Ерик Нюланд
Първият удар (21)

Глава 20

Време: Записана аномалия в датата/ приблизително 6.10 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на пленен спускателен кораб на Съглашението, система Епсилон Еридани, по курс над повърхността на Рийч.

Поласки ускори пленения спускателен кораб до максималната му скорост — точно под 1 мах. Апаратът се издигна, описвайки дъга, и се присъедини към дългия конвой от кораби на Съглашението — транспортьори на войници, безпилотни чистачи на отломки и изтребители серафими, които се спускаха от висока орбита към повърхността. Формацията от извънземни съдове се беше отправила право към планината Менахит. Комюникета на Съглашението се заизреждаха на един екран до пилотската седалка и спряха.

— Приемаме съобщения от конвоя… предполагам, че не харесват заблудилите се кораби — измърмори спокойно Поласки, поглеждайки към йероглифите на Съглашението.

— Не стрелят — каза адмиралът, стискайки задната част на седалката на Поласки. — Всичко е наред. Просто пилотирай, офицерски кандидат. — Той се обърна към Главния командир:

— Подготви ги, синко.

Главния кимна и се запъти към задната част на кораба при останалите от взвода. Неговите трима спартанци, както и лейтенант Хейвърсън, Локлиър и сержант Джонсън стояха върху купчини от оръжия, поставени на палубата. Антон описваше инвентара:

— Пистолети, огнехвъргачка, ракетомети „Джакхамър“, плазмени пистолети и пистолети ХЕ и всякакви видове гранати — избирайте.

Главния си взе пет пълнителя с муниции за щурмовата пушка МА5Б, три осколочни гранати и пистолет за близка стрелба. Нищо префърцунено — той искаше всичко да бъде просто, за да може да хвърля по едно око на останалите от екипа. Локлиър претегли на ръка огнехвъргачката, сумтейки от изразходваните усилия. Оръжието блестеше със зловещо зелен цвят по дължината на резервоара с гориво. Грейс го освободи от прекалено тежкото оръжие и го постави на рамо с лекота.

— Постарай се да си вземеш пистолет — каза Главния на Локлиър. — Ще влезем в тесни помещения под земята.

— Разбрано — отвърна той.

— Близо сме — извика адмиралът.

Главния командир се премести в кабината, за да гледа. Линията от спускателни кораби и безпилотни чистачи маневрираше към една купчина от камъни с размера на камиони, които бяха изрязани от планината. Спираловидна дупка с диаметър десет километра се намираше на мястото, където преди се издигаше планината Менахит — величествена и неуязвима, покрита с гори и глетчери. Сега това беше просто оголена мина с една-единствена шахта, пробита надолу към центъра й. Крайцер на Съглашението висеше над шахтата и пурпурният отблясък на гравитационния асансьор се врязваше в дупката.

— Това е зоната ни за приземяване — обяви Уиткомб. — Поласки, искам да насочиш тази щайга директно надолу, но освободи двигателите и остави гравитационния им лъч да свърши работата. Той ще ни свали изцяло до това, което се намира на дъното, без значение какво е.

— Моите уважения, адмирале — каза Поласки, — но не съм сигурна, че ще се съберем вътре.

Адмиралът примига, гледайки към дупката.

— Ще се съберем — каза той. — Уверен съм, че ще се справите, офицерски кандидат. Сега действайте бързо. Не мисля, че някой отгоре ще сметне слизането ни за добра идея.

— Да, сър! — нейните очи се фиксираха върху дупката. — Няма проблем, сър.

Главният командир се удивляваше на липсата на страх у адмирала. Той се доверяваше на неговата преценка. Уиткомб много пъти беше критикуван по време на кампаниите си заради нестандартните си тактики и стратегии, но неговата интуиция беше непогрешима. Обаче Главния беше също забелязал, че от колкото по-висши офицери войникът получава заповедите си, толкова повече се налага да върши дори и невъзможното.

— Дръжте се — извика Главния на екипа си.

Поласки вдигна носа на спускателния кораб на Съглашението нагоре и се спусна отвесно в блещукащия в тъмнопурпурен цвят гравитационен лъч. Веднага след като влязоха в полето, корабът подскочи, ускори се и се разтресе, вече в дупката, пробита през твърдата скала. Вътре притъмня, поради изолацията от тънките ивици слънчева светлина отгоре. Включените вътрешни светлини засияха слабо в синьо.

— Тук вътре няма място да маневрираме, сър — прошепна Поласки.

Лейтенант Хейвърсън се изкачи напред.

— Адмирал Уиткомб, сър, виждам как ще влезем, предполагайки, че дупката води нанякъде, но друга част от плана ви не ми е ясна. Каква е стратегията ни за излизане, сър?

Адмиралът закова Хейвърсън със стоманен поглед.

— Всичко съм измислил. Ти просто стреляй като ти кажа и си дръж езика зад зъбите. Ясно ли е?

Хейвърсън стисна челюсти, но не изглеждаше доволен.

— Да, сър.

Поласки се съсредоточи върху стените на тунела, бързо приближаващи се към кораба й.

— Сензорите с малък обсег засякоха нещо — каза тя. — Прилича на дъното на шахтата. Времето до пристигането ни е шейсет секунди с тази скорост.

Адмиралът се наведе по-близо до Главния и прошепна:

— Това нещо долу, каквото и да е то, ще ни удари здраво. Постарай се да ги удариш три пъти по-здраво. След това постави Антон на позиция и виж, дали можеш да намериш спартанците си. Предполагам, че са се скрили в земята.

Преди Главния да успее да отговори, адмиралът се отправи към кърмата и грабна една щурмова пушка и два пистолета ХЕ. Затъкна и плазмени и осколочни гранати в колана си.

— Трийсет секунди — извика Поласки. Тя изключи двигателите и спускателният кораб увисна по инерция само върху гравитационния лъч. — Има нещо там долу — каза тя. — Това слънчева светлина ли е?

Спускателният кораб се мушна в огромна зала — три километра в диаметър, с кръгла форма и дузина галерии, ограждащи пространството. Отгоре, около куполовидния таван се въртяха холографско слънце и няколко луни. С изключение на дупката, пробита в планината от Съглашението, холографската проекция беше съвършена.

Адмиралът огледа залата и тъмните му очи се фиксираха в едно струпване на сили на Съглашението на пода, близо до единия край на залата.

— Там — каза той и посочи. — Мисля, че са около сто: няколко елитни, чакали и повечето са грънтове. Изглежда, че прочистват някаква вдлъбнатина и не очакват компания. Това е добре.

— Поласки, приземи ни на половин километър от тях и след това се омитай. Искам да се върнеш обратно в онази дупка колкото се може по-бързо. Запуши я. Не искам да оставяме задната си врата широко отворена.

— Да, сър — отговори Поласки.

Адмирал Уиткомб се обърна към Ли.

— Ти ще бъдеш нашата охрана отзад, синко. Стой тук и охранявай Поласки и кораба. Съжалявам.

— Сър! Слушам, сър! — отвърна Ли.

Главният командир забеляза сянка на огорчение в гласа на спартанеца за това, че го оставят да върши нещо, което несъмнено смяташе за лека задача. Спускателният кораб леко се сниши, докато достигна на метър от сините плочки на залата и страничните люкове се отвориха. Главния скочи първи, последван от Антон, лейтенант Хейвърсън и Локлиър. От люка на отсрещната страна изскочиха адмиралът, сержант Джонсън и Грейс.

Спускателният кораб незабавно се издигна в дупката на тавана, достатъчно далеч, за да бъде защитен от заблуден наземен огън.

— Мърдайте всички — изръмжа адмиралът. Той посочи към Грейс и Локлиър. — Вие двамата, стреляйте с оръжията за дълъг обсег. Всички останали, пригответе се. Избийте ги.

Планът на адмирала беше добър. Той не излагаше на риск кораба — тяхното единствено средство за бягство — чрез приземяването му прекалено близо до врага. Те все още имаха предимство вследствие на изненадата. Съглашението никога не би очаквало някой да го атакува в разгара на собствената му операция. Но колко дълго щеше да продължи това? Колко време имаха преди онзи крайцер да пръсне на атоми спускателния им кораб? Не Съглашението беше най-опасният им враг, а времето.

Грейс спря за момент, насочи огнехвъргачката под ъгъл от четирийсет и пет градуса във въздуха и изстреля един заряд. Извънземното оръжие изсвистя и изхвърли сфера от блестяща енергия. Зарядът прелетя разстоянието от половин километър, удари се и избухна в зелени светкавици. Грънтове и чакали полетяха из въздуха. Локлиър изстреля две ракети с джакхамърите и пусна изхабените ракетомети. Двете ракети се блъснаха в една купчина елитни, които преди секунда владееха положението. Двойната експлозия запълни този край на залата с издигащи се облаци от прах, огън и дим.

Главния махна на екипа си да се разпръсне и да се придвижи напред на бавен ход. Отпред, в облаците от прах, се очертаваха силуетите на грънтове и чакали, които пищяха и стреляха във въздуха, един в друг и по всичко, което мърда.

— Не спирайте да се движите — каза Главния. — Движете се, докато още не са разбрали какво ги е ударило.

Антон се спря и коленичи до поредица от следи, издълбани в пода от плочки.

— Кели е минала оттук — докладва той по интеркома.

Главният командир включи на честотата на червения екип.

— Кели? Фред? Джошуа? Спартанци, отговорете на този сигнал.

В отговор последваха само смущения.

На стотина метра от смаяния работен екип на Съглашението, заблудени плазмени изстрели проблеснаха от мъгливия, засипан с отломки район и се взривиха в далечната стена. В ярката светлина Главния видя, че дузина чакали са се скупчили по дължината на стената и съединяват енергийните си щитове, за да образуват фаланга. Зад тях петима елитни приготвяха плазмените си пушки.

— Долу — извика той и се хвърли на една страна.

Грейс се стовари на пода и се претърколи настрани. Плазмени изстрели профучаха над главите им и щитовете на Главния командир се изтощиха, когато един от тях попадна прекалено близо. Баражният огън превърна няколко от сините плочи около него в кратер от черно стъкло.

— Гранатите — хвърлете ги нагоре и над онези щитове, спартанци! — изрева адмирал Уиткомб.

Главния и Антон заредиха плазмените гранати и ги запратиха от позициите, на които бяха залегнали. Те уцелиха далечната стена и се търкулнаха в купчината от елитни и чакали — зад щитовете им. Изскочиха две сини светкавици и вражеската формация се разпадна. Чакалите се пръснаха и побягнаха. Грейс стреля с огнехвъргачката, уцели разбитата фаланга и буквално ги разкъса на парчета, после пусна оръжието.

— Детекторът за радиация показва максимални стойности — извика тя. — Това нещо е прекалено горещо, за да се използва повече.

— Назад! — нареди Главния. — Онези неща имат предпазни противодефектни механизми!

Грейс се отдалечи точно навреме. Падналата огнехвъргачка заискри, изцвърча и избухна със силата на осколочна граната. Почернели и изкривени плочки се посипаха по тях. Локлиър се изправи и стреля по грънтовете, напускащи изкупните работи. Те не бяха въоръжени. Локлиър ги размаза безмилостно.

Двама смазани елитни се бореха да се измъкнат от една купчина разбити камъни. Кръв и кости изскочиха от гърдите им и те се завъртяха обратно към източника на поразилата ги сила — големи скални блокове, изблъскани от блокирания коридор. Трима спартанци се показаха иззад прикритията си с димящи щурмови пушки от скорошната стрелба.

Джон веднага ги позна: Кели, Фред и Уил. Той побягна напред, за да се срещне с тях. Фред свали оръжието.

— Антон… Грейс… Джон? — каза той невярващо.

Главния командир включи честотата към спартанците си.

— Аз съм. Бих искал да имаме време, за да ви обясня всичко. Ще го направя по-късно. Първо да се махнем оттук, по дяволите.

Кели бързо се приближи и докосна с два пръста визьора на Джон. Той искаше да върне усмивката, но в този момент адмирал Уиткомб, бягайки с пълна сила, спря буксувайки до спартанците. Той беше последван от Хейвърсън, Локлиър и Джонсън, който продължаваше да гледа през рамо, за да сканира огромната празна зала около тях.

— Това всички ли са? — попита адмирал Уиткомб.

— Не, сър — отговори Фред. — Има още един. — Той се обърна и протегна ръка назад в частично срутилия се тунел. — Госпожо? Безопасно е, можете да излезете.

За секунда Главния забрави, че се намира в сърцето на вражеския лагер, забрави за войната, за това, че Рийч е унищожена и за всичко останало, през което беше преминал през последните няколко дни. Никога не беше предполагал, че ще я види отново. Д-р Хелси се показа от частично хлътналия тунел. Тя обърса праха от подгъва на полата си и лабораторната си куртка със слабата си ръка.

— Адмирал Уиткомб — каза тя, — удоволствие е да ви видя отново. Благодаря ви, че ни спасихте. Беше повече от навременно, отколкото можете да си представите.

Тя се обърна към Главния.

— Или на теб трябва да благодаря за дръзката операция, Джон?

Главният командир осъзна, че не може да намери думи, за да отговори. Настръхна при случайната употреба на кръщелното му име… но можеше да й прости това. Тя винаги използваше името му — никога чина или серийния номер. Забеляза кристала с големина на юмрук, който беше стиснала здраво в ръка. Той имаше хиляди страни и излъчваше брилянтна синя светлина, съчетаваща цвета на сапфира и попадащата върху повърхността на водата слънчева светлина.

— Благодари на когото искаш, Катрин — каза адмирал Уиткомб. — Покани ни на парти всички, ако това ще те направи щастлива… веднъж, след като се измъкнем оттук. — Той включи интеркома. — Поласки, слез долу…

Сержант Джонсън сложи дланта си върху ръката на адмирала и кимна към далечната стена.

— Какво има, сержант? — гласът на адмирала замря в гърлото му.

Детекторът за движение на Главния примига на дисплея, но не засичаше конкретен обект… нито пък той можеше да забележи нещо през цялата, широка три километра пещера. Да не беше засякъл елитен с активиран камуфлаж? Не, прахът във въздуха със сигурност щеше да го издаде.

— Никой да не мърда — прошепна адмиралът.

И тогава Джон ги видя. Видя ги всичките. Преди това ги беше пропуснал, защото мислеше, че е от мъглата на вълнуващия се въздух, праха и може би разстоянието, което създаваше подобни на миражи образи. Беше смятал за невъзможно толкова съглашенски воини да стоят съвършено неподвижно. На всяко ниво от дванайсетте редици от галерии, заобикалящи гигантската зала, стояха войници на Съглашението. Балконите им бяха задръстени с грънтове, чакали, чийто щитове се включваха, ръмжащи елитни и няколко двойки ловци с блестящи в зелено огнехвъргачки. Стенанието на хиляди плазмени оръжия, които се зареждаха, изпълни въздуха като звука от рояк скакалци.

Никой не помръдна. Никой не дишаше, освен Локлиър, който изпусна дълга и сърдечна ругатня. Джон се опита да ги преброи. Трябва да имаше хиляди — на всяко едно ниво. Поне батальон, може би повече. Те дори не трябваше да се прицелват. Всичко, което трябваше да направят, беше да натиснат спусъка и да изпълнят въздуха с кристални стрели и кипяща енергия. Щяха да бъдат изпарени преди дори да успеят да изминат и половината път до тунела зад гърбовете им.

Двойка ловци яростно изръмжаха, наведоха огнехвъргачките си към Джон и екипа му и прицелвайки се внимателно, стреляха с оръжията си. Половин секунда по-късно останалата част от извънземната орда откри огън.