Ерик Нюланд
Първият удар (32)

Глава 31

0510 часа, 13-ти септември, 2552 г. (коригирана дата по военния календар) / на борда на хибриден съд „Гетисбърг-Възвишена справедливост“, в хиперпространството.

Главният командир и екипът му, който сега се състоеше от Грейс, Линда, Уил и Фред, имаше заповеди да докладва в офицерския клуб, който по принцип беше забранена територия за редовите войници. Разбира се, нищо в тяхното положение не беше нормално от много дълго време.

Офицерският клуб на „Гетисбърг“ разполагаше с масивна дъбова маса, която беше нащърбена и обгорена от стотици пури, случайно оставени на повърхността й. Имаше и бар, зареден с бутилки, съдържащи колекция от цветни ликьори, покрити с прах от натрошено стъкло. Стените на стаята, покрити с орехово дърво, бяха излъскани до блясък. По цялата им дължина висеше поръбеният със златисто син флаг на КУОН. Имаше също и златни и сребърни почетни плакети за храброст. Имаше снимки на офицери и бивши капитани на „Гетисбърг“. А най-интересни за Главния бяха тенекиените дагеротипии от гражданската война, които показваха бойни полета, пълни с атакуващи мъже, кавалерия и оръдия, бълващи огън и жупел.

Адмирал Уиткомб и сержант Джонсън влязоха в стаята. Спартанците веднага застанаха нащрек.

— Офицер на палубата! — извика Главния и всички отдадоха чест.

— Свободно — каза адмирал Уиткомб. — Моля, седнете.

Главния пристъпи напред.

— При пялото ми уважение към вас, адмирале, тези столове няма да издържат на нашите скафандри.

— Разбира се — каза адмиралът. — Е, настанете се колкото се може по-удобно. Това не е официална среща. Той изсумтя. — Просто исках да видя кой е останал на борда и е още жив. — След което погледна през отворените врати на офицерския клуб. — Лейтенант Хейвърсън ще се присъедини към нас след малко. Той разследва мястото на… инцидента с ефрейтор Локлиър.

Едно холографско прожекторно устройство върху бара оживя и на него се появи слабото тяло на Кортана. Парчета счупено стъкло върху устройството отразяваха светлината и изкривяваха образа й, поради което тя се появи наполовина разтопена и хвърляше пречупени дъги от светлина върху стените.

Сержант Джонсън пристъпи напред към бара и изчисти устройството.

— Благодаря ви, сержант — каза Кортана, оглеждайки новата си фигура.

— За мен беше удоволствие — отвърна той с тънка усмивка.

Кортана се обърна с лице към адмирала.

— Сър — каза тя, — ще бъдете щастлив да чуете, че не засичам обекти, остатъчна радиация или временни сигнали… което отговаря на очакванията ви за пътуване през нормалното хиперпространство.

Адмирал Уиткомб кимна, въздъхна и седна обратно, в един от тапицираните с кожа столове, начело на масата.

— Е, това е една малка благословия.

— И е доказателство, че кристалът на д-р Хелси наистина е бил унищожен — каза лейтенант Хейвърсън, докато влизаше в стаята. Той се спря, за да затвори плътно вратата зад себе си.

Хейвърсън седна до адмирала и остави малка пластмасова торбичка да лежи на масата.

— Намерих Локлиър точно там, където Кортана каза, че ще бъде — палуба В, в склада за медицински консумативи. Претоварените електронни системи на мястото са обгорени от високите нива на радиация… които са причината и за изгарянията по тялото на ефрейтора.

Той направи гримаса и добави:

— Ако това въобще означава нещо, неговата смърт е била бърза. А това — той посочи пластмасовата торбичка на масата — са фрагменти от кристала, които намерих на мястото. На пръв поглед изглеждат така, като че ли ще паснат на парчето, намерено на Рийч. Той поклати глава. — Но това, което открих, няма достатъчна маса, за да се образува целия кристал. Освен ако не е бил пръснат на атоми и не е останала никаква следа от него, което не се връзва с присъствието на тези по-големи парчета, тогава останалата част от него би трябвало да е някъде другаде.

Кортана потропа с крак и едната й вежда се повдигна.

— Ако радиационният взрив, засечен преди скока ни е свързан с унищожението на кристала на д-р Хелси — каза тя, — може би има и алтернативно обяснение. Времето между експлозията и радиационния взрив беше само четиридесет и седем милисекунди. След като кристалът притежава необикновената способност да изкривява пространството и времето, липсващите фрагменти може да са се промъкнали навън от кораба в хиперпространството.

Хейвърсън попита скептично:

— Искаш да кажеш, че парчетата от най-голямото научно откритие в човешката история са — той кимна към стените на „Гетисбърг“ — изгубени в хиперпространството?

— Да — отвърна Кортана. Тя сви рамене: — Съжалявам, лейтенант.

— Поне Съглашението вече не може да се сдобие с него — каза адмирал Уиткомб. Той потупа пластмасовата торбичка с дебелия си пръст. — Или пък ако успеят, единственото нещо, което ще открият, ще бъде куп взривени фрагменти.

— Просто бих искал да зная, защо Локлиър го е направил — каза Хейвърсън.

Всички мълчаха. Джон и останалите спартанци не се чувстваха добре в своите тежки брони „Мьолнир“. Сержант Джонсън прочисти гърлото си.

— Момчето беше малко напрегнато. След всичко, през което премина, можехме да очакваме такова нещо. Но той беше пехотинец от ОСБР — корав, двойно по-остър от гвоздей и привикнал към битките. Нямаше да се пречупи, ако нямаше причина за това.

— Д-р Хелси — отбеляза Хейвърсън и присви очи, — тя трябва да е нагласила всичко.

Джон понечи да защити д-р Хелси, но се възпря от спор с офицер. Да, действията й бяха необясними. Тя беше взела Кели със себе си, беше ги оставила, когато имаха най-голяма нужда от нея и беше дала на Локлиър извънземния артефакт. Но Джон все още искаше да й има доверие. Може би това, с което се беше захванала, бе в името на общото благо.

— Да не започваме това — каза адмиралът. — Не искам възприятията на който и да било да се влияят от дискутирането на многобройните „защо“ и „какво ако“ относно ситуацията. Запазете това за по-късното информиране, в което ще участваме, когато се върнем. — Той хвърли поглед настрани към бара и несъзнателно облиза устни. — Оттук до Земята пътуването би трябвало да е гладко и най-накрая би трябвало да можем да се отпуснем.

— Позволете да говоря, адмирале — каза Главния.

— Позволявам. Кажете какво мислите.

— Не искам да ви противореча, сър, но може би пътуването няма да е гладко. И вероятно не трябва да се отпускаме.

Адмирал Уиткомб се наведе напред.

— Имам чувството, че това няма да ми хареса… но все пак ни обяснете какво имате предвид, Главен.

Главният командир изложи плана си за това как той и екипът му ще вземат съглашенски спускателен кораб и ще се придвижат до местоположението за среща на съглашенския флот. Как след това ще проникнат в командно-контролния им център „Непреклонен първожрец“ и ще го унищожат, което би трябвало да осакати силите на Съглашението… или поне да ги забави. Може би достатъчно, за да спечелят на Земята време да подсили защитата си.

Адмиралът се взря в Главния, без да мигне и каза с равен глас:

— Заявката за мисията е отхвърлена.

— Тъй вярно, сър. — Джон остана прав, с изострено внимание.

Уиткомб се намръщи, когато и другите спартанци изостриха вниманието си и останаха неподвижни като камък. Той въздъхна.

— Разбирам мотивацията ви, Главен. Наистина. Но няма да рискувам да изпратя екипа ви до точката за среща на Съглашението — обясни адмиралът. — Ако изгубим този кораб, Земята никога няма да бъде предупредена.

— Сър — отвърна Главният командир, — ние сами ще се прехвърлим от хиперпространството в нормалния космос. Веднъж, след като спускателният кораб се измъкне от гравитационното влияние на „Гетисбърг“ и „Възвишена справедливост“, хиперпространственото поле ще се влоши и ще навлезем в нормалното пространство. Дори няма да ви се наложи да спирате. И само минимална корекция на курса на „Гетисбърг“ ще го насочи отново по правилната траектория.

— Някога опитван ли е скок навън от хиперпространството с толкова малък кораб? — попита адмирал Уиткомб. Гъстите му вежди се сключиха.

— Да, сър — каза Кортана. — През пялото време изпълнявахме хиперпространствени симулационни маневри, но стресът и радиацията, които ги съпровождат, са значителни. — Тя направи пауза и погледна към Джон. — Спартанците обаче, в техните брони „Мьолнир“, би трябвало да могат да оцелеят.

— „Би трябвало“ — повтори адмиралът навъсено. — Независимо от това, че много се възхищавам на смелостта ви, Главен командир, все пак ще трябва да отхвърля молбата ви. Ще имате нужда от Кортана, за да пробиете защитните системи на Съглашението. А тя трябва да оцелее до пристигането на Земята. С информацията, която носи за Хейло, Потопа и технологиите на Съглашението, тя е прекалено ценна, за да я подлагаме на риск.

— Разбрано, сър — отвърна Джон. — Не бях помислил за това.

Хейвърсън бавно стана и допря ръкавите си до дрипавата си униформа.

— Искам доброволно да участвам в мисията на Главния командир — каза той. — Обучен съм интензивно в областта на кодирането и системите на Съглашението.

Адмирал Уиткомб присви очи и разгледа лейтенанта така, сякаш го виждаше за първи път.

— Няма да можете да оцелеете по време на прехода от хиперпространството — каза му Кортана. — Но… — Тя докосна едната си устна с показалеца дълбоко замислена. — Би трябвало да има друг начин.

Икони на Съглашението навлязоха в потока от символи, течащ по повърхността на холографското й тяло.

— Открих копиран файлов алгоритъм в ИИ-то на Съглашението на „Възвишена справедливост“. Използвах го успешно, за да репродуцирам процесите си за лингвистичен превод. Мога да го използвам, за да копирам части от програмите ми за проникване в паметово процесорната матрица на бронята „Мьолнир“ на Главния. Няма да бъде пълно копие, защото ще съдържа направени при копирането грешки и други странични ефекти, но ще даде на екипа от спартанци достъп до някои от моите способности. И това мисля, ще бъде доста мъчно, за да могат да преминат през бариерите за безопасност на Съглашението.

Адмирал Уиткомб въздъхна дълбоко. Той стана, отиде до бара и се върна на масата, носейки със себе си бутилка уиски и три кристални чаши.

— Предполагам, че вие, спартанци няма да се присъедините към мен за едно питие?

— Не, сър — отвърна Джон от името на целия екип. — Благодаря, сър.

Адмиралът сложи чаша пред себе си, Хейвърсън и сержанта. Но преди да налее, постави бутилката на масата и поклати глава, сякаш питието беше последното нещо, което желаеше.

— Главен, разбираш ли, че ти и екипът ти ще се оправяте сами? Че основният ми, първостепенният ми приоритет трябва да бъде стигането до Земята?

— Екипът ми е склонен да поеме този риск — каза Главния.

— Риск? — прошепна адмиралът. — Това е еднопосочен билет, синко. Но ако искате да го направите, ако можете да забавите съглашенската атака срещу Земята, тогава, по дяволите, размяната си заслужава.

Главния не можеше да отговори на това. Той и спартанците му бяха оцелявали при изключително опасни обстоятелства. Все пак адмиралът беше прав — щеше да има нещо смъртоносно в тази мисия… нещо, което подсказваше на Джон, че няма да успее. Това беше приемливо. Каузата, изискваща саможертвата на четирима за спасяването на милиарди животи на Земята, беше оправдана.

Адмирал Уиткомб стана и каза:

— Много добре, Главен командир. Заявката за мисията ви е одобрена.

 

 

Главният командир паркира стенещата, претоварена, роботизирана кукла до страничния люк на съглашенския спускателен кораб. Куклата носеше товар от тежащи четири тона подпори от въглеродно молибденова стомана. Уил разтовари подпорите и ги замъкна вътре, където Фред и сержантът ги кръстосаха и завариха на място. Това бяха последните работи по спускателния кораб. Интериорът му беше вече толкова укрепен, че двама въоръжени спартанци едва биха се разминали.

Бяха заварили слоеве от олово, борови влакна и корпусни плоскости от „Титан-А“, свалени от „Гетисбърг“. Според изчисленията на Кортана, това беше единственият начин да им се даде по-голям шанс от вероятността петдесет на петдесет да излязат от хиперпространството с непокътнат кораб.

Адмирал Уиткомб прегледа дисплея на компютризираната ремонтна количка, след което вдигна поглед нагоре и каза:

— Кортана е готова за вас, Главен. — Той му махна с ръка.

Главния закрачи към количката и позволи на адмирала да закачи интерфейса в основата на тила му.

— Това трябва да се усети като нормално зареждане — каза той.

Сякаш студен живак изпълни мозъка на Джон, както винаги, когато Кортана влизаше и се сливаше с мислите му. Това присъствие обаче бързо ставаше напълно незабележимо, все едно тънък лед се топеше под влияние на телесната му температура. Сякаш беше като повторно събиране на части от ИИ-то вътре в главата му, а не нещо реално.

— Започвам проверка на системите на бронята „Мьолнир“ и процедурите по разопаковане на протоколите — прошепна гласът на Кортана.

В същото време, истинската Кортана също каза по предавателя:

— Не я слушай. Тя е само наполовина жената, която беше.

— Само докато копираш добрите части — отвърна Главния.

— Цялата съм добра — отговори стегнато Кортана. — Просто не свиквай прекалено с пътник, на който можеш да заповядваш каквото ти хрумне.

— Не бих си и мечтал за това.

— Проверката на системата е завършена — прошепна копираната Кортана. — Всички системи функционират.

Линда се приближи към отсрещната страна на спускателния кораб. Следваше я една роботизирана кукла, натоварена с пушки, противотанкови мини „Лотос“, експлозиви и контейнери с амуниции. Тя наклони куклата и я поведе нагоре по товарната рампа, докато опря в корпуса. Фред се показа отвътре и Линда му подаде един наръч от автоматични пушки.

Главният командир забеляза леко накуцване в походката й и почти недоловима несръчност в обикновено плавните й движения. Той активира индивидуален канал към Линда.

— Какво е състоянието ти? Във форма ли си?

Тя сви рамене. Този жест беше прословут със сложността си за изпълнение в бронята „Мьолнир“ с нейните увеличаващи силата електрически вериги. Отне й известно усилие за съсредоточаване и умело изпълнение, което беше много показателно за истинското състояние на Линда.

— Д-р Хелси би казала, че имам нужда от едномесечна почивка — каза тя иронично. — Но аз съм напълно готова, Главен. Все още имам това. — Тя вдигна снайперовата си пушка от куклата и я закачи на рамо с плавна грациозност. — А все още имам и това. — Потупа шлема си. — Въпреки че Съглашението правеше всичко, на което е способно, за да го улучи напоследък. — Тя пристъпи по-близо към него. — Мога да се грижа за себе си. И мога да се погрижа да прикривам гърба на екипа. Никога не съм ви разочаровала, сър. Й не планирам да го направя сега.

Той кимна. Но това, което всъщност искаше да направи, беше да й заповяда да не участва в мисията. Обаче щеше да има нужда от нейните необикновени умения със снайпера в тази задача. Щеше да има нужда от нея, за да могат да оцелеят достатъчно дълго, за да спрат Съглашението. Ако можеше да изпълни тази мисия сам, щеше да накара всички от синия екип да останат. Неговият екип обаче знаеше рисковете и знаеше какво ще спечели в замяна на саможертвата си. Това беше добър завършек на живота им, какъвто всеки войник можеше да желае.

Той закрачи към другия люк на спускателния кораб и се качи на борда му. Имаше още един детайл, за който трябваше да се погрижи заедно с лейтенант Хейвърсън. Мина покрай сержант Джонсън, който заслепен от градушка от искри, заваряваше последната поддържаща колона на място. Лейтенантът стоеше в кабината и проверяваше автоматизираните процедури, които Кортана беше заредила в системата. Те щяха да генерират подходящите кодирани отговори за запитванията от страна на Съглашението. Бяха променили също и баналната фраза за регистриране, така че враговете да не разпознаят този кораб като принадлежащ към дезертьора „Възвишена справедливост“.

— Лейтенант — каза Главния, — извинете ме за прекъсването.

Хейвърсън погледна нагоре и махна пропитата си от пот коса от лицето.

— Какво мога да направя за теб, Главен?

Главния се настани в мястото на втория пилот.

— Д-р Хелси ми повери нещо, което трябва да бъде предадено на „Трети отдел“ на ВСР — нейния анализ на Потопа.

Веждите на Хейвърсън се сключиха.

Главния отвори джоба на колана си… и се поколеба. Кой паметов кристал да даде? Онзи, който съдържаше само анализа на д-р Хелси на Потопа и възможната ваксинация против него? Или онзи, който съдържаше файловете — източници на нейните изводи и който щеше да убие сержант Джонсън, както беше казала тя? За Джон беше оправдано да залага на карта живота си и този на другите спартанци, защото той трябваше да направи избора си като техен командир. Но случаят със сержанта не беше такъв. Щастлива биологична случайност беше това, че сержантът беше пощаден от Потопа. Шанс едно на милиард, както беше казала докторката. Но и шансът той да спаси милиарди хора също беше едно на милиард. Така че и двете алтернативи имаха еднаква тежест в създалата се ситуация. А и защо д-р Хелси беше казала, че трябва да се спасява всяко човешко същество, независимо от цената? Не — Джон се беше заклел да защитава цялата човешка раса. Дългът му беше ясен. Той взе кристала, съдържащ всички файлове и го подаде на лейтенант Хейвърсън.

— Тя каза, че това ще помогне да се преборим с Потопа, сър. Не знам какво точно имаше предвид.

— Ами ще видим, Главен. Благодаря. — Хейвърсън взе кристала и го прибра. След което сви рамене. — Кой може да каже какво е имала предвид д-р Хелси?

Интеркомът се активира и Кортана обяви:

— Остават десет минути, докато достигнем зоната за пускане. Направете последните си приготовления за тръгване, син екип. Ще имате само една възможност за това.

— Прието, Кортана — отвърна Главния. — Всички спартанци на палубата!

Хейвърсън неуверено протегна ръката си.

— Предполагам, че това беше всичко, Главен.

Главния внимателно разтърси ръката на лейтенанта.

— Късмет, сър.

 

 

Джон се дръпна назад, тъй като спускателният кораб премина над сержант Джонсън, който влачеше оксижена надолу по подвижния мост.

— Позволете ми, сержант. — Той хвана тежащата двеста килограма машина и я повдигна с едната си ръка.

Главният командир излезе от спускателния кораб и всички спартанци се събраха отвън. Той сложи оксижена на мястото му и застана начело на формацията от спартанци.

Адмирал Уиткомб ги огледа още веднъж и каза:

— Бих искал да ви пожелая късмет, Главен командир, но изглежда вашите спартанци винаги са късметлии. Поради това, позволете ми само да кажа, че се надявам да се видим, когато всичко свърши.

Той им отдаде чест и те му отвърнаха.

— И една последна заповед — каза адмиралът.

— Да, сър?

— Пратете ги в ада.