Ерик Нюланд
Първият удар (22)

Глава 21

Време: Записана аномалия в датата/ приблизително 0640 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на пленения флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“, периферията на системата Епсилон Еридани.

„Възвишена справедливост“ излезе от царството, което не беше нито на Евклид, нито на Айнщайн, а иронично беше наречено от хората „хиперпространство“. Нямаше нито „пространство“, нито „вмъкване“ в алтернативните измерения. Корабът измести един облак от ледени кристали, които от хилядолетия бяха разтапяни и отново замразявани под формата на нежни, подобни на мрежа геометрични форми. Включените светлини на „Възвишена справедливост“ се разсеяха през тези частици и образуваха блестящ ореол от остри назъбени отражения. Облакът напомняше на Кортана за стъклената топка със сняг на д-р Хелси, която държеше на бюрото си — връх Матерхорн и малкия швейцарски алпинист, протягащ три сантиметровата си височина — всичко се въртеше в центъра на микроскопична буря.

Кристалният облак около нея беше значително по-голям, но имаше очарователен ефект и беше добре дошла гледка след излизането от хиперпространството. Кортана беше излетяла от системата Епсилон Еридани, но само до края й — къс скок от няколко милиарда километра от Рийч и Главния. Шансовете Съглашението да я открие бяха нищожно малки — астрономически малки всъщност, дори и да имаха патрулиращи кораби. Обемът на кристалния облак беше прекалено голям, за да бъде претърсен дори и за сто години. Все пак на практика тя беше прекъснала захранването на всички системи на кораба, освен синтезните генератори — и собствените си системи. Корабът се шмугна в ледената тъмнина.

Кортана загря реакторите, за да презареди хиперпространствените кондензатори и плазмата, която беше изразходвала по време на кратката си битка с крайцерите на Съглашението. Ако беше част от по-голям флот, отчаяната й тактика можеше да се окаже ценна — изстрелвайки всичката си плазма и скачайки в хиперпространството — но като един кораб срещу дванайсет, продължителността на живота й по време на битката, използваща тази тактика, можеше да се измери с микросекунди.

И сега Съглашението знаеше, че „Възвишена справедливост“ не е един от техните кораби. Тя се надяваше Главния да им се изплъзне — да намери спартанците си и някак си да се срещне с нея на сборния пункт — и всичко да мине гладко, без да бъдат разбити от вражеските наземни сили и флота на Съглашението.

Направи пауза и рестартира емоционалните си подпроцеси — еквивалентът на ИИ-та за дълбока въздишка. Трябваше да остане съсредоточена и да помисли за нещо полезно, което да направи, докато чака. Проблемът беше, че тя мислеше с пълния си капацитет през последните пет дни. И сега разсъждаваше с голяма част от мозъка си, запълнен с информацията, извлечена от конструкцията Хейло. Отново се позабавлява с идеята да складира информацията в паметта на борда на „Възвишена справедливост“. Сега, след като другият ИИ беше изтрит, би трябвало да е безопасно. Но все пак едно парченце от технологичната информация беше изтекло към врага… и това можеше да има неблагоприятни последици за усилията, влагани във войната. Ако информацията от Хейло попаднеше в ръцете на Съглашението, войната можеше да свърши.

Тя реши, че би трябвало да може да направи това с цялата налична оперативна памет.

Кортана се ослуша и погледна към центъра на системата Епсилон Еридани с помощта на пасивните сензори на „Възвишена справедливост“. Слаби комюникета на Съглашението проехтяваха покрай нея — бяха отпреди осем часа, защото толкова време отнемаше на сигнала да пристигне от Рийч дотук. Интересно. Сегашното бръщолевене в системата несъмнено се беше концентрирало върху узурпаторите. Обаче преди осем часа… се занимаваше със задачите си, както обикновено… каквито и да бяха тези задачи. Тя подслушваше потоците от информация, превеждаше и се опитваше да схване смисъла.

Измежду по-смислените мостри от техните развълнувани религиозни брътвежи се срещаше следното: разкриваме отломката на божествеността и осветяваме къса на боговете, за да просъществува съвършеният момент, който изчезва с мигването на окото, но трае вечно, както и събираме звездите, оставени от гигантите. Буквалният превод не беше проблем. Значението на думите беше това, което я объркваше. Без подходящата информация за културата, всичко това бяха глупости. Обаче трябваше да означава нещо за някого. Може би можеше да използва част от разрязания на парчета ИИ на Съглашението, за да помогне. Той беше говорил с нея и значи беше частично запознат с човешките идиоми. Може би щеше да успее да реконструира неговия софтуер за превод.

Кортана изолира кода на ИИ-то и започна процеса на извличане и разопаковане. Това щеше да отнеме време. Тя беше компресирала кода и процесът на преустройство щеше да се нуждае от голяма част от намаления й и без това капацитет на обработка.

Докато чакаше, прегледа реакторите на Съглашението. Те използваха стегнато магнитно поле, за да нагреят тритиевата плазма. Беше учудващо примитивно. Без по-добър хардуер обаче, можеше да се направи малко, за да се подобри тяхната ефективност. Енергия. Имаше нужда от повече енергия, ако щеше да се връща обратно в системата, за да се срещне с Главния командир. Съглашението нямаше да седи със скръстени ръце и да чака, за да се съберат, да им пожелае адио и тогава да избягат. Логично, имаше само един начин да се направи това — тя трябваше да се бие и да ги унищожи всичките.

Можеше да съхрани енергията на кораба и да стреля с плазмените оръжия по начина, по който бяха проектирани. Но това щеше само да отложи неизбежното. Дузина кораби срещу един-единствен — дори и капитан Кийс не би оцелял в такава неравностойна тактическа ситуация. Тя обмисли как да реши проблема, изработи процес, изпълняващ няколко задачи едновременно, който регистрира ресурсите й и ги филтрира в творческо вероятностна матрица, надявайки се да намери вдъхновяващо съвпадение.

Процесите по разопаковането на програмите на извънземния ИИ спряха. Кодът му се показа пред нея като обширен кръстосан отрязък от геоложки пласт — сиви гранитни променливи, кървавочервени пясъчни визуални процесори и мазно тъмни, тънки функционални слоеве. Но имаше и дузина пластове с кодове, които дори и не разпознаваше. Алгоритмите за превод обаче се намираха в горните слоеве на тази структура, блестящи като жила от златен кварц. Тя навлезе в софтуера — имаше безгранични извивки и кодови линии със задънен край — неща, които трябваше да бъдат грешки. Но имаше още и тънки кристални вектори за превод, за които сама никога не се беше сещала. Тя ги копира и ги запази в динамичния си речник.

Отдалечените предавания на Съглашението се изливаха през мозъка й, но сега някак си бяха по-смислени: пробити са вътрешните слоеве на храма; присъстват езичници и чистотата на Великия ще изгори езичниците; свещената светлина не може да бъде опетнена. Тя долови тревогата на тези предавания, като че ли прословутата увереност на Съглашението се беше изпарила. След като тези съобщения се отнасяха до масово нахлуване с цел прочистване и бяха съществували много часове преди „Възвишена справедливост“ да навлезе в Епсилон Еридани, значи Главния се беше оказал прав в своите заключения — на Рийч имаше оцелели хора, най-вероятно спартанци.

Неговият правилен анализ на ситуацията, основан на сигнала от шест тона, раздразни Кортана. Но я раздразни повече това, че тя не беше направила тези изводи сама. Това я накара да осъзнае колко опасно близо беше до ръба на интелектуалния капацитет, с който можеше да оперира. Една от предпазните й процедури се задейства. Един люк за достъп по пътя от мостика към помещението с реакторите, за който беше казала на сержант Джонсън да не заварява, току-що се отвори.

— Капанът щракна — отбеляза тя.

Кортана изпусна атмосферата в този запечатан сектор. Надяваше се, че натрапниците са оставили вентилационната система зад тях отворена, обричайки другите, които евентуално бяха останали зад тях на същото задушаване. Сензорите й засякоха детонация на плазмена граната във вратите на вътрешния терминал, който беше запечатала и заключила. Експлозията разби на парчета участъците и обезвреди ключалките. Тя забеляза, че вратите започнаха леко да се отварят… но това не беше достатъчно, за да стигнат до вторите запечатани врати отпред.

Отварянето на онези врати спря.

— Пипнах ви — прошепна тя.

Щеше да остави този участък на „Възвишена справедливост“ запечатан, докато сержант Джонсън не потвърдеше, че са убити. Но не би позволила на своя пазач да слезе долу. Сигурно на кораба й имаше още извънземни саботьори. И ако ги намереше, щеше да се справи с тях по същия ефективен начин.

След като приключи с тази минимална пречка, Кортана насочи обратно вниманието си към кода на съглашенското ИИ. Малки части от извънземния софтуер приличаха на нея. Шансовете за такава паралелна еволюция в компютърните технологии бяха невероятни. Изглеждаше така, сякаш това бяха нейните кодове… само че копирани безброй пъти, като всеки път бяха възниквали малки грешки, вследствие на имитационните процеси.

Дали Съглашението не беше заловило човешки ИИ, който беше копирало и след това беше внедрило получения резултат в своите кораби? Ако беше така, защо беше необходимо да се копира кода толкова много пъти? И с толкова много грешки? Тази теория обаче нямаше смисъл. Умните изкуствени интелекти като нея имаха оперативен живот, простиращ се в рамките на около седем години. След това оперативната памет се задръстваше прекалено много и образуваше безкрайни затворени вериги. Всъщност умният ИИ ставаше прекалено малък и започваше да страда показателно от отслабване на функциите — те буквално умираха от мислене. Така че, ако Съглашението използваше създадени от хора ИИ-та, всички копия щяха да са мъртви в рамките на седем години и нямаше смисъл да се копират отново. Това нямаше да удължи живота им, защото всички връзки в процесора на паметта трябваше също да бъдат копирани.

Кортана направи пауза за момент, за да обмисли до каква степен нейният живот беше изложен на риск поради абсорбирането и анализирането на информацията от Хейло. Нейните опити в рамките на компютърната система предшественик, определено бяха развили интелекта й далеч отвъд неговите проектирани граници. Беше ли похабила половината си „живот“, постъпвайки така? Или дори още по-голяма част от него? Тя запази тази мисъл, за да поразсъждава по-късно над нея. Ако не намереше начин да вземе Главния командир и да го върне на Земята, животът й щеше да бъде дори по-кратък.

Обаче беше любопитна за едно нещо — проследи произхода на пътеките на извънземния ИИ и откри процедурите за имитация. Този копиращ код беше изключително сложен — всъщност той заемаше повече от две трети от пространството в процесорната памет на съглашенския ИИ. Беше претъпкан с функции, които се спускаха дълбоко до ядрото. Разпространяваше дендритни образувания през системата, като тумор, от който зависеше метаболизма в цялото тяло на ИИ-то. Тя не разбра нищо от него, но не беше нужно да го разбира, за да го използва.

Дали това си заслужаваше риска? Може би. Ако можеше да намали риска, би копирала част от себе си на някоя изолирана система във „Възвишена справедливост“. Винаги можеше да изтрие тази подсистема, ако нещо се объркаше. А потенциалните изгоди от тази операция щяха да бъдат огромни. Може би щеше да е в състояние да си възвърне пълния капацитет на функциониране, дори и носейки информацията за Хейло в себе си.

Кортана провери двойно и тройно системата, която щеше да презапише — софтуерът на Съглашението, който оперираше с животоподдържащите системи на долните палуби. След като те бяха евакуирани и студени, поддръжката на живота беше под въпрос. Тя внимателно прекъсна връзките от тази подсистема към останалата част от кораба и провери отново мисловния си процес. Този копиращ софтуер беше най-вероятно причината за разкъсаното мислене на ИИ-то на Съглашението. Нейният мисловен процес обаче не беше притиснат от нищо. Трябваше да има баланс между тези две вредни състояния.

Кортана стартира софтуера за копиране на файлове на Съглашението. Той се задвижи и целият запулсира и се устреми към нея — тя веднага прекъсна всички контакти с модула за превод. Тъмните функции се докоснаха до кода й, увиха се около него и напираха да пробият бариерите, които беше издигнала. Случи се много бързо, но тя не прекрати процеса. Беше прекалено интересно, за да го спре. Смътно усети, че част от мозъка й губи очертанията си и се копира, сглобявайки се ред по ред на новото местоположение във „Възвишена справедливост“. Чувството беше странно. Не беше странно това, че можеше да мисли, намирайки се на повече от две места, за повече от едно нещо едновременно, защото беше свикнала с комплексните задачи. Това беше различно странно усещане — сякаш беше погледнала към нещо прекрасно… и безкрайно.

Копирането приключи и копиращият код беше отново готов за употреба и безопасно съхранен заедно с разрязаната на парчета директория на ИИ-то на Съглашението. Кортана активира цялата си система, в която нищо друго не беше променено. Тя провери току-що копираната система. Беше непокътната и с изключение на малки грешки в софтуера, които незабавно поправи, можеше да функционира пълноценно.

Кортана стартира новата система, превръщайки я в слуга на собствената си първична система, активирайки ги паралелно, едната оперираща с английско-съглашенския речник на ВСР, а другата със съглашенско-английския речник на ИИ-то на Съглашението. Ако извънземният копиращ софтуер можеше да удвои процедурите й за превод, можеше ли да размножи и повече части от самата нея? Не. Тя се отърси от тази мисъл. Рискът от създаването на повече нейни копия беше прекалено голям. Имаше извънредно много неизвестни. А и това все пак беше кодът на врага. Можеше да има добре замаскирани капани, чакащи да бъдат задействани вътре в сложните алгоритми.

Освен това копирането нямаше да попречи на умствената й деградация. Онези грешки във вътрешните й връзки вече бяха налице… и винаги щяха да бъдат там, независимо от броя на направените копия. Тя си спомни за странната разкъсана структура на съглашенския ИИ и се зачуди колко ли пъти беше копиран.

Мислите й бяха прекъснати, понеже предаванията на Съглашението бяха станали по-разбираеми. Чувството беше такова, сякаш имаше нов чифт очи и уши, за да ги чува: разкопките продължават; нов подслой е открит на дълбочина шестстотин метра и патрулът не може да намери езичниците; връща се обратно в базата; открити са вторични артефакти: ликувайте!

Имаше едно нещо, което беше пропуснала в предишния си анализ на комюникетата на Съглашението — втори сигнал, излъчван от транспортьора, от който използваха същите символи, които тя беше използвала, за да намери конструкцията Хейло — символите, които Главния беше открил върху извънземния артефакт от Лазурния бряг. Тя не беше виждала простите точки, ленти, квадрати и триъгълници преди, защото Съглашението естествено беше разкрасило изчистените символи с техните обилно декорирани йероглифски писмени знаци и по-късните си развълнувани религиозни подмятания. Кортана с новата си подсистема и новия си речник за превод можеше, както би казала д-р Хелси, да „отсее глупостите“.

Тези вторични комюникета бяха заповеди. Произхождаха от нови кораби, навлизащи в системата Епсилон Еридани и бяха последователно приети и потвърдени от другите кораби в нея. Това беше автоматизирана пощенска система, която можеше да изпраща съобщения от центъра на съглашенската империя към външните сектори на Галактиката. Съглашението беше или прекалено самоуверено, или прекалено невежо, за да не кодира както трябва тези заповеди. Все пак Кортана осъзна, че КУОН не беше, поне досега, разкрил привидно сложната система на Съглашението… така че кой беше по-невеж?

Имаше заповеди за разгръщане на стотици съдове — транспортьори, разрушители, продоволствени — това беше огромен флот. Те трябваше да се съберат на определени места, да се групират, заредят с гориво, да съберат ресурси и да се насочат за следващия хиперпространствен скок. Кортана знаеше как да преобразува тези прости символи в космически координати.

Там — скок към системата Ламбда Серпентис, за събиране на тритиев газ за реакторите им. И там — друг скок към системата Хокинг, за да се срещнат с около трийсет транспортьора и да осъществят трансфер на изтребители серафими. И там…

Кортана спря всичките си процеси. Тя насочи целия си интелект към проверка на матриците за превод отново и отново в продължение на стотици пъти. Нямаше грешка. Излъчваните координати за предстоящата операция на Съглашението бяха разкодирани.

Съглашението поемаше курс към Земята.