Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (3)

3

През юли и август 1945 година, над района около Токио и Йокохама имаше въздушни нападения почти всеки ден и всяка нощ. Гледахме сребристите бомбардировачи Б-29, връщащи се освободени от бомбения си товар и чувахме как разположената наблизо противовъздушна батарея открива огън. Понякога виждахме от прозорците си някой улучен Б-29 да пада в морето. Прожектори кръстосваха небето и земята беше осеяна с празни гилзи. Често по време на бомбардировките усещахме, че земята под нас се тресе, но в повечето случаи проспивахме въздушните нападения. Може би не трябва да правя такива признания, но вече са минали толкова много години, че те са загубили давност според мене.

Тогава силно ме тревожеше мисълта, че военните няма да се откажат от войната, независимо от развоя на бойните действия и че полуостров Миура, където се намирахме, ще се превърне в кървав военен театър, в последно бойно поле за фанатизираните японски военни, наричани „батаан“. Знаехме за съществуването на план за нападение под кодовото название „Олимпийски“, който предвиждаше десант на най-южния от основните острови — Кюшу (Кюсю), но същевременно осъзнавахме, че нашият район има прекалено голяма концентрация на военни обекти, за да бъде подминат и че ако стане най-лошото, ще има големи битки по пътя към Токио. След атомната бомбардировка разбрах, че сме на ръба на кризата. В дните след атомната бомбардировка много военнослужещи решиха да направят „официални“ посещения при семействата си. Аз самият като дежурен офицер не можех да напусна поста си, въпреки че положението ставаше все по-лошо и объркано. Един ден получих заповед да свърша някаква работа в Нагоя. Тъй като бях съвсем близо до дома, помолих за еднодневен отпуск да посетя родителите си и получих разрешение.

Спомням си, че преди да тръгна, заявих на колегите си, че е твърде възможно войната да свърши, докато съм в отпуск. Казах, че в такъв случай никой не знае какво ще се случи с нашата група — командуването на военноморските сили можеше дори да заповяда масово самоубийство. Тогава, казах аз, няма да се върна при тях, за да изпълним заедно последната заповед. Това излизаше от кръга на шегата и предполагам, че един офицер от японския императорски флот никога не трябва да казва подобно нещо пред началниците си, но аз не можех да не го направя. Един от лейтенантите се вбеси и изкрещя: „Лейтенант Морита, какво говорите? Ако не се върнете, ще бъдете обвинен в дезертьорство пред лицето на врага“. Това според него беше най-голямата заплаха. Обърнах се към него и спокойно отговорих: „Когато свърши тази война, лейтенанте, престъплението дезертьорство пред лицето на врага вече няма да съществува“.

Свърших работата си в Нагоя и забързах към семейния ни дом в Косугая, където тогава живееха близките ми. Град Нагоя и по-голямата част от префектура Аичи бяха пострадали от нападенията на американските военновъздушни сили поради големия брой промишлени предприятия, включително заводи за самолетостроене (прочутия изтребител „Зеро“ се произвеждаше в Нагоя) и за противовъздушна артилерия. Към юли бомбардировките бяха унищожили или силно повредили половината промишлени предприятия в Нагоя. По-късно статистическите данни посочваха, че 32% от населението е останало „без жилище“ при бомбардировките. За гражданското население наистина съществуваше опасност и затова много хора, чието присъствие в града не беше наложително, като например родителите ми, се преместиха. Бомбардировките принудиха милиони хора да се превърнат в бежанци. Всъщност Нагоя пострада по-малко от Йокохама, където 69% от населението остана без покрив или Кобе, където бездомните стигнаха 58%, или пък Токио с 46%. Това създаваше трудности за жителите на по-малките селища, където бежанците търсеха убежище.

Бъдещата ми съпруга останала в Токио с баща си и един от братята си. Останалите отишли да живеят при роднини в провинцията. В Токио оцелели от бомбардировките в тясното скривалище в задния двор, но една нощ чудесната им стара къща била унищожена от запалителните бомби. Седмици наред те живели в скривалището до купчината развалини, които някога представлявали техния дом. Претъпканата им с книги къща горяла така, че Йошико няколко дни можела да готви върху горящите останки.

Вечерта на 14 август намерих семейството си у дома. Срещата беше много вълнуваща, но баща ми изглеждаше разтревожен. Той се безпокоеше за изхода на войната. Както повечето японци по онова време, той от доста време чувствуваше, че войната е изгубена, но нямаше представа как ще свърши тя и какво ще стане после. Той ми довери, че възнамерява да се евакуира някъде още по-далече. Казах му, че няма смисъл да прави това, защото доколкото виждах и знаех, те не живееха в по-опасна обстановка от останалите и никой не беше сигурен в бъдещето. Никой не знаеше какво може да се очаква от американците. Казах на баща си, че не вярвам войната да продължи прекалено дълго. Говорихме си до късно през нощта и после изтощен съм заспал.

Рано сутринта майка ми ме разтърси, за да се събудя. Струваше ми се, че въобще не съм спал. Мама беше възбудена и с голямо вълнение ми каза, че император Хирохито ще направи изявление по радиото по обяд. Беше 15 август. Самият факт, че императорът ще говори пред нацията, беше изумителен. Японският народ никога не беше чувал гласа на императора. Всъщност, обикновените хора даже нямаха право да го погледнат и когато той пътуваше с кола или влак, хората по пътя трябваше да извърнат лица. Всички разбрахме, че сме свидетели на исторически момент.

Тъй като, в края на краищата, бях офицер от флота, аз сложих парадната си униформа заедно с меча и стоях мирно, докато слушахме предаването по радиото. Имаше смущения в сигнала и допълнителни шумове, но все пак до нас достигаше високия, тънък глас на Негово Величество.

Въпреки че японците никога досега не бяха чували гласа му, всички знаеха, че това е той. Императорът говори на изискания старомоден дворцов език и макар и да не разбирахме точно всички думи, знаехме какво е съдържанието им, знаехме какво ни казва и се чувствувахме уплашени и същевременно облекчени.

Войната беше свършила.