Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (2)

2

За пръв път прочетох за магнитния запис в списание „Радио и експерименти“, когато бях ученик в прогимназията. Дотогава твърде малко японци имаха електрически фонографи за лошокачествените плочи от шеллак или алуминий със стоманени игли, които възпроизвеждаха звука лошо и бързо износваха плочите. Обаче японската радиоразпръсквателна компания „НХК“ внесе грамофони със стоманен ремък. Това беше съвършено нов модел. В него се използуваше метална лента или ремък като записващо средство и поради това възпроизвеждаше звука много по-точно от електрическите апарати като новия ни „Виктор“.

Почти по същото време стана известно, че д-р Кензо Нагаи от университета „Тохоку“ е изобретил жично записващо устройство. Бях очарован от идеята да запиша гласа си и реших да си направя такъв уред. Нямах практически никакви познания, но притежавах безразсъдния ентусиазъм на младостта. Затова отидох да си купя проводник от типа на този, който се използува за струни на пианото и се залових за работа. Първото предизвикателство или поне най-голямото предизвикателство беше да разработя и направя записваща глава. Работих над нея почти цяла година, опитвах какво ли не, но все не успявах. По-късно разбрах защо съм се провалил: междината на главата, т.е. мястото, където звукът се предава на проводника във формата на електронен сигнал, е била прекалено голяма и сигналът просто се е разсейвал. Нямах представа за значението на отклоняващото напрежение, което д-р Нагаи беше усъвършенствувал и не знаех как да го използувам за електричество. Книгите и списанията, до които имах достъп тогава, не обясняваха тези неща и знанията ми бяха твърде примитивни. И така, аз продължавах да се боря, въоръжен с познания, които не надхвърляха рамките на най-простите принципи и елементарните практически методи. Неуспехите ме разочароваха и дразнеха, но не ме отчайваха.

В последния клас на прогимназията казах на родителите и учителите си, че ще се явя на изпитите за природо-математическите паралелки в гимназия №8. Японското училище имаше много напреднала за времето си програма и в гимназията се изучаваше това, което в САЩ преподаваха в първите два курса по колежите. Решението ми изненада всички, защото независимо от добрите ми бележки по точните науки и математика, общият ми успех беше твърде слаб. Напомниха ми, че ако искам да се занимавам с природо-математически науки, трябва да положа много тежки изпити по предмети, които бях пренебрегвал. Знаех това, но бях непреклонен. Така станах „ронин“. В древността „ронин“ наричали самураите, които нямат господар или са загубили владенията си. Дори и в днешно време продължават да наричат „ронин“ също ученик, който е занемарил учението и трябва да отделя допълнително време за самоподготовка за изпитите. В продължение на цяла година седях и учех по-старателно от когато и да е било. По английски език, напредналия курс по математика и по японска и китайска класическа литература имах частни учители. Цяла година не правех нищо друго, само учех. И се справих.

Бих се радвал, ако можех да кажа, че в резултат на упорития си труд съм се наредил сред първите в класа, но такова твърдение не би било вярно. И все пак се отличих посвоему: станах най-слабият ученик от моето училище, който някога е бил приет в природо-математическата паралелка на гимназия №8. Преди мене нито един ученик, който е завършил 180-ти по успех в класа си, не е бил приет там, но аз успях поради едногодишното ми упорито учение и решителността ми. Винаги съм бил решителен.

Естествено, оказа се, че гимназията не е чак толкова прекрасна. Открих, че даже в природо-математическия профил има много скучни и безинтересни предмети като например минералогия, ботаника и други неща, които не ме интересуваха. Бях изправен още веднъж пред опасността да се проваля, но в третата година, когато можехме да се специализираме, аз си избрах физиката, по която винаги съм бил пълен отличник. Бях влюбен във физиката и обожавах всичките си учители по този предмет.

Но въпреки оптимизма и ентусиазма ми, 1940 година и изобщо бъдещето се очертаваха във възможно най-мрачните краски. Светът беше неспокоен. В Европа Франция беше капитулирала пред германската армия, изтребителите на „Луфтвафе“ бомбардираха Англия, а Уинстън Чърчил убеждаваше народа си, че занапред не го очаква нищо друго освен „кръв, труд, сълзи и пот“. Япония вървеше към катастрофа, въпреки че новините звучаха благоприятно и цензурата действуваше с пълна сила. Като ученици ние не се замисляхме много върху световните проблеми и дори върху вътрешната политика, но военните, които контролираха държавата, прокараха Закона за мобилизацията през 1938 година, така че когато започнах да уча в колежа, Япония вече господствуваше на картата на Азия. Всички стари политически партии в страната бяха разпуснати. Притисната икономически от САЩ и съюзниците му и изправена пред заплахата да бъде откъсната от източниците си на суровини и петрол, Япония взе решение при необходимост да влезе във война със Съединените щати, за да оцелее и да запази контрола си над държавите, които беше принудила да се включат в т.нар. „сфера на съвместно благоденствие в голяма източна Азия“. Твореше се история, но аз през цялото време се интересувах само от физика.

Един от любимите ми учители в гимназията, Гакуюн Хатори беше много любезен към мене и изигра голяма роля в живота ми. Бях добър по физика и учителят Хатори, който с голямо задоволство наблюдаваше развитието ми, знаеше, че влечението ми към неговата наука се е запазило и след завършване на средното училище. Когато дойде време да се замисля за следването, аз се посъветвах с него. Знаех, че във Физическия факултет на Имперския университет в Осака работят такива известни учени като Хидецугу Яги, изобретателят на антената Яги, която има толкова голямо значение за разработването на съвременния радар. В същия факултет работеше и професор К. Окабе, създателят на магнетрона — уред, който за пръв път направи възможно произвеждането на енергия на микровълнови честоти.

Един ден учителят Хатори ми каза: „Морита, един мой съученик от Токийския университет сега преподава и в Осака. Името му е Цунесабуро Асада. Той е много изтъкнат учен в областта на приложната физика. Ако проявяваш интерес, мисля, че професор Асада е човекът, с когото трябва да се срещнеш. Защо не се запознаеш с него през лятната ваканция? Мога да ти уредя среща с него“. Подскочих от радост при този шанс и през следващата лятна ваканция отидох право в Осака и потърсих професор Асада.

Той ми хареса от първия миг, когато влязох в разхвърляния му кабинет. Професорът беше нисък, закръглен човек, с пламъчета в очите. Говореше с твърдия, носов акцент, характерен за Осака. Очевидно имаше слабост към шегите и въпреки че беше водеща фигура, не обичаше да играе ролята на строг или надут професор. Той беше рядкост за Япония, където на учителите и преподавателите се гледа с почит, даже преклонение и те като правило приемат сериозно високия си пиедестал. Професор Асада като че ли не се интересуваше от примамките на положението си. Още от самото начало си допаднахме. Именно срещата с този прекрасен човек ме накара да предпочета Осака за следването си пред по-известните университети в Токио или Киото. Както в Токио, така и в Киото университетите имаха добри физически факултети, пълни с професори, които бяха светила в японската наука, но бяха по-големи доктринери или по-възрастни. Поне така ми се струваше тогава.

Професор Асада ме разведе из лабораторията си и дълго си говорихме. Той проведе един вид устен изпит — искаше да разбере какво зная, какви опити съм правил, какво съм конструирал, какво ме интересува. След това ми разказа за работата в лабораторията си и това окончателно ме убеди. Професор Асада се занимаваше много сериозно с приложна наука и един от въпросите, по които работеше, беше телефонията със светлинни лъчи на базата на живачни лампи с високо налягане. Той можеше да демонстрира как светлинните лъчи с много висок интензитет се модулират със звукови честоти. Исках да се уча при този блестящ, уверен и изненадващо предразполагащ и остроумен учен.

По отношение на модерната физика Имперският университет в Осака се беше превърнал в Мека за сериозните студенти и експериментатори. Той разполагаше с най-новия факултет по природо-математически науки и затова материалната му база беше най-съвременна. Освен това университетът като цяло беше нов и повечето професори и преподаватели бяха по-млади хора, които не се чувствуваха обвързани с остарелите идеи.

Баща ми беше разочарован, че не съм предпочел икономиката пред физиката за университетската си кариера. Според него, ако така или иначе трябва да се занимавам с природо-математически науки, то по-добре да бях записал селскостопанска химия, която би била по-полезна за производството на саке. Вместо това аз бях избрал най-фундаменталната наука — физиката. Исках да разбера причините за функционирането на нещата. Той не се опита да ме разубеждава, но съм сигурен, че въпреки всичко той очакваше да се заема със семейния бизнес, когато му дойде времето. Вярваше, че физиката в крайна сметка ще си остане за мене само хоби и понякога се страхувах, че той ще се окаже прав.

Но, разбира се, когато постъпвах в университета, войната беше започнала и лабораторията на професор Асада беше получила нареждане да работи като изследователска база на военноморските сили. Продължавах с експериментите, но пропусках колкото е възможно повече лекции, за да ми остане максимално време за лабораторията. Смятах, че повечето професори са скучни като преподаватели и тъй като всички те бяха писали учебници и книги, винаги можех да прочета какво имат да кажат. Поради отсъствията си от лекции прекарвах в лабораторията повече време от останалите студенти. Професор Асада все повече ми помагаше и не след дълго можех да му помагам от своя страна при изпълнението на някои второстепенни поръчки от флота, главно в областта на електрониката, която беше по-близка до чистата физика от старите електрически или електромеханични схеми.

В университета професор Асада се считаше за специалист по приложна физика и журналистите често се обръщаха към него с въпроси за науката. Впоследствие той започна да води кратка седмична рубрика за най-новите постижения на науката и технологията или поне за онези постижения, които не представляваха военна тайна. Читателите му пишеха писма, в които го можеха за мнение относно техните собствени научни идеи. Рубриката стана доста оживена и популярна.

Често помагах на професор Асада в изследователската му работа, а понякога, когато той беше твърде зает, аз списвах рубриката. Спомням си, че веднъж по повод на теорията за атомната енергия бях изразил мисълта си по следния начин: „Ако е налице съответното отношение към атомната енергия, може да се създаде изключително мощно оръжие“. Тогава идеята за атомната енергия или атомното оръжие изглеждаше доста отвлечена. В Япония имаше два циклотрона и към осъществяването на ядрена реакция се напредваше много бавно. Доколкото съм осведомен, с тогавашната японска технология можеха да се отделят само няколко милиграма уран-235 дневно, което означава, че според изчисленията бяха необходими 20 години, за да се натрупа достатъчно количество уран за създаване на атомна бомба. Разбира се, не знаех докъде са стигнали учените в САЩ и Германия. Освен това никой в Япония не знаеше за проекта „Манхатън“^[1].

Част от работата на професор Асада се състоеше в изследвания за японския императорски флот и аз му помагах. Така се свързах с няколко офицера от военноморските сили. Те работеха в Центъра за авиационни технологии в Йокосука, близо до Йокохама. Бях пред завършване и още не бях получил призовка за армията, когато един офицер ми съобщи, че завършилите физика могат да подадат молба за краткосрочна служба и да станат технически офицери като положат само един изпит. Идеята да стана военноморски офицер не ме въодушеви особено, но си помислих, че все пак е по-разумно да съм доброволец и да избера местоназначението си, отколкото да бъда призован в армията или флота и да нямам никакво право на избор. Един друг офицер, капитан, дойде веднъж в лабораторията да ми каже, че съществува и друга възможност. Тогава военноморските сили имаха програма за насочване на наборниците към университетите. Студентите второкурсници можеха да подадат заявление за постъпване на служба и ако молбата им бъде удовлетворена, те ставаха служители във флота до края на живота си. Последната уговорка ми прозвуча доста обезпокояващо — не исках да ставам военноморски офицер от кариерата — но проявих интерес към алтернативата. Разбрах, че офицерите на срочна служба със специалност физика се назначават на действуващите кораби, за да управляват току-що внедрените радарни устройства, но това означаваше служба в зоната на военните действия и може би край на учението, ако не и на живота ми. И така, имах следните възможности: да изчакам призовка с неизвестно назначение, да подам молба за срочна служба и да плавам или да подпиша постоянен договор с флота и да продължа учението.

Капитанът ми препоръча да се явя на изпит за стипендиант с постоянно място във флота, за да мога да продължа работата си в същата лаборатория и да се дипломирам. Каза ми, че не би искал такива ревностни научни работници да плават на бойните кораби. Той си представяше, че ако ме включат в програмата, ще премина елементарен курс на военно обучение и ще се върна след това в изследователския център. „Това е най-безопасният път за тебе“, каза ми той. „Ти ще можеш да продължиш научната си работа, а ние ще можем да продължим да те използуваме“.

Не се налагаше дълго да размислям. Реших, че за момента най-доброто беше да предпочета постоянната работа във флота, а какво щеше да стане после никой не знаеше. И така, аз се явих на изпита и го издържах. Военноморските сили ми дадоха месечна заплата 30 йени и златна котва, която трябваше да нося като отличителен знак. Така станах военнослужещ, изпратен в университета и работата ми се състоеше в това да продължа следването си по физика. Това обаче не продължи дълго. Когато бях в трети курс, войната се засили и ние, студентите по физика, попаднахме под прекия контрол на военните, както всички японци. В началото на 1945 година получих направление за отдела по авиационни технологии в Йокосука.

Очакванията ми не се оправдаха. Настаниха ме в спалното помещение за работници и първата сутрин, вместо да отида в лабораторията, както предполагах, бях пратен под строй с останалите мобилизирани работници във фабриката. Някой ми подаде метална пила и ме прати в машинното отделение. Заредиха се дни на робски труд във фабриката, където пилех стоманени части. След няколко дни започнах да си мисля, че ако не се измъкна скоро оттам, със сигурност ще полудея. Из цяла Япония прекратяваха учебните занятия и пренасочваха работниците от по-маловажните производства към военната промишленост. Вече не правеха изключение и студентите в областта на точните науки.

Йошико Камеи, жената, която впоследствие стана моя съпруга, също била изпратена от учебната зала на колежа в една фабрика, където изработвала дървени части за крилете на малък учебен самолет, наречен „Ред Драгънфлай“. Там се научила да работи с дърводелски сечива и до ден-днешен умее да си служи с тях. Когато бомбардирали фабриката за самолетни части, тя била препратена в цех, където шиели болнични халати за ранените, а оттам — в печатница за военновременни книжни пари на окупационните власти в различни части на Азия. С напредването на войната повечето училища започнаха да провеждат занятия само веднъж седмично, а някои училища изобщо не работеха. Малко младежи бяха останали да работят в страната, защото Япония беше разпростряла военната си мощ нашироко. Йошико и аз се срещнахме чак през 1951 година и се оженихме същата година.

След няколко седмици изнурителен труд във фабриката някой изглежда беше разбрал, че погрешно съм попаднал там, защото изведнъж и без обяснения бях прехвърлен в оптическата лаборатория. Почувствувах, че се връщам към работата, която познавам най-добре. Там работеха офицери и работници от фотографските училища, но аз бях единственият студент по физика и затова ми оставяха всички трудни технически проблеми. Първата ми задача беше да се опитам да разработя способ за предпазване на самолетните снимки от повредите, причинявани от изпразванията на статично електричество във високите слоеве на сухата атмосфера. За тази цел ми трябваше достъп до добра библиотека и си разработих план. Преструвайки се, че идвам право от флота, се обадих на един много известен професор от Научноизследователския институт по физика и химия в Токио, професор Джиро Цуджи, за да получа разрешение да ползувам библиотеката на института. Той любезно ми предложи пълно съдействие.

След това подадох молба в службата си да ми се позволи ежедневно да ходя в Токио по работа. Трябва да съм бил много убедителен, защото почти незабавно получих разрешение. Беше много уморително обаче да пътувам с бавните претъпкани военни влакове от Йокохама до Токио. Затова се преместих при един мой близък приятел и съученик от основното училище, който учеше право в Токийския университет, преди да бъде призован в армията. В делничните дни ходех в института, а в събота се връщах в работническото общежитие и прекарвах почивните дни с колегите си. Учех се на хитрости пред военните.

Аз обаче не бягах от работа. Опитвах се да си представя как да се избягнат искрите статично електричество. Знаех, че въздушните снимки се правят с аерофотограметрични камери с големи ролки. Статичното електричество често пораждаше искри в тях и повреждаше снимките. Докато четях и експериментирах, ми хрумнаха някои идеи. Ходех в тъмната стая, където разполагах с достатъчно филми и се опитвах изкуствено да предизвикам искри в лабораторията. Използувах различни напрежения при различните части на фотоапарата и филмите и сменях полюсите. За кратко време успях да имитирам явлението в лабораторни условия почти напълно. В първия си доклад посочвах, че макар и да съм успял да възпроизведа явлението до известна степен, все още не съм в състояние да кажа със сигурност какво го предизвиква и как да го предотвратя, а не мога да продължа експеримента, защото оптическата лаборатория не разполага с необходимата база. Разбира се, най-подходящото място с най-доброто оборудване беше лабораторията на професор Асада и помолих да бъда изпратен временно в нея.

Мислех си, че ще улесня началниците си при вземането на решение като им кажа, че няма да се наложат разходи за пътни и квартирни, защото лабораторията се намира в университета, където съм учил. Нуждаех се само от разрешението им да правя изследвания в лабораторията. Единствените разходи, които се налагаха от тяхна страна, бяха за закупуване на големи количества филми, тъй като по онова време филми не се намираха и нямах откъде другаде да си набавя. Надявах се, че ако ми разрешат, ще мога да завърша разработката с по-съвършеното оборудване в лабораторията на Асада. Освен това разчитах, че ще мога да използувам отчета за работата си като научна разработка.

Аргументите ми бяха приети и ми отпуснаха филми, които натъпках в раницата си, когато тръгнах към университета. Така че след няколко месеца, докато останалите здравата се трудеха, аз живеех в предишния си апартамент, който семейството ми беше наело като студент, получавах ценни съвети от професор Асада и само пращах седмични отчети за работата си. Така имах възможност да се занимавам с предишната си работа с темпове, които ми допадаха и, разбира се, продължавах да се уча от професор Асада.

Четиридесет години по-късно, през 1985 г., присъствувах на среща на бившите сътрудници в оптическата лаборатория. Произнесох реч, в която признах мотивите си за напускането. Казах, че съм постъпил много егоистично се извиних за всички неприятности, причинени от егоизма ми на останалите сътрудници. Всички изръкопляскаха. Тогава се изправи бившият ми пряк началник и заяви, че и той трябва да признае нещо. Той сподели, че в деня, когато съм тръгнал за Осака, екипиран с филмите и личната си свобода, той докладвал на висшестоящия началник, адмирал. „Адмиралът побесня! Той строго ме смъмри и заяви, че постъпката ми е безпрецедентна“. Нравоученията продължили два часа, след което началникът ми бил отпратен със заповед незабавно да замине за Осака и да върне Морита. На следващата сутрин той се явил пред адмирала да доложи, че тръгва, за да ме докара обратно, но адмиралът нетърпеливо махнал с ръка и му казал да не се занимава повече с този въпрос. Така съм могъл да остана в Осака. Цели 40 години обаче не съм знаел за неприятностите, които съм предизвикал и почувствувах, че дължа двойно извинение. Добре се посмяхме като си припомнихме случая.

След завършването на университета автоматично станах професионален военноморски офицер. Това означаваше, че трябва да премина курс по истинска военна подготовка и затова ме откараха в морско-десантната база в Хамамацу, недалеч от Нагоя, където завърших обичайния четиримесечен курс по политическа и техническа подготовка на офицерския състав. Беше ми трудно, но се чувствувах удовлетворен от възможността да доказвам себе си физически.

По онова време само студентите с физико-математическа специалност като мене можеха временно да останат извън военната служба. Брат ми Казуаки, студент по икономика в университета „Уаседа“, не успя да се отложи и получи призовка за флота. Подготвяха го за полети на изтребители с двоен двигател. Веднага след като завърших и отидох в базата в Хамамацу, той се намираше във военновъздушната база Тойохаши, в непосредствена близост до мене. Всеки ден прелиташе с учебните самолети над нашите казарми. Брат ми имаше късмет, че го зачислиха към изтребителите с двоен двигател за нощни полети, защото обучението за тях беше доста продължително и войната свърши, докато той още беше на подготовка. Някои от съучениците му бяха изпратени на подготовка за обикновени изтребители. Курсът за тях беше много по-кратък, някои от тях станаха камикадзе, тръгнаха на полети със самоубийствена мисия и не се завърнаха.

По-малкият ми брат Масааки беше още ученик. Военните насърчаваха младежите да постъпват в армията като доброволци. Записваха се цели класове. Тогавашна Япония кипеше от военен ентусиазъм и младите хора, които не искаха да стават доброволци, бяха застрашени от изолация. Ето как Масааки, едва 14–15 годишен, заяви, че целият му клас е решил да се запише във флота. Родителите ми бяха поразени. Аз също не исках той да отиде там, но той настоя. Спомням си сълзите на майка ми, когато той тръгна. Аз го изпратих до влака и също се разплаках. Включиха го в курсове за подготовка на летци от военноморските сили, но за щастие войната междувременно приключи. Ние, тримата братя, попаднахме на самолетите на военноморските сили по едно или друго време. Заради опитите си често участвувах в нощни полети като пътник, за да изпробвам оборудването, което използувахме при разработката на оръжието с термично прицелване. Колегите ми ме учеха да карам самолет — неофициално, разбира се. По едно време и тримата братя летяхме и майка ни си мислеше, че няма никаква надежда да оцелеем. За щастие, и тримата преживяхме войната благополучно.

Войната със САЩ беше трагедия. За повечето японци тя представляваше и шок, въпреки цялата пропаганда за заговора на западните страни против Япония. Естествено, като дете не разбирах всички политически събития през 20-те и началото на 30-те години, но когато станах на 13 години, през 1934 г. година, в училище започнахме да учим военно дело два часа седмично. През всички тези години ни учеха да считаме Съветския съюз за потенциален враг и да очакваме война с него. Втълпяваха ни, че комунизмът е опасен и че причината за японското присъствие в Манджурия е необходимостта от сигурна граница и буферна зона срещу комунистите за отбраната на Япония.

Разпалените ултранационалисти, фашистите и някои младши офицери от армията предизвикаха поредица сериозни инциденти в Япония и чужбина. Хората от типа на баща ми се разтревожиха за бъдещето. През 1932 г. група ултранационалисти заедно с 42 младши офицери организираха нападения над т.нар. „привилегировани класи“ и убиха министъра на финансите Юносуке Иноуе и един виден бизнесмен, барон Такума Дан, ръководител на гигантското обединение на фирми „Мицуи“. На 15 май същата година те извършиха убийство на министър-председателя Цуйоши Инукаи и нападнаха дома на лорд-протектора, както и канцелариите на няколко гигантски акционерни дружества. Имаше нападения над банките „Нипон“ и „Мицубиши“.

Хората от нашата класа се разтревожиха от събитията. Въпреки че целта на терористите беше да наложат фашистки режим, много консервативно настроени хора ги приемаха за елементи от някакъв комунистически заговор. После, на 26 февруари 1936 г., се случи прословутият инцидент, когато банда въоръжени заговорници окупира официалната резиденция на министър-председателя и Министерството на войната. Те убиха лорд-протектора Макото Саито, бивш министър-председател, генерала, който отговаряше за военното обучение и един бивш министър на финансите. Великият камерхер беше ранен. Терористите си навлякоха гнева на императора. За потушаването на бунта беше използувана военна сила и по-късно бяха екзекутирани 15 офицери и няколко цивилни лица — техни помагачи.

Бунтът се провали, но ставаше все по-ясно, че висшите политици и бизнесмени са изплашени от терора. Икономическото положение на страната беше тежко и младите офицери фашисти, макар и тръгнали в погрешна посока, успяха да спечелят симпатиите на мнозина. Традиционна е в Япония симпатията към онези, крито се борят с непреодолимото или странното, дори когато идеализмът или жарът им са неуместни. Много от героите в японския фолклор са хора, загинали в домогване към недостижимото. От средата на 30-те години военните засилиха контрола над политиката и фашистите започнаха да налагат своята линия. В подобна атмосфера беше трудно да изразяваш мнението си открито. Дори в парламента малко от избраните депутати имаха смелостта да говорят против милитаристите, а онези, които все пак се осмеляваха да направят това, бяха лишавани от възможността да говорят отново. Така милитаристите надделяха.

Винаги, когато баща ми се събираше с приятелите си, те обсъждаха предстоящите опасности. Те бяха бизнесмени и по-либерални в мисленето от фашистите, но не можеха да направят нищо друго, освен да си мълчат на публични места.

Учащите се знаеха само това, което им се казваше в училище, а информацията по онова време беше едностранчива. Прославяше се мисията на японските войски, нахлули в Китай. Разпространяваха се слухове, че се нападат китайски градове, че в Нанкин става нещо и предполагам, че баща ми знаеше повече отколкото казваше, но младежите не обръщаха особено внимание на тези неща. Знаех, че отношенията между САЩ и Япония се влошават, но изобщо не очаквах да избухне война.

Бях си направил часовниково устройство, свързано с радиото, което ме будеше всяка сутрин в 6 часа. Спомням си съвсем отчетливо сутринта на 8 декември 1941 година — в Съединените щати беше все още 7 декември — когато часовниковият механизъм включи радиото и чух съобщението, че японските войски са атакували Пърл Харбър. Бях потресен. Всички вкъщи останаха изумени от новината и тогава си помислих, че става нещо опасно. Бях израснал с вярата в превъзходството на Запада в областта на технологиите. Така например по онова време метални вакуумни тръби можеха да се купят само в Америка — в Япония нямаше нищо подобно. Бях си купил такива тръби за опитите си. Като имах предвид знанията си за американските технологии от филмите и от някои изделия като коли и фонографи, както и от разказите на чичо си, сметнах, че е била допусната голяма грешка.

През седмиците непосредствено след Пърл Харбър японският печат публикуваше непрекъснат поток от добри вести за японските военни успехи: още през декември нашите войски потопиха два от основните британски кораби — „Принс ъв Уейлз“ и „Рипълс“ — които минаваха за непобедими и превзеха Филипините и Хонг Конг. Започнах да си мисля, че вероятно ние сме по-силни, отколкото съм предполагал. След като войната вече беше започнала, обществеността като цяло, включително моите родители, повярва, че единствената ни алтернатива е да дадем своя принос за воюващата ни страна. Вестниците бяха изпълнени с новини за упражнявания върху нас натиск от страна на САЩ, за дискриминационните по отношение на японците закони за влизането и пребиваването в Америка, за настояванията да напуснем Китай и Манджурия, които считахме за буфер между нас и комунизма. През цялото време слушахме неистовите твърдения, че червените заплашват Япония и че само фашистите могат да ни предпазят от тях.

Всичко, което правеше повлияното от военните правителство, се представяше като заповед на императора. Ученици и възрастни бяха принуждавани да вършат невероятни неща. Един училищен директор, който допуснал грешка, когато рецитирал Императорския указ за образованието, се самоуби, за да изкупи вината си. Специалните и политическите полицейски части претърсваха страната и арестуваха при най-малкото подозрение в недостатъчна лоялност, подчинение или почит. Кондукторите в тролейбусите по линията покрай императорския дворец в Токио съобщаваха кога точно всички пътници трябва да се поклонят. Учениците се кланяха пред преносим шинтоистки олтар, на който бяха изписани словата на императора. По такъв начин военните държаха народа във властта си и хората като мене и родителите ми нямаха друг избор, освен да се съобразяват. Човек можеше да е вътрешно несъгласен и това се случваше често, но беше трудно и опасно да се говори открито. Тези, които оказваха съпротива, бяха „превъзпитавани“ в специални лагери и ако продължаваха да държат на своето, бяха принуждавани да вършат най-черната работа. Всички хора с леви убеждения и комунистите бяха преследвани и хвърляни в затвора.

Когато завърши четиримесечният курс по военно обучение, бях производен в чин лейтенант и изпратен обратно в оптическата база в Йокосука. Скоро след това получих заповед да се включа в контрола над едно специално звено, евакуирано в провинцията, за да работи върху разработката на оръжие с термично прицелване и мерници за нощно виждане. Трябваше да се настаним в голяма стара къща в Зуши, малък град южно от Камакура, на залива Сагами. Началник на групата беше капитан. Имаше още няколко офицера с по-високи чинове, двама-трима лейтенанта като мене и няколко младши лейтенанта. Един от лейтенантите трябваше да бъде старши дежурен офицер, нещо като директор по общите административни въпроси. Тази роля се падна на мене. Постът ми отговаряше при плаване на палубен офицер. Трябваше да се занимавам с всякакви битови подробности, включително с прехраната на групата, но въпреки всички тези задължения, харесах околностите на къщата, където бяхме настанени. Тя беше построена в европейски стил, стените й бяха измазани отвън и имаше градина. Филмовите компании често я бяха използували при необходимост от европейски декор за някой филм. Къщата беше построена в подножието на висока скала точно над плажа. Аз живеех в съседния хотел „Нагиса“, който беше иззет от флота за офицерска резиденция. Сутрин ходех на работа от хотела до къщата покрай плажа. Това изглеждаше нелепо, защото понякога беше тихо като в истински курорт, но всъщност ние се намирахме точно под маршрута на обратния курс на бомбардировачите Б-29, които методично, почти ежедневно, хвърляха запалителни бомби и взривни материали над Токио, Кавазаки и Йокохама.

Независимо от младата си възраст, вече имах доста знания по управление, придобити у дома и затова можех да се грижа за цялата група. Храната не достигаше и трябваше да проявяваме цялата си изобретателност, за да се снабдим с достатъчно провизии. Един много хитър младши лейтенант се сприятели със собственика на малък рибарски магазин в Зуши, който често идваше на плажа. Като морски офицери ни се полагаше малка дажба саке и тъй като то беше дефицитно, ние охотно го разменяхме за прясна риба. Но и тя не можеше да засити толкова много млади хора. Затова ми хрумна друга идея. Пратих по военната поща писмо до семейството ми, в което ги молех да ми изпратят по една бъчва соев сос и соева паста с надпис „За целите на флота“. По онова време фирмата „Морита“ произвеждаше суха соева паста за армията — японците могат да се лишат почти от всичко, но не и от соевата супа. Фирмата снабдяваше армията също така със спиртни напитки. Така че пратката нямаше да изглежда необичайна. Разбира се, това от моя страна беше нарушение и аз го съзнавах. Въпреки всичко, ние трябваше да бъдем изобретателни, за да преживеем и мисля, че можех добре да се аргументирам, ако ме бяха разкрили. Когато соевата паста и сосът пристигнаха, ние ги складирахме в мазата и разменяхме скъпоценните припаси на малки порции срещу прясна риба. По този начин малката ни група се хранеше сравнително добре и се справяше с трудното положение.

Аз работех в специална научна група, съставена от специалисти по термичните устройства от армията, флота и цивилния сектор. Провеждахме мозъчни атаки, в които си поставяхме за задача да мислим дръзко и оригинално. Един от цивилните в групата беше блестящ инженер по електроника, който притежаваше собствена фирма. На този човек беше съдено да изиграе голяма роля в живота ми. Масару Ибука е 13 години по-възрастен от мене, но той стана мой много близък приятел, колега, партньор и съосновател на фирмата, която създадохме впоследствие — корпорацията „Сони“.

За мене беше много вълнуващо да участвувам в такава научно-развойна група. Бях млад и дързък, но започвах да свиквам с компанията на по-възрастни. Работехме над проект, изпреварил времето си. Прекарвахме заедно дни наред и така се опознавахме все по-добре, но не напредвахме особено с термичното устройство. (Американската ракета „Сайдуиндър“, подобна на устройството, което се мъчехме да създадем, се появи години след войната). Аз бях току-що завършил млад специалист, но в съвместната работа седях срещу известни професори и офицери, които се навеждаха над масата и питаха: „Какво е мнението на флота по този въпрос?“ От мене се изискваше да отговарям колкото е възможно по-сериозно: „Господа, флотът смята…“ В такива моменти бях благодарен на баща си за подготовката, която ми беше дал.

Приносът на г-н Ибука към работата на групата беше значителен. Той беше разработил мощен усилвател за фирмата си — „Японска компания за измервателни уреди“. Усилвателят беше вграден в устройство, което можеше да засича подводници на 30 метра под водната повърхност чрез измерване на смущенията в магнитното поле на земята. То беше взето от един самолет. Основният компонент беше усилвателят на Ибука, който имаше достатъчна мощност да засича и усилва много малки честоти от порядъка на 1–2 цикъла в секунда до около 600 цикъла, които вече бяха доловими. Чел съм, че с този уред по време на окончателните изпитания са били засечени 26 вражески подводници близо до Тайван, но вече беше прекалено късно. Когато детекторът беше готов за внедряване, вече нямаше достатъчно самолети, на които да бъде монтиран. Япония губеше контрол над въздушното пространство, а американските военновъздушни сили се приближаваха все повече до главните японски острови. Те атакуваха южната островна верига и ежедневните бомбардировки унищожаваха самолетните ни заводи.

С течение на времето все повече зачестяваха въздушните нападения над Токио и цялата промишлено военна зона около Кавазаки и Йокохама, точно на север от нашето убежище, което се намираше на полуостров Миура. Винаги, когато започваха атаките, край нас зазвъняваше сигнал „тревога“. Никога не ни бомбардираха, но винаги се оповестяваше тревога. Струваше ми се, че едва ли ще ни улучи бомба поради скалата, под която беше сгушена къщата, пък и кой ли изобщо би искал да ни бомбардира? Не бяхме действуващо поделение и бях сигурен, че американците даже не подозираха за съществуването ни. Такъв ред на мисли не беше военен, но пък беше логичен. Чувствувах, че върху нас може да падне бомба само по погрешка. Ето защо извиках всички, за да чуят какво съм намислил.

Постарах се да се изразя възможно най-просто и казах: „Според правилника на военноморските сили при всеки сигнал за тревога ние трябва да станем, да облечем униформите и да заемем местата си до противопожарните помпи. Но тъй като ми се струва, че е почти невъзможно да бъдем бомбардирани на това място, възнамерявам да не ви будя даже при сигнал за тревога“. Идеята изглежда допадна на всички. Аз ги предупредих: „От друга страна, ако тук наистина падне бомба, ние не можем да направим нищо, защото това така или иначе ще бъде краят“. Колегите ми приеха аргументите с облекчение. За да им покажа, че твърдо съм решил да изпълня намерението си, аз се изнесох от хотела и доста театрално се пренесох в една от стаите на втория етаж на къщата. За това изобщо не се изискваше смелост. Съзнавах, че за американците ще бъде безсмислено да бомбардират такова място. В края на краищата, ние вече не се занимавахме с действително важна научна работа и беше по-добре да си отспиваме нощем, вместо да ставаме при всеки сигнал и да се влачим недоспали на следващия ден.