Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (31)

1

Недалновидните държавници и бизнесмени по света разглеждат проблемите на двустранна плоскост: американските бизнесмени проявяват загриженост поради проблемите с Япония, а японските се тревожат как да се справят с оплакванията на американските и европейски правителства и бизнесмени.

Преди известно време чух анекдот за един американец и един японец, които вървели през джунглата и забелязали, че към тях се спуска изгладнял лъв. Японецът веднага седнал на земята и започнал да си обува маратонките.

— Ако мислиш, че можеш да надбягаш един гладен лъв — присмял му се американецът, — ти си пълен глупак.

Японецът отговорил:

— Защо ми е да надбягвам лъва? Достатъчно ми е да изпреваря тебе.

Но нашият лъв — приближаващата криза — е глобален проблем. Не можем да я надбягаме. По мое мнение системата на световната търговия е в опасност. Разногласията по повод на конкретни търговски въпроси и на двустранните отношения само прикриват реалните проблеми.

Считам, че основният проблем е валутен. За осъществяването на стопанска дейност в една свободна и отворена икономическа система, покупко-продажбите трябва да се реализират на подходящи цени. Разбира се, търсенето и предлагането влияят върху ценообразуването. В това се състои простата основа на свободната икономика.

Ако продавам продукт на стойност 1000 йени в САЩ или Великобритания, аз очаквам да ми се плати в щатски долари или лири стерлинги сума, еквивалентна на 1000 йени. Валутният курс трябва да е справедлив и да отразява сравнителната конкурентоспособност на промишлеността на различните държави, защото според мене промишленото производство трябва да бъде основният фактор при определянето на стойността на националната парична единица.

Като индустриалец зная, че конкурентоспособността трябва да е балансирана и че разменните валутни курсове действуват като балансиращ механизъм. На Бретън-Уудската конференция през 1944 година разменните курсове бяха определени по силата на международно споразумение. Оценката се основаваше на икономическите реалности в тогавашния момент и в обозримото бъдеще. В периода непосредствено след войната се установи курс на 360 йени за един щатски долар. Той се запази чак до 1971 година, въпреки големия ръст на конкурентоспособността на японската промишленост. По онова време японската валута беше със занижена стойност в сравнение с други национални валути. Слабата йена срещу силния долар означаваше, че японските стоки стават по-евтини на американския пазар. Това поощри много японски фирми да увеличат износа и доведе до растящ търговски дебаланс в полза на Япония. Силният долар значително оскъпяваше американския износ.

Когато американският президент Ричард Никсън девалвира долара през 1971 година, всички валути, включително йената, започнаха да плават свободно около предишните твърди курсове. Йената веднага повиши с около 15% стойността си спрямо долара. Смятах, че моментът е подходящ за завишаване на стойността на йената. Всъщност редица бизнесмени бяха на мнение, че системата на плаващи курсове потенциално превъзхожда системата на твърдите курсове, поради възможността непрекъснато да балансира конкурентоспособността на различните национални икономики.

Виждах аналогия между новата система и системата на хандикап в голфа, където способностите на всеки играч се балансират от останалите участници в играта. Всяка година коефициентът на играча се изменя в съответствие с възможностите му. Играчът може да загуби или спечели, независимо от своя хандикап, който може да варира от нула до 36, но той знае, че играта е честна, защото системата й е справедлива.

Мислех, че системата на плаващи курсове ще подлежи на международен контрол, така че курсовете да не се отклоняват прекалено много и да не се определят изкуствено. Но тогава не предвидихме един фактор извън конкурентоспособността на нашите стоки, а именно търговците на капитали, които можеха да повлияят върху стойността на националните валути. Нямаше контролен механизъм в тази област, който, образно казано, да определя коефициента на играчите. Спекулантите на капитали използуваха само един критерий при покупката на една валута и продажбата на друга — печалбите. Резултатът беше непрекъснато изменение на валутните курсове, които нямаше нищо общо с конкурентоспособността на икономиките. На тези от нас, които се занимаваха с международна търговия, започна да ни се струва, че на полето за голф е проникнал някакъв натрапник, който непрекъснато сменя хандикапа след всеки удар.

При това положение ценообразуването фактически се изплъзна от контрола ни. Бих искал да приведа един пример, за да поясня мисълта си. Да предположим, че определяме цената на нашите телевизори не като дадено количество долари, йени, лири стерлинги, франкове или италиански лири, а според курса на акциите на „Сони“ в деня на покупката на телевизора. Кей ще купува при такива условия на търговия с акции и ежедневни колебания на цените? Кой ще се съгласи да произвежда при това положение?

За индустриалците парите са измерителна скала. Използуваме ги за измерване на стопанската дейност, активите, основните фондове и дори резултатите от човешкия труд. Когато цените се определят от фактори, които не са свързани с конкурентоспособността на нашата продукция, неизбежно намалява желанието ни да правим инвестиции. Твърдо съм убеден, че промишленото производство лежи в основата на националната икономика. За да водим мъдра инвестиционна политика, ние трябва да сме в състояние да прогнозираме възвръщаемостта от капиталовложенията в някакви разумни граници. Ако не можем да прогнозираме, трябва да притежаваме някакво шесто чувство или да изпаднем в прилив на твърдоглавие, за да се решим да инвестираме. Но когато стигнем до предела, при който не се правят никакви капиталовложения, производството ще рухне. Разпадането на промишлеността ще обезсмисли парите и финансовите пазари също ще се разрушат.

Тревожа се, че някои индустриалци започнаха да се впускат в играта с търговия на капитали. Тъй като не са в състояние да прогнозират възвръщаемостта от потенциалните инвестиции, редица индустриалци престанаха да влагат капитали в собствените си фирми. Вместо това те влагат много енергия, време и пари в закупуването и сливането на фирми. Фирмите се превърнаха в стока, с която се търгува. Те се продават и купуват. Това не е естествената, полагаема се роля на промишлеността, чиято задача се състои в усъвършенствуването на съществуващите стоки и създаването на нови. От позицията си на японец не мога да повярвам, че работниците в тези фирми имат желание за работа. Как може да се възпитава чувство на лоялност и да се очаква производствена хармония, когато ръководството е погълнато от проблема дали ще закупи други предприятие или фирмата ще бъде закупена от някой друг? Перспективите не са много обнадеждаващи. Ето защо продължавам да издигам глас в подкрепа на искането за нова валутна система, която да се основава на промишлените стойности, а не на капиталовите пазари.

Нефтените кризи през 1973 и 1979 година нанесоха голям удар на световната валутна система, тъй като огромни парични средства се съсредоточиха в страните износителки на петрол. При условията на рейгъномиката САЩ въведоха по-строги ограничения върху предлагането на капитали и повишиха лихвените проценти, за да спрат инфлацията. Към Америка се насочиха големи количества японска валута под формата на инвестиции, привлечени от високите лихвени проценти. Всъщност в САЩ се стичаха капитали от цял свят. Това укрепи долара, обезцени всички останали валути, даде възможност за по-големи разходи на американското правителство и оттам — за натрупване на дългове. Капиталовата игра се разгаряше в света с пълна сила.

Писах по-горе, може би без особена симпатия, за големия брой американски бизнесмени, които трябва да управляват дейността си преди всичко с оглед на необходимостта от непрекъснато растящи печалби, защото се страхуват, че курсът на акциите им ще спадне, ако няма постоянен ръст на дивидентите през всяко тримесечие. В такава атмосфера на засилващо се преследване на печалби менажерите са принудени да търсят най-лесните начини за осигуряването им. Оттук произтичат две опасни последици — някои менажери разбират, че могат да реализират по-лесни и по-бързи печалби от търговията с капитали, а не със стоки; други се ориентират към най-ниската себестойност като източник на бързи печалби, макар и това да насочва производството към чужбина.

Така се стига до едно явление, което аз лично наричам „изпразване на американската промишленост“. Американската промишлена база представлява празна черупка. Същото важи за Европа. Скоро някои японски фирми ще бъдат изправени пред същия проблем. Много компании започват износ на производство. Американските фирми като например „Моторола“, „Тексас Инструмънтс“, „Феърчайлд“ и много други преместват производствените си мощности в Япония или разширяват вече съществуващите свои предприятия там. В същото време конгресмените от избирателните окръзи, където американските фирми съкращават работни места, се оплакват, че Япония носи отговорността за увеличаването на безработицата в САЩ. Една от причините, поради които американските фирми преместват предприятията си в Япония или купуват японска високотехнологична продукция, е желанието да се възползуват от предимствата на квалифицирания труд, защото в наше време се изисква качествен, а не по-евтин труд. Но от друга страна „Сони“ успя да намери необходимата квалифицирана работна ръка в САЩ и други страни. Чрез използуването на нашите производствени технологии и дългосрочната ни философия за бизнеса, ние правим пари там, където местните фирми се отказват, защото настояват за бързи и непрекъснати печалби.

През есента на 1985 година предприех пътуване из Европа заедно с Йошихиро Инаяма, председател на „Кейданрен“ (Японската федерация на стопанските организации). Срещнахме много европейци, които се хвалеха: „В Япония няма нови идеи. Идеите се раждат тук, в Европа“. На един такъв европеец казах следното: „Вижте, няма защо да се хвалите, че имате идеи. Искам да кажа, че всеки има идеи, които могат да се оценят като добри. Важното е как ги прилагате в производството. Япония работи усилено в тази насока, за разлика от вас, така че не виждам смисъл да се самоизтъквате“.

Европейците ценят учените — това е общоизвестно. Много от най-видните „американски“ учени имат европейски корени или дори са получили образованието си в Европа. Те допринасят за мощта на Съединените щати. Но в САЩ и Япония същото признание се отдава и на инженерите, защото те са хората, които превръщат научните открития в полезни стоки, докато редица европейски държави по традиция гледат отвисоко, някак снобски на инженерството — тази според тях „занаятчийска“ специалност. От много отдавна европейските инженери се считат „само“ за майстори в занаята. Именно Америка и Япония признаха първостепенното им значение. Напоследък обаче Япония отделя повече внимание на инженерната подготовка във висшите учебни заведения, отколкото САЩ, където младежта започва да предпочита правото (вероятно във връзка с американската слабост към съдебните дела).

Тенденцията към разширяване на търговията с капитали за сметка на търговията със стоки ме тревожи, но не по-малка загриженост предизвиква у мене липсата на интерес към развитието на нови технологии и създаването на нови стоки. Проблемът има по-дълбоки причини. Той не може да се обясни само с неправилното определяне на стойността на йената и долара. През 1986 година сенаторът Томас Ийгълтън направи разпалено изявление на една делова закуска на Американската търговска палата в Токио в отговор на въпроса за намаляващата сила на американската промишленост. Ийгълтън заяви, че САЩ трябва да защитават и разширяват промишлеността и се закле, че САЩ никога няма да допуснат да се превърнат в държава, където се развива единствено сферата на услугите. Подтекстът на неговото изявление беше, че Япония трябва да положи повече усилия за преодоляването на търговския дебаланс между двете страни, защото иначе САЩ биха прибегнали до протекционизъм. Съчувствувам на неговите тревоги, но съм длъжен да отбележа, че това, което трябва да се направи, за да се помогне на САЩ, зависи повече от самите Съединени щати, отколкото от Япония. Износът на производства и играта на капиталовите пазари не са начините за гарантиране на здрава и силна промишленост в САЩ.

Неотдавнашният министър на финансите на САЩ Доналд Ригън преди това беше председател на „Мерил Линч Пиърс Фенър и Смит, Инк.“. Тази корпорация е активен участник в капиталовата игра. На монетаристите им липсват непосредствени впечатления от промишлеността и оттам — знания за нея. Според тяхната философия силният долар е най-доброто нещо за Америка, а проблемът с небалансираните валутни курсове ще се оправи от само себе си с течение на времето. След поемането на министерския пост от Ригън през 1985 година Джеймс Бейкър веднага схвана проблема. В една от първите си речи той изложи възгледите си. По неговите думи докато не променим световната валутна система и не поправим ненормалното положение на силния долар, проблемът с небалансираните валути ще продължава да ни измъчва. Така се стигна до първата среща на финансовите министри на „Групата на петте“ — Япония, САЩ, Великобритания, Франция и Германия. В резултат на нея през 1985 година бяха променени валутните курсове.

Опитът на Бейкър и „Групата на петте“ предизвика внезапни, прекалено драстични промени в разменните курсове. Йената достигна безпрецедентно равнище за рекордно кратък срок. Така разумното уточняване на курса чрез делова дейност стана практически невъзможно. За малко повече от шест месеца, след намесата на централните банки на „Групата на петте“ чрез продажби на други валути с цел намаляване на курса на долара, курсът на йената спрямо долара отскочи с 35%. Беше трудно, особено за малките и средни предприятия да се справят с тази толкова рязка промяна. Японските производители на стоки за износ повишиха цените на продукцията си поради повишения курс на йената, но останахме много изненадани, че редица американски фирми също увеличиха цените си, причинявайки по този начин инфлационни процеси.

Колкото и добронамерено да беше решението на „Групата на петте“, за мене беше ясно, че светът не може да зависи от случайната координация между държавите за поддържане на реалистични валутни курсове. Освен това не трябва да се поощрява преследването на парични печалби чрез спекулации извън производството.

Срещата на високо равнище на ръководителите на седемте най-развити индустриални държави през май 1986 година в Токио не взе решение за съществени мерки във връзка с валутните курсове. Там обаче беше обърнато внимание на проблемите, произтичащи от силните колебания на разменните курсове. Беше постигнато съгласие за установяване на контрол върху съществуващото положение. Това представляваше стъпка към решаването на проблема, но за мое разочарование не беше направено нищо за разработване на официален механизъм за контрол върху валутните курсове или свикване на международен форум, който да обсъди новата система.

Какво може да се постигне чрез намеса отвън и колко трайно ще бъде постигнатото? Паричните суми, които търговците на капитали прехвърлят из цял свят са огромни в сравнение със сумата, която Япония или която и да е отделно взета страна, може да използува, за да се намеси в създалата се обстановка. Ето защо участниците в капиталовата игра изчакват благоприятен момент, защото си мислят, че рано или късно за тях ще настъпят по-добри времена. Ако фондовете на централните банки са недостатъчни за намеса в определянето на валутните курсове, системата може да започне да запъва и да последва хаос.

Никой не знае какви точно биха могли да бъдат „справедливите“ валутни курсове. Аз също нямам магическа рецепта. Но Международният валутен фонд би могъл веднъж годишно да провежда заседание в рамките на неголямо и разумно отклонение между предварително фиксирана долна граница и оптимална горна граница. Ние, индустриалците, полагаме огромни усилия да снижим себестойността на продукцията с 1-2%, а според сегашната система курса на валутите ни може да се отклони с 10-15% само за един ден. Така се слага край на всички старания в производството, пресъхва желанието за работа и новаторство, губи се важен стимул в свободната стопанска система. Трудно е да се организира бизнес и да се планира бъдещето, когато стойността на валутата е неизвестна.

Въпреки тази несигурност, ние решихме да вложим капитали в строителството на производствено предприятие в Сан Диего. Когато Кадзуо Ивама беше президент на американския филиал на „Сони“, той споделяше силното ми желание за поддържане на местен завод за телевизори, макар икономическото положение да не изглеждаше розово. Курсът на йената тогава все още беше 360 йени за долар (на черно доларът вървеше само по 420 йени). Американските фирми като „Ар Си Ей“, „Зенит“ и „Адмирал“ строяха заводи за телевизори в чужбина — Мексико и Сингапур например. Ивама и аз имахме най-голям опит в американския пазар и почувствувахме, че за нас е за предпочитане движението в обратна посока, т.е. към САЩ, където се намираха пазарите.

Тогава интегралните схеми все още не съществуваха и затова производството на телевизори включваше много ръчни операции. Американските надници бяха по-високи от японските и освен това строителството на завода щеше да ни струва по предварителни изчисления най-малко 25 млн. долара. Повикахме обратно в Япония Юничи Кодера, който щеше да бъде първият директор на завода в Сан Диего и заедно с него седнахме да изчисляваме текущите и бъдещи разходи за дейността ни в САЩ. Работната група знаеше, че интегралните схеми са в процес на разработка и скоро ще изместят транзисторите, както и че след 3–4 години успоредно с намаляването на броя на частите в телевизорите, ще намалее времето за монтаж и по този начин ще се компенсират по-големите заплати, които плащаме в САЩ в сравнение с Япония.

Това обаче беше единствената светлинка в мрака. Днес Кодера си признава, че се е явил пред ръководството с всички цифри и прогнози, изпълнен с песимистично чувство. От гледна точка на разменния курс — 360 йени за един долар — през август 1971 година нямаше солидни съображения за строителството на завода, въпреки нашата прогноза за рязък поврат в бизнеса след няколко години. Но аз и Ибука бяхме начело на ръководството и знаехме данните. Освен това чувствувахме, че ходът в крайна сметка ще се окаже разумен. Знаехме, че йената не може вечно да бъде толкова евтина. Кодера остана много изненадан, че даже не го питаме за данните. Направо му заявихме, че ще строим. Изпратихме го в основния ни завод за монтаж на телевизори в Ичиномия, за да се запознае с най-новите постижения и да се подготви за работата си в Сан Диего.

По-късно през същия ден — 16 август (в САЩ беше все още 15 август)-президентът Никсън обяви промените в американската валутна политика. В резултат на измененията доларът се девалвира и курсът на йената спрямо долара се повиши с 15 процента. Никсън временно отмени поетото задължение за превръщането на доларовите авоари в чуждестранните централни банки в злато или други парични активи. Той обяви намаляване на чуждестранните доставки и въвеждане на 10-процентова допълнителна такса върху всички вносни стоки. Този неочакван развой на събитията значително подобри перспективите, разкриващи се пред завода ни в Сан Диего. Трябваше да продължим с изграждането му, независимо от временните финансови затруднения, които щеше да причинява. Обявените промени ни се сториха добро предзнаменование за бъдещето, което щеше да ни осигури възможност да произвеждаме стоки с надпис: „Произведено в САЩ“.

По ирония на съдбата министър-председателят — социалист Франсоа Митеран е единственият европейски ръководител, който разбира необходимостта от промяна във валутната система. Той нееднократно е подчертавал, че сегашната система е неправилна и че европейската валутна система (ЕВС) трябва да се приложи също към долара и йената.

Европейските страни, които търгуват помежду си в рамките на Европейската валутна система, поддържат твърди разменни курсове, уточнявани периодически по силата на ЕВС. Търговията с останалите страни се извършва въз основа на пазарните курсове, които допускат значителни колебания, но в рамките на групата съществуват координация и гаранции против всяко голямо отклонение в случай на валутни спекулации или непредвидени събития.

Можете ли да си представите! Този разумен съвет, основан на концепцията за свободната пазарна икономика, идва от ръководителя на едно социалистическо правителство, а държавните глави, които декларират, че вярват в свободната пазарна система, не го разбират. Това според мене е парадоксално и опасно.

Сблъсквам се със същия проблем в Япония. Полагал съм големи усилия да изяснявам въпроса пред най-различна аудитория. Но финансовите специалисти са недалновидни. Те казват: „Не можем да направим това“ или „О, това не е ли много опасно?“. Изглежда им липсва творческо въображение.

Когато в миналото предлагах на специалистите в Министерството на финансите да се намесим в капиталовите пазари и да изкупуваме йени, за да засилим йената, те ми отговаряха: „Не, не можем да се намесим. Разполагаме с недостатъчни средства за подпомагане на йената“. Но след решението на „Групата на петте“, „Банк ъв Джапан“ се намеси и успешно подпомогна повишаването на курса на йената.

Говорих по същия въпрос и в Америка. Финансовите им специалисти възразиха: „Как да се върнем обратно към твърдите курсове? След като връщането назад е невъзможно, системата на плаващите курсове си остава най-добрият изход. Нямаме друг избор“. Ядосах се. Казах им, че ако инженерите възприемат същия подход и заявят, че сега съществуващите системи са възможно най-добрите и нямаме друга алтернатива, новаторството и прогресът ще секнат. Но ние, учените и инженерите, непрекъснато предлагаме нови идеи. Денят, в който правим дадено изобретение е същевременно деня, когато започваме да го усъвършенствуваме. Благодарение на това технологията е стигнала до такова високо равнище. На един от специалистите отвърнах по следния начин: „Ако Вашите хора твърдят, че поради невъзможността за връщане към твърдите курсове, единствената алтернатива остават плаващите курсове, Вие признавате безсилието си пред целия свят“.

Едно от главните предизвикателства пред системата на световната търговия е възстановяването на американските промишлени структури. По мое мнение има налице признаци, че този процес е започнал, но съществуват и признаци на обратното явление — отказ от определени производства и прехвърляне на вината върху други отрасли. Редица американци открито твърдят, че сферата на услугите е бъдещето на американския бизнес, но е напълно ясно, че нито една държава не може да се откаже от най-важната промишлена инфраструктура и да се превърне, по думите на сенатора, в нация от съдържатели на пилешки ресторанти. Все още не забелязвам американския Конгрес да се е заел достатъчно решително със задачата за възстановяване на промишлеността.

Протекционизмът, задушаващ свободната търговия, е доста любопитен способ за разширяването на същата свободна търговия. Въпреки това той е най-лесният и опростенчески подход на американските конгресмени и европейските правителства и парламенти. От години повтарям пред нашето правителство да обясни на САЩ, че проблемът на американската промишленост не е Япония — проблемът е чисто вътрешен. Дори Лий Лакока признава това. Отдавна съм на мнение, че вместо да ограничаваме търговията чрез т.нар. „доброволни съкращения на вноса“ на автомобили и други стоки, по-добре открито да преминем към протекционистко законодателство. Така поне хората, които налагат ограниченията, ще поемат отговорност за постъпките си. Те повече не могат да се представят за поддръжници на свободната търговия.

Преди няколко години, когато нападките срещу търговската ни дейност бяха особено остри, казах на министър-председателя следното: „Ако сте толкова близък с президента Рейгън, че си говорите на малко име, защо не кажете на «Рон» какви са причините за проблема. Защо не му обясните, че Америка си е виновна за затрудненията си и няма причини да обвинява Япония“. Той ми отговори, че не иска да постъпва лошо. Аз продължих: „Винаги постъпвам лошо, когато съм в Америка, защото се опитвам да казвам неща, които привличат вниманието на хората и ги карат да се замислят върху собствените проблеми“.

С Коносуке Мацушита, основателят на фирмата „Мацушита Илектрик“ през 1976 година написахме в съавторство книга, озаглавена „Юрон“, което може да се преведе приблизително като „Израз на нашата загриженост“. Книгата се обявяваше в подкрепа на усилията за усъвършенствуване. Малко преди публикуването й, Мацушита ми се обади да ме пита дали критичните му забележки в книгата няма да се отразят неблагоприятно върху японския бизнес. Аз му отговорих така: „Не, господине, ако си държим устата затворена в името на бизнеса, Япония може да се разпадне на части и никой няма да е в състояние да обясни защо се е случило това“. В действителност критиката може да навреди на бизнеса, но преценката на нещата от различна гледна точка е полезна за отделните бизнесмени и държавите като цяло. Япония стигна до разруха през Втората световна война, защото признаваше само своята гледна точка.

В продължение на повече от едно десетилетие американците и европейците ни укоряваха, че пазарът ни не е изцяло отворен за вносни стоки, а японското правителство неизменно отговаряше: „Ще видим какво може да се направи“. Следваше облекчаване на тарифните ограничения и премахване на някои извънтарифни бариери, така че японският пазар да се поотвори. При следващото оплакване прилагахме нови мерки от същия характер. Програмите за отваряне на японския пазар следваха една след друга. Броят им стигна до осем и все не бяха достатъчни. Програмите не решиха проблема с липсата на баланс в търговията. Колко пъти съм казвал, че японският пазар се отваря с прекалено бавни темпове. Но основният елемент на търговския дебаланс е проблемът с валутните курсове. Положението не даваше никакви надежди за подобряване до форума на „Групата на петте“, когато махалото на курсовете така се залюля, че издигна йената на нереалистично високо равнище.

Искам да кажа, че ние, японците, трябваше да проявим повече твърдост по отношение на валутните курсове и повече откровеност при разкриването на причините за търговския дебаланс. Но ние заровихме глава в пясъка като щрауси и педантично провеждахме мерки за отваряне на пазара, макар и всички да разбираха, че така проблемите няма да се решат. Когато стане дума за международни преговори, Япония заема много слаба позиция. Изглежда ние никога не изправяме глава, за да кажем искрено какво мислим.

През 1979 година заедно с бившия японски външен министър и посланик в САЩ — покойния Нобушико Ушиба — проведохме първата среща на американско-японската група по икономическите отношения. В ръководния орган участвуваха осем частни лица. Американската страна се ръководеше от бившия посланик в Япония Робърт Ингърсол. По онова време американските конгресмени говореха за реципрочност в търговията. Някои настояваха в Япония да се разреши всичко, което е разрешено в САЩ и обратно — разрешеното в САЩ да се разреши и в Япония. Това според тях означаваше реципрочност. Концепцията на нашата т.нар. „Група на мъдреците“ обаче настояваше не за реципрочност, а равноправно отношение. Нашият възглед надделя. Според нас, когато в Япония всички чужденци могат да извършват разрешените за японци дейности, в САЩ японците ще могат да правят това, което е разрешено на американците.

Повечето от познатите ми американци смятат, че тъй като ограниченията в САЩ са най-малки, примерът на Америка трябва да бъде следван от всички. На заседанията на нашата група ние подчертахме, че е невъзможно чужденците да имат в Япония привилегии, недостъпни за самите японци. Разбирана в този смисъл, реципрочността изисква законодателни промени и възприемане на чужди за нашата култура системи. В доклада си казвахме между другото, че „японските участници в преговорите трябва да се изказват повече, да се противопоставят колкото е възможно по-открито на американските критични забележки, за да сведат до минимум неразбирането и погрешното тълкуване на проблемите. Когато правителството на САЩ критикува японската политика или отправя конкретни молби, японското правителство би трябвало в отговора си разумно да изясни позициите и контрааргументите си, вместо да премълчава, да се преструва, че се съгласява или да дава едносрични отговори“.

Вярвам, че бъдещето на системата на международната търговия е свързано с разширяването, а не с ограничаването на търговските връзки. Точно в момента Япония копае собствения си гроб в това отношение. Ако не се измени търговския дебаланс, реакцията в чужбина ще бъде продължаване на исканията за ограничаване на японския износ. Трябва да разкрием дълбоките причини за тези проблеми, а не да реагираме на явленията, които изплуват на повърхността. Американската промишленост трябва да възвърне конкурентоспособността си. Поради упадъка на промишленото производство в САЩ ние се приближаваме до момента, когато американците ще имат по-голяма нужда от Япония и износа й, отколкото Япония ще се нуждае от американския пазар.

Някои американски експерти казват, че Япония ще забави темпото, Япония губи трудовата си етика и т.н. Редица японци, особено от по-старото поколение, също считат, че сме загубили чувството на лоялност и работим, за да си осигурим приятно прекарване на свободното време. Възгледите се изменят с течение на времето, но като се изключат някои естествени промени в японската трудова етика, тя продължава твърдо да стои на мястото си.

Японската позиция в света се засилва и става все по-значителна. Вече не можем да живеем свити в ъгъла, погълнати само от собствените грижи и затворени в себе си. Ако искаме да кажем нещо, трябва така да се изразим, че другата страна да ни разбере. Не сме свикнали с такъв подход, въпреки че икономиката ни заема второ място в света. При положение че искаме да се разбираме със съседите си, трябва да се научим да действуваме по друг начин. С американците имаме проблеми, които трудно се разрешават поради емоционалността на американците. Но от опита си с Америка и американците мога да кажа, че ако им се говори направо и убедително, те се вслушват и даже биха променили мнението си.