Карл Май
Коледа (5)

Беше по обед на следващия ден. Намирахме се между Биг Санди Крийк и Грийн Ривър. Дирята, която следвахме, ни водеше на северозапад в посока към Ню форк. Отначало равнинният терен се беше превърнал вече в планински и скоро разбрахме, че Корнър добре познава тези местности. Навсякъде бе избирал най-удобния път. Не беше трудно да откриваме следите му, ала, изглежда, в това отношение той не се безпокоеше кой знае колко много. Беше заложил единствено на бързината. За съжаление, оказа се, че имаше по-голям успех, отколкото ни се искаше. С изключение на Хататитла конете му бяха по-добри от нашите, но каква ми беше ползата от всички превъзходни качества на моя вран жребец, щом като не биваше да избързвам пред останалите?

Тъкмо яздехме в тръс по обширно плато, покрито с рядка тревица, което ни позволяваше да виждаме доста надалеч, когато вдясно от нас на твърде голямо разстояние забелязах една малка точка и както ми се стори, тя се движеше. Спряхме, за да я наблюдаваме. Не беше дивеч, сигурно бяха хора. Слязохме от седлата, за да не ни открият толкова бързо и лесно. След известно време успяхме да различим двама ездачи, които се приближаваха. Бяха бели. За да не събудим в тях излишни подозрения с нашите индианци, аз отново се метнах на жребеца си и бавно продължих сам срещу тях. Щом ме видяха, отначало те се стъписаха, ала после пак смушиха конете си да преминат в тръс. Когато все още не бяха толкова близо, че ясно да мога да разгледам лицата им, чух как единият от тях зарадвано извика:

— О, joy! (Каква радост! Б. пр.) Ако старите ми очи не ме лъжат, това е Олд Шетърхенд! Напред!

Те пришпориха конете си в галоп и съвсем скоро разпознах брадатия възрастен мъж, когото никога не бях очаквал да видя тук.

— Санел! Еймос Санел! — извиках аз. — Нима е възможно да си ти?

— Че защо да е невъзможно? — попита ме той и се засмя. После спря до мен коня си, подаде ми ръка и ме поздрави. — Нали знаеш, че тъкмо тук започва любимата ми територия. Или си ме мислил вече за умрял?

— Ами да. Я ми покажи пушката си!

— Това пушкало ли? Няма нищо за гледане. Е, ако имах още моята стара едноцевка! Ти я знаеш нея. Но оттогава станах половин човек.

— Че къде ти е старата пушка?

— Къде ли? Откраднаха я!

— Кой я открадна?

— Двама мерзавци, чиито имена са без значение, защото сигурно и бездруго са измислени. Срещнах ги край Белфурш Ривър и излязох толкова глупав да им позволя да ме придумат да остана при тях. През втората нощ офейкаха заедно с пушката ми. Търсих ги къде ли не, ала напразно. Но тежко им и горко, ако попадна на следите им! Защо ме питаш за пушката?

— Защото… но я ми кажи по-напред откъде идваш и накъде си тръгнал!

— Идвам откъм Санд Хилс, където срещнах ей този джентълмен, с когото имаме една и съща цел — а именно да посетим Ават Ния, вожда на шошоните. Смятаме, че ще го намерим при племето му нейде близо край планините Уосач.

— Лъжеш се. Трябва да го търсите край Серния поток или по бреговете на река Хоубак.

— Та това съвсем не е далеч оттук! Искаме да го предупредим. Този джентълмен е узнал, че враните се канят да нападнат змиите. Ето защо препускаме колкото им държат краката на конете, за да можем час по-скоро да уведомим Ават Ния.

— Излишно е. Той вече го знае. Винету е при него.

— Нашият знаменит апач ли? Че как така не сте заедно, мистър Шетърхенд?

— Не сме, защото сега трябва да се изкача до фримонт Пийк, за да взема пушката ти — отвърнах му аз.

— Моята… моята… че коя пушка? — слисано ме попита той.

— Ами твоята „Ролинг“.

— Мътните го взели! Нищо не разбирам. Шегуваш се, нали?

— Не, говоря съвсем сериозно. Неотдавна държах пушката ти в ръка и стрелях с нея, а сегашният й собственик, тоест крадецът, язди нейде там пред нас. Преследваме го, понеже имаме една сметка за уреждане. Ела с нас, мистър Санел! Щом искаш да отидеш при шошоните, значи пътищата ни съвпадат.

— Нима… нима е възможно? — едва продума той със задавен от радост глас. — Казваш, пушката ми е наблизо, така ли?

— Да. Ти само ела! Нямам време за губене. Пътем ще ти разкажа всичко.

— Добре, добре! Щом е така, нека този ден бъде благословен хиляди пъти! Значи пак ще си получа пушката! А-а! Но разреши ми, мистър Шетърхенд, да ти представя този джентълмен! Сигурно ще се зарадваш, защото и той е немец. Името му е Хилър, но обикновено го наричат Нана-по.

Старият Санел изобщо не подозираше колко важна бе за мен тази вест. Рост също се стъписа. Направих му знак да мълчи и възможно най-спокойно казах:

— Мистър Хилър, радвам се да се запозная с вас, защото името Нана-по се е прославило надалеч.

Той не ми отговори веднага. Мрачният му поглед се беше спрял на упсароките. След малко очите му се втренчиха в мен изпитателно и последва въпросът:

— Мистър Шетърхенд, не забелязвате ли как ме гледат тези червенокожи негодници? Заедно ли сте? В съюз ли сте с тях?

— Аз съм в съюз с всички свестни хора.

— Well, но тези там са негодници! Днес ви виждам за пръв път. Хиляди пъти съм си пожелавал да срещна вас и Винету, а ето че когато това мое желание най-сетне се изпълни, не мога да се зарадвам, защото сте заедно с моите смъртни врагове.

— Но те не са ви врагове.

— О, и още как! Вие изобщо не знаете…

— Всичко знам. А сега елате с мен. Нямаме време за губене. По пътя ще си разкажем каквото има за разказване.

— Добре! Но ще има да се чудите и маете!

— И вие не по-малко!

Смуших коня си, за да продължим, но забелязах, че упсароките не се помръднаха от местата си. Когато ги попитах за причината, един от тях ми заяви:

— Тук е Нана-по, който беше наш пленник. Оставихме го при племето си, а той е избягал по време на отсъствието ни. Не бива да яздим с Олд Шетърхенд по-нататък, щом Нана-по ще го придружава.

От своя гледна точка те бяха прави. Набързо размислих. Щом с мен бяха Хилър и старият смел и доблестен Санел, ние не се нуждаехме от друга помощ. Ето защо заявих на индианеца следното:

— Ако моите червенокожи братя искат да се върнат, тогава нека го сторят. Но трябва да ми оставят товарния кон. Яконпи Топа ще си го получи обратно, когато му доведем и другите животни, откраднати от избягалите бледолики.

— Уф! Нека бъде както казва Олд Шетърхенд!

Помолих Рост да вземе поводите на товарния кон. Упсароките препуснаха обратно в галоп, без дори веднъж да се огледат назад. Тогава ние продължихме ездата си.

Още в първите минути вниманието ми беше привлечено от външността на Хилър. Той имаше висока и яка фигура, но косата му бе вече сива, а лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки. Личеше си, че не само възрастта носеше вина за тези бръчки. Лицето му щеше да изглежда привлекателно, ако не бе толкова сурово и затворено. Неговата жена ми беше казала, че е изгубил вярата си в Бога. Реших да не му казвам наведнъж всичко от самото начало, а да се опитам да въздействам върху сърцето и върху чувствата му.

Тъй като се намирахме в открита равнина, имаше възможност да яздим редом един до друг и удобно да разговаряме. Ей-мос Санел мислеше само за пушката си и с голямо нетърпение взе да ме разпитва по какъв начин бе попаднала в ръцете ми. Разказах му за необикновените облози и стрелба, но не му споменах името на града. Цялото му лице засия, когато чу какви изстрели бях дал с неговото оръжие. После, без да се впускам в подробности, го осведомих, че край Лейк Джоун отново се бях натъкнал на сегашния собственик на пушката „Ролинг“, запознах го и с онова, което се беше случило после.

— и значи по тези следи можем да догоним въпросния човек? — попита ме той, щом свърших разказа си. — Дали я е купил от крадеца?

— Мисля, с доста голяма сигурност мога да твърдя, че самият той я е откраднал.

— Тъй! Ако наистина е така, веднага ще го позная. Сега шошоните не ме интересуват повече. Хич не ме е еня къде са. Трябва да си върна пушката и няма да се отклоня от тази диря, докато не съм си разчистил сметките с онзи мерзавец. Какъв късмет само, че те срещнах, мистър Шетърхенд! Ами как стоят нещата при теб, мистър Хилър? На теб ти се налага да отидеш при шошоните, където те очакват купища кожи, тъй че едва ли ще те е много грижа за мен и моето любимо пушкало.

— Защо не? Ако яздя заедно с вас, навярно ще загубя един ден или най-много два. После все ще сваря да отида при Ават Ния. След като киснах толкова дълго при враните, сега някой и друг ден едва ли ще са от толкова голямо значение.

— Благодаря ти. Когато човек си има работа с такива мерзавци, все ще е по-добре да са му на разположение няколко чифта юмруци повече. Но я ми кажи, мистър Шетърхенд, в кое населено място се състоя онази стрелба с облози, дето си дал споменатите страхотни изстрели с моята пушка?

Незабелязано от Хилър аз не го изпусках от очи, когато с привидно пълно безразличие отговорих:

— Мистър Санел, едва ли ще го знаеш това градче. Беше в Уестън, в щата Мисури.

— Какво? Къде? Уестън в Мисури ли? — незабавно попита Хилър.

— Да.

— И кога беше това?

— Ами има вече, кажи-речи, два месеца оттогава.

— За мен е важно, защото живея там.

— В Уестън? Наистина ли? А-а, сега се сещам. Тамошните хора разправяха за някакъв ловец на животни с ценна кожа, който се бил забавил много нейде на запад.

— Този човек съм аз. Забавих се, защото бях пленен от враните.

— Знам. Яконпи Топа ми каза, че Нана-по е негов пленник. Но кой можеше да си помисли, че Нана-по и Хилър са едно и също лице!

— Можехте да го узнаете в Уестън от жена ми. Тя често е изказвала желанието да ви види поне веднъж, и вас, и Винету. Синът ми също го е искал. Имам и син. Как ли са сега двамата? Сигурно много се тревожат за мен.

— В това отношение мога да ви дам някои сведения, понеже видях и двамата.

— Наистина ли? — бързо ме попита той. — Кога, къде?

— По време на стрелбата с облози, за която ви споменах. Те стояха наблизо и гледаха. Чух от хората, че са мисис Хилър и младият мистър Хилър. Изглеждаха твърде добре.

— Сър, за мен това е много хубава вест. Но твърде се учудвам, че не са се опитали да разговарят с вас, тъй като и двамата отдавна имаха желанието да се запознаят с вас.

— Аз премълчах кой съм. Не ми се искаше хората да ме зяпат като някой експонат.

— Това наистина обяснява всичко.

— Но, милорд — намеси се в този момент Рост, за да каже и той нещо, — нали когато после дойде и Винету, стана ясно, че вие сте Поразяващата ръка!

— И Винету ли беше в Уестън?

— Да — продължи Рост, без да ме погледне, така че не успя да забележи предупредителните ми знаци. — А после двамата, Винету и Олд Шетърхенд, разкриха, че проповедникът е откраднал златото.

— Кражба на злато ли? Проповедник? Когато си бях за последен път у дома, се запознах с един проповедник. Той дойде у нас. Жена ми си купи от него няколко книжки, а той преписа едно стихотворение, едно немско коледно стихотворение, което тя бе донесла със себе си от Стария континент.

— Да, да — припряно закима Рост, — то започва със строфата: „На блага вест съм приносител, Бог прати ни небесен гост, роди се нашият Спасител, при нас дойде Исус Христос…“ Мистър Хилър, знаете ли кой го е съчинил?

Непредпазливият доскорошен оберкелнер се канеше да издаде някои неща, които все още трябваше да останат тайна. Накарах коня си да направи скок встрани, а това принуди този бъбривец най-сетне да погледне към мен. Хвърлих му толкова многозначителен поглед, че той най-накрая проумя какво искам от него, а именно — да мълчи.

— Да, знам кой го е писал — навъсено отговори Хилър, — някакво незряло хлапе, което все още е било под влияние на разни бабешки приказки. Всички тези дрънканици за Спасителя Христос, за грехове и опрощение, за молитви, тамян и какви ли не други небесни неща са всъщност само някакви духовно недозрели щуротии. Никой разумен човек няма да вземе да повярва на такива измишльотини.

— Така ли? — попитах аз. — Аз се смятам горе-долу за разумен човек, но все пак им вярвам.

— Казвате го само на шега, нали?

— О, не! Съвсем сериозно. Мога само дълбоко да съжалявам човека, който е лишен от вяра в Бога.

— Само не ми говорете за вашия тъй наречен Бог! Ако и без това не мога да го слушам от устата на другите, то от вас пък ми се слуша още по-малко. Мъж като Олд Шетърхенд, за когото се знае, че не се страхува дори и от дявола, би трябвало наистина да говори и по-разумно.

— Най-висшият разум е Бог и дори само заради това, че се боя от Бога, няма защо да се страхувам от дявола.

— Тогава, моля ви, да не говорим повече за това. Ако бяхте преживели и изстрадали всичко онова, което ми е минало през главата, щяхте да приказвате съвсем иначе. Не ми се слуша подобно богоугодно хленчене. То подхожда повече на хлапета и бабички, отколкото на разумни мъже.

— Благодаря ви за поучителното смъмряне, мистър Хилър. В това отношение съм си останал дете и не ми се ще да се променям.

— Останете си такъв в чието име желаете, но само не и в името на Бога, защото няма никакъв Бог! Ако не съм прав, нека първата срещната гризли да ми изяде мозъка! Нали знаете, сър, че гризли винаги се стреми да излапа най-напред мозъка? За нея той е най-вкусната хапка от всяка убита плячка.

Тези дръзки богохулни думи толкова ме възмутиха, че най-безцеремонно му отговорих следното:

— Слушайте, мистър Хилър, не съм мечка, която ще прояви интерес към вашия мозък, тъй че и вие не се интересувайте толкова от моя мозък, както и от мислите и възгледите, които той ражда! Нарекохте ме неразумен човек, защото вярвам в Бога. Няма още и половин час, откакто се запознахме, и меко казано, от ваша страна е чиста прибързаност, че вече желаете да ме поучавате и променяте. На Олд Шетърхенд не можете да му излезете с подобни приказки за хлапета и бабички. Възможно е да сте преживял и изстрадал много, но и моят житейски път не беше постлан с рози. При това вие сте загубили нещо извънредно важно, а аз пък съм спечелил. Оставям ви вашата загуба, но настоятелно ви моля и вие да не се докосвате до моята печалба!

— Well! — засмя се той. — Преди малко ми благодарихте за скастрянето, а сега трябва да го направя аз. Значи сме квит. Но я погледнете ей там, наляво! Идва някакъв конник!

Наистина видях самотен ездач, който явно едва след като ни беше забелязал се бе отклонил от своя път и в елегантен галоп се приближаваше към нас. Макар в момента да беше с лице към нас, от това голямо разстояние не можехме добре да го разгледаме, обаче развяващата се конска грива и неговата дълга коса ми подсказаха кой е.

— Винету!

Щом другите чуха това име, веднага дръпнаха поводите на конете. Аз продължих още десетина метра и също спрях. Апачът ме позна, изправи се на стремената, високо вдигна ръка и извика името ми. Летеше като вихрушка. Щом се приближи, с едно-единствено рязко движение закова жребеца си на място и за няколко секунди остана на гърба му като излят от бронз.

— Шарли! — каза той след малко със сияещи от радост очи, понеже ме виждаше освободен.

— Винету, братко мой! — отвърнах аз и му подадох ръка, която той сърдечно стисна.

Естествено потърсих с поглед пушките си. Винету беше преметнал през рамо Мечкоубиеца, а карабината „Хенри“ и Сребърната карабина висяха на седлото му.

— Уф! Еймос Санел! — усмихна се той. — Значи е станало дума за онази стрелба с облози в Уестън. Кой е другият бледолик?

— Нана-по — отвърнах аз.

— Уф!

Изпитателният му поглед бързо се плъзна по Хилър, но апачът не каза нито дума. После пак се обърна към мен:

— Моят брат не се намира вече при упсароките. Тук виждам диря, по която е тръгнал. Липсва Карпио. Да не би пленените бледолики да са избягали?

— Да, и на всичко отгоре Карпио им падна в ръцете. Отвлякоха го.

— Значи са тръгнали нагоре към файндинг-хоула. Кога е оставена тази диря?

Апачът се наведе от коня, за да я огледа, и след малко продължи:

— Нуждаем се от повече хора. Ще доведа неколцина. Самият Ават Ния, вождът на шошоните, тръгна със своите воини. Те се спускат по Марш Крийк. Нека моите братя продължат да следват тази диря! Ако тази вечер спрат да бивакуват там, където Йист форк се влива в Ню форк, аз сигурно ще ги настигна. Нека моят брат Шарли вземе пушките си!

Той ми подаде оръжията, обърна коня си и отново препусна.

— Какъв мъж! — възхитено възкликна Хилър. Безмълвно в себе си повторих неговите думи, ала в по-друг смисъл и в друга връзка. Да имаш пред очите си неговия великолепен образ и подобие и пак да не вярваш в Бога! Тъй си помислих аз, ала не казах нищо. Продължихме ездата, но очите ни не се откъсваха от апача, докато той най-сетне изчезна далеч на хоризонта.

Колко често през живота си съм имал възможност да се възхищавам на онази велика сила, която по непонятни нам причини и съображения води до изненадващи за нас последствия и събития само защото нищо не сме знаели за нейните подбуди. Често обикновените хора наричат тази сила „случайност“. Така те просто си улесняват нещата. Не се излагаш на опасността заради „бабешките приказки“ за Божията мъдрост да ти се присмиват. Просто за всеки появил се по необясним начин факт казваш, че се дължи на случайността. Не завиждам на привържениците на този възглед. Те се прекланят пред голата случайност, пред някакво си бездушно и безволево Нещо, което не само че не им предлага никаква житейска опора, но ако имат такава, може само да им я отнеме. А колко по-щастлив е човекът, който вярва, че над него бди Божието око, а Божията бащина ръка го води през целия му живот! На случките и събитията по житейския си път той не гледа пренебрежително като на някакви си необосновани и произволни процеси, които са могли да протекат и съвсем иначе, а разбира, че във всичко, което се случва, е заложена някаква скрита в миналото причина, както и мъдро насочено към бъдещето намерение, на което човек може да се осланя с доверие и спокойствие, макар да не е в състояние да прозре неговата същност и цел.

Така и на мен изобщо не ми мина през ума да смятам срещата си с Хилър и със стария Еймос Санел за случайност. Бог беше пожелал да се срещнем. Пътят, който е трябвало да изминат, нямаше да бъде избран от никой що-годе опитен уестман. Той бе толкова изключително труден, че съвсем сигурно някаква чужда воля ги е накарала да го изберат и ги е водила в съвършено права посока през лишените от път и пътека планини от далечните Санд Хилс та чак до тук. Обстоятелствата бяха такива, че двамата е трябвало да се появят тъкмо в този миг и да дойдат тъкмо по този път, за да бъдат точно там, където бяха необходими. Имах чувството, че са ни изпратени по специална поръчка.

Понеже Хилър все още не биваше да научава всичко, каквото всъщност имах да му съобщавам, издебнах удобен случай, за да поговоря незабелязано с Рост и да му кажа как да се държи с него.

По-голямата част от следобеда яздих до Санел, който ми разказа преживелиците си след нашата раздяла. Така времето ни минаваше бързо и вече бе започнало да се свечерява, когато вдясно от нас видяхме постепенно да изплуват възвишенията на Фримонт Бът. Следователно се намирахме близо до нашата цел за този ден. Достигнахме сливането на Йист форк с Ню форк тъкмо когато гаснеше последната дневна светлина, а подходящо за лагеруване място намерихме едва след като се стъмни напълно.

Никъде другаде няма по-добри условия за задушевен разговор, отколкото в усамотеността на дивата пустош, когато неколцина видели и препатили мъже се съберат край лагерния огън.

Такива биваци са за уестмана онова, което представляват вестниците за населените райони, и затова той много рядко и със съжаление би пропуснал подобна възможност да научи нещо ново и самият да се наприказва на воля. Но тази вечер премина при нас твърде тихо. Санел ми беше казал вече каквото имаше да ми казва, а Хилър се оказа извънредно сдържан и мълчалив. Отваряше си устата само когато бе абсолютно наложително да пророни някоя и друга дума. Явно ми беше сърдит заради моето скастряне. Изглежда, той бе такъв човек, който не обичаше някой да му противоречи, защото не можеше лесно да прощава. Може би това негово качество също бе изиграло някаква роля за изпълненото му с нещастия минало. Онзи, който не умее да се вслушва в съветите на другите, който се сърди на чуждото мнение и е злопаметен, на него му липсва отстъпчивост и приспособимост качества, които са необходими, за да се понасят тежките удари на съдбата. Ако действително той бе имал толкова силно желание някой път да се срещне с мен и Винету, то сега, след като желанието му се беше сбъднало, можеше да прояви и по-голяма готовност за помирение. Може би не биваше да разговарям с него толкова рязко, признавам го, но просто никому не разрешавам да говори против вярата ми в Бога и затова още при първия му подобен опит се бях решил да му втълпя, че при мен е попаднал на грешен адрес.

И така ние седяхме мълчаливо и очаквахме завръщането на апача. Бяхме запалили огън точно на пътя, по който бяхме дошли. Това стана по мое разпореждане, за да не си губи времето Винету да ни търси дълго наоколо в тъмнината. Ала проявихме предпазливост и не извършихме грешката, допусната от спътниците на Лахнер край Лейк Джоун. Най-напред внимателно бях претърсил околностите и после запалихме огъня не там, където седяхме а доста встрани от нас, на едно място, което много добре можехме да наблюдаваме. Само от време на време някои от нас ставаше и отиваше да хвърли нови дърва в пламъците. По този начин изключвахме възможността да бъдем открити лесно и бързо, докато ние от своя страна щяхме да забележим всеки, който се опиташе да се промъкне до бивака ни.

От пристигането ни бяха изминали вече около два часа, когато ми се стори, че няколко клончета от най-близкия до огъня храст съвсем леко се раздвижиха. Това не можеше да е в резултат на вятъра, защото в такъв случай щяха да се разклатят и Съседните, също тъй леки клонки. Дали беше Винету, или някакъв друг човек? Ако беше апачът, бе необходимо само да дам споменатия вече сигнал с шума на плискаща се вода, с който си бях послужил онази вечер край бивака на упсароките, когато разговарях насаме с Яконпи Топа. Шепнешком казах на спътниците си да седят съвсем спокойно и пропълзях до потока, който течеше само на няколко метра зад нас. Там напълних шапката си с вода, вдигнах високо ръка и шумно изсипах съдържанието й в кротко и тихо носещите се води. Не бе необходимо да повтарям опита си кой знае колко често, защото още при втория път се разнесе гласът на апача:

— Винету чу сигнала на своя брат Шарли. Къде е Олд Шетърхенд?

— Тук. Идваме.

Отправихме се към огъня, където в същото време се появи и Винету. Той изсвири остро, след което се приближиха петима индианци, държащи в ръце поводите на Илчи, както и на няколко товарни коня.

— Наблизо няма никой — обади се апачът. — Можем да запалим голям огън на някое по-подходящо място, за да се топлим. Тази нощ ще стане много студено.

Индианците се пръснаха да събират дърва и клони за огъня. Въпреки тъмнината надомъкнаха толкова много горивен материал, че щеше да стигне за цялата нощ. На едно друго място, прикрито от всички страни с храсти, запалихме нов огън, около който се разположихме на бивак, след като добре се бяхме погрижили за новодошлите коне. Тогава Винету ми отправи въпросителен поглед. Разбрах го и накратко му разказах какво се беше случило след като ме бе сполетяло нещастието да попадна в ръцете на кървавите индианци заедно с Карпио и Рост край Потока на месото. Всички ме изслушаха с напрегнато внимание и особено Хилър. Когато свърших, той наруши мълчанието си и попита:

— Но, сър, нали се е оказало, че сме съвсем невинни, що се отнася до смъртта на шестте врани?

— Все още доказателствата не са пълни — отвърнах аз. — Винету е открил истинските убийци, но Яконпи Топа иска първо да се увери, че всичко казано от него е истина. Затова изпрати свои хора до мястото на нападението.

— Те сигурно ще му донесат доказателството, че кървавите индианци са истинските виновници. Дано хората в Сейнт Луис не излязат толкова глупави да му изпратят поисканите триста шейсет и пет пушки.

— Какви пушки? — попитах аз, като се престорих, че нищо не знам.

— Вождът изпрати на жена ми писмо, което бях принуден да подпиша. В него той й съобщаваше, че ще ме освободи само ако му изпратят толкова пушки, колкото дни има годината.

— Тя ще може ли да разчете писмото?

— Не, а и в Сейнт Луис навярно не се е намерил никой, който да е успял. Затова го и подписах. Вождът щеше да приеме пушките, но въпреки всичко пак щеше да ме умъртви на кола на мъченията, както направи с четиримата невинни шошони. Не се възпротивих да сложа подписа си под писмото само защото така се надявах да приспя бдителността на моите пазачи. И наистина успях. Имах щастието да избягам, обаче не препуснах право към дома си, а през гори и планини веднага поех към шошоните, за да ги подканя да тръгнат срещу своите врагове и да си отмъстят.

— Да си отмъстят? Хмм!

— Навярно това не ви харесва, а?

— Не обичам думата отмъщение.

— Защото не сте преживели това, което преживях аз.

— Така ли? Струва ми се, че съм бил по-често в плен и че съм понасял по-големи неправди от вас. Но никога не съм си отмъщавал, а съм предоставял всичко на Божието наказание.

— Обаче аз нямам такова намерение. Ако грабежите и убийствата престанат да бъдат наказвани, тук на земята ще се преминат всякакви граници и ще настане пълен хаос. А пък ако наказанието им се предостави на някой, който изобщо не съществува, тогава червенокожите и белите негодници ще започнат да вършат престъпление след престъпление, понеже няма да се боят, че ще им се случи нещо лошо. Впрочем, как се съчетава това ваше християнско милосърдие с намерението да се изкачите до Фримонт Пийк, а, мистър Шетърхенд?

— Там искам да предотвратя едно престъпление и нищо повече.

— И няма никого да наказвате, така ли?

— Нима мога да наказвам, ако предотвратя престъплението и следователно нищо лошо няма да се е случило?

— Това е само увъртане, на което няма да се хвана. Дойдох до тук, за да кажа на шошоните, че кикатсите са убили четирима от техните хора на кола на мъченията. Те трябва да отмъстят за тях. По този начин същевременно ще им го върнат тъпкано на онези червенокожи подлеци за моето пленничество, а може би дори ще си получа обратно кожите, които ми взеха.

— Тях ще си ги получите и без да се пролива кръв.

— Как?

— Яконпи Топа ми обеща да ви освободи и да ви върне кожите. Ако се окажеше, че кървавите индианци са виновни за всичко, просто щях да дойда да ви взема.

— И сте дотам глупав да повярвате на обещанието му?

— Да, дотам съм глупав.

— Тогава ви съжалявам. Досега ви смятах за по-умен, но изглежда, сте от онзи вид прочути личности, които изгубват ореола си веднага щом човек се запознае лично с тях.

— Възможно е. Естествено аз не го знам.

— Да, така е. Вашият религиозен начин на мислене съвсем не подхожда на образа, който другите са си създали за вас. Това състрадателно…

Тук той бе прекъснат. Винету беше откършил една пръчка от най-близкия храст и започна така да удря с нея в огъня, че се разхвърчаха искри.

— Уф! — каза той. — Моят брат Шарли е точно такъв, какъвто трябва да бъде, за да е Поразяващата ръка. Хау!

С тези думи той хвърли пръчката в лицето на Хилър, а после му обърна гръб. Но ловецът грубо се сопна на вожда на апачите:

— Да хвърляш по някого пръчки, е обида! Наричат ме Нана-по и смятам, че това е достатъчно убедително доказателство за правото ми на собствено мнение. Не знам какво е бил Олд Шетърхенд в отечеството си отвъд океана, но във всеки случай сигурно не е бил онова, което съм бил аз. И до ден-днешен не съм свикнал други да ми нареждат какво да правя.

Той се огледа предизвикателно наоколо. Никой не продума.

— Трябва да получа отговор — заповеднически каза той. Всички мълчаха.

— Е, тогава мога да си вървя! Нямам никакво желание да яздя заедно с хора, които признават само собствената си воля. Възнамерявам да посетя шошоните. Къде се намират в момента?

Той отправи въпроса си към индианците, които седяха заедно с нас край огъня. Сред тях се намираше и Те-е, съгледвачът, когото бяхме срещнали малко преди да стигнем Потока на месото. След като Хилър и от него не получи никакъв отговор, той стана от земята.

— Ще останеш ли тук, или ще тръгнеш с мен? — попита той Еймос Санел, своя досегашен спътник.

— Оставам — отвърна му старият. — Радвам се, че срещнах Винету и Поразяващата ръка, и нямам никакво намерение да си развалям това удоволствие.

— Тогава остани в името на всички дяволи! Все ще съумея да се оправя и без теб.

Хилър се отправи към конете и само след секунди чухме, че яхна жребеца си и се отдалечи.

— Страшно дебела глава! — обади се Санел. — Какви ли не ядове трябваше да бера с него, а сега съм доволен, че си обра крушите.

Лесно му беше на него да го каже, ами аз какво щях да правя?

Нали носех различни вести за Хилър! Имах ли правото да допусна да си отиде, без да съм му ги предал? Изглежда, Винету подозираше какви мисли ме занимаваха в този момент, защото сложи длан върху ръката ми и успокоително каза:

— Нека моят брат го остави да язди по пътя си! Искахме да го освободим, а той е свободен. Нямаме работа с него. Хау!

Не можех да не му дам право, още повече като си помислех, че Хилър ме беше обидил. Но ако оставех настрана обидата, много ми се искаше да му извикам да се върне, защото въпреки всичко мое задължение бе да му съобщя каквото ми бяха поръчали. Накъде ли беше тръгнал посред нощ? Вярно, днес следобед бе чул от Винету, че шошоните се спускат по Марш Крийк, но в момента те сигурно не бяха вече там. Този човек ми приличаше на дете, което държи на ината си, пък да става каквото ще.

Седяхме още дълго край огъня под впечатлението от тази неприятна сцена, без никой да продума каквото и да било. После хвърляхме жребий за реда, в който щяхме да стоим на пост. След като свършихме тази работа, Еймос Санел заяви:

— Но, мешърс, така не можем да си легнем да спим. Поне аз не съм в състояние да дремна и минута, без да знам какво ще става утре.

— Какво има да става?

— Естествено ще яздя с вас. Но накъде ще се отправим? Защо са ни тези петима шошони и защо доведоха със себе си товарните коне с толкова багаж?

Винету му отговори следното:

— Еймос Санел ще научи всичко съвсем накратко. Тръгнали сме за фримонт Пийк, без да знаем колко дълго ще ни се наложи да останем горе. Ако ни затрупа снегът, няма да можем да се спуснем. Ето защо Винету се погрижи да сме подготвени за всички възможни случаи. Товарните коне носят одеяла и храна. Щом стигнем горе, петимата шошони ще се върнат, за да подслонят конете ни на сигурно място, иначе те непременно ще умрат от глад, ако наистина небето спусне върху нас дебела снежна покривка.

— Хубави изгледи, няма що! Но си постъпил много умно. Добре, че не е непременно речено да стане точно така. Горе можем да си свършим работата в далеч по-кратко време, отколкото си мислим. Готов съм да помагам с всичко, каквото мога. Но предпочитам къде-къде повече да не ни се налага заради няколко негодници да прекараме цялата зима затрупани от сняг и лед. Туй е приятно само за някоя мечка. Но да оставим този въпрос за утре сутринта. Лека нощ, мешърс!

Той се зави в одеялото си и след няколко минути заспа. Освен мен и Рост другите последваха похвалния му пример. На мен се беше паднало да застана пръв на пост, а пък Рост остана седнал на мястото си още малко, понеже явно нещо му тежеше на сърцето.

— Милорд, истина ли е каквото каза Винету? — попитаме той тихо, за да не събуди спящите хора. — Ще ни се наложи ли да останем през цялата зима в планините?

— Възможно е, но все още съвсем не е толкова сигурно — отвърнах аз. — Като предпазлив човек, Винету се е подготвил за всичко. Това, разбира се, не означава, че непременно ще се сбъднат най-лошите ни опасения.

— Няма ли да е по-добре да се върнем обратно?

— Да се върнем ли? Нима искате да изоставим Карпио?

— Не, не! Не помислих за това. Във всички случаи трябва да го измъкнем.

— Хубаво! Заедно със златото!

— Какво злато?

— Забравихте ли, че бандата на Корнър се кани да изпразни един файндинг-хоул?

— Да, вярно! Само че не знаем къде е.

— Следите на Корнър ще ни заведат до там.

— И тогава то ще бъде наше, така ли?

— Хмм! Всъщност, не. Всяко находище принадлежи на неговия откривател. Ще постъпим така, както ни повелява съвестта. Но тъй като тези убийци в никакъв случай не бива да получат златото, сигурно все ще се намери някакъв начин то да попадне в ръцете на почтени хора, без да извършим някаква неправда.

— Хмм! Знаете ли, милорд, какво ми нашепва един вътрешен глас?

— Е, какво?

— Че една част от това злато ще ми бъде съвсем добре дошла. Винаги съм бил беден като църковна мишка и често ми се е налагало да гладувам. А моите роднини са още по-бедни и от мен. Какво щастие и какво блаженство ще е, ако човек има такъв джоб, в който само да е необходимо да бръкне, за да сложи веднъж завинаги край на нищетата си! Не вярвате ли, че все пак подобно нещо е възможно?

— Не е изключено. Хмм! Ще ви дам един съвет: не си въобразявайте кой знае колко много! Когато човек не притежава нищо, по-добре да запази само това нищо, отколкото към него да прибави и едно голямо разочарование. Хайде, лягайте да спите!

— Тъй и ще направя, но все пак ще се опитам да видя дали ще успея да сънувам злато. Дори да е и съвсем мъничко. Тогава поне веднъж ще се зарадвам, пък макар и само на сън.

След тези думи той легна на земята и скоро заспа. Когато времето ми да стоя на пост изтече, аз събудих Те-е, чийто ред беше след мен. После се хвърлих в добре познатите обятия на Морфея, който ме пусна едва след като бе настъпил денят.

Щом изядохме закуската си, състояща се от сушено месо, ние възседнахме конете и се отправихме да потърсим един брод през Ню форк, който бе известен на Винету. Но изглежда, Хилър също го знаеше, защото неговата диря водеше право натам, а после продължаваше по отвъдния бряг на реката. На едно място Ню форк прави голям завой към фримонт Бът и към езерото Боулдър. Пресякохме го, като преминахме на другия бряг, а после пак се върнахме на предишния.

Яздихме през обширни ливади, които непрекъснато се изкачваха нагоре и където само тук-там се срещаше по някоя горичка. Въздухът беше студен и мъглив. Тревата изглеждаше полузамръзнала. По върховете имаше сняг. През първата половина от сутринта яздихме в условията и пейзажа на късна есен, а през втората навлязохме в началото на зимата.

Пред нас и около нас се разкриваше величествена природа. На някои хора може да се види и смешно, но ми се ще да си послужа с понятието Шекспиров пейзаж. Отляво мрачните, покрити с гъсти гори предпланини на Солт Ривър Рейндж застрашително надвисваха над течащата на север-юг Грийн Ривър. Зад нас тъмната маса на Табърнакъл Бът сякаш бе подпряла небето, носейки цялата му тежест. Далеч, далеч нататък вдясно от нас един зад друг се бяха скупчили великаните на Уинд Ривър — Атлантик Пийк, Уиндривър Пийк и Темпъл Пийк, както и върховете Човнет, Хукър, Бонвил и Гийки, които после в непрекъсната верига се простират от Ню форк Пийк през непреодолимите и горди Уинд Ривър Рейндж, та чак до прохода Юниън. Издигнали чело до чело, покрити с тежък лед и сняг, те гледаха надолу към нас ту много сериозно, ту укорително, ту с насмешлива подигравка, загдето ние, жалките човечета, се бяхме одързостили да навлезем в един свят, където има място само за големи и възвишени неща, свят, който заплашваше да смачка и унищожи всичко незначително, дребно и обикновено.

На едно друго място съм се опитал вече (Олд Шуърхенд т. II. Б. не.н. изд.) да опиша впечатлението, което правят Скалистите планини, и то техния вид, когато човек ги гледа отдалеч. А сега в този случай ние не само се намирахме сред тях, но бяхме високо горе между най-величествените им върхове. Тук нямаше онова изненадващо преливане на багрите по скалистите стени, онези създаващи настроение нюанси на струпаните сякаш един върху друг и отстъпващи един зад друг планински куполи, а мрачните и застрашителни скалисти великани се издигаха или простираха, побелели от сняг, от проход до проход, от пропаст до пропаст, като изпращаха своя леден безмилостен дъх в долините, който ги изпълваше с гъсти мъгли или покриваше с искрящ скреж вековните гори и безжизнените сурови скали. Тук нямаше нито следа от радост и шеговитост, нито от веселост и бодро настроение. Нямаше следа от меланхолия, от няма безмълвна жалба. Нямаше полегати възвишения, които тайно да ронят сълзи в долините. Не, имах чувството, че тук, в тази безсловесна занемяла самота и пустош се е разиграла потресаваща и зловеща трагедия, чийто ужас, изглежда, завинаги здраво се е вкопчил в проснатите тела на планинските великани. Тук от дълбоките пропасти долитаха вкаменели и все пак пронизително ехтящи викове за помощ, тук наоколо лежаха разломени звуците на задушени предсмъртни крясъци. Тук стоновете и стенанията на една безкрайна ужасна болка се бяха превърнали в скали. Тук съскането и фученето на неизказано жестока омраза бе придобило неразрушими гранитни форми, а дори и слънцето, вечно приветливото, будещо живот небесно светило изглеждаше пребледняло и изстинало от уплаха, понеже безцветните му лъчи бяха изгубили силата си и ни докосваха така, че изобщо не ги усещахме…

Пред нас имаше двойна диря, а именно следата от Корнър и бандата му, както и следата, оставена от Хилър, която заедно с първата водеше на север. Хилър искаше да отиде при шошоните. Понеже беше чул от Винету, че са се спуснали по Марш Крийк, който се вливаше в Грийн Ривър, ние очаквахме всеки момент отпечатъците от неговия кон да свърнат на запад. Той нямаше работа на север, накъдето се бяхме отправили ние. Но колкото и странно да беше, очакването ни не се сбъдна. Или той не бе наясно с пътя, по който трябваше да язди, или-пък беше взел някакво ново решение, което бе толкова далеч от нашите мисли и предположения, че не можехме да го отгатнем.

Докато все още безуспешно се мъчехме да открием причините за необяснимото му поведение, ние забелязахме нова диря, която идваше отдясно, и после, натъквайки се на старата, се сливаше с нея и двете продължаваха заедно. Скочихме от седлата, за да я разчетем. Тя беше оставена от двама конници, които също бяха спирали, за да огледат внимателно по-старата следа. В случая за нас бе важно да си изясним в каква последователност, или с други думи, по кое време трите групи бяха яздили оттук. Видяхме, че първо беше минал Корнър, последван от Хилър и най-сетне се бяха появили непознатите ни двама конници. Корнър имаше толкова голяма преднина, че този ден нямаше да успеем да го догоним, още повече че той разполагаше и с по-добри коне. Но другите трима не притежаваха кой знае колко свестни ездитни животни и скоро установихме, че нямаше нужда да се напрягаме много-много, за да се срещнем с тях още преди свечеряване. След известно време дирята ни показа съвсем ясно, че двамата непознати са се натъкнали на Хилър. На мястото на срещата си те бяха разговаряли, а после бяха продължили заедно.

Слънцето току-що бе превалило зенита си, когато отново излязохме на Ню форк и се прехвърлихме на левия й бряг. А там следите се разделяха. Хилър заедно с двамата непознати беше яздил нагоре по брега на малката рекичка, идваща от езерото Фримонт. Ала Корнър бе продължил да използва Ню форк като пътеуказател. Естествено ние поехме по петите му. Нали първоначалната ни и най-важна задача бе да спасим Карпио. Сега-за-сега Хилър и двамата му придружители не ни интересуваха. Изобщо не си блъскахме главите да отгатнем що за хора бяха двамата и каква работа имаха горе при езерото фримонт.

Между Боулдър Лейк и фримонт Пийк, в полите на планините Уиндривър едно подир друго следват множество красиви езера, които заедно с околностите си подготвят пътуващите за хубостите и своеобразния чар на намиращия се по на север Йелоустоунски национален парк, който никъде по земята няма равен на себе си. Басейните на някои от тези езера имат вулканичен произход, а други пък са издълбани от буйно течащи води. Но почти навсякъде тяхната околност издава, че под тънката земна кора все още действат вулканичните сили, издигнали някога огромните планински масиви. Тук вече се срещат студени водни басейни, в които от време на време изригват горещи гейзери. Има места, където силите на подземния свят внезапно са надигнали и разкъсали скалите, за да изхвърлят високо над повърхността вряща водна струя или гореща кална маса. Нерядко се намират затънтени и закътани долини, където зимата е нещо непознато, защото топлата земя непрекъснато топи снега и дава живот на пищна растителност, която продължава да вирее и да се развива даже и когато всичко наоколо е сковано от жесток студ.

Индианците и особено живеещите сравнително наблизо шошони обичат да издирват подобни топли места, защитени срещу бури и снегове от високи скали, за да садят там малкото видове зеленчуци, чието отглеждане им е познато още от техните деди. Понякога дори правят истински складове, които посещават през зимата на снегоходки и от тях се снабдяват с необходимата им храна.

Към най-големите от вече споменатите езера спадат Фримонт Лейк и Лейк Амалия, наречено още и Ню форк Лейк, което се образува и подхранва от водите на главния ръкав на Ню форк. Изглежда, като че ли този последен воден басейн бе крайната цел на Корнър, понеже неговата диря не се отклони от Ню форк чак до късния следобед на този ден, но ето че най-неочаквано точно тогава тя свърна надясно към едно тясно, но твърде буйно поточе и започна да се изкачва нагоре по брега му.

— Уф! — възкликна изненаданият Винету, щом забеляза тази промяна. Той спря жребеца си, вдигна глава и полузатвори очи, сякаш трябваше да размисли над нещо неприятно. Щом той, който като никой друг умееше да се владее, не успя да се въздържи от подобни мимики, то можех да съм напълно сигурен, че не ставаше въпрос за нещо маловажно. — Уф! — повтори той и за да го разбера само аз, добави на диалекта на апачите мескалеро:

— Ако предположението ми е правилно, знам къде е файндинг-хоула на бледоликите. Той не е техен, а е мой. Още когато бях почти момче, моят баща ми го показа и тогава за пръв път ме взе със себе си до находищата за глина, от която правим нашите свещени лули. Той беше узнал тайната на златоносния плейсър от един воин на племето панащи, който искал така да му благодари, защото баща ми спасил амулета му от унищожение.

— А не е ли възможно да става въпрос за някое друго находище? — попитах аз.

— Не е изключено, защото там горе се намира злато на не едно и две места, обаче — точно в този момент по красивото лице на апача се появи особена усмивка — един вътрешен глас ми нашепва, че това е моят файндинг-хоул и никой друг. Ще тръгна сам напред, а нека моят брат Шарли заедно с останалите следва дирята ми, докато стигне мястото, където този поток изскача от висок процеп в скалите, през който, както изглежда, изобщо не може да се продължи. Но добре запознатият с онази местност конник няма да спре, а ще язди по-нататък още около час все нагоре и нагоре. Така той ще се озове на мястото, където от голяма височина водата изведнъж пада в дълбока пропаст, а там никой не може да я последва. Аз тръгвам именно натам, но моят брат ще язди само до споменатия процеп между скалите, като ще навлезе в него. На пръв поглед това изглежда невъзможно, ала той скоро ще забележи, че не е така. По-късно и аз ще дойда там.

Той смуши жребеца си с пети и се понесе напред в галоп, макар че стръмният терен бе толкова неблагоприятен за подобен бърз ход, че всеки друг би се отказал от такъв риск. Ние поехме бавно подир него.

Бяхме оставили високостеблените гори вече зад гърба си, но известно време след това тук-там все още се срещаха отделни дървета. Скоро обаче и те изчезнаха. Останаха само ниски храсталаци. Но растителните пояси се сменяха толкова бързо, че само след час около нас не се виждаше ни стръкче трева. Не кой знае колко далеч по-нагоре започваха снеговете и стана толкова студено, че от устата ни започна да излиза пара. Това, разбира се, не предвещаваше особено приятна нощувка.

Навсякъде около нас бе мъртва пустош. Не се мяркаше нито птица, нито каквото и да било друго животно, нито бръмбар, нито муха. Освен ромоленето на водата, конският тропот бе единственият шум, който долиташе до слуха ни. На животните стана много трудно да се придвижват напред. Нямахме възможност да се удивляваме на грандиозното величие на планините, защото трябваше да насочим цялото си внимание към опасния и труден път.

Ето че внезапно потокът свърши или по-скоро липсваше началото му. Той изскачаше от тесен процеп между скалите, където водата му се пенеше в изпречилите се на пътя й големи камъни. Слязох от седлото, за да хвърля един поглед в процепа. Видях каквото и бях очаквал — камъните бяха нарочно изтъркаляни в коритото на потока, за да се създаде впечатление, че процепът е непроходим. Ние нагазихме във водата и ги избутахме навън. После вече можехме да се опитаме да преминем. Отначало имаше място колкото за един конник, затова трябваше да подредим по друг начин пакетите и вързопите на товарните животни. Малко по-късно обаче процепът стана по-широк и по-удобен, докато най-сетне за наша изненада се превърна в голяма почти елипсовидна котловина, през която потокът криволичеше като сребриста лента. В дъното на тази котловина водата му извираше от една толкова ниска и тясна цепнатина, че човек едва ли можеше да пропълзи в нея. Изглежда, наоколо съществуваше цяла мрежа от процепи, проломи, клисури и котловини.

Тъй като в затворената отвсякъде котловина не можеше да проникне студен вятър, въпреки наличието на ледения поток тук бе приятно топло. Имаше дори и храсти, а дъното й представляваше сочна зелена морава и нашите коне незабавно се нахвърлиха на тревата. Но най-добре дошли ни бяха няколкото купчини дърва за огън. Личеше си, че бяха струпани тук още преди десетилетия. Несъмнено бе изминало дълго време, откакто за последен път беше горял огън. Ние набързо запалихме купчинка по-тънки и по-дебели клони, а после се разположихме около пламъците върху постланите си одеяла колкото бе възможно по-удобно. На другите не казах какво бях научил от Винету. И аз самият бях твърде любопитен да узная с каква цел беше предприел тази самотна езда.

Бяхме прекарали на това място вече около три часа, когато апачът се зададе откъм процепа. Дори само фактът, че в царящата там тъмнина бе съумял да се промъкне, можеше да се нарече фантастично постижение, но още по-удивително беше, че в нощната тъма бе успял да преодолее стръмните негостоприемни и трудно проходими планински възвишения, където всяка непредпазлива крачка на коня можеше да доведе до непоправимо нещастие.

Щом скочи от седлото, шошоните побързаха да се погрижат за неговия Илчи. После Винету се приближи до мен, седна на земята и започна да вечеря, без да пророни и една дума, макар по лицата на присъстващите съвсем ясно да си личеше колко нетърпеливо очакваха да чуят какви вести им носеше. Едва след като се нахрани, той усмихнато огледа хората около себе си и както бе обичайно за него, с пестеливи думи и категоричен тон каза:

— Моите братя смятат, че имам да им съобщавам нещо, но се лъжат. Аз ги моля да легнат да спят, защото утре ни очаква много изморителен път. Сигурно ще пленим Корнър и неговите бледолики. Сега ще можем да спим едновременно, не е нужно да оставяме постове, понеже наоколо няма други хора.

Думите му предизвикаха голямо разочарование, последвано от всеобщо мълчание. Хората си пожелаха набързо „лека нощ“ и се завиха в одеялата си. Винету обаче не легна да спи. Бях убеден, че имаше какво да ни каже, но беше свикнал да не говори излишно. Фактът, че все още не желаеше да спи, бе за мен сигурен признак, че искаше да сподели нещо само с мен. Затова и аз останах да седя. Той изчака, докато сметна, че всички други са вече заспали, и тогава, за да не би да го разбере някой евентуално все още буден човек, ми каза на езика на апачите следното:

— Излезе така, както си мислех. Корнър знае къде е файндинг-хоулът на индианеца от племето панащи. Или той, или някой от спътниците му са го открили при някое изключително щастливо обстоятелство. Още вчера, когато видях, че следите им се отклониха насам, ми стана ясно, че в случая не става дума за плейсъра край Стихи Крийк. Онова находище е било изпразнено от Уотър и У ели.

— Щом нещата стоят така — отвърнах ме аз, — за мен е ясно следното: Корнър и съучастниците му са открили това находище тук, но не са могли незабавно да започнат експлоатирането му. Тръгнали са си, за да се върнат по-късно за златото. Пътят им ги е отвел до Стихи Крийк, където са се натъкнали на Уотър и Уели и са забелязали, че тези мъже също са намерили злато. Последвали са ги по петите, за да им го отнемат. Вече знаем как е станало това. Мерзавците са били на мнение, че новото им находище е възможно да бъде експлоатирано само чрез гмуркане, и са подлъгали стария Лахнер да дойде с тях, за да го принудят заедно с племенника си да свърши тази работа. Смятали са едновременно да направят двоен удар, като просто насила му вземат и чека.

— Да, така е. Моят брат е отгатнал истината. Преди малко аз реших да отида до плейсъра на онзи панащ и яздих докъдето ми беше възможно. После спънах моя жребец и продължих да се изкачвам пеша. Незабелязано стигнах до горе и видях белите да седят край потока точно до мястото, където водата тече над пълната със злато дупка. Това ме убеди, че находището им е известно.

— А старият Лахнер и Карпио знаят ли вече в какво положение са изпаднали?

— Не, защото не бяха вързани и все още носеха оръжията си. А нали, преди да им кажат какво мислят да направят с тях, ще трябва да ги разоръжат.

— Клетият Карпио сигурно изглежда твърде зле, а?

— Той е много болен. Ако го принудят да скача в ледената вода, още при първото си гмуркане ще умре.

— За Бога! Не бива да го допуснем! Ще трябва утре още рано сутринта да бъдем горе, преди да е станало късно.

— Нека моят брат не се тревожи! Няма да успеят чак толкова бързо да ги принудят за тази работа. Ще стигнем навреме.

— Искаше ми се още нещо да те попитам, но предоставям всичко на теб. Ти много добре знаеш какво правиш.

— Знам въпросите ти, преди още да си ги задал. Всичко съм обмислил най-подробно. Има само едно-единствено нещо, което не мога окончателно да реша. Затова ще помоля моят брат Шарли да ми даде съвет.

— Отгатвам за какво се колебаеш.

— Уф! Поразяващата ръка и Винету никога не могат да скрият мислите си един от друг.

— Не, не могат. Ние сме две тела, но имаме една душа. Ще ти кажа за какво си помисли току-що. Мислеше как да се запази тайната на файндинг-хоула на индианеца панащ.

— Уф, вярно е! Петимата бледолики, намиращи се сега там, я знаят. Тя може да се запази само с тяхната смърт. Но възможно ли е да убием Карпио и неговия чичо? Не! Имаме ли право да отнемем живота на Корнър, Шепард и Егли?

— Ние, не.

— Ние, не, защото не са ни направили нищо лошо, което да се наказва със смърт според законите, чиято валидност признаваме и аз, и ти.

— Хмм! Бихме могли да им отмъстим за убийството на Уели, но как да докажем, че те са го извършили? Ако не се намери друг съдия освен нас, ще бъдем принудени да ги оставим да си вървят по пътя. За поведението им към нас можем да ги накажем по всякакъв друг начин, само не и със смърт. Но в такъв случай те пак ще дойдат тук.

— Уф! Тогава ще се върнат по-късно, за да вземат златото. То съвсем не е вече на сигурно място в този файндинг-хоул.

— Много ли е? — осмелих се да попитам. Винету рязко обърна глава към мен и ме погледна с големите си тъмни очи така, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето ми. После по лицето му се плъзна блага усмивка и той каза:

— Да, наистина никой от нас двамата не може да скрие мислите си от другия. На моя брат Шарли много му се иска да направи някого щастлив, нали?

— Да, така е. Моят брат Винету не се нуждае от тукашния файндинг-хоул, защото освен него знае още много други места, където се намират нъгитси, от които може да вземе, щом му потрябват.

Известно време апачът остана безмълвен, замислено забил поглед в земята пред себе си. После каза:

— Не е много, но е все пак достатъчно. Панащите, чиято собственост са били по-рано тези земи, са били също принудени да разберат, че да покажеш на бледоликите злато, това винаги ти носи беда. С жълтия метал те са искали да спечелят помощта на белите ловци в борбата им срещу техните червенокожи врагове, но в замяна са пожънали само неблагодарност и предателство. Панащите отнесли оттук цели товари злато, за да го подарят на белите си съюзници, а резултатът бил, че тези техни „приятели“ ги измъчвали до смърт, за да ги принудят с нечувани болки да им издадат самото находище. Обаче панащите умрели като герои, без да им го покажат. Сега тук е останала само малка част от някогашните съкровища.

— И те ли са рискували живота си, гмуркайки се в ледените води?

— Уф! Все пак моят брат не мисли червенокожите мъже за толкова неспособни и неумели, както ги описват някои хора, които изобщо не познават расата ни, нали? Никой индианец не е толкова глупав, за да се залови да изпразва файндинг-хоула с гмуркане. Олд Шетърхенд сам ще се увери колко умно са постъпили панащите, за да се доберат до златото, без дори да се измокрят.

— А-а, да не би да са отбивали водата?

— Да. И съоръжението е съвсем просто, а може да се използва и до ден-днешен. Необходими са съвсем малко усилия, за да се отклони потока в друга посока. Няма да отнеме много време да се извади малката част злато, но за да се изпразни хоулът, ще са нужни доста дни.

След тези думи Винету мълча доста дълго. Забелязах, че го занимаваше някаква важна мисъл и не се реших да го смущавам. После той направи енергично движение с ръка и с тон, който винаги вещаеше твърда решимост, каза:

— Уф! Ще останем тук по-дълго, отколкото предполагах. Мисълта за снега ми повеляваше да се бавим тук възможно по-малко, обаче ще се видим принудени да поемем риска да се преборим с него. В най-лошия случай можем да потърсим спасение при Па Варе (Гореща вода. Б. нем. изд.) на шошоните. Но тогава конете не бива да остават тук. Ще трябва да се отведат. Нека сега моят брат затвори очи и да поспим. Лека нощ!

Той легна на земята и аз последвах примера му. Бях щастлив, че апачът се съгласи да изпълни моята молба. Вярно, не ми го беше казал с думи, но фактът, че се бе решил на по-продължителен престой, ясно издаваше намерението му да изпразни целия файндинг-хоул. И през ум не ми мина да го питам какво имаше предвид със споменатото от него място Па Варе. Винету не беше свикнал да ме вижда измъчван от любопитство.

Още рано призори се събудихме от силния студ. Огънят беше угаснал, понеже никой не бе стоял на пост и следователно никой не го бе поддържал. Запалихме нов огън, за да се постоплим до настъпването на деня. Едва тогава забелязахме, че одеялата ни се бяха навлажнили. Из въздуха се носеха съвсем ситни снежинки, които, попаднали в нашето закътано „убежище“ бързо се стопяваха. Нахранихме се и веднага щом небето избледня, спънахме краката на конете и се приготвихме да напуснем бивака си. Тъй като този ден не яздехме, се наложи да прегазим течащия през котловината поток на собствените си крака и затова си събухме обувките. Водата беше ледена, а скритите в нея камъни, които не винаги можехме да забележим, направиха преминаването извънредно неприятно. Щом излязохме на другия бряг, обухме пак ботушите и мокасините си и най-напред се огледахме да видим какво ще е времето. Валеше съвсем лек снежец и Винету, който и в това отношение никога не се лъжеше, заяви:

— Това не е снегът на настъпващата зима, а снегът на голямата планинска височина. Когато изгрее слънцето, той веднага ще спре. Нека моите братя ме последват.

Тъй като никой не беше останал в бивака, заедно с петимата шошони наброявахме девет души, които, добре въоръжени, лесно можеха да се разправят с Корнър и шайката му. Въпреки че по време на вчерашната си езда се бяхме изкачили толкова високо, все още се намирахме в полите на огромен, забил чело в небето планински купол, чийто връх бе покрит с дълбок сняг. Този сняг осветяваше пътя ни по-добре от оскъдния немощен сумрак на бавно настъпващия ден. Трябваше цял час да се катерим нагоре на зигзаг между безразборно разхвърляните наоколо големи и малки скални късове, докато най-сетне на едно място отново се натъкнахме на нашия поток, там, където той шумно се втурваше и пропадаше в първия дълбок пролом между този хаос от камънаци. Всъщност трябваше да се придържаме все към неговия бряг, но понеже не биваше да ни забележат, се отдалечихме от него, за да преодолеем едно доста голямо свлачище, което ни отне повече от половин час. То се беше образувало вследствие на пролетното топене на снеговете. После се започна изморително катерене по доста дълга, стръмна, гладка и хлъзгава скала, доста приличаща на покрив върху целия каменен масив, в чийто горен край спряхме, за да дадем възможност на Рост да поотдъхне.

Според думите на Винету се бяхме озовали на една и съща височина с файндинг-хоула, към който предстоеше да се промъкнем изключително предпазливо. На помощ ни се притече започналият тук значително по-силен снеговалеж. На петдесет крачки не се виждаше нищо. Оттук нататък, кажи-речи, на всяка крачка се срещаха улеи, издълбани от снежната вода, които трябваше да прехвърляме или да заобикаляме. Прекатервахме се през какви ли не скали и газехме из места, покрити с тиня, и това продължи, докато най-сетне се добрахме до една изпречила се пред нас каменна стена, която имаше многобройни пукнатини и бе силно изветряла. Зад нея се намираше нашата цел. Вляво пред нас забелязахме тесен пролом, разсякъл скалата по права линия от горе до долу. Винету посочи натам и ми каза:

— Ето това е пътят на водата, когато се отбие от файндинг-хоула. По-надолу тя пак се връща в старото си корито.

Започнахме да се катерим един подир друг колкото можехме по-безшумно все нагоре по тази каменна стена, използвайки всяка издатина, докато се озовахме до горния й ръб, проточващ се пред нас като бруствер с височина колкото човешки бой. Там в скалата имаше пукнатини или от нея бяха отчупени късове. През тези места можехме удобно да надничаме и пред очите ни най-сетне се разкри мястото, където се намираше файндинг-хоулът. Снегът валеше също тъй нагъсто, както и преди, но все пак можехме всичко да различаваме твърде ясно, понеже онази част от разкрилата се гледка, която по разбираеми причини най-силно привличаше вниманието ни, бе на около десетина крачки от нас.

Представете си една отвесна каменна стена, висока стотина стъпки, в която сякаш нарочно е изсечена гигантска стълба, предназначена за краката на някой великан. Стъпалата й се врязваха все по-навътре и водеха все по-нависоко, чак до покритото със сняг било. Тази стълба е била издълбана в течение на хилядолетия от поток, чиято вода е падала надолу, скачайки от стъпало на стъпало, като така е образувала верига от водопади, разположени един над друг и един зад друг във формата на типична каскада. Можехме да различаваме ясно само първите, най-долните стъпала, защото по-високите се губеха далеч в сумрака между скалите. А те съдържаха злато. Част от тях водата бе превърнала в пясък и го беше отнесла със себе си, но по-тежкото злато бе оказало съпротива на водните талази. Тя е била толкова по-малка, колкото по-дребни и по-леки са били зрънцата и люспите, обаче колкото по-едри и по-тежки са били златните късчета, толкова по-значителна е била съпротивата им. Недалеч от мястото, където потокът изскачаше от скалата, той минаваше над дълбока дупка в коритото си. Силата на водата е била достатъчно голяма, за да отнесе със себе си лекия златен прах и люспи, ала по-големите зърна и нъгитсите са падали в нея. Това е продължило столетия и хилядолетия. Подводната дупка се напълнила само с по-едри късчета самородно злато. И така файндинг-хоулът бил готов.

Там, където потокът изскачаше от отвесната скала съвсем наблизо от дясната страна, теренът образуваше първо нещо като бруствер, а после се спускаше стръмно надолу. Точно зад тези камънаци, образуващи бруствера, само че от другата му страна, се намирахме ние. Наляво, но по-напред, височината бе осеяна с по-големи и по-малки срутили се каменни късове и отломки, между които водите си бяха направили извито като змия корито, а малко по-нататък се втурваха надолу по планината, образувайки всичко помитащи бързеи. Файндинг-хоулът беше току в самия край на споменатите скални отломки и при това толкова близо до мястото, откъдето каменната стена изведнъж се спускаше много стръмно надолу, че както вече казах, ние се намирахме на някакви си десетина крачки от находището.

Както изглеждаше, бяхме дошли тъкмо навреме, защото Корнър, Шепард и Егли явно току-що бяха свалили маските си и бяха показали истинските си лица. Карпио и чичо му лежаха вързани на земята, а точно в този момент тримата негодници бяха започнали да им обясняват всъщност с каква цел е предприето това далечно пътуване. Старият Еймос Санел беше застанал до мен. Още при първия поглед, който хвърли насреща, той изпадна в радостна възбуда и ми прошепна:

— Те са, сър, те са! Тях търся!

— По-точно кои? — попитах аз.

— Онзи отдясно и другия в средата., Десният държи моята пушка. Бих я познал и от сто крачки разстояние. Да вървим при тях! Бързо, бързо!

Той имаше предвид Корнър и Шепард. Последният държеше пушката „Ролинг“ в ръка.

— Почакай още малко! — предупредих го аз. — Да не прибързваме, а да се ръководим от действията на Винету. Пушката ти няма да избяга. Я слушай! Тъкмо сега говорят.

Корнър беше взел думата. Разбирахме всичко.

— Навярно не си и помислял, че някога някой ще те надхитри по такъв начин, а, дърти грешнико? На колко ли нещастни хорица си извадил душицата, ама сега е твой ред и ще те пречукаме. Ти взе със себе си своя племенник, за да го накараш тук да се гмурка във водата, но ние и на теб ще ти приготвим същото удоволствие. Няма да се успокоим, докато не изпразним тази дупка от всичкото злато, и вие двамата ще го извадите. Не ни ли се подчиниш, ще ядеш бой, докато изпотрошим всичките ти скапани кости.

— Във водата? В този студ? — простена старият. — Не можете да искате подобно нещо от мен, стария човек!

Изглежда, тази сцена се разиграваше вече доста време, тъй че първоначалната изненада на Лахнер беше преминала и неизбежният гняв бе заменил свойствената за неговия характер страхливост. Отговорът на тримата бе гръмогласен подигравателен смях.

— Но ние го искаме! — отвърна му проповедникът. — Ще скачаш във водата дотогава, докато находището се изпразни. А за да не се намокри хубавият чек за онези чудесни седемдесет и пет хиляди долара, ние ще го извадим от джоба ти. Освен това ще ни направиш удоволствието първо да го подпишеш, та действително да си получим парите.

Лахнер извика ужасен. Какво каза после, нито чух, нито разбрах, защото в същия момент един знак на Винету ми насочи вниманието към каменен блок, иззад който се показваше главата на някакъв непознат човек. Следователно ние не бяхме единствените свидетели на престъплението, което съвсем скоро щеше да се извърши тук. Едва бях успял да зърна главата, когато нейният собственик изскочи иззад скалата и извика:

— Изпразването на това златно находище ще предприемем ние, мистър Корнър, а ти ще си онзи, който ще се гмурка във водата. Hands up, мерзавци такива! Hands up (Горе ръцете. Б. пр.), ви казвам, иначе ще стреляме!

— Да, горе ръцете! — разнесе се и втори глас. — Ако не се подчините незабавно, всички ще получите по един куршум!

След първия изскочи и втори човек, когото също не познавах. И двамата държаха в ръце готови за стрелба пушки. А ето че се появи и трети, Хилър, който също насочи пушката си към изненаданите негодници и заповеднически каза:

— Хайде, hands up, ви казвам и аз! И тъй, вдигайте ги!

— Уели! — изплашено възкликна Корнър.

— Райтер! — ужасено извика Шепард.

— Да, Райтер и Уели — отвърна онзи, който се беше появил пръв. — Помислихте ме за мъртъв, нали? Но за щастие съм жив и сега ще си разчистя сметките с вас. И тъй, горе ръцете! Ще броя само до три. Едно… две…!

Корнър, Шепард и Егли хвърлиха на земята каквото държаха и вдигнаха ръце. Бяха безпомощни срещу насочените към тях пушки. Трябваше да се подчинят.

— Така е добре! — изсмя се Уели. — А сега ще ви вържем. Който окаже и най-малка съпротива, ще бъде застрелян. Мистър Хилър, ще бъдете ли така добър да свършите тази работа? Докато приключите, Райтер и аз ще ги държим на прицел.

— Well — отвърна Хилър. — Нали сте се запасили с ремъци за тази чудесна цел? След две минути съм готов.

Той върза тримата негодници, изтръгнати тъй неочаквано от най-хубавите си мечти, толкова здраво, че не можеха да помръднат и малкото си пръстче. Останаха да лежат на земята, без да смеят да кажат и една дума. Уели и Райтер свалиха пушките и се приближиха, при което първият от тях възкликна:

— Слава Богу! Най-сетне, най-сетне ги спипахме. Дано сега си получа златото обратно! Навярно не сте си го и помисляли, а, мерзавци такива? Вероятно сте били убедени, че сте ме улучили в главата, но това беше само лека рана в месото. Все пак изстрелът ме свали от сала във водата, понеже седях на самия му край. Проявих достатъчно голямо самообладание и разсъдливост, за да не изплувам веднага на повърхността, а плувайки под вода, се спасих зад едно довлечено от реката дърво, заседнало наблизо, което тъкмо се бях наканил да заобиколя със сала си. Оттам видях как още на следващия речен завой измъкнахте сала на брега и задигнахте златото ми. По-късно, след като си отидохте, аз също доплувах до този бряг, но бях загубил толкова много кръв, че не бях в състояние да продължа, и сигурно щях да си умра, ако мистър Райтер не се беше смилил над мен.

— Проклятие! — скръцна със зъби Корнър.

— Значи този подлец е яздил по петите ни! — яростно изфуча Егли.

— Да, наистина тъй направих — заяви Райтер. — Заради Гай Финел, когото застрелях без да искам, вие ме държахте в ръцете си и ме принудихте да стана ваш съучастник. От страх, че ще ме издадете, аз тръгнах с вас, защото и не предполагах, че сте чак толкова лоши хора. Стигнахме до тук, където Гейбарос като стар и опитен гамбусино (Златотърсач. Б. пр.) откри този файндинг-хоул. Решихме да го изпразним по-късно и поехме към Стихи Крийк, където срещнахме Уели и Уотър. Вие забелязахте, че те имаха злато, и тръгнахте по петите им. Искахте да ги ограбите, но Гейбарос и аз ви пречехме. Нарочно започнахте свада с Гейбарос и му пронизахте главата с куршум. А мен нямаше защо да убивате, тъй като разполагахте с подписа и признанието ми, че съм убиец, а в ръцете ви беше и моята полица. Трябваше да правя каквото вие искахте и просто ме изгонихте. Престорих се, че си тръгвам, но тайно поех подир вас, за да се опитам, ако е възможно, да спася Уели. Нямаше как да ви попреча да стреляте по него, но той не умря и след като се добра до брега, аз му предложих помощта си. Той просто гореше от желание да си отмъсти и му обещах съдействието си, защото след извършването на това престъпление ясно разбрах докъде сте паднали, на каква низост сте способни. Сметнах, че ще е глупаво да ви преследвам, понеже и бездруго скоро щяхте пак да дойдете тук. и тъй, ние двамата се изкачихме до тази местност и зачакахме да се появите. Вчера забелязахме една диря и тръгнахме по нея с надеждата, че е вашата. Натъкнахме се на мистър Хилър, който можа да ни даде доста подробни сведения, защото е бил заедно с Олд Шетърхенд, който също ви преследва. Понеже бе възможно пътем някъде да спрете и да ни видите, малко по-късно се отклонихме от вашите следи и по обиколен път стигнахме до тук. Нали на времето опознах добре тукашните околности. Още от снощи ви наблюдаваме, подслушвахме ви и знаем всичко. Знаем и защо сте довели тук тези двамата. Ей сега ще се разплатим! Свършено е с вас! Но Шепард се изсмя предизвикателно и отвърна:

— Какво? С нас ли било свършено? Сигурно ще трябва да се откажеш дори само да ни пипнеш с пръст! Нали имам подписа ти!

— Ще ти я взема онази хартийка!

— Ще я вземеш ли? Но нали би трябвало да е у мен, а това съвсем не е така.

— Ами! Все ще я намерим!

— Търси я колкото щеш! Да не съм толкова глупав да нося подобно нещо в джоба си! Всички документи съм запечатал с восък и съм ги поверил в ръцете на един шериф. Не се ли върна в определен срок, той ще ги прочете и лесно можеш да си представиш, че ти, убиецът, никъде няма да можеш да се мернеш повече.

— Проклятие! — извика разочаровано Райтер.

— Да, тъй е! — изсмя се проповедникът. — А сега правете с нас каквото искате!

Той беше убеден, че изиграният коз ще окаже очакваното от него въздействие. Но ето че се обади Уели:

— Не вярвам на нито една дума от заплахите на този подлец. Не се оставяй да те сплашат, мистър Райтер! Я да видим какво носят със себе си тези типове! На първо място са пушките. На времето моята остана на сала и после бях принуден да карам криво-ляво с едно допотопно пушкало. А Шепард притежава хубава карабина „Ролинг“. Ще я задържа за себе си. Ето я!

Той вдигна оръжието от земята. Това беше вече твърде много за моя добър приятел Еймос Санел. Той прескочи каменния бруствер, зад който се криехме, изтича до него, бързо изтръгна пушката от ръката му и каза:

— Моля, моля, мистър Уели, или както се казвате там, но тази пушка е моя собственост! Шепард я открадна от мен.

Докато изричаше тези думи, той така ръгна проповедника с приклада, че негодникът силно извика. Естествено неочакваното появяване на Санел изненада всички с изключение на Хилър.

— Човече, кой си ти? — попита Уели, изваждайки револвера си. — Тук никой друг не може да ни се бърка. Веднага ми върни пушката, иначе ще те застрелям като куче!

Разбрахме, че е крайно време да се покажем. Измъкнахме се от скривалището си. Щом ни зърнаха, Уели и Райтер незабавно грабнаха пушките си. Винету пристъпи към тях и им заяви:

— Аз съм Винету, вождът на апачите, а ето тук е и Олд Шетърхенд. Тези пленници, които преследваме от много дни, са най-напред наши. После може да ви ги предадем.

Хилър отстъпи няколко крачки назад и ни обърна гръб, в знак че не желае да има нищо общо с нас. Райтер и Уели свалиха пушките си и заоглеждаха апача с нескрито страхопочитание.

Винету продължи:

— Имаме право не само над тези пленници, но и целият файндинг-хоул е наша собственост, защото знаех за него преди бледоликите, които сега предявяват претенции за златото.

След тези думи Хилър побърза отново да се приближи и извика:

— Какво? Искате да ни отнемете златото? Винету знаел за находището по-отдавна от нас? Това може да го каже всеки, който е стоял скрит зад онези камъни и е подслушвал! Аз яздих до тук само защото Райтер и Уели ми обещаха една част от него и за нищо на света нямам намерение да се отказвам от полагащото ми се злато!

— И аз нямам такова намерение — заяви Уели. — Ще защитавам правото си дори и срещу Винету! Ами ти, мистър Райтер?

— И насън не може да ми мине мисълта да отстъпя на когото и да било златото, в чието откриване съм участвал и аз!

— Само така, само така! — извика Корнър и въпреки ремъците, се опита да се изправи. — Вярно, че ни нападнахте и вързахте, но ние лесно можем да се споразумеем, стига само да се съюзим по отношение на файндинг-хоула. Не се оставяйте да ви пратят за зелен хайвер с някакво си по-отдавнашно откриване на находището! Това е лъжа и нищо друго освен лъжа! Тези типове са ни подслушали и са чули каквото сме говорили за хоула, тъй че са запознати с всички подробности. Сега много лесно могат да твърдят, че Винету го знаел от по-рано. Но нали ви е известно колко струват думите на един индианец! Развържете ли ни, ние ще застанем на ваша страна и ще защитаваме нашето и вашето право до последна капка кръв!

Друго не можах да чуя, защото преди всичко вниманието ми бе погълнато от Карпио, който имаше вид на мъртвец и ми се усмихна така, че почувствах как сърцето ми се сви.

— Сафо! — продума той. — Най-после, най-после! Знаех си, че ще дойдеш, но тази история се проточи толкова много. Ако се беше забавил още, щях да умра.

— Нямаше как да дойда по-рано — отвърнах аз, докато го развързвах. — Но сега всичко ще се оправи. Можеш ли да станеш?

— Да. Подкрепяй ме!

Помогнах му да се изправи, но щом стъпи на краката си, Карпио се видя принуден отново да седне.

— Толкова съм отпаднал — проплака той. — Тези хора се държаха много лошо с мен. Представи си само, искат да се гмуркам в тази ледена вода, за да вадя от дъното злато!

— Чух. Гладен ли си?

— Всъщност би трябвало да изпитвам глад, но съм твърде изтощен, за да го почувствам. Знаеш ли, драги Сафо, ужасно ми е студено. Последната нощ беше ужасна. Много ми се иска да умра.

— Скоро пак ще ти стане топло и ще ти се възвърне куражът и желанието за живот, драги Карпио! А сега ме извини за няколко минути! Положението се изостря и изглежда, ще се стигне до сбиване.

Наистина беше така, както му казах. Докато бях зает с Карпио, Хилър, Райтер и Уели бяха изпаднали в силна възбуда от собствените си приказки и заплашително се бяха изправили срещу апача. В този момент Уели и Хилър дори се приближиха до пленниците и първият от тях предупреди:

— Е, добре! Щом работата е такава, ние ще освободим тези хора, макар че са заслужили смъртно наказание. Те ще застанат на наша страна и тогава ще видим дали ще ви бъде лесно да ни отнемете нашата собственост.

Уели се наведе, за да развърже най-напред Егли, но Винету заповеднически му извика:

— Стой! Нека Уели почака, докато му кажа още няколко думи! Тези пленници са наши. Който се опита да ги освободи, е наш враг и ние ще се отнасяме към него както се полага. А сега прави каквото искаш, но пушките ни също ще проговорят.

Щом чух думите му, аз веднага насочих моята карабина „Хенри“ към негодниците. Петимата шошони приготвиха пушките си за стрелба, а Еймос Санел се прицели със своята „Ролинг“ в Уели. Тогава престъпникът се отдръпна назад и изригна едно проклятие. Винету продължи:

— Не е необходимо вождът на апачите да ви уверява, че никога не изрича лъжи, защото всички са убедени в това. Но все пак той ще докаже, че е знаел за файндинг-хоула преди тези бледолики и че находището е негова собственост. Нека белите почакат няколко минути! Обаче, ако някой ме последва, ще го застрелям!

Той се отдалечи по посока на каскадата в онази почти отвесна скала. Всички бяхме извънредно много любопитни да видим по какъв начин щеше да даде обещаното доказателство. След снощния ни разговор аз предполагах, че ще отбие водата на потока. Нали беше споменал, че съответното твърде опростено съоръжение е все още налице.

След около пет минути откъм страната на стръмния склон, откъдето се бяхме изкатерили, доловихме шум на вода като от някой висок водопад. Само секунди по-късно потокът пред нас започна да изтънява и да става все по-плитък, докато най-накрая изобщо престана да тече. Коритото му се изпразни и тъкмо там, където се намирахме, на дъното му се показа дълбока дупка, от която водата нямаше как да се оттече. Скоро Винету се върна, посочи към нея и каза:

— Ето това е файндинг-хоулът, който ми принадлежи. Мога да накарам потока да изчезва. Искат ли бледоликите и други доказателства?

Отначало всички мълчаха. После Уели промърмори:

— Правото на собственост на някакъв си индианец изобщо не ни интересува. Ние сме бели и също открихме файндинг-хоула, тъй че и ние имаме претенции над него и ще защитаваме

правото си.

— Хилър и Райтер на същото мнение ли са? — попита апачът и в очите му се появи особен блясък, който ми беше много добре познат. Не отделях поглед от него, за да мога незабавно да подкрепя действията му.

— Да — отговори Райтер, а Хилър добави:

— Хич не ме е еня какво ще направи една червена кожа и един такъв вдетинен лицемерен богоугоден тип като Олд Шетърхенд. Наричат ме Нана-по и едва ли е необходимо да казвам нещо повече. И аз ще защитавам законното си право до последна капка кръв!

— Уф! Защитавай го!

Действията на Винету бяха по-бързи от думите му. Той замахна със Сребърната карабина и с приклада й повали Хилър. В същия миг моят приклад се стовари върху главата на Уели, а секунда по-късно с един удар апачът просна на земята и Райтер. Ремъци имаше повече от достатъчно, понеже и самите те се бяха запасили, за да обезвредят Корнър и спътниците му. След като свършихме тази работа, ние освободихме стария Лахнер. Попитах го:

— Сега проумя ли най-сетне с какви „приятели“ си се съюзил срещу нас? Тук в този поток щеше да намериш смъртта си. А заедно с живота си щеше да изгубиш и чека за седемдесет и пет хиляди долара. Е, какво ще кажеш?

Вместо да ми благодари, старият непоправим скъперник ми хвърли един отровен поглед и заяви:

— Аз купих този файндинг-хоул, а вие искате да ми го отнемете. Не желая да те слушам. Веднъж вече стрелях по теб и тъй като пак съм свободен, ще имам готови куршуми за теб, докато не престанеш да ми оспорваш собствеността на това място.

— Нещастник! Как е възможно такъв слабоумен тип като теб, дето не се е отделял от касата си с пари и по съвсем необясним начин се е оставил да го изпързалят тези мошеници, да иска да се мери с нас! Ти си луд!

— Луд ли съм? — кресна ми той. — Ей сега ще видиш дали съм луд, или не!

Той се втурна, за да грабне пушката си от земята, но аз незабавно го настигнах, блъснах го така, че падна, и оставих на Санел пак да го върже.

— Тъй! — казах после. — Щом благодарността ти, че те спасихме, е такава, ние се отказваме от нея и отново ще лежиш вързан. Ти стреля по мен, преднамерено доведе племенника си до тук на сигурна смърт и сега пак се опита да вдигнеш оръжие срещу мен. Това е предостатъчно. Няма да си отмъщаваме, но ще се погрижим, докато се намираме в тази местност, да не можеш да ни навредиш.

Лахнер започна да ни обсипва с хули и проклятия, но ние не му обръщахме внимание. Скоро Хилър, Райтер и Уели дойдоха в съзнание. Несъмнено бяха оставили конете си нейде наблизо. Изпратихме шошоните да ги потърсят. Не след дълго те се върнаха с животните. Бях любопитен да видя какво решение щеше да вземе апачът. На тримата непреклонни в претенциите си съзаклятници той съобщи следното:

— Заплашихте ни с оръжие и смърт. Това ще ви простим. Но хора като вас не бива да остават наблизо и затова ще наредя да ви отведат по-далеч заедно с цялото ви имущество. Нищо няма да ви вземем, обаче върнете ли се пак, докато сме на това място, ще бъдете застреляни. Винету никога не се кълне, но думата му има силата на клетва.

Вързахме ги на конете им и на Те-е, опитния съгледвач на шошоните, и на още трима индианци бе възложено да се спуснат заедно с тях до Ню форк. Там негодниците щяха да бъдат освободени и щяха да получат оръжията си. На тръгване Уели ни обсипа с яростни ругатни и ни заплаши с кърваво отмъщение. Райтер мълчеше. Хилър се сбогува с мен с думите:

— Ето че се запознах с още един богобоязлив човек! Но тези лицемери до един са подлеци. Тук даже набожният Олд Шетърхенд ни измъкна изпод носа законната ни собственост, а за да не можем да се отбраняваме, ни върза с ремъци. Пфу! Завчера с вашата фарисейска религиозност ми се разсърдихте заради приказките ми за мечката. И днес ще повторя: нека някоя гризли да ми изяде мозъка, ако в най-скоро време не ви го върна тъпкано за това мошеничество!

След тази закана той изчезна зад големите каменни блокове. Отново се разделяше с нас, без да научи нито дума от онова, което имах да му казвам. Но сам си беше виновен. Когато посочих с ръка към Карпио и отправих към Винету ням поглед, в който ясно се четеше въпросът ми, той отсече:

— Конете на тези пленници стоят ей там, при водопада. Нека моят брат ги вземе и с помощта на петия шошон отведе Карпио долу в бивака ни. Шошонът ще трябва да се върне, но моят брат може да остане долу.

Отправих се с шошона към скалната стена. Там видяхме петте коня — дорестия жребец на Корнър, ездитните животни на Пете-е и Яконпи Топа, както и още два великолепни коня на упсароките. Същевременно забелязахме как Винету беше отбил водата. Малко след като изскачаше от скалата, потокът правеше остър завой надясно към стръмно спускащия се скат, по който се бяхме изкачили, и се приближаваше почти на четири метра от ръба на скалата, и то близо до онова място, от което надолу се отваряше процепът, който според думите на апача служеше като корито на отбитата вода. През оставащите споменати четири метра някога е бил прокопан канал, за да се отклони водата до процепа. После отвеждащият ров е бил пак затворен, и то като са препречили напреки три каменни плочи, а разстоянията между тях са запълнили с пръст и по-малки камъни. Ако после е трябвало отново да се отбие потокът, то плочите просто са били отваряни, което обаче е могъл да направи само някой много як човек. След това водата сама е нахлувала в изкуствения канал, със собствената си сила е отнасяла пръстта и се е втурвала надолу в процепа.

Заведохме конете до файндинг-хоул а и качихме Карпио върху дорестия жребец на Корнър. Той беше яздил вече на гърба на това животно. После и ние се метнахме на седлата. Стремях се да бъда винаги редом с Карпио. Шошонът трябваше да води за юздите четвъртия и петия кон. Когато потеглихме, зад нас се разнесоха крясъците на Корнър, Егли и Шепард, като между другото ни наричаха проклети конекрадци.

Пътят ни се спускаше много стръмно надолу и затова не ми беше никак лесно да подкрепям Карпио. Но въпреки всичко той и сега ме увери, че радостта от новата ни среща му била придала нови сили. Така лека-полека най-сетне успяхме здрави и читави да се спуснем до долу. Много ни забави прегазването на потока, минаващ през теснината между скалите. Но после Карпио беше вече на безопасно място. Нямаше нужда да го вдигам от седлото, защото сам слезе от коня и веднага седна на земята. Шошонът спъна конете, за които наоколо имаше достатъчно трева, и едва тогава се върна при Винету.

Най-напред запалих хубав огън и от одеяла направих на моя приятел от юношеските години мека топла постеля. Дрехите ни не бяха мокри, понеже, както предсказа Винету, снегът беше престанал. Най-сетне Карпио почувства глад и аз видях с радост, че храната му се услади. Той ме попита:

— Ами какво стана с двубоя? Ти победи, нали?

— Да, иначе нямаше да съм тук.

— Да, прав си. Аз отидох да взема револвера си, защото бях решил да застрелям Пете-е, в случай че те победи. Но още не бях стигнал до нашата колиба, когато се появиха тези ужасни хора и ме отвлякоха. Забраниха ми да викам. Моят чичо се отнасяше най-зле с мен. Повече не желая нито да го виждам, нито да го чувам. Понякога съм се питал дали наистина ми е роднина. Ако беше такъв, би трябвало да се държи съвсем иначе. Дали и в този случай не е налице някакво объркване, някаква грешка? Има толкова разсеяни свещеници, които изобщо не внимават, когато нанасят имената на хората в църковните книги. Хич няма да се учудя, ако и аз съм станал жертва на подобна грешка. Та нали вече съм свикнал. Впрочем и твоята разсеяност е виновна за отвличането ми от лагера на кикатсите.

— Защо? — попитах го, като се помъчих да не издам смайването си от неговото твърдение.

— Изобщо не беше нужно да отивам за револвера си, защото съм имал в джоба си такова оръжие. То се оказа твое.

— Нима е възможно?

— Да! Когато се върна от съвещанието, ти ни развърза ремъците. Нашите оръжия лежаха в колибата. Ти затъкна твоите два револвера. Ние седяхме толкова близко един до друг, че се допирахме. И тогава някак си единият от твоите револвери е попаднал в джоба ми. Ако го знаех, щях да остана да гледам двубоя. Както виждаш, и в този случай поради чужда вина попаднах в ръцете на онези кожодери. Винаги си бил склонен към вършене на подобни грешки и недоразумения. Но не го приемай като упрек, защото за нищо на света не бих искал да те огорча. А сега яденето ме измори. Мога ли да поспя?

Настаних го да легне по-удобно. Без да се събуди нито веднъж, той спа, докато следобедът се преполови. Тогава при нас дойде Рост. Беше го изпратил Винету, за да ме смени, в случай че искам да се върна при файндинг-хоула. Естествено така и направих. Горе пред очите ми се разкри гледка, която щеше да ме изненада, ако не бях подготвен от Рост. Апачът и Еймос Санел седяха край находището, а Корнър, Егли и Шепард усърдно се занимаваха с изчерпването на водата от дупката. Тъй като не разполагаха с подходящи съдове, това ставаше с помощта на одеялата. Те ги потапяха във водата и след като добре се наквасеха, ги изваждаха и изцеждаха. Хич не им завиждах за тази работа, която бяха принудени да вършат, защото температурата на потока беше близо до точката на замръзване. Без да продума, Винету ме посрещна с онази своя лека усмивка, която при него заменяше шумното весело настроение. Старият Санел също се подсмихваше доволно и развеселено. Той държеше пушката си в ръка и когато според него работата не вървеше достатъчно бързо, прикладът й ръгваше този или онзи в ребрата, което значително ускоряваше действията им.

Човек лесно може да си представи физиономиите на тримата „водочерпци“. Вътрешно те кипяха от безсилна ярост, но не се осмеляваха да кажат нито дума, защото прикладът на Санел ги беше вече поучил, че всеки невъздържан изблик на чувства води до твърде болезнени последствия. Затова цялата работа вървеше с такова безропотно усърдие, което можеше само да ни радва. На отсрещната страна на хоула шошонът надзираваше стария Лахнер, който за мое тайно удоволствие също бе принуден да участва в това похвално дело. Той изгребваше водата с голямата си шапка, и то с такова старание, по което можеше да се заключи, че индианецът притежаваше някаква особено голяма дарба да поощрява към труд мързеливи работници.

Дупката беше доста дълбока и широка и макар че четири чифта ръце работеха толкова чевръсто и неуморно, нивото на водата спадаше бавно. Винету ни увери, че сигурно ще изминат два дни, докато се покаже дъното. Когато водата не можеше вече да бъде достигана с ръце, наложи се да вържат одеялата с ремъци и с тяхна помощ да ги спускат и изтеглят нагоре, което естествено забавяше работата.

Привечер се върна Те-е заедно със своите шошони и ни съобщи, че бледоликите незабавно продължили да яздят по пътя си, но това, разбира се, не можеше да ни заблуди. После дойде време да преустановим изпразването на дупката. Индианците взеха да носят оръжията на пленниците, на които завързахме очите. Всеки от тях бе поведен от един индианец към бивака ни, а това ни отне доста време. В котловината им дадохме храна, а после им разрешихме да легнат вързани и да спят, обаче без да махнем кърпите от очите им. Не биваше да узнаят къде се намират. През нощта при тях остана един пост. На следващото утро ги заведохме до горе, за да продължат работата. Използвахме същия начин, по който ги бяхме свалили до лагера. Времето се беше променило. Духаше силен, пронизващ вятър и свиреше между скалите. Винету стана много замислен и сериозен. По обед той извика Те-е при себе си и му каза:

— Конете трябва да се отведат оттук, но едва утре рано сутринта. А сега нека моят брат вземе още един воин и двамата да отидат до Па Варе, за да проверят колко хранителни запаси има. Необходимо ни е да го знаем, в случай че се наложи да потърсим там убежище.

Без да възрази каквото и да било, съгледвачът избра един от шошоните и двамата се отдалечиха.

Този ден нашите недоброволни работници зъзнеха толкова силно, че старанието им се удвои, само и само малко да се постоплят. Привечер се повтори странната „разходка“ до бивака ни. През нощта Те-е се върна и ни съобщи, че в Па Варе петима души можели да останат около месец, но не и по-дълго, освен ако не се предложел някой случай да убият дивеч. Самият той открил следи от мечка. Вероятно било наоколо да се намират и други животни, които са закъснели да напуснат високите планини.

— Нека моят червенокож брат си почине до настъпването на утрото и после да потегли с конете. Само че след шест дни ще трябва пак да дойде тук, ако междувременно зимата все още не е настъпила. Но ако тя ни връхлети, нека тогава Ават Ния изчака, докато снегът улегне и се втвърди, и едва след това да ви изпрати със снегоходки, за да ни вземете.

Много ми се искаше да поверя Карпио на индианците, ала той бе твърде слаб за такава напрегната езда и освен това не искаше и да чуе да се раздели с нас. В ранни зори шошоните поеха на път заедно с всичките коне, за които бе крайно време да се махнат оттук, защото вече нямаха никаква храна. И така останахме с четиримата пленници. Тъй като Шарана не влизаше в сметката, бяхме четирима на четирима.

Този ден приключихме с изчерпването на водата. Стигнахме до дъното на хоула, което, както изглеждаше, бе покрито с речен чакъл и тинест нанос, които заедно образуваха тъмна маса, подобна на гъста каша. За да я извадим, започнахме да спускаме на смени нашите любезни работници. Едно нарязано одеяло ни послужи като транспортно средство за споменатата каша. Очаквахме първата проба с огромно напрежение. Единствено Винету остана напълно спокоен. А тя имаше вид на дребен чакъл, примесен с кал и тиня, но бе много тежка. Докато апачът остана при хоула, ние отидохме до потока, за да отмием калта. Щом това стана, видяхме, че лъснаха късчета чисто злато с големина от грахово зърно до ломбардски лешник. Тази гледка ме зарадва, но запазих пълно спокойствие. Но не беше така със Санел и особено с Рост. Бившият оберкелнер изпадна в такова възбудено състояние, че положих големи усилия да го накарам поне да мълчи. Негодниците изобщо не биваше да научат стойността на находката ни. Те си мислеха, че истинският златен пласт се намира по-надълбоко и че в тинята, която вадеха, имаше само по някоя и друга незначителна мостра. Оставихме ги да се самозалъгват и продължихме да изсипваме всичко в коритото на потока под голямата дупка. А те заработиха вече, кажи-речи, доброволно и с удвоено усърдие. Беше ги хванала златната треска. Ето как до настъпването на вечерта извадихме значително количество от калната златоносна маса и се завърнахме в бивака си много доволни.

През целия ден бе валял слаб сняг, без да спре, и докъдето ни стигаше погледът, планините бяха побелели. На следващото утро не се виждаше нито една-единствена снежинка, обаче ниско долу под нас като че бе разпростряна дебела пухеста завивка от бял памук.

— Уф; — обади се Винету. — Зимата е дошла! Там долу продължава да вали такъв сняг, че всичко остава скрито от погледите ни. Трябва да побързаме, иначе ще ни е невъзможно да се доберем до Па Варе.

И този ден златната треска не остави мъжете на мира. Четиримата пленници работеха без прекъсване, макар че, кажи-речи, се бяха вцепенили от студ. Карпио бе останал в бивака съвсем сам. На следващото утро бяха работили само два часа, когато изведнъж Корнър, който в момента се намираше в дупката, каза, че речният чакъл и тинята се били изчерпали и се показвал главният пласт, а той бил значително по-твърд от предишния. Извадихме го от дупката и на негово място с помощта на едно ласо спуснахме Винету. Когато той се изкачи пак горе, лицето му бе съвсем безизразно. Вързахме пленниците и ги оставихме легнали на земята на известно разстояние от потока, за да не могат да наблюдават какво правим в неговото корито. После Винету извика Санел да му помага и двамата се отдалечиха.

Подозирах, че имаше намерение да върне водата в старото й корито и наистина видях, че не съм се излъгал. След по-малко от десетина минути тя пак потече, макар и отначало доста слабо. Дупката започна да се пълни. Щом пленниците видяха това, нададоха силни викове. Постепенно струята се засилваше. Когато дупката преля, водата потече през натрупаната в празното корито кална маса. Ние стояхме наблизо и гледахме. Шепнешком Винету ни каза да кротуваме и да мълчим, за да не издадем какво ще видим. Водата отнесе калта и тинята, а тежкият метал остана на дъното. Така потокът ни отне трудната работа по промиването на златото. Тъй бе пожелал Винету. След около половин час всичко излишно беше отмито и на разстояние от три метра дъното на потока се покри със злато, което примамливо блестеше. Необходимо бе само пак да отбием водата, за да приберем чистия добив от файндинг-хоула.

Винету му обърна гръб и привидно разочарован и навъсен, каза достатъчно високо, за да го чуят и пленниците:

— Уф! В тази дупка няма нищо. Още днес си тръгваме! Той, който никога не изричаше някоя неистина, и този път не излъга. В дупката действително нямаше нищо, защото всичкото злато лежеше недалеч от нея на дъното на потока.

— Да не сте полудели? — извика Корнър. — Трепахме се като грешни дяволи и сега, когато стигнахме до истинския златоносен пласт, да преустановим работа и да си вървим?!

Винету се приближи до него, спря се, замислено го погледна право в очите и попита:

— Ами ако бяхме намерили злато, щяхме ли да ви дадем от него? Не! Зимата е вече тук! Тръгваме си, за да избегнем смъртта или от глад, или от измръзване. Ще ви вземем с нас, за да ви спасим.

— Не. Не искаме! Остави ни тук! Върнете ни оръжията и ни обяснете как отбивате водата на потока.

— Наистина ли имате такова желание? Но тук ще загинете.

— Няма, няма, оставаме! — извикаха и четиримата в един глас.

— Уф! Заслужавате да умрете, но не ние ще сме вашите съдии. Нека великият справедлив Маниту ви накаже! Утре сутринта ще ви освободим и ще станете собственици на файндинг-хоула. Да бъде вашата воля! Ако това доведе до гибелта ви, сами ще сте си виновни. А сега елате с нас в лагера! Този път ще видите къде се намира. Няма да ви завързваме очите.

С каква радост тръгнаха те надолу за последен път като наши пленници! Тайно в себе си сигурно ни се надсмиваха за нашата мнима глупост. В котловината ги вързахме и пак им закрихме очите с кърпи. Старият Санел, на когото можехме да имаме пълно доверие, остана при тях и Карпио. А ние, другите трима, взехме няколко одеяла и пак поехме към файндинг-хоула. Там отново отклонихме водата и събрахме нъгитсите в одеялата. Златото бе толкова много, че и тримата с мъка носехме товарите си. После се отправихме към лагера, без да връщаме водата в коритото на потока. В бивака не развързахме одеялата, защото все още Карпио не биваше да вижда златото. Сигурно в радостта си щеше да издаде всичко на пленниците. След това Винету повика Санел и двамата се спуснаха далеч надолу, за да потърсят подходящ дървен материал за направата на индианска шейна.

Трябва да отбележа още, че този ден имаше доста силен снеговалеж, но нямаше вятър. Двамата се върнаха едва късно вечерта. Бяха намерили каквото бяха търсили и малко по-нататък пред скалите стоеше вече готовата шейна. Легнахме да спим, но до сутринта се сменяхме да стоим на пост. Първо закусихме, а после изнесохме от котловината всичко, което беше наше, и го натоварихме върху леката, но изкусно изработена шейна, чиито отделни части бяха свързани само с ремъци. Когато ни остана само още да вземем Карпио, ние отново влязохме между скалите и Винету се обърна към пленниците:

— Винету, вождът на апачите, ще удържи на думата си. Ние напускаме това място. Ще ви развържем. Ей там има месо за два дни. Ще вземем оръжията ви с нас на известно разстояние, за да не можете да стреляте по нас. След един час елате да си ги вземете. Изкачите ли се после до файндинг-хоула, ще видите, че коритото е празно и сами ще разберете как се отбива и връща водата. Нека Маниту реши какво ще става по-нататък с вас! Хау!

Санел развърза ремъците на пленниците и каза на Шепард:

— Този път се отърва леко, негоднико! Но паднеш ли ми още веднъж в ръцете, ще си разчистя сметките с теб, мизерен крадец на пушки такъв! Ще ти подаря пушкалото, което носех досега, а ще взема моята „Ролинг“. Мешърс, пожелавам ви успех с вашия файндинг-хоул!

За да не се измокри Карпио, ние го изнесохме на ръце и го сложихме на шейната пред пълните със злато вързопи. Загърнахме го добре в одеяла. След това бавно започнахме да се спускаме по стръмния планински склон. Когато измина около четвърт час, оставихме оръжията на бившите си пленници върху една открита скала и продължихме пътя си, предоставяйки престъпниците на Божието наказание. Естествено Карпио не пророни нито сълза заради раздялата с „любимия“ си чичо.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-дебела ставаше снежната покривка. Макар че избирахме най-плитките места, често си проправяхме път с голяма мъка. Когато стигнахме границата, откъдето започваха горите, заваля толкова гъст сняг, че можехме да виждаме едва на десетина крачки пред себе си, но поне не беше толкова студено, както горе по голите скалисти височини. Тъй като това бе единственият път, а Уели, Хилър и Райтер също бяха тръгнали по него, трябваше много да внимаваме да не се натъкнем на тях, в случай че ни бяха поставили засада, за да ни отнемат златото.

Впрочем, никак не беше изключено съвсем скоро и бившите ни пленници да започнат да ни преследват. Ние не си бяхме губили времето да събираме и най-дребните златни зрънца. А когато негодниците отидеха при потока, където бяхме отмивали калта и тинята, те сигурно щяха да видят блещукащото злато в коритото му и нямаше как да не разберат, че сме изпразнили хоула. Тогава бе съвсем близко до ума да решат да тръгнат по петите ни, още повече че престоят горе с всеки изминал ден ставаше все по-опасен. И така, трябваше да си отваряме очите на четири, защото на всичко отгоре и шейната ни оставяше ясна диря.

Положението със снега ставаше все по-тежко. Често затъвахме в преспи до гърдите и се налагаше със собствените си тела да проправяме пъртина за шейната. Това непрекъснато ни бавеше и изтощаваше толкова много, че ние, иначе неуморимите уестмани, час по час трябваше да си почиваме. Там, където бе възможно, Рост също сядаше в шейната, теглена от мен и Санел, докато Винету вървеше най-отпред и ни отваряше път в снега.

Когато през следобеда стигнахме до долината на Ню форк, снегът стана толкова дълбок, че всяко преминаване изглеждаше невъзможно. Но Винету ни успокои със забележката, че до Па Варе не било вече далеч. След като вървяхме още около час на север без какъвто и да било път, ние свърнахме надясно в тясна странична долина, по която изминахме близо километър и точно тогава тя изненадващо свърши. Отляво и отдясно се издигаха стръмни високи скали, а пред нас започваше покрит с рядка гора полегат склон, който сякаш стигаше до небето. Поехме нагоре по него.

Колко пот изтече от нас! Аз теглех шейната, а с пъшкане и охкане Рост и Санел бутаха отзад. Струваше ни се, че дребният лек Карпио тежи поне петстотин килограма, а на всичко отгоре, докато от нас тримата се вдигаше пара като от тенджери с кипяща вода, в своята затрогваща наивност Шарана любезно подкани някогашния келнер:

— Господин Рост, както чувам, това изкачване ви създава големи трудности. Няма ли да е по-добре, ако се качите при мен на шейната?

Необходим ни беше един безкрайно дълъг час, за да се доберем до горе. Все още не бяхме стигнали до самия хребет, когато нейде зад него се разнесоха два изстрела. Винету беше избързал напред. И за да не се разтревожим за него, той ни извика отгоре:

— Мтсе, аки бегостале-бистшо — месо, два лоса! Каква рядкост тук толкова високо и по това годишно време! Какъв късмет за нас! Ако беше застрелял два лоса, значи щяхме да имаме много месо!

Най-сетне се добрахме до хребета. Когато спряхме, за да си поемем първо дъх, разкрилата се гледка изтръгна от нас радостни възгласи, издаващи безкрайното ни удивление.

Там, където бяхме застанали, на места снегът бе достигнал до човешки бой, но пред нас и под нас не се забелязваше и следа от зимата. Там всичко беше зелено. Представете си един много дълбок и продълговат кратер, към който всъщност няма никакъв вход и чиито стени от три страни са почти отвесни, а само четвъртата се спуска доста полегато. Половината от дъното на този кратер се заемаше от езерото, чиято вода бе толкова топла, че на човек му се струваше, сякаш вижда как под легналите над него изпарения то ври и кипи. Тази топлина се издига нагоре, стопява през зимата снега почти до горе и дава живот на богата вечнозелена растителност, която помага на дивеча да изкара там студеното годишно време и го предпазва от измиране. Това беше Па Варе, „Горещата вода“. Ето защо не беше никак чудно, че и през зимата се срещаха лосове. Видяхме ги да лежат малко встрани от нас. Бяха два мъжкаря. Особено през това годишно време лосът обича да се движи на стада, защото така му е по-лесно да си проправя път в дълбокия сняг. Двата изстрела на Винету бяха направо майсторски. Засега той остави животните където си бяха и започна да се спуска към езерото. Ние го последвахме с шейната.

Щом стигнахме долу, той се насочи право към почти отвесната каменна стена, обрасла с гъст бръшлян, и спря при нея, за да ни изчака. Когато и ние се озовахме там, той разтвори бръшляна точно на едно място, където изглеждаше най-гъст, и изчезна зад него. Последвах го и забелязах, че зад растителната завеса висяха две еленови кожи, които можеха да се отмятат настрани. Така и направих. После пристъпих в една доста голяма пещера, където през бръшляна и кожите навлизаше слаба светлина. Съвсем скоро очите свикваха с този сумрак. Тук с помощта на най-обикновени каменни стени без никакъв свързващ материал естествената вдлъбнатина в скалите бе превърната в горе-долу удобно жилище. Лека-полека отвън бръшлянът беше покрил всичко и бе направил това скривалище незабележимо за човешкото око. Вътре се бяха самозасадили някакви непонасящи светлината растения, които придаваха живот на безжизнените камънаци.

Жилището се състоеше от три помещения — от предното, където влязохме най-напред, от едно средно, което беше още по-голямо и трябваше допълнително да бъде осветявано, и от най-задното, което имаше температура на зимник и се използваше като склад за провизиите. Това бе спасителното място за шошоните, в случай че някои техни воини по време на обичайния им есенен лов бъдеха изненадани високо в планините от зимата и се видеха принудени да потърсят тук закрила от убийствения студ.

В пещерата имаше колкото щеш кожи заедно с козината, както и фино щавени кожи, служещи за седене и спане. Имаше и огнище с индиански глинени съдове, лампи също от глина, които горяха с животинска мазнина, свещи от еленова лой, подпалки за огън, сушено месо, купчини дървета за поддържане на огъня в продължение на дълги седмици — накратко казано, тук се намираше доста богат избор на различни неща, които можеше да използва през зимата всеки отшелник по неволя. Видях също и тикви, както и два кожени чувала, пълни със сушен фасул. Към всичко това се прибавяха лук, репи и други зеленчуци, които подобно на фасула и тиквите са били садени отвън край топлото езеро, а през есента е била събрана цялата реколта. Именно тези запаси беше имал предвид Винету, когато бе изпратил съгледвача Те-е да дойде до тук, за да провери за колко време ще стигнат провизиите.

Когато повиках да влязат и моите спътници, те се смаяха немалко да видят това удобно убежище сред мъртвата снежна пустош. Понеже дрехите ни се бяха измокрили, най-напред запалихме голям огън, чийто дим излизаше нагоре през естествен комин в скалите. После приготвихме на нашия Карпио топла постеля. Пътуването го беше изтощило извънредно много.

През последните часове снегът бе престанал да вали, тъй че не беше засипал следите ни. Те си личаха толкова ясно, че веднъж натъкнал се на тях, даже и слепец щеше да стигне до убежището ни. И така, налагаше се поне до следващия снеговалеж да избягваме всичко, което можеше да издаде присъствието ни. Разглобихме шейната, внесохме частите й в пещерата и ги нахвърляхме върху купчината с дърва за огрев. После трябваше да се занимаем с двата лоса. Единият от тях бе много едър екземпляр, над два метра на дължина и също толкова висок при рогата. Сигурно тежеше над четиристотин килограма. Другият беше по-малък. Невъзможно бе да се справим с тях до вечерта, а накрая и да скрием останките. И тъй, завлякохме каквото можахме долу в склада за провизии, а по неволя другото остана да лежи там, където си беше.

Малко преди да се смрачи, Винету се изкачи горе на хребета, откъдето се бяхме спуснали, за да хвърли един поглед към оставените от нас следи. Когато се върна, той ни съобщи следното:

— Бледоликите са тук. Лагеруват от другата страна в подножието на височината, която изкачихме. За да се стоплят, са запалили голям огън. Днес не им е останало време, но утре сигурно ще се спуснат тук при езерото.

Впрочем ние и в момента не се намирахме сами в Па Варе.

Имахме гости, и то твърде забележителни гости. Вечерта Винету беше излязъл още веднъж навън, за да се огледа наоколо, и ни каза, че на връщане чул силен шум от трошене на кости. Несъмнено при останките от лосовете бяха дошли мечки. Много ни се искаше да се промъкнем до тях, обаче при съществуващите обстоятелства това щеше да е голяма грешка, понеже гризли като нищо можеше да стане наш съюзник.

Тази нощ спахме като царе. Най-продължително спа Шарана, чиято умора и отпадналост се дължаха на заболяването му. Когато на сутринта предпазливо надзърнахме навън, забелязахме, че нашите противници са били по-ранобудни от нас. Те се намираха вече тук, в котловината на Горещата вода, и бавно обикаляха навсякъде, за да ни открият. Един Винету веднага щеше да намери следите ни, но тези хора многократно преминаха покрай скривалището ни, без да подозират колко близо са до нас. Откриха и останките от лосовете. Видяха натрошените кости и предположиха, че дивечът е бил убит от мечки. Тъй като нямаше друг път, по който човек можеше да излезе от кратера, те не бяха в състояние да си обяснят изчезването ни, но от силните им подвиквания ставаше ясно, че тук извънредно много им харесваше. За спасяването на собствения си живот те бяха принудени да намерят някакво място, което щеше да им предложи защита срещу несгодите на времето, а за тази цел едва ли имаше нещо по-подходящо от Па Варе. След като напразно претърсиха цялата котловина, те се събраха на кратко съвещание. После започнаха да се оглеждат за такова място, което поне донякъде да задоволява нуждите им. Почти срещу нас, от другата страна на езерото, от скалите изскачаше напред широка каменна плоча, доста приличаща на покрив, под която земята беше суха. Точно там започнаха строят. Натрупаха камъни, за да издигнат от двете страни стени, чиито отвори и цепнатини запълниха с мъх и пръст. Привечер приключиха с тази работа и вече разполагаха с подслон, който беше отворен отпред, но те използваха следващия ден, за да затворят с каменен зид и тази страна, а когато и това стана, противниците ни имаха вече едно сравнително удобно убежище за през цялата зима — разбира се, при условие, че успееха толкова дълго да се изхранят с лов.

Трябва да отбележа, че си имахме работа и с двете противникови групи. Както узнахме по-късно, за да заблудят шошоните, Уели и спътниците му само привидно се отдалечили по своя път. А после се върнали, за да ни изненадат и пленят. Нямали намерение да ни убиват, но искали да ни вземат златото, над което според тяхното мнение имали по-големи права. След като сме си тръгнали, Корнър се изкачил до файндинг-хоула, веднага открил следите от златото в коритото на потока и лесно отгатнал всичко останало. Заедно с бандата си той незабавно започнал да ни преследва. Това не му било никак трудно, понеже нашата диря била съвсем ясна. Долу край Ню форк двете групи се срещнали и постигнали споразумение на първо време да забравят личната вражда и да обединят силите си срещу нас. И ето че вече седяха отвъд Горещата вода в каменното си убежище и си блъскаха главите къде ли сме изчезнали. Сега-засега нямаше защо да му мислят за храна, защото едната група все още разполагаше с конете си, които в случай на крайна нужда можеха да заколят.

Издържахме цяла седмица, без да излизаме от скривалището си, но после решихме да не се държим повече като пленници. Едно ранно утро взех Мечкоубиеца в ръка и излязох навън. В първите мигове появяването ни предизвика безмълвно смайване в нашите противници, но после те се оживиха, разтичаха се насам-натам и от другата страна на езерото закрещяха към нас най-безсмислени и глупави закани. Винету сложи длани около устата си и им извика, че разделителната граница между тях и нас преминава през средата на езерото. Който я премине по суша или вода, ще бъде застрелян.

От този момент нататък пред тяхното каменно убежище през цялата нощ винаги гореше огън, за да не би да успеем незабелязано да се промъкнем до тях. Впрочем ежедневно и ние, и те правехме разходки — всеки в своята половина, — без да си пречим или заплашваме. Те си мислеха, че ще могат да ни уморят от глад, защото нямаха представа нито с какво скривалище разполагахме, нито с какви провизии.

Тъй се нижеха ден подир ден и седмица подир седмица. Вече беше декември и лека-полека Коледа наближаваше. Решихме да отпразнуваме този ден с коледно дърво и горящи свещички, както се правеше в Германия. От заварените в пещерата свещи бяхме изразходвали много малко, защото горяхме предимно лосовата лой. Ще спомена, че отсреща, отвъд езерото, бе заклан вече вторият кон, а през нощта мечката бродеше из котловината и я правеше опасна. Изглежда, тя не желаеше да напусне своята намираща се наблизо отшелническа бърлога, защото се надяваше да си похапне човешко месо. Отсреща често стреляха по нея, ала безрезултатно. При нас тя не идваше.

Понякога от околните височини падаха големи снежни лавини. Високо горе над убежището на нашите врагове бяха надвиснали такива огромни и тежки бели маси, че на мен и през ум нямаше да ми мине да остана в каменния им подслон и четвърт час. Те обаче, изглежда, нищо не подозираха за заплашващата ги опасност.

Три дни преди настъпването на празника ние двамата с Рост се изкачихме до снежната граница, за да отрежем едно младо елхово дръвче. Докато се катерехме, забелязахме, че отсреща бяха заклали вече и третия кон. Ами какво ли щяха да правят после, след като изядяха месото и на това последно животно? Бяхме видели, че слагат кокалите на конете между дърветата, за да подмамят хищника. Но мечката бе достатъчно умна да не ги троши и яде на място и така да се издаде с вдигнатия от нея шум, а тайно ги отмъкваше далеч настрани. Но изглежда я измъчваше глад, защото от известно време беше започнала да наобикаля и да души и около нас. Ние я оставихме на мира, защото по-късно пак нямаше да ни избяга, тъй като леговището й вероятно бе наблизо. Както си личеше, този съвсем бодър мечок сега-засега изобщо не мислеше за зимен сън.

Този ден го запълнихме и с едно друго занимание. Издялкахме поставки за свещите и изработихме различни украшения за коледното дърво от онова, което ни предлагаше това затънтено и диво място. Никой не им се радваше повече от Карпио. Страшно много му се искаше да ни помага, ала беше твърде слаб. От първите дни на декември той все по-бързо губеше сили. Сигурно беше, че ще умре. Изобщо не мога да ви опиша каква мъка изпитвах за него. Дали разбираше колко близо бе неговият край? Не говореше по този въпрос. Той непрестанно беше в благо и дружелюбно настроение и изглежда, се стремеше още повече да ми покаже привързаността и обичта си. Вечерта на този двайсет и втори декември, когато той нямаше възможност да ни чуе, Винету се обърна към мен:

— Помниш ли още какво ти казах за него долу край Медисин Боу Ривър? Това време вече дойде — земята на Дивия запад ще се смили над него и ще го посрещне с добре дошъл. Тук, в Па Варе, ще приготвим последното му ложе. Хау!

Тази вечер ми се падна пръв да застана на пост. След като другите си легнаха да спят, Карпио ме попита какво е времето навън. Казах му, че не вали сняг, а се вижда чудно хубаво светло звездно небе. Тогава той ме помоли да го изнеса пред входа, защото много искал да погледне звездите. Изпълних желанието му. Завит в одеяла, Карпио полуседеше, полулежеше, безсилно отпуснат в ръцете ми. Отправил поглед към небето, той дълго не продума. После посегна към ръката ми, хвана я и каза:

— Слушай, драги Сафо, ако някога имаш син, не го принуждавай да стане нещо, което той не иска да стане! Това е толкова ужасно, толкова ужасно! Така бе погребана младостта ми и целият ми живот се превърна в ад. Но никого не обвинявам, защото сега съм радостен, че най-после всичко свърши.

— Драги Карпио, как можеш да говориш, че всичко е свършило? Ти ще оздравееш и ще живееш още дълги години.

— Мълчи! Ти знаеш не по-зле от мен, че ми остават най-много още два-три дена. Отдавна го прочетох по лицето ти. Сега очите ти излъчват двойно по-голяма обич към мен. Знаеш ли, всъщност аз живях само когато бях при теб и затова съм щастлив, че ще мога и да умра при теб. Понякога си малко разсеян, забравяш туй-онуй, но си единственият човек, който истински ме е обичал. Няма да го забравя. Ти знаеш, че сигурно ще умра, нали? Не ме лъжи! Бъди мой добър приятел и сега, когато си отивам от този свят! Аз умирам, нали?

— Да.

— Благодаря ти. Знаеш ли, смъртта не е чак толкова страшна, както си мислят мнозина. Казвам ти „сбогом“ толкова щастлив и след време ще те посрещна и поздравя блажен в отвъдния свят. Слушай, Сафо, не плачи! Бъди така добър и не плачи!

— Но аз не плача, драги Карпио.

— Ами! Върху лицето ми падна една топла сълза. Тя е само твоя. Няма да я изтрия, а ще я отнеса със себе си и ще я покажа на всеблагия Бог, за да види, че на земята все още има истински приятели и добри хора. Но все пак не ми се иска да си отида, преди да е дошъл този свят ден Рождество Христово. Нека запалим свещите на коледната елха! Колко хубаво ще е, ако тяхната светлина ми озарява пътя към небето!… Спомням си елхата при Францел във фалкенау и твоето стихотворение. Още го знам наизуст. Иска ми се пак да го кажа, както го декламирах пред онези клети хорица, и пак така пред коледното дърво! Сафо, помоли се заедно с мен, дано нашият Господ Бог ме остави жив до Рождество!

Той сключи ръце между моите длани и двамата започнахме безмълвно да се молим. Измина доста време, но той не помръдваше. Усещах тихото му дишане. Докато смирено се молеше, Карпио беше заспал. Седях така с часове неподвижно, за да не го събудя. Мина полунощ. Звездите ми показаха, че се нижеха час след час и ето че изведнъж някъде отсреща, откъм другата страна на езерото, се разнесе страхотен тътен, някакъв трясък, идващ сякаш от гърлата на оръдия. После пак всичко утихна. Шумът събуди Карпио. Винету, Санел и Рост изскочиха навън.

— Пак падна сняг от височините. Очевидно бе огромна маса — каза апачът. — Къде беше?

— Изглежда, отсреща, при каменния подслон на противниците ни — отвърнах му аз.

Няколко минути стояхме внимателно заслушани. Не чухме никакъв вик за помощ. Може би все пак лавината бе паднала встрани от заслона.

— Те искат да ни убият. Сега са притихнали — каза Винету.

— През нощта няма да отидем при тях. Ще изчакаме да се развидели. По положението на звездите разбирам, че моят брат Шарли е стоял на пост по-дълго от необходимото. Сега е мой ред, нека той влезе вътре!

— Моля те, остави ме тук с Карпио. Той го желае — отвърнах аз.

Тримата се прибраха в жилището и отново останах сам с Карпио. Той беше затворил очи и започна да диша тежко, сякаш сънуваше някакъв лош сън. Не след дълго клепачите му изведнъж се отвориха и някак припряно ме попита:

— Сафо, ще ми направиш ли една услуга?

— Да.

— Сигурно ще ми се смееш, но съвсем ясно го видях, както си лежах със затворени очи. Каменното убежище отсреща е затрупано. Няколко души са убити. Там е мечката и един от останалите живи не смее да вика за помощ от страх да не го нападне. Иди отвъд езерото и го спаси! Ще го направиш ли?

— Да.

Изобщо не се изсмях. В тона му имаше нещо завладяващо и повелително. Както казват, имало случаи, когато умиращи хора са придобивали ясновидски способности. Внесох го вътре. Другите все още не бяха заспали. Накарахме Рост да остане при Карпио. Винету и Санел изявиха готовност да дойдат с мен.

Звездите осветяваха пътя ни. Огънят, който непрекъснато поддържаха отсреща, беше угаснал. Тръгнахме да заобикаляме северната част на езерото, придържайки се близо до скалите, защото там трудно можеха да ни забележат. Насреща светлееше огромна снежна маса, която се бе срутила отгоре заедно с тежки отломки от скалите и както най-после успяхме да различим, убежището на враговете ни бе изцяло затрупано. Дотук Карпио ми беше казал истината.

По едно време дочух шум от трошене на кости. Сигурно това беше нашата гризли. Предпазливо се промъкнахме още по-напред. В края на лавината видяхме на фона на белия сняг да се откроява тъмният силует на мечката, която дърпаше насам-на-там някакъв предмет и шумно дъвчеше. Дали не разкъсваше човешки труп? Изправихме се и закрачихме към нея. Тя ни видя и веднага се изправи на задните си крака. Разнесоха се три изстрела. Единият беше мой, другите два на Винету. Гризли се извъртя настрани, падна на земята, преобърна се веднъж и остана да лежи неподвижно.

— Мъртва ли е? — попита наблизо предрезгавял от ужас глас. — Мешърс, измъкнете ме! Моля ви в името на Бога!

Предпазливо се приближихме до мечката. Беше мъртва. Само три крачки разделяха две стърчащи изпод снега и каменните отломки човешки тела. От едното се виждаше главата, а от другото само гърдите, тъй като главата липсваше. Тя беше смазана и изядена от гризли. Все още живият човек беше Хилър. Той дори не беше ранен, понеже мекият сняг го беше запазил невредим, обаче тежки късове от скалата му пречеха да се измъкне. Убитият от мечката беше Егли. Отърколихме най-големия камък настрани и изправихме Хилър на крака.

— Слава Богу! — с мъка промълви той. — Никога… никога няма да забравя какво направихте за мен! Не съм страхливец, но през този половин час ми се стори, че изживях смъртния страх на цяло столетие. С Егли стояхме на пост пред нашия заслон. И ето че ненадейно падна лавината и ни затрупа. Не съвсем, но нямаше как да се измъкнем, защото камъните бяха твърде тежки. И тогава дойде мечката. Цяла вечност избира кого да изяде от двама ни. Душеше ту Егли, ту мен. Усещах горещия й зловонен дъх. Най-сетне реши да започне с него. Между страшните й зъби черепът му изпращя и стана на каша. Гризли винаги си избира най-напред мозъка. Но аз все още не бях спасен. Всеки миг можеше да се насочи към мен. Беше ужасно, толкова страшно, че изобщо не мога да го опиша! Тогава дойдохте вие, мешърс, и аз бях спасен. Слава Богу!

— На кого благодариш? — попитах аз. — На Бог ли? Нали, доколкото си спомням, вярата в Бога беше детинщина?!

— Мълчи! Моля те в името на Бога! В най-страхотната вечност, която изживях между живота и смъртта, аз ясно разбрах какво престъпление, какъв грях съм извършил. Спасете затрупаните хора в заслона! Няма да мога да ви помогна, защото цялото ми тяло трепери.

Той седна на земята и закри лицето си с длани. Както можеше да се предположи, снежната и каменна лавина се беше стоварила и върху издадената от скалата широка плоча, образуваща покрива на заслона, която, разбира се, се беше срутила. Изпод снега и развалините на каменното убежище дочухме глухи сподавени викове. Започнахме да разчистваме каквото ни беше по силите, за да се доберем до все още запазената част на помещението, където несъмнено се намираха оцелелите хора. Тази работа бе не само изморителна, но и опасна, защото още беше нощ и ту тук, ту там продължаваха да падат камъни. Ала призори все пак успяхме да си проправим път към вътрешността. От известно време и Хилър ни помагаше.

Първият, който излезе, беше старият Лахнер. Щом видя кой го е освободил, той не каза нито дума. В неговите очи ние бяхме хора, които не заслужават никакви благодарности. После изпълзяха Райтер и Уели. И те бяха здрави и читави. Изглежда, бяха забравили всяка вражда и ни стиснаха ръцете. Тогава отвътре долетяха сърцераздирателни вопли и стенания, но беше извънредно рисковано в такава тъмница да се опитаме да пропълзим до мястото, откъдето идваха. Изпратих Санел да отиде до нашето жилище и да донесе няколко борини. След като ги донесе, запалих една от тях и се промъкнах в отвора.

Най-напред видях Корнър. Беше мъртъв. Острият ръб на една отломка от скала бе смазала гърдите му и се бе отърколила настрани, поради което трупът му изобщо не беше затрупан. За всеки случай претърсих джобовете му и между някои предмети без особено значение намерих две депозитни разписки. Прибрах ги, защото бяха издадени за суми, получени от престъпниците при продажбата на златото, ограбено от Уотър и Уели. Продължих да пълзя по-нататък, докато най-сетне се добрах до стенещия човек. Беше проповедникът, който бе получил толкова тежки наранявания, че беше немислимо да бъде спасен. Макар че стенеше, той беше в безсъзнание. И през ум не ми мина да го щадя. Разтърсих го, защото исках да му задам един въпрос. От доста време в мен се бе породила една мисъл и исках да се уверя дали съм на прав път. Той дойде в полусъзнание и неразбиращо втренчи поглед в мен.

— Шепард, ти застреля Гай Финел, нали? — подвикнах му аз.

— Финел? Глупак, а защо искаше да ме издаде на полицията?

Тежки стонове прекъснаха признанието му. На светлината на моята борина разкривеното му от болка лице приличаше на противната муцуна на самия дявол.

— Ами Райтер? — попитах аз.

— Райтер ли? Тъпак! Стреля заедно с мен. Аз по финел, а той по присмехулника, който тъй и не улучи. Това се казва номер и половина! Корнър, та нали сам знаеш, след това той си мислеше, че е убиецът на…

За съжаление по-нататък не успях да чуя думите му, понеже над главата ми се посипаха дребни камъчета и аз бързо отскочих назад. Те явно нарушиха равновесието на един тежък каменен блок, който падна точно върху сатанински ухилената физиономия на престъпника срещу мен. Ето че и проповедникът бе мъртъв. Бог не пожела да му даде възможност да се покае на земята, а волята му бе да го остави да изкупва греховете си в отвъдното. Онзи, който като Шепард хули най-святото, притежавано от един човек, извършва такъв грях, какъвто е невъзможно да му бъде опростен тук, на земята. Без да се докосвам до него, аз изпълзях назад.

Навън звездите бяха започнали да избледняват. Винету и Еймос Санел седяха върху развалините на заслона, а недалеч от тях бяха Хилър, Райтер и Уели, които тихо разговаряха. Още по-настрани се бе усамотил старият Лахнер. Щом ме Видяха да се връщам, тримата станаха на крака и отново ми благодариха. Помолиха ме за извинение за всички неприятности, които ни бяха причинили, и изявиха желание да се присъединят към нас, за да могат да ни докажат, че заслужават нашата прошка. Казах им да се обърнат към Винету, а щом чу това, апачът заяви:

— Тези трима бледолики са вършили грешки и грехове, но не и престъпления. За наказание ще останат да живеят на това място докато си тръгнем оттук и ги вземем с нас. Няма да имат право да влизат в нашето жилище, но невъоръжени ще могат да ни посещават и да почетат заедно с нас големия празник на християните. Тази мечка е наша. Ще вземем както кожата, тъй и месото й.

— Ще ни позволите ли ние да ви го донесем? — попита Хилър.

— Добре, нека бъде така!

Винету направи знак на Санел и на мен да го последваме. Върнахме се в нашето убежище, където разказахме на двамата си спътници случилото се. Карпио се зарадва, че неговото предсказание се бе оказало вярно и с молбата си беше спасил живота на Хилър.

Предиобед Хилър, Уели и Райтер дойдоха при нас. Наложи се няколко пъти да се връщат, за да пренесат както кожата, така и голямото количество месо. Една част от месото им оставихме. Те видяха нашата коледна елха, която, в случай че не духаше вятър и не валеше сняг, щеше да стои навън пред жилището ни със запалени свещи. и тримата се радваха, че им бяхме разрешили да присъстват, а Райтер се обърна към мен на немски с думите:

— Още преди време чух, че Олд Шетърхенд е немец. Може би ще ви зарадвам, като ви кажа, че притежавам нещо, което е във връзка с начина на празнуване на Коледа в Германия.

— И какво е то?

— Едно стихотворение.

— Ха, стихотворение!

— Но моля ви, то никак не е лошо. Не съм от онези хора, на които се харесват какви да е рими и ги смятат за Бог знае какво. Нещастно стечение на обстоятелствата, засягащо моето семейство, ме принуди да напусна родината си и ми отне както всяка опора в живота, тъй и вътрешните устои. Изгубих вярата си в Бога. Баща ми разбрал това мое състояние, четейки между редовете на писмата ми, и ми изпрати въпросното стихотворение като коледен подарък. Не искам да твърдя, че то ме направи религиозен, но все пак под негово въздействие се размислих по-сериозно и благодарение на това не паднах още по-ниско.

— От кой поет е?

— Не е от някой известен автор, напротив, писал го е един млад гимназист, на когото навремето баща ми е давал уроци по композиция.

— Ученик ли? — промърморих аз, за да скрия изненадата си. — Я ми кажете по-добре как така можахте да си харесате компанията на Шепард и шайката му?

— Да я харесам ли? Не си мислете, че съм се чувствал добре сред тях! Просто бях принуден да остана, защото ме държаха в ръцете си. Над мен тегне една тайна, но знам, че ако я споделя с Олд Шетърхенд, той няма да ме издаде. Аз съм убиец!

Райтер ме погледна така, като че очакваше да се изплаша от неочакваното му съобщение.

— Глупости! — изсмях се аз.

— Но е така! Случи се в Стийлвил. Нямаше от какво да живея и търсех каква да е работа. Тогава се запознах с Шепард и се заприказвахме. Изплаках му мъката си, а той ми каза, че се оглеждал да намери едно „момче“ за придружител в някакво пътуване из западните територии, което да умее сносно да стреля. Предложих му услугите си, а той пожела да ме изпита. Излязохме извън градчето и се насочихме към фермата на Гай финел. В самия край на гората, съвсем близо до фермата, останахме да лежим около час, докато най-сетне Шепард сметна, че е намерил подходяща цел. Гай финел беше в градината си. Отнейде долетя един присмехулник и кацна на клона точно над главата му. Тогава Шепард бързо ми каза да стрелям по птицата веднага щом преброи до три. Съгласих се, обаче присмехулникът отлетя жив и здрав, а финел падна на земята облян в кръв. Моят куршум бе пронизал гърдите му. И до ден-днешен не мога да проумея как е станало, защото още тогава съвсем не бях лош стрелец. Незабавно си плюхме на петите и от този злокобен миг съм изцяло във властта на Шепард. Той не ме предаде на властите само при условието, че ще му дам писмено признание за извършеното убийство, както и една полица за пет хиляди долара. Оттогава станах нещо като негов роб и не съм дръзвал да се противопоставя на нито едно негово искане, докато най-сетне долу край Плат Ривър разбрах, що за негодник е този човек. Там просто ме изгони да вървя по дяволите, само и само да не стана свидетел на убийството на Уели, с когото после се съюзих срещу него.

— Ами как по-точно стреляхте по присмехулника? Къде се намираше Шепард в мига, когато натиснахте спусъка?

— Беше застанал зад мен.

— Аха! В такъв случай не сте могли да видите какво е правел. Значи той започна да брои и при „три“ вие стреляхте, така ли?

— Да.

— Не чухте ли два изстрела?

— Не. Откъде ви хрумна пък този странен въпрос?

— Ще ви обясня по-късно. Но от полицията е нямало защо да се боите.

— Е, от нея се страхувах по-малко, защото само при определени обстоятелства съществуваше опасност да ме заловят чрез този документ. Но признанието за убийството! Наистина, то бе изтръгнато насила и аз можех да отрека всичко, ала той щеше да се закълне, че е истина. И все пак най-много ми тежаха самообвиненията. Направих нещастно едно цяло семейство. Непрекъснато виждам жертвата на моя изстрел да се търкаля на земята в кръвта си. Вярно, Шепард е вече мъртъв, но съм сигурен, че е оставил някъде на съхранение и полицата, и признанието ми. Можете да си представите колко много ме тревожи това.

— Естествено. Но предоставете всичко в Божиите ръце. Бог знае най-добре как може да ви помогне.

След това показах на Винету депозираните разписки и му разказах, че Райтер е син на мой някогашен учител.

— Знам защо моят брат ми казва това — усмихна се той, — желанието му ще бъде изпълнено. Този бледолик е беден и е вярвал, че с нъгитсите от файндинг-хоула ще може да си помогне в живота. Добрият велик християнин ще му донесе от тях!

Райтер не беше единственият, който щеше да бъде дарен. Моят Карпио също трябваше да получи нещо… ако доживееше дотогава. Състоянието му бързо се влошаваше. Той ставаше все по-слаб, но колкото и странно да беше, гласът му оставаше звучен и силен. Когато му казах, че навярно това е признак на подобрение, с лека усмивка той отговори:

— Не си въобразявай! Писано ми е временно да се разделя с теб. Тайно в себе си вече се сбогувах със земята. Това не ми бе особено трудно, понеже тя наистина не ми предложи кой знае колко много неща, за които бих могъл да съжалявам. Тя бе към мен като една твърде строга мащеха, така че сега си отивам с радост. И ако гласът ми е все още по-силен от самия мен, това ще е навярно единствено заради стихотворението. Искам още веднъж да го издекламирам и после да млъкна завинаги в земния живот.

— Нямаш ли някакво желание, което бих могъл да изпълня, драги Карпио?

— Не, защото и така ще изпълниш каквото желая, без специално да те моля. Когато се завърнеш в родината, поздрави моите близки. Кажи им, че съм се отървал веднъж завинаги от разсеяните постъпки на другите хора и че най-накрая съм щастлив. А сега искам пак да поспя. Прости ми, скъпи приятелю! Толкова съм изморен, а сънят е тъй хубав! Ако смъртта идва така нежна и приятна като съня, то ми се иска непрекъснато все да умирам.

Измина денят, а и последвалата нощ, без да се случи нещо особено. Но сутринта на двайсет и четвърти от високия хребет се разнесоха радостни викове и ние видяхме да се задава отряд шошони, около двайсетина души, предвождани от младия вожд Вагаре Тай. Съгледвачът Те-е бе също с тях. Идваха да ни вземат, като носеха снегоходки, както и всичко, от което имахме нужда. Първият ни въпрос беше за конете. Бяха се погрижили добре за тях. После ги разпитахме как са завършили враждебните действия между тях и упсароките. Беше станало ясно, че кървавите индианци са виновниците. Преди да умре от раната, която му нанесох, макар и с пяна на уста, го признал даже и Пете-е. Всички убийци се намирали между хората в лагера край Пасифик Крийк. Те им били предадени начело със стария коварен Инуйя Неема и до един умрели на кола на мъченията. След това шошоните сключили мир с упсароките. Яконпи Топа беше накарал Вагаре Тай да ни подсети по-късно да му върнем взетите назаем коне. Решено било Хилър да получи обратно отнетите му кожи.

Шошоните си бяха мислили, че веднага ще тръгнем с тях на път, обаче заради Карпио това ни беше невъзможно. Когато чуха, че сред нас има умиращ, индианците почтително се отдръпнаха по-назад. Месото на убитата гризли им създаде достатъчно работа. Запалиха няколко огъня и скоро ароматът на печено се разнесе над цялата Па Варе. Щом чу, че нашите спасители са дошли, Карпио каза:

— Моят Спасител също скоро ще се появи. Аз съм единственият от всички вас, който ще остане в тази котловина. Ще дойдеш ли отново тук някога до края на живота си?

— Възможно е. Дори и ако мина на няколко дни път оттук, пак ще гледам да те посетя, скъпи Карпио.

— Ела! Когато и да дойдеш, аз ще съм тук, макар че няма да ме видиш. Ако ми е възможно, ще ти дам някакъв знак, да речем, весело изшумяване в листата или пък малки игриви вълнички в топлата вода на езерото. Това ще е моят поздрав за теб от небето. После веднага можеш да си тръгнеш и да си кажеш, че твоят верен приятел Карпио ти е благодарил за посещението.

И тази вечер небето бе осеяно с ярки звезди. Не полъхваше никакъв ветрец, а от езерото се излъчваше такава топлина, че спокойно можехме да изнесем навън умиращия Карпио. Приготвихме му топла постеля близо до коледната елха. Белите насядаха наоколо, а в по-широк кръг около нас се настаниха шошоните, чието любопитство бе събудено от украсеното дръвче. Липсваше само един — старият Лахнер. Бях изпратил да му кажат, че племенникът му е на смъртно ложе. Той само обърнал гръб и нищо не продумал. Сега се скиташе наоколо, останал сам с разяждащото го скъперничество. Не можеше да се примири, че му се беше изплъзнало златото от файндинг-хоула.

После довлякохме нъгитсите и по нареждане на Винету те бяха разделени на четири равни купчинки и поставени под клоните на коледната елха. След това запалихме свещите. Докато вършехме тази работа, Карпио ми каза:

— Всъщност би трябвало да кажа стихотворението в самото начало на празненството, но имам чувството, че още след последните му думи веднага ще си отида. Затова предпочитам да го отложа за самия край. Помниш ли как завчера заедно с теб се молихме на Бога да ме остави да изживея за последен път тържествения блясък на коледния празник? И той изпълни молбата ми. Усещам, че после незабавно ще умра. Направи ми още една услуга и ми изпей „Тиха нощ, свята нощ“!

Когато запалихме всички свещи, Хилър, Райтер, Рост и аз подехме песента на немски. След това Винету раздаде като подаръци златните зърна на Санел, Райтер, Рост и Карпио.

Колко щастливи изглеждаха четиримата! Старият Еймос Санел можеше вече да си позволи тъй желаната почивка. Райтер ни увери, че половината от сумата ще изпрати на своя баща, моя добър кантор. Благодарение на този подарък след завръщането си от индианците Рост можеше да помисли за откриването на собствен кабинет, за да практикува своята професия, а Карпио пъхна безсилната си ръка в десницата на Винету, най-сърдечно му благодари и след това се обърна към мен с думите:

— За какво му е на един умиращ злато? Но все пак му се радвам, понеже знам защо ми го давате. Драги Сафо, направи ми услугата да го занесеш на моя баща. Толкова съм щастлив при мисълта, че поне веднъж неговият син ще му достави радост.

Уели и Хилър не получиха нищо. Навярно бяха разочаровани, но не го издаваха. Ето че дойде ред да дам на Уели двете депозитни разписки, като му обясних как съм се добрал до тях и че това са парите, получени от продажбата на златото, откраднато от него и от Уотър. Благодарностите му нямаха край. После Райтер получи своята полица, както и писменото признание за извършеното убийство. Разказах му как двата документа са попаднали в ръцете ни. След това му обясних, че не той, а Шепард е убиецът на финел. Проповедникът е бил застанал зад него и двамата са стреляли едновременно, само че престъпникът се е прицелил във финел. Със заплахата да го издаде Шепард го държал изцяло във властта си. Добавих още, че всичко съм узнал от личното признание на умиращия убиец.

— Тази вест ми е по-ценна от каквото и да било друго! — възкликна Райтер. — Хвала и слава на Бога! Вече ще мога най-после да спя спокойно без угризения на съвестта, защото на нея не й тежи човешки живот. Това дава нови сили и увереност. Отсега нататък ще стана съвсем друг човек. И на такива благодетели искахме да правим засада, за да им отнемем нещо, което изобщо не е наше, а тяхно!

— Поведението ви изобщо не ни учуди — подметнах аз, — понеже от много други случаи познаваме пагубното въздействие на треската за злато. Човекът няма по-върли врагове от собствените си страсти. Сигурно сега и мистър Хилър ще го признае, особено ако му докажа, че с нелюбезното си държание към мен навреди най-много на самия себе си. И за него имам един подарък. Ето, мистър Хилър, вземи!

Подадох му кожата с индианското писмо, изпратено от Якон-пи Топа до жена му. Ловецът го отвори, учуденият му поглед зашари между мен и писмото и накрая той каза:

— Но това е подписаното от мен писмо на вожда! Откъде го имаш, мистър Шетърхенд? Само моята жена е могла да ти го даде, а ми се струва, че изобщо не си я виждал!

— Никога не съм го твърдял, а ти сам си направил такъв извод от факта, че нищо такова не съм споменавал. Поведението ти не бе съвсем подходящо, за да ни накара да станем по-разговорливи и да споделим всичко с теб. Никой не беше успял да разчете това писмо и едва след като жена ти ми го показа, можа да разбере за какво ставаше въпрос. Имахме намерение да предприемем съвсем други неща, но и тя, и синът й толкова настойчиво ни помолиха да ти помогнем, че ние се отказахме от плановете си и побързахме незабавно да тръгнем на запад, за да се опитаме да те освободим. Ние, което ще рече Винету, Рост и аз, не препуснахме право към кикатсите, понеже узнахме, че те са предприели боен поход срещу шошоните. Но пътем се натъкнахме на тях и не само успяхме да издействаме от Яконпи Топа освобождаването ти, но получихме и обещанието му да ти върне цялата собственост. Обстоятелството, че междувременно беше избягал от плен, едва ли може да омаловажи нашия успех и положените усилия. А когато по-късно те срещнах, твоето поведение просто ми затвори устата. Ако не се беше нахвърлил толкова рязко и грубо върху вярата ми, сигурно още тогава щях да те зарадвам безкрайно много. Жена ти ми повери още едно писмо и един вестник за теб и ето че сега ти ги предавам като коледен подарък от твоите близки, а също и като едно ново доказателство, че Божията доброта се смилява дори над отстъпилите от вярата си. Прочети ги!

Дадох му вестника и писмото на жена му, които тя ми беше донесла в странноприемницата. Той ги прочете. Когато свърши, ги пусна на земята, закри лицето си с ръце и зарида. Измина доста време, докато най-сетне се успокои и отново вдигна глава. После подаде и двете си ръце на Винету и на мен и каза:

— Какъв глупак съм бил, какъв глупак! — каза той. — Ще ти призная, че бях като слепец. Моята жена ми пише, че не знаеш към кое съсловие съм принадлежал в старата ни родина, а и да ти го кажа сега, с нищо няма да променя нещата. Но бях горд, самомнителен и често дори безсърдечен към онези, които стояха по-ниско от мен. С високомерието си си спечелих един враг, който беше по-безсъвестен, по-могъщ и по-умен от мен. Той реши да ме унищожи и наистина напълно успя. Един-единствен ден бе достатъчен, за да се превърна в просяк, загубил всякаква чест. Тогава започнах да търся помощ и подкрепа, но навсякъде ме отблъскваха със същото презрение, с което самият аз преди това толкова често посрещах другите хора. Само един съсед се зае да ни помогне, и то не заради мен, а заради жена ми и нейния баща. Вместо да се замисля и да се опомня, аз бях извън себе си от ярост и беснеех срещу законите. Резултатът от това беше, че само с бягство успях да се спася от още по-лоши последствия. Заминах за Америка. По-късно ме последва и жена ми с нашето дете. Баща й умрял по пътя като куче. И тогава все още не разбирах, че аз бях единствената причина за всичките ни нещастия, и се гневях на съдбата си. На Бог нямаше как да се гневя, защото отдавна бях захвърлил вярата си в него при детските приказки и той не съществуваше за мен. Превърнах в ад даже живота на жена си, която самопожертвувателно ме бе последвала в изгнанието ми. Имах само една мисъл — как да се сдобия с повече пари, които ми бяха нужни да заведа съдебно дело, за да докажа невинността си. Затова и тук се съгласих толкова бързо да участвам в изпразването на файндинг-хоула и веднага застанах на страната на противниците ви, макар Винету да доказа, че находището е негово. Бях станал още по-безсърдечен от преди. Всички мои желания и стремежи се подчиняваха на изгарящата жажда да постъпвам според жестокия закон „зъб за зъб, око за око“. Но ето че лавината падна върху нас и последва онзи ужасен половин час, сторил ми се цяла вечност, когато Бог ми даде отговор на моите богохулства. Казват, че в смъртния час пред вътрешния взор на човека преминавал в ярка светлина целият му живот с всички извършени грешки. Поне в моя случай тези при казки наистина се сбъднаха. Роден в богатство, в семейство с високо обществено положение, през целия си живот аз сам съм си бил бог, а ето че в онзи момент, накрая, не бях нищо повече от една жалка и безпомощна плячка за хищника, която дори не биваше да вика за помощ. Трябваше да мълча, защото всеки вик щеше да привлече вниманието на мечката върху мен. Но цялата ми душа се беше превърнала в една-единствена гореща молитва за спасение от тази страшна смъртна опасност. И Бог чу молитвата ми. В своята безкрайна мъдрост той изпрати да ме спасят именно онези хора, чийто враг бях станал. И сега, какво правите вие сега? Вместо да си отмъстите, ме дарявате. Връщате ми всичко, което бях загубил. Всичко, че и много повече, защото, нека ти го кажа, ти ме направи съвсем друг човек. Вече вярвам в Бога и сега знам защо неговата мъдра ръка ме заведе до онази бездна, където паднах. От днес нататък ще имам това, което никога не съм притежавал — истинското щастие в живота! Преминах през много трудна школа. Някой друг на мое място навярно би загинал, но Бог е знаел много добре, че за лечението ми са били необходими именно такива силни средства, а и ти, мистър Шетърхенд, още като момче си го казал съвсем вярно:

Изпрати ли ни изпитание,

Бог дава ни и сили да понесем това страдание,

надежда крепка съхранили.

Навярно за да може и Винету всичко да разбере, той бе говорил на английски, но този куплет каза на немски. Щом го чу, изненаданият Райтер бързо се намеси:

— Какво какви са тези стихове? Та те са от стихотворението, изпратено ми от моя баща. Писал го е един от неговите някогашни ученици. Откъде го имате?

Хилър погледна първо към него, а после към мен и го попита.

— Познавате ли този някогашен ученик? Знаете ли какво е станало с него?

— До този час и аз нямах представа, но ето в това писмо жена ми издава всичко. Тя донесе стихотворението от Европа и то й беше здрава опора през дългите години на страдания. Аз, разбира се, само й се смеех, но съм го чувал толкова често и от нея, и от сина си, че вече го знам наизуст. Като че ли онзи ученик е писал само за мен думите:

Не съди детето свое,

то жадува светлина.

Твоят блуден син в покоя

ще се върне пак сега.

Жена ми го е чула преди години при коледната елха в някаква странноприемница от съученик на автора му. И сега ние се дим тук в Дивия запад, пред коледното дръвче и за днешния празник едва ли може да има нещо по-подходящо от това стихотворение. Сигурно няколко пъти ще се запъна, но все пак мисля че няма да изпусна нищо. И така, сега ще…

— Чакай, чакай! — прекъсна го Райтер. — Аз мога да го кажа като по вода и съм убеден, че няма да сбъркам. Позволете ми аз да го издекламирам!

Тогава се разнесе гласът на Карпио:

— Не само аз имам това право! Такова е и желанието на Олд Шетърхенд, а в случая само той може да се разпорежда, защото е авторът, а аз съм онзи съученик, за когото спомена мистър Хилър.

Моят приятел изрече тези думи бавно и с видимо усилие.

Смаяният Райтер понечи да каже нещо, но аз му направих знак да мълчи.

— Ела, драги Сафо — помоли ме Карпио. — Изправи ме и ме прегърни! Знам, че сега ще говоря за последен път в живота си и това ще са думите на твоето коледно стихотворение.

Изпълних желанието му и го притиснах до сърцето си. Над нас блещукаха Божиите звезди. Пред нас догаряха свещите на коледната елха. Една по една започнаха да угасват. Тъй гасне и човешкият живот тук на земята. Но високо горе в небесните селения продължаваха да сияят символите на вечния живот и всеки техен лъч ни казваше, че смъртта не е нищо друго освен врата към рая, началото на едно блажено възкресение. Умиращият сключи ръце като за молитва и немият му поглед ни подкани да сторим същото. Разбрахме го и всички последвахме примера му. Стори ни се, сякаш през затворената котловина премина лек ветрец като Божие дихание. Сега действително бяхме обгърнати от онова, за което се пее в хубавата коледна песен „Тиха нощ, свята нощ“. С блажена усмивка на смъртнобледото си лице Карпио поде:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос!

Ликуват в химни небесата,

звезди понасят в миг вестта,

тамян ухае в кандилата,

в молитва свеждат се чела.

Той бе започнал да декламира силно и ясно, но с всяка строфа гласът му отпадаше все повече и повече. Въпреки това при възцарилата се пълна тишина съвършено отчетливо чувахме всяка негова дума. После видях как той затвори очи, ала продължи да декламира, макар и все по-бавно и по-бавно. Думите му звучаха толкова странно, така чуждо, сякаш идваха от някакъв друг, съвсем непознат свят. Бях дълбоко покъртен. Когато стигна до мястото:

И с длан върху мъртвешкото чело свещеникът изрича благослов:

Карпио простря напред ръце и като повиши глас, продължи:

Блажен е онзи,

кой в тегло живял е с вяра в вечната любов!

Но с това явно силите му се изчерпиха, защото оттук нататък гласът му постепенно започна да замира:

Че блажен е, който търси

своя истински… живот

и… с надежда… в миг… предсмъртен

се… стреми… към своя…

Последната думичка „Бог“ отлетя от устните му като почти беззвучна въздишка и… Карпио издъхна. Небето го беше прибрало. Последната свещичка на елхата угасна. Имах чувството, че както всеки от нас, тъй и цялата котловина бе онемяла. Все още държах мъртвеца здраво в прегръдките си. По едно време Хилър се понадигна от мястото си, сложи длан върху клюмналата глава на моя приятел и с треперещ глас довърши стихотворението:

Откриеш ли на небосклона

оназ спасителна звезда,

тя води право към амвона

на Божията светлина.

Затова е тази радост,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при теб дойде Исус Христос!

Всички свещи бяха вече угаснали, тъй че не можеше да се видят сълзите, които блестяха в очите на всички бели с изключение на стария Лахнер, защото той и този път не беше при нас. Без да кажат нито дума, хората ставаха един подир друг и бавно се отдалечаваха, понеже там, където човешката душа напуска тялото, е свято място, което се почита с мълчание и тишина. Останах доста време да седя сам с мъртвеца в прегръдките си, докато най-сетне Винету се приближи и каза:

— Утре ще построим за него такова жилище, което ще е по-дълготрайно от тялото му. Духът му вече е отлетял при великия добър Маниту, където има много дървета на спасението с вечно горящи свещи. От двете му страни ще запалим огньове и ще застанем на последна стража, докато настъпи утрото. Той си тръгна с радост от този живот, а след време и ние ще го последваме, за да го видим пак. Хау!

От плоски камъни и клони направихме нещо като носилка, постлахме я с мечата кожа и там положихме Карпио. После отляво и отдясно запалихме два огъня и заедно с Винету останахме да бдим при мъртвеца до сутринта. Призори апачът заповяда на шошоните да издигнат гробница, достойна за един приятел на Олд Шетърхенд. Наоколо имаше достатъчно камъни и тя стана толкова здрава, че можеше дълги години да устои както на дивите животни, така и на разрушителната сила на времето. Завършихме я през следобеда и погребахме Карпио като християнин. Когато сключих ръце и казах прощалната молитва, шошоните също коленичиха. После затворихме гробницата, а младият вожд на индианците змии Вагаре Тай ми обеща още при следващия ловен поход да засади наоколо вечнозелени храсти. По-късно пак посетих това място и сам се убедих, че беше изпълнил обещанието си.

На следващото утро тръгнахме на път. Всички се бяхме сприятелили и бяхме станали като братя. Само присъствието на стария Лахнер ни смущаваше. Този човек ни създаваше големи главоболия. За нищо нямаше добра воля и нужната сръчност, не можеше да се справи дори със снегоходките. Видяхме се принудени да го влачим и подкрепяме и понеже за всички наши усилия нито ни се усмихна, нито чухме добра дума, не беше никак чудно, че най-накрая червенокожите започнаха да се отнасят към него недотам нежно. Нито на мен, нито на Винету ни минаваше и през ум да ги накараме да се държат по-внимателно със стария, защото той не го заслужаваше. Когато стигнахме до зимния лагер на шошоните, Лахнер бе вече толкова отпаднал, че не можеше да си стои на краката. Той бе първият болен, когото Рост взе под грижите си. Без всякакво състрадание индианците щяха да го оставят да умре, ако все пак присъствието ни не ги принуждаваше да направят за него поне най-необходимото. Както узнах по-късно, след настъпването на пролетта няколко бели ловци го завели до форт Ларами. Тъй и не разбрах какво е станало после с него.

Ават Ния с удоволствие даде на Рост разрешение да остане при шошоните колкото си иска. По-късно той стана един от най" известните природолечители в източните щати, както и… читател на моите романи. Той сигурно ще се зарадва, като се открие и в този том, а аз го моля да ме извини, че го описах такъв, какъвто си беше на времето. Междувременно неговият вътрешен глас несъмнено вече му е нашепнал, че трапецовидните и ромбовидните мускули не са единствените мускули в човешкото тяло, които заслужават да бъдат споменавани.

Не ни се искаше да оставаме при змиите чак до пролетта и ето защо, щом първото по-трайно топене на снеговете ни позволи, поехме на път през проходите.

За пренасяне на кожите на Хилър, складирани при шошоните и кикатсите, в момента и дума не можеше да става. С индианците се уговорихме след настъпването на пролетта да ги откарат до форт Ларами, а по-късно бели служители на търговците щяха да ги вземат оттам.

В началото на март най-после видяхме пред нас Уестън. Да описвам ли каква радост предизвика там завръщането на Хилър? И да искам, не мога. Скоро издирихме и Уотър. И аз присъствах, когато Уели му показа депозитните разписки и ловецът си получи парите. Двамата заедно с Райтер и Санел се обединиха и основаха голяма фирма за дървен материал. Това съответстваше на техния опит, предишен живот и качества. и до ден-днешен предприятието им процъфтява. Само Санел ги напусна поради внезапната си смърт.

Винету остави конете под надеждните грижи на доверени хора и едва тогава най-сетне имахме възможност да предприемем заплануваното още на времето пътуване към източните щати. След раздялата ми с вожда на апачите за известно време се върнах в Германия. В Бремен не се задържах дълго, понеже парите, които бях получил срещу златото на Карпио, просто ми пареха в джобовете. Съвсем почтено ги предадох на близките му, което предизвика голямата им радост. Радост, да, но само толкова. Естествено, където бе необходима дискретност, аз съм дал на тези хора други имена и затова не е нужно да премълчавам, че те се зарадваха на парите, но страданията и смъртта на моя скъп приятел Карпио не ги натъжиха особено. Той просто се беше отчуждил от сърцата на своите близки. След като им връчих сумата, те ми благодариха учтиво, но студено и си отидох, без да ми досаждат с някакви други въпроси. Даже имах чувството, че трябва да съм им благодарен, защото не ми поискаха убедителни писмени доказателства, че всъщност парите не са повече!

Следващото посещение, което бях длъжен да направя, бе значително по-приятно. Райтер ме беше помолил лично да поздравя баща му и аз изпълних молбата му с най-голямо удоволствие. Моят добър стар кантор се беше превърнал в беловласо старче. И госпожа канторшата бе също побеляла, но си беше все тъй закръглена, както и преди. Той ми приличаше на тъничка осминка пауза, а пък тя, с широкото си боне — на четири четвъртинки ноти с голяма фермата отгоре. След като тя изчезна в кухнята, той най-поверително ми каза, че едва откакто синът му започнал да изпраща от Америка толкова ужасно много пари, най-сетне разбрал колко мила и чудесна жена имал. По-рано просто нямал нужното време да види и признае трогателната й сговорчивост. Впрочем, той страшно се радвал, че заедно със сина му съм открил голямата дупка, пълна със злато, защото сега сигурно съм бил не по-малко богат от него. Изобщо не му бях споменал, че на мен Винету не беше подарил нищо. Ами Хилър?

Той пак стана това, което е бил преди бягството си в Америка, пак получи цялото си имущество, че и нещо повече, защото се беше върнала вярата му в Бога, а заедно с нея и истинското и единствено земно щастие. Неговата вяра се коренеше в суровите страдания на миналото му също като могъщ бор, впил корените си дълбоко в пукнатините на скалата, където намира здрава опора срещу всички бури. Синът му е известен юрист. Жена му, която някога в порутената дъскорезница бе изпаднала в пълно отчаяние, стана ангел-хранител на хората, озовали се в беда, избавителка на клетниците, утеха за всички, които се обръщаха към нея за помощ и закрила. А особено когато наближаваха коледните празници, тя възлагаше на пратениците си да отидат при „изтерзаните и страдащите“, за да ги ободрят и подкрепят. После те започнаха да се стичат при нея, старци, болни, сакати, бедни, измъчени. За всекиго от тях тя намираше приятелска дума за поздрав. За всекиго имаше подарък под клоните на грейналата в светлина коледна елха. Но най-скъпият от нейните дарове бе носещото Божията милост възвестяване на Рождество Христово, вестта, че е дошъл Спасителят на всички, които се надяват на избавление за душите си от погибел. И тъй като тя никога не забравя собственото преживяно нещастие, винаги се обръща към всички тях със скъпите за нея думи:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос!

Край

Читателите на „Коледа“ са прочели и:

Гибелни пясъци 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Край Тихия океан 5,5

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Край Бизоновото езеро 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Бурът ван хет Рур 5,3

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
СИЮИ: Крепостта в скалите 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
СИЮИ: Крюгер Бей 5,9

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
СИЮИ: Сатана и Юда 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Черния мустанг 5,2

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: През пустинята 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: През дивия Кюрдистан 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: От Багдад до Стамбул 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: През страната на скипетарите 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: Жълтоликия 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Съкровището в Сребърното езеро 5,6

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
БС: Горски призрак 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В: Винету II 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В: Наследниците на Винету 5,5

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Краля на петрола 5,3

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ВЦНСЛ: То-кай-хун 5,2

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Синът на ловеца на мечки 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ОШ: Олд Шуърхенд I 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ОШ: Олд Шуърхенд II 5,5

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ТДЛ: В долината на смъртта 5,5

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ТДЛ: Ловци на соболи и казаци 5,7

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Керванът на робите 5,1

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ЕС: Край Рио де ла Плата 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Призрака на Ляно Естакадо 5,4

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПВО: Из дебрите на Балкана 5,6

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В: Винету I 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
В: Винету III 5,8

от Карл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

Карл Май
Коледа (5)

Коледа

Пета глава
В снега

Гибелни пясъци 5,4

Край Тихия океан 5,5

Край Бизоновото езеро 5,8

Бурът ван хет Рур 5,3

СИЮИ: Крепостта в скалите 5,8

СИЮИ: Крюгер Бей 5,9

СИЮИ: Сатана и Юда 5,8

Черния мустанг 5,2

ПВО: През пустинята 5,8

ПВО: През дивия Кюрдистан 5,7

ПВО: От Багдад до Стамбул 5,7

ПВО: През страната на скипетарите 5,7

ПВО: Жълтоликия 5,8

Съкровището в Сребърното езеро 5,6

БС: Горски призрак 5,4

В: Винету II 5,7

В: Наследниците на Винету 5,5

Краля на петрола 5,3

ВЦНСЛ: То-кай-хун 5,2

Синът на ловеца на мечки 5,4

ОШ: Олд Шуърхенд I 5,7

ОШ: Олд Шуърхенд II 5,5

ТДЛ: В долината на смъртта 5,5

ТДЛ: Ловци на соболи и казаци 5,7

Керванът на робите 5,1

ЕС: Край Рио де ла Плата 5,4

Призрака на Ляно Естакадо 5,4

ПВО: Из дебрите на Балкана 5,6

В: Винету I 5,8

В: Винету III 5,8

Карл Май Коледа (5)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета главаВ снега

СИЮИ: Крепостта в скалите 5,8

СИЮИ: Крюгер Бей 5,9

СИЮИ: Сатана и Юда 5,8

ПВО: През пустинята 5,8

ПВО: През дивия Кюрдистан 5,7

ПВО: От Багдад до Стамбул 5,7

ПВО: През страната на скипетарите 5,7

ПВО: Жълтоликия 5,8

БС: Горски призрак 5,4

В: Винету II 5,7

В: Наследниците на Винету 5,5

ВЦНСЛ: То-кай-хун 5,2

ОШ: Олд Шуърхенд I 5,7

ОШ: Олд Шуърхенд II 5,5

ТДЛ: В долината на смъртта 5,5

ТДЛ: Ловци на соболи и казаци 5,7

ЕС: Край Рио де ла Плата 5,4

ПВО: Из дебрите на Балкана 5,6

В: Винету I 5,8

В: Винету III 5,8

Карл Май
Коледа (5)

Пета глава
В снега