Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (13)

5

В средата на 60-те години пътувах повече, от когато и да е било. Още преди отиването ми в САЩ в „Сони“ упорито се занимавахме с видео. Идеята за видеоуредби за домашно ползуване фигурираше в мислите ни и на чертожните дъски в продължение на няколко години. Черно-бялата телевизия все още процъфтяваше и ние продавахме толкова телевизори, колкото бяхме в състояние да произведем. В Америка „Ампекс“ произвеждаше големи видеоуредби за телевизионните компании. Ибука и аз си помислихме, че няма никаква причина хората да не искат да имат видео в дома си, също както притежават лични магнетофони. Тази наша вяра се поддържаше от няколко много прогресивни млади сътрудници и служители. Един от тях беше Норио Ога, който беше учел пеене в Токийския университет по изкуствата. По време на следването видял първия ни магнетофон. Това се случило през 1950 година. Оттогава внимателно го наблюдавах поради смелата му критика на първия ни модел. Той беше горещ привърженик на магнетофона, но към нас беше безпощаден, защото му се струваше, че първият ни магнетофон не е достатъчно сполучлив. Според него имало прекалено голямо люлеене и трептене на звука. Разбира се, той беше прав — първият модел беше доста примитивен. Поканихме го да стане платен критик във фирмата още преди да е завършил следването. Идеите му съдържаха много предизвикателства. Тогава той каза: „Балерината се нуждае от огледало, за да усъвършенствува стила и техниката си. Певецът има нужда от същото — от слухово огледало“. (Сега Ога е президент на „Сони“). Сравнението с огледало е много подходящо. Магнетофонът представляваше един вид огледало. Видеото беше още по-добро огледало, стига да можехме да го усъвършенствуваме.

Първите видеоуредби на „Ампекс“ за телевизионни станции бяха огромни. Понякога изпълваха цяла стая и струваха над 100000 долара. В тях се използуваше двуинчова лента на открити ролки. Уредът действително беше тромав. Ние трябваше да създадем малка система, която може да се инсталира по домовете. Знаехме, че разработката ще ни отнеме много време. Направихме няколко модела. Всеки следващ беше по-малък от предишния. Започнахме с двуинчова лента на открити ролки. Още в началото на 60-те години монтирахме такива уредби по самолетите на „Пан Ам“ и „Америкън Еърлайнз“ за развлечение на пътниците. После намалихме ширината на лентата до 3/4 от инча и я поставихме в касета, подобна на магнетофонната, но доста по-голяма. Нарекохме я формат U („U-матик“). След внедряването й през 1969 г. тя се наложи като световен стандарт и измести големите двуинчови уредби в телевизионните станции.

Уредбата с формат U намери приложение и за промишлени цели. Автомобилната компания „Форд“ купи 5000 броя за обучение на механици и търговски агенти. Хиляди уредби се използуваха от други фирми за същите цели. Такива системи все още се произвеждат, продават и използуват по цял свят. Видеото е най-популярната машина в едно телевизионно студио. Всъщност даже ние се изненадахме с какви темпове нашите видеокамери и видеоуредби формат U изместват 16-милиметровия филм от телевизионните станции. Видеожурналистиката (електронното събиране на информация) придоби популярност, защото се оказа много практична система. Камерите са малки и леснопреносими. При видеосистемата не се губи време между заснемането и редактирането. Освен това се съкращават големите разходи за изграждане и поддръжка на скъпи лаборатории за проявяване на филмите.

Ибука все още не се чувствуваше удовлетворен. Тази уредба никога нямаше да намери място в домовете на хората, защото беше прекалено скъпа и обемиста. Чрез прилагането на половининчова лента ние произведохме първата в света изцяло транзисторна видеоуредба за домашно ползуване. Създадохме нови модели, а Ибука продължаваше да бъде недоволен. Той искаше уред със съвсем малки размери и удобна касета. Веднъж той събра групата по разработката на видеото в кабинета си след едно от пътуванията си до САЩ. Той подчерта, че най-важният проект за момента е домашното видео и че размерът му е от най-голямо значение. След това бръкна в джоба си, извади купената на летището в Ню Йорк книга с меки корици и я сложи на масата. „Искам такъв размер на касетата“, заяви той. „Това е вашата цел. Искам поне едночасова програма за касетата с този размер“. Това предизвикателство роди системата „Бетамакс“.

В телевизията цветът е решаващ. Имахме голям опит в черно-бялата техника, а цветното изображение беше новост за нас. В началото на 60-те години се извършваше усилена изследователска работа в областта на цветната телевизия. Вече съществуваше системата с маска на мъртвата зона на американската компания „Ар Си Ей“, която се възприе като стандарт от Федералната комисия по съобщенията в САЩ. Но Ибука настояваше да преоткрием сами цветната телевизия. Изоставахме от конкурентите си в тази област, но търсехме нещо ново, нещо по-добро. Ибука искаше да изучим телевизионната техника като започнем от основополагащите принципи. Не ни харесваше модела на „Си Би Ес“ с въртящ се филтър или системата със засенчваща маска на „Ар Си Ей“. Професор Ърнест О. Лорънс от Калифорнийския университет беше разработил друга, много интересна система. Лорънс беше физикът, който изобрети циклотрона. Неговата тръба за цветно изображение се наричаше „Хроматрон“ и значително се различаваше от останалите модели. Концепцията беше много оригинална от техническа гледна точка, макар и трудно изпълнима. При добра настройка на системата се получаваше много високо качество и ефективност. Обвързахме се с тази концепция още през 1962 година. Тогава закупихме лиценза от собственика на патента — филмовата компания „Парамаунт Пикчърс“. Знаехме, че производствените разходи за кинескопа ще бъдат много големи и ще имаме много технически затруднения. Направихме само 13000 апарата със системата „Хроматрон“, които продадохме в Япония и се отказахме от проекта. Междувременно разработвахме собствена електроннолъчева тръба „Тринитрон“, която се основаваше на нов принцип.

Конкурентите ни използуваха система, в която три отделни електронни прожектора в дъното на кинескопа излъчват телевизионен сигнал под формата на поредица от червени, зелени и сини електронни лъчи, фокусирани от оптически лещи върху маската на мъртвата зона — пластинка с многобройни дупчици, разположена зад екрана на кинескопа. Електронните лъчи трябва да се насочат към дупчиците в маската и да преминат към екрана, където създават изображение чрез активация на цветния фосфор върху вътрешната стена на екрана. Системата „Хроматрон“ използуваше само един прожектор, вместо три. При нея маската на мъртвата зона беше заменена от набор тънки проводници. Чрез тях по-голям брой електронни лъчи можеха да достигнат до екрана на кинескопа, по чиято повърхност цветният фосфор беше положен не на точици, а на ивици. Тази система осигуряваше най-ярката и контрастна картина, но създаваше много технически проблеми. Проводниците бяха силнотокови, трябваше да се включват и изключват и в началото ни затрудняваха, защото не можехме да постигнем необходимата надеждност. Успоредно с работата си върху тази система, ние трескаво разработвахме нашата нова система. Ибука не желаеше да се примири с чужди проекти, но независимо от това прекарваше дълги часове в лабораторията, където работеше заедно с всички останали инженери върху системата „Хроматрон“ и върху новата система, която се опитвахме да създадем.

Преразгледахме системата „делта“ с три прожектора и ги събрахме в един прожектор, който излъчва три електронни лъча, както в електроннолъчевата тръба „Хроматрон“. За разлика от нея обаче, ние фокусирахме лъчите върху една оптическа леща, а не върху поредица от лещи. Търсехме компактни размери и ефективност. На мястото на сложната решетка от проводници или маската на мъртвата зона поставихме проста и евтина метална решетка — пластинка с ецвани дълги прозорци.

Нашата система увеличи прозрачността с 30 процента, защото при нея до екрана достигаха много по-голям брой лъчи, отколкото при системата с маска на мъртвата зона. Системата ни даваше два пъти по-голяма яркост на изображението и потребяваше по-малко енергия. Започнахме да произвеждаме апарати „Тринитрон“ с дванадесетинчови и седеминчови ленти, но те, естествено, бяха много скъпи. Политиката на фирмата предвиждаше да предлагаме изделията си с премия. На годишното събрание на фирмата „Ар Си Ей“ попитали нейния президент Робърт Сарноф за нашия конкурентен модел за електроннолъчева тръба. Той отговорил, че само моделът с маска на мъртвата зона „е преминал най-важното изпитание — масовото, икономически оправдано производство“. Когато ме помолиха да коментирам репликата му, аз не можех да не се усмихна. „Това е нормално“, споделих с репортера на списанието „Бизнес Уик“. „Изсмяха ни се по същия начин, когато създадохме транзисторния радиоприемник и портативния телевизор“.

Нямахме конкуренция в производството на малки цветни телевизори. Тогава в САЩ черно-бял телевизор с размер на екрана 23 инча в обемиста кутия се продаваше за 400 долара — точно толкова, колкото беше цената на нашите цветни телевизори. Предсказах, че до края на годината (беше 1968 г.) в Америка ще има 10 милиона домакинства с цветни телевизори, по-голямата част от които ще са поставени в холовете. Същевременно бях убеден и се оказах прав, че хората ще искат да имат портативни лични телевизори, които да пренасят в кухнята, спалнята или дори на двора през деня. За да се излезе в американския двор за обяд край скарата за месо или да се лежи в хамак навън и да се гледа телевизия, трябваше портативен апарат и много ярко изображение, а ние предлагахме и двете. Нашият пръв черно-бял транзисторен телевизионен приемник, произведен през 1959 година, по мнението на мнозина изчакваше по-големите апарати, за да му дойде времето на пазара. Когато започнахме да вграждаме интегрални схеми, произведохме малък радиоприемник с тегло само 3 унции (около 85 грама), който можеше да се носи на ключодържател и даже вградихме радио в ръчен часовник, но всичко това целеше само да демонстрира технически възможности, а не да се ориентира към масово производство. Разбира се, новите телевизионни технологии сега ни позволяват да правим телевизори, които могат да се поберат в джоба. Да не забравя, усилията ни по разработката на собствена система за цветна телевизия бяха възнаградени през 1972 година, когато за наша радост американската Национална академия за телевизионни изкуства и науки ни връчи наградата „Еми“ за „Тринитрона“. За пръв път наградата „Еми“ се присъждаше за изделие. „Сони“ получи „Еми“ за втори път през 1976 година за видеосистемата формат U.