Ерик Нюланд
Първият удар (3)

Глава 2

0631 часа, 30-ти август, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, неизвестна позиция в атмосферата, планета Рийч.

Небето и повърхността на планетата проблясваха последователно пред визьора на Фред. Десетилетията обучение си казваха думата. Беше просто като спускане с парашут… с изключение на това, че този път нямаха парашути. Той разтвори краката и ръцете си. Тази позиция на орел с разперени ръце и крака контролираше въртенето и намаляваше скоростта му.

Времето сякаш едновременно беше спряло и минаваше неусетно — това беше нещо, което Кели някога беше кръстила „Спартанско време“. Усъвършенстваните сетива и подсилената физиология помагаха на спартанците да мислят и реагират в стресови ситуации по-бързо от обикновените хора. Мозъкът на Фред работеше мълниеносно, докато се запознаваше с тактическата ситуация. Той активира сензорите за движение, увеличавайки обхвата им до максимум. Неговият отряд се появи като малки светещи точки на дисплея на шлема му. Въздишка на облекчение се изтръгна от него, когато видя, че всички двадесет и седем души бяха налице и се престрояваха в клинообразна формация.

— Наземните сили на Съглашението може би са прихванали пеликана — каза Фред на спартанците по предавателя. — Внимавайте за стрелба от зенитна артилерия.

Спартанците веднага развалиха формацията и се пръснаха из небето.

Фред пое риска да се отклони встрани и забеляза пеликана. Той се въртеше, изхвърляйки късове броня, които описваха искрящи, причудливи траектории, преди да паднат в назъбена, покрита със сняг планина.

Сега повърхността на Рийч се простря под тях, на две хиляди метра отдолу. Фред забеляза килим от зелени гори, призрачните силуети на планини в далечината и стълбове дим, издигащи се на запад. Забеляза и криволичеща водна лента, която познаваше — реката Биг Хорн.

Спартанците бяха обучавани на Рийч през по-голямата част от младежките си години. Това беше същата гора, в която старши инструктор Мендес ги остави, когато бяха деца. Само с няколко късчета от карта и без никаква храна, вода или оръжия, те трябваше да пленят охраняван пеликан и да го върнат обратно в щаба на Главното командване. Това беше мисията, в която Джон, който сега беше Главен командир, стана водач на групата и благодарение на която те станаха екип. Фред остави спомените. Това не беше прибиране у дома.

Военните тренировъчни съоръжения 01478-B на Космическото командване на Обединените нации трябваше да се намират на запад. „Ами генераторите?“ — той изкара на дисплея картата на терена. Джошуа беше свършил добре работата си: Кортана им беше осигурила прилични сателитни снимки и кратка топографска карта. Не бяха толкова добри колкото тези от шпионски сателит, но изцяло надминаха очакванията на Фред. Той пусна навигационен маркер на мястото на комплекса от генератори и зареди данните в тактическото командване на своя отряд. След това пое дълбоко дъх и каза:

— Това е целта ни. Придвижвайте се към нея, но под малък ъгъл. Целете се във върховете на дърветата, така ще намалите скоростта си. Ако не можете, целете се във вода и приберете ръцете и краката си преди удара.

Двадесет и шест сини индикатора примигнаха, за да потвърдят заповедта му.

— Херметизирайте до максимум хидростатиката на костюмите си точно преди удара.

Това щеше да неутрализира риска от получаване на азотна емболия, но те се приземяваха с пределна скорост, която за напълно екипиран спартанец — той бързо изчисли — се равняваше на 130 метра в секунда. Трябваше да увеличат налягането на уплътняващия гел до максимум или органите им щяха да станат на пихтия, размазвайки се в непробиваемата броня „Мьолнир“ при удара в повърхността. Сините индикатори премигнаха отново… въпреки че Фред усети леко колебание. Оставаха само още петстотин метра.

Погледна за последен път спартанците. Те се бяха пръснали на хоризонта като парченца от конфети. За да промени центъра на тежестта на тялото си и да подобри ъгъла на приземяване, той изтегли коленете си нагоре докато приближаваше върховете на дърветата. Получи се, но не толкова добре или не толкова бързо, колкото се надяваше. Оставаха сто метра. Енергийният му щит премигна, когато докосна върховете на най-високите дървета. Той пое дълбоко въздух, след което го издиша максимално, хващайки се за коленете си, за да придобие форма на топка. Вече беше форсирал хидростатичната система и увеличил до максимум налягането на гела, обграждащ тялото му. Сякаш го промушиха хиляди остриета — това беше болка, която не беше изпитвал досега, с изключение на момента, в който програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ бе променила тялото му по хирургичен път.

Енергийните щитове на бронята „Мьолнир“ проблеснаха, когато започна да се удря в клоните — и после изведнъж усети огромно налягане при удара си в центъра на дебел ствол. Размаза се в него като ракета. Прекатури се и тялото му пое серия от мълниеносни удари. Чувството беше такова, сякаш поемаше цели залпове от щурмови пушки от упор. Секунди по-късно след поредното изскърцване на кости Фред спря. Костюмът му се повреди. Не можеше повече нито да види, нито да чуе нещо. Сякаш беше в ада и се бореше да остане в съзнание и кондиция. Малко по-късно множество индикатори на дисплея му светнаха. И той осъзна, че не костюмът му, а той беше в неизправност.

— Шефе! — прокънтя в главата му гласът на Кели, като излизащ от тунел. — Фред, ставай — прошепна тя. — Трябва да тръгваме.

Погледът му се проясни и той бавно се изправи на ръце и колене. Нещо отвътре го болеше така, сякаш стомахът му беше разкъсан на малки парченца и зашит отново не както трябва. Пое си дъх на пресекулки. Това също болеше. Болката беше полезна — тя му помагаше да остане в съзнание.

— Какво е положението? — изкашля се Фред. В устата си усещаше вкус на метал.

Кели коленичи до него и съобщи по индивидуалната честота:

— Почти всички имат незначителни повреди: няколко изгорели генератора на енергийните щитове, сензорни системи и дузина счупени кости и контузии. Нищо фатално. Шестима спартанци имат малко по-сериозни наранявания. Те биха могли да се сражават на фиксирани позиции, но имат ограничена мобилност. — Тя пое дълбоко дъх и добави: — Четирима са загинали по време на акцията.

Фред с мъка се изправи на крака. Беше замаян, но остана прав. Трябваше да се държи на краката си, независимо от това какво щеше да му струва. Трябваше да го направи заради отряда, за да им покаже, че все още имат здрав и читав водач. Можеше да бъде много по-лошо — но четирима мъртви си беше достатъчно лошо. При нито една мисия на спартанците досега не бе имало толкова много убити, а тази операция едва беше започнала. Фред не беше суеверен, но не можеше да се отърве от чувството, че късметът им се беше изчерпал.

— Ти направи каквото беше необходимо — каза Кели, сякаш четеше мислите му. — Повечето от нас нямаше да оцелеят, ако не държеше всичко здраво в ръце.

Фред изсумтя с възмущение. Кели си мислеше, че той владее положението, но всичко, което беше направил, бе да се приземила задника си. Той не искаше да говори за това — не и сега.

— Някакви други добри новини?

— Много са — отвърна Кели. — Екипировката ни — кутиите с муниции, чантите с допълнителните оръжия — са изгубени. Само няколко от нас имат щурмови пушки, като цяло, може би пет.

Фред инстинктивно огледа своя МА5Б и откри, че застопоряващите скоби на бронята му са се отскубнали при удара. Нямаше останали и никакви гранати на колана. Десантната му раница също беше изгубена. Сви рамене.

— Значи ще импровизираме.

Кели взе един камък от земята и го претегли на ръка. Фред устоя на порива да наведе глава и да си поеме дъх. Нямаше нищо друго, което да желаеше повече от това да седне на земята, за да си почине и помисли малко. Трябваше да има някакъв начин да измъкне спартанците си оттук невредими. Това беше като тренировъчно упражнение — всичко, което трябваше да направи, беше да измисли как най-добре да изпълнят мисията си без повече гафове. И време наистина нямаше. Те бяха изпратени да отбраняват тези генератори и бойните части на Съглашението със сигурност не седяха със скръстени ръце, чакайки ги да направят първия си ход. Колоните от дим, които указваха местоположението на Главното командване на Рийч, бяха доказателство за това.

— Събери отряда — каза Фред на Кели. — Формация „Бета“. Ние тръгваме пеша към генераторите. Пригответе ранените и мъртвите. Изпратете тези, които имат оръжие напред като съгледвачи. Може би все пак ще извадим късмет.

Кели изрева в комуникатора:

— Размърдайте се, спартанци. Формация „Бета“, тръгвайте към указаната навигационна точка.

Фред направи диагностика на бронята си. Хидростатичната система беше счупила една от пломбите и налягането беше на минималното функционално ниво. Можеше да се движи, но трябваше да подмени счупената пломба, за да може да спринтира и да избягва плазмения огън.

Изостана зад Кели и забеляза спартанците в периферията на монитора на тактическия си радар. Реално не можеше да види някой от тях, защото се бяха разпръснали и се придвижваха от дърво до дърво, за да избегнат евентуални изненади от страна на Съглашението. Всички се придвижваха безшумно през гората, където се редуваха светлини и сенки, а искрящите им зелени брони проблясваха от време на време.

— Червен–1, тук Червен–12. Установих контакт с вражеска единица… неутрализирана.

— Още един при мен — докладва Червен–15. — Неутрализирах го.

Трябваше да има още. Фред знаеше, че Съглашението никога не се придвижваше на малки групи. Тъкмо напротив, ако разполагаше многочислени сили в района, това означаваше, че да се изчаква в орбита нямаше смисъл… и поради това беше само въпрос на време мисията да стане още по-трудна.

Толкова се беше улисал в това да слуша сигналите на взвода, че почти налетя на двойка чакали. И инстинктивно се потопи и замръзна в сянката на близкото дърво. Чакалите не го бяха забелязали. Подобните на птици извънземни душеха из въздуха и продължиха още по-предпазливо напред, приближавайки към скритата позиция на Фред. Пред себе си държаха плазмени пистолети и бяха включили енергийните си щитове. Малките правоъгълни защитни полета се накъдриха от вълнички и се втвърдиха безшумно.

Фред сигнализира два пъти с предавателя си на Червен–2. Синият й индикатор незабавно примигна в потвърждение на неговия призив за подкрепление. Внезапно чакалите се обърнаха рязко надясно и бързо започнаха да душат из въздуха. Камък, колкото юмрук, изсвистя от лявата страна на извънземните. Той се удари в тилния гребен на водещия чакал с глухо пукане. Съществото изграка и се строполи на земята в локва от червено-черна кръв.

Фред се изстреля напред и с три бързи стъпки се приближи към другия чакал. Той пристъпи встрани от плоскостта на енергийния щит и го сграбчи за китката. Чакалът изграка от страх и изненада. Спартанецът изтръгна безмилостно оръжието от лапата му и я изви. Извънземният се бореше така, сякаш неговото собствено оръжие беше насочено към петнистата груба кожа на врата му. Фред стисна здраво и усети как костите му се строшиха. Плазменият пистолет изстреля ярък изумруден заряд. Чакалът се сгромоляса по гръб с липсваща глава.

Фред вдигна падналите оръжия, когато Кели се показа от дърветата. Той й подхвърли един от плазмените пистолети и тя го улови във въздуха.

— Благодаря. Предпочитам пушката си пред този извънземен боклук — промърмори тя.

Фред кимна и втъкна другото плячкосано оръжие в колана си.

— Върши много по-добра работа от мятането на камъни — отвърна той.

— Прав си, шефе — отвърна тя, кимайки. — Но само отчасти.

— Червен–1 — прозвуча гласът на Джошуа по взводните предаватели. — Намирам се малко пред вас. Трябва да видите това.

— Прието — отговори Фред. — Червен отряд, изчакайте на позиция тук, докато ви дам сигнал.

Индикаторите примигнаха в знак на потвърждение.

Полуприведен, Фред стигна до Джошуа. Отпред се виждаше някаква светлина: сянката намаля и изчезна, защото гората беше свършила. Дърветата бяха отрязани или изгорени до овъгляване на едно и също ниво. Имаше също и трупове — хиляди грънтове, стотици чакали и елитни бойци покриваха полето. Както и хора — всичките мъртви. Фред виждаше и няколко флотски пехотинци, от които се разнасяше дим от плазмен огън. Виждаха се прекатурени танкове „Скорпион“, глигани с изгорели гуми и баншита. Самолетът беше впримчен в бодливата тел и сякаш продължаваше да се движи без пилот в една и съща безкрайна орбита.

Комплексът от генератори на далечната страна на бойното поле обаче беше непокътнат. Укрепени бетонни бункери със заплашително стърчащи картечници, ограждаха ниска сграда. Генераторите бяха далеч зад тях. Изглеждаше така, сякаш огромното разстояние беше попречило на Съглашението да ги превземе, въпреки упорството му.

— Засичам някого пред нас — прошепна Джошуа.

Четири точки светнаха на сензора му за движение. Системата за идентификация ги представи като флотски пехотинци от Космическото командване на Обединените нации, рота „Чарли“. Появиха се още светлинки, докато системата ги показваше на топографска карта на района. Джошуа подаде на Фред снайпера си и той видя обектите през оптиката. Наистина бяха флотски пехотинци. Проправяха си път през телата, които покриваха зоната, оглеждайки се за оцелели и събирайки оръжия и муниции.

Фред се намръщи, нещо в начина им на придвижване не беше наред. Липсваше съгласуваност между разпокъсаните им и оголени позиции. Те не използваха нито едно от наличните естествени прикрития на местността. Опитното му око даже не различаваше някаква конкретна посока на тяхното придвижване. Един от тях просто се въртеше в кръг. Фред изпрати кратко съобщение, използвайки общата честота на Космическото командване на Обединените нации.

— Флотски патрул, тук е червен отряд спартанци. Приближаваме позицията ви откъм шест часа според вашето местоположение. Потвърдете.

Пехотинците се обърнаха и хвърлиха бърз поглед по посока на Фред, поставяйки на рамо пушките си. Комуникационният канал заглъхна за секунди, след което дрезгав, равен глас отговори:

— Спартанци? Ако наистина сте такива, за каквито се представяте… бихте могли да ударите едно рамо.

— Съжаляваме, че изпуснахме битката.

— Да сте я изпуснали? — Пехотинецът горчиво се изсмя. — По дяволите, шефе, та това беше само първият рунд.

Фред върна снайпера на Джошуа, посочвайки с глава първо към очите му, а после към пехотинците на полето. Джошуа кимна и насочи оръжието към тях. Пръстът му се въртеше около спусъка, но не беше поставен точно върху него. Предпазливостта никога не беше излишна. Фред се изправи на крака и се запъти към групата пехотинци. Той си проправи път през кълбо от вражески трупове и изкривена купчина метал и овъглени гуми, които някога бяха принадлежали на глиган.

Хората изглеждаха така, сякаш бяха слезли до ада и се бяха върнали обратно. Всички изгаряния, износените брони и зареяният в далечината им поглед, свидетелстваха за скорошен шок. Зяпнаха го с отворени усти — такава беше често наблюдаваната реакция, когато войниците за първи път срещаха спартанец — два метра висок, с половин тон броня, опръскана с извънземна кръв. Погледът им беше смесица от страхопочитание, подозрение и страх.

Фред мразеше това. Всичко, което искаше той, както и останалите войници от Космическото командване на Обединените нации, беше просто да спечелят тази война. Ефрейторът на пехотинците като че ли се отърси от вцепенението си. Той свали шлема си, прокара пръсти през подстриганата си червена коса, и погледна зад него.

— Командир, по-добре тръгнете с нас към базата, преди да са ни ударили отново.

Фред кимна.

— Колко души сте в ротата, ефрейтор?

Човекът погледна тримата си другари и поклати глава.

— Какво каза, командир?

Мъжете очевидно бяха на косъм да изпаднат в шок след битката и затова Фред потисна нетърпението си и отговори с колкото се може по-спокоен глас:

— Системата за идентификация показва, че сте от рота „Чарли“, ефрейтор. Колко души сте? Колко от вас са ранени?

— Няма ранени, командир — отвърна ефрейторът. — Няма и никаква рота. Ние сме единствените оцелели.