния купувач реалната стойност на предлаганите продукти. За моя изненада осъзнах, че трябва да се превърна в пласьор на продукцията на нашата малка фирма. Имахме късмет, че работехме с такъв гений като Ибука, който се съсредоточи изцяло върху обновяването на конструкцията и производството, докато аз се научих да реализирам продукцията.

Щастливият случай ми помогна да се ориентирам. Все още се чудех къде бъркаме при неуспешните си опити да продаваме нашите магнетофони, когато по случайност минах покрай един антикварен магазин недалеч от жилището ми в Токио. Не проявявах подчертан интерес към антиквариата и не бях истински ценител. Стоях пред витрината, разглеждах старите произведения на изкуството и се удивявах на високите цени на етикетите, когато забелязах как един клиент си купи стара ваза. Без никакво колебание той извади портфейла си и отброи куп банкноти на антикваря. Цената беше по-висока от цената на нашия магнетофон! Защо става така, недоумявах аз. Защо хората са готови да платят толкова много за един стар предмет без практическа стойност, докато една нова и толкова важна вещ като магнетофона не привлича клиентела. Струваше ми се очевидно, че стойността на магнетофона е далеч по-голяма от тази на антикварните предмети поради способността му да подобри бита на множеството хора, които влизат в допир с него. Малцина можеха да оценят изяществото на вазата, а и такава скъпа вещ едва ли би служила на много хора, защото те биха се страхували, че ще я счупят. От друга страна, нашият магнетофон можеше да се използува от стотици, даже хиляди. Той можеше да ги забавлява, разсмива, обучава и помага да се усъвършенствуват. За мене нямаше съмнение — магнетофонът беше по-изгодна сделка. Осъзнавах обаче, че вазата има собствена стойност за колекционера на антикварни предмети и той се ръководи от собствени съображения при влагането на толкова много пари в подобен предмет. Някои от прадедите ми бяха правили същото, щеше да дойде и моят ред. Но в онзи миг разбрах, че трябва да открием хората и учрежденията, които биха оценили стойността на нашия продукт.

Ние забелязахме, или по-точно Тамон Маеда забеляза, че в периода непосредствено след войната се чувствуваше остър недостиг на стенографи, защото много хора трябваше да напуснат училище и да отидат да работят във военната промишленост. Докато се преодолее недостига, японските съдилища трябваше да се справят с наличния контингент преуморени съдебни стенографи. С помощта на Маеда успяхме да демонстрираме уреда си във Върховния съд на Япония и почти незабавно продадохме цели 20 магнетофона! За работещите за съда не представляваше никакъв проблем да преценят практическата полза от нашите изделия. Те веднага разбраха значението на магнетофона — за тях той не представляваше играчка.

Според мене беше логично от съдилищата да преминем към учебните заведения в Япония. На едно от поредните съвещания за реализацията на продукцията Ибука подчерта, че японското образование традиционно набляга на четенето, писането и умението да се използува сметало.

Когато американците дойдоха към края на войната, те изтъкваха значението на словесното общуване и на аудио-визуалната подготовка. Японското министерство на просветата се вслуша в мнението им, но училищата в Япония разполагаха с оскъдна материална база, състояща се главно от 16-милиметрови филми с дикторски текст на английски език. Те не допринасяха кой знае каква полза, защото английският беше забранен и изучаването му беше премахнато по време на войната. Последицата от забраната беше, че малцина преподаватели, да не говорим за учащите се, владееха езика до такава степен, че да използуват звукозаписа във филмите. Идеята да се използуват магнетофони за презапис на езика за учебни цели бързо се възприе и скоро се разпространи в училищата из цялата страна. Всяка префектура или област в Япония разполагаше с филмово студио, но всички материали бяха на английски език. Трябваше да се намери начин за преподаване на японски. Логично беше най-подходящото средство да се окаже магнетофонът.

Тези промени в образователното дело се извършваха на ниво префектура, но ние разбирахме, че не след дълго всяко училище ще се нуждае от магнетофон и ще иска да си набави такава техника. Ибука научи, че училищата разполагат със средства за такива цели и затова се опитахме да разработим по-малък апарат за учебни цели на по-достъпна цена за отделните училища. Първият ни успех беше магнетофон със средни размери, по-голям от дипломатическо куфарче и по-малък от куфар. Нарекохме го вариант „X“. Той беше прост, надежден, еднопистов, със скорост седем и половина инча в секунда. Сватбеният подарък за Йошико и мене от сътрудниците на фирмата през 1951 г. беше първият модел магнетофони от този тип.

Започнахме да произвеждаме портативни апарати с по-привлекателен външен вид. Постепенно ставахме по-самоуверени. Фирмата започна да се разширява. Преместихме се в по-солидна съседна сграда на Готеняма. Новите идеи в крайна сметка се възприемаха, в някои случаи даже прекалено възторжено, но Япония изграждаше ново общество, а не възстановяваше старото.

В процеса на съзряването ние попаднахме в друг тип война, която ни научи на много неща за международния бизнес, в който щяхме да се впуснем. За получаването на висококачествен запис на сигнала върху лентата на нашите магнетофони, ние използувахме патентованата от д-р Кензо Нагаи високочестотна система за променлив ток с пренапрежение. Тази система размагнетизираше лентата преди тя да стигне до записващата глава, прилагаше променлив ток към записвания сигнал и произвеждаше записи с много по-малък шум и изкривявания от предишните системи върху основата на постоянен ток. Бяхме така уверени в бъдещето на звукозаписната технология, че искахме да купим патента, който принадлежеше на „Анрицу Илектрик“ — тогава, както и сега, филиал на „Нипон Илектрик Къмпани“, съкратено „НЕК“. Не разполагахме със средства, за да откупим патента изцяло, но купихме половината през 1949 година, а другата половина остана собственост на „НЕК“. Д-р Нагаи беше регистрирал патента в Япония и по-късно разбрахме, че той е подал молба за патентоване на изобретението и в САЩ в навечерието на войната (през декември 1941 година). Беше изпратил данни за него в Конгресната библиотека и други учреждения през същата година. Патентът му не беше регистриран в САЩ, защото според мене времето беше възможно най-неподходящо, но все пак резултатите от изследванията му бяха достъпни за заинтересованите лица и учреждения в Съединените щати.

След закупуването на патента разпратихме писма до производителите на магнетофони от цял свят, за да ги уведомим, че притежаваме патента на системата за променлив ток с пренапрежение и предлагаме лицензи. Съобщавахме им също така, че ако искат да продават в Япония магнетофони с тази система, трябва да получат лиценз от нас. Получихме отговори от няколко фирми, които ни пишеха, че нямат никакво намерение да продават магнетофони в Япония и затова не виждат смисъл в закупуването на лиценз от нас. Знаехме, че системата се използува в чужбина от производители без необходимия лиценз, но нямахме представа как трябва да постъпим спрямо тях. Веднъж един офицер от патентната служба към главната квартира на съюзническите сили се обади на Ибука и каза, че иска да се видят. По онова време да ти се обадят оттам означаваше, че трябва да си подготвен за възможността да те хвърлят в затвора заради някакво нарушение, за което даже и не подозираш или заради някаква случка в миналото. Ибука толкова се разтревожи, че се обади на жена си и й разказа за повикването, за да я подготви. Той взе със себе си Маеда за преводач. Ибука се оказал достатъчно предвидлив и носел всички документи, отнасящи се до нашата покупка на патента. Офицерът започнал да преглежда документите. Напрежението растяло. Той прегледал всичко, отпуснал се, усмихнал се и потвърдил, че всичко е наред. Всички се усмихнали с облекчение и случаят свършил благополучно. Накрая офицерът ги почерпил с кафе.

Скоро след това разбрахме, че токийската търговска компания „Балкъм“ внася магнетофони от САЩ. Пратихме им писмо с предупреждение за нашия лиценз върху системата, използувана в тези апарати. Те пренебрегнаха писмото ни и затова решихме да ги съдим за нанесена вреда на търговска фирма. За нас решението беше важно, защото в японските съдилища ищецът по гражданските дела трябва да плати голяма такса, която не се връща след края на делото, в зависимост от сумата, за която той възбужда дело. Това е начин да се пресекат необмислените граждански искове. Решението да се отнесем до съда означаваше големи разходи за нас, но ние се чувствувахме достатъчно смели и прави, за да подадем иск. Освен това патентът ни вече беше получил одобрението на окупационните власти, макар и в устна форма.

Съдът разгледа иска и го удовлетвори. Ние се отправихме тържествено към магазията на митницата със съответните длъжностни лица и смело запечатахме вратата със съдебния печат, за да не позволим на „Балкъм“ да изнесе магнетофоните си оттам до пълното изясняване на случая. Местните вестници харесаха тази история и широко я отразиха. Печатът я разтълкува като рядък пример за японска самостоятелност — малка японска фирма предизвиква големите американски производители. Хората от „Балкъм“, разбира се, побесняха от гняв и докладваха за претенциите ни на производителя в САЩ, който отговори, че е закупил лиценза за системата от „Армър Рисърч“, собственик на патент върху системата за променлив ток с пренапрежение.

Всички се ядосаха. Фирмата „Армър Рисърч“ изпрати своя юрист Доналд Симпсън в Япония. За пръв път се срещнах с американски юрист и бях дълбоко впечатлен колко непреклонен конкурент беше той. Ние обаче успяхме да докажем, че английският превод на работите на д-р Нагаи е бил предоставен на широката публика в Съединените щати преди „Армър“ да патентова системата. Ако методиката на д-р Нагаи можеше да се приеме за общодостъпна, то тогава системата за променлив ток с пренапрежение се оказваше обществено достояние в САЩ и едва ли се налагаше да се патентова там. Заплаших, че ще отида в САЩ и ще анулирам патента на „Армър“. В действителност нямах представа как може да стане това, но то трябва да се е сторило възможно на опонентите ни, защото в съда те признаха патента на д-р Нагаи. Спорът се проточи цели три години, но победата ни през март 1954 година означаваше, че всички магнетофони със система за променлив ток с пренапрежение, които се продаваха в Япония, даже големите апарати на „Ампекс“ за радиостанции, щяха да ни носят доход под формата на лицензионен платеж. При споразумението се съгласих да не нападаме „Армър“. Получихме правото да използуваме патента на „Армър“ в САЩ и така можехме да изнасяме апарати в САЩ без да плащаме лицензионна такса. Нещо повече, можехме да продадем на свой ред лиценза на други японски производители и ако те изнасяха продукцията си за Съединените щати, ние получавахме половината лицензионен платеж. Възползувахме се от тези права в продължение на много години. Това бяха първите ми преговори с американци и те завършиха толкова успешно, че ми вдъхнаха смелост за бъдещата работа. Да, щях да забравя, по-късно наех Доналд Симпсън да работи за нас.