Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Weihnacht!, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

(Том 24)

История

  1. — Корекция

Четвърта глава
Сти-и-пока[1]

 

Драги читателю, удряли ли са те някога с приклад по главата? Не? Блазе ти! Или да? Тогава горко ти!

Поне аз не се чувствах никак добре, когато лежах в тревата край незабравимия Поток на месото и усещах главата си далеч по-болезнено, отколкото всъщност ми бе нужно. По-рано някъде съм описвал чувствата, които оставя след себе си подобен страхотен удар. Хвала и слава на моя прочут юмручен удар! С него се постига същият резултат, но без допълнителното тягостно чувство, че главата ти е огромна бъчва, пълна с безкрайно болезнени и измъчени кълба от нерви, чиито дъги са се заели да набиват с чуковете си поне петдесетина бъчвари.

Кажи-речи, можеше да се нарече чудо, че в това състояние доста ясно и подробно различавах всичко около себе си, но все пак нека отбележа, че имам твърде здрав череп, а и необикновено гъста коса. Обаче ми беше трудно да мисля последователно, а в ушите ми така бучеше, че успях да доловя победния вик на апача и яростните крясъци на червенокожите, ала доста дълго не бях в състояние да схващам смисъла на водените наоколо разговори. Сметнах, че ще е най-уместно пак да затворя очи и да се преструвам, че все още съм в безсъзнание. Постепенно започнах да разграничавам отделните думи, а не измина много време и ето че с известни усилия вече можех да разбирам и смисъла на целите изречения. Но той никак не беше успокоителен за мен.

Въпреки всичко кървавите индианци се бяха натъкнали на Корнър и шайката му и без никаква съпротива ги бяха пленили. Къде, за да ни отмъстят, къде, за да настроят индианците по-благосклонно към себе си с такава важна вест, белите им бяха казали, че ако побързат да проследят дирите ни, ще могат да ни заловят. С голяма радост червенокожите бяха възприели това предложение.

Пете-е, Бойния орел, вечно безмилостният вожд на кървавите индианци към всички бели, се беше прочул като хитра лисица, срещу когото вече не един и двама находчиви уестмани се бяха провалили. И в дадения случай неговото коварство и хитрост се потвърждаваха.

Докато лежах със затворени очи, го чувах как с неколцина червенокожи, седнали точно срещу мен, с весел и тържествуващ глас за кой ли път повтаряха развоя на събитията. Повдигайки леко единия си клепач, аз го огледах.

Още от пръв поглед правеше впечатление на човек с голяма физическа сила. Носеше изцяло кожено облекло, чиито тясно прилепнали части издаваха такава мускулатура, която би направила чест на всеки професионален борец. Но силно се съмнявах, че притежаваше и съответната ловкост и повратливост. Изразът на лицето му можеше да се характеризира само с две думи: жестокост и коварство. От оръжията му томахокът ми направи особено впечатление. Той бе отлично изработен по индиански маниер и за да се вижда, беше затъкнат до собствения си калъф, богато украсен със скалпове. Ресните на кожените дрехи на вожда бяха направени от множество зашити една до друга плитчици от човешки коси. Косата му също бе украсена със скалпове. Целите му гърди бяха накичени със скалпове. Коланът му се състоеше само от скалпове. От раменете му пак висяха скалпове, напомнящи големи пагони, а прасците му бяха така покрити със скалпове, сякаш бяха в гамаши. Несъмнено всички тези скалпове бяха извоювани лично от него, а и по всичко си личеше, че тази украса бе най-голямата му гордост. Колко по-различно изглеждаше моят Винету, в сравнение с когото този индианец имаше толкова див и озверен вид. И каквато беше физиономията му, така звучаха и думите, с които описваше как са ни надхитрили и заловили.

Червенокожият правилно беше предвидил нашата увереност, че Корнър ще ни преследва. Разсъждавайки така, той стигнал до идеята да излезе на нашата предпазливост с привидна непредпазливост и така да ни подлъже. Изпратил напред най-добрия ездач от своя отряд с поръчението да ни наблюдава. И понеже пътуването ни бе забавено от несръчността на Карпио, този индианец успял да ни изпревари. Първо яздил по дирите ни, а след като ни видял отдалече, продължил успоредно с нас, и то на такова разстояние, че да не можем да го открием. Убеден, че ще лагеруваме край Потока на месото, той взел необходимите мерки незабелязано от нас да ни наблюдава. Видял ни да идваме и да се прехвърляме на другия бряг, видял дори кое място сме избрали за бивак и едва тогава се оттеглил, за да докладва на вожда за пристигането ни.

После Пете-е изпратил най-сръчните пълзачи на отряда си със задачата да разузнаят как сме се разположили в нашия лагер. Те се приближили до нас по времето, когато Рост бил на стража, а другите спели. Въпреки студената вода, те прекосили потока без коне. Враният жребец на апача, както и моят кон, усетили съгледвачите и станали неспокойни. Обаче Рост беше твърде неопитен, за да им обърне внимание. След доклада на своя съгледвач вождът предположил, че Винету и аз ще поемем втория и третия пост, а тъй като тогава успехът на едно нападение му се струвал твърде съмнителен, той решил да ни подмами да се отдалечим от бивака и да ни пленят един по един. И тъй Пете-е завел отряда си съвсем спокойно, сякаш изобщо представа си нямали за присъствието ни, до едно място на брега на потока точно срещу нас, наредил на неколцина мъже, владеещи други индиански езици, да разговарят на висок глас така, че да можем да ги чуем, но не и да разберем от кое племе са, и бил вече убеден, че аз и Винету сигурно ще се промъкнем тайно до бивака им, за да ги подслушаме. След това разставил постове около лагера си, които, легнали в тревата, са имали нареждане да ни пропуснат да минем между тях, но не и да ни позволят да се върнем. Нямало как планът им да не успее, защото е било нужно тези хора да ни задържат само за броени секунди, докато всички други дойдат и се нахвърлят върху нас.

Въпреки че бил убеден в успеха си, Пете-е взел мерки, в случай че станело почти невъзможното и някой от нас избягал, мерки, с които пак щял да постигне крайната си цел. От Корнър узнал, че Карпио и Рост могат да бъдат лесно надхитрени, и избрал измежду хората си един, който горе-долу, макар и завалено, говорел английски. Обяснил му как да действа и му дал достатъчно хора, за да изпълнят успешно задачата си.

И ето че всичко станало почти така, както го бил замислил, само с една-единствена промяна, а именно, че Винету не бил заловен. Ние действително се прехвърлихме на отсрещния бряг, където обаче тъкмо онази бъркотия от индиански езици събуди подозренията ни и Винету ме върна обратно. Междувременно говорещият английски индианец заедно с хората си се промъкнал до нашия бивак, оставил ги скрити в храстите и съвсем сам се появил пред двамата ни спътници. Едва по-късно узнах какъв разговор е водил с тях, а именно:

— Шшт, не вдигайте шум! — казал той тихо и предупредително. — Търся Винету.

— Кой си ти? — попитал го Рост.

— Аз съм воин на апачите и искам да съобщя нещо важно на моя вожд и на Поразяващата ръка.

— А онези оттатък потока апачи ли са?

— Не — отвърнал индианецът. — Врагове са и ви предупреждавам да се пазите от тях. Говорете по-тихо, за да не ни чуят! Къде са Олд Шетърхенд и Винету?

— Отидоха отсреща да подслушват. После ще се върнат.

— Желаят ли моите бели братя да зарадват и мен, и двамата прочути воини?

— Как?

— Аз съм любимецът на Поразяващата ръка и Винету и те ще се радват да ме видят. Сега ще се скрия, а когато дойдат, ще ги накарате да отгатнат кой е дошъл да разговаря с тях.

Двамата наивници действително се хванали в тази плитко скроена клопка. Дори помогнали на червенокожия да се скрие. Аз се бях появил сам, но те така добре играеха ролята си съобразно дадените им указания, че навярно, ако беше на мое място, и Винету нямаше да избегне удара с приклад.

След като се бях разделил с него, той продължил да се промъква толкова предпазливо и внимателно, че постовете не забелязали приближаването му. Обаче апачът открил къде са залегнали. И през ум не му минало да влиза в техния полукръг, а запълзял покрай него, за да се озове в гръб на дебнещите индианци, надявайки се, че може би вниманието им изобщо няма да е насочено към онази страна. Тъкмо когато пристигнал там, прозвучал моят силен вик за помощ и цялата сцена мигом се променила.

Винету се втурнал нагоре по брега до мястото, където стоял конят му, развързал го, метнал се на него и се прехвърлил отвъд потока. Крясъците на индианците, които заловили само нас тримата, но не и вожда на апачите, ясно му показали къде се намират и колко може да се приближи до тях, без да се изложи на опасност. После пак оставил коня си и запълзял нататък. Червенокожите запалили огън и цялото им внимание било насочено към нас. Винету забелязал, че лежа неподвижно, но никъде не видял кръв. Малко по-късно от острото му зрение не убегнало, че за кратко време съм отворил очи. Това го успокоило. Било невъзможно да ме освободи в момента. Най-напред трябвало да се погрижи за собствената си безопасност, за да може после да направи нещо за освобождаването ни. За тази цел се нуждаел от пушката си, която видял да лежи недалеч заедно с моите две карабини.

Той съзрял също и жребеца ми и се запитал дали да го отмъкне, но решил да го остави където си е. И аз самият бих постъпил по същия начин. Не бивало да се бави повече с изпълнението на своя план, използвал подходящия миг и дързостта му се увенчала с пълен успех. Наистина, неколцина червенокожи се опитали да го догонят на коне, ала скоро се върнали с празни ръце. Тъмната нощ правела преследването невъзможно. И така Винету беше успял да се измъкне и бях убеден, че от този миг нататък единствената му цел щеше да бъде по-скорошното ни освобождаване от плен. Но дори и да не можехме да разчитаме на него, на мен и през ум не ми минаваше да се тревожа кой знае колко за съдбата ни. На първо време нямахме никакво основание да губим кураж, който ни беше толкова необходим.

Такъв беше горе-долу разговорът за пленяването ни между Пете-е и седящите при него червенокожи. Изключително голяма беше радостта му, че съм му попаднал в ръцете, но пък не беше по-малък и гневът му заради бягството на Винету. Разбрах, че много му се искаше да прехвърли вината върху някои от хората си, само че нямаше как, защото след моя вик за помощ всички бяха скочили на крака и се бяха втурнали вкупом през потока към другия бряг, а така апачът беше спечелил време незабелязано да се измъкне. Ако някой заслужаваше упреци, то това беше самият Пете-е, защото не беше проявил необходимата предпазливост и съобразителност. И понеже той нямаше как да не го признае поне пред себе си, изглежда, тази бе причината гневът му да се удвои.

С най-голямо внимание и напрегнат слух следях всичко, което казваше, за да узная от думите му какво бяха решили да правят с нас. Имах късмет. Вождът знаеше, че Шарана и Рост са неопитни хора, и затова бе убеден, че не разбират езика на племето му. Знаеше, че с мен положението е съвсем друго, ала си мислеше, че все още съм в безсъзнание и не съм в състояние да чувам разговора им. Ето защо не смяташе за необходимо да приказва тихо, а и другите решиха, че също могат да говорят на висок глас. Трябва да спомена още, че джобовете ми бяха изпразнени и всичко, което се намираше в тях, бе оставено на земята пред вожда. Точно в този момент един от възрастните опитни воини, които имаха правото и честта да седят от лявата и от дясната му страна, изразяваше своя яд и гняв от това, че Винету бе успял да сложи ръка на трите несравними пушки. Накрая той направи следната забележка:

— Тези пушки са по-ценни дори от пленник като Поразяващата ръка. Предпочитам и той да беше избягал, но тези оръжия да бяха останали наша собственост. Какво ще прави Пете-е с тримата пленници? Ще ги убием ли, преди да тръгнем оттук?

— Не — отговори вождът. — Ще ги вземем с нас, за да ги покажем на воините на упсароките. Или моят брат е на друго мнение?

Както вече бе споменато, индианците врани наричат себе си упсароки.

— Не — отвърна воинът. — Но какво ще стане после с тях?

— Нищо.

— Нищо ли? Значи, след като победим шошоните и тръгнем обратно, за да се върнем при племето си, просто ще ги вземем с нас, така ли?

— Ще вземем само Олд Шетърхенд. Другите две кучета не стават за нищо. Нека умрат на кола на мъченията още при упсароките.

— Но дали упсароките ще са съгласни да задържим в плен Поразяващата ръка? Сигурно те ще пожелаят да го запазят за себе си.

— Уф! Нямат това право!

— Нека Пете-е, храбрият вожд на кървавите индианци, не забравя, че всеки пленник се смята за пленник на онова племе, в чиито земи е бил заловен и където се намира.

— Знам. Но въпреки това упсароките едва ли ще дръзнат да поискат от мен Поразяващата ръка, понеже нали от нас очакват помощ, която мога да им откажа, ако предявят подобно желание.

— Уф! Има закони, които човек трябва да спазва даже и спрямо най-добрите си приятели и съюзници. Ако упсароките не изискат от нас Поразяващата ръка, това би било голям позор за тях. Обичаят ни повелява дори да им предадем тези бледолики, без да изчакваме те да ги поискат. Нека моят храбър брат не се гневи на думите ми. Аз нося снега на старостта в косите си, през главата ми са минали почти седем пъти по десет лета и зими.

Настана кратко мълчание, през време на което Пете-е остана неподвижен, със забит в земята поглед. После вдигна глава и каза:

— Истината, изговорена от моя брат, събужда яростта ми. Принуден съм или още тук да убия пленниците, или да ги предам на упсароките. Но нима трябва да се откажа и от славата и почестите, които ще спечеля, ако пристигна при тях с вързания Олд Шетърхенд?

— Не.

— Значи моят брат също смята, че ще е по-добре да не убиваме тримата бледолики, а да ги вземем с нас?

— Да.

— А после упсароките ще могат да правят с тях каквото си поискат, така ли?

— Не. Ще им ги предадем само при условие, че непременно ще ги убият на кола на мъченията.

— Уф! Така е най-правилно! Но по пътя ще ги изтезаваме така, че още с първите крачки да почувстват болките на смъртта.

— Ша! (Не! Б. нем. изд.) Нима Пете-е иска да опозори и себе си, и своите воини? Нима желае да получи от упсароките укора, че сме успели да победим тези бледолики само защото не са имали никакви сили да ни окажат съпротива?

— Уф! — яростно отвърна вождът. — Исках да оставя тези песове гладни и жадни, исках да им забиваме ножовете си в телата, без да ги убиваме!

— Пете-е трябва да се откаже от това. Ако бъдат изтощени от глад и жажда, те ще кажат, че само заради слабостта им сме успели да ги заловим. А ако ги нараним, за да им причиним болки, те ще се зарадват, защото така ще могат да се похвалят пред упсароките, че тези рани са доказателство за смелостта им, с която са се защитавали срещу нас. Нека Пете-е, вождът на кървавите индианци, бъде разумен!

Вождът можеше да направи каквито си иска възражения, но нямаше как да не даде право на стария. А това така разгневи този жесток и кръвожаден човек, че накрая яростно призна:

— Моят брат говори думи, които не искам да чувам, и все пак трябва да се вслушам в тях. И тъй, принуден съм да се отнасям към тези бели койоти като към женоря, които започват да пищят за помощ веднага щом някой ги докосне.

— Но затова пък после ще можем да поставяме толкоз повече условия за смъртта им на кола на мъченията.

— Уф, прав си. Те ще трябва да умрат така, че да стане такова зрелище, сякаш на кола ще има вързани поне сто бледолики. Но нека разговаряме по-тихо, защото е по-добре да си мислят, че всеки миг може да е последният от живота им! Поразяващата ръка скоро ще дойде на себе си. Той разбира езика ни и не бива да допускаме да чуе за какво говорим.

От този момент нататък те си зашепнаха и до слуха ми не достигна нито дума повече. По едно време, изглежда, им се стори, че лежа твърде дълго в безсъзнание и вождът нареди да ме сритат няколко пъти по-яко. След като изпълниха заповедта му, аз се престорих, че току-що се съвземам. Отворих очи и направих изплашена физиономия. Той ми се изхили подигравателно и каза:

— Олд Шетърхенд си подремна хубавичко. Знае ли къде се намира той?

Не отговорих.

— Нека Олд Шетърхенд се огледа за своя приятел Винету, онова апаческо куче!

Обърнах глава наляво и надясно.

— Не е тук! — изсмя се вождът. — Този червенокож предател, който е все на страната на бледоликите, бе пронизан от куршум в главата и падна във водата. Сега трупът му се носи надолу по потока и лека-полека раците ще го изядат. И ти също като Винету ще станеш храна на раците.

— Тогава те ще разберат какъв е вкусът на един храбър воин. Но до някакъв страхливец, който поваля противника си с удар изотзад, те изобщо няма да се докоснат.

— Уф! Да не си посмял да ни обиждаш, псе такова! Изглежда, не знаеш с кого разговаряш.

— Pshaw! — изсмях се презрително.

— Аз съм Пете-е, храбрият вожд на кървавите индианци.

— Храбър ли? Pshaw! Сто души да нападнат трима в гръб!

— Вонящ плъх! Не забравяй, че животът ти е в ръцете ми!

— В твоите ръце ли? Слушай, не съм получил живота си от теб, тъй че нямаш правото да ми го отнемеш. Повалихте ме с удар изотзад, без да съм ви причинил каквото и да било зло. Това е всичко. Какво ще става по-нататък, тепърва ще видим.

— Вече е решено. Още тази нощ ще умрете!

— А! Наистина ли?

— Ако не вярваш, тогава смъртта ще те връхлети двойно по-ужасна. Определили сме най-страшните мъки за теб.

— Добре, готов съм. Започвайте!

— Не сега. Първо ще трябва да отговориш на няколко въпроса.

— Питай тогава!

— Накъде сте тръгнали?

— Нагоре в планините.

— Защо?

— Да търсим злато.

— Да не би да имате намерение да се биете срещу воините на кървавите индианци?

— Не. Нямахме никаква представа къде се намират в момента.

— Уф! Значи сте дошли само заради златото?

— Попитай и моите спътници!

— Те са неми песове, които не могат нито да лаят, нито да хапят.

— Да, те наистина не влизат в сметката, така че не е никакво геройство, че стотина отбрани воини под ръководството на прочутия си вожд Пете-е са повалили и пленили от засада един-единствен човек, тоест мен. Това ще се разказва край всички лагерни огньове.

— Мълчи! Славата на нашето племе е толкова голяма, че няма повече накъде да расте.

— Но поне, както изглежда, сте решили да я понамалите, като нападате хора, които не са ви направили нищо лошо.

— Поразяващата ръка е наш враг. Преди няколко слънца (Години. Б. нем. Изд.) вие изгонихте петнайсет наши воини от брега на Барутната река, както я наричат бледоликите.

— Уф! Ако това е единствената причина, поради която гледате на нас като на врагове, човек не може да не изпита състрадание към вас. Заедно с Винету бивакувахме край Паудър Ривър и вашите петнайсет воини се промъкваха тайно около лагера ни, без да имат смелостта открито да ни се покажат. А който постъпва така, крои нещо лошо. Ето защо ние заловихме двама от тях и най-приятелски им казахме, че ще стреляме по всеки, който крадешком обикаля наблизо. Но ако желаят да ни посетят без коварни намерения, ще са ни добре дошли. После ги освободихме. Те си отидоха и заедно с другите тринайсет свои другари изчезнаха, та се не видяха. Не сме им причинили ни най-малкото зло. Е, а сега да те попитам — ти защо ни нападна тук?

Пете-е ми се изсмя язвително и с подигравателен тон попита:

— Ти да не искаш да ви развържа и да ви пусна да си вървите?

— Не — отвърнах му аз. — Щом веднъж сте ме заловили, ще остана ваш пленник докато ми харесва.

— Докато ти харесва ли? Уф, уф! Изглежда, започваш да губиш разсъдъка си!

— О, не! С удоволствие ще остана известно време при вас, понеже ми се иска да видя физиономията ти, когато реша да се сбогувам с теб без разрешението ти.

Дързостта ми така го разяри, че той скочи на крака, приближи се до мен и здравата ме ритна.

— Куче, прозрях те! Страхуваш се от мъчителната смърт и много ти се иска да умреш бързо. Дразниш ме, за да те убия в гнева си. Но не си мисли, че съм толкова глупав да го направя! Ще умрете бавно, толкова бавно, че ще ви се струва, сякаш минутите са месеци. Достатъчно разговарях с теб. Не искам да чувам нито дума повече. И тъй, мълчи!

Това ми беше добре дошло. Той пак си седна на мястото, ала не можа дълго да се наслаждава на удоволствието да не слуша никого, защото съвсем скоро се разнесе гласът на Корнър от онази страна, където той лежеше заедно с другарите си, вързан също като мен.

— Онова куче ей там, дето се нарича Олд Шетърхенд, наистина трябва да престане да лае и да вие, но затова пък толкоз по-наложително е ние да поговорим с теб. Кога ще ни освободиш?

— Няма да е днес — отвърна вождът кратко и заплашително.

— Оставихме се да ни вържете доброволно.

— Да, защото бяхте толкова глупави.

— Направихме го, за да си помислят Олд Шетърхенд и Винету, докато ви подслушваха, че сте наши врагове и следователно техни приятели. Ти ни обеща да ни освободиш веднага, щом заловиш тези мъже. Да не би да го отречеш?

При тези думи по лицето на вожда се плъзна жестока и кръвожадна усмивка, след което злорадо каза:

— В черепите на всички бледолики няма никакъв мозък. Нека белият, дето се нарича Корнър, поне веднъж ми даде свестен отговор! Та кога щях да ви освободя?

— Веднага след като ги заловиш — отвърна негодникът.

— И кого исках да заловя?

— Винету, Олд Шетърхенд и другите двама.

— Е, плених ли ги?

— Да.

— Също и Винету?

— Него не.

— Уф! Е, тогава опитай се да събереш мислите си! Докато апачът все още не е в ръцете ми, не можете да искате от мен да ви освободя.

Изглежда, този извод изненада Корнър. Той млъкна за малко, но после гневно избухна:

— Това е само едно коварно увъртане! Нали ставаше дума единствено да заблудим Олд Шетърхенд и Винету, докато се промъкваха около бивака ви и подслушваха! Тъй като всичко свърши, значи е дошъл и краят на нашето пленничество.

— Да, ама ти тълкуваш тъй нещата, а понеже аз ги тълкувам иначе, ще постъпя по друг начин. Винету също трябваше да бъде заловен, а ни избяга. Следователно не всички условия са изпълнени.

— Да не би ние да сме виновни за бягството му? Да сте внимавали повече!

При тези думи вождът отново скочи на крака и заплашително му викна:

— Червей бял! Нима дръзваш да ни отправяш упреци?

— Не, но настоявам да удържиш на думата си. Отметнеш ли се, тогава ние ще…

— Какво ще направите? — прекъсна го Пете-е с гръмовен глас. — Да не би да се мислиш за човек, който може да ми нарежда как да постъпвам? И през ум не ми минава да ви залъгвам, че ще спазя обещанието си. Дори и апачът да не беше избягал, пак нямаше да ви освободя. Ако сте си въобразявали нещо друго, тогава смейте се сами на себе си!

— По дяволите, това се казва откровеност! Е, сега поне знаем със сигурност, че сте ни измамили.

— Да, измамихме ви! — изсмя се той.

— Като отплата за услугата, която ти направихме.

— На мене ли? На самите себе си направихте услуга. Нали искахте да си отмъстите на тези песове и аз трябваше да ви послужа като маша за вашата цел. Обаче Пете-е не се оставя да го използват подобно на безропотния негър, собственост на някой бледолик. Вождът на кървавите индианци е мечка, която няма нищо против да я хранят, но същевременно изяжда и онзи, дето й дава храната.

— Каква подлост!

Корнър говореше с такава дързост, която бе достойна за някое по-добро дело. Вярно, че тя бе само резултат на голямата възбуда от факта, че беше измамен и просто бе попаднал в поставената му клопка. Гневът от това, че сам беше паднал в ямата, изкопана от него за други, го караше да забравя всяка предпазливост и да подхвърля на вожда такива думи, които нямаше как да не го раздразнят. Аз също не бях разговарял с него кой знае колко учтиво, ала понеже бях почтен човек, предводителят на индианците гледаше на мен по един начин, а на Корнър — по друг. Веждите на Пете-е заплашително се смръщиха и той просъска:

— Какво… какво каза?

— Че това е подлост — повтори Корнър. В следващия миг вождът се озова до него, изрита го с всички сили и извика:

— Дайте ласо! Хвърлете му един бой с ласо! Бийте го, докато рукне кръв от него!

Пете-е беше извън себе си от ярост. Чертите на лицето му се бяха разкривили и той не преставаше да тъпче с крака непредпазливия човек така, сякаш искаше да му извади червата. От болка Корнър викаше и стенеше и се опитваше да избегне ритниците, като непрекъснато подхвърляше тялото си нагоре. Но това не беше разумно, защото така постоянно излагаше корема си на здравите крака на побеснелия вожд.

Обърнаха го да легне по корем. Един от индианците притисна с коляно врата му, а други двама държаха вързаните му крака. Запретнаха нагоре връхната му дреха и жилетката, а после четвърти и пети индианец с многократно нагънати ласа го зашибаха с все сила. При всеки удар от устата на нещастника се изтръгваше вик, а малко по-късно отделните крясъци се сляха в непрекъснат рев, който пък после премина в дълбоки стонове, затихващи все повече в тихо скимтене. Най-накрая след един силен болезнен вик той окончателно замлъкна. Имах чувството, сякаш с този рев го напусна и последната искрица живот.

— Боже Господи! Вече е мъртъв. Убиха го от бой — въздъхна Карпио до мен.

Това бяха първите думи, отронили се от устата му, откакто бяхме попаднали в плен. Той трепереше. Рост ми пошепна:

— С ритниците си вождът сигурно му е изпочупил костите. Ако изобщо е все още жив, сигурно за цял живот ще остане сакат.

— За цял живот ли? — попитах го аз. — Като се имат предвид намеренията на Пете-е, думичката „цял“ не означава кой знае колко дълго, защото и Корнър също е осъден да умре на кола на мъченията.

— Казахте „също“. Значи и ние сме осъдени, така ли?

— Да, но не се тревожете! Няма да умрем в сегашната си кожа.

— В сегашната си кожа ли? Какво искате да кажете?

— Ако е истина онова, което твърдят физиолозите, а именно, че в резултат на обмяната на веществата за седем години човешкото тяло напълно се подменя, то сигурно е, че още много пъти ще си сменим кожата, преди да умрем на кола на мъченията.

— Слава Богу, че все още можете да се шегувате! Кой ли от нас предполагаше тази сутрин, че вечерта ще бъдем вече кандидати за кола на мъченията?!

— Това ви се струва само на вас толкова необичайно. Тук, в Дивия запад, сутринта човек никога не знае къде ще е вечерта. Но не губете кураж! Тази беда ще приключи за нас далеч по-добре, отколкото си мислите.

— Вие ли го казвате? Утешавате ни нас, дето сме виновни за всичко, което стана.

— С упреци нищо няма да променим, тъй че са излишни. Сигурно и вас ви повалиха и вързаха веднага след като ме удариха с приклад?

— Да. За съжаление моят вътрешен глас ми нашепна твърде късно каква глупост извършихме. Ако, когато се появихте, веднага ви бяхме казали кой се крие наблизо, дали все още щеше да има някаква възможност за спасение?

— Вероятно! Но да не говорим повече за това! Сигурно ще ни вържат върху конете, тъй че през следващите дни ще сме в доста неудобно положение, но за живота си можете да се страхувате едва след като аз ви кажа. Избавлението ни едва ли ще се забави много дълго.

— Искрено признавам, че съм напълно безпомощен, защото, макар да умея да различавам например ромбовидния мускул от…

— … от трапецовидния — прекъснах го аз.

— Моля за извинение! Не исках да кажа от трапецовидния, а от големия преден зъбчат мускул, ако нямате нищо против.

— Нямам абсолютно нищо против! Ще ни се наложи да напрегнем всичките си мускули, но още повече и мозъците си, за да понесем краткотрайното си пленничество и да успеем да се измъкнем от ръцете на червенокожите.

— Значи действително вярвате, че ще ни се удаде?

— Да. Не само вярвам, ами съм и убеден. Най-напред съм сигурен, че и аз съвсем сам съм в състояние да освободя всички. Освен това се надявам на упсароките, на които вероятно ще дръпна едно назидателно слово за наше добро, а най-накрая можем да разчитаме и на Винету, който няма да намери покой, докато не ни види на свобода.

— Може би ще доведе шошоните на помощ?

— На първо време няма да го направи. Той изобщо не се е отдалечил, а се е скрил. После ще тръгне по петите ни и ще наблюдава какво ще стане с нас. И тогава ще постъпи така, както намери за правилно. Много ли си съкрушен, Карпио?

— Не, съвсем не съм — отвърна противно на очакванията ми моят добър приятел.

Всъщност бях предполагал, че тъкмо той ще е напълно обезкуражен. Ето защо го попитах повторно:

— Не си? Наистина ли не си?

— И през ум не ми минава. Но много те моля да не ме смяташ за лекомислен и разсеян човек. Ужасяващото наказание на Корнър ми подейства твърде зле, признавам го, макар всъщност той да си го заслужава. Ала иначе за самите нас изобщо не се боя. Знам много добре как стоят нещата и съм убеден, че сигурно и на теб, като на опитен уестман, ти е хрумнала същата мисъл. Тя е толкова проста, че и всяко дете непременно ще се досети.

— За каква мисъл говориш?

— Смятам, че тези диваци са изпаднали в голямо заблуждение. Ние не сме им направили нищо. Безспорно те ни бъркат с някакви други хора, които по един или друг начин са им причинили някакво зло. Бих им го казал, бих им го обяснил най-спокойно, ала те няма да ме разберат. Но ти говориш езика им, както чух преди малко, и няма да ти е трудно да им разясниш какъв голям гаф са направили. Ще го сториш ли?

— Да. Ще се опитам. Но нали сам забеляза колко е разгневен вождът. В момента не може да се разговаря с него.

— Добре, тогава изчакай до утре! Може би ще се поуспокои и ще обърне по-голямо внимание на твоите убедителни разяснения.

— Ще видим! Сега преди всичко остава въпросът как ти ще прекараш тази нощ.

— О, твърде добре, мисля аз. Ремъците почти не ме стягат, а тъй като съм изморен, струва ми се, че здравата ще си поспя.

— Тогава опитай се веднага да заспиш! Да се притиснем по-плътно, за да се топлим един друг.

— Да, приближи се! Ще съжалявам много, ако трябва да мръзнеш.

Клети, скъпи Карпио! Това добро същество искаше да ми направи същата добрина, която вече бях помислил да сторя за него. Не след дълго той заспа. Червенокожите също бяха изморени и щом Пете-е определи в какъв ред постовете щяха да застават по местата си, те се загърнаха в одеялата си. Двама души, които трябваше да бъдат сменяни на всеки час, седнаха при нас, а и за другата група пленници също бяха отделени двама пазачи. Бях много доволен, че ни разделиха по такъв начин. Доколкото можех да различа на светлината на единствения огън, който щяха да поддържат през цялата нощ, Корнър лежеше съвсем неподвижно. Съмнявах се, че е мъртъв, защото не ми се вярваше толкова прибързано да убият един пленник, чиято участ беше да умре бавно на кола на мъченията. Други подробности не можах да разбера, понеже лежахме доста далеч от него.

Нощта съвсем не премина добре за мен. Неведнъж съм спал вързан с ремъци и сигурно е, че ако бях сам, и този път щеше да е така, макар индианците да бяха проявили предпазливостта именно мен да вържат толкова здраво, че ремъците ми причиняваха болки. Но двамата ми спътници непрекъснато се будеха, както от неестественото положение на извитите на гърба им ръце, така и от твърде осезателния студ. Ако единият спеше, то другият будуваше и аз бях принуден непрекъснато да утешавам и да успокоявам.

Най-после се развидели, без да бях мигнал. Червенокожите наставаха и освободиха краката на конете си, за да ги отведат на водопой. После закусиха със сушено бизонско месо, от което имаха запаси за доста дълго време, защото, докато траеше бойният им поход, не биваше да разчитат на лов. И ние получихме от месото, само че не ни развързаха ръцете, за да се нахраним, а ни пъхаха хапки в устата, сякаш бяхме деца.

Шарана отново настоя да разговарям с вожда и да му обясня несъществуващото объркване. Трябваше да изтъкна какви ли не причини, за да докажа на нетърпеливия си приятел, че подходящото време все още не е настъпило.

Оказа се, че е невъзможно да качат Корнър на кон. След кратко съвещание решиха да построят сал, на който да го натоварят. С него щяха да тръгнат четирима души. По Потока на месото щяха да се отправят към Медисин Боу Ривър, а оттам — да навлязат в Плат Ривър и да се спуснат по нея до устието на Суитуотър, по чийто бряг ние щяхме да се изкачим нагоре.

Преди тръгване с моя жребец се разигра интересна сцена. Едва ли е необходимо да споменавам, че индианците си присвоиха нашите хубави животни, а за нас оставиха най-лошите от техните коне. Наредиха ни да ги възседнем и после здраво ни вързаха. Пете-е беше направо възхитен от моя вран жребец и го избра за себе си. Хататитла стоеше съвсем кротко и позволи на ездача да се качи на седлото. От моя страна бе напълно достатъчна една-единствена дума, за да накарам животното да му се подчинява, но тъй като нямах никакво намерение да я изговоря, жребецът направи двата скока, които си знаеше, и вождът изхвръкна от седлото и падна на земята. В първите мигове той бе слисан, но после осъзна преживения позор и отново възседна коня, с намерението този път на всяка цена да остане на гърба му. Но веднага пак се озова на земята, което така го разгневи, че ако Хататитла бе някое обикновено животно, незабавно щеше да го застреля. Пете-е можеше да направи още един опит, и още един, и сигурно пак щеше да успее да се качи на седлото, но всеки път с още по-голяма сигурност и бързина щеше да бъде хвърлян на земята. За да съкратя тази сцена, смуших коня, на който седях, да се приближи и сякаш говорейки на себе си, но така, че да може да я чуе Хататитла, казах само думата „невис“.

Жребецът сви уши назад и оттук нататък бях сигурен, че няма да позволи на никого да го яхне. Веднага щом вождът отново протегна ръка към него, конят се опита да го ухапе и започна да рита. Притекоха се неколцина индианци, за да помогнат на Пете-е. Тогава Хататитла се изправи на задните си крака и като тръгна към тях, размахвайки предните си копита, бързо ги разпръсна. Не позволи да хванат и юздите му. Опитаха какво ли не, но безуспешно. Най-сетне вождът се видя принуден да ме развърже и да ме остави да възседна собствения си кон. След това потеглихме на път.

За мое нещастие Пете-е ме смяташе за толкова опасен човек, че нареди да ме разделят от Рост и Карпио. Изглежда си мислеха, че с тях мога да обсъдя някой план за бягство. От двете ми страни яздеха по двама пазачи, които нито за миг не ме изпускаха от очи. Всичко това можеше да ми е напълно безразлично, ако не се тревожех за моите спътници. А те бяха отведени дори начело на колоната, докато мен оставиха в самия й край. И понеже червенокожите яздеха по своя обичаен маниер в индианска нишка, успях да видя Рост и Карпио чак вечерта.

През целия ден се спускахме по долината на Плат Ривър. Малко след пладне минахме покрай масивния Пирамид Пийк, а следобед на едно място, точно срещу устието на Санд Крийк, зърнахме сала с Корнър и неговите пазачи. Санд Крийк не бива да се обърква с веднъж вече споменатия Биг Санди Крийк, който

се влива в Грийн Ривър.

Отначало искахме да стигнем до устието на Суитуотър, но тъй като неочаквано салът се изпречи пред очите на вожда толкова навреме, той нареди да го спрат, за да се прехвърлят с него хората му на другия бряг на Плат, което никак не беше лесно, ала все пак премина без злополучни инциденти. Когато салът спря на брега, Корнър, който междувременно се беше посъвзел, бе качен и вързан върху един кон. После продължихме да яздим до Арканзас Крийк, който се спуска от планините ферис. Спряхме на брега му, за да бивакуваме.

Както вече споменах, едва там отново видях Рост и Карпио, но не ми позволиха да се приближа до тях, тъй че само веднъж успях да им кимна успокоително. Карпио изглеждаше твърде отпаднал. Безкрайно ми беше жал за него, ала не бях в състояние да направя каквото и да било за приятеля си.

Въпреки ремъците тази нощ спах непробудно. Продължихме пътя си още призори, и то в същия ред, както и предишния ден. Останах разделен от спътниците си. Ездата ни беше много напрегната и изморителна, защото трябваше да се прехвърлим през няколко реки. Последователно прекосихме Ангуа, Чери, Уиски, Мъди, Тоуау, както и Котънуд Крийк и най-сетне спряхме да пренощуваме на брега на Крукс Крийк, където се намирахме между Зелените планини на юг и Гранитните планини на север. Тази вечер дори не можах да кимна или да махна с ръка на моя Карпио, толкова далеч ме държаха от него и Рост. А когато на следващото утро отново ме вързаха върху коня, двамата заедно с пазачите си вече бяха прехвърлили реката.

Оттук нататък чак до следобеда продължихме почти право на запад. Яздихме между реката Суитуотър и Антилоуп Хилс, като стигнахме толкова близо до Южния проход, че спряхме да лагеруваме на мястото, където се сливат Уилоу Крийк и Суит-уотър.

И през този ден ми беше невъзможно да поздравя другарите си. Безпокоях се за тях и особено за Карпио. Тук, високо в планините, беше много студено и имаше сняг. При други обстоятелства величествените и завладяващи пейзажи на тези високи планини щяха да ми направят дълбоко впечатление, но така цялата им красота бе загубена за мен. На следващия ден преминахме през Южния проход и започнахме да се спускаме по брега на Пасифик Крийк.

Още по обяд забелязах, че предстои нещо важно. Затегнаха ремъците ми още по-здраво и към моите четирима пазачи се присъединиха още двама, тъй че вече станаха шестима. Но в замяна на това изчезнаха всички, които яздеха пред нас. Ето защо си направих извода, че сме съвсем близо до целта си. Останах сам с шестимата кървави индианци, докато Пете-е заедно с всички други избърза напред, за да стигне до лагера на враните преди мен и да ги подготви за пристигането на един толкова важен пленник.

Въпреки това вътрешно бях съвсем спокоен. Но дори и да имах някакви по-особени тревоги, тъкмо в този момент се случи нещо, което веднага ме накара да забравя всичките си грижи. Току-що бяхме прекосили една тясна котловина, когато проехтя изстрел. Откъде? Това можеше да различи само моят слух, понеже стръмните скали многократно повториха силното ехо от гърмежа. Беше моят Мечкоубиец, чийто глас познавах тъй добре. Винету беше стрелял, за да ме уведоми, че е близо по петите ми. Сега можеше да поеме този риск, защото в околностите на бивака на враните един изстрел едва ли щеше да направи някому впечатление, тъй като повечето индианци сигурно се скитаха наоколо, за да ловуват. Бях убеден, че вождът на апачите се е промъквал тайно съвсем близо до всички наши досегашни биваци, ала не е могъл да намери удобен случай, за да осъществи бягството ни. Навярно главната причина за това бе обстоятелството, че не бях заедно с Рост и Карпио, а Винету искаше да ни освободи и тримата.

Колкото повече напредвахме, толкова по-често се натъквахме на следи от конски копита и човешки крака, които не бяха от избързалите напред кървави индианци, а бяха отпечатъци, оставени от упсароките. Най-сетне те взеха да се кръстосват, идвайки от всички посоки, и от това заключих, че лагерът им е съвсем наблизо. И наистина, когато се измъкнахме от теснината между две стръмни възвишения, ние го съзряхме точно пред нас, разпрострял се върху малка открита равнина, чийто диаметър на всички страни бе най-много една английска миля.

Бях учуден, че не се виждаше нито една шатра. Тук, високо горе, сред покритите със сняг планини, и то в това напреднало годишно време, в тези чужди и непознати за индианците врани местности, да се подслониш само в голи, грубо направени колиби от клони, които още отсега предлагаха само половинчата закрила срещу лошите атмосферни условия?! За мен бе напълно необяснимо защо враните бяха избрали този късен сезон за бойния си поход. С бушуващи снежни бури зимата можеше да ги връхлети още днес или утре и да направи невъзможно завръщането им в Ларами Плейнс. И тогава? Дали тези непредпазливи хора не разчитаха на сигурната си победа над шошоните, след което можеха да прекарат зимата в техните добре защитени села? Но в такъв случай те непростимо се бяха излъгали в качествата на нашия приятел Ават Ния, вожда на змиите!

В лагера не се забелязваше и следа от някакъв ред и порядък. Нямаше улички, колибите не бяха построени в редици. Всичко бе така разхвърляно, както, да речем, къртичините на една поляна. В момента на пристигането ни всички колиби, както и свободните места между тях, бяха безлюдни, понеже индианците се бяха събрали и строили пред бивака си, за да наблюдават нашето приближаване. Бяха на коне, накичени с всичките си оръжия, и образуваха две редици, между които трябваше да премина на моя жребец. В самия край на редиците беше застанал предводителят на кикатсите Яконпи Топа заедно с другите вождове на упсароките. Пете-е също беше при тях. Огледах бързо и внимателно всички индианци и прецених числеността им приблизително на най-малко шестстотин души.

Нека читателите не си мислят, че докато преминавах между тях на коня си, съм свел глава със смутена физиономия от срам заради това, че се намирам в плен. Напротив, с изпитателен поглед открито ги гледах право в очите и в изрисуваните с бойни цветове лица и дори позволих на моя вран жребец да мине между тях с онази лека и грациозна стъпка, която толкова много му отиваше. Червенокожите седяха на конете си съвършено неподвижно. Лицата им бяха сякаш издялани от камък, но в очите им искреше живот. Не чух нито една дума, нито един вик, докато най-сетне спряхме пред вождовете. Те също бяха на коне. Лицата им лъщяха от боите, приготвени с мас, а украсата им от пера се спускаше по гърбовете им чак до задницата на конете. Когато дръпнах поводите на жребеца си пред тях и без да обръщам никакво внимание на Пете-е, впих погледа си право в очите на Якон-пи Топа, с тон на владетел, пред когото се е изправил най-окаяният му поданик, той ми каза:

— Какво си мислеше Поразяващата ръка, докато яздеше между редиците на тези храбри воини?

— Мислех си за могъщите императори и крале на моето отечество, които при пристигането си в някой град са били посрещани от воини съвсем по същия начин.

— Уф! Поразяващата ръка се сравнява с прочути владетели, а ръцете и краката му са вързани с ремъци.

— Аз се гордея с тях, защото те не ме позорят, а са едно доказателство за страхливостта на онези, които, макар да бяха сто на брой, не се осмелиха да ми излязат открито, а ме нападнаха и повалиха в гръб от засада в храстите.

— Уф! Нима един пленник има право да изговаря такива думи?

— Пленник ли? Нека вождът на упсароките кикатса Яконпи Топа ми каже кого има предвид с тази дума?

— Теб! — отвърна ми той учудено.

— Мен? Мен ли смяташ за пленник?

— Уф, уф! Ръцете ти са извити на гърба, а и краката ти са вързани с двоен ремък под корема на коня. Нима си освободен?

— Свободен съм!

— Вай а ке — какви думи! Виждам гордостта по челото ти и дързостта в погледа на очите ти, но свободата, с която се хвалиш, нея не я виждам.

— Никога не съм бил враг на кикатсите и винаги съм помагал на воините на упсароките в борбата им срещу сиусите, които, макар да се родеят с тях, са техни смъртни неприятели. Така ли е, или не е?

— Уф! Поразяващата ръка говори с много дързък език, но каквото каза е истина.

— Признаваш, че е истина, следователно от мига, когато дойдох при вас, съм вече свободен воин.

— Ти си пленник на нашия съюзник.

— Кой е той? Не го познавам.

— Той е Пете-е, вождът на кървавите индианци.

— Pshaw! Той ли твърди, че съм негов пленник?

— Така ни каза.

— Излъгал е. Ще му покажа дали съм пленник, или свободен човек. Отворете широко очите си, вие воини на упсароките! Ча!

Който познава индианците добре, знае как може да ги спечели. Нищо друго не им прави такова силно впечатление, както смелата постъпка, а основателната гордост им харесва дори и ако е проявена от най-върлите им врагове. Да, наистина бях вързан. Ръцете ми бяха извити на гърба, а краката ми — вързани под корема на коня с двоен ремък, ала аз познавах моя вран жребец и се уповавах на късмета си. Зад гърба ми бяха шестстотинте индианци, а пред себе си виждах обезлюдения лагер. Между него и мен се намираха само вождовете, които не очакваха подобен номер. Думата „ча!“ беше подкана за Хататитла да скочи или да се втурне напред. Извиквайки тази дума, аз го притиснах здраво с бедра, наведох се напред й той полетя между Пете-е и неговия втори вожд, като разблъска конете им настрани. След повторно притискане с бедра и поощрителния вик на апачите „атсе!“ враният жребец направи още няколко скока, с които не само се измъкнахме от обкръжението на вождовете, ами стигнахме и до първите колиби. Великолепното животно влетя в лагера. За няколко мига подир нас настъпи пълна тишина, ала после се надигна такъв вой, който ми е трудно да опиша. Не видях последвалата сцена, но по-късно ми я описаха: всичките шестстотин индианци се втурнали към лагера, за да ме преследват. Никой от тях не искал да остане по-назад от другите. Това предизвикало такъв невъобразим хаос и объркване, при които всички взаимно си пречели. Много от конете останали без ездачи. Започнало се истинско боричкане и не минало без наранявания. Някои от колибите били повредени или изцяло съборени. Някои индианци изгубили части от облеклото си и други предмети, хвърчали пера от украшенията им, накратко, един-единствен човек, когото смятали за пленник, обърнал целия лагер с главата надолу, а обитателите му докарал до такова състояние, което едва ли някой предполагал, че е възможно.

Тъй като ръцете ми не бяха свободни, за мен не беше дреболия да се провра в галоп между безредно разхвърляните колиби, но успях благодарение на моя Хататитла, който, изглежда, отгатваше всичките ми мисли. Отвъд последната колиба започваха ниски храсталаци. С пукот и силно пращене навлязох сред тях и ги прекосих. Последва тясна горска ивица, през която яздих по-бавно. След това откъм лявата ми страна видях да се простира продълговата открита тревиста площ, която извиваше във формата на дъга. Тя ми беше добре дошла. Полетяхме по нея отново в пълен галоп. По едно време попаднахме на дребен камънак, покрит с пълзящи растения. Казах на жребеца няколко ободрителни и приятелски думи и той успя да се справи с тази трудност. Свърнахме още малко наляво и пак ни се изпречи гора, но за щастие дърветата й растяха по-нарядко. Навлязохме сред тях и продължихме, докато предположих, че вече сме описали полукръг около лагера. След като достигнахме края на гората, за моя радост отдясно забелязах двете възвишения, между които се бяхме промъкнали, преди да се покаже бивакът на индианците пред очите ни. От лявата ми страна се простираше лагерът с неговите колиби. Там не се виждаше жив човек, понеже всички бяха тръгнали да ме гонят. Жребецът ми се понесе покрай колибите и най-сетне се спря на съвсем същото място, откъдето започна тази нечувана и невиждана лудешка и смела езда.

Хататитла застана толкова спокойно, сякаш изобщо никога не беше мърдал оттам. Само с неколкократното рязко отхвърляне на красивата си глава той ми показа, че цялата работа много му беше харесала. Беше се държал несравнимо, превъзходно. Колко ми се искаше да го потупам или да го погаля по шията, за да му докажа признателността си, но можех да го милвам и прилаская само с думи. Ала той и така ме разбра.

Онзи, който не е притежавал такъв кон, едва ли ще повярва, че при дадени обстоятелства човек не би се поколебал да рискува дори и живота си заради едно толкова благородно животно.

Ето че в този момент отсреща, откъм гората, откъдето се бях измъкнал преди малко, се дочуха гласове. Крещяха толкова силно, че ясно стигаха чак до мен. После един по един започнаха да се появяват конници — двама, петима, десет, двадесет и тъй нататък. Следваха дирята ми, която отново ги водеше към лагера. В този миг се стъписаха, защото ме видяха. Поотделно или на групи гората бълваше все повече и повече ездачи. Те приличаха на разпръснат казашки полк, отправил се към сборното си място — натам, където се намирах аз.

Първите индианци, които стигнаха до мен, не знаеха какво да правят и как да се държат. Счетоха за най-добре да не казват нищо, но така да ме обградят, че да ми е невъзможно повторно да си пробия път между тях. Кръгът им ставаше все по-тесен и по-гъст. Накрая така ме притиснаха от всички страни, че се опитах с думи да спечеля малко пространство.

— Нима синовете на упсароките са като мухите месарки, които човек трябва да духа дори от устните си, за да се махнат, или са воини, които не смятат, че са необходими шест пъти по сто души, за да пазят един-единствен конник? Нека онзи, който не е досадно насекомо, се отдръпне и направи място на Поразяващата ръка!

Тези думи подействаха веднага. Хората отстъпиха назад, кръгът се разшири и направи път на вождовете да се промъкнат до мен. Святкащият поглед на Пете-е с коварен израз се впи в лицето ми, ала той не каза нито дума. Вторите и третите вождове останаха безмълвни, понеже нямаха право първи да заговорят. Точно пред мен Яконпи Топа дръпна юздите на своя все още пръхтящ от напрежение кон и изпълненият му с възхищение поглед се спря върху моя жребец. В този миг животното бе за него по-важно от ездача. Попитах го:

— Е, доказах ли, че мога да бъда свободен когато пожелая? Той не-ми отговори веднага, а първо се обърна към Пете-е с думите:

— Пете-е, вождът на кървавите индианци, се намира в лагера на воините на упсароките. Когато дойде, той ми каза, че води със себе си Олд Шетърхенд, за да ни го предаде като пленник. Такава ли е все още неговата воля?

— Да — отвърна му той. Тъй като Пете-е съдеше за другите хора по себе си, бе навярно убеден, че и предводителят на упсароките също е разгневен от дръзкия ми номер и че ще се отнесе към мен с двойно по-голяма строгост. Затова добави: — Той е ваш, за да може събранието на вождовете и възрастните воини да вземе решение от какъв вид смърт да умре.

Тогава Яконпи Топа отново се обърна към мен:

— Да, Поразяващата ръка наистина доказа, че може да бъде свободен, когато пожелае. Ние нямаше да го догоним, понеже конят му е възможно да бъде настигнат само от жребеца на Винету, вожда на апачите. Ремъците нямаше да са за него никаква пречка, защото воин като Олд Шетърхенд знае много добре как да се отърве от тях, когато няма кой да му попречи. Нали белият ловец чу, че го предават на нас?

— Да. Но кой се осмелява да ме смята за предмет, който може да бъде даден и взет също като някой подарък?

— Нека Поразяващата ръка не се гневи, а да слуша какво ще му кажа! Бил е пленен от стотина неприятели и те са го докарали при нас. Тук той завари шест пъти по сто воини и се вгледа в лицата им. Неговият поглед е открит, а устата му говори истината. Силен е като мечката, която напада лице в лице. Искрен е като цветето, което не затваря и не крие чашката си. Но той е и умен като никой друг бледолик и няма да иска от мен онова, което не мога да му дам. Той предприе изненадваща и дръзка езда и тя изпълни с удивление събралите се тук воини. Поразяващата ръка можеше да се спаси, но се върна доброволно, понеже знае, че синовете на упсароките се възхищават от смелите постъпки и умеят да правят разлика между честния и коварния неприятел. Доверието му към нас няма да бъде измамено. Той чу, че нашият съвет ще реши съдбата му. Дотогава трябваше всъщност да бъде предаден вързан на пазачите си, за да го надзирават, но ако ми обещае до решението на събранието да не напуска лагера ни без съгласието ми, както и да не прави нищо против волята ми, тогава още сега ще сваля ремъците му и той ще може да живее в една от колибите, която ще му посоча.

Това беше много повече от очакваното на първо време. Ето защо не се поколебах и отговорих:

— Яконпи Топа, великият вожд на кикатсите е храбър воин, мъдър баща на своето племе и справедлив съдия на всички обвиняеми. Горд съм, че мога да живея в неговия лагер, само че нека той ми отговори на няколко въпроса!

— Нека Олд Шетърхенд ги зададе!

— Когато се разхождам наоколо без ремъци, ще мога ли да разговарям с двамата млади бледолики, които бяха с мен, когато подло ни нападнаха в гръб?

— Да.

— Ще трябва ли пред съвета да бъда отново вързан?

— Да.

— Обещанието, което ще дам, ще бъде ли в сила и през деня на събранието, независимо от това, какво ще реши то?

— Не.

— Тогава чуй какво ще ти кажа! Обещавам до произнасянето на присъдата да не напускам лагера и да не правя нищо, което ти не би одобрил. По време на съвета ще позволя да ме вържете. Но нищо повече не обещавам. Ако воините и старейшините не решат да ми върнат свободата, както и свободата на другите двама бледолики, и всичкото ни имущество, което ни беше отнето, то аз ще рискувам дори и живота си, само и само да се освободим. После няма да пощадя и нито един упсарок. Изпречи ли се на пътя ми, принуди ли ме, ще го убия. Аз казах! Хау!

— Поразяващата ръка говори като истински мъж — отвърна вождът. — Именно заплахата в последните му думи ни дава увереността, че ще спази казаното преди това. В него няма нито притворство, нито лъжа. Затова ще го развържем!

Той слезе от коня и със собствените си ръце започна да сваля ремъците ми. Но тогава до нас си проби път Пете-е и извика:

— Защо не питате и мен, вожда на кървавите индианци? Този бледолик е смъртен враг на племето ми. Предадох ви го, за да бъде ваш пленник, а ето че сега го освобождаваш!

— Нека моят брат Пете-е не се гневи напразно — отвърна Яконпи Топа. — Така е уважена и твоята воля, а също и моята. Твоята е уважена, защото Поразяващата ръка остава пленник, а моята — защото не е вързан с ремъци, а е обвързан с дадената дума. В деня на съвета отново ще му сложим ремъците.

— Той няма да удържи на думата си!

— Ще я удържи!

— Уф! Нека отговорността падне върху теб!

Вождът на кикатсите ме развърза и аз слязох от коня. Пете-е не можа спокойно да го понесе. Той сви юмруци и заплашително ги размаха.

— Ако това куче се осмели един-единствен път да ми се изпречи в лагера, ще го застрелям на място!

Не го удостоих дори с поглед, а се обърнах към Яконпи Топа, показвайки му ръката си:

— Чувал ли е някога вождът на кикатсите за тази ръка?

— Да — потвърди той. — Само с един удар тя може да убие дори най-силния воин.

— Казали са ти истината. Моите оръжия са ми отнети, но нямаше как да ми вземат юмруците. А сега чуйте ме, храбри воини на упсароките! Преди малко бях принуден да понеса думата „куче“. Заплашиха ме и с куршум. Устата, от която още веднъж чуя подобни думи, няма да се отвори повече в този живот. А човекът, който, докато се намирам тук, вдигне срещу мен оръжие без разрешението на вожда на кикатсите, може да е сигурен, че го е държал за последен път в ръката си. Така ще го просна с един удар на земята, че ще се строполи като пън и никога няма да стане. Аз пак казах! Хау!

Наоколо се възцари дълбока тишина. Но ето че неочаквано Пете-е избухна в подигравателен смях и след малко каза:

— Нима мислиш, че се боя от ръката ти? Хайде, вдигни я срещу мен, когато копитата на коня ми те смачкат!

Неговата заплаха беше съвсем сериозна. За да я приведе в изпълнение, той толкова бързо пришпори коня си и го накара да връхлети върху мен, че аз едва намерих време да отскоча встрани. Но още в следващия миг светкавично пъхнах показалеца и средния си пръст в ноздрите на животното. Натиках ги колкото бе възможно по-навътре и стиснах муцуната му с цялата си ръка. С една бърза крачка се озовах до врата на коня… Последва рязък натиск на пръстите ми в ноздрите нагоре, при който муцуната му се вдигна, а след това и силен тласък назад, който подкрепих с мощно дръпване за гривата с другата си ръка и… животното приклекна на задните си крака. След още едно силно натискане на пръстите, то падна на колене. Вождът на кървавите индианци изхвръкна от седлото. Веднага го ударих с юмрук в главата, след което той остана да лежи неподвижно, докато конят му с мъка се изправи на крака и застана до него, като трепереше с цялото си тяло и страхливо пръхтеше.

— Уф, уф! — разнесоха се наоколо възклицания от устата на смаяните червенокожи.

— Уф, уф! — възкликна и Яконпи Топа. — Мъртъв ли е?

— Не е, защото искаше само да ме прегази с коня си, а ето че самият той лежи на земята. Скоро пак ще се съвземе. Но ако ме беше обидил или ако беше посегнал към оръжията си, нямаше вече да е жив. Аз държа на думата си.

— У ф! По такъв начин да повалиш кон! Никога не сме виждали подобно нещо!

— Pshaw! Всеки може да го направи. Необходима е повече сръчност, отколкото сила. Ако искаш, ще ти покажа как става.

— Да, трябва да се науча! Но какво искат тук тези воини? Въпросът му беше отправен към кървавите индианци, които се бяха стълпили наоколо и сипеха закани срещу мен.

— Той посегна на Пете-е, нашия вожд, а това изисква кръв. Той трябва да умре! — извика старият воин, който край Потока на месото бе седял до предводителя на кървавите индианци.

— Отстъпете назад! — заповяда кикатсът. — Поразяващата ръка е както под моята закрила, тъй и под закрилата на моите воини. Нима искате да ни принудите да вдигнем срещу вас оръжие? Взаимно да се избият съюзници, само защото вашият вожд е забравил, че тук, в този лагер, заповядвам единствено аз?

— Тогава ние не можем да останем да живеем в лагера на упсароките, а ще си построим наш собствен. Ще се подчиняваме само на вожд от нашето племе.

— Моят брат каза умни думи — отвърна Яконпи Топа. — В един лагер не може да има двама вождове, всеки от които желае да заповядва. Направете си ваш бивак!

Старата лисица не беше очаквал подобен отговор. Край Потока на месото се беше обявил за предаването ни на враните, което бездруго едва ли бе възможно да се избегне. Вероятно беше вярвал, че въпреки това съдбата ни щеше да зависи от волята на Пете-е, понеже щяха да придадат решаващо значение на неговия глас. А сега, когато обстоятелствата се бяха изменили в благоприятна за мен посока, със заканата да си направят собствен лагер той се опита да окаже натиск върху вожда на кикатсите и да го настрои срещу мен. Но това, че макар и без да прозре неговите намерения, Яконпи Топа му се беше опънал, направи плановете му на пух и прах и той така се ядоса, че допусна непредпазливостта да си послужи със следната заплаха:

— Ако нашият вожд Пете-е няма да живее при воините на упсароките, той няма и да се бие заедно с тях срещу шошоните.

При тези думи лицето на кикатса придоби онова каменно изражение, което бе признак за едва сдържан гняв.

— Моят брат от свое име ли говори, или от името на вожда си? — попита го той.

— И от негово име, и от мое, а и от името на всичките ни воини.

— Значи Пете-е иска да заповядва тук, а ако не може, ще ни откаже помощта си, тъй ли?

— Да. Ти ще изгубиш нашите сто храбри воини, и то само заради ей този бледолик, който винаги е бил ваш и наш неприятел. И тъй като ние не сме дошли толкоз отдалече, за да се върнем у дома без бой и плячка, лесно е да се предвиди какво решение ще вземе после нашият вожд.

— Какво?

— Ще ви изостави и ще ни поведе към шошоните, за да им помогне в схватката срещу вас.

— Уф! Нека воинът на кървавите индианци ми отговори на няколко въпроса! Защо изровихме секирата на войната срещу шошоните?

Той не наричаше повече стария „моя брат“, а „воинът на кървавите индианци“. Изглежда, че избухването на гнева му нямаше много да закъснее. Старият воин отвърна:

— Защото шошоните убиха шестима упсароки.

— Откъде научих за това злодеяние?

— Аз ти го казах. Присъствах на убийството, но не успях да го предотвратя, понеже бях твърде далече.

— Значи твоята уста и твоите думи ни накараха да тръгнем на боен поход, за да накажем шошоните. Твоята уста ни подкани да си отмъстим. Твоята уста нарече шошоните страхливи и подли вонящи убийци и ни обеща помощта на воините ви. Твоята уста ме увери, че тези воини ще се подчиняват само на моите заповеди. Но ето че сега идва вашият вожд Пете-е и настоява аз да се подчинявам на него и понеже не съм съгласен, ти ме заплашваш, че ще преминете на страната на нашите врагове, които ти просто се чудеше с какви по-лоши думи да очерниш.

— Само заради този бледолик, когото искаш да ни отнемеш!

— Ами! Ако тук вместо тебе стоеше вашият вожд и ако думите ти бяха излезли от неговата уста, щях да му отговаря с томахока си, но тъй като не си вожд, ще ти кажа нещо, което нека бъде само за твоите уши. И така, слушай! Ако само заради този бял воин искате да си отидете, вървете си! Главата и десницата на Олд Шетърхенд струват повече от ръцете и главите на сто кървави индианци. Това е, което ми се щеше да ти кажа на теб, а не на вожда ви. Но ако искаш да му го съобщиш, направи го! А сега или си вървете, или си постройте колиби нейде наблизо! Ваша воля! А какво ще става с Олд Шетърхенд, това ще реши съветът, в който ще участва и Пете-е, но без никой друг от вашите хора. Моите воини са наоколо и ще внимават да не пускат в лагера никой друг от кървавите индианци освен Пете-е. Аз казах. Хау!

Той му обърна гръб и ми направи знак с ръка. Хванах юздите на Хататитла и тръгнах подир кикатса, не малко зарадван на този нов успех в усилията ми да не позволя да се отнасят към мен като с грийнхорн.

Яконпи Топа ме заведе до центъра на лагера, където имаше една колиба, която бе по-голяма от останалите. Двете забити в земята пред входа й копия, украсени с пера, издаваха, че е неговата колиба. Спънах коня си и двамата влязохме вътре.

Вътрешността й не предлагаше никакви удобства. „Обзавеждането“ се състоеше от една-единствена вещ — проснат на земята конски чул.

— Нека Олд Шетърхенд седне и почака тук, докато наредя да му построят колиба! — каза ми той и излезе.

„Олд Шетърхенд!“ Де да можех да докарам нещата дотам, че вместо с това име вождът да започне да се обръща към мен с думите „моят брат“! Къде ли бяха Рост и Карпио? Ами Корнър и неговите съучастници? Дали и Хилър беше тук? Особено последният въпрос имаше в момента за мен голямо значение. Хилър не беше убиец. Ако действително бе участвал в убийството на шестте врани, то сигурно го бе направил при самоотбрана. Ако се намираше в този бивак, тогава, каквато и участ да му отредеше съветът, аз бях твърдо решен да го освободя. В този момент не можех да предприема нищо. Трябваше просто най-търпеливо да изчакам и напълно спокоен, това и взех да правя, още повече че заедно с другите предимства бях извоювал едно друго много важно предимство от морално естество, съдържащо се в думите на Яконпи Топа, че съюзът с мен бил за предпочитане пред съюза със стотина кървави индианци.

Когато не след дълго той се върна в колибата, заедно с него дойдоха двама червенокожи, които сложиха на земята няколко продълговати предмета, увити в одеяла. Те ги сложиха на земята и после се отдалечиха. Вождът седна срещу мен и доста време ме оглежда с неприкрито внимание. Изглежда, изчакваше да подема разговора, ала аз добре знаех какво дължа както на себе си, тъй и на името си и мълчах. Затова той най-сетне започна с въпроса:

— Поразяващата ръка беше заедно с Винету, нали?

— Да — отвърнах аз.

— А къде се раздели с него?

— Едва ли е необходимо тепърва да го казвам на храбрия вожд на кикатсите, защото той несъмнено го е научил вече от кървавите индианци и от техните пленници.

— Уф! Олд Шетърхенд е прав. Къде ли се намира в момента вождът на апачите?

— Мислиш ли, че дори и да знаех, щях да ти го кажа, след като съм твой пленник?

— Не, нямаше. Апачът сигурно ще положи всички усилия да те освободи от плен, нали?

— Pshaw! Не се нуждая от помощта му, но навярно на теб би ти била необходима подкрепата му.

— Уф! На мен ли?

— Да.

— Поразяващата ръка никога не казва нещо, което не може да докаже. Готов съм да изслушам основанията за това твърдение.

— Много са прости. Ти имаш намерение да воюваш срещу шошоните и разполагаш с шестстотин души. На стоте кървави индианци още отсега не бива да имаш доверие. А шошоните могат да съберат над десет пъти по сто воини.

— Че нима са се събрали вече? Знаят ли шошоните за идването ни, знаят ли къде се намираме в момента?

— Мислиш ли, че не са изпратили съгледвачи?

— Те се изпращат само тогава, когато се знае, че някой е решил да воюва срещу теб.

— Шошоните не го ли знаят? Наистина ли вярваш, че такъв голям отряд от шестстотин воини може да мине през планините, без някой да ги забележи? Почти преди месец, далеч оттук, в градовете на бледоликите се разправяше, че враните се канят да потеглят на боен поход срещу змиите. Щом чак там са го узнали белите, нима смяташ, че и змиите не са недочули нещо за намеренията ви?

— Уф! — смутено възкликна вождът.

— Като нищо можеш да очакваш да ви посрещнат евентуално с повече от хиляда воини. Затова ти казах, че помощта на апача ще е по-необходима на теб, отколкото на мен.

— Но как ще ни помогне, след като е приятел на враговете ни!

— Също като мен и той е приятел на всички червенокожи мъже. Той остава техен приятел дори и когато са се скарали помежду си и враждуват. Винету с радост ще се съгласи да възстанови мира между вас и шошоните.

При тези думи Яконпи Топа протегна напред и двете си ръце в знак на пълно несъгласие и каза:

— Мир ли? Изровихме бойната секира, защото змиите убиха наши воини, а това злодеяние може да се изкупи само с кръв. Как може тогава да има мир между тях и нас? Дори срещу нас да се изправят и повече от десет пъти по сто шошони, ние пак няма да се изплашим от тях, понеже Вагаре Тай, военният вожд на тези хора, е едно младо псе, което още не знае да хапе.

— Не забравяй, че макар Ават Ния, върховният вожд на шошоните, да е принуден от своята възраст да си остане у дома, той несъмнено е дал на младия вожд своите съвети, предал му е много от собствения си опит.

— Каква полза от чужд опит, щом го нямаш в собствената си глава? А пък вожда на апачите ще посъветвам и докато трае бойният ни поход да остане онова, което е според собствените ти думи, а именно — приятел на всички червенокожи мъже. Ако застане на страната на шошоните, тоест срещу нас, той няма да е повече това, за което се представя, а ще стане наш враг и следователно не бива да очаква от нас пощада. Къде узна Олд Шетърхенд за предстоящата ни война с шошоните?

— Далеч долу в равнината, където са земите на бледоликите.

— А защо се е изкачил чак до тук?

— За да помогна на шошоните в борбата им срещу вас.

— Уф! — възкликна вождът повече учудено, отколкото гневно. — Поразяващата ръка ми го казва толкова откровено?

— Аз съм воин и ти си воин. И двамата сме твърде горди, за да си служим с лъжи.

— Уф! Поразяващата ръка говори много дръзко, но точно, затова трябва да го уважавам. Знае ли той защо изровихме бойната секира срещу шошоните?

За да не му кажа една неистина, отвърнах уклончиво:

— Все още не съм се срещал с шошоните. Може би ще го науча от теб.

— Тези кучета застреляха шестима от воините ми.

— Дали е истина?

— Да. Нали и ти самият го чу преди малко от стария воин на кървавите индианци, който всичко е видял.

— Кой друг е бил свидетел на убийството?

— Само той и неколцина от хората му.

— Смяташ ли, че на него всичко може да му се вярва?

— Че защо да се усъмнявам в думите му?

— Всяко съмнение може да има най-различни основания. Този стар воин не ми прилича на човек, комуто можеш да имаш пълно доверие. Не е изключено да приписва на други хора собствените си деяния. Ти разследва ли случая?

— Не беше необходимо. Моите шестима воини бяха тръгнали да събират кожите от какви ли не животни, които бяхме натрупали и скрили на различни места. Най-напред открихме труповете им, а после намерихме и кожите при шошоните. Това доказателство не е ли достатъчно?

— Хмм! Колко бяха тези шошони?

— Четирима. Те умряха на кола на мъченията.

— Съвсем сами ли са били?

— Не. С тях е имало и един бледолик.

— Той не се ли казва Нана-по?

— Уф! Нима Поразяващата ръка го познава?

— Да. Но знам и други неща.

— Какви?

— Кожите, които сте намерили при шошоните, са тяхна собственост или пък са били на Нана-по, който ги е купил от тях. Не са били кожите, отнети от твоите шестима убити воини.

— Уф! — повторно възкликна той.

— Следователно твърде е възможно — продължих аз — вашите хора да не са били застреляни от шошоните и от Нана-по.

— Поразяващата ръка говори неразбираеми за мен неща.

— Ти си изпратил писмо до жената на Нана-по, нали?

— Да. И това ли знаеш?

— В писмото искаш за освобождаването на мъжа й до четири месеца да получиш толкова пушки, колкото дни има годината.

— Така е. Кой го е казал на Поразяващата ръка?

— Жената на Нана-по. Аз прочетох писмото ти и дойдох, за да поговоря с теб за тези пушки.

— Значи ти си пратеник на жената?

— Да.

— Уф, уф! Кой можеше да си го помисли, когато те доведоха тук като пленник! Готов съм да чуя какво има да ми казва Поразяващата ръка за пушките, които поисках.

Той ме погледна очаквателно в очите. Отговорих му с най-любезната си усмивка, а после и с думите:

— Убеден съм, че Яконпи Топа има голямо желание да узнае какво ще му кажа по този въпрос, но за съжаление съм принуден засега да го помоля за повече търпение.

— Защо?

— Когато става дума да се откупи пленник, първо трябва да се установи дали той е заслужил пленничеството си. Следователно се налага да ми разрешиш да проверя как стоят нещата.

— Уф! — възкликна той неодобрително.

— И във връзка с това да поговоря с Нана-по.

— Уф, уф!

— А сега чуй особено внимателно какво ще ти кажа: дори и в случай, че ти платя със споменатите пушки, ще ти платя само веднъж.

Върху последните пет думи наблегнах с по-особен тон. Вождът добре ме разбра, но все пак попита:

— Какво иска да каже Поразяващата ръка?

— Ще ти дам пушките едва в мига, когато ми бъде предаден и пленникът.

— Поразяващата ръка да не би да мисли, че ще го измамя?

— Мен сигурно няма да измамиш. Заедно с Нана-по е имало и други шестима бледолики. Къде са те?

— Не знам.

— Добре! Когато говоря за пушките, имам предвид само случая, че Нана-по действително се е провинил в нещо, което трябва да бъде откупено с исканите от теб оръжия. Вече споменах, че все още нищо не е доказано и тепърва е необходимо всичко да се провери. А сега следва и най-важното: към един пратеник трябва да се отнасяте като към свободен човек, но аз съм пленник. Следователно не мога да разговарям с теб за пушките, преди да сте ме освободили.

— Уф! — възкликна Яконпи Топа, безкрайно изненадан от този последен коз, който толкова неочаквано изиграх.

— Да — продължих аз, — ако вашият съвет не реши да ми върне свободата, то за пушките и дума не може да става. Хау!

Един индианец трябва да умее да прикрива чувствата си и Яконпи Топа също положи усилия да не издаде, че бе смутен от моето условие. За да се избави от смущението си, той си послужи с първата хрумнала му мисъл, която му се стори най-подходяща в случая:

— Олд Шетърхенд не бива да се оплаква. Вече го освободих от ремъците и макар да не мога да направя нищо против решението на съвета, все пак и по-нататък ще му докажа, че гледам на него като на пленник само на кървавите индианци.

Той отвори продълговатите вързопи. Вътре бяха пушките на Карпио, на Рост, Шепард, Корнър, Егли, както и на стария Лахнер. Освен това те съдържаха и другите им оръжия, а също и всички останали предмети, които им бяха отнети.

— Пленниците бяха предадени на нас, тъй че на първо време, докато съветът реши участта им, трябваше да получим и тяхната собственост — обясни ми вождът на кикатсите, — нека Поразяващата ръка вземе каквото му принадлежи. После ще решим дали ще има правото да го задържи, или не.

Естествено не чаках да ме подканят втори път. Зарадван, аз посегнах и взех вещите си. Още повече се засили убеждението ми, че нямаше да ни е особено трудно да се измъкнем оттук. След като затъкнах и напъхах всичко в колана и джобовете си, аз казах:

— Яконпи Топа, смелият вожд на кикатсите, постъпва много добре, като ми оказва такова доверие. По-късно ще получи и доказателства за това. Но ще заслужи и още по-голяма благодарност, ако нареди определената за мен колиба да бъде построена за трима души.

— А кои ще са другите двама?

— Двамата млади мъже, заловени заедно с мен. Те изобщо не познават Дивия запад и са толкова болни и отпаднали, че едва ли ще доживеят деня на съвещанието. Освен това и за тях също ти давам честната си дума, че без твоето разрешение няма да напускат лагера до деня на съвещанието. Те са особено добри мои познати.

— Видях ги и поисках да разговарям с тях, но не можаха да ми отговорят. Те са като птици, останали без крила. Но щом ще живеят заедно с Поразяващата ръка, който вече носи оръжията си, то ще е съвсем безполезно да задържам техните пушки и револвери. Та те и бездруго не умеят да си служат с тях.

— Така е. Дали са на едно и също място заедно с другите бели пленници?

— Не. Пете-е, вождът на кървавите индианци, ги държеше отделно от тях, затова и аз ги поставих в различни колиби.

— Ще изпълни ли Яконпи Топа споменатата моя молба?

— Да. Нека Поразяващата ръка дойде с мен, за да му покажа къде се намират двамата бледолики.

Излязохме навън. Между колибите кипеше вече доста голямо оживление. Червенокожите видяха, че пак нося ножа и револверите си, но гордостта не им позволяваше да издадат учудването си. Минахме покрай мястото, където се строеше определената за мен колиба. Тя беше вече почти готова и бе толкова голяма, че не се нуждаеше от разширение, за да побере и моите двама спътници. Те се намираха наблизо в една друга колиба. Вождът не продължи с мен. Той само ми показа жилището им и добави:

— Поразяващата ръка сигурно ще удържи на думата си и няма да предприеме нищо, което аз не бих позволил. Ако иска да ме види, знае къде да ме намери.

Той направи знак на застаналия пред „затвора“ пазач, след което червенокожият се отдалечи. Влязох вътре, без някой да ми попречи.

Рост и Карпио лежаха вързани на земята. Все още беше ден и светлината влизаше между тънките клони на стените, тъй че можех ясно да различавам всички предмети във вътрешността на колибата. Рост изглеждаше много съсипан. Продължителната езда от Потока на месото до тук съвсем го беше изтощила. Но когато погледът ми падна върху Карпио, сърцето ме заболя. Той приличаше на скелет и само след минута-две забелязах честата суха кашлица, която измъчваше болните му бели дробове.

— Сафо! — посрещна ме той с тихо възклицание. Коленичих до него и развързах ремъците му. Той улови ръцете ми, погледна ме с нежност в очите и зарадвано се усмихна. Силите му стигнаха само за това. И Рост освободих от ремъците.

— Слава Богу, че най-сетне дойдохте! — каза той. — Никога няма да забравим последните дни! Тази езда, това напрежение, умората, този глад…

— Какво? Глад ли?

— Да, от завчера не сме получавали никаква храна.

— Значи само мен са искали да вържат здрав и силен за кола на мъченията. Почакайте, ей сега ще ви донеса нещо за ядене! Изтичах навън. Само една дума бе достатъчна, за да получа каквото ми беше нужно. После се върнах в колибата и двамата ядоха… ядоха… ядоха! Беше цяло удоволствие да ги гледа човек. Същевременно Рост ми описа страданията им. После ме помоли да им разкажа какво се беше случило с мен. Шарана, който се почувства малко по-добре, ме попита:

— Междувременно сигурно се е оказало, че всичко е било просто едно объркване, нали?

— Да — отвърнах му аз, съобразявайки се със състоянието му.

— Веднага си го помислих. Е, щом се намираме при индианците, подобно нещо няма да ни се случи повече. Първобитните народи не познават думи като „разсеяност“ или „занесеност“. И тъй, свободни ли сме сега?

— Съветът на старейшините все още не е взел решение по този въпрос, но няма никакво основание да се безпокоите, понеже от само себе си се разбира, че ще ни освободят. Това е само чиста формалност. Дойдох да ви взема да отидем в моята колиба, където ще живеем заедно. Ще си получите обратно както оръжията, тъй и всички останали вещи. Това сигурно ще ви убеди окончателно, че се вижда краят на страданията ви.

Разказах им толкова, колкото сметнах за необходимо. Премълчах всичко, което можеше да ги разтревожи. След като се нахраниха, Шарана заяви, че се чувства значително по-укрепнал, и отидохме в моята колиба, завършена междувременно от индианците. Там донесох и вещите на моите другари. Червенокожите ни върнаха всичко с изключение на конете, а именно кафявия кон на Рост и дорестия жребец на Корнър, който не ми се искаше да загубим. Както научих, Пете-е не се беше съгласил да ни ги даде. Счетох, че е по-разумно да изчакам друг, по-удобен случай. Но затова пък толкова по-добре се погрижих за моя вран жребец, на който не биваше да липсва нищо.

 

Щом се смрачи, запалихме огън пред колибата и седнахме на открито. Никой от обикновените червенокожи воини не се осмели да ни досажда. Малко по-късно при нас дойде само вождът, за да ни попита желаем ли нещо. Помолих го да ми разреши да се промъкна тайно до колибата на другите бели пленници, за да ги подслушам, а когато ме попита за причината, аз му отговорих:

— Те са врагове на всички честни червенокожи и бледолики воини. Често са обирали хора и са убивали. От тях може да се очаква да извършат най-големи престъпления и вероятно в момента си блъскат главите по какъв начин да избягат. Ако чуя нещо подобно, незабавно ще ти го съобщя.

— Добре, когато останат да горят само огньовете на постовете и край колибата на белите стане тъмно, нека тогава Олд Шетърхенд се опита да чуе нещо от разговора им.

Изчаках да настъпи споменатото от вожда време. Най-сетне останаха да горят само няколко огъня около лагера, а вътре в него се възцари тъмнина. Внимателно се промъкнах до колибата, където лежаха вързани Корнър, Шепард, Егли и Лахнер. Пред нея седеше един пазач. Той беше предупреден за намеренията ми и не ми попречи. Едва ли можеше да се очаква, че пленниците ще мълчат заради него, понеже във всеки случай той не владееше английски дотам, че да долавя и разбира всяка дума. Опипвайки безшумно с ръце, скоро намерих ниско до земята един достатъчно голям отвор, за да провра в него главата си.

Пленниците не спяха. Все още разговаряха, но така, че само от време на време долавях по някоя и друга дума. А и онова, което чух, не беше от особено значение за мен. Така лежах може би около час, без да науча нищо друго, освен че Корнър изпитвал болки от врязалите се в месата му ремъци и че проповедникът чувствал голяма нужда от емфието си, което му бяха взели. Вече се канех да се оттегля, когато чух стария Лахнер да казва:

— Нямате си представа колко ме е яд, че се случи така. Всичко бяхме скроили тъй чудесно! Вярно, че този глупав хлапак, дето се нарича мой племенник, щеше неминуемо да загине, защото щяхме да го принудим да вади златните проби от дълбоката ледена вода, а туй и дяволът не може да го издържи. Но хич нямаше да е жалко за него. Та нали затова го взех със себе си! Ако резултатите от пробите се окажеха добри, по-късно щях да докарам машини. Дяволите да го вземат! Но дано да успеем по начина, който преди малко обсъждах…

— Мълчете, нито дума повече — прекъсна го Егли. — Такива неща се говорят само шепнешком, защото онзи червенокож негодник отвън като нищо може да долови някоя дума, която да събуди подозренията му. А сега нека видим дали ще можем да поспим в тази мизерна дупка!

Вътре в колибата всичко утихна и аз се отдалечих. Значи все пак Лахнер беше узнал от Корнър и Шепард, че ще трябва да се гмуркат в потока. И този стар грешник се бе оказал толкова безсъвестен човек, че бе помъкнал със себе си Карпио именно за постигане на въпросната цел. Съобщих на вожда, че пленниците действително мислят за бягство, но не съм успял да науча подробности. И тъй като нямах особено доверие на кървавите индианци, помолих го да нареди на своите постове през нощта да си държат очите отворени. Той не само обеща да го стори, а дори ме подкани и аз да участвам в обиколката на лагера и сам да дам съответните указания на пазачите.

Малко встрани от източния край на бивака ни кървавите индианци бяха построили своите колиби от клони и шума. Насочихме се първо към тази страна, за да дадем напътствия на застаналите на пост кикатси. После се спуснахме покрай северната му страна, където недалеч от първите колиби течеше тясно поточе, от което упсароките черпеха необходимата им вода. Там гореше само един огън. След като се отдалечихме от него дотолкова, че около нас стана почти съвсем тъмно, откъм поточето долових съвсем лек шум от плисък на вода. Спрях се и наострих слух. Шумът се повтори, но бе доловим само за моето ухо, защото бе толкова тих, че не беше възможно да привлече вниманието на вожда. Но на мен ми беше познат. Причинил го беше Винету. С него имахме уговорени различни сигнали, използвани според обстоятелствата.

Не биваше да отивам при него, поне не сам, защото бях обещал на Яконпи Топа да не напускам бивака без неговото разрешение. Дали трябваше да повикам Винету да дойде при нас? Докато все още размислях, а вождът учудено ми зададе въпроса защо съм се спрял, точно пред нас апачът изникна като че изпод земята.

— Уф! — изненадано възкликна кикатсът.

Аз сложих длан върху ръката му и го успокоих:

— Нека вождът на кикатсите не се плаши. Днес той ме взе под закрилата си, а сега пък той ще е под моя закрила. Това е Винету, прочутият вожд на апачите.

— Уф, уф! Винету…!

— Говори по-тихо, иначе е свършено с теб! Ще изслушаме какво има да ни казва Винету, а после пак ще се върнем в лагера. Повтарям, че няма от какво да се боиш, защото веднага ще уверя вожда на апачите, че съм напълно доволен от Яконпи Топа.

Намирахме се в доста странно положение. Бях пленник на вожда на кикатсите. Той беше изненадан от Винету на около петдесетина метра от своите воини и ако не се чувствах обвързан с даденото обещание, апачът сигурно щеше да го принуди да ме освободи заедно с Карпио и Рост.

— Моят брат Олд Шетърхенд каза право: от главата на вожда няма да падне и косъм — потвърди Винету с полувисок глас. — Аз бях съвсем близо до лагера и узнах всичко. Най-напред моят брат Олд Шетърхенд ще ми отговори на няколко въпроса, а после ще дойде ред и на Яконпи Топа. Значи моят брат Шарли е дал дума без разрешение да не напуска бивака, така ли?

— Да — отвърнах аз.

— Щом е дал дума, ще трябва да я удържи. А обещанието ти включва ли и двамата бледолики Рост и Карпио?

— Да.

— Твоят Хататитла при теб ли е?

— Да.

— Пете-е, вождът на кървавите индианци, отказа ли се да иска смъртта ти?

— Не е.

— Уф! Имаш ли някакво желание?

— Не, защото знам, че ще изпълниш всичките ми желания и без да е необходимо да ти ги казвам.

— Тогава сега ще се обърна с въпросите си към вожда на кикатсите. Говори се, че воините на упсароките са изровили бойната секира, защото шестима техни мъже са били застреляни от шошоните. Така ли е?

— Да — отговори Яконпи Топа, който все още не можеше да се съвземе от внезапното появяване на апача.

— Къде е станало това?

— Край река Салвия, която, идвайки от север, се влива в Суитуотър.

— От кого го е чул вождът на кикатсите?

— От един възрастен воин на кървавите индианци, който е видял всичко и се казва Инуйя Неема (Дългата карабина. Б. нем. изд.).

— Този старец е излъгал. Винету знае по-добре от него как е станало. Заедно с шошоните, които уж били убийците, е имало и един бледолик на име Нана-по, нали?

— Да.

— И този Нана-по ще го държите в плен, докато неговата скуоу изпрати пушки, за да го откупи, а?

— Да.

— Тогава ще ти разкажа как се е случило всичко. Нана-по купил от шошоните кожи, които трябвало да бъдат откарани до река Плат. Той и придружаващите го бледолики ги свързали в по-големи пакети, за да могат да се носят по-лесно. Великият и предвидлив вожд на шошоните Ават Ния им дал четирима воини, за да им помагат и да ги закрилят по пътя. По Суитуотър те стигнали до устието на река Салвия. Там спрели, за да се отправят към Ратълснейк Рейндж. Нана-по заедно с четиримата шошони и товарните коне, които носели кожите, избързали напред, а шестимата други бледолики изостанали, за да наловят още риба за вечеря. По-късно щели да догонят спътниците си. Но били нападнати и избити от един отряд кървави индианци, които ловували в онази местност. След като извършили убийството и ограбили мъртъвците, те решили да поемат по дирята на товарните коне. Тъкмо по това време на салове по Суитуотър се спуснали шестима упсароки, които също пренасяли кожи. Щом слезли на брега, и те били застреляни. Убийците били предвождани от Инуйя Неема. Той прехвърлил повечето от хората си на саловете на упсароките, за да спуснат кожите до Равнината на семинолите, където по онова време се били установили да живеят кървавите индианци. Самият той останал с неколцина от воините си, за да продължи лова. Тъй като не обръщал особено внимание на реката, той не забелязал, че пристигнали още упсароки. Те видели труповете на убитите да лежат на брега, слезли на сушата и го нападнали. Но Инуйя Неема се оказал умен и хитър човек и им заявил, че престъплението е извършено от шошоните, които после си тръгнали с хората на Нана-по. Той бил видял убийството, ала не успял да се намеси, понеже всичко станало твърде бързо и неочаквано. Упсароките му повярвали, освободили го заедно с воините му, сключили с тях съюз и препуснали подир шошоните. Заловили ги и ги довели при теб като пленници. Те умрели съвсем невинни на кола на мъченията, а и Нана-по ще трябва да умре, дори и ако неговата скуоу ти изпрати поисканите като откуп пушки.

— Уф, уф! — обади се кикатсът, щом Винету свърши разказа си. — Ако е вярно всичко, което ми съобщи вождът на апачите Винету, значи виновни са кървавите индианци, сегашните ми съюзници, така ли?

— Точно така е. И дори е още по-лошо. Ти обяви война на шошоните, защото вярваше, че са убили твоите хора, но сега те би трябвало да отмъстят на теб, понеже си наредил да убият невинните им воини на кола на мъченията.

— Уф! Може ли Винету да докаже, че всичко е станало точно така, както ми го разказа?

— Аз никога не лъжа, но въпреки това ще ти докажа, че говоря истината, защото тази работа е много важна. Кървавите индианци са се съюзили с теб, за да се сдобият с голяма плячка от шошоните. Постъпили са така, макар да знаят, че самите те са виновниците, а шошоните са невинни. Потеглили са, за да се присъединят към теб и по пътя са пленили моя брат Олд Шетърхенд. Аз продължих да яздя по следите им, за да го освободя. Тайно се промъкнах до тях и ги подслушах. Чух техния вожд Пе-те-е да разговаря със стария воин Инуйя Неема за убийството, за което ти разказах току-що. Те ти се присмиваха, защото смяташ тях, убийците, за невинни, а пък си насочил отмъщението си към невинните шошони. Узнах къде точно е мястото на престъплението и реших да отида там. Докато кървавите индианци продължаваха бавно да яздят, аз препуснах в галоп към река Салвия. Намерих въпросното място. Все още там лежат непогребани шестте застреляни бледолики, чиито тела са разкъсани от лешоядите. Защо не сте обърнали внимание на труповете им? Те непременно щяха да ви подскажат, че именно кървавите индианци са убийците, а не шошоните, чиито бели спътници са били избити край реката.

— Уф! Те още ли лежат там?

— Да. Затова днес дойдох при теб. Ти си вдигнал бойната секира срещу шошоните и те сигурно ще ви потърсят сметка за невинните техни другари, убити тук на кола на мъченията. Но аз съм приятел и брат на всички червенокожи мъже и искам да възстановя мира между вас. Изпрати още утре в ранни зори доверени хора с отлично зрение да отидат до Салвия! Когато се върнат и ти кажат, че са видели труповете на убитите бледолики, ти ще имаш вече доказателство, че шошоните са невинни, а кървавите индианци — виновни.

— Уф, уф, вярно е.

— Да, вярно е. Казах ти как е било. Хау!

— А какво ще прави в това време Винету, прочутият вожд на апачите, докато чакам пратениците да се върнат?

— Би трябвало да премълча, но все пак ще ти кажа, за да разбереш, че съм искрен. Ще отида при шошоните и ще ги доведа. Признаеш ли невинността им и предложиш ли им обезщетение за техните четирима мъртъвци, аз ще се застъпя за теб. Но не го ли направиш, те ще връхлетят с далеч повече от хиляда души. Ала и в двата случая кървавите индианци ще си получат справедливото наказание. Винету, вождът на апачите каза. Хау!

Едва изрекъл последната дума, потвърждаваща непоклатимата му решителност, и в следващия миг той вече беше изчезнал. Кикатсът остана минута-две ням и неподвижен, загледан след него в тъмната нощ. Вестта, донесена му от Винету, бе за него също тъй неочаквана, както и изненадващото появяване на апача. Какъв прекрасен, ненадминат човек беше моят Винету! След малко Яконпи Топа бавно се извърна към мен и ме попита:

— Какво ще каже Поразяващата ръка за всичко това?

— Никога не се съмнявам в нещо, което твърди Винету.

— У ф! Но това би означавало, че убийците са тук, в собствения ми лагер, така ли?

— Точно така!

— И не бива да ги наказвам, преди да са се завърнали моите пратеници?

— Да, и трябва да внимаваш толкова повече да не заподозрат нещо, защото иначе ще офейкат.

— Да не би да трябва да се отнасям приятелски към тях?

— Приятелски и сериозно, както подобава на съюзници.

— Ами ако Пете-е поиска смъртта ти?

— Тогава ще се позовеш на съвета.

— Вождът на кървавите индианци ще се стреми да ускори събирането му.

— Ако кажеш каквото е необходимо на воините, влизащи в състава му, те ще вземат единствено онова решение, което ти смяташ за добро.

— Уф! Душата ми е в голяма тревога, защото, ако се случи нещо лошо, Винету сигурно ще ми потърси сметка.

— Това е вярно, но все пак няма за какво да се безпокоиш, понеже знам, че кървавите индианци нищо не могат да ми направят.

— Незабавно ще свикам най-възрастните и знатни мои воини, за да им съобщя, че тук е идвал Винету, и да им предам думите му.

— Направи го, но нека внимават да не би кървавите индианци да надушат нещо.

— Непременно ще им го втълпя. Ела!

Ние се отдалечихме от мястото, което се оказа предопределено именно на него да се проведе този толкова важен разговор. Вождът си отиде в неговата колиба, а аз — в моята, където спътниците ми веднага ме попитаха къде съм се забавил тъй дълго. Как се смаяха само и колко се зарадваха, щом чуха, че съм говорил с Винету! Разказах им какво ми беше съобщил. Когато свърших, Карпио се обади:

— Винаги излизам прав.

— Какво имаш предвид този път? — попитах го.

— Ами много просто. Убийците са кървавите индианци, а досега хората са мислили, че са били шошоните.

— Е, и?

— Е, и? И питаш още! Всъщност няма какво да се пита. Тук пак са се подвизавали няколко разсеяни типове и в своята лекомисленост така са объркали нещата, че няма накъде повече.

— Аха! Но този път разсеяните хора са били индианци, тоест първобитни хора, драги Карпио. А нали ти твърдеше, че тъкмо те никога не можели да бъдат разсеяни!

— Да, но, изглежда, тези тук са влизали вече в допир с културата, защото само по вина на културата е възможно да настъпи такава неразбория. Най-образованият човек, когото познавам, си ти, а я ми кажи на времето каква невероятна каша беше забъркал с моята лична карта! Беше я пъхнал в ботуша си. Направо беше смешно. Спомняш ли си го още?

— Да, за съжаление.

— Значи между змиите и враните изобщо няма да се стигне до война? — попита ме Рост.

— Вероятно не.

— Слава Богу! Не понасям кръвопролитията, макар че съм взел аптечка и превързочни материали. Един вътрешен глас ми нашепва, че изобщо няма да използвам тези неща.

— Не можем току-така да го твърдим. Ако ми е разрешено и на мен поне веднъж да имам вътрешен глас, той би ми казал, че много скоро може да ви се предложи случай да покажете вашите медицински и хирургически умения.

— Кой ли ще се нуждае от тях?

— Или Пете-е, или аз, а може би и двамата едновременно.

— Как така?

— Възможно е някой от нас или пък и двамата да бъдем ранени, а дори и убити.

— Защо?

— Защото най-вероятно ще има двубой.

— Какво говорите! Че има ли и по тези планини дуели?

— И то какви още!

— И вие мислите, че ще ви се наложи да се дуелирате?

— Е, не е съвсем сигурно, но е възможно.

— Значи смятате, че Пете-е ще поиска от вас удовлетворение?

— Да.

— Това звучи опасно. Че защо ще ви извиква на дуел?

— За да ме убие.

— Мътните го взели! С този тип не бих желал да се разправям. Има направо бизонски мускули. Впрочем и никога не съм разполагал с време да се уча на фехтовка. Тъй че мога добре да различавам големия преден зъбчат мускул от трапецовидния, но понятия от фехтовката като терца и кварта ми са съвсем тъмни.

— О, що се отнася до това, няма защо да се безпокоим — намеси се Шарана. — Моят Сафо е в състояние да излезе на всеки. Никой не може да се мери с него.

— Ами! — засмях се аз. — Онова на времето беше едно, а сега тук е съвсем друго! Не бива да си мислите, че ще застанем един срещу друг с обичайната, кажи-речи, безобидна рапира за дуел. Тук тези неща стават съвсем иначе.

— Но от къде на къде ще му хрумне на този кървав индианец мисълта да ви излезе на двубой?

— Лесно обяснимо е — отвърнах аз. — Нали знаете колко враждебно е настроен към нас и особено към мен. Той просто желае смъртта ми. И сигурно ще я поиска от индианците врани. След всичко, което ви разказах преди малко, не ми се вярва, че те ще се съгласят. В подобен случай при повечето индиански племена съществува обичаят да се състои двубой между онзи, когото иначе го чака смърт, и другия, който настоява да го убият. Схватката не бива да бъде прекратена, докато един от двамата не остане да лежи мъртъв на земята. Според използваните оръжия, както и поставените условия тези двубои имат различни имена. Съвсем не смятам, че е изключено в гнева си, след като ме види вече наполовина свободен, Пете-е да поиска да се състои между нас такава схватка, особено ако враните му откажат да ме убият на кола на мъченията.

— Тогава, моля ви, кажете ми — не се ли страхувате?

— Не. Човек трябва да прави само онова, което му е полезно, и тъй като никак не е полезно да се страхуваш, аз още открай време успях да се излекувам от това неприятно чувство. Засегнах този въпрос само за да ви обясня защо може би ще имате възможност да употребите вашите превързочни материали. А сега да направим възможно най-доброто, а именно — да спим.

Беше станало много студено. За щастие индианците ни бяха върнали одеялата. Добре загърнах Карпио в неговото одеяло, после метнах и моето върху него, а вместо възглавница под главата му подложих седлото си. В резултат на това той чудесно спа през цялата нощ. По време на ездата от Потока на месото до тук нито веднъж не си бях починал истински и затова и аз спах доста добре, макар че студът ме събуди на няколко пъти.

Когато на следващото утро отворих очи, видях, че беше станало доста късно и в лагера кипеше голямо оживление. Отидохме при потока, за да се измием, и после получихме нашата дажба месо. След това потърсих вожда, за да го попитам дали е изпратил хора да отидат до река Салвия. Беше удържал на думата си. Те бяха тръгнали на път доста рано, но за съжаление щяха да се върнат чак след пет-шест дни.

— Значи толкова дълго ще трябва да чакам, за да узная дали да гледам на Пете-е като на враг, или не — каза той. — Сърцето ми копнее за истината. Ако действително кървавите индианци са убийците, малцина от тях ще се завърнат живи у дома си.

— Но ти навярно ще се задоволиш и ако ти предадат самите убийци. Невинни хора не се избиват току-така.

— Невинни ли? Че кой от стоте, дошли при мен, има право да се нарече невинен? Те всички знаят кой е убил воините ми. Тогава нямат ли и останалите вина?

— Хмм! Наистина е непростимо подло от тяхна страна да насочват отмъщението ти към невинните шошони и на всичко отгоре да ти помагат да го изпълниш. Но ти ще трябва да направиш съвещание с вожда на шошоните.

— Значи действително смяташ, че тези индианци ще дойдат?

— Да.

— Предвождани от Вагаре Тай, техния млад военен вожд?

— Тъй мислех отначало. Но понеже тази работа се оказа далеч по-важна, отколкото предполагах, не е изключено да пристигне и лично старият вожд Ават Ния, макар че има вече седемдесет зими зад гърба си.

— Какво ли ще е поведението му?

— Ако признаеш извършената от теб неправда и му предложиш обезщетение за неговите хора, които са умрели при вас на кола на мъченията, след застъпничеството на вожда на апачите Ават Ния навярно ще бъде склонен да се помири с теб. Но не проявиш ли такава готовност, сигурно ще се стигне до кървава битка, в която могат да загинат повече от половината твои хора.

— Уф!

— Да, знам какво говоря. Помисли само, че Винету ще бъде на страната на шошоните! Неговата хитрост и изкуството му да води хората си към победа струват колкото стотици воини. Той умее да поставя на врага си такива клопки, каквито всеки друг би сметнал невъзможни и невероятни.

— Но това ще бъде само в твоя вреда.

— Защо?

— Ако Винету вземе участие във враждебни действия срещу нас, естествено и ние ще се отнасяме враждебно към теб, неговия приятел и брат.

— Pshaw!

— Уф! Ти се смееш? Да не мислиш, че ще ни е невъзможно?

— О, напротив! Но няма да е разумно от ваша страна, защото Тогава Винету ще ви потърси най-строга сметка. Впрочем сега съвсем не му е времето за това.

— Да, защото до деня на съвета ми даде дума да не предприемаш нищо против волята ми. А после пак ще те вържем с ремъци, така че няма да ти е възможно да избягаш при шошоните и да ни навредиш.

— Не можем отсега да говорим за онова, което ще стане след съвещанието. За кикатсите винаги ще е добре, ако са в приятелски отношения както с Олд Шетърхенд, тъй и с Винету. Знам, че и самият ти си убеден в това. Не е необходимо да го потвърждаваш.

— Уф! Олд Шетърхенд говори с твърде голяма увереност.

— О, не! Ние сме приятели на всички червенокожи мъже, които не се отнасят враждебно към нас. А вие винаги сте могли да се смятате за наши особено добри приятели и съюзници.

— Ще пожелае ли Олд Шетърхенд да ни го докаже?

— Защо не? Има индианци, които винаги са били ваши смъртни врагове…

— Дакотите.

— Да, дакотите. Вашето племе е от големия народ на сиусите, а и те са също част от този народ. Следователно се родеете, но въпреки това постоянно воювате помежду си толкова непримиримо, че винаги трябва да сте готови да грабнете оръжията си и да се биете срещу тях. Но ето че цял свят знае от кого се боят най-много сиусите. Естествено знаеш го и ти, нали?

— Да. От Поразяващата ръка и Винету.

— Правилно! Само ние двамата сме нанесли, особено на сиусите оглаласи, повече вреда, отколкото всичките воини на племето ти, взети заедно. Едва ли е необходимо да ти го казвам. Е, не сме ли тогава вашите най-добри съюзници?

— Уф!

— Колко често дакотите са искали да тръгнат на боен поход срещу вас и тъкмо тогава сме се появявали ние и сме отвличали вниманието им върху нашите следи. Не е ли вярно?

— Вярно е.

— И значи можете да гледате на такива приятели като на врагове?

— У ф! — беше смутеният му отговор.

— Ти си умен и храбър воин и сигурно ще разбереш кое ще е полезно за вас и кое ще е вредно, тъй че не е необходимо да ти говоря повече за взаимовръзката между тези неща. Снощи разговаря ли с твоите възрастни воини?

— Да.

— Значи знаят какво ти е казал Винету?

— Знаят го не само те, ами и всички останали воини.

— А-а, тогава ти си споделил тайния ни разговор с всички, така ли?

— Да.

— Защо?

— Всички трябваше да го знаят, за да бъдат нащрек. Налага се кървавите индианци да бъдат зорко наблюдавани, понеже, ако се окаже, че наистина те са убийците, ще ги пленим до един.

— Но размисли само — колкото повече хора знаят, толкова по-голяма е и опасността някой да им издаде подозренията ви — било с някоя непредпазлива постъпка, било само с някоя неволна гримаса.

— Най-строго съм им наредил да бъдат предпазливи.

— Подобна заповед не е лесно изпълнима. Ще ми отговориш ли на един въпрос, който е извънредно важен за мен?

— Ако няма да ми навреди — да.

— Ти знаеш, че съм пратеник на онази жена, на която си наредил да занесат писмото. Трябва да говоря с нейния мъж На-на-по. Къде е той?

— Оставихме го у дома, в лагера на нашето племе.

— Не ме ли мамиш?

— Казвам ти истината. Или Поразяващата ръка ме мисли за толкова непредпазлив човек, че да помъкна със себе си по време на бойния ни поход един пленник, за чиято охрана са необходими неколцина воини?

— Не. Надявам се да мога да го видя.

— Поразяващата ръка ще го види и ще разговаря с него.

— И не само това. Ще поискам от тебе и свободата му.

— Срещу споменатите пушки ли?

— Не. Тъй като се оказа, че той няма никаква вина за смъртта на хората ти, не можеш да искаш откуп от него. Дори ще трябва да му върнеш всичко, каквото сте му отнели. И кожите също.

— Уф! Олд Шетърхенд се държи така, сякаш не аз, а той е вожд на кикатсите.

— Аз съм само твой приятел и от теб не искам нищо друго, освен справедливост. Аха, ей го там и Пете-е! Той те видя и както изглежда, желае да разговаря с теб.

— Да, идва насам. Сърцето ми се противи да бъда любезен с това куче. Ти ще останеш ли при мен?

— Не, защото срещна ли се с него, като нищо пак могат да се размахат юмруци.

Наблюдавах какви изпълнени с дива омраза погледи ми хвърляше вождът на кървавите индианци. После започнах да се отдалечавам, но бавно, за да не би да помисли, че се страхувам от него.

Вождът на кикатсите дори не подозираше колко сговорчиво се беше държал към мен. Бях го подчинил на волята си и можех да го накарам изцяло да играе по свирката ми. Не желаеше да го показва, ала имаше страхотен респект от нас. И той бе напълно убеден, че снощи Винету е казал истината, защото, ако у него бяха останали и най-малките съмнения, нямаше сега да нарече Пете-е куче. Знаех, че от негова страна не ни очаква нищо лошо.

Седнах заедно с Карпио и Рост пред нашата колиба, но не мина много време и ето че Яконпи Топа дойде при нас и ми каза, че Пете-е е поискал съветът да се свика още същия ден. После ме попита:

— Какво да му отговоря?

Значи ние дотам бяхме спечелили на наша страна вожда на кикатсите, че без знанието ми той не желаеше да взема решение и да даде отговор на Пете-е.

— Най-напред трябва да науча какво си му казал — заявих аз.

— Обясних му, че първо ще попитам воините, които ще участват в съвещанието, и едва след това ще изпратя някого да му извести решението ни.

— Правилно си постъпил. Всъщност би трябвало да забавим развръзката чак докато се върнат твоите пратеници.

— Цели шест дни? Невъзможно е.

— За съжаление.

— Той заплаши да си тръгне със своите воини, в случай че откажем да постъпим според волята му.

— Не бива да ги пуснем да си вървят.

— Не бива, но нима мога да ги задържа насила?

— Също не. Поне засега се налага да избягваме всяко насилие и следователно каквито и да било схватки.

— Тогава какво да направя?

— Опитай се да спечелиш време!

— Той няма да чака. Иска да умрете, и то колкото е възможно по-скоро.

— Все пак направи опит! И ако разбереш, че няма начин да се протакат нещата, трябва да свикаш събранието. Ще ме допуснете и мен, нали?

— Защо?

— Защото и аз искам да говоря.

— Не е необходимо.

— Така ли? Но нали на всеки обвиняем трябва да му се даде възможност да се защити!

— Аз ще се застъпя за теб и ще го сторя толкова добре, колкото и самият ти би го направил. Поразяващата ръка не е обикновен воин, който да е принуден сам да се защитава срещу такова псе като този кървав индианец. Хау!

Той се отдалечи. Не успях да сдържа усмивката си, понеже го прозрях. Можеше да се очаква, че срещу Пете-е нямаше никак да му е леко, и не желаеше да присъствам, защото щях да стана свидетел на трудните моменти, от които все някак трябваше да се измъкне.

Малко преди обяд Яконпи Топа отново дойде при мен, за да ме уведоми, че Пете-е се е съгласил да чака само до вечерта. А когато се свечери, пак от него научих, че кървавият индианец щял да има търпение да изчака до утрото на следващия ден. С едно убедително „хау!“ бил завършил думите си, че иначе непременно щял да си тръгне със своите сто воини. Вече не ни оставаше нищо друго, освен да изпълним желанието му. Имаше и друга възможност да спечелим време, защото решението на съвета на старейшините все още далеч не означаваше изпълнение на произнесената присъда.

И така вече бе определено, че на следващото утро съдбата ни щеше да се реши. Не се боях, но човек никога не може да знае какво ще му донесе следващият миг и никак не беше изключено дотогава да настъпят някои неблагоприятни за нас обстоятелства и обрати. Разбира се, предпочетох да не споменавам нищо за подобни случайности пред моите спътници, за да не ги тревожа излишно. Така измина денят. Ако можех да си правя изводи от почтителното поведение на упсароките към нас, излизаше, че е излишно да се безпокоя. Всички те бяха убедени, че кървавите индианци са убийците, и естествено не бяха на тяхна страна, а на наша.

В сравнение с предишния ден Карпио горе-долу се беше посъвзел. Той твърдеше, че само присъствието ми било достатъчно, за да оздравее. Голямо удоволствие доставяше на моя мил приятел голямото „объркване“, което било стигнало чак дотам, че на следващия ден щяло да се състои цяло съвещание, за да се реши дали да ни оставят живи, или не. Не се и опитах да разваля веселото му настроение. Той пак спа през цялата нощ непробудно.

След като се измихме, ние пак като предишния ден седнахме пред нашата колиба, за да изядем закуската си и да позяпаме оживлението в лагера. По лицата и действията на упсароките си личеше че предстои нещо важно, а че то ни засягаше, се виждаше от скритите им погледи, които непрекъснато хвърляха към нас. Ние обаче бяхме във ведро настроение.

По едно време вождът и двама червенокожи се приближиха до нас и той ни подкани:

— Нека Поразяващата ръка и двамата бледолики се приберат в колибата си!

— Защо? — попитах го.

— Ще трябва пак да ви вържем, защото скоро съвещанието ще започне.

— Добре, вържете ни.

Изобщо не се възпротивих, защото бях длъжен да удържа на дадената дума. Но докато ми връзваха ръцете, аз ги държах така, че ако после ги притиснех по-здраво една към друга, ремъците вече съвсем нямаше да са толкова стегнати. За всеки случаи този номер щеше да ми даде възможността сам да се освободя. Впрочем индианците не си вършеха задълженията чак толкова старателно, както когато си имат работа с опасни хора. Даже не ни отнесоха оръжията, а ги оставиха на земята близо до нас. Тъй че начинът, по който ни „обезвредиха“, никак не беше отчайващ След като ни вързаха, Яконпи Топа ни каза:

— Знам какво мислят моите старейшини. Всички те са против смъртта ви, но Пете-е ще настоява да види как умирате на кола на мъченията. А знае ли Олд Шетърхенд какво става обикновено, когато при две толкова противоположни мнения не се стигне до споразумение?

— Да. Присъдата може да бъде само една — двубои.

— Олд Шетърхенд ще се съгласи ли с нея?

— Да.

Бавно и внимателно, със съвсем сериозен израз той ме огледа от глава до пети.

— Знам, че досега никой не е успял да те победи, и не искам

да те обиждам. Но ти огледа ли тялото на вожда на кървавите индианци?

— Да.

— Ръцете му са като лапите на мечка.

— Pshaw! Още нито една мечка не ми се е изплъзнала.

— Коварството и хитростта му са големи.

— Хитростта на една мечка никак не ме тревожи.

— Той ще избере оръжия, които умее майсторски да използва.

— Ако не постъпи така, ще е голям глупак.

— Ще избере и такъв начин на водене на двубоя, който да е непознат за бледоликите.

— Pshaw! Известни са ми всички ваши начини за водене на бой. В това отношение съм истински индианец.

— Поразяващата ръка говори много уверено. Воините на упсароките ще се радват, ако той се бие със същата увереност. Има ли към мен някакво желание?

— Не. Само за ваше добро ще отбележа, че ако изобщо се състои такъв двубой, ще е по-уместно да се отложи колкото е възможно повече.

— Пете-е няма да се съгласи.

— Тогава да прави каквото иска. На мен ми е все едно.

— Уф! Ами какво да кажем, ако Пете-е настои и другите двама бледолики да се бият?

— Гледай да докараш дотам нещата, че аз да се бия и заради тях!

— Ще имам грижата. Това е засега. Съвещанието никак няма да е леко.

Вождът се отдалечи. Когато си отиде, Карпио ме попита за какво сме разговаряли, понеже нищо не бил разбрал.

— Какво ти каза? Наистина ли мислиш, че ще се стигне до двубой?

— Тъй като враните ще се застъпят за нас и ще се опитат да ни спасят живота, убеден съм, че е неизбежен.

— Значи истински дуел, а?

— Да, но все пак по индиански.

— На живот и смърт?

— Да.

— И го казваш толкова спокойно, сякаш става въпрос да пием по чашка кафе! Драги Сафо, що за странен човек си ти! Помисли си само, че това е двубой! Как се разтапяхме на времето от страхопочитание, когато се споменеше за славните белези, останали някому след дуел! Но навярно индианският двубой е нещо по-опасно, нали?

— Тъй ми се струва! — засмях се аз.

— Съвсем сигурен ли си, че ще можеш да биеш този червенокож тип?

— Да.

Правех се на по-уверен, отколкото бях всъщност, защото не биваше да му създавам никакви грижи и тревоги. Моята самоувереност му вдъхна такъв кураж, че той дори попита:

— Слушай, а ще ни разрешат ли да гледаме?

— Не само ще ви разрешат, ами даже ще ви и накарат. И другите пленници трябва да изпитат всички възможни страхове.

Такива са обичаите тук.

— О, мен изобщо не ме е страх заради теб. Моля те, направи ми удоволствието да ме предложиш за свой секундант!

— Тук няма секунданти.

— Жалко! Какви ли оръжия ще бъдат избрани?

— Все още не знаем. Във всеки случай такива, в чието използване Пете-е си въобразява, че ме превъзхожда. Да оставим този въпрос за по-нататък! До двубоя има още време. После ще мислим за него.

— Правилно. Да не се тревожим още отсега! Рост имаше по-ясна представа за предстоящия двубой от безобидния Карпио. Той ми хвърляше угрижени погледи, но аз му направих знак да не се обажда и той си замълча.

Изминаха повече от два часа. Съвещанието протичаше много бурно. Най-сетне при мен дойдоха четирима воини и ми съобщиха, че им е наредено да ме отведат пред събранието. Развързаха ми краката, за да мога да вървя. После ме заобиколиха от четири страни.

Мястото за съвета бе избрано извън лагера, на брега на потока. Там беше седнал Яконпи Топа с най-възрастните свои воини, а срещу тях се бяха настанили Пете-е и неговият стар довереник Инуйя Неема. Около тях се бе образувал кръг от наклякали индианци, а пък около него имаше по-широк кръг от прави воини. Заведоха ме във вътрешния кръг и веднага забелязах, че Пете-е беше страшно възбуден. В очите му горяха ярост и омраза. Пленниците трябва да стоят прави, само че на мен и през ум не ми мина да се придържам към този обичай. Щом придружаващите ме се отдръпнаха назад, аз се приближих до двамата вождове и седнах между тях. Но още в същия миг Пете-е нададе гневен вик, а после изрева:

— Вдигнете този крастав пес на крака, вдигнете го! Той трябва да стои изправен на лапите си!

Престорих се, че не съм чул тези думи. Като председател на събранието, вождът на кикатсите трябваше да ми направи забележка заради моята дързост. Той ми каза:

— Поразяващата ръка не бива да забравя защо се намира тук. Той трябва да стои прав!

Хвърлих изпитателен поглед наоколо и забелязах, че упсароките се радват на поведението ми, защото толкова много ядосвах вожда на кървавите индианци. Затова най-спокойно отговорих:

— Къде е човекът, който ще ми заповяда да стоя прав, когато искам да седна?

— Аз ти заповядвам, аз! — кресна ми Пете-е. Не му обърнах внимание, погледнах учудено кикатса и го попитах:

— Що за глас е това? Досега винаги съм вярвал, че край огъня на съвещанието има място само за сериозни, разсъдливи мъже, но ето че тук се разнесе глас, който много напомня на звуците, които издава разгневеното малко бизонче. Нима Яконпи Топа, вождът на упсароките кикатси, ще търпи да се държи такъв език по време на съвета на неговите мъдри и опитни мъже? Дали Олд Шетърхенд ще седи, или ще стои прав, си е изцяло негова работа. Как е възможно само заради това човек да изгуби самообладание, което е най-голямото достойнство на всеки истински воин?

Доколкото можеше, Пете-е си наложи в по-спокоен и горд тон да обясни:

— Уф! Нека сега стои или седи, все едно, аз и бездруго не го виждам. Но затова пък после с толкоз по-голяма мощ ще го просна на земята, и то така, че никога повече няма да стане!

Тогава, без повторно да ме подканя да се изправя, Яконпи Топа взе думата:

— Поразяващата ръка ни беше предаден от воините на кървавите индианци, в чиито ръце беше попаднал в плен, за да обсъдим по-нататъшната му участ. Мъдрите мъже на племето се събраха и решиха следното: Поразяващата ръка винаги е бил приятел на упсароките, затова те не бива да му причиняват никакво зло. Той и двамата бледолики са свободни. Те могат да отидат където пожелаят и имат право да вземат със себе си всичко, което им принадлежи. Но вождът на кървавите индианци, който го е пленил, настоява да му бъде отнет живота, на него и на неговите спътници, и твърдо държи на волята си. Воините на упсароките нямат право да му попречат да го стори, стига само да може. Ето защо бе решено той да се бие с тях. Първо срещу Олд Шетърхенд, а после и срещу другите двама бледолики. Пете-е настоя да се състои сти-и-пока, борба на живот и смърт, и ние се съгласихме с него. Той трябва да определи какви оръжия ще се използват и от колко части ще бъде въпросната сти-и-пока. Двубоят е насрочен за днес и ще започне един час преди залез слънце. Но преди това е необходимо да се обсъдят и определят условията, а воините на упсароките ще имат грижата да не бъде нарушено нищо от онова, което се договори. Нека Пете-е, вождът на кървавите индианци потвърди дали казах истината!

След тази подкана Пете-е се изправи, зае възможно най-гордата стойка и като направи презрително движение с ръка по посока на мене, рече:

— Аз съм Пете-е, прочутият военен вожд на кървавите индианци, и никой враг не ме е побеждавал досега. Винаги съм се бил срещу силни и смели противници, но днес съм принуден да посегна на един страхлив койот, защото, ако не го сторя, ще го пуснат да си върви. Ще го удуша само с едната си ръка и ще хвърля трупа му на лешоядите. Същото очаква и спътниците му.

Аз казах. Хау!

Той пак си седна на мястото, а Яконпи Топа се обърна към мен с думите:

— Олд Шетърхенд чу какво каза неговият противник. Нека говори сега и той!

Вече споменах, че ремъкът около ръцете ми беше вързан доста хлабаво. Още докато Пете-е говореше, аз успях да измъкна едната си ръка, а така естествено освободих и другата. В този миг захвърлих ремъка, изправих се, показах двете си ръце и отвърнах:

— Да говоря ли? Pshaw! Поразяващата ръка има навика да действа, а не да приказва. Един час преди залез слънце ще бъда на уговореното място. Хау!

Обърнах им гръб, за да напусна съвещанието. Тогава Пете-е светкавично скочи на крака и изкрещя:

— Кой позволи на това куче да захвърля ремъците си? Незабавно пак трябва да го вържем!

Настоятелните му думи поставиха Яконпи Топа в доста голямо затруднение. Просто го прочетох по лицето му. Всъщност до започването на двубоя трябваше да остана вързан, но тъй като вече се бях освободил, вождът на кикатсите не се решаваше да поиска подобно нещо от мен. Затова му помогнах да се отърси от смущението си, като отговорих вместо него:

— Воините на упсароките решиха да бъда освободен и ето на, аз съм наистина свободен! Сигурно никой упсарок няма намерение да действа срещу това решение. А ако някой от кървавите индианци се осмели да наруши разпореждането на старите и мъдри воини, то нека сам дойде при мен и да се опита да ме върже с ремъците! Ето го ремъкът, ето ги и ръцете ми!

Никой не се помръдна и аз се отдалечих. Двойният кръг на червенокожите се разтвори, за да ме пропусне, и никой не направи опит да ме задържи. Закрачих право към колибата ни, за да развържа Карпио и Рост, защото, щом аз бях свободен, то и те не биваше да остават по-дълго вързани.

И преди обед и по обед вождът никакъв не се мерна. За да разсеем скуката, ние се разхождахме из лагера и навсякъде хората ни посрещаха добре. Едва ли е необходимо да уверявам читателите, че мислите на всички бяха насочени към предстоящия двубой. В бивака цареше необикновено вълнение.

Не можеше да се предвиди кой ще е победителят и кой — победеният. Понеже враните ми пожелаваха победата, те много съжаляваха, че Пете-е имаше правото да определя оръжията и начина на провеждане на схватката. От само себе си се разбираше, че той щеше да направи избора в своя полза. Червенокожите бяха на мнение, че дори и да бях десет пъти Олд Шетърхенд, пак си оставах бледолик и не можех да се меря с тях нито по ловкост в употребата на индианските оръжия, нито в техния начин на водене на подобни двубои, защото те още от ранна възраст буквално се „срастваха“ с лъка, стрелите, ножа и томахока.

Всички тези размисли бяха създали в лагера напрегнато очакване, което ставаше толкова по-голямо и по-мъчително, колкото повече се бавеше Пете-е да огласи условията си. Що се отнася лично до мен, то моето сърце изобщо не ускори обичайния си пулс. Винету ме беше учил да боравя с всички индиански оръжия. Повече едва ли е необходимо да казвам. Винаги беше давал добра оценка на уменията ми да си служа с тях, така че и през ум не ми минаваше да се боя от който и да било индианец. Мисълта ми беше бистра, погледът — ясен, а настроението ми си оставаше ведро. Това хладнокръвие, което нищо не бе в състояние да смути, неведнъж ми е осигурявало превъзходство над моите противници. И до ден-днешен то не ме е напуснало. Просто нищо не може да ме накара да изгубя самообладание.

Часът на двубоя наближаваше и полека-лека индианците започнаха да се отправят към определеното за схватката място. Тогава най-сетне при мен дойде Яконпи Топа. Той беше ходил при Пете-е и вече можеше да ми съобщи условията му. Те бяха следните.

Тъй като ние бяхме трима — а именно аз, Карпио и Рост — схватката щеше да премине в три части. Ако ме убиеха, другите двама щяха да продължат двубоя. Паднеше ли убит Пете-е, бяха определени други двама от кървавите индианци, които щяха да заемат мястото му. Първата част щеше да се състои в юмручен бой и душене, при което противниците щяха да бъдат вързани за едно дърво. Втората част бе близък бой с томахоки, а третата — двубой с по два томахока от известно разстояние.

За схватката, когато щяхме да сме вързани за дървото, се предвиждаше следната подготовка: на определеното за тази цел място се издигаха няколко отделно растящи дебели дървета. Щяхме да застанем от двете страни на едното от тях с лице един към друг и щяха да ни вържат така, че ремъците да минават горе под мишниците ни, а долу — през кръста. Нямаше да имаме никакви оръжия. Трябваше да се победи противника само с ръце. Пете-е го беше измислил така, защото беше убеден, че с неговата огромна физическа сила ще му е лесно да ме сграбчи за гърлото и да ме удуши или пък да ме притисне в ствола и да ме смачка. Ръцете ни щяха да са свободни. Ако ме обгърнеше с лапите си заедно с дървото, можеше да използва цялата си мощ. Но още в мига, когато прозрях намеренията му, аз вече знаех, че нямаше да успее да ми направи нищо. Просто не беше сложил в сметката моя прочут юмручен удар.

Навярно и томахоките беше избрал, защото си мислеше, че ме превъзхожда в употребата на това оръжие. Но Винету бе майстор във всички тънкости на използването му и беше продължил да ме обучава, докато ги усвоих много добре.

Ако можеше нещо да ме разтревожи, то това беше обстоятелството, че от дълго време не бях хващал в ръка индианска секира и бях изгубил добрата си форма. След като противно на очакванията на вожда на кикатсите посрещнах условията на двубоя съвсем спокойно, той не се сдържа и ме попита:

— Поразяващата ръка нищо не казва. Не е ли разтревожен за себе си?

— Не — усмихнах се аз.

— Като бледолик ти не си тъй сръчен в използването на томахока.

— Pshaw! Пете-е може да се учи от мен.

— Уф! Не се ли лъжеш?

— Не. Но не бива да имам някое лошо оръжие.

— Воините на упсароките желаят да видят Олд Шетърхенд победител. Затова ще получиш двата най-хубави томахока, с които разполага племето ни. Знаеш ли какви са качествата на една хубава бойна секира?

— Да. Дръжката й трябва да тежи точно толкова, колкото и нейната плоска част, а същевременно да е и три пъти по-дълга от острието. Вярно ли е?

— Да. Само когато тежестта и дължината са съобразени по този начин, хвърленият томахок може да опише онези изненадващи дъги, които могат да заблудят неприятеля. Както чувам, Поразяващата ръка добре е запознат с правилните съотношения между отделните части на секирата. Ако и умее да борави с нея също тъй добре, той може да отърве живота си. Кога за последен път си се бил с такова оръжие? Отдавна ли е било?

— Да.

— Тогава ще му разреша бързо да направи няколко опита, без някой да го забележи.

— Къде?

— Нека вземе коня си и да ме придружи.

Яконпи Топа донесе двата томахока, после яхнахме конете и се отдалечихме от лагера, като минахме през гората и се отправихме към онази открита дълга и тясна тревиста ивица, която ми беше позната от бясната езда по нея. Там скочихме от седлата. Избрах си едно дърво за мишена и първо хвърлих томахоките по обичайния начин. Опитите ми бяха толкова сполучливи, че вождът възкликна:

— У ф! По-добре не може и да бъде! Олд Шетърхенд няма защо да се срамува от нито един червенокож воин.

— Pshaw! Това дотук не беше кой знае какво изкуство. Но сега ще ти покажа как смятам да заблудя и да улуча Пете-е. Ще хвърля томахоките толкова бързо един подир друг, че между тях няма да има и секунда. Той ще отскочи встрани, за да избегне първата секира, и точно така ще налети на острието на втората.

— Ами ако се отдръпне не на тази страна, на която желаеш, а на другата?

— Няма да го направи, защото няма да хвърлям томахоките така, че да опишат висока дъга, а странична. Това ще заблуди Пете-е и той ще се втурне към избраната от мен страна. Освен това ще се опитам и по друг начин да го накарам да отскочи накъдето желая.

— Как?

— На мястото на двубоя растат дървета. На какво разстояние ще трябва да застанем един от друг, когато ще хвърляме секирите?

— На шейсет крачки.

— Тогава ще застана на шейсет крачки от някое дърво, и то така, че Пете-е да се види принуден да се изправи до него. По такъв начин няма да може да отстъпи на онази страна, където се намира дървото, а на срещуположната.

— Уф! Това е умно!

— А сега внимавай! Тази поляна е широка към седемдесет крачки. Отсреща на около пет крачки един от друг се издигат два клена. Ще улуча и двете дървета, и то на височина колкото раменете на Пете-е. Започвам!

Когато вождът спомена за томахок, описващ „изненадваща дъга“, той имаше предвид онова хвърляне със завъртане, което изисква голяма сръчност и продължително упражняване. Чрез завъртане с ръка на томахока се придава съответното засилване, също както при игра на кегли се засилва и хвърля кеглата, като предварително й се придава и фалцово движение. Томахокът започва да лети напред и встрани, като и двете движения са строго съобразени с целта. За съжаление не може да се опише, а само да се покаже как според желанието по време на полета си секирата се издига нагоре или се спуска надолу, или даже може да се върне в обратна посока като бумеранг.

Двата томахока бързо излетяха от ръката ми един подир друг и здраво се забиха отсреща в кленовете.

— Уф! — възкликна вождът, когато отидохме до дърветата, за да измъкнем от тях томахоките. — Ако Пете-е стоеше на това място, сигурно щеше да бъде улучен. Поразяващата ръка хвърля бойната секира по-добре и от мен. Ще опита ли още веднъж?

— Не. Не е необходимо, а и нямаме време. Не бива да се бавим повече тук. Мисля, че ни очакват.

Върнахме се обратно и забелязахме, че лагерът почти се беше обезлюдил. Червенокожите се бяха отправили към мястото на двубоя. Вързах коня си и извиках Рост и Карпио, които също трябваше да присъстват, но не им споменах, че те ще трябва да продължат схватката, ако вождът на кървавите индианци ме победи.

Индианците бяха образували голям кръг около дървото. В средата му бяха насядали възрастните участници в съвещанието. Пете-е все още липсваше. Никой от нас не разговаряше, защото нямаше да е прилично, но затова пък обикновените воини приказваха толкова по-оживено.

Най-сетне Пете-е се появи последен. Той съблече връхната си дреха, както и ризата, тъй че тялото му остана голо до кръста. После му дръпна една дълга реч, възхваляваща собствената му физическа сила, сръчност, както и бойните му подвизи. Тази реч преследваше целта да ме сплаши. И наистина, ако човек огледаше могъщите гърди и мускулестите му ръце, като нищо можеше да го хване страх. Когато Пете-е млъкна, изглежда, според индианските обичаи всички очакваха и от мен подобна реч. Но аз се изправих и казах само следното:

— Готов съм. Докога ще продължи двубоят?

— Докато един от двама ви умре или би се проснал безжизнен на земята, ако не са ремъците — отговори Яконпи Топа.

— Тогава не е необходимо да се събличам. Двубоят ще свърши, преди още да е почнал. Завържете ни!

— Не! — извика Пете-е. — Това бяло куче иска да задържи дрехите си, за да има така известна защита. Трябва да ги свали!

Естествено нямаше как да се възпротивя. После застанахме от двете страни на дървото с лице един срещу друг и вдигнахме ръце, за да прекарат под тях ремъците. Пете-е ми хвърляше яростни погледи, но аз не му обръщах внимание. Тогава той се опита да ме заплюе, обаче бързо извърнах глава и така не успя да ме улучи. След като ни вързаха за дървото, червенокожите се оттеглиха назад. Очите на всички се вторачиха в нас. Не биваше да правим никакво движение, докато вождът на кикатсите не ни бе дал уговорения знак. Пете-е очакваше този миг с огромно нетърпение. Аз стоях със съвършено безизразно лице. С абсолютна сигурност очаквах, че той нямаше да ми остави никакво време дори да си вдигна ръцете, а щеше незабавно да се нахвърли върху мен, за да ме сграбчи и притисне като в менгеме. Пъхнах десния палец в свития си юмрук и зачаках.

В този миг проехтя викът на Яконпи Топа и тогава стана точно онова, което бях очаквал. Пете-е светкавично вдигна ръце, но не по-малко бързо получи от мен от долу на горе насочен удар в лявата подмишница, открила се тъкмо в този миг. Ръката му се отпусна и увисна като парализирана, а в следващата секунда юмрукът ми така го удари в слепоочието, че главата му клюмна върху дясното рамо. Чух го как шумно изпусна въздух от дробовете си, после конвулсивно потрепери, за миг зърнах бялото на очите му, а след това клепачите му бавно се затвориха.

— Свърших си работата. Развържете ме! — високо казах аз. Наоколо се възцари гробна тишина. Бързината, с която приключих първата част от двубоя, слиса всички. Вождът на кикатсите стана от мястото си, приближи се и внимателно огледа Пете-е. После възкликна:

— Уф! Юмрукът на Олд Шетърхенд е като скала, падаща от планината. Вождът на кървавите индианци е мъртъв. Свалете ремъците и на двамата!

— Не е мъртъв — отвърнах аз. — Ако го бях убил, трябваше да продължа да се бия срещу обикновени воини на кървавите индианци. А понеже Олд Шетърхенд може да мери сили единствено с вождове, аз само го зашеметих. Изпълнени ли са условията на първата част от двубоя?

Щом свалиха ремъците му, Пете-е рухна на земята като чувал с картофи. Тогава вождът на кикатсите отговори:

— Да, изпълнени са, защото Пете-е лежи и не се помръдва. Поразяващата ръка победи.

— Уф, уф, уф! — разнесе се от петстотин гърла, но кървавите индианци стояха като онемели. Върнах се на мястото си и пак седнах на земята.

— Слава Богу, че всичко мина толкова щастливо! — с облекчение въздъхна Рост. — Ужасно се страхувах.

— Аз пък не — отвърнах му, като се засмях.

— Наистина ли? Та ръцете на този човек са направо като мечешки лапи! Милорд, когато ви връзваха заедно с него за дървото, моят вътрешен глас ми нашепна, че тук ще ви погребем. Как е възможно във вашия съвсем не толкова голям юмрук да се крие такава мощ?

— Тази сила я имаше и по-рано — обясни Шарана, — само че рядко я показваше на хората. Ще продължи ли схватката?

— Да, с томахоки — отвърнах аз.

— Умееш ли да се биеш с такава секира?

— Да. Няма защо да се безпокоиш.

Скоро Пете-е се размърда. После се изправи, застана зад мен и му дръпна една хвалебствена реч в своя защита, като заяви, че по време на втората схватка щял да ми разцепи главата до раменете. Нямало да успея повторно да използвам юмручния си удар. Накрая той настоя втората част от двубоя да започне незабавно.

Яконпи Топа нямаше нищо против и ми даде своя томахок. Оръжието му бе изработено превъзходно от безукорно шлифован мексикански обсидиан от онзи твърд и много трудно чуплив вид, чийто отличителен белег са малките бели кристалчета санидин. С него можех да рискувам да нанеса и силен удар, без да се опасявам, че обсидианът ще стане на парчета. Известно спокойствие ми носеше поне убеждението, че томахокът на Пете-е не бе по-добър от този.

Определиха и мястото, където щяхме да застанем един срещу друг. И този път навярно щяхме да се бием дотогава, докато един от двама ни падне на земята, без да е в състояние повече да се изправи. Бях в трудно положение, понеже трябваше да щадя живота на моя противник, а и не биваше да го ранявам така, че да стане небоеспособен, защото нали бях заявил, че желая да меря сили само с вождове, и по този начин бях принуден да го запазя жив и здрав до третата част на двубоя.

На поляната начертаха с нож един кръг с диаметър около три метра, от който нямахме право да излизаме, но вътре в него можехме да се движим както си искаме. Беше ни разрешено както да нанасяме удари с томахока, тъй и да го хвърляме.

Тази част от двубоя бе особено опасна поради обстоятелството, че хвърлянето на оръжието беше позволено. Представете си само, че най-много от три метра по главата или по някоя друга част на тялото ми с всичка сила бъдеше хвърлена бойна секира, и то по такъв начин, че ме улучеше някой от ъглите на острието или пък цялото острие! Последицата можеше да е ужасна рана. Вярно, че хвърлянето има един непоправим недостатък, а именно, че ако противникът умело избегне оръжието, то ти се лишаваш от него. Следователно човек би трябвало да се реши на подобна стъпка само ако е съвършено сигурен в успеха си. Но аз предварително се бях отказал да действам по този начин.

С един скок Пете-е се озова в кръга, завъртя се няколко пъти, размаха томахока и изкрещя да идвам по-бързо. Изгарял от нетърпение да види час по-скоро кръвта ми. Бавно се отправих към кръга и прекрачих чертата, теглена с ножове. Именно защото се беше похвалил, че няма да допусне да използвам юмрука си повторно, бях намислил наистина пак да го ударя така. Държах томахока с лявата си ръка. Пете-е забеляза това и зачака да го преместя в дясната. След като разбра, че няма да го направя, той силно се изсмя и каза:

— Този бледолик смрадлив скунк още не знае как се държи томахок! Но няма да има време да изучи това изкуство, понеже незабавно ще го поваля с един удар на земята.

Сигурно мнозина от зрителите си бяха помислили, че първо по обичая на индианците дълго ще обикаляме в кръг и ще се дебнем. Ала Пете-е бе твърде нетърпелив. Още преди да изговори последните си думи, той светкавично се нахвърли върху мен, замахна да нанесе смъртоносен удар и… се строполи на земята, защото аз също тъй бързо се бях навел, бях се стрелнал под вдигнатата му ръка, при което с рамото си блъснах и отместих единия му крак. Този сблъсък, както и силата, която беше вложил в удара си с томахока, бяха причината да падне. Преди още да се беше опитал да се изправи, аз го ударих два пъти с юмрук в тила така, че той остана да лежи където си беше. После най-спокойно излязох от кръга, върнах се на мястото си и пак седнах, без да кажа нито дума.

Както преди, така и сега в първия момент отново се възцари дълбока тишина. Червенокожите просто не можеха да проумеят как така началото и краят на схватката се вместваха в една минута, защото индианецът е свикнал да протака двубоите възможно повече. Обаче, щом видяха, че Пете-е не се помръдваше, със силни възгласи дадоха израз на одобрението си. Кървавите индианци останаха безмълвни. Яконпи Топа стана, за секунди безмълвно втренчи в мен поглед, а после каза:

— Уф! Та това изобщо не беше бой с томахоки!

— Да не би да не важи? — побързах да попитам.

— Важи! Само че никога не сме виждали някой воин по такъв начин да се защити срещу нападение със секира.

— Pshaw! Вождът на кървавите индианци има голяма уста, но иначе всичко друго по него е малко и слабо. Не си заслужава да говорим повече за Пете-е.

— Да, който умее така да говори с юмруците си като теб, наистина не се нуждае от думи.

Той се отправи към мястото на двубоя, около което в момента се тълпяха толкова много индианци, че не виждах лежащия на земята Пете-е. Тъй като за някоя и друга минута бях останал сам, Рост се възползва от случая и поклащайки глава, ме увери в следното:

— Милорд, не мога да се начудя! Самото ви положение при дървото изглеждаше толкова опасно, а приключи по начин, който изглеждаше детински лесен. Когато ви видях двамата, изправени един срещу друг, в ръка с бойните секири, бях съвсем сигурен, че този път ще се пролее сума ти кръв… но всичко свърши с два юмручни удара. Изглежда, наистина съм взел инструментите си напразно, но от сърце ще добавя — слава Богу!

— О, що се отнася до инструментите ви, то скоро може да ви се предложи случай да ги използвате, защото в третата и последна част на двубоя няма повече да щадя Пете-е. При предстоящия бой от разстояние с хвърляне на томахок е невъзможно да се използват юмручни удари, а ако той завърши без проливане на кръв, цялата сти-и-пока би трябвало да започне отново. Но къде е Карпио?

— Отиде в лагера, за да вземе револвера си.

— Защо му е?

— За да застреля Пете-е, в случай че ви победи.

— Що за глупост! Кой го наведе на тази щурава мисъл?

— Никой. На самия него му хрумна. След като влязохте в кръга, положението изглеждаше изключително опасно. Тогава Карпио каза: „Ако този червенокож тип вземе, че утрепе моя Сафо, ще му надупча главата с всичките шест куршума на револвера си.“ После се затича към лагера. Да отида ли да го доведа?

— Да. Аз нямам време, защото вождът вече ме вика. Изглежда, ще започваме. Не бива да се бавя повече, иначе ще изпусна едно предимство, което искам да си осигуря.

Пете-е пак се беше съвзел. В момента не го виждах, защото бе наобиколен от гъста тълпа, но го чух да крещи. Но не насочих вниманието си към него, а към разстоянието, на което трябваше да застана, ако исках да постигна целта си, а именно да го накарам да се изправи до някое дърво. И така, приближих се до онова дърво, на което преди малко бяхме вързани, и отброих шейсет крачки, отдалечавайки се от него. Ето че в този миг тълпата се отдръпна и вождът на кървавите индианци се появи. Във всяка ръка държеше по един томахок. Аз имах вече един, а Яконпи Топа ми донесе и втората секира. Подаде ми я с думите:

— За да изпълни Олд Шетърхенд намерението си, ще отброя шейсет крачки ей оттук. Това не е нечестно, понеже ти на два пъти нарочно пощади Пете-е.

Той закрачи по права линия и на шейсетата си крачка спря на по-малко от два метра от дървото — точно както бях очаквал. Пете-е трябваше да застане там и дървото щеше да му е от дясната страна. Положението беше следното.

Всеки от нас имаше по два томахока, но ако не бъдеше улучен, можеше да хвърля няколко пъти. В такъв случай се предвиждаше томахоките да се връщат. И тази част от двубоя щеше да приключи тогава, когато един от нас двамата останеше да лежи неподвижно на земята. Никой нямаше право да напуска мястото си преди края на схватката. Беше разрешено само да се навеждаш и да извиваш тялото си настрани, за да не бъдеш улучен. Бях убеден, че моят първи томахок нямаше да пропусне целта си, ако, разбира се, Пете-е не се помръднеше, но нарушеше ли забраната, правейки скок встрани, то това можеше да стане единствено наляво, понеже от дясната му страна се издигаше дървото. Точно натам, наляво от Пете-е, трябваше да хвърля втория томахок, и то на такова разстояние от вожда, докъдето му бе възможно да стигне в интервала между хвърлянето на двата томахока. Това никак не беше лесно да се прецени, но в тези финтови хвърляния на секирата се бях упражнявал с Винету толкова често, че не се съмнявах в успеха си.

Зрителите застанаха в редици от двете страни на правата, в двата края на която бяхме заели местата си с вожда на кървавите индианци, но все пак хората се отдръпнаха малко по-назад, за да не бъдат улучени. Яконпи Топа стоеше в средата на зяпачите, защото той трябваше да даде знак за започването на двубоя. Аз разкрачих крака, като изнесох левия малко по-напред. Така имах не само по-стабилна стойка за хвърляне, но и по-здрава опора, за да мога да извивам тялото си до кръста ту наляво, ту надясно, без да променям мястото си.

Ето че вече бяхме готови и със силен вик вождът на кикатсите ни даде знак да започваме. Пете-е беше известен като превъзходен хвърляч на томахок. Трябваше много да внимавам. Въпреки това бях решил по-скоро да се оставя да бъда ранен, отколкото да отстъпя от мястото си, макар и на сантиметър. Дали и Пете-е мислеше по същия начин, това щеше скоро да си проличи.

Отново моят противник държа реч, която бе изпълнена с обиди по мой адрес, и ме подкани да хвърлям пръв. Престорих се, че не съм чул думите му. Той почака още малко, повтори подигравките си и след като видя, че продължавам да мълча, най-сетне размаха първия си томахок.

По начина, по който го развъртя, разбрах, че в негово лице имах сериозен противник, и изобщо не го изпусках от очи. Ето че в този миг той нададе пронизителен вик и томахокът излетя от ръката му. Около една трета от пътя си оръжието измина по права линия, но после се вдигна нагоре и малко преди целта се спусна надолу. Можех да остана прав като свещ, защото секирата прелетя почти на метър от мен, но точно на височината на

главата ми.

Това хвърляне не беше лошо и неколцина червенокожи го наградиха с одобрителни възгласи. Вождът пак ме подкани и аз да хвърлям по него, но не се помръднах. После той отново се впусна в самохвалства и най-сетне се накани да метне и втория томахок. Този път Пете-е се цели по-продължително и по-внимателно, ала със същия резултат, само че сега оръжието му профуча от другата ми страна.

— Уф! — извика той. — Първо толкова близко отляво, а после също тъй близко отдясно! Значи при третия опит сигурно ще улуча точно в средата. Но този страхливец няма ли най-сетне да хвърля? Я ми донесете томахоките! Трябват ми. Тогава извиках високо:

— Оставете ги където са! Те не са му необходими, защото няма да има повече възможност да ги хвърля.

Най-напред взех не обсидиановата секира, а другата. По-хубавата запазих да улучи Пете-е. Първо трябваше да метна едното оръжие така, че да опише пред мен широка дъга, а в следващата секунда да хвърля другото по различен начин — то трябваше да полети по странична дъга. Докато противникът ми щеше внимателно да следи пътя на първата секира, втората трябваше да се насочи към него, идвайки отстрани. Ако вождът не се отместеше, щеше да го улучи първият томахок, а отскочеше ли встрани, щеше да налети право на втория. За да насоча цялото му внимание към първото оръжие, реших също като него да го метна със силен вик, ала при второто хвърляне щях да си мълча.

Настъпиха мигове на върховно напрежение, но именно то ми придаде чувството, че се състоя само от добре смазани и съгласувани пружинки и винтчета и пропускането на целта бе за мен нещо невъзможно. Тази самоувереност е абсолютно необходима, за да има човек успех.

Когато развъртях томахока около главата си така, че описваната окръжност не беше хоризонтална, а леко наклонена (едно изобретение на Винету), Пете-е избухна в неудържим кикот. Никога не беше виждал нещо подобно. Този начин на завъртане и засилване му бе съвършено непознат.

— ууу.. и! — извиках аз. "У-то бе проточено, а когато последва съвсем късото и отсечено „и“, томахокът излетя стръмно нагоре във въздуха и после в безпогрешно права линия стремително се спусна надолу точно срещу Пете-е, при което оръжието непрекъснато се въртеше около собствената си ос. Докато всички погледи бяха втренчени в тази секира, полетя и втората. Въртейки се също около себе си, но като отначало се движеше успоредно на земята, тя се изви вдясно, сякаш целта й беше нейде в тази посока, но малко по-късно се заиздига нагоре и колкото по-високо се издигаше, толкова повече завиваше наляво. После взе постепенно да се спуска и можеше да се очаква след секунда да префучи отляво, близо до мястото, където все още стоеше Пете-е.

След като хвърлих и втория томахок, аз останах безмълвно и неподвижно на мястото си, следейки с поглед двата томахока.

Разбрах, че ще успея. Навярно бях единственият, който виждаше и втората секира, защото никой не бе забелязал, че метнах две оръжия. С изключение на мен, всички следяха първия томахок. Ясно си личеше как по съвсем права линия той се насочваше неумолимо точно към мястото, където бе застанал вождът на кървавите индианци. Несъмнено щеше да го улучи. Забеляза го и самият той. Дали трябваше да отскочи встрани, за да се спаси, или не? Този въпрос едва ли го занимава повече от секунда. Всичко живо закрещя, понеже в следващия миг оръжието щеше да го улучи… и точно тогава Пете-е бързо отскочи наляво, за да се спаси… но последва шумен удар, който ясно се чу дори на шейсет крачки разстояние. Вождът на кървавите индианци избегна първия томахок, но затова пък вторият го повали на земята.

Избухнаха викове, започна се блъскане, подхвърляха се въпроси и отговори, изобщо настана невиждана бъркотия. Освен мен и Яконпи Топа никой не знаеше откъде беше дошла втората секира. Хората се втурнаха към ранения, отправяха ми учудени погледи. Не ги удостоих с внимание, а вдигнах от земята двата томахока на Пете-е и заедно с тях бавно се отправих към развълнуваната тълпа. Когато почти бях стигнал до струпаните индианци, всички се обърнаха към мен, а аз захвърлих секирите в краката им и най-спокойно заявих:

— Ето неговите томахоки. Той няма повече нужда от тях. Каквото каже Олд Шетърхенд, това и става. Кой е победител? Отговори ми вождът на кикатсите:

— Пете-е, вождът на кървавите индианци, е проснат за трети път на земята. Томахокът се е забил дълбоко между врата и рамото му. Очите му са затворени, а кръвта му тече. Кой друг може да е победител, освен Поразяващата ръка, който умее да хвърля томахока надясно така, че след малко той сам извива наляво? Кой от вас е виждал някога някой воин да хвърля по две бойни секири, за да може с едната да отвлече вниманието на врага, а с другата толкоз по-сигурно да го улучи? Този сти-и-пока завърши. Поразяващата ръка победи. Хау!

Обърнах се, за да се отдалеча. Тогава забелязах Рост бързо да тича към мен. След като се спря, той припряно и възбудено засука с две ръце мустаците си нагоре и ми каза:

— Улучихте го. Дали е ранен?

— Да.

— Ще мога ли да го превържа?

— Не аз решавам тези неща. Попитайте Яконпи Топа! Той понечи бързо да се отдалечи, но аз го задържах:

— Все още не виждам Карпио. Къде е той?

— Още е в лагера.

— Нали щяхте да го доведете?

— Хвърлянето на томахоките започна веднага. Исках да го гледам. Беше толкова завладяващо! Че какво ли може да му се случи в лагера?

— Да, но тъй като все още го няма, започвам да се тревожа за него. Трябва да видя къде е.

И тъй, зарязах Рост и забързах към лагера. Нямах основание да се страхувам, че на приятеля ми се е случило нещо лошо, но дългото му забавяне все пак ме обезпокои. Между колибите не се мяркаше жив човек. Отидох до нашата колиба. Конят ми стоеше там спънат и без да проявява признаци на безпокойство. Значи наоколо всичко беше наред. Надникнах вътре. Нищо не липсваше. Продължих нататък и стигнах до колибата на пленниците. Пазачът им не се виждаше. Хвърлих поглед вътре — тя беше празна. Ремъците, с които са били вързани пленниците, бяха пръснати по земята. Корнър и спътниците му бяха избягали, докато червенокожите гледаха двубоя на живот и смърт. Голямото любопитство бе подмамило дори и пазача да напусне поста си. Но къде беше Карпио? Дали бе имал злата участ да се натъкне на тях? Дали пак го бяха помъкнали със себе си?

Силно се изплаших заради него. Тичешком се върнах до нашата колиба, освободих краката на коня си и се метнах на седлото. Бегълците е трябвало незабавно да потърсят прикритие и затова сигурно се бяха насочили към най-близкия край на гората. Веднага препуснах в галоп натам. Никой не ме видя, понеже мястото на двубоя се намираше чак от другата страна на бивака, а на мен и през ум не ми мина още отсега да вдигам тревога, защото в такъв случай червенокожите щяха вкупом да се втурнат насам и щяха да заличат следите на бегълците. Най-напред открих диря от двама ездачи. Тя бе оставена от мен и вожда на кикатсите, когато бяхме отишли да изпробваме томахоките. Продължих нататък. Появи се и втора диря. Слязох от седлото да я огледам. Тя беше от пет коня и бе направена поне преди половин час. Мили Боже, тези негодници наистина бяха отвлекли и моя Карпио!

Препуснах обратно и вдигнах тревога. Настъпи небивало объркване и олелия. Положих големи усилия да възстановя реда и спокойствието. Вождът веднага заплаши недобросъвестния пазач, че ще го изгони завинаги от племето. Но това нямаше да върне бегълците. Яконпи Топа бе толкова слисан, че не знаеше какво да направи най-напред. Казах му:

— Преди всичко е необходимо да се свършат две неща. Днес не можем да започнем преследването им, понеже слънцето съвсем скоро ще залезе. Но още сега непременно трябва да разберем в каква посока са поели в последна сметка, след като достатъчно са се отдалечили от лагера. Ще тръгна подир тях сам, за да не би някой да заличи част от отпечатъците. Междувременно ти ще свършиш второто нещо. Трябва да се установи какво са взели със себе си — какви коне, какви оръжия, колко и каква храна, както и какви други предмети. Нареди старателно да се провери всичко! Едва след като узнаем това, ще можем да решим какво да предприемем. Засега само едно е сигурно — че непременно ще ги преследвам. Мога да го направя, защото, струва ми се, не съм вече пленник на упсароките, нали?

— Олд Шетърхенд е свободен — отвърна ми вождът.

— Добре! Ще се върна тогава, когато се стъмни толкова, че

вече нищо да не мога да виждам.

Препуснах в галоп, без да изчакам да чуя какво още искаше да ми каже. Първо яздих до мястото, където бях изоставил дирята на бегълците, а после продължих нататък по нея. Тя водеше през Пасифик Крийк, а после извиваше на запад към Литъл Санди Крийк. Все още не бях стигнал до този поток, когато се стъмни. Трябваше да се връщам, но вече бях убеден, че негодниците пак бяха поели в старата си посока към файндинг-хоула.

Когато се върнах в лагера, не научих нищо добро. Никой не знаеше как тези хора са се освободили от ремъците си. В бивака не е имало нито един-единствен индианец, всички са искали да гледат двубоя и ето как на белите им е останало достатъчно време за бягство. Те взели оръжията си от колибата на вожда, отмъкнали и различни други вещи. После си избрали най-хубавите коне. Между откраднатите животни бяха жребците на Пете-е и Яконпи Топа, дорестият кон на Корнър, както и два други чудесни ездитни коня. Липсваха няколко одеяла, а също и барут, олово и месо от колибата, където се съхраняваха различните запаси на племето. Яконпи Топа беше побеснял. Страшно му се искаше да участва в преследването, но нямаше как, защото що за вожд щеше да е, ако вземеше да изостави хората си по време на боен поход. И тъй, принуден беше да остане при тях, но ми предложи двайсет свои воини, за да ме придружат. Помолих го да ми даде само петима. С удоволствие бих предложил на Рост да ме чака в лагера на кикатсите, но това не биваше да става, защото не знаехме как щеше да завърши срещата между упсароките и шошоните, а и самият той нямаше никакво намерение да се разделя с мен. Погрижих се поне да му дадат по-хубав кон от неговия изтощен кафяв жребец. Избрахме си и едно товарно животно. То щеше да носи провизиите и одеялата, които с всеки изминал ден щяха да са ни все по-необходими, понеже по пътя ни нагоре към Фримонт Пийк ни очакваше много по-голям студ, отколкото тук, на по-ниското, във все още зелената долина на Пасифик и Мортън Крийк.

След като приключихме с всички приготовления, между мен и Яконпи Топа се разгоря много голяма разправия за Хилър. Въпреки упоритостта му, накрая докарах нещата дотам, че вождът ми обеща да го освободи, но само ако се установеше, че кървавите индианци са убийците на шестте врани. По късно щях да се върна при кикатсите, за да взема пленения ловец.

По време на отсъствието ми Рост бе предложил лекарската си помощ на тежко ранения Пете-е, но с подигравателни думи вождът я беше отблъснал. Моят противник му заявил, че не се нуждае от никакъв бледолик, който само щял да го умори. Самият той разбирал далеч по-добре как се лекуват рани. Тъй като и през ум не ми минаваше да отида при него, но все пак ми се искаше да му кажа нещо, което би било глупаво да премълча пред такъв човек като Пете-е, изпратих да повикат неговия доверен помощник Инуйя Неема. Когато старият воин се изправи пред мен и ми отправи враждебен и въпросителен поглед, аз му казах:

— Инуйя Неема сигурно си спомня какво говорихме край Потока на месото веднага щом дойдох на себе си от удара с приклад. Нали не го е забравил?

Той не ми отговори.

— Споменах на Пете-е, че ще бъда негов пленник докато ми харесва. Той ми се изсмя. После му казах следните думи: „С удоволствие ще остана известно време при вас, понеже ми се иска да видя физиономията ти, когато реша да се сбогувам с теб без разрешението ти.“ Той ми рече, че съм си загубил ума, но се лъжеше. Ето виж, дойде време, когато желая да си тръгна. Утре в ранни зори си отивам. Може ли Пете-е да ме задържи? Какво стана с неговата сръчност, храброст и сила? Ако не умре от раната си, то би трябвало да го довърши позорът, навлечен му от неговата некадърност. Напускам лагера, без да се сбогувам с него, защото хич не ми се иска пак да се виждам с един толкова жалък човек. Предостатъчна ми е твоята глупава физиономия, дето си я направил в момента.

— Уф! Не прекалявай! Осмеляваш се твърде много! — избухна той.

— Осмелявам се много ли? Pshaw! Та вие сте съвсем ограничени хора, от които няма защо да се страхуват нито хлапетата, нито жените. Всичките ви уж хитри кроежи скоро ще станат на пух и прах. Спомнете си тогава за Поразяващата ръка, на когото ще трябва да благодарите за това. Хау!

След последните си думи аз го зарязах и се отдалечих. Този ден се храних заедно с вожда на кикатсите като свободен човек и после отидох в нашата колиба, за да си легна навреме да спя, защото още на зазоряване се канехме да тръгнем. Вече знаех пътя към Литъл Санди Крийк и ми се искаше час по-скоро да залича преднината, която имаха Корнър и неговите спътници. Тази нощ Карпио го нямаше и щях да спя само с Рост. От една страна, той беше натъжен заради отвличането на моя приятел, а от друга — бе щастлив, че пак сме свободни. Но беше страшно ядосан на Пете-е, който бе отблъснал помощта му.

— Представете си, милорд, какъв великолепен случай ми се изплъзна! — гневеше се той. — Изглежда, ключицата му е счупена и всички предпазващи я мускули са пострадали. Така например…

— … трапецовидният мускул — прекъснах го аз.

— Извинете, но този път преди всичко исках да спомена широкия вратен мускул.

— Моля ви, оставете това за утре сутринта, след като се наспим! Един вътрешен глас ми нашепва, че преди всичко трябва да поспим, за да си възстановим силите.

— И на вас ли ви нашепва? Тъй! Е, тогава и на мен! Лека нощ!

— Лека нощ!

Бележки

[1] На живот и смърт, Б. нем. изд.