Ерик Нюланд
Първият удар (7)

Глава 6

1710 часа, 22-ри септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на изтребител „Лонгсорд“, неизследвана звездна система, полето от отломки край Хейло.

Главния се държеше с една ръка за стената на кораба, за да остане на място при нулевата гравитация. С другата ръка притисна пистолета още повече в челото на Джонсън. Усмивката на сержанта изчезна от лицето му, но в тъмните му очи нямаше и следа от страх. Той се изсмя кратко.

— Чатнах, ти мислиш, че съм заразен. Е, очевидно не съм. Това — потупа гърдите си той — е сто процента първокласен флотски пехотинец… и нищо повече.

Командира разхлаби хватката си, но не свали оръжието.

— Обясни ми как е възможно.

— Та, притиснаха ни тези малки гадини с формата на гъби — започна Джонсън. — Нападнаха ни из засада: мен, Дженкинс и Кийс. — Той направи пауза, споменавайки името на капитана, после поклати глава и продължи. — Целите бяхме покрити с рояци от тях. Заразиха Дженкинс и Кийс… но предполагам, че аз не бях достатъчно добър на вкус.

— Потопът не подбира „по вкус“ — намеси се Кортана. — Инфекциозните форми копират клетъчната структура на жертвата и я превръщат в бойна единица, а по-късно тя се превръща в преносител на бацили — своеобразен инкубатор за производството на други инфекциозни форми. Според онова, което видяхме, те със сигурност не подминават жертвите си просто така.

Сержантът сви рамене. Бръкна с ръце в джобовете си, където намери късче от тютюн за дъвкане, лапна го и го намести в едното ъгълче на устата си.

— Е, аз преживях нещо друго. Те ме подминаха, сякаш бях недобре сготвен спанак на вечеря с пуйка.

— Кортана — попита Командира, — възможно ли е това?

— Възможно е — отговори тя внимателно. — Но също така е много необичайно. — Направи малка пауза и добави: — Според данните от биомониторите на сержанта, разказът му е достоверен. Не мога да бъда сигурна сто процента, докато не бъде прегледан в медицинска лаборатория, но първоначалният преглед показва, че той не е инфектиран от Потопа. И както виждаме, няма нищо общо с полуделите, полуголи, извънземни машини за убиване.

— Добре. — Командира постави пистолета на предпазител, завъртя го и позволи на сержанта да си го вземе. — Но ще бъдеш прегледан от глава до пети при първа възможност. Не можем да си позволим да разпространим инфекция от Потопа.

— Съгласен съм, Главен. Нямам търпение да се срещна с онези медицински сестри от флота. А сега… — сержантът потупа корпуса и се запъти към люка, — нека да вземем останалите от екипажа. — Той се завъртя около криокамерите. — Виждам, че вече сте прибрали няколко скитника.

— Те ще трябва да почакат — каза Командира. — Ще ни е нужен час и половина, за да ги размразим, елиминирайки риска да получат хипотермичен шок. Няма да имаме толкова време преди повторната атака срещу Съглашението.

— Повторна атака срещу Съглашението? — попита сержантът, сякаш вкусвайки самата дума. Той се усмихна. — Чудесно. За секунда си помислих, че ще се опитаме да избегнем хубавата битка.

Той отвори люка към пеликана. През отвора се показа дулото на щурмова пушка МА5Б. Сержантът се наведе и издърпа нагоре човека, който я държеше.

Показа се ефрейтор от космическия флот. Върху униформата му беше избродирано името Локлиър. Имаше бронзов загар на кожата, беше гладко избръснат, а в погледа на чистите му сини очи имаше нещо диво. Той махна насоченото към сержанта оръжие и го размаха във всички посоки на помещението.

— Чисто! — извика той надолу към пеликана.

— Спокойно, ефрейтор — каза Главния. Погледът на ефрейтора най-накрая се спря върху командира. Той поклати невярващо глава.

— Спартанец — измърмори. — Планина от мускули, стърчащи от огромна консерва…

Главния забеляза нашивката на рамото на пехотинеца — златна комета — символ на Орбиталните сили за бързо реагиране. ОСБР, по-известни като „Парашутистите от ада“, бяха всеизвестни със своята издръжливост в битка. Локлиър трябва да беше едно от момчетата на майор Силва, което обясняваше враждебността на младия пехотинец. Силва беше морски пехотинец от ОСБР до мозъка на костите си и по време на битката на Хейло през цялото време беше изпълнен с предубеждение към взвода от спартанци, като цяло… а и към Главния в частност.

Още един човек се хвана за ръба на люка и влезе в изтребителя. Той имаше пистолет на кръста и носеше черна униформа. Червената му коса беше гладко пригладена назад, а очите му огледаха командира без особена изненада. На униформата му се виждаха емайлираните отличителни знаци на първи лейтенант.

— Сър! — отдаде отривисто чест Командира.

— Регулирам тягата и ъгъла на полета — съобщи Кортана. Лонгсордът и пеликанът бяха леко наклонени към Основа, която се очертаваше на екрана. — Това ще повиши с една единица налягането на кораба.

Лейтенантът стъпи на пода и отвърна на поздрава.

— Аз съм Хейвърсън — каза той. И оглеждайки с интерес Джон, добави: — Ти си Главен командир, спартанец–117.

— Да, сър. — Командира беше изненадан. Повечето хора, дори и по-опитните офицери се затрудняваха при различаването на един спартанец от друг. Как го беше разпознал този млад офицер? Командира видя кръглата емблема на рамото на мъжа — орел в черен и сребрист цвят, разперил криле над три звезди. Над крилете на орела бяха вписани латинските думи SEMPER VIGILANS — Винаги готов!

Хейвърсън беше от флотските разузнавателни служби.

— Добре — каза той и погледна бързо към Локлиър и Джонсън. — С вас, командир, имаме някакъв шанс. — После се приближи към люка и издърпа още един човек в лонгсорда.

Това беше жена и носеше костюм на пилот от флота. Мръсната й руса коса беше прибрана във фуражка. Тя отдаде чест на командира.

— Офицерски кандидат Поласки иска позволение да се качи на борда, Главен командир.

— Разрешено — отвърна той и също отдаде чест. На облеклото й беше изобразен огнен юмрук над око на червен бивол, символът на двадесет и трета флотска въздушна ескадрила. Въпреки че Командира никога не беше срещал Поласки, беше сигурен, че тя е от същото тесто като капитан Каръл Роули, наричана Вражи чук. Ако Поласки приличаше на нея, значи беше сръчен и безстрашен пилот.

— Е, каква е ситуацията? — попита Локлиър. — Ще постреляме ли по някого?

— Спокойно, пехотинецо — изгрухтя сержантът. — Използвай това нещо между ушите си не само за да носиш шлем върху него. Не усещаш ли, че имаме някакъв курс? Долавяш ли налягането? Този кораб се намира във висока орбита. Ние заобикаляме луната, за да атакуваме отново Съглашението.

— Правилно — каза Главния.

— Би трябвало наш приоритет да бъде бягството — отбеляза Хейвърсън и тънките му вежди се свиха от разочарование, — а не безсмислената атака срещу Съглашението. Имаме ценна разузнавателна информация за врага и Хейло. Главната ни цел трябва да бъде достигането до космическо пространство, контролирано от КУОН.

— Това възнамерявам да направя и аз, сър — отвърна Командира, — но нито този кораб, нито пеликанът, разполагат със свръхсветлинен двигател „Шоу-Фуджикава“. Без скок със свръхсветлинна скорост ще ни трябват години, за да се върнем обратно.

Хейвърсън въздъхна.

— Това ограничава алтернативите ни, нали? — Той обърна гръб на командира и закрачи замислено из кораба.

Главния уважаваше йерархията при военните чинове и тя го задължаваше да се подчинява на лейтенанта. Но независимо от това дали си имаше работа с офицер или не, спартанецът не обичаше да му обръщат гръб. И не харесваше начина, по който Хейвърсън демонстрираше по-висшия си чин. Главния командир вече беше получил заповедите си и имаше намерение да ги следва — независимо от това дали Хейвърсън ги одобряваше, или не.

— Извинете, сър — каза той — трябва да подчертая, че вие може да сте с най-висш чин тук, но аз изпълнявам строго секретна мисия с най-голям приоритет. Получил съм заповедите си директно от Главното командване.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид — продължи Джон, — че аз водя тактическото командване на този екипаж, на тези кораби… и на вас, сър.

Хейвърсън се обърна, а изразът на лицето му се промени. Лейтенантът отвори уста, сякаш да каже нещо. Но после я затвори и погледна командира. Лека усмивка се очерта на тънките му устни.

— Разбира се, много добре съм запознат с вашата мисия, командир. Ще помагам, с каквото мога.

Дали наистина знаеше за първоначалната мисия на спартанците да заловят пророк от Съглашението? Какво правеше тук офицер от флотското разузнаване?

— Добре, какъв е планът? — попита Локлиър. — Кръжим си тук във висока орбита, но после? Цял ден ли ще си приказваме, командир?

— Не — отговори Джон.

Той погледна към Поласки и сержанта. Можеше да разчита на нея, а въпреки подозренията си за това как точно сержант Джонсън е успял да избегне заразата на Потопа, беше склонен да му повярва. Хейвърсън? На него не би му се доверил, но той знаеше, че всичко е заложено на карта и нямаше да създава проблеми. Може би. А Локлиър беше съвсем друга работа.

Морският пехотинец от ОСБР беше надъхан и готов да атакува… или да избухне като противопехотна мина. Някои хора се пречупваха под напрежението и отказваха да се бият. Други се хвърляха в боя, пренебрегвайки собствената си безопасност и тази на екипа в името на отмъщението. Когато към това се добавеше и свирепата гордост на пехотинеца, се получаваше взривоопасна смес. Командира трябваше да му покаже кой командва парада.

— Скачай в пеликана — нареди му той, — имаме още няколко минути преди да се озовем откъм далечната страна на луната. Вземи всичко, което можем да използваме: оръжия, муниции, гранати. Поддържай връзка по интеркома, за да получаваш актуална информация.

Локлиър просто си стоеше, загледан във визьора на командира и напрежението му растеше. Сержант Джонсън отвори уста, но Командира му направи едва доловим възпиращ жест с ръката си. Сержантът запази това, което искаше да каже, за себе си. Главния командир пристъпи по-близо към Локлиър.

— Неясна ли е заповедта ми, ефрейтор?

Локлиър преглътна. Синият огън в очите му намаля и изчезна.

— Не. — Тялото му се прегърби и той постави пушката на рамо, приемайки засега водачеството на Главния. — Тръгвам, Главен командир. — После отиде до люка и скочи в пеликана.

Да се твърди, че този екип бе събран от кол и въже за космическа операция с висока степен на риск, щеше да е меко казано.

— Добре, откъде ще намерим двигатели „Шоу-Фуджикава“? — попита Поласки.

— Няма откъде — отвърна Джон, — но ще направим най-доброто, което можем в тази ситуация. — Той отиде до пулта за управление и посочи дисплея. Резултатите от сканирането на флагмана се появиха на екрана. — Това е нашата цел.

Хейвърсън се намръщи.

— Командир, ако приближим този кораб, ще ни издухат още преди и да си помислим да ги атакуваме.

— В нормална ситуация би станало така — отвърна Главния, — но ние ще използваме пеликана като огромна бомба. Ще го натъпчем с мини „Морей“ и ще го пуснем пред нас. Ще трябва да го управляваме от разстояние, а и ще може да го ускорим много повече, отколкото ако на него имаше екипаж. Той ще спре вражеския огън, ще пусне няколко мини и ще ни помогне да се промъкнем.

Поласки също започна да се мръщи.

— Има ли някакъв проблем, офицерски кандидат?

— Не, Главен командир. Просто не ми харесва перспективата да изгубим един добър кораб. Тази птичка ни измъкна от Хейло невредими.

Джон разбираше. Пилотите се привързваха към корабите си. Кръщаваха ги с човешки имена и се отнасяха към тях като към хора. Главния обаче, никога не беше попадал в този капан — той отдавна беше научил, че екипировката беше предназначена за употреба. Освен може би Кортана.

— Значи ще се приближим до флагмана — каза Хейвърсън и кръстоса ръце на гърдите си. — Нима ще се приближим лице в лице към кораб, превъзхождащ ни хиляди пъти повече откъм огнева сила? Или планираш просто още едно прелитане покрай него?

— Нито едно от двете. — Командира посочи зоната от флагмана, предназначена за изстрелване на изтребители.

— Това е нашата зона за приземяване.

Поласки хвърли бърз поглед към сравнително малкото отворено пространство в тялото на кораба.

— Това е много малко отверстие за уцелване с такава голяма скорост, но — тя прехапа долната си устна, обмисляйки — технически е възможно да се направи с „Лонгсорд“.

— Те ще пуснат серафими да атакуват пеликана и лонгсорда — каза Командира — и за да направят това ще трябва да изключат малка част от щита си. Тогава ние влизаме, неутрализираме екипажа и се сдобиваме с кораб, който може да направи свръхсветлинен скок.

— Ще бъде купон! — изкрещя Локлиър по интеркома. — Проникваме и унищожаваме!

Сержант Джонсън дъвчеше парчето тютюн, докато обмисляше плана.

— Никой досега не е залавял кораб на Съглашението — прошепна Хейвърсън. — Винаги, когато сме били на косъм да превземем някой техен кораб, той се е самоунищожавал.

— Нямаме друг избор — каза Командира. Той погледна последователно Поласки, Джонсън и накрая Хейвърсън. — Освен ако някой друг няма по-добър план?

Всички мълчаха.

— Имаш ли нещо да добавиш, Кортана? — попита той.

— Орбитата, в която се намираме, изразходва горивото ни, а ще трябва да се движим с висока скорост по пряка линия към флагмана. Има и някои сектори по вектора ни на приближаване, които врагът ще обстрелва. Ще трябва едновременно да регулираме скоростта си и да избягваме изстрелите им. Ще бъде сложно за изпълнение.

— Поласки ще се справи с това — обърна се към нея Командира.

— Да пилотирам „Лонгсорд“? — Поласки бавно кимна, а в зелените й очи се забелязваше особен блясък, който липсваше допреди секунда. — Мина доста време, откакто пилотирах „Лонгсорд“ за последно, но съм готова, командир. На сто и десет процента. — Тя седна в седалката на пилота и сложи предпазния колан.

— При цялото ми уважение към госпожица Поласки, позволете ми да подчертая, че аз обработвам информацията милиони пъти по-бързо и…

— От теб искам да се свържеш с вътрешните бойни системи на флагмана — прекъсна я Командира, — когато се приближим, ще трябва да изключиш оръжията му. И да заглушиш комуникациите му.

— Ще изпратиш сама дама напред да свърши мръсната работа? — въздъхна Кортана. — Е, предполагам, че само аз мога да свърша това.

— Лейтенант Хейвърсън — каза Главния, — искам от вас да натоварите мините „Морей“ на пеликана и да ги програмирате, преди да напуснем тази орбита. Половината настройте да експлодират при удар, а останалата половина настройте да прихващат вражеските кораби и да избухват в тях.

Хейвърсън кимна и седна на мястото за управление на системите до Поласки.

От пеликана през люка за скачване бяха донесени два контейнера и един чувал. Локлиър се промъкна през отвора и запечата люка.

— Готово, командир — каза той, — един пистолет ХЕ, две щурмови пушки МА5Б, едно щурмово оръдие с малък обсег М90 и почти цял контейнер с осколочни гранати. Имаме и около дузина пълнители за пушките, но само няколко снаряда за оръдието.

Командира взе четири гранати и половин дузина пълнители за пушката си. Той извади почти празния пълнител от нея и постави пълен, чувайки едно приятно щракване.

Сержантът взе муниции, щурмова пушка и три гранати.

— Излизаме от орбита след три секунди — обяви Поласки.

— Складирай останалото — каза Командира на Локлиър — и обезопаси и себе си.

Локлиър постави оръжията и артилерийското оръдие в един чувал, който завърза на примка за врата си, а след това намери нещо, за което да се хване. Сержант Джонсън се наведе към криокамерите. Главния се хвана за едната стена.

— Пускам пеликана — каза Поласки. Чу се силен удар от долната страна на кораба. — Пеликанът е на път.

— Автопилотът на пеликана е програмиран — каза Кортана.

— Мините „Морей“ са натоварени и заредени — добави Хейвърсън.

Поласки съобщи:

— Излизаме от орбита след три… две… едно. Напред!

Двигателите на лонгсорда се оживиха от силно бучене, корпусът изскърца и всички се наклониха в посока обратна на ускорението.

Пеликанът се стрелна напред, прелетя първо над повърхността на луната, а после се насочи към полето от отломки. Докато лонгсордът го следваше, откъм десния им борд Командира видя метеоритен дъжд, засипващ астероида и оставящ кратери и малки облачета.

Поласки центрира дисплея на камерата върху крайцерите на Съглашението.

— Те ни причакват! — извика тя. — И правят малки маневри. — Пеликанът се наклони надясно. — Ускорявам към флаг…

Флагманът беше близо. Прекалено близо. Той, като че ли беше предвидил траекторията им, но не очакваше да се втурнат право към него. Ако не бяха направили така, щеше да бъде в идеална позиция за стрелба.

— Пеликанът се намира сега на двеста километра пред нас — докладва Поласки.

Тромавият кораб беше обстрелван от крайцерите. От корпуса му започна да се издига дим, а някои части бяха направо стопени.

— Мините са освободени — съобщи Хейвърсън, — въвеждам координатите и траекторията им в навигационната система, Поласки. Внимавай да не минеш през тях.

— Прието — отвърна тя — дръжте се, влизаме.

— Мразя тези глупости — измърмори Локлиър, — обстрелващи се един друг кораби с толкова плътен огън, че по него би могло да се върви до зоната за приземяване и аз си стоя вътре, без да мога да направя каквото и да е, мамка му! Просто се държа здраво и се чудя кога това нещо ще избухне.

Командира не каза нищо, но беше съгласен. Той беше на същото мнение, но по отношение на космическите битки.

— Амин — добави сержант Джонсън, — сега си затворете устите и оставете дамата да кара. — Той извади едно устройство за записване на мисиите от джоба си и пъхна чип в него. Дисплеят му светна — от единствения му малък говорител се разнесе ритмична какофония от звуци.

Командира разпозна така наречената „ударна“ музика — потомък на навършилия няколко столетия стил, наречен „метъл“. Сержантът имаше странен вкус, ако можеше така да се каже.

— По-добре ме застреляй, сержант! — запротестира Локлиър. — Я го изключи. Не ме измъчвай с този боклук.

— Майната ти, пехотинецо. Това е класика.

— Да, също като убийството по милост.

Поласки продължаваше да избягва вражия огън и лонгсордът се тресеше и маневрираше бързо наляво и надясно. Тя направи сложна двойна маневра, за да избегне вражеско торпедо, изстреляно от флагмана.

— Шоуто започна — измърмори Кортана по говорителя в шлема на Главния. — Свързвам се с бойните системи на Съглашението — продължи тя по интеркома, — достигам до оръжейните системи. Намирам се в готовност.

Отпред второ торпедо пресече пътя на пеликана и той избухна в пламъци и започна да изхвърля дим, наподобявайки мръсно петно от блестящ йонизиран метал. Флагманът се появи на екрана — не по-голям от обикновена чиния.

— Нямаме повече време да се мотаем наоколо — каза Поласки. Включи допълнителните дюзи и насочи изтребителя към вражеския кораб.

Внезапното ускорение изпрати Главния и сержант Джонсън със силен тласък към задната част на кораба. Локлиър все още се държеше за стената, но беше почти в хоризонтално положение.

— Вече нямаме достатъчно дистанция, за да намалим скоростта и да се приземим меко в зоната за кацане на флагмана — предупреди Кортана.

— Наистина ли? — отвърна Поласки раздразнено. — Не се учудвам, че те наричат „интелигентен“ ИИ. — Тя нахлупи фуражката си ниско над очите.

— Аз ще пилотирам. А ти се постарай да изключиш оръжията им.

— Те пускат изтребители — предупреди Хейвърсън.

На екрана флагманът, който запълваше половината зрително поле, пусна шест изтребителя „Серафим“, които изскочиха от масивния му корпус.

— Двадесет от мините „Морей“ са още активни. Инерцията им ще ги закара достатъчно близо, за да бъдат ефективни в рамките на обхвата им. Проследяват целите… прихващат ги… маневрират.

Малки огнени облачета с капковидна форма се изпречваха на пътя на серафимите, когато мините започнаха да избухват. Хейвърсън се изсмя.

— Право в десетката!

— Предните оръжия и щитове са деактивирани — каза Кортана.

— Вратите са отворени — измърмори Поласки, — поканени сме на гости. И ще бъде много грубо да откажем, мамка му!

Флагманът запълни целия екран.

— Сблъсъкът е неизбежен — предупреди Кортана.

Сержант Джонсън се изправи на крака. Командира знаеше какво предстои и остана на мястото си, като сграбчи крака на сержанта. Поласки изключи двигателите и натисна дюзите за маневриране. Лонгсордът се завъртя на 180 градуса. Докато корабът беше обърнат със задницата напред, тя натисна клапаните до максимум и двигателите избухнаха под огромното налягане. Корпусът на кораба се огъна под внезапното намаляване на скоростта на заден ход. Командира се държеше за пода с едната ръка, а с другата беше хванал сержанта, за да не му позволи да лети из кораба.

Поласки раздели дисплея на две — едната част показваше какво става пред тях, а другата част показваше периметъра отзад. Тя маневрираше с помощта на дюзите, регулирайки посоката на приземяване върху малкото открито пространство. На екрана това малко пространство изведнъж стана опасно голямо.

— Дръжте се, дръжте се!

Двигателите изстенаха и корабът забави ход… но това не беше достатъчно. Влязоха в зоната за излитане на изтребители със скорост триста метра в секунда. Пламъците от двигателите на лонгсорда издухаха грънтовете техници, които се опитваха да се махнат от пътя му. Резервоарите им, пълни с метан, избухнаха като фойерверки.

Поласки изключи захранването на кораба. Изтребителят се блъсна в стената. Главния командир, сержант Джонсън и Локлиър се стовариха вкупом в седалката на пилота.

Грънтове приближиха към кораба с извадени плазмени пистолети, които светеха в зелено, понеже извънземните бяха увеличили енергията им до максимум. Инженери от Съглашението се опитваха да потушат пожарите и да поправят скъсаните тръби.

— Щитовете над зоната за излитане на изтребители се зареждат отново — обяви Кортана, — външната атмосфера се стабилизира. Можете да се изправите и да се разходите из кабината.

Локлиър скочи на крака.

— Да-а! — изкрещя той.

Младият пехотинец извади автомата си и постави нов пълнител в него.

— Да се позабавляваме!

— Добра работа, хора — каза Командира, вече изправен на крака. Той приготви собствената си щурмова пушка. — Но това беше лесната част.