Ерик Нюланд
Първият удар (6)

Глава 5

1637 часа, 22-ри септември, 2552 (по Военния календар) / на борда на изтребител „Лонгсорд“, неизследвана звездна система, сред останките от Хейло. Три седмици по-късно.

Главния се разположи в седалката на изтребителя „Лонгсорд“, макар да не се събираше в нея. Профилът на седалката беше проектиран да пасва на стандартен пилотски костюм, а не на грамадната броня „Мьолнир“. Той се почеса по скалпа и пое дълбоко дъх. Въздухът имаше странен вкус — липсваше му металическият привкус от филтрите на костюма му. Това беше първият спокоен момент, в който можеше просто да седи, да мисли и да запомня. Отначало беше доволен от успешната космическа операция на Рийч, но после положението се прецака със смъртта на Линда и опустошаването на планетата от Съглашението… А и загубата на червения отряд. След това си спомни за времето, прекарано в криокамерата на „Есенна колона“, излитането от Рийч и откриването на Хейло. И Потопът.

Той се взираше навън от мястото си и се бореше с отвращението, което го обземаше, щом си спомнеше за Потопа. Който и да беше конструирал Хейло, го беше използвал, за да съхранява тази съзнателна, опасна чужда форма на живот, която почти беше убила всички тях. Бързо зарастващата рана на врата му, предизвикана от някакъв вид инфекция по време на последната битка на повърхността на Хейло, още се усещаше. Искаше да забрави всичко… особено Потопа. Всичко отвътре го болеше.

Основа, луната в тази звездна система, представляваше сребърносив диск, изпъкващ на фона на тъмния космос, а отвъд нея се виждаха мълчаливите пурпурни одежди на газовия гигант Прага. Между тях се простираше огромно пространство от блестящи отломки: метални, каменни и всякакви други, които някога бяха изграждали Хейло.

— Сканирай отново — нареди Главния на Кортана.

— Вече е направено — отвърна безжизненият й глас.

— Навън няма нищо. Казах ти, че това са само останки и отразени сигнали.

Ръката на Главния се сви в юмрук и за момент той усети неистово желание да удари нещо с него. Успокои се, учуден от този пристъп на раздразнение. Беше много изтощен — без съмнение битката на Хейло беше най-ожесточената в цялата му кариера, но никога досега не беше проявявал склонност към такива изблици. Битката срещу Потопа май го беше променила повече, отколкото съзнаваше.

С усилие пропъди тези мисли от главата си. Независимо дали по-късно щеше да има време да занимава мозъка си с това… или не. Сега беше безполезно да се тревожи за Потопа.

— Сканирай полето отново — повтори той.

Малката холографска фигура на Кортана се появи върху проектора, който се намираше между седалката на пилота и седалката на операционната система. Тя кръстоса ръце на гърдите си, видимо раздразнена от молбата на Главния.

— Ако не намериш нещо там навън — каза й той, — сме мъртви. Този кораб няма двигател, с който да направи космически скок и криогенератори. Няма как да се върнем и да докладваме. Енергия, гориво, въздух, храна, вода — имаме от тях само за няколко часа. Така че — заключи той, запазвайки колкото е възможно повече търпение, — сканирай. Отново.

Кортана въздъхна шумно и холограмата й изчезна. Ала скенерът се активира и математически символи задръстиха екрана. Малко по-късно скенерът се изключи и Кортана каза:

— Все още няма нищо, командир. Всичко, което улавям, са отразени сигнали от луната… Но никой не изпраща никакви сигнали, дори за помощ.

— Ти всъщност не сканираш ефективно?

Малката й холограма се появи отново и този път през нея преминаха леки смущения.

— Навън има милиарди обекти. Ако желаеш, мога да започна да сканирам и идентифицирам всеки един от тях. И ако си седим тук и вършим само това, ще ни трябват осемнадесет дни.

— Ами ако там има някой, но си е изключил предавателя? И просто не иска да бъде открит?

— Това е доста неверо… — Кортана застина за момент. Смущенията около нея изчезнаха и тя се взря в космоса. — Интересно.

— Какво?

Холограмата изглеждаше разсеяна, но бързо се мобилизира.

— Получавам нова информация. Един от сигналите се усилва.

— Какво значи това?

— Какво означава ли? Означава, че не е случаен отразен сигнал.

Скенерът се оживи, след като Кортана активира дългия обхват на детектора на лонгсорда.

— Леле! — възкликна тя секунда по-късно.

Главния се вторачи в скенера, след като Кортана идентифицира сигнала. На екрана се очерта отличителният, закръглен силует на крайцер от Съглашението, който се промъкваше откъм далечната страна на луната.

— Изключи захранването — каза бързо той. — Изключи всичко, освен стандартните скенери и остави минималното количество енергия, което е необходимо, за да си на линия.

Лонгсордът притъмня, холограмата на Кортана мъждукаше и едва се забелязваше след изключването на по-голямата част от захранването.

Крайцерът навлезе в полето от отломки, дебнейки като гладна акула. След него се появи още един, после още един, а след това изскочиха още три.

— Статус? — прошепна Главния, а ръцете му се въртяха около уредите за стрелба. — Забелязали ли са ни?

— Те използват същите сканиращи честоти като нашата система — каза Кортана през говорителя в шлема му. — Колко странно. Никъде във файловете на КУОН или в базата данни на Съглашението не се споменаваше за този феномен. — Как мислиш, защо използват същите честоти?

— Няма значение — каза Командира. — Те са тук и търсят нещо. Както казах преди малко, ако навън има оцелели, те със сигурност са изключили захранването си, за да не бъдат забелязани.

— Мога да следя сигналите им — каза Кортана с равен, протоколен глас. Функционирането на по-ниско енергийно ниво, като че ли анулираше някои забавни черти на поведението й. — Стартирам процеса по анализиране на сигналите на Съглашението. Техните скенери също ни анализират. Ще ни е необходимо още време, за да си свършим работата. Съставям сложен филтриращ алгоритъм. Персонализирам настоящия софтуер, за разпознаване на отличителната форма.

Още един кораб заобиколи повърхността на Основа. Беше по-голям от всеки друг кораб на Съглашението, който Главния беше виждал. Имаше троен, цилиндричен гладък корпус, наподобяващ корпуса на един от техните разрушители, но беше може би три километра дълъг. Седем установки с плазмени оръдия бяха инсталирани на ключовите му точки — тази огнева мощ беше достатъчна да унищожи, който и да е кораб от флота на КУОН.

— Засичам нов кодиран сигнал — прошепна Кортана. — Шумове… глъчка… издаване на заповеди към крайцерите. Изглежда направлява космическите операции на флота на Съглашението в тази звездна система.

— Флагмански кораб — измърмори Командира. — Интересно.

— Сканирането продължава, командир. Оставам в готовност.

Джон скочи от мястото си. Той нямаше намерение „да бъде в готовност“, докато наоколо се мотаеха седем бойни кораби на Съглашението. Тръгна към задната част на изтребителя. Опитваше се да прецени каква екипировка има на борда. Може би щеше да извади късмет да намери няколко ракети „Шива“ с ядрени глави.

Както беше забелязал, когато за пръв път се качи на кораба, криогенната камера беше демонтирана. Той не знаеше защо, но може би, както и при „Есенна колона“, всичко излишно беше махнато и корабът бе пригоден за изключително рискованата им мисия. На мястото на криогенната камера беше монтиран нов пулт за управление. Командира го разгледа и установи, че това е система „Морей“ за поставяне на космически мини. Не я стартира. Системата „Морей“ можеше да разположи в космоса около четиридесет свободно блуждаещи мини. Те имаха малки двигатели с химическо гориво, които им позволяваха да стоят на едно и също място или да преследват конкретни цели. Със сигурност бяха добре дошли.

Отиде до контейнера за съхраняване на оръжието и го отвори със сила — беше празен.

Командира прегледа собствената си щурмова пушка — беше в пълна изправност, но в патронника бяха останали само тринадесет заряда.

— Улових нещо — обади се Кортана.

Той се върна на пулта за управление на системите.

— Покажи ми.

На най-малкия екран се появи силует — малък конус с форма на куршум и насочващи дюзи в единия край.

— Може да е криогенна камера — каза Кортана.

— Насочващи дюзи и енергийни генератори могат да бъдат монтирани в задния й край, при извънредни ситуации… ако например трябва да се напусне кораба.

— Повечето членове на „Есенна колона“ нямаха шанс да излязат от криогенните камери — каза Командира. Може да са били изхвърлени преди корабът да бъде унищожен. Придвижи ни към тях. Използвай само насочващите дюзи на опашката.

— Курсът е заложен — съобщи Кортана. — Дюзите са включени.

Почувства леко ускорение.

— Контакт с обекта след двадесет минути, командир. Но имайки предвид схемата на патрулиране на крайцерите на Съглашението смятам, че те ще достигнат до него след пет минути.

— Трябва да се движим по-бързо — каза й Командира, — но без да включваме двигателите. Иначе ще се появим като запалена факла на сензорите им.

— Дръж се — отвърна Кортана. — Ще закарам и двама ни бързо дотам.

Люкът в задната част на лонгсорда се отключи и се отвори широко. Чу се звук като от експлозия, когато въздухът започна да се просмуква навън. Изтребителят се изстреля напред, главата на командира се залепи за тилната част на шлема.

— Нагласям курса — каза спокойно Кортана. — Контакт с обекта след две минути.

— А как ще спрем? — попита той.

Тя въздъхна.

— За всичко ли трябва да мисля? Задният люк се запечата отново и Джон чу слабото свистене, съпровождащо възстановяването на вътрешното налягане.

Единият от крайцерите на Съглашението забави ход и обърна след тях.

— Засичам увеличаващ се по сила и обхват сканиращ сигнал — докладва Кортана.

Ръката на командира се завъртя около контролните уреди на оръжията. Щеше да му отнеме няколко секунди да включи захранването им. Въртящите се сто и десет милиметрови оръдия можеха да открият огън веднага, но ракетите нямаше да бъдат използваеми, докато не се активираше софтуерът за прихващане на целите. Дотогава крайцерът, чиято огнева мощ ги превъзхождаше в съотношение сто към едно, щеше да е превърнал лонгсорда в разтопена топка метал.

— Опитвам се да заглуша скенерите им — каза Кортана. — Така може да спечелим малко време.

Крайцерът зави, забави отново ход и се обърна фронтално към малкия в сравнение с него изтребител. И спря дотам, без да предприеме нещо друго… сякаш чакаше да се приближат.

„Дотук добре! — Командира свиваше в юмрук и отпускаше бронираната си ръка. — Все още не сме мъртви.“ Той погледна към дисплея на скенера. Сега изображението беше ясно и определено беше криокамера на КУОН. Обектът се въртеше и Командира видя, че това, което беше помислил за една криокамера, всъщност представляваше три камери, монтирани една за друга.

Трима потенциални оцелели от екипажа от неколкостотин души на „Есенна колона“. Искаше му се да има и още. Искаше му се капитан Кийс да беше с него. Кийс беше най-брилянтният тактик на космическите битки, когото беше срещал… но дори и капитанът би погледнал доста сериозно на седемте бойни кораба на Съглашението, приближаващи се към един-единствен „Лонгсорд“.

Той пое риска да захрани с повече енергия системите на Кортана. Ако искаха да се справят със ситуацията, тя трябваше да бъде максимално ефективна.

— Нов обект — обади се Кортана, прекъсвайки задълбочения му мисловен процес. — Мисля, че това наистина е нов обект. Какъвто и да е той, в момента се е залепил за един астероид с диаметър половин километър. По дяволите, излезе от обсега на сензорите ми.

На дисплея Кортана показа частичния силует на странна, ъгловата фигура върху повърхността на астероида. Тя освети контурите му, завъртя получилия се многоъгълник и го сравни със схемата на транспортен кораб „Пеликан“.

— Съвпад около петдесет и осем процента — отбеляза тя. — Те са кацнали там, за да не могат да бъдат засечени, както бе предположил.

Командира като че ли усети за момент нотка на раздразнение в гласа й, сякаш се възмущаваше, че не е помислила за нещо, за което той се беше сетил.

— Или — продължи Кортана — е по-вероятно да се е разбил там.

— Не мисля. — Той посочи дисплея. — Позицията на онова крило показва, че обектът е в готовност за излитане. Ако се беше разбил, щеше да е обърнат на другата посока.

Още един крайцер се насочи към новия обект.

— Имаме компания, командир — каза му Кортана. — Вържете се здраво и се пригответе да приберем криокамерите.

Командира откопча колана си и тръгна към задната част на изтребителя. Грабна една верига и закачи единия й край за бронята си, а другия за корпуса на лонгсорда. После почувства огъня от въртящите се дюзи и корабът се завъртя на 180 градуса.

— Декомпресия след три секунди — предупреди Кортана.

Командира отвори празния контейнер за оръжие и се напъха вътре. След това се привърза към него. Кортана отвори задния люк и вътрешността на кораба сякаш експлодира. Командира се блъсна във вратата на контейнера, образувайки вдлъбнатина в дебелата няколко сантиметра сплав „Титан-А“. Той излезе през люка и Кортана постави син навигационен маркер с формата на стрелка на дисплея на шлема му, показващ местонахождението на носещите се из пространството криокамери.

Главния скочи от лонгсорда и се понесе из космоса. Беше само на тридесет метра от криокамерите и ако объркаше траекторията и пропуснеше целта, нямаше да има втори шанс. В момента, в който той се отправеше назад към кораба, крайцерите на Съглашението щяха да ги атакуват. Протегна ръце към цилиндрите.

Оставаха още двадесет метра. Подходът му свърши. Той повдигна лявото си коляно по-близо към гърдите и започна бавно да се преобръща.

Оставаха десет метра. Мислено се завъртя „надолу“ по посока на криогенните камери. Ако се завъртеше надясно, докато преминаваше покрай тях, щеше да има още малко пространство, за да ги доближи. Или поне така се надяваше. Сега се завъртя назад… и вече почти стоеше в изправено положение.

Три метра до целта. Джон протегна ръце напред, докато свързващите елементи в лактите на бронята му изскърцаха и изпукаха. Беше се изпънал едва ли не с желанието крайниците му да се удължат. Пръстите му се докоснаха до гладката повърхност на водещата криокамера. След това се плъзнаха по дължината й и докоснаха втората. Той се изви и я пропусна. Накрая достигна до третата и последна криокамера — средният му пръст се закачи за рамката й. Тялото му се залюля, изви се и той стъпи върху криокамерата. Бързо прекара веригата през рамката, завързвайки и себе си за нея и започна да се придърпва към лонгсорда.

— Побързай, командир — каза Кортана по интеркома. — Имаме неприятности.

Командира видя точно за какви неприятности ставаше въпрос — двигателите на двата крайцера излъчваха синя светлина, докато ускоряваха към изтребителя. Плазмените и лазерните оръдия по дължината на корпусите им загряваха от червено до оранжево, приготвяйки се за стрелба.

Той се изтегляше към кораба, колкото можеше по-бързо, регулирайки минимално движенията си с помощта на мускулите, така че да не се усуква излишно сред нулевата гравитация.

Лонгсордът беше бавен като костенурка в сравнение с крайцерите. Кортана не можеше да запали двигателите, докато той не го достигнеше. Дори и да оцелееше заедно с криокамерите под действието на тягата от насочващите дюзи, и най-малката маневра щеше да му подейства като удар от камшик.

Корабите на Съглашението вече бяха в обсег за стрелба, подредени в идеална линия, за да унищожат лонгсорда. Три ракети прорязаха космоса, уцелвайки корпуса на водещия крайцер. Експлозията безобидно се разпростря по повърхността на енергийния му щит, който блесна в сребристо, докато енергията се разсейваше. Командира обърна глава и видя, че пеликанът се беше отделил от астероида, върху който се криеше. Той стреляше с ракети по двата крайцера.

Крайцерите се приближиха, очевидно повече заинтересувани от залавянето на жива плячка, отколкото от безжизнения Лонгсорд.

Командира дръпна за последен път веригата, влетя заедно с криокамерите през задния люк на кораба и се строполи на пода на лонгсорда. Кортана веднага запечата люка и стартира двигателите. Главния се домъкна до пулта за управление на системите точно след като ускориха и обърнаха към крайцерите и активира оръжейните системи.

Двата крайцера форсираха двигателите си и тръгнаха да преследват пеликана, но той беше вече навлязъл в един плътно изпълнен с отломки участък от полето, където избягваше метални и каменни блокове, промушваше се под ледени топки и се промъкваше през облаци от разкъсан метал с извънземен произход. Корабите на Съглашението стреляха, но енергийните заряди се удряха в отломките и не успяваха да уцелят пеликана.

— Пилотът на пеликана си знае работата — отбеляза Кортана.

— Длъжници сме им. — Джон стреля с оръдията на изтребителя и слаби сребърни точки проблеснаха по енергийните щитове на преследващите ги крайцери на Съглашението. — Да им върнем услугата.

— Нали си наясно, че не можем да нанесем сериозни щети на крайцерите?

Един от корабите забави ход и зави към тях.

— Ще видим това. Трябва да намерим начин да стреляме с ракетите. Искам да прихванем плазмените им установки точно преди да стрелят. Те ще трябва да изключат части от щитовете си за хилядни от секундата.

— Става — отговори незабавно Кортана. — Но без точни данни ще трябва да направя изчисленията си въз основа на предположения. На пулта за управление на оръжията се появиха математически уравнения. — Прехвърли ми контрола над оръжията.

Джон натисна бутона за автоматично задействане на оръжейните системи.

— Твои са.

Плазмените установки на крайцера се завъртяха, за да ги проследят, щом приближиха към тях. Те тъкмо загряваха, когато Кортана изстреля всичките щурмови космически ракети на лонгсорда. Бели следи от дим се стрелнаха към целта.

— Да се размърдаме! — каза Командира.

Лонгсордът ускори към полето от отломки по пътя към пеликана. Задната му камера показваше как ракетите летяха към целта. Противоракетните лазерни системи се задействаха и три от ракетите експлодираха с червени огнени късове. Плазмените установки на кораба на Съглашението се бяха нажежили като за стрелба, когато го улучи последната ракета. Експлозията се разпространи по целия му корпус.

Отначало Командира си помисли, че ракетите бяха спрени от енергийния щит, но после видя, че експлозията се разпространява във вътрешността на блестящата обвивка от енергия. Плазмените установки стреляха, но зарядите им бяха веднага абсорбирани от облака прах и дим около кораба. Матовочервената плазма издуваше вътрешността под щита на крайцера, блокирайки сензорите му. Корабът се наклони към единия си борд и вече не можеше да засече нищо около себе си.

— Това би трябвало да ги ангажира за малко — каза Кортана.

Лонгсордът се шмугна под един метален диск, широк половин километър, точно когато един плазмен изстрел го уцели и изпържи повърхността му, запращайки го с въртене и съскане в космоса.

— Или може би не — измърмори Кортана. — По-добре остави аз да пилотирам.

Автопилотът се включи и контролните уреди изскочиха от ръцете на командира. Помощните дюзи на лонгсорда добавиха тягата си към скоростта и те ускориха към един участък от въртящи се скални парчета. Кортана се наклоняваше и завиваше, направлявайки корпуса на кораба на метри от назъбената повърхност.

Главния се държеше с едната ръка за седалката, а с другата за предпазния колан. Той премести дисплея на скенера на централния панел и видя двата най-близки крайцера на Съглашението да се движат по права линия към него и пеликана. Двата кораба от КУОН може би щяха да оцелеят в полето от отломки в продължение на няколко минути, но скоро горивото им щеше да свърши и тогава Съглашението щеше да нанесе смъртоносния си удар.

Къде наистина можеха да избягат? Нито един от двата кораба нямаше свръхсветлинен двигател „Шоу-Фуджикава“, така че те бяха заклещени в тази система и враговете им знаеха това. Съглашенците можеха да си позволят да не бързат и да си поиграят с плячката си, преди да я умъртвят.

Командира сканира светкавично звездната система в търсене на нещо — нещо, което да му осигури тактическо предимство. Не, размислите за тактиката щяха да доведат до смъртта им. Нямаше тактическо предимство, което той можеше да спечели и което щеше да му донесе победата в този неравен двубой. Трябваше да промени правилата — да промени стратегията си.

Сканира огромния флагман на Съглашението — изходът от ситуацията беше в него. Именно чрез него трябваше да обърне нещата в своя полза. Той включи комуникационната система и повика пеликана.

— Тук е Главен командир спартанец 1–1–7. Код за разпознаване „Танго Алфа 340“. Приемате ли?

— Прието — отговори женски глас. — Тук офицерски кандидат Поласки. Имаше и други гласове, които спореха на заден план. — Дяволски се радвам да ви чуя, Главен.

— Поласки, продължете с максимална скорост до тази позиция. — Той сложи навигационен маркер в точката на дисплея, където се намираше флагманския кораб. Добави и вектор за приблизителен курс на изтегляне.

Предавателят мълчеше.

— Приехте ли съобщението, Поласки?

— Прието. Въвеждаме курса, командир. — Гласовете, спорещи на заден план станаха по-силни и напрегнати. — Надявам се, че знаете какво правите. Край. — Каналът се изключи.

— Закарай ни там, Кортана — каза Джон, посочвайки навигационния маркер, — и то с най-високата скорост, с която може да се движи това нещо.

Лонгсордът се наклони надясно и се насочи към Основа. Предпазният колан на командира изстена под натиска на ускорението.

— Нали знаеш точно какво правиш? — попита Кортана. — Имам предвид, че се движим директно към най-големия и опасен кораб на Съглашението в тази система. Предполагам, че това е част от дързък и крайно елементарен план, който си скроил?

— Да — отвърна Главния.

— О, чудесно. Дръж се тогава — отвърна Кортана. Лонгсордът се наклони на една страна и се гмурна под един астероид. Близо до задната част на кораба избухна експлозия. — Изглежда, че планът ти им е привлякъл вниманието. Засичам, че и шестте крайцера на Съглашението ускоряват, за да ни отрежат пътя по фланга.

— А пеликанът?

— Още е там — докладва Кортана. — Поема тежък вражески обстрел, но се движи по траекторията към навигационния маркер… естествено по-бавно от нас.

— Нагласи скоростта ни така, че да пристигнем там по същото време като него. Уведоми ме, когато приближим на разстояние за установяване на сигурна връзка със системите му.

Лонгсордът намали скоростта. Самолетът се тресеше от единия борд до другия, а лазери проблясваха и от двете му страни.

— Още не си ми казал какъв точно е планът — обади се Кортана с едновременно раздразнителен и безразличен глас.

— Той включва нещо, което капитан Кийс би одобрил. — Главния извади навигационния дисплей върху главния панел. — Ако оцелеем достатъчно дълго, искам да програмираш курс от тук — той посочи навигационния маркер върху флагмана — до гравитационното поле на Основа, което ще ни изстреля в орбита.

— Готово — отговори Кортана. — Все още… хей, те спряха стрелбата.

Командира насочи задната камера. Шестте крайцера продължаваха да ги преследват, но оръдията им вече се охлаждаха, защото бяха изключени.

— На това разчитах. Намираме се на една линия с флагмана и те няма да стрелят.

— Пеликанът вече е на хиляда и двеста километра и приближава. В обхват е и можем да се свържем с неговите системи.

Командира повика другия кораб.

— Поласки, оставете контролните уреди. Идваме при вас.

— Главен?

— Осигурете безопасна връзка със системите ви. Потвърдете.

Последва дълга пауза.

— Прието.

Холограмата на Кортана се появи на малкия проектор. Тя като че ли се вслуша внимателно за момент и после обяви.

— Свързах се със системите им.

— Синхронизирай курсовете на движение на двата кораба, Кортана. Докарай кораба до върха на пеликана.

— Започвам маневри за пресрещане на пеликана. Остават петстотин километра до флагмана.

— Приготви се за промяна на курса, след като преминем покрай флагманския кораб. Бъди готова също и за насочване на всички скенери към него, докато го подминаваме.

— Ако го подминем — добави Кортана.

Оръдейните установки се обърнаха към лонгсорда и пеликана. Блестяха като разгневени очи в тъмнината.

— Триста километра до целта.

Блестяща светлина заливаше флагмана на Съглашението, докато той се приготвяше за стрелба. Матовата червена плазма се съсредоточаваше. От него изскочиха три торпеда и се насочиха към тях.

— Слаба работа — каза Командира.

Кортана наклони рязко кораба първо наляво, после надясно, след което включи допълнителните дюзи и тласна кораба напред. Потоци от адски огън проблеснаха близо до корпусите на лонгсорда и пеликана — но после останаха далеч зад тях.

Командира се надяваше това да се случи — изключително скосеният ъгъл на приближаване към флагмана, заедно с високата им скорост, ги правеха много трудна цел, дори и за всеизвестните със своята точност плазмени оръдия на Съглашението.

— Остават десет километра — обяви Кортана. — Бърз режим на сканиране.

Те профучаха над дългия три километра флагмански кораб за секунди. Командира видя оръдейни установки, обръщащи се по посока на курса им. Извънземният кораб имаше гладки линии и сравнително продълговат корпус, който бе съставен от три отделни цилиндрични тела. По цялата дължина на кораба се извиваха блестящи сини тръби с нагорещена плазма, но се забелязваше и слабият отблясък на сребърните енергийни щитове, които го обвиваха.

Той се върна без проблеми на мястото си. Командира не осъзнаваше, че беше затаил дъх и въздъхвайки, промълви:

— Добре. Много добре.

— Насочвам кораба в далечна орбита — съобщи Кортана.

Двигателите на лонгсорда избоботиха. Ускорението проглуши ушите на командира. За момент не успя да установи къде е горе.

— Докарай ни по-близо до пеликана. Точно върху него. Искам стабилна позиция върху горния му люк за скачване.

Кортана постави ръце на хълбоците си и се намръщи.

— Променям параметрите на тягата на двигателите. Но имай предвид, че конфигурацията от скачени кораби в орбита не е стабилна.

— Скачването няма да продължи дълго — отвърна Джон и се освободи от предпазния колан.

Запъти се към задната част на кораба, наведе се към пода и отвори люка за скачване на лонгсорда. Зелените светлини на вратата, поддържаща въздушното на лягане премигнаха, за да потвърдят, че всичко е наред. Той махна защитната пластина и счупи пломбата.

Една ръка се протегна от долната страна. Джон я хвана и изтегли човека при себе си.

Шокът му продължи само миг. Със светкавичен рефлекс Джон сграбчи човека за униформата, затвори с ритник люка и опря противника си в стената. С мълниеносно движение извади пистолета на новодошлия и го насочи директно към челото му.

— Ти си мъртъв — каза Командира. — Видях те как умираш. На записа на мисията на Дженкинс. Потопът те хвана.

Чернокожият се усмихна, показвайки комплект идеално бели зъби.

— Потопът? По дяволите, командир, шепа извънземни уроди не са достатъчни да се справят със сержант Джонсън.