Ерик Нюланд
Първият удар (17)

Глава 16

0455 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / пленен флагмански кораб на Съглашението, хиперпространство, местонахождение неизвестно.

Джон избърса натрупаната скреж, която замъгляваше горната половина на криокамерата и разкри зеленикавата бронирана фигура, която се беше изтегнала зад пластостоманения корпус.

Спартанец–058. Линда. Тя беше смъртоносно ранена по време на нападението на станция „Гама“, точно преди падането на Рийч. Джон беше извлякъл изгореното й, отпуснато тяло обратно в „Есенна колона“ и медиците я бяха потопили в дълбок криогенен сън точно преди скока. Когато „Колоната“ се разби на Хейло, Кийс трябва да беше изхвърлил функциониращите криокамери — стандартна операционна процедура. Те я бяха замразили, още докато беше в костюма си. Така беше най-добре, като се имаше предвид степента на нараняванията… а той би дал всичко, за да може да види за последен път лицето й.

Линда беше уникална сред всички спартанци с червената си коса и тъмни изумрудени очи, но не външният й вид беше това, което я различаваше от другите. Тя беше най-добрият скаут снайперист в екипа и можеше да поразява цели, които другите не можеха. Докато останалите спартанци предпочитаха да действат като екип, Линда беше склонна да се отделя, да се крие, заемайки позиция на някое отдалечено място и да чака с дни единствения, съдбоносен изстрел, който щеше да обърне хода на битката. Въпреки че снайперистите в КУОН бяха обучавани да действат по двойки, като единият е следотърсач, а другият — стрелец, Линда беше изключение от това правило, защото неведнъж беше доказвала, че е най-ефективна сама. Ако някой от спартанците можеше да бъде наречен „вълк единак“, това беше Линда. В много отношения това я правеше най-силна от всички.

Да я види в такова състояние… Той избърса кондензацията, която се образуваше около главата й, обвита от шлема. Тя не беше нито жива, нито мъртва. Намираше се в някакво междинно състояние между живота и смъртта. Тази неопределеност беше по-лоша от това да види натрошеното й и обгорено тяло на станция „Гама“. Чувството за Джон беше такова, сякаш имаше отворена рана в гърдите. Прогнозата за Линда беше добра. Обитателите на другите две криокамери не бяха оцелели. Нещо като спад в захранването беше дезактивирало другите два елемента и хората в тях бяха сполетени от студената, мрачна смърт.

Чу се леко почукване върху корпуса на пеликана и сержант Джонсън се промъкна вътре.

— Главен — каза той, — в теб ли са чистачките за въздух? А действащият от разстояние интерком? Поласки каза, че ще й е необходим цял ден занимание със спускателния кораб на Съглашението. Трябва да се качим на борда и да се захващаме за работа.

Главния се изправи на крака и посочи с глава към люка на кърмата, където беше свалил чистачките за въздух и интеркома от пеликана. Сержантът вдигна оборудването, след което изпълзя заедно с Джон от пеликана. Главния се поколеба и погледна назад към криокамерата.

— Не се тревожи за нея — каза Джонсън. — По дяволите, бил съм раняван и по-лошо от нея, а тя е три пъти по-голям войник от мен. Ще се оправи.

Главния запечата люка, без да коментира. Беше чувал тези празни обещания стотици пъти за опасно ранени войници. Защо войниците се изправяха пред смъртта, без да им мигне окото… но когато се изправяха лице в лице със смъртта на някой другар от взвода, се отвръщаха и се залъгваха?

Те безшумно закрачиха из хангара. Той беше почистен от отломките и труповете и офицерски кандидат Поласки вече шест часа се упражняваше вътре в него да управлява непокътнатия спускателен кораб на Съглашението. Тя завъртя странния кораб с U-образна форма около централната му ос, наклони го към едната му страна, издигна го и накрая го насочи надолу за приземяване. Джонсън присви тъмните си очи при вида на постигнатото и й кимна одобрително.

— Тя каза, че е разбрала и кои са контролните уреди на оръжията. Но, разбира се, няма как да ги тестваме тук вътре.

— Разбрано — отвърна Главния, — а докъде са стигнали останалите от екипа?

— Аз съм затворил и заварил всички врати оттук до мостика и до инженерното помещение — каза му сержант Джонсън. — Ако онези, обекти, които Кортана засича от време на време са врагове, ще трябва буквално да си пробият път до нас.

— Локлиър си взе няколко часа почивка. Имаше нужда от това. — Сержантът сви рамене. — Ще се оправи, пехотинците от ОСБР са железни като пирони. Лейтенант Хейвърсън поспа малко, след което стана, разговаря дълго с Кортана и се зарови в някаква база данни на Съглашението. Изглежда всички са добре, като се има предвид през какво преминахме напоследък.

— Разбрано — каза Главния. — Кортана? Състояние на кораба?

— Пристигане на Рийч след двадесет минути — каза тя.

Главния си погледна часовника.

— Ти каза тринайсет часа време за път като цяло. Според мен би трябвало да остават още почти два часа.

— Въз основа на спецификациите на свръхсветлинния двигател на Съглашението изчислих, че пътуването ни ще трае тринайсет часа, но има… — гласът й постепенно се загуби и изчезна.

— Кортана?

— Извинявай. Но се наблюдава любопитен ефект на съкращаване на времето при тези свръхсветлинни скорости. Въпреки че технически скорост, ускорение и дори понятието за време нямат значение в гънките на хиперпространството. Мисля, че вече ти казах всичко това — каза тя. В гласа й се долови раздразнение.

Главния погледна към сержанта, който поклати глава и сви рамене. Кортана звучеше повече от разсеяна — и не просто „забравяше“ разни неща. Това беше лош знак. Те разчитаха на нея да пилотира този кораб и ако тя започнеше да се разпада, щяха да имат големи неприятности.

Главния отвори канала на интеркома.

— Промяна в плановете, екип. Времето, което остава до пристигането ни, е деветнадесет минути. Ще ви обясня по-късно — просто вземете екипировката си и елате на мостика колкото се може по-скоро.

Последва пауза, след което лейтенант Хейвърсън отвърна:

— Прието, Главен. Локлиър и аз сме вече тук горе.

Люкът на спускателния кораб на Съглашението се отвори и Поласки изскочи навън. Тримата продължиха с бърза крачка към мостика.

Главния отвори индивидуална честота към Кортана.

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

Каналът беше замлъкнал за цели десет секунди.

— Разбрах принципа на действие на системата за магнитно оформяне на плазмата на Съглашението — отговори тя. — Ще имаме ограничени офанзивни възможности, когато пристигнем на Рийч, ако е необходимо. Така мисля.

— А останалата част от кораба все още ли функционира?

— Да — отговори тя. — Съжалявам, Главен… Тези изчисления са… сложни.

Каналът замря. Поведението на Кортана разтревожи Главния, но той реши да й се довери. Каква друга алтернатива имаше?

Той, сержантът и Поласки се спряха отвън пред мостика, дебелите функциониращи врати бяха запечатани.

— Лейтенант — обади се той, — отвън сме.

Вратите се отместиха встрани. Локлиър и лейтенантът стояха с пушки, прицелени надолу към помещението. Те се отпуснаха, когато видяха, че идват приятели. Лейтенант Хейвърсън нарами пушката си и каза:

— Извинявайте за топлото посрещане. Кортана засичаше откъслечни вражески обекти навсякъде из кораба. Ще трябва да се справим с тях, рано или късно — за предпочитане е преди те да са се справили с нас.

— Съгласен съм — каза Главния.

Поласки се приближи до лейтенанта, отдаде чест и докладва накратко за усилията си да се справи с контролните уреди на спускателния кораб на Съглашението. Локлиър се промъкна по-близо до Главния и сержанта.

— Какво мислиш, серж? — прошепна той и хвърли лукав поглед към Поласки. — Имам предвид за нея? Е, трябва да се преодолее разликата пехота флот, но това не е трудно. Мислиш ли, че има шанс за нас двамата? Искам да кажа…

— Шансовете ти са такива като все едно да излезеш в открития космос и да вървиш по останалия път до Рийч — заяви сержантът — без скафандър.

— Дай ми спускателна капсула и ще си опитам късмета, серж. — Усмивка разцепи ощавеното лице на Локлиър и той се обърна към Главния. — Разбира се, че чатнах. Не би била толкова отбранително настроена, ако не бях толкова близо до целта. Където има дим, има и огън, нали така?

Главния погледна към Локлиър и бавно поклати глава. Усмивката на Локлиър се стопи, но не изцяло.

— Вие, пичове, просто ми завиждате — измърмори той и разсеяно прокара пръст по белега, който се очертаваше по челюстта му. — Това е яко. Винаги е така.

Локлиър имаше бодър дух. Въпреки грубото отношение на пехотинеца от ОСБР, Главния го беше виждал в битка. Той не се паникьосваше и благодарение на уменията и късмета си, беше оцелял на Хейло — качества, които Джон смяташе за необходими, ако искаха някога да се приберат у дома.

— Излизаме от хиперпространството — обяви Кортана — след три, две, едно.

Според часовника на Главния бяха изминали осем минути от момента, в който тя му беше казала, че остават деветнадесет минути до пристигането им. Имаше ли нещо повече от този ефект на съкращаване на времето, което тя не осъзнаваше?

Осветлението на мостика намаля и тъмнина запълни дъгата от дисплеи по дължината на стената. Звездите мигаха, изпълнени с живот, а в посока откъм шест часа блестеше топлото жълто кълбо на Епсилон Еридани.

— Намираме се на седемстотин хиляди километра от центъра на системата — каза им Кортана. — Исках да скочим достатъчно близо, за да видим какво става, но все пак на достатъчно разстояние, за да можем да презаредим и да скочим в хиперпространството, ако имаме неприятности. В момента засичам сигнали. От Съглашението. И то много. Превеждам… бъдете в готовност.

Хейвърсън почука по един от екраните и увеличи образа.

— Господи — прошепна той.

На екрана се появи планета. Той затаи дъх, когато видя овъгления от полюса до екватора свят. Пожари бушуваха по повърхността му, а един черен ураган се движеше спираловидно из атмосферата. Главния се чувстваше така, сякаш корабът внезапно беше забавил ход. Той беше свил ръце в юмруци. Беше изпратил повечето от екипа си там долу, смятайки това за „по-лесната“ мисия. Беше изпратил спартанците си на смърт и смяташе, че е така. Дали поне бяха загинали в сражение? Или бяха изгорени от някой кораб на Съглашението, безпомощни?

— На правилното място ли се намираме? — измърмори Локлиър. — Това ли е Рийч? — Той свали фуражката си, смачка я в едната си ръка и прошепна: — Бедните копелета.

Останалите дисплеи показваха бойни кораби на Съглашението, намиращи се в орбита около планетата, а така също и дузина по-малки съдове, както и една огромна структура, която изглежда беше централната станция за скачване.

— Какво е това? — попита Главния, пристъпвайки по-близо. Той посочи централния дисплей, повишавайки максимално резолюцията му, и увеличавайки част от повърхността в средните географски ширини.

Образът се разпадна на парчета от зелено, кафяво и бяло, различаващи се от разгневеното черно и сиво-синкавото оранжево, които доминираха в пейзажа от останалата част на планетата.

— Изглежда, че са пропуснали едно петно — каза сержантът.

— Съглашението не пропуска нищо, когато унищожава някоя планета — отвърна Главния. — Виждали сме как го правят хиляди пъти. Това не е случайно. — Той се обърна към лейтенант Хейвърсън. — Трябва да се приближим и да видим какво е това, сър.

— Главен командир — каза меко Хейвърсън и вдигна ръце, — съчувствам ви за това, че искате да разберете с абсолютна сигурност какво се е случило с вашите другари спартанци, но това е… — Той посочи към планетата и се намръщи като забеляза неунищожената част от Рийч. — Наистина — измърмори той, — това си заслужава да се погледне по-отблизо… за да сме сигурни, че ще го избегнем.

Лейтенантът върна настройките на образа и фокусира дисплея върху горната част от атмосферата. На екрана се появиха стотици кораби на Съглашението.

— Има няколко по-малки съдове, кръжащи около петното. Забравете това, което казах преди малко — прошепна Хейвърсън. — Ако Съглашението се интересува толкова от тази зона, тогава и ние трябва да се заинтересуваме от нея, поне докато прикритието ни върши работа. Кортана, приближи ни още.

— Да, лейтенант — отвърна Кортана.

Флагманът на Съглашението ускори навътре в системата.

— Приветстват ни — каза Кортана. — Подготвям подходящия отговор.

Джон преброи корабите на дисплея. Бяха стотици — повечето не по-големи от спускателен кораб на Съглашението, но имаше поне дванайсет крайцера и два от онези колосални транспортьори, всеки от които пренасяше по три ескадрона изтребители серафими. Имаше много повече от необходимата огнева мощ, за да се превърне пленения флагман в разтопена шлака.

Много от по-малките кораби се движеха на групи сред отломките от битката над едно петно над Рийч — реещо се поле за отпадъци от кораби на КУОН и Съглашението.

— Виждате ли това? — Главния посочи полето от летящи отломки.

Лейтенантът се вгледа в него.

— Изглежда така, сякаш планират да поостанат за малко — все едно си почистват жилището.

— Вътре сме — съобщи Кортана. — Флотът им е любопитен да разбере, защо тук е пристигнал флагмански кораб, но не поставят под съмнение нашата по-висша власт. Преводът е труден. Но от почтителните нотки в отговорите им става ясно, че предполагат, че някой с много висок ранг командва този кораб, към който всички други кораби се обръщат с името „Пазителят на светещия ключ“.

— Глупаво име, по дяволите — измърмори сержант Джонсън.

— Можеш ли да кажеш какво правят те там долу, Кортана? — попита лейтенантът.

— Не още — отговори тя. — Езикът им не може да бъде преведен буквално и всяка дума има множество значения. Има нещо, което смятат за свещено, защото има десет пъти повече позовавания в религията им, отколкото в типичните комюникета. Дръжте се… приемам нови сигнали. По-слаби от останалите. На различна честота от тази на Съглашението. Това е D-каналът на КУОН.

Лейтенант Хейвърсън облиза устни.

— Пусни го — каза той.

По говорителите прозвуча съобщение от шест тона, последвано от двесекундна пауза и отново шестте тона. Главния замръзна.

— Това е — каза Кортана. — Само тези шест тона, които се повтарят отново и отново. Излъчва се оттук. — Малък навигационен триъгълник се появи на ръба на непокътнатия район по повърхността на планетата.

— Не е морзов код — каза Поласки. — Въобще не е някакъв код, за който съм чувала. Може би е вид проверяващ сигнал? Някакво автоматично излъчване, като повтарящото се радиопредаване за въздушния трафик?

— Не е автоматично предаване — каза Главния. — Всички да си вземат екипировката и да се приготвят. Слизаме долу. Там има спартанци. И те са още живи. — После Главния прошепна толкова тихо, че само той и Кортана чуха: — Оле, оле, биволите са свободни.