След разказаните дотук събития бяха изминали доста години. Бях преминал през суровата школа на живота и от малкото неопитно момче беше станал мъж. Но жестокостта на житейските бури към мен беше всъщност само привидна, защото самият аз си бях избрал този път и редом с всички трудности и лишения, които понасях, преживях и радости, намерих и удовлетворения, които при друг, по-спокоен начин на живот, едва ли биха ме споходили. Та нали един от най-богатите дарове, които получих, беше запознанството ми с моя великолепен и несравним Винету, приятелството с него, което надали има друго, равно на себе си. Само това приятелство би било едно напълно равностойно обезщетение за всички изстрадани мъки и лишения, но покрай неравната пътека на моите странствания цъфтяха и зрееха и други прекрасни цветове и плодове, от които можех да бера. Към тях преди всичко причислявам любовта, проявявана към мен от всички мои добри познати, докато в същото време за хората с нечиста съвест нямаше нищо по-страшно от имената на Винету и Поразяващата ръка.

Моето последно пътуване бях предприел заедно с този най-благороден човек измежду индианците. Тръгвайки от Рио Пекос, ние прекосихме Тексас и през индианската територия се насочихме към Мисури, откъдето той продължи да язди към планините, за да вземе нъгитс (Златни зърна, късчета самородно злато. Б. пр.), а аз трябваше да изчакам завръщането му. Тъй като много мои читатели са ми задавали въпроса какви са били „парично-финансовите“ отношения между мен и Винету, използвам случая да изясня някои неща.

Както по-рано, така и до ден-днешен, все още често се говори, че индианците знаят къде има големи златни находища, които нито те самите експлоатират, нито ги издават на белите. И най-мъчителната смърт не можеше да ги принуди да споделят тайната си с когото и да било. Но тук не става дума за обикновени мъже, а за хора, които произхождат от стари изтъкнати родове, където има обичай такива тайни да се предават от баща на син, но никога и на някой друг семеен член, а камо ли да се издадат на бледолик. Трябва още да се знае, че чувството за семейна принадлежност, а оттам и гордостта от необикновения, знатния произход, съвсем не е непознато за индианците. Вярно, че твърде често това чувство им се отрича, но който го прави, само издава своята неосведоменост и без да се замисля, повтаря като папагал твърденията на потисниците на червенокожата раса, които разпространяват подобни измислици само за да представят собствените си жестоки дела в по-малко осъдителна светлина. Сред червенокожите племена има прочути родове и се смята за голяма чест да се числиш към тях. Този факт не се променя ни най-малко от обстоятелството, че индианците нямат фамилни имена в нашия смисъл. В това отношение те са в същото положение, както, да речем, някои народи от древността или пък от съвременния Ориент, които също не са имали или нямат фамилни имена и въпреки това се числят към стари родове, прочули се в световната история.

Винету можеше да изброи дълга редица от своите прославени прадеди, които до един са били вождове. Той бе запознат с дейността им, знаеше всеки техен подвиг и бе получил от тях в наследство тайната на не едно и две златни находища, но и най-страшните мъчения нямаше да могат да го принудят да я издаде на когото и да било. Аз бях единственият, пред когото той бе правил леки намеци по този въпрос. Освен това Винету сам притежаваше несравнимо остро зрение и необикновено проницателен поглед за подобни находища на благородни метали. Знаех, че по време на многобройните си скитания от едно племе до друго и самият той беше откривал места, където се намираше злато или сребро. В такива случаи апачът често бе губил по цели седмици, за да прави тези места непристъпни или поне да ги прикрива така, че някой друг би могъл дълго да стои съвсем наблизо, без ни най-малко да подозира, че се намира пред огромно богатство.

Точно такива места посещаваше Винету, когато имаше нужда от пари. В Дивия запад това никога не ставаше, защото там чрез лов се сдобиваше с месо за храна, а и винаги можеше да разчита, че във всеки бивак или вигвам на приятели щяха да го посрещнат като добре дошъл гост. Но когато се наложеше да посети някой форт или пък селище, за да си купи муниции, или ако предприемеше далечно пътуване до „цивилизованите“ райони, тогава му трябваха пари и той винаги предварително се запасяваше с нъгитс, които разменяше срещу монети или срещу „хартийки с изписани по тях числа“.

Всъщност излишно е да споменавам, че в такива случаи кесията му беше отворена и за мен, ала това не ставаше кой знае колко често, защото аз не спадам към онзи тип хора, които завързват приятелства само за да извличат полза. Изпадна ли в нужда, аз по-скоро ще се обърна за пари към непознати, но никога и към приятели, понеже от опит, събиран от общуването ми с иначе съвсем свестни хора, знам, че паричният заем е истински убиец на приятелства. Каквото и да ми говорят другите, оставам твърдо убеден в следното: някой човек може да е колкото си иска доброжелателно настроен към мен, може да изпитва колкото си ще огромно уважение към мен и може да е колкото си иска твърдо убеден в моята платежоспособност, но въпреки всичко, щом поискам от него сто или петдесет, или пък само двайсет марки назаем, върху красивата лъскава повърхност на нашето приятелство веднага пада една малка капчица и не след дълго там остава петънце ръжда. Истинското приятелство винаги е готово за най-големи жертви, а приятелството между Винету и мен би пожертвало дори и живота на единия или на другия. Тази жертвоготовност представлява нещо възвишено, нещо свято, докато вземането на пари назаем е нещо от ежедневието ни, нещо толкова земно и прозаично, че би трябвало да се избягва между приятели и… и да става, да речем, само между двама бедни като църковни мишки ученици и милия францел от фалкенау.

Вярно, че когато Винету плащаше и за мен, това не можеше да се нарече „заем“, а и неговите нъгитси не му струваха нищо. Но щом се отнася за друг човек, ако ще да е и най-добрият ни приятел, думата „плащам“ придобива едно по-различно звучене, отколкото когато плащаш за самия себе си. Ако ме вземаше и мен до въпросния „плейсър“ (Златна мина, златно находище. Б. пр.) и ми разрешаваше да напъхам в джоба си толкова нъгитс, колкото ми бяха необходими, е, тогава — добре. Но онова, което той имаше в своя джоб за мен, не бяха вече ничии или общи нъгитс, а бяха негово злато, негови пари. И когато Винету ги харчеше за мен, аз все имах чувството, че не бива да присъствам, че трябва да изляза, за да не гледам как плаща. Именно това чувство ме караше да търся начини по възможност да съм по-независим от неговите нъгитси.

Щом се озовяхме в някое населено място, където имаше пощенски връзки, аз незабавно се превръщах от уестман в писател. Вестниците с удоволствие приемаха моите работи и веднага ми плащаха, и то добре. Точно тези хонорари ми даваха възможност да бъда независим и точно тези вестникарски пари са в основата на осъществените от мен пътешествия. Винету чувстваше и разбираше нещата също като мен. На него никога и през ум не му е минавало да ми прави и най-малкия намек, че това писане за пари е съвсем излишно. Даже често, когато заплащането на труда ми не бе последвало незабавно и въпреки че всъщност не сме имали никакво излишно време, той най-търпеливо е чакал заедно с мен, докато си получа парите. И после се е радвал така, сякаш самият той е авторът, и то автор, останал съвсем без средства. С голямо удоволствие си спомням и до днес как вождът на апачите скастри един богат плантатор, чието момче бях извадил от водите на Мисисипи. Та понеже заради износеното ми прерийно облекло ме беше взел за някой окаян клетник, този човек се опита да ме възнагради с определена парична сума. Но Винету веднага застана между двама ни и докато очите му мятаха гневни мълнии, той каза:

— Нима може да се заплати с пари живота на един човек? Аз съм Винету, вождът на апачите, а този джентълмен е моят приятел Олд Шетърхенд. Той можеше да притежава милиони, ако ги приемеше от мен. Но не ги желае. А ти му предлагаш тези мизерни долари! Прибери си ги, ти сам се нуждаеш от тях!

И тъй заедно с Винету бяхме стигнали до Мисури, и то до Сейнт Джоузеф, където на времето имаше пет вестника, между които и един на немски език, а съществуващата връзка със Сейнт Луис, респективно с редакторите на тамошните вестници, бе толкова добра, че нямаше нужда да чакам още дълго, за да се изпълнят писателските ми въжделения. Бяхме се разделили с Винету — както вече споменах, апачът отиде да вземе нъгитс, понеже имахме намерение да прехвърлим Мисисипи и да се отправим на изток. А за тази цел естествено ни трябваха пари. Нямах представа къде точно бе отишъл вождът на апачите. Беше казал само, че след две седмици пак ще се присъедини към мен.

В онези години Сейнт Джоузеф беше западната крайна станция на железопътната линия Ханибъл — Сейнт Джоузеф и сред неговите седем хиляди жители имаше около две хиляди немци. Необходимо бе само едно съвсем кратко съобщение, че Олд Шетърхенд е в града, и всички собственици на „нюзпейпърс“ (вестници) дойдоха и поискаха да им напиша статии. Задоволих всички желания за три дни и с получените пари си купих далеч по-изискани дрехи и бельо за пътуването ни на изток. Веднага се издокарах с новото облекло, защото тежките и неудобни траперски дрехи от кожа на лос много ми пречеха, докато пишех. После поработих и за Сейнт Луис, като помолих хората да ми изпратят спечелената сума в Уестън, накъдето смятах да се отправя, за да изчакам връщането на Винету, а и да изкарам още някоя и друга пара.

Този град, една трета от чиито жители са немци, се намира в един много богат стопански район, съвзел се икономически предимно благодарение на пристигащите преселнически кервани. По онова време там имаше пет църкви, две от които бяха немски. Немците в града живееха много уреден и заможен живот, имаха няколко дружества, а дори бяха организирали и ловна дружинка.

В Сейнт Джоузеф нямах нито минута спокойствие. Поканите от различни страни буквално валяха и тъй като, за да мога да работя, не им обръщах внимание, то самите хора започнаха да идват при мен, за да ме молят да им разказвам за живота ни в Дивия запад. Това не ми харесваше особено и за да не се повтори същото и в Уестън, реших там да премълча името си. Понеже конят ми бе познат на мнозина, а и навсякъде привличаше вниманието на хората и можеше да ме издаде, аз го поверих на грижите на един фермер и с параход по Мисури отпътувах от Сейнт Джоузеф, след като се бях доверил единствено на моя хазаин и му бях казал къде мога да бъда намерен в случай на нужда.

Тук трябва да подчертая, че от дълго време не бях имал толкова приличен външен вид, както в новите си дрехи.

Оръжията, колана с патроните, както и останалите предмети от екипировката си бях опаковал добре, така че много по-лесно щяха да ме вземат за всичко друго, само не и за уестман, който съвсем наскоро с опасност за живота си се е промъкнал през териториите на враждебно настроените команчи и кайови.

Когато стигнах в Уестън и се осведомих за някое място, където можех да намеря по-хубав подслон, ме насочиха към един хотел, който само според представите на американския Запад заслужаваше това название, но все пак за непретенциозни хора като мен беше достатъчно добър. Преди всичко търсех чистота и тъй като там я намерих, реших да остана в него през цялото време на престоя си в Уестън.

Стопанинът беше немец, а жена му бе едно дружелюбно същество, което просто блестеше от чистота. Когато влязох в помещението за посетители, келнерът също ме заговори на немски. Обръщаха се към него с „оберкелнер“ (Главен келнер. Б. пр.), макар да нямаше друг обслужващ персонал.

Този млад около двайсет и осем годишен мъж беше изключително дребно и слабичко човече. Стигаше ми само до рамото, ала затова пък имаше толкова по-внушителни мустаци, на които, изглежда, много държеше, защото, когато нямаше друга работа, непрекъснато ги приглаждаше или засукваше. След като ме обслужи, той се върна при вестника си, в който преди това се беше зачел, и докато се занимаваше с него, нито за миг не престана да приглажда мустаците си ту наляво, ту надясно. Внезапно, явно изненадан, той силно извика, скочи на крака и се обърна към хотелиера, който, седнал близо до мен, безмълвно пушеше и ме наблюдаваше:

— Милорд, налага се да ви помоля днес и утре да ме освободите от работа!

Никога не бях чувал някой келнер да се обръща към работодателя си с „милорд“. Дали обичаят в този хотел беше такъв, или дребното човече го правеше от прекалена учтивост?

— Точно днес ми искате отпуска? — попита хотелиерът. — Полудяхте ли? Отпуска, тъкмо когато ловците ще празнуват годишнината от основаването на дружинката си и ще има такъв бал с голяма тържествена вечеря!

— Съжалявам, милорд! — рече дребосъкът с поклон, с който искаше да подчертае съжалението си. — За вас съм готов да направя какви ли не жертви, обаче тази не! И то защото трябва да разговарям с него!

— С кого?

— С Олд Шетърхенд.

— Какво? Как? — възкликна съдържателят на хотела. — Олд Шетърхенд ли? Да не би да е тук, в Уестън?

— Не, но е в Сейнт Джоузеф.

— Откъде знаете?

— Пише го във вестника. Пристигнал е там преди няколко дни и веднага е написал някаква статия, която ще излезе утре.

Аха, значи хитрият издател на вестника обръщаше предварително внимание на читателите си върху моя разказ, за да продаде възможно повече бройки! Както е известно, американските вестници не разчитаха толкова на постоянни абонати, колкото на ръчната продажба по улиците.

— И затова ли искате да отидете до Сейнт Джоузеф? — попита го хотелиерът.

— Да.

— Че знаете ли къде живее?

— Не, но лесно ще науча.

— Нищо няма да научите.

— Защо?

— Защото изобщо няма да имате възможност да се осведомите за адреса му. Не мога да ви разреша да пътувате до Сейнт Джоузеф.

При тези думи келнерът направи повторно същия дълбок поклон и каза:

— Милорд, аз не само добре познавам дълга си, но и храня към вас най-голямата почит и най-голямото уважение, на които е способно сърцето ми, и все пак се виждам принуден да ви причиня болка със съобщението, че непременно ще предприема това пътуване.

— Но не и още днес, нали?

— Разбира се, че още днес, понеже е възможно утре Олд Шетърхенд да не е вече там.

— Но сигурно проумявате, че така ме поставяте в огромно затруднение.

— Ясно ми е, обаче и при най-добра воля не мога да го променя. Нали ви обясних, че трябва да отида на запад, както и че за мен всяка възможност да изпълня това свое намерение е по-важна и по-ценна, отколкото работата ми във вашия хотел!

— Но какво общо има Олд Шетърхенд с всичко това?

— Най-почтително ви моля да не задавате този въпрос, понеже отговорът му е повече от ясен. Ще помоля Олд Шетърхенд да ме вземе със себе си, щом тръгне за Дивия запад.

— Откъде знаете, че ще се отправи натам?

— Знам. Че накъде иначе ще се отправи? На уестман като него мястото му е в Запада.

— Възможно е току-що да идва оттам.

— Не. Позволете да ви кажа, че един вътрешен глас ми нашепва, че той не идва от Запада, ами се кани да отиде там. Никога вече няма да ми се предложи по-добра възможност да изпълня намерението си.

— Но не сте имали и по-добра възможност да печелите пари от тази при мен.

— За мен моето намерение стои по-високо от всякакви пари.

— И си мислите, че Олд Шетърхенд ще ви вземе със себе си, а?

— Убеден съм.

— Човече! Хич не си въобразявайте!

— Защо?

— Олд Шетърхенд сигурно няма да се занимава с вас. Известно е, че той предпочита да се скита само с Винету и доколкото му е възможно, гледа да не мъкне със себе си разни натрапници. Прави изключение само за прочути хора.

— И за мен ще направи изключение.

— За вас ли, дето не сте никакъв уестман?

— Да.

— Съмнявам се.

— С ваше позволение ще ви възразя, защото моят вътрешен глас ми казва, че за мен той ще направи това изключение.

— И през ум няма да му мине! Мога да ви предскажа, че пътуването ви до Сейнт Джоузеф ще бъде напразно. Изобщо не разбирам защо сте толкова запален по Запада. При мен ви е толкова добре, колкото едва ли сте мечтали. Печелите достатъчно, за да можете в близко бъдеще да откриете собствена странноприемница.

Този път келнерът се поклони два пъти вместо един и отвърна:

— И аз смятам мястото си тук толкова хубаво, че не бих се отказал от него, ако професията ми просто не ме принуждаваше да посетя Дивия запад.

— Глупости, професия! — извика хотелиерът, явно вече разсърден. — По дяволите такава професия, да отидеш в „мрачните и кървави поля“, където ще те уморят бавно на кола на мъченията. Тя не е за вас.

— Милорд, настоятелно ви моля да имате благосклонността да се откажете от подобни възгледи. Ако има човек, който да чувства вътрешен порив да поеме в тази посока, то това съм аз. Вече неведнъж съм имал честта да ви го обяснявам, но за съжаление винаги е било безуспешно.

— И никога няма да се радвате на подобен успех. Колко пъти съм ви казвал, че вашето бъдеще е тук, в Уестън! Вие сте начетен, сръчен и пестелив млад човек и в нашия град ви очаква завидно бъдеще. Няма да мине много време и ще можете да откриете тук собствено заведение!

— Но затова ще са необходими повече пари, отколкото имам!

— Не, защото сте достоен за доверие човек и аз също с удоволствие ще ви помогна да отворите в града някой хотел, „салун“ (Типични за американския Запад от онова време, често срещани постройки, играли едновременно роля и на кръчма, и на странноприемница, и на увеселително заведение. Б. пр.), или нещо подобно. И за мен ще е по-добре да имам вас за конкурент, отколкото някой пришълец, който изобщо няма да се съобразява с мен и ще постъпва безогледно.

— Добрината ви, милорд, няма да има никакъв успех, защото професията ми се различава от хотелиерската.

— Стига сте ми говорили за професия! Професия е онова, което ни носи пари.

— Когато след време се завърна от Запада с обогатени познания и опит, ще печеля повече пари, отколкото когато и да било с вашата професия. Убеден съм в това. Човек, който умее да различава големия преден зъбчат мускул от трапецовидния тъй добре, както аз съм се научил, той има пред себе си съвсем по -други цели от забогатяването с продажба на спиртни напитки.

— Нищо не разбирам от вашите какви ли не мускули. Знам само, че днес ми е невъзможно да се лиша от вас. Та заминете утре след като балът свърши!

— Няма как, защото, както вече казах, е твърде възможно да не заваря Олд Шетърхенд в Сейнт Джоузеф.

— Че осведомете се по телеграфа докога е там!

— Не му знам адреса.

— Сигурно ще го намерят.

— Убеден съм, но всеки сам най-добре си върши работата! Много лесно може да му хрумне да ми изпрати отрицателен отговор, за да се отърве от мен. Не, непременно трябва да отида лично при него.

Тогава и жената на хотелиера започна да моли келнера да остане поне до следващия ден. Опита се да му обясни, че е невъзможно тъкмо в този момент да се лишат от услугите му. Ала и нейните усилия се оказаха напразни. Той й отговаряше най-учтиво, наричаше я „милейди“, правеше поклон след поклон, обаче не склони да се откаже от намерението си да отпътува за Сейнт Джоузеф още същия ден. Въпреки че се държеше и изглеждаше малко комично, този млад и решителен човек ми направи приятно впечатление. Не знаех какъв е всъщност и какво смяташе да прави в Дивия запад. Споменаването на онези два мускула ме накара да предположа, че той ревностно се е посветил на похвалното лекарско изкуство. В Америка лесно може да се случи някой лекар, макар и временно да влезе в ролята на келнер. За да помогна на съдържателя на хотела да излезе от това трудно положение, аз се намесих в разговора им:

— Нека господата ми разрешат една забележка! Пътуването до Сейнт Джоузеф ще е съвсем безсмислено, защото Олд Шетърхенд не е вече там.

— Не е ли? Сигурен ли сте? Кой ви каза? — попитаха ме и двамата един през друг.

— Знам със сигурност, понеже го чух от самия него — отговорих аз.

Само след миг двамата седяха вече до мен, а съдържателят на хотела се осведоми:

— Значи сте разговаряли с него, така ли?

— Да. Идвам направо от Сейнт Джоузеф.

— Виж ти, каква изненада! Хората казват, че бил немец. Знаете ли дали е истина?

— Истина е.

— Това страшно ме радва, защото и аз съм стопроцентов немец. Знаете ли къде е роден?

— Не съм го питал.

— Разбира се! Такъв човек не бива да се разпитва като другите хора. Значи не е вече в Сейнт Джоузеф. Ами къде ли е отишъл?

— Вероятно единствено той го знае.

— Извънредно неприятно! — възкликна келнерът. — Какво ли не бих дал, само и само да успея да поговоря с него!

— Що се отнася до това, мога да ви успокоя. Той имаше намерение да предприеме само някакъв излет и пак ще се върне.

— Наистина ли? А кога, кога?

— Не е съвсем ясно. Изглежда, той очаква Винету в Сейнт Джоузеф.

— Винету? И той ли ще дойде? Това е всичко, което бих могъл да си пожелая! Ще видя и двамата — Винету и Поразяващата ръка! Моля ви, бъдете любезен и ни кажете що за човек е той! Колко е висок, много ли е широкоплещест, какви са очите му, гласът и…

— Чакайте, чакайте! — прекъснах го аз и се засмях. — Че кой може да запомни всичките ви въпроси?

— Вярно! Бях страшно припрян.

Той стана, направи дълбок поклон пред мен и продължи:

— Позволете ми, милорд, да ви задам въпросите си един по един. И така, колко е висок?

— Колкото мен.

— Широкоплещест ли е?

— Също колкото мен.

— Хм! Позволете ми да ви кажа какво ми нашепва един вътрешен глас, а именно, че този мъж сигурно е значително по-висок и по-широкоплещест! Ами каква е стойката му?

— Напета.

— Походката му?

— Когато е без кон, върви на два крака, а ако язди — на четири.

— О, моля ви, без такива шеги! Към този човек храня такива чувства, които изключват подобни остроумия. Каква брада има?

— Малка брадичка под долната устна и мустаци.

— Значи също като вас. Ами облеклото?

— Траперски дрехи от кожа на лос.

— Украсени с човешки коси?

— Не, с червени кожени ресни.

— Да, известно е, че той не обича да се кичи с варварските отличителни знаци на победата над враговете като червенокожите. Разговаряхте с него, така ли?

— Да.

— За какво?

— За различни неща.

— Разказа ли ви преживяванията си?

— Не. Но аз ядох и пих заедно с него, ходихме заедно на бръснар, писах в неговата стая, излизах с него тук-там, а дори използвах неговия леген за миене, сапун, както и кърпата му за лице.

— Какви ги говорите, милорд! Та вие сте били в много близки отношения с него, за което ви завиждам. Дано имате добрината да ми разкажете нещо повече. Дали пак ще се видите с този прочут мъж?

— Сигурно.

— Моля ви, кажете ми кога?

— Аз ще съм първият човек, който ще научи кога ще се върне в Сейнт Джоузеф.

— И дотогава ще останете тук, така ли?

— Да.

— Тогава най-сърдечно ви моля да ме вземете със себе си и да ме представите на него. Ще го направите ли, милорд?

— Хмм! Той не обича особено да прави нови запознанства, а както разбрах, тъкмо сега иска да пътува само с Винету.

— Може би, ако ме изслуша, ще размисли и ще промени решението си. Вие само ме представете, за да мога да говоря с него!

— Преди малко чух, че имате желание да се присъедините към него, но все пак размислете и не забравяйте, че той не е нито водач, нито екскурзовод.

— Какво си мислите за мене, милорд! Много добре знам, че стотина най-изпитани и заслужили уестмани ще сметнат за голяма чест възможността да придружават него и Винету по време на някое пътуване, а аз съм всичко друго, но не и уестман. Обаче съм сигурен, че щом чуе какво искам, в никакъв случай няма да ме изгони.

— Е, и какво ще искате от него?

Келнерът се изправи на крака, отново се поклони и каза:

— Разрешете ми, милорд, да ви осведомя по-подробно за моята личност. Казвам се Херман Рост, немец съм и по професия съм бръснар. Имах огромно желание да се посветя на медицината, но родителите ми бяха твърде бедни, за да ми дадат тази възможност. Ето защо избрах споменатата професия, която може да се нарече и един от подготвителните етапи, водещи към поставената цел. Тази цел ми беше непрекъснато пред очите, докато чиракувах, и винаги съм работил най-прилежно. Двама гимназисти, които живееха при моя работодател, ми помагаха да уча латински. Сега го знам поне толкова, колкото е необходимо за един лекар. Изхарчих мизерните си спестявания, за да си накупя съответните учебници и книги и използвах цялото си свободно време да усвоя съдържанието им. Не можех и да мисля да посещавам някой университет, защото нямах средства. Ако исках да следвам във висше учебно заведение, то това можеше да стане само в Америка. И така, заминах за Хамбург и за да не плащам за билет, се наех да работя на борда на един ветроход, който тръгваше за Ню Йорк. Тук в Щатите отново станах бръснар, но с тази разлика, че успях да си уредя в същото време да посещавам Колумбия Колидж. Милорд, не ми се иска да ви досаждам с прекалено дълъг разказ. Достатъчно е да спомена, че преди половин година завърших университета в Сейнт Луис с добър успех.

Той направи кратка пауза, а аз му подадох ръка и казах:

— Всичко това ви прави чест, господин Рост. Признавам, че спечелихте уважението ми. Но как ви хрумна мисълта да станете келнер в този хотел?

— Вижда ви се странно, но за Америка това не е нещо необичайно. Аз съм медик, но не искам да чуя за такава медицина, каквато се практикува от нашите лекари. По-скоро споделям възгледа, че болното тяло, при условие че изобщо все още има някакви жизнени сили, няма нужда да приема чужди, често даже и отровни вещества, за да оздравее. Причинените от болестите смущения в човешкото тяло трябва да се отстраняват от самата природа, при което в никакъв случай не твърдя, че това мое схващане се отнася до всички болести и до всички лекарствени средства. Реших да вървя по този път и съм на мнение, че така наречените диви или нецивилизовани народи споделят моето убеждение, понеже именно те разчитат единствено на природата. Ето как в мен се породи идеята да отида в Дивия запад и при някое индианско племе да продължа изследователската си работа. Тогава още не притежавах необходимите средства и затова поех на път и стигнах до тук, където почнах да работя, изчаквайки удобен случай, за да се отправя към Запада. Днес прочетох във вестника, че Олд Шетърхенд е в Сейнт Джоузеф, и незабавно реших да се обърна към него. Може би ще ме вземе със себе си, а ако ли пък не, то ми е нужна само някаква препоръка от него или от Винету до някое приятелски настроено към тях племе, за да ми осигури дружелюбно посрещане от страна на индианците. Вие какво ще кажете, милорд?

— Наистина вече гледам на вас със по-други очи, отколкото когато за пръв път ви чух да казвате, че ще помолите Олд Шетърхенд да ви вземе със себе си. Бях убеден, че желанието ви няма да бъде изпълнено, още повече, като знам, че заедно с Винету се канят да се отправят не на запад, а на изток.

— На изток ли? Колко жалко!

— Но въпреки това го посетете! Поне няма да откаже да ви даде съвет, а ако и Винету е съгласен, не е изключено да получите от тях една препоръка във формата на тотем до някой приятелски настроен вожд. Най-добре ще е да си измолите такъв тотем за някое от подчинените на Винету апачески племена. Тогава можете да сте сигурен не само че ще ви посрещат добре, но и че ще ви помагат по всевъзможни начини и ще ви дадат какви ли не сведения. Това е моето мнение, а какво ще каже Олд Шетърхенд, е наистина съвсем друг въпрос.

— Но вие го познавате, милорд. Ще бъдете ли тъй добър да ми дадете едно препоръчително писмо до него, когато тръгна за Сейнт Джоузеф?

— Защо не? С удоволствие ще изпълня желанието ви, но не мога да ви обещая, че писмото действително ще има някакъв положителен резултат.

След тези думи той пак се изправи, поклони се три пъти и заяви:

— Моите най-покорни благодарности, милорд! Резултатът няма да закъснее. С ваше позволение, един вътрешен глас ми нашепва, че непременно ще получа тотем. Значи смятате, че един тотем за някое племе на апачите ще бъде най-полезен за мен, така ли?

— Да. Е, в такъв случай обаче ви очаква по-дълъг път, отколкото ако решите да отидете при живеещите по на север индианци. Но това ме навежда на един друг въпрос. Как сте с качествата и способностите, необходими за едно тъй дълго пътуване, както да издържите по-продължителен престой в дивата пустош?

— О-о, що се отнася до това, аз съм издръжлив, радвам се на добро здраве и съм се научил да се справям с коне. Тъй като никога не съм забравял главната си цел, още в Сейнт Луис старателно се упражнявах в боравенето с оръжия. Не съм прериен ловец, но все пак мога да се похваля, че от десет мои изстрела шест-седем попадат точно в средата на мишената.

— Постижението ви наистина не е лошо, но чуете ли разказите на някой добър уестман, сигурно ще разберете, че един истински скитник по саваните гледа с презрение на стрелбата по мишени.

Тук разговорът беше прекъснат, понеже келнерът трябваше да обслужи току-що влезлия посетител. Човекът беше облечен в черни дрехи и бе гладко избръснат. Много приличаше на свещеник и носеше малко куфарче. Мъчеше се да си придаде богобоязлив и достопочтен вид, ала както забелязах по-късно, на него никак не подхождаше блуждаещият му поглед.

— А-а, нашият prayer-man — каза хотелиерът, приближи се и му подаде ръка.

— Да, вашият prayer-man — отвърна с гъгнив и мазен глас новодошлият. — В този грешен свят проповедникът е по-необходим от всеки друг човек. Хората не желаят повече да бъдат наказвани от Бога. Тръгнали са по пътищата на престъплението и ако не искаме да дойде втори потоп и да унищожи всичко живо, всички останали верни на Бога трябва да се опитат да върнат заблудените в лоното на вярата. Тъкмо тук, по границата между цивилизацията и Дивия запад, се срещат децата на този свят и с примера си покваряват и погубват колебливите души, които може би все още могат да бъдат спасени.

— За съжаление е така! — съгласи се с него съдържателят на хотела. — Спомняте ли си, че при вашето последно пребиваване в този град говорихме за това, че търговецът, дето живееше срещу нас, е продал къщата и магазина си и се канеше да се премести в Мемфис?

— Не мога да си спомня вече.

— Бяха му платили цялата сума, но струва ми се, два дни след отпътуването ви в дома му с взлом влязоха крадци и парите изчезнаха.

При тези думи проповедникът ужасено плесна с ръце, вдигна смирен и благочестив поглед нагоре и извика:

— Каква греховност!

— А пък, ако не се лъжа, един или два дни преди това в Платсбърг се разигра друг подобен случай. Адвокатът Претър имал да дава на свой клиент две хиляди долара, но не могъл да го намери, защото бил заминал. И тогава пак дошли крадци, влезли с взлом и отмъкнали парите. Познавате адвоката, нали?

— Не, защото чадата на небесното блаженство избягват каквито и да било спорове и кавги.

— Мисля, че по онова време бяхте дошли от Платсбърг направо в Уестън, нали?

— Аз странствам по пътищата на моята небесна професия, а на земните нито обръщам внимание, нито ги запомням. Сега ще остана няколко дни тук, в Уестън. Мога ли да получа пак онази скромна стаичка, в която живях и преди?

— Да, тя е на ваше разположение.

— Тогава нека веднага опитам да разбера дали това мое посещение в дома ви е благословено от Бога.

Той отвори куфарчето си, подбра една купчинка от различни брошури и книжки, пристъпи до мен, сложи ги върху масата пред очите ми и попита:

— Разбирате ли немски, уважаеми господине? Аз кимнах.

— Тогава вероятно имам удоволствието във ваше лице да поздравя един мой сънародник, който знае библейските слова:

„Дяволът обикаля наоколо като ревящ лъв и търси кого да изяде.“ Все още не е късно да му се изплъзнете. Не изпускайте тази възможност, посегнете към спасителната котва, която ви предлагам ето тук, скрита в тези благочестиви писания, чиято ниска цена може да се прочете върху титулната им страница!

С едно такова движение, сякаш искаше да ме благослови, той ми обърна гръб и се запъти към своята маса, където седна и започна да ме наблюдава, за да види дали ще прочета и купя нещо.

Американецът държи много на религиозността. Затова в Съединените Щати се продават много повече книги с благочестиво съдържание, отколкото в другите страни. Пътуващи търговци печелят добри пари с нравоучително-религиозни вестничета и книжки. Такъв беше и този проповедник. Аз съм от онези хора, за които вярата в Бога стои по-високо от всички земни неща, но натрапчивото афиширане на набожността ми е противно и ако видя, че някой просто прелива от пресилено и сладникаво богоугодничене като този човек, тогава започва да ме сърби ръката и много ми се иска да му „угодя“ по не съвсем нежен начин. В такива случаи неволно ми се натрапва в съзнанието баснята за вълка в овча кожа. Противно ми беше да се докосна до тези книжки и брошурки, но все пак се престраших, защото както хотелиерът, тъй и келнерът ме гледаха какво правя. Не ми се щеше да си навлека подозрението, че презирам религията, и прехвърлих лежащите пред мен писания.

Това бяха предимно проповеди и религиозни трактати на английски и немски език. Имаше също малки молитвеници и песнопойки, но повечето от заглавията ми се сториха отблъскващи. Прочетох: „Небесното спасение на една земна овца“, „Псалтирни звуци на пет душевни струни“, „Гръм от амвона за проклети човешки змии“, „Религиозен далекоглед за откриване на пътя към блаженството“. Може и да не съм прав, но подобни изрази ме възмущават.

С най-благородните и изискани думи езикът би трябвало да служи на най-възвишеното, което е създал или притежава човекът. Но в случая той бе унизен и принизен до пълна безвкусица. Само една-единствена малка книжка имаше заглавие, което поне не ми беше противно. То гласеше: „Шест вълнуващи празнични стихотворения, посветени на Коледа, Великден и Петдесетница“ Струваше двайсет и пет цента, а това ще рече, че бе достатъчно скъпа. Задържах я, без да я разлистя, а останалите неща побутнах настрани, след като сложих върху тях парите. Тогава проповедникът пак дойде при мен, прибра монетите и книжките и каза:

— Приятелю, изборът ви е твърде скромен. Дълг е на всеки добър християнин да поддържа свещената религия. Но, изглежда, вие държите повече на земните блага, отколкото на небесните. Ето защо ви напомням, че когато му дойде времето, на всеки ще му бъде отмерено със същата мяра, с която е мерил и тук, на земята. Вашата пестеливост няма да ви възнагради на небето.

Нямах намерение да разговарям с този човек, но не успях да се въздържа и му отвърнах:

— Не се грижете за мен! Запазете си духовническите съвети за вас самия!

Той се накани нещо да ми отговори, но промяната, настъпила в дотогава безразличния израз на лицето ми, изглежда, го накара да размисли, че в момента ще е по-добре да си замълчи. С едно надменно движение на ръката той ми обърна гръб, постави печатните издания в куфарчето си, измъкна една книжка със стихотворения, каквато бях вече купил, и я подаде на съдържателя на хотела с думите:

— Като гост във вашия дом не мога да искам да ми платите. Подарявам ви тези шест вълнуващи празнични стихотворения за вашето душеспасение. Оказвам ви това богоугодно внимание и защото едното от тези стихотворения получих тук, в Уестън.

— Тук ли? От кого? — попита хотелиерът и разтвори книжката.

— От една много набожна дама, която неведнъж е купувала по нещичко от мен. Тя е жена на онзи ловец на животни с ценна кожа, когото от дълги месеци чакат да се върне и който все не идва. Синът й живее при нея и е „lawyer“ (Адвокат, юрист. Б. пр.), но никъде не е назначен на постоянна работа.

— А-а, имате предвид госпожа Хилър?

— Да, Хилър се казва, сега се сетих. Когато бях при нея последния път, тя ми прочете едно коледно стихотворение и то толкова ми хареса, че я помолих да ми разреши да го препиша. Поръчах да го отпечатат и ето че го продавам.

— Кое е то?

— Първото.

— Значи това със заглавието „Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем“.

— Да. Непременно трябва да го прочетете или по-добре нека аз ви го прочета, защото за тази работа е необходима специална дарба, за да може човек да схване смисъла на стихотворението и да трогне сърцата на слушателите си. И тъй, значи имам вашето разрешение!

Той взе обратно книжката от ръката на хотелиера, разтвори я и се приготви тържествено да прочете стихотворението.

„Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем“! Ето ви пак едно пошло лъженабожно заглавие! Сигурно и самото стихотворение нямаше да струва повече от заглавието си. Не ми се искаше да го слушам и станах, за да изляза навън. Почти бях стигнал вече до вратата, когато проповедникът поде:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос…

Лесно можете да си представите, че от смайване се заковах на място. Нима бе възможно да чувам моето стихотворение, наистина моето собствено стихотворение? Напрегнато продължих да слушам. Да, това, което гъгнивият му глас рецитираше, беше дума по дума моето стихотворение. Върнах се обратно при масата, където все още лежеше купената от мен книжка, разтворих я и прочетох: „Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем — стихотворение за разкаянието на един закоравял грешник, който след прочитането на нашите издания, се завърна в лоното на вярата.“

Онемях! Дали трябваше да се смея, или да заудрям с юмруци?

Но преди още да успея да взема решение, дочух думите на проповедника:

— Ако искате да се убедите в силното въздействие на това стихотворение, то погледнете там онзи непознат! Проповедникът ме посочи с ръка и продължи:

— Той бе твърде пестелив, за да купи целия извор на Божията милост. Плати само за една капка от него, но и тази капка така го разтърси и завладя, че вече посяга към кесията си и ще поиска и другите книжки. Ще се опитам да избавя от вечната смърт клетата му душа!

Той незабавно извади от куфарчето си и другите печатни издания, които му бях вече върнал, отново ги разпростря пред мен и протегна отворената си длан, за да сложа в нея парите. Почувствах как това нахалство ме накара да изпадна в онова вътрешно състояние, което Винету обичаше да описва с думите: „Моят брат ей сега ще гръмне. Патроните са вече в устата му, а също и в юмруците.“

В такива случаи имах навика да започвам с дружелюбен тон, но онова, което следваше после, бе всичко друго, само не и дружелюбие. Така и сега, попитах проповедника с дружелюбна усмивка:

— Стихотворението наистина ми направи дълбоко впечатление. Познавате ли автора му?

— Да — отвърна той.

— Кой е той, какъв е?

— Беше прочут конекрадец. Четенето на нашите издания обаче го накара да се покае и взе, че малко преди смъртта си седна и написа тези стихове.

— Значи вече не е жив?

— Не е. Не знаете ли, че конекрадците ги бесят тук в Щатите?

— А-а, значи е бил обесен! Сигурен ли сте?

— Да, та нали той от мен получи книжките, накарали го да се разкае. А и бях при него, докато блажената му душа отлетя.

— Немец ли беше?

— Какви ги говорите, господине! Имало ли е някога някой немец да е станал конекрадец? Не, беше ирландец.

— Но както чух, нали сте преписали стихотворението от някоя си жена на име Хилър и едва след това сте го дали да се отпечата?

— Да, правилно — призна той, щом видя, че се е изтървал да каже нещо друго и след кратко мълчание, през което време успя да преодолее смущението си, продължи: — Тази дама е получила препис на стихотворението от един служител в затвора.

— А когато го преписвахте, забелязахте ли дали там бе написано и името на автора?

— Беше, но аз не го отбелязах, когато дадох стихотворението за печат, за да не излагам този клетник, който тъй щастлив отиде в отвъдния живот.

Бях задавал въпросите си все по-бързо и с все по-висок тон, ала, изглежда, той не обърна никакво внимание на това и ето че дори прояви безсрамието да ме подкани:

— Драги господине, вие познахте силата на истинското разкаяние и сигурно ще постъпите според това познание. Ето, вземете и останалите книжки! За тях ще ви поискам само два долара и петдесет цента!

Тук вече дойде краят на сдържаността ми. Започнах да го ругая:

— Мошенико! Хайде пък, да не сте точно вие човекът, който ще избави душата ми от вечната смърт! Я по-добре се погрижете за собствената си душа, която сигурно ще ви създава още доста ядове! Казвате, че поетът, написал тези строфи, бил конекрадец и като увиснал на въжето, блажено и щастливо отишъл на оня свят, защото вие, вие, безсрамният лъжец, сте го избавили от вечното проклятие с тези ваши писания? И дръзвате да твърдите, че някакъв ирландец може да напише подобно стихотворение на немски език? Дръзвате да ми предлагате блаженството и душеспасението, съдържащо се в тези печатни издания, за два и половина долара? Ето ви целия боклук! Четете си го сам, защото вие имате нужда от разкаяние и покаяние повече, отколкото и най-закоравелият конекрадец!

При тези думи аз му хвърлих брошурите и книжките в лицето. От смайване и гняв той остана близо минута като истукан, а после пристъпи съвсем близо до мен и ми тикна свитите си юмруци под носа.

— Какво направихте? И как ме нарекохте? Мошеник и безсрамен лъжец? Значи съм по-лош от конекрадец, така ли? Кажете още само една такава дума и ще ви направя на кайма!

Той вдигна ръка и се накани да ме удари.

— Долу ръцете! — заповядах му аз. — За пръв път през живота си се срамувам, че съм немец, само защото и вие сте такъв. Казахте, че авторът на тези строфи бил обесен ли? А знаете ли кой е той? Сега се намира точно пред вас и вие ще ми дадете всичките си книжки с това стихотворение, за да бъдат изгорени!

— Вие… вие… вие ли сте авторът? — изсмя се той язвително. — Та лицето ви има такъв неоспорим овчи из…

По-нататък проповедникът не успя да продължи, защото му зашлевих такъв шамар, че събаряйки два стола, той се просна на земята. Но незабавно пак скочи на крака, светкавично измъкна от джоба си дълъг нож и се нахвърли върху мен. Посрещнах го с вдигнат крак и така го ритнах в корема, че той отново рухна на пода. Преди още да се беше надигнал, аз се озовах при него, с лявата си ръка го стиснах за врата, енергично го дръпнах да се изправи, с десницата си избих ножа от ръката му, залепих му още две звучни плесници, завлякох го до неговото куфарче и му наредих:

— Давай стихотворенията! Трябва да бъдат изгорени! Не ми ли се подчиниш веднага, ще ти помогна час по-скоро да го сториш!

На „божия“ човек, изглежда, това му стигаше. И все пак той сякаш се канеше да се опъне, но аз го стиснах още по-здраво за врата, което го вразуми и накара да се подчини. Той извади книжките със стихотворенията от куфара, хвърли ги върху масата, ухили се и заплашително каза:

— Нямам нищо против, защото, ако бъдат изгорени против волята ми, ще трябва да се заплатят. Тук, в Запада, все още има справедливост!

— Да, тук все още я има! Вече ти показах и съм готов да продължа и по-нататък да ти го доказвам. Тъй, сега-засега свършихме и няма какво да си кажем повече. Внимавай да не се срещнем пак по този начин! Повторно може и да не се отървеш тъй лесно от ръцете ми. Запомни го, „набожен“ лицемер такъв!

Пуснах го, взех стихосбирките и сам ги занесох в кухнята, за да се убедя с очите си, че всичките ще бъдат натикани в печката и изгорени. Когато се върнах в помещението за посетители, проповедникът не беше вече там.

— Прибра се в стаята си — каза хотелиерът с нотка на съжаление и ме измери с полуукорителен, полуизпитателен поглед. — Всичко стана тъй бързо и неочаквано! Отначало му говорехте толкова любезно, а после изведнъж хвърлихте книжките в лицето му. А след това последваха страхотните шамари и онзи силен ритник в корема, а и хватката за врата!… Не бях виждал подобно нещо. Беше просто като гръм от ясно небе!

— Да, такова нещо и аз не бях преживявал — съгласи се келнерът. — Всичко свърши за две кратки секунди, сякаш предварително е било упражнявано. С ваше позволение, милорд, един вътрешен глас ми нашепва, че вероятно сте научили това страхотно стискане на врата от Поразяващата ръка! В този случай сигурно на всеки обикновен човек дъхът му секва!

— Наистина ли изгорихте всички стихосбирки? — осведоми се съдържателят на хотела.

— Да — кимнах аз.

— Тогава навярно ще трябва да ги платите.

— Pshaw! (Ами! (възклицание на пренебрежение). Б. пр.) На този тип и през ум няма да му мине да ме привлече под отговорност.

— Значи действително сте авторът на това стихотворение, а?

— Да.

— Странно! Той нали каза… хмм! Та той е благочестив и почтен човек.

По лицето на хотелиера се четеше, че той вярва на този „благочестив и почтен човек“ повече, отколкото на мен. Не се чувствах задължен да променям мнението му и само се осведомих:

— Познавате госпожа Хилър, за която се спомена тук, нали?

— Да.

— И тя ли е немкиня?

— По-скоро ми се струва, че е австрийка. Човек няма често възможността да разговаря с тези хора.

— Семейството самотно ли живее?

— Много. Мъжът й е ловец на животни с ценна кожа и работи за една голяма фирма в Сейнт Луис. През цялата година се свърта тук само за два-три месеца. Това време обикновено посвещава на жена си и сина си и рядко се мярка сред хората. Вие едва ли сте запознати със сегашното състояние на търговията с животински кожи, защото един човек, който пише стихотворения, няма време за такива прозаични земни неща. Тя отдавна премина разцвета си, тъй като дивечът се среща все по-рядко. Ловецът, който иска да направи добри сделки, сега трябва да рискува повече от преди и да прониква в най-опасните райони на Роки Маунтънс (Скалистите планини. Б. нем. изд.), където все още може да се направи добър улов, но където не могат да се избегнат и опасните сблъсъци с индианци. Някои от изкачилите се в планините така и не се върнаха. Но Хилър винаги е бил с късмет. Той има навика всяка година да събира група от ловци и трапери, които му се подчиняват във всяко отношение. На тези хора той плаща според времето, което му служат, а не според броя на кожите, значи независимо от това, дали в отделния случай му е изгодно, или не. Но все пак, изглежда, винаги си прави добре сметката, защото, каквото и да става, той винаги изпраща в Сейнт Луис големи количества кожи. Ловците направо се надпреварват да бъдат наети от него, а както по всичко личи, индианците изпитват към него уважение и респект. До това заключение може да се стигне, ако се съди по факта, че са му дали бойно име, което те нямат обичай да правят, ако става въпрос за някой най-обикновен човек.

— А вие знаете ли това име?

— Да. То е Нана-по. Не ми е известно значението му, нито пък на какъв език е. Самият Хилър никога не говори за тези неща.

— Думата е съкратена. Пълният й вариант гласи Нана-попавич и е или от диалекта на племето юта, или от диалекта на шошоните, които имат родствени връзки помежду си. Името означава нещо като „моят по-голям брат“ и според обичаите на индианците представлява почетно прозвище. Тъй като племето юта живее в район, който не е богат на дивеч с ценна кожа, предполагам, че шошоните са му дали това име. Ловецът сигурно е в дружелюбни отношения с тях и с качествата си е спечелил уважението им, иначе те не биха го нарекли свой по-голям брат. Убеден съм, че жителите на Уестън могат да се гордеят със своя съгражданин.

— За всички тези подробности не сме имали никаква представа — призна съдържателят на хотела. И оглеждайки ме с учудени очи, той продължи: — Но вие показвате такива знания, каквито човек не би могъл да предположи, че имате. Уестман не сте, защото тези хора нямат умението така да се държат и да се движат в облекло като вашето. Но сте запознат с диалектите на червенокожите и в същото време пишете стихове. Навярно сте от ученото съсловие, а?

— Прав сте. Аз съм от тъй наречените драскачи.

— И как се казвате, моля? Ще ме извините за този въпрос, но все пак човек трябва да знае как да се обръща към вас.

Понеже не ми се искаше да издавам самоличността си, а не беше изключено фамилното ми име и тук да е известно като истинското име на Олд Шетърхенд, в бързината си приписах друго, доста близко по звучене:

— Името ми е толкова рядко срещано, че вие вероятно никога не сте го чували. Казвам се Майер.

— Майер ли? Вярно, че е много рядко срещано — засмя се той. — Но все пак съм го чувал, защото ще трябва да ви призная, че и аз нося същото име. Имахте ли нещо по-определено на ум, когато попитахте за семейство Хилър?

— Да. Заради стихотворението е, което написах преди много години. Онзи, който го е запазил толкова дълго, сигурно има някоя по-особена причина, тъй че е лесно разбираемо защо ми се иска да разбера коя е тази госпожа Хилър.

— Че посетете я тогава! Вярно, тя също живее тъй уединено като мъжа си, но едва ли ще е толкова неучтива да не ви приеме.

— Както чух, при нея живее и синът й, нали?

— Да. Както вече споменах, той е следвал за юрист, но никъде не постъпва на работа, а си стои у дома и така се е заровил в купищата книги, сякаш иска да ги научи наизуст. Но иначе срещне ли го човек, той се показва като любезен младеж.

Наистина беше така, както бях казал на хотелиера — обстоятелството, че тази жена бе пазила стихотворението ми толкова дълго, ми бе направило силно впечатление. Откъде бе попаднало у нея? Тя беше или немкиня, или австрийка. Дали пък не произхождаше от моя роден край? Дали бе донесла със себе си стихотворението, или й бе изпратено от роднини? Далеч бях от мисълта да го смятам за толкова хубаво, че само заради художествените му достойнства да го беше съхранявала дълги години. По-скоро си казах, че сигурно трябва да има някаква друга причина за това и съм достатъчно искрен, за да си призная, че бях подтикван от силно любопитство да се запозная с тази жена. И тъй, помолих да ми опишат къде живее и реших веднага да я посетя.

Хубавата спретната къщичка имаше отстрани градина, където една жена подкастряше есенни рози. На главата си беше вързала кърпа, за да се предпази от силното слънце, и затова не се виждаше цялото й лице.

Когато се осведомих дали мога да разговарям с госпожа Хилър, тя ме попита кой съм и какво желая. Казах й името Майер и заявих, че искам само някои кратки сведения и че няма да й досаждам дълго.

— Влезте вътре, веднага идвам — покани ме тя и продължи работата си.

Отляво и отдясно на коридора имаше по една врата. Лявата беше заключена. Прекрачих прага на дясната и се озовах в малка, но доста странна гостна стая, украсена с оръжия и индиански трофеи. Нямах време дълго да се оглеждам, защото жената, която бях видял в градината, скоро ме последва и посочвайки ми един стол да седна, каза:

— Самата аз съм госпожа Хилър. С какво мога да ви услужа, мистър Майер?

Тя свали кърпата от главата си и я остави настрана. Така видях цялото й лице и от изненада отговорът ми заседна в гърлото.

Действителност ли беше, или поради необикновената прилика се заблуждавах?… Не, не се заблуждавах! И ето че още в същия миг ми стана ясно защо жената бе запазила стихотворението ми. То беше спомен може би за най-тежките и тъжни дни от миналото й.

— Искахте да се осведомите за нещо? — попита тя, докато аз все още се бавех с отговора си.

— Да, тъй е — обадих се най-сетне, — но както виждам, сега въпросите ми ще са по-други, отколкото си ги представях до преди малко. Те са от такова естество, че имам най-основателни причини да ви помоля да не ми се сърдите заради тях.

— Говорете спокойно! — подкани ме тя и ме погледна очаквателно.

— Не сме ли се срещали вече някъде, мисис Хилър? — попитах аз.

Тя пребледня и отговорът й прозвуча някак несигурно:

— Признавам, че лицето ви не ми е съвсем непознато. Навярно някога сме се виждали бегло тук, в Съединените щати.

— Не, не беше тук, а отвъд океана. Ако не се лъжа, на времето не се казвахте Хилър, ами госпожа Елизе Вагнер.

При тези думи лицето й съвсем се обезкръви и стана бяло като тебешир. Тя се отпусна на едно кресло, плесна с ръце и като вдигна към мен изпълнения си със страх поглед, въздъхна и рече:

— Боже мой! Нима това време още не ни е отминало и не е потънало в забрава? Нима в жестокостта си съдбата стига чак дотам, че да ни преследва даже тук, на границата с Дивия запад? Съвсем невинни не изстрадахме ли достатъчно, че дори и след толкова дълги години призракът на миналото пак се надига от гроба и застрашително се изправя на пътя ни?

Тя щеше да продължи да говори, но аз побързах да я прекъсна:

— Настоятелно ви моля да не се тревожите! Намеренията ми, довели ме при вас, са изцяло приятелски и без да се бавя, преди всичко ще ви кажа, че сме се виждали само два пъти съвсем за малко и че за вашия живот и минало не знам абсолютно нищо.

— Ах! — дълбоко си пое дъх тя. — Значи нямате лоши намерения? Как се изплаших! Моля ви, ще ми кажете ли къде сте ме срещали?

— Никак не е чудно, че не ме познахте, защото оттогава изминаха години, а аз бях момче. Всъщност нямам особена причина да ви безпокоя тук, във вашия дом, но трябва да ви призная, че и до ден-днешен съм запазил за вас скъп и съчувствен спомен. Когато преди час-два чух тук за вас, нямах още никаква представа, че мисис Хилър е онази госпожа Вагнер, на която желая всичко най-добро.

Лека-полека лицето й отново взе да придобива естествения си цвят, а очите й — блясъка си. Тя бавно се изправи.

— Но щом не сте знаели коя съм, тогава каква причина сте могли да имате, за да ме посетите? Вие наистина нямате вид на човек, за когото е цяло удоволствие да измъчва другите хора.

— Всъщност имах един, ако мога така да се изразя, литературен повод. Аз съм писател и често пътувам, а след като се завърна от пътешествията си, пиша книги. Веднъж преди години, още като ученик, извърших малък „поетичен“ грях, за който си мислех, че отдавна ми е простен. Днес обаче разбрах, че такива грехове никога не се забравят. Отмъщението ме сполетя преди малко тук в Уестън, където се спречках с един богобоязлив човек, който за двайсет и пет цента напомни на съвестта ми за моето престъпление и при това за моя радост чрез заглавието ми доказа, че поне не съм закоравял и навеки загубен грешник, ами разкаял се и тръгнал по правия път.

Извадих стихосбирката от джоба си и след като обърнах първата й страница, я подадох на жената. Тя й хвърли един поглед и изненадано се изправи.

— Моето стихотворение… исках да кажа, моето любимо стихотворение. Значи е отпечатано. Кой го е направил?

— Един много набожен проповедник, който преди време го е преписал от вас.

— Тъй ли?… Спомням си го. Купих от него няколко неща с прекалено набожно-надут стил и си помислих, че трябва да му обърна внимание на вредата за доброто дело от подобен пресилен начин на изразяване на религиозни чувства. Той ми възрази, че нямало друг начин за пресъздаване на такива сюжети и тогава аз извадих това стихотворение, за да му докажа противното. Много го хареса и ме помоли да му разреша да го препише. Нямах причина да му откажа. Разбира се, изобщо не подозирах, че ще го даде за печат. Та нали той няма такова право! Де да не му го бях позволявала! Ами какво е това ужасно заглавие? Този човек едва ли е с всичкия си.

— Разказа ми даже, че авторът му бил конекрадец, който малко преди да го обесят заради злодеянията му, се разкаял и написал стихотворението. Но да не говорим повече за това! Засега е достатъчно да знаете, че именно тези строфи са причината за посещението ми. Струва ми се, с голяма сигурност мога да предположа, че някой, който…

— Ах, моля ви! — прекъсна ме тя. — Съвсем се отклонихме от темата на разговора си. Най-важното е, че… не казахте ли, че сте авторът на стихотворението?!

— Да.

Очите й се разтвориха толкова широко, сякаш искаше с поглед да ме погълне. Тя вдигна ръце и припряно продължи да пита:

— Тогава значи вие сте онзи ученик, с когото преди години… се запознахме заедно с приятеля му… във фалкенау… в Бохемия?

— Да, аз съм — кимнах й.

— След това ни последвахте до дъскорезницата, където моят стар добър баща умря, нали?

— Да.

— И ни дадохте… о-о, тогава не бях на себе си от мъка, иначе щях да… позволете ми! Трябва да го извикам! Днес е един от най-хубавите дни в живота ми! С вашето посещение ни доставяте неописуема радост, защото не знаете, не, не можете и да подозирате колко често сме мислили за вас, младия човек, който на времето ни направи такова благодеяние, за което никога няма да можем да му се отблагодарим.

Тя понечи да отвори съседната врата, но аз й попречих.

— Моля ви, ако не искате веднага да си тръгна, не споменавайте повече, че състраданието ми ме накара в онази дъскорезница да извърша нещо, което…

— Което какво…? — прекъсна ме тя, като бързо отново се обърна към мен. — Което навярно предпочитате да не бяхте сторили, така ли? Не, не може да е вярно! Ако се опитвате да твърдите подобно нещо, значи сам не се познавате! Знам, че и вие бяхте беден, А който въпреки бедността си, без да се замисли, дава всичките си пари на друг, още по-нуждаещ се от него, той никога няма да съжалява за постъпката си и завинаги ще си остане благодетелен. Отвореното му сърце е прекрасен Божи дар, който не могат да му отнемат и най-жестоките удари на живота. И тъй като заговорихме за това, искам преди да е дошъл и синът ми, да ви кажа още следното: напълно съм в състояние да ви върна парите, които ми дадохте на времето, но няма да причиня това зло нито на вас, нито на себе си. Лептата, дадена на вдовицата, или в този случай цялото, ама цялото състояние на един беден ученик, което той пожертва на олтара на любовта, на олтара на състраданието, не бива да се принизява до някакъв заем, върнат даже и с лихвите. Тази лепта трябва да си остане едно пожертвование, което някога ще бъде изплатено от Бога, справедливият ковчежник во веки веков. А може би той вече го е направил, защото, както виждам, от ученика, който тогава изсипа в шепите на куриерката даже и последните си кройцери, е станал истински мъж и този мъж, изглежда, не търси богатство само в златото и среброто. А заедно с онези пари, направили изобщо възможно пътуването ни до Бремен, аз получих от вас и един друг, далеч-далеч по-скъпоценен дар, за който не бих могла да ви се отплатя дори и с всичките земни богатства. Тогава вие ме спасихте от отчаянието. Гладувайки и мръзнейки, ние се влачехме от селище на селище, като преживявахме с просия, и с всеки изминал ден както външният ни вид, тъй и душевното ни състояние ставаха все по-окаяни и все по-отчайващи. И ето че изведнъж сред цялата тази неописуема телесна и душевна мизерия внезапно блеснаха свещите на коледната елха във фалкенау и сякаш от коледното небе над нас прозвучаха думите на вашето стихотворение:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос…

Тук жената направи кратка пауза. Беше се изправила пред мен с блеснали очи и пурпурно пламтящи страни. Както на времето в дъскорезницата, погледът й сякаш преминаваше през стената и стигаше някъде много надалеч, само че изразът му беше съвсем друг. Тогава той беше втренчен, безжизнен и бездушен, а сега в него имаше живот, излъчваше светлина и енергия. Тогава беше насочен към една безутешна пустиня от мъка, мизерия и нищета, а сега виждаше колко отдавна избавлението от тези страдания бе останало зад гърба й, а може би пък пред него все още блещукаха светлинките на малката коледна елха, появили се толкова неочаквано посред трудния и мъчителен път на клетниците. След малко тя продължи:

— През следващата нощ за малко не замръзнахме. После бедната състрадателна куриерка ни прие у дома си и аз коленичих до смъртното ложе на баща ми, за когото преди време и не подозирах, че му било писано да се раздели със земния живот в парцали. Когато се изправих, в мен се бореха мъката и отчаянието с чувството за дълг, който ми повеляваше заради сина си да стисна зъби и да се съхраня. Зад мен зееше бездънната пропаст на мизерията, до мен лежеше мъртвецът, за когото дори не знаех къде щеше да намери място за вечния си покой. Пред мен се въздигаха стръмни, голи и непознати скали, идващите дни, които трябваше да изкатеря с неимоверната си умора. И какви средства имах за това? Една суха коричка хляб беше всичко, каквото притежавах. Всичко! Пред очите ми причерня. Не виждах вече нито трупа, нито жената, чийто злощастен гост бях, нито сина си, а не видях дори и вас, макар от доста време да сте се намирали в стаята, без да ви обърна внимание. Но докато гледах в някаква безкрайна безжизнена пустота, аз дочух гласа ви. Отговорих ви, без да знам какво, а после вие си отидохте. След това седнах на едно от малките столчета и положих големи усилия да си събера силите и мислите. Синът ми се притисна до мен и ми каза, че в джоба ми имало нещо, което сте ми дали вие. Извадих кесията и долових звън на… пари! Господине, думата пари е грозна и вулгарна, но ще ви кажа следното: докато броях монетите, постепенно ми ставаше все по-светло на душата. В онези мигове не помислих за величието на вашата жертва, а само за това, че тя ми носеше спасение. Изведнъж почувствах как някаква огромна тежест се свали от раменете ми, нещо се отприщи в мен и вече можех да плача… да плача… да плача. Вече не знам как стана, но по едно време стихотворението ви се озова в ръцете ми, аз коленичих близо до трепкащите пламъци в огнището и със сълзи в очите прочетох вашето напомняне:

Изпрати ли ни изпитание,

Бог дава ни и сили

да понесем това страдание,

надежда крепка съхранили.

И тези редове бяха съчинени от ученик, от едно бедно, около петнайсетгодишно момче! Ами аз? Кажи-речи, се засрамих. Излязох навън пред дъскорезницата, а после навлязох и между дърветата на гората. Там коленичих и започнах да се моля. Господи, мили Боже, аз пак можех да се моля. Когато се върнах в стаята, като че всичко изглеждаше съвсем иначе. Мизерията и отчаянието бяха изчезнали, останала бе само безмълвна тъга. Куриерката ми каза, че и тя била получила от вас пари и че на следващия ден щяла поне веднъж да се наяде до насита. Моето момче ме гледаше с любещи очи, а върху лицето на мъртвеца се беше изписал спокойният и блажен израз на вечния покой.

Тогава аз не бях в състояние да разпитвам за вас и да ви открия, а пък после определени причини, за които не ми се иска да говоря, не ми позволяваха да ви пиша от Америка. Мога да ви кажа само, че името Вагнер е фалшиво и че ние трябваше да изчезнем, без да оставяме каквато и да било следа. Може би щяхме да успеем да научим какво е станало с вас, понеже знаехме името ви…

— Не, не го знаехте — прекъснах я аз.

— Но нали е написано под стихотворението!

— Не е цялото. Липсва му една сричка. Казвам се Майер. Когато забеляза, че се усмихвам, тя попита:

— Ще сбъркам ли, ако предположа, че сричката е излишна? Когато един ученик очаква, че стихотворението му ще бъде отпечатано, той едва ли ще постави отдолу някакво фалшиво име. Напротив, мисля, че ще се гордее да види собственото си име!

— Както изглежда, вие сте проникнали в най-съкровените дълбини на душата на немския ученик. И все пак съм принуден да потвърдя, че тук, в Уестън, името ми е Майер.

— Мога ли да узная по какви причини?

— Засега не. Вие си имате вашите тайни и аз си имам моите. Но във всеки случай, още преди да си замина от града, ще ги узнаете.

— Тогава нека сега видите сина ми. Канех се да го повикам, но ми се струва, че ще е по-добре да го изненадаме в стаята му. Елате, моля!

Тя ме преведе през една врата в обикновена, но много уютна всекидневна, чието обзавеждане, също както и подредбата на гостната, издаваше, че собственикът е уестман. Оттам преминахме в по-малка стая с един прозорец, където едната стена бе изцяло заета от етажерки, отрупани с книги, а на отсрещната страна се намираше писалище, пред което седеше млад човек. При влизането ни той се изправи и ни погледна въпросително. По фините му одухотворени черти си личеше, че се занимава с умствен труд. Въпреки мустаците му, веднага го познах.

— Виж този господин! — каза майка му. — Много съм любопитна да разбера дали ще отгатнеш кой е той.

Младежът ме огледа внимателно, но после поклати глава.

— Във всеки случай не го виждам за пръв път, обаче не мога да отгатна кой е. Възможно е да ми пречи тъмният загар на лицето му. Слънцето и вятърът са му придали вид на трапер.

— На трапер ли? — засмя се тя. — За да добиеш такъв загар, не е необходимо да се скиташ из прериите или девствените гори. Господин Майер сигурно още не е и помирисвал Запада, защото той е… е, нека ти помогна малко — той е поет.

— Поет ли? Майер… Май… Май… И ето че по лицето му се появи израз на радостно слисване, явно се досети кой съм. Подаде ми и двете си ръце и каза:

— Глупости… Майер! Каква изненада! По-голяма радост от тази не можеше да ни споходи! Сега ви познах и се учудвам, че това не стана веднага, макар на времето да бяхте едно дребничко хлапе, а сега изглеждате, кажи-речи, като индианец. Ами тогава веднъж трябва и аз да се пиша поет, като си позволя обаче да използвам вашите рими:

На блага вест съм приносител

и сякаш пак е Рождество,

че дойде в нашата обител

нам много скъпо същество!…

Той ми разтърси толкова продължително ръцете, че не остана и място за съмнение в искреността на голямата му радост. После ни побутна да се върнем обратно във всекидневната.

— Тук не е подходящо място за такава радостна среща. Моите книги създават толкова сериозна атмосфера, че непременно трябва да се прехвърлим в другата стая.

Почти всичките му книги бяха юридически, а по-късно ми се предложи случай да ги разгледам и да установя, че най-вече се отнасяха до валидното в момента австрийско право. Беше ми съдено да узная и причината за това.

Тези добри хора искаха преди всичко да научат възможно повече за моя живот. Казах им съвсем накратко, че съм пътешественик и писател и че няма защо да се оплаквам от финансовото си състояние. На първо време трябваше да се задоволят с това. Помолиха ме по време на престоя си в Уестън да живея при тях и аз бях убеден, че съгласието ми щеше да им достави голяма радост, обаче им отказах учтиво, но решително, понеже опитът ми в това отношение може да се изрази само с няколко думи и те са: с удоволствие посрещам гости, но самият аз не обичам да гостувам. Утеших ги с обещанието вечерта пак да дойда. Те бяха на мнение, че тази вечер в хотела няма да мога да работя, защото шумът от тържествената вечеря и бала нямаше да ми позволят да се съсредоточа.

Ловната дружинка премина през града с музика, а после се отправи към мястото, където щяха да се състоят състезанията по стрелба. И аз отидох да гледам. За своите цели господата стреляха добре, но сред тях не се намираше стрелец от уестмански калибър. Там видях и проповедника, който обикаляше наоколо, за да предлага печатните си издания. Изглежда, въртеше добра търговия. Тъй като цялата сцена по нищо не се различаваше от немските увеселения със стрелба по дървени фигури на пилета, не можеше задълго да привлече вниманието ми. Щом започна да се смрачава, аз се върнах в моя хотел, където всичко живо беше заето с подготовката на празничното пиршество. Съдържателят на странноприемницата беше ангажирал допълнително още няколко келнери, но те не бяха от този град, защото, изглежда, местните жители бяха твърде заможни и никой от тях не беше благоволил да се залови с подобна работа.

Тъй като бях жаден, преди още да отида в стаята си, аз седнах на една ъглова маса и си поръчах чаша бира. Точно в отсрещния ъгъл седеше някакъв мъж и също пиеше бира. В момента ние бяхме единствените посетители. Човекът явно скучаеше и от време на време хвърляше към мен любопитни погледи. Вероятно копнееше да завърже някой разговор и тайно ме преценяваше дали съм лицето, което можеше да му достави желаното удоволствие. Най сетне той стана, бавно и отпуснато прекоси помещението и когато се приближи до масата ми, спря и ме поздрави:

— Good evening, sir! (Добър вечер, сър! Б. пр.) Хубав е днешният ден, нали?

— Well! (Да, тъй е. Б. пр.) — кимнах аз.

Той ме заговори на английски, тъй че му отвърнах на същия език.

— Ловците имаха празник. Знаете ли?

— Йес.

— Отлични стрелци! Нали?

— Горе-долу!

— Какво? Само горе-долу ли?

— Йес.

— Че разбирате ли нещо от това?

— Йес.

— Навярно и самият вие сте добър стрелец, а?

— Но.

— Не ли? И въпреки всичко твърдите, че разбирате от стрелба?

— Йес.

— Как да го разбирам това, сър? Изобщо ми изглеждате твърде приказлив и занимателен човек, а аз скучая ей там, на онази маса. Ще ми разрешите ли да донеса бирата си и да седна при вас?

— Йес.

Отговарях на въпросите му винаги с една-единствена дума, но въпреки това той ме нарече „приказлив и занимателен човек“! Във всеки случай непознатият заслужаваше тази характеристика много повече от мен. След като седна при мен, той отново поде нишката на прекъснатия ни разговор:

— И тъй, как да го разбирам? Навярно искате да кажете, че и човек, който не може да стреля, е в състояние да прецени дали някой е ударил точно в центъра на мишената. Нали?

— Йес!

— Тази мисъл не е съвсем погрешна, но между това, да гледаш и сам да стреляш, все пак има голяма разлика. А да улучиш само веднъж центъра на мишената или да забиеш в него всичките си куршуми един подир друг, и това не е едно и също. Не сте ли на моето мнение?

— Йес!

— Би трябвало да ме видите някой път как стрелям! Имате ли такова желание, сър?

— Йес!

— Останете ли тук няколко дни, може и да преживеете това удоволствие. Кога смятате да си заминете? Още утре ли?

— Но!

— Значи не! Струва ми се, че не сте тукашен. Също както и аз. Прав ли съм?

— Йес!

— Хубаво! Значи в това отношение сме другари, което означава, че трябва да държим здраво един за друг. И така, нека взаимно се представим! Познавате ли ме?

— Но!

— Казвам се Уотър. Сигурно често сте чували това име, нали?

— Но!

— Не ли? Това ме учудва. А да ви е познато името Уели?

— Но!

Тук вече моята лаконичност най-после му направи впечатление и той недоволно промърмори:

— Йес — но, но — йес! Че отворете си устата малко повечко, де! Спокойно можете да рискувате, понеже не си хабите думите в разговор с някоя недостойна личност. Веднага ще разберете, че е така. Но я ми кажете най-напред как да ви наричам?

— Майер.

— Майер ли? Хубаво име, толкова е хубаво, че няколко милиона души са си го поделили в пълен сговор. Нали?

— Йес!

— И вие ми изглеждате също тъй сговорчив. Поне при вашия пестелив начин на изразяване няма опасност човек да започне някоя голяма кавга с вас. Я ми кажете, мистър Майер, всъщност с какво се занимавате?

— Writer (Писател. Б. пр.).

— Writer? Тъй, тъй. Значи мастило и перо! Е, това, разбира се, е недостатъчно, за да дадеш добър изстрел. Навярно Дивия запад ви е също толкова непознат, както коремът ми за моя гръб. Две съвсем противоположни страни! Но време е да научите що за човек съм аз. Аз съм уестман. Знаете ли какво е това?

— Йес!

— Да, ама сигурно нищо не разбирате от тая работа. Аз съм не само какъв да е уестман, ами съм и прочут. И Уели също е такъв. Ние сме винаги заедно, с изключение на този ден, защото той е на път, ала скоро ще пристигне. Възможно е всеки миг да влезе в това помещение. Трябва да го видите какви чудеса върши с пушката! Да видите него и мен. Сигурно най-късно утре Уели ще е тук. Ще се радвам, страшно ще се радвам заради облозите и състезанието по стрелба.

— Облози ли? — попитах аз.

— Да, мистър Майер. И аз бях на онова място, тъкмо когато започна състезанието по стрелба. Там имаше неколцина ловци, които много се надуваха. Изсмях им се и се хванахме на бас. Трябва да видите какво ще стане утре. Ще спечеля няколко килограма долари, макар да нямам нужда от тях, защото притежаваме достатъчно, и Уели, и аз. Страшно богати сме. Джобовете ни са пълни със златен прах и нъгитси. Знаете ли какво е туй нъгитс?

— Йес!

— Е, да, сигурно знаете, ама навярно още не сте ги виждали. Я да ви ги покажа. Ето, погледнете!

Той бръкна в джоба си и извади половин шепа златни зърна с големината на грахово зърно, че и на лешник. Естествено това бяха избрани нъгитси, които той винаги носеше със себе си, за да ги показва и да се хвали. Колко непредпазлив човек! После той продължи:

— Имате ли някаква представа колко струват в пари? Кажете ми някаква цифра!

— Пет долара — отвърнах аз, макар да знаех, че тези нъгитси струваха поне пет пъти повече.

— Пет… долара? — засмя се той. — Мистър Майер, вие сте петорно побъркан! И трийсет да ми наброите, пак няма да ви дам туй злато. А сега чуйте какво ще ви кажа!

Той се надвеси над масата към мен и придавайки си голяма важност, ми прошепна:

— Имам поне половин центнер (Центнер — мярка за тежест, равна на 50 кг. Б. пр.) от тези нъгитси, което прави над четиринайсет хиляди долара. Разбирате ли ме добре?

— Йес!

— А Уели има далеч повече от мен. Можете ли да предположите откъде разполагаме с такова количество златен прах и зърна?

— Но!

— А иска ли ви се да научите?

— Йес!

— Но дали сте дискретен, мистър Майер?

— Йес!

— Добре, тогава ще ви кажа.

Той пусна в джоба си златните зърна и продължи:

— Естествено вие не знаете какво се разбира под бонанса, плейсър или пък „finding-hole“ (Буквално „дупка, в която намираш нещо“. Б. пр.). Бонансата е място, където водата е „измила“ от скалите някоя по-голяма златна буца. Но подобни места са изключително редки, а такава златна буца са намирали с тежест дори над петдесет килограма. Плейсърът е в най-общия смисъл находище, където има злато в каквато и да било форма. А нещата с файндинг-хоула стоят малко по-особено. Когато водата на буйните потоци свлича златото от планините, според големината на късовете тя ги влачи по-бързо или по-бавно надолу, като постепенно те придобиват овалната форма на камъните, срещани в речното корито. Ако нейде по-надолу на дъното на реката или потока има дупка или друга изровена падина, по-леките и по-малки златни зърна биват отнесени над нея, а по-едрите и по-тежки късове падат в дупката и постепенно я запълват. Такова място се нарича файндинг-хоул. Докато е под водата, то може да бъде открито само случайно, но нерядко се случва така, че водата внезапно променя посоката си и образува ново корито. Тогава старото изсъхва и златото може да се види. Постепенно ветровете го покриват с прахоляк, шума и други боклуци, под които файндинг-хоулът отново изчезва, но опитният златотърсач има остро зрение и въпреки това съумява да открие находището под земния пласт. Разбрахте ли всичко, сър?

— Йес.

— Пак само това ваше „йес“! Мистър Майер, уверявам ви, че ако не свикнете да си отваряте повечко устата, няма да стигнете далеч в този живот, защото, който не умее да си служи с говорните органи, остава да седи на едно и също място.

— Дори и ако седи върху някоя бонанса или файндинг-хоул?

— И тогава! Каква ще му е ползата от златото, ако само кисне върху него, а не отиде да го продаде? Впрочем, ето че сега за пръв път изговорихте няколко думи повече и ми се ще да се надявам, че ще запазите и по-нататък този по-добър маниер. Иначе сте много приятен и любезен събеседник, но ви давам съвета да не бъдете тъй пестелив на думи, както досега.

— Благодаря, мистър Уотър.

— Моля, моля! Може би сега ви се иска да узнаете дали съм намерил моите златни зърна в някоя бонанса, в плейсър или пък във файндинг-хоул, а?

— Йес!

— Естествено не съм открил бонанса, понеже такива огромни златни буци никому не падат тъй често като зрели круши в устата.

— Но в такъв случай би се чуло едно силно „храс“ и жалко за зъбите.

— Вярно! Ето че вече пускате и шеги, макар и безкрайно плоски. Не се спънахме и в някой файндинг-хоул, защото винаги само глупците излизат такива късметлии, а не и умни хора като мен и Уели. Но ние открихме един плейсър, един много хубав плейсър и — което не винаги се случва — имахме достатъчно свободно време, за да го изпразним до последното зрънце. Ала след това бе наистина крайно време да свършваме и да си обираме крушите, защото взеха да прииждат какви ли не негодници, от които всеки честен човек трябва много да се пази. Щеше ми се да ви опиша и местността, ама нищо няма да схванете, защото дори не сте и грийнхорн, ами просто сте стопроцентово Нищо в Дивия запад. Истинска беда е когато си имаш работа с хора, дето все седят пред мастилницата и с перото си драскат върху хартията битки срещу вятърни мелници. Но понеже иначе сте горе-долу добър и образован събеседник, нищо няма да ми струва да ви нахвърлям поне някои по-общи неща.

Той дръпна една голяма глътка от чашата си и после продължи:

— Да не би да сте роден в хубавия щат Уайоминг? Или в Айдахоу?

— Но!

— Не ли? От една страна, това е добре, а от друга — твърде жалко за вас, мистър Майер. Добре е, защото спокойно могат да ви вземат за човек, с когото бива да се общува, тъй като там, на север, съм срещал, кажи-речи, само измет. А жалко, понеже по онези места златото направо се показва от земята и ако бяхте видели там за пръв път Божия свят, може би над люлката ви щеше да има нещо подобно на балдахин от самородно злато. Уверявам ви, че оттам хората смъкнаха милиони в злато и сребро. Естествено и на мен ми се прииска да взема своя пай и заедно с моя приятел Уели и неколцина други познати предприемчиви мъже се изкачихме в планините. Къпали ли сте се някой път в Стихи Крийк?

— Но!

— Слушайте, само в подобни случаи ще се съглася с вашето „не!“, ала иначе — никога! Вие сте чудесен човек и затова се радвам, че не сте излезли толкоз глупав да се къпете в онзи поток, защото даже и през лятото Стихи Крийк е печално прочут със съвсем необяснимо ледената си вода. Казват, че дори и рибите измръзвали в него. Не мога да кажа дали името му е свързано по някакъв начин с ниската му температура, защото не се знае какво означава „стихи“.

— „Стихи“ е дума от езика на шошоните и означава „ледено студен“.

Тайно ми доставяше голямо удоволствие да го гледам как от изненада направо подскочи на стола си, изправи се на крака и ме зяпна с широко отворени очи.

— Как… какво? — едва продума от смайване той.

— И студът на потока не е чак толкова необясним, защото Стихи Крийк се подхранва от ледените води на Фримонт Пийк.

— И туй ли знаете? Виж го ти това пиленце, как умеело да писука на шошонски и как си играе със снежните планини, сякаш са гумени топки! — извика той, седна пак на мястото си и като се засмя, продължи: — Но признавам, че тази шега е по-хубава от предишната ви. Виждам, че въпреки липсата на всякаква словоохотливост, от вас все пак може да излезе доста разумен човек, драги ми мистър Майер. И тъй, за Стихи Крийк трябва да кажа, че крие много злато. Знам го от собствен опит, понеже именно на неговия бряг открихме плейсъра, откъдето извадихме нашите нъгитси. Тъкмо бяхме опаковали всичко и се канехме на следващия ден да поемем по обратния път, когато се появиха четирима типове на коне и се лепнаха за нас. Положиха какви ли не усилия да ни разпитат кое как е, но не им дадохме никакви сведения. Те се ядосаха, още повече че бяха вече разбрали по надалеч разровената земя, че сме работили наоколо и навярно сме намерили доста злато. Нямаше как и да не забележат добре натъпканите кожени чували, в които се намираха по-малките торбички, пълни с нъгитс. Имах чувството, че като нищо щяха да ни убият, ала ние не изпускахме револверите от ръцете си. За да се отървем по-скоро от тях, поехме на път още същия ден.

— Навярно са тръгнали по петите ви, а?

— Хмм! Въпросът ви отгатва истината! Спуснахме се надолу по Грийн Ривър. Край устието на Ню форк спряхме за по-продължителна почивка и там забелязахме, че ни преследват. Побързахме да продължим, но докато преминавахме през Южния проход, видяхме, че пак са по следите ни. През нощта при Суит-уотър за малко да ни изненадат и пречукат. Положението ни се видя твърде опасно и решихме да се разделим, за да ги заблудим. Хвърлихме жребий. На Уели се падна да се спусне надолу по Плат, а на мен остана пътят по сушата.

— Ами другите?

— Кои други?

— Нали сам казахте, че освен Уели с вас имало и други предприемчиви мъже!

— Да, вярно! Забравих да спомена, че след като открихме плейсъра край Стихи Крийк, без те да заподозрат каквото и да било, ние се отървахме от тях. Човек трябва да е хитър и находчив! И през ум не ни мина да делим с тях.

— А когато останахте сам, забелязахте ли пак някой от преследвачите си?

— Не!

— Бяхте ли се уговорили с Уели да се срещнете пак на някое определено място в определено време?

— Йес, тук, в Уестън, в тази странноприемница.

— Хмм! Казахте, че онези четиримата в нощта край Суитуотър за малко са щели да ви пречукат. Какво се случи тогава?

— Надушихме миризма от лагерен огън и се промъкнахме в посоката, откъдето идваше. Там видяхме само двама от тях, но пушките на другите също лежаха наблизо. Това ни беше достатъчно.

— И вие ли бяхте запалили огън?

— Естествено! Горе нощите са студени, а освен това нали трябваше да си изпечем месото.

— Ами кога и къде хвърляхте жребия?

— Именно край този огън, веднага след като открихме преследвачите си.

— Кога си тръгнахте оттам?

— На зазоряване.

— Споменахте, че Уели носел повече злато със себе си от вас. Защо е било така? Не го ли поделихте поравно?

— Що за въпрос! Уели пое със сал надолу по Плат, а салът може да носи много повече от един кон. Поне това би трябвало да знаете. Самият аз тежа центнер и половина, а моите нъгитси — половин центнер. Представете си само какво е трябвало да мъкне моят кон! По-скоро се влачех, отколкото да яздя — толкова бавно напредвах.

— Колко време ви бе необходимо, за да се спуснете от горното течение на Плат до тук?

— Кажи-речи, един месец.

— Продадохте ли вече вашите нъгитси?

— Не. Нали трябва да изчакам Уели. После ще съберем двата товара и ще ги пренесем до Сейнт Луис.

— Тогава да не би златото ви да е тук в хотела?

— Че къде другаде да е? Но какво става… отначало си отваряхте устата само за едно „Йес“ и „но“, а сега ме разпитвате надълго и нашироко. Има ли нещо, което да не ви харесва в разказа ми?

— Няколко неща не ми харесват, но понеже искам да бъда кратък, ще ви кажа само следното: напразно чакате вашия приятел Уели, защото той е ограбен и убит, а ако и вие не си плюете на петите и не изчезнете оттук, а продължите и пред други да сте все тъй приказлив, вероятно и вас ще сполети същата участ.

Той отхвърли глава назад, а после с чувство на превъзходство снизходително попита:

— Как беше това? Бил е ограбен… и убит ли? Да не би в главата ви да има само въздух? Как изобщо е възможно да ви хрумне една толкова безкрайно откачена мисъл? Или си позволихте само една глупава шега?

— Мистър Уотър! Именно хората, които според вашия израз „все седят пред мастилницата“, поставят пред мозъка си съвсем други изисквания, отколкото, да речем, хората, които нейде по горното течение на Плат усещат миризма от огън и въпреки това не им хрумва толкова логичната мисъл, че и другите ще надушат пък техния огън.

— Думите ви звучат тъй, като че се каните да ме поучавате.

— Разбирайте го както искате! Когато преследвачите ти са толкова близо по петите, че понякога успяваш да ги зърнеш, изобщо не бива да палиш огън. Щом миризмата от огъня на четиримата мъже, които явно не са били добри уестмани, е достигнала до носа ви, е било необходимо само да пъхнете същия този нос в храстите зад гърба си, за да видите онези двама, чиито пушки сте забелязали по-късно да лежат на земята в бивака на негодниците. Те са ви подслушали, преди още да сте открили техния огън, а и малко по-късно, когато сте хвърляли жребия, за да се разделите и да поемете по различни пътища. Чули са целия ви разговор и са узнали, че според плана ви ще се срещнете тук, в тази странноприемница. Забелязали са, че вашият приятел е взел по-голямата част от златото и са тръгнали подир него, а вас на първо време са ви оставили да си вървите спокойно по пътя, защото са знаели, че ще ви отнемат златото тук, в Уестън. Тъй стоят нещата!

— Слушайте, мистър Майер, имате направо невероятно силно развито въображение, за което хората би трябвало да ви завиждат, ако плодовете му можеха да се превръщат в златни кюлчета. Нека допуснем, че говорите напълно сериозно, но тогава ще ми разрешите да ви сразя с един-единствен въпрос: защо онези типове не ни опушкаха, когато според вас са лежали скрити зад нас и са ни подслушвали? С два куршума всичко щеше да свърши и цялото ни злато щеше да им падне в ръцете. Е, какво ще кажете сега, несравними умнико?

— Имали сте да мъкнете над един центнер злато. А какво значи това, сте разбрали и вие самият. Предпочели са да ви оставят още малко живи, за да можете да отнесете скъпоценния товар до там, където те са щели да му сложат ръка, като си спестят всички мъки по пренасянето. Разбира се, човек може да предположи, че е имало и други причини за тяхното поведение. Припомнете си само какво сте направили самите вие горе при Стихи Крийк! Нали там сте отпратили другите си спътници, за да запазите плейсъра единствено за себе си! Може би и сред четиримата мъже е имало някой, който първо е трябвало да бъде отстранен. За мен е абсолютно сигурно, че те са последвали вашия приятел по реката. Той би трябвало да е пристигнал тук вече отдавна, доста преди вас. Или имате някаква причина да предполагате, че си е плюл на петите и е офейкал, за да отмъкне по-голямата част от златото за себе си?

— Не. Към мен той винаги е бил честен, добри приятели сме от преди повече от двайсет години и сме си били верни като… като… е, ами като Винету и Поразяващата ръка. Чували ли сте някога за тях?

— Йес!

— Слава Богу, че най-после пак чувам само едно „йес“! Откакто се разприказвахте толкова много, вече не ми харесвате чак дотам. Приличате ми на миеща мечка, която си е въобразила, че е станала президент на Съединените щати.

— Значи отсега нататък мога пак да се огранича с моите „йес“ и „но“.

— Нямам нищо против! Едва ли ще чуете от мен някакъв упрек.

— Well! Но преди това ми се ще съвсем накратко да ви предупредя: бъдете бдителен и никому не казвайте, че имате толкова много злато! На ваше място аз още утре щях да го обърна в пари и незабавно щях да замина за Платсмут.

— Защо пък натам?

— Защото там Плат се влива в Мисури и вашият приятел непременно се е мярнал там, ако спускането му по Плат Ривър е завършило успешно. Бих разпитал тамошните хора най-подробно и в случай, че не получа никакви сведения, ще тръгна нагоре срещу течението на Плат и ще продължа да търся. Просто дължите всичко това на Уели, който толкова дълги години ви е бил верен приятел.

Постепенно лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно и ето че в този момент в изражението му се появи и гняв. Той избоботи:

— Слушайте, я престанете да ме ядосвате! Въобразявате си, че приятелят ми е мъртъв, а пък аз ви казвам, че е жив и скоро ще дойде! Вие и хабер си нямате от живота в Дивия запад. А аз съм уестман, който се оправя във всякакво положение. Да, дори мога най-дръзко да твърдя, че няма причина да се срамувам и от хора като Винету, Олд Шетърхенд, Олд файерхенд, както и от които и да било други. А вие сте седнали тук да ми говорите за грешки, които уж съм бил направил. Що за лудост е например твърдението ви, че някой щял да ме ограби и убие тук, в този град!

— Казах само, че е възможно с вас да се случи същото, което е станало с вашия приятел. Не е необходимо да е точно грабеж с убийство, а може да е само кражба.

— И това е смешно. Златото ми е дълбоко в сандъка, а той е не само добре заключен, ами на всичко отгоре дори съм го завинтил за пода на гардероба.

— Къде?

— В моята стая. Като се прибавят към това пушката ми, ножът и моите револвери, тогава много ми се иска да видя крадеца, който би успял да изпразни сандъка ми.

— Нима винаги сте в стаята си?

— Pshaw! Тя е здраво заключена и ключът й е в джоба ми. Впрочем, много смешно звучи, когато мишката дава съвети на лъва. Бъдете сигурен, че даже и Винету не би дръзнал да ми досажда със съветите си, без да съм го питал.

— Винету? Познавате ли го?

— И още как! И него, и Олд Шетърхенд, който не се разделя с него. И с двамата съм много близък приятел.

— А-а-а-а, мистър Уотър, тогава с моите съвети действително съм направил голям гаф. Тези двамата наистина ли са чак такива несравними уестмани?

— Несравними? Хмм! — промърмори той, самодоволно усмихнат, и бавно се огледа от горе до долу. — Познавам поне един, който като нищо издържа сравнението с тях. Но други едва ли биха дръзнали да се мерят с тях. Винету е истински великан и спокойно може да се показва на хората срещу пари, а пък Поразяващата ръка е още по-голям гигант.

— Good luck! (Възклицание на изненада, учудване. Б. пр.) Сама по себе си такава фигура сигурно има огромна стойност.

— Нали? И представете си прибавени към това страхотната му физическа сила, невероятната сръчност и хитрост, накратко казано, точно вашата противоположност, и ще имате пред себе си образа на Олд Шетърхенд.

— Човек направо да ви завиди заради това приятелство.

— Така е, с удоволствие го признавам, особено като се има предвид, че дружбата ни е толкова стара и сърдечна, та, кажи-речи, е невъзможно да си представите тях двамата без мен.

— Но нали същото го казахте вече за Уели. Как да си го обясня?

— Много просто. Почти винаги и четиримата сме заедно.

— А-а… тъй… значи!

Неволно изрекох думите си провлечено, по начин, който явно не му хареса, защото ме попита:

— Да не би да не ми вярвате, сър?

— О, не, само ми прави впечатление, че когато се говори за двамата прочути уестмани, вас никога не ви споменават.

— Ето точно това винаги ме е ядосвало. Цялата слава се пада на тях, макар че спътниците им също я заслужават.

— Тъй ли? Мога да ви назова цяла редица от уестмани, които са пътували заедно с двамата: Олд файерхенд, Сам Хокинс, Дик Стоун, Пит Холбърс, Дик Хамърдъл, Дългия Дейви и Дебелия Джими, както и много други. Но за тях се говори. А имената Уотър и Уели никой не е чувал. Защо ли е така, сър?

— Слушайте, с какъв тон ми говорите! Казвайте направо каквото искате да кажете! Да не би да си мислите, че познавате всички спътници на двамата прочути ловци?

— Точно така мисля, мистър Уотър!

— С други думи, това означава, че съм ментосвал, а? Мистър Майер, това е обида за мен. Ако бяхте уестман, щях да ви предизвикам на двубой с ножове. Благодарете на Бога, че сте едно абсолютно Нищо! Ето защо ще се направя, че все едно не съм чул обидните ви думи и няма да ви закачам. Но не бива да искате от мен да продължавам да седя на една и съща маса с вас.

— Че аз изобщо не съм го искал.

— Тъй ли? Значи не сте го искали? Е, тогава бъдете така любезен да станете и да се преместите на друга маса!

— Ха! — възкликнах учудено.

— Да, да… точно така!

— Кой седна пръв на тази маса?

— Вие, но това изобщо не ме интересува. Да не би да си въобразявате, че аз, уестманът, ще отстъпя пред вас, абсолютното Нищо?

— За никакво въобразяване и дума не може да става.

— Ами за какво?

— За това, какво смятам за правилно.

— Ах, значи за това, което на вас ви се иска, така ли?

— Йес.

— И какво ви се иска?

— Да се върнете пак на предишното си място.

— Е, да видим тогава доколко ще успеете да осъществите желанието си. Ще остана седнал тук докогато на мен ми харесва. Любопитен съм да видя какво ще направите.

— Веднага ще разберете.

Междувременно бяха надошли повече посетители, които отначало не обръщаха внимание на разговора ни, воден на полувисок глас. Но постепенно Уотър беше повишил тон и най-сетне заговори толкова гръмко, че гласът му започна да ехти из цялото помещение, а това привлече всеобщото внимание върху нас. Изобщо не съм любител на кръчмарските сцени, но надменността, с която отхвърли добронамерения ми и съвсем основателен съвет, заслужаваше да го поставя на място. Изобщо не се поколебах и още докато надменно ми се усмихваше, а аз изговарях последните си думи: „веднага ще разберете“, светкавично се изправих, както си седеше го вдигнах заедно със стола му, пренесох го през цялото помещение и го оставих там, където се беше намирал до неотдавна. Докато се връщах на мястото си, в стаята проехтя всеобщ кикот, примесен с викове „браво!“

Уотър незабавно скочи на крака, последва ме и когато бях вече седнал, ми изкрещя:

— Вие дръзнахте да ми посегнете! Спокойно изтърпях глупостите ви, понеже бяха толкова шантави, че ми дожаля за вас, но един уестман в никакъв случай не може да понесе каквото и да било насилие. Знаете ли какво ще направя сега?

— Е, какво? — попитах го спокойно усмихнат.

— Ще ви изхвърля на улицата.

— Хубаво! Изхвърлете ме, мистър Уотър! Вижте, аз ставам! Ето ме пред вас! Изобщо няма да се отбранявам. Отново се изправих и застанах пред него.

— Добре, добре! — каза той. — Веднага ще стане! И тъй, вън, вън!

Той започна да ме хваща ту от едната, ту от другата страна, после горе и долу, отсам и оттам или едновременно отпред и отзад, ала не успя да ме помръдне нито на сантиметър от мястото ми, понеже бях разтворил широко крака, леко бях присвил колене и всеки негов напън посрещах с правилно насочената тежест на тялото си. Който достатъчно добре е усвоил този номер, няма да бъде поместен от мястото си дори и от някой необикновено силен човек. Важното е нито за частица от секундата да не пропуснеш да се нагодиш към намерението на противника си и незабавно с все сила да противопоставиш правилно центъра на тежестта на тялото си на натиска на другия. Трябва, тъй да се каже, предварително да предугадиш този натиск. Не бива да чакаш, докато го почувстваш. Пропуснеш ли най-изгодния миг, тогава става твърде късно и неизменно губиш равновесие.

Човек лесно може да си представи, че всички посетители бяха станали от местата си и ни бяха наобиколили, за да видят какво ще стане. За тях бе цяло удоволствие да гледат какви усилия полагаше Уотър, за да изпълни заканата си.

— Lo, lo! Up! (Гледай, виж! Вдигай! Б. пр.) Дръж го! По-здраво! Come on! (Хайде, давай! Б. пр.) Вдигни го, блъскай, тикай! Huzza, huzza! (Ура, ура! Б. пр.) — ехтеше окуражително от всички страни. — Кой ще се обзаложи с мен? Аз казвам, че няма да го помръдне! Залагам един долар, два долара, пет долара! Сега, ето сега! Ах, пак нищо! Този човек стои като канара, като планина е! Десет долара залагам, десет! Кой има смелост да ми излезе?

Тези викове подтикнаха моя противник да напрегне силите си до краен предел. Той направи всичко каквото можа, ала без никакъв успех. Най-сетне се отказа, пое си дълбоко дъх и гневно извика:

— Или този тип е самият дявол, или е закован за пода! Никога не съм виждал подобно нещо.

— Веднага ще ви покажа и нещо друго, което навярно също още не сте виждали — засмях се аз. — Искахте да ме изхвърлите на улицата, сега пък аз ще се опитам да го направя с вас. Вие също ще трябва да се озовете навън, обаче аз няма да ви изхвърля, а ще ви изнеса. Само внимавайте!

За да извадя от игра ръцете му, преди още да предположи какво съм наумил да правя, аз бързо го завъртях с гръб към мен, с едната си ръка го сграбчих горе, за яката на връхната му дреха, а с другата — долу, за дъното на панталона му, вдигнах го с рязко движение, разтърсих го няколко пъти нагоре-надолу, което поне в момента му отне всяка възможност за съпротива, отидох до открехнатата врата, бутнах я да се отвори докрай и минавайки по коридора, го изнесох навън на улицата. Всичко живо, което се намираше в помещението, ме последва с гръмогласен смях.

— Къде да го оставя, мешърс (Съкратена форма за „господа“. Б. пр.)? — попитах аз.

— Вкарайте го пак в стаята, но през прозореца, за да можем да го посрещнем с овации! — предложи един от хората.

— Добре! Моля, заповядайте!

При тези думи аз пъхнах „прочутия приятел на Олд Шетърхенд и Винету“ през прозореца с главата напред и когато се озова вътре до кръста, блъснах краката му така, че той се просна на пода. Всеобщо ръкопляскане и викове „браво!“ придружиха този доста лек успех. После всички се върнахме в помещението за гости. От Уотър — ни следа. Смеейки се весело, Рост, временният оберкелнер, отвърна на учудените въпроси на хората, като посочи към един отворен прозорец на срещуположната стена.

— Ей оттам изскочи веднага щом се изправи на крака. Стана толкова бързо, че едва успях да го зърна.

Кикотът стана двойно по-силен. Впрочем, славният уестман бе постъпил много умно, като беше офейкал незабавно, защото след получения урок му бе отредено да играе твърде жалка роля. Що се отнася до мен, то присъстващите явно искаха да остана изцяло на тяхно разположение и предложиха всички да насядаме около една маса. Аз обаче измислих някакво доста убедително звучащо извинение и отидох в стаята си, за да подготвя масата си за работа. Въпреки големия шум от бала, имах намерение да пиша през цялата нощ.

Стаята ми бе свързана със съседното помещение чрез една врата. Ключът беше пъхнат в ключалката откъм моята страна. Без да храня някакви подозрения, аз се подчиних на старата уестманска привичка най-подробно да се запознавам с околността и ето защо отключих и отворих вратата. Пред нея бяха поставили голям гардероб, който беше толкова висок и широк, че изцяло закриваше вратата заедно с рамката й. Значи, който живееше в съседната стая, вероятно щеше да си мисли, че гардеробът е поставен просто до стената и между двете помещения не съществува никаква връзка.

Ето че стана време да се отзова на поканата на госпожа Хилър. Вечерята беше готова и веднага щом влязох, седнахме да се храним. Изглежда, бяха очаквали, че ще започна да им разказвам защо съм дошъл в Америка и какво съм преживял до този ден. Успях да отклоня всички подобни въпроси, естествено по такъв начин, че да не ги засегна. Малко по-късно разбрах защо в работната стая на сина се намираха почти само книги с юридическо съдържание.

Никой не ми каза истинската причина, поради която семейството беше напуснало своята родина, нито коя бе тази родина, нито пък от кое съсловие е бил Хилър. Но забелязах, че имаше някаква здрава връзка, свързваща ги с родината, която не биваше да бъде скъсана. Тези хора са били сплотявани от голяма несправедливост, пред която са били изправени напълно беззащитни. Както изглеждаше, върху тях е била хвърлена тежка вина и те просто бяха избягали, за да се изплъзнат от наказанието. Честта на семейството беше окаляна и ми се струваше, че до този ден всичките им усилия са били насочени към възстановяването на тази чест, за да могат спокойно да се завърнат в родината си. За тях бе важно да намерят доказателства за своята невинност, а за тази цел бяха необходими добри юридически, а може би и съдебно-полицейски познания. И тъй като не желаеха да се доверят на никакъв страничен човек, синът бе станал юрист и без да се стреми да заема една или друга служба в Съединените щати, беше залегнал изключително над книгите, за да изучи най-основно съответните закони, валидни в неговото отечество. Щом като се почувстваше вече зрял и достатъчно подготвен, той щеше да се залови с разрешаването на трудната си задача.

Образованието на момчето и пълното отдаване на тази голяма цел в живота бяха изисквали жертви, но те имаха най-вече паричен характер. Хилър е бил принуден да печели, а не е притежавал нито познанията, нито сръчността за каквато и да било професия, с която да може да ги изхранва. Именно това ме наведе на предположението, че всъщност семейството е от благородническо потекло и че преди да са били сполетени от нещастието, главата на фамилията се е посветил на някакви обществени задължения, един начин на живот, който изисква да притежаваш голямо състояние, и е бил възможен само при порядките в отечеството им, но отвъд океана, в страната на неуморния трескав труд, не носи нито цент. За свое щастие, както и за щастие на близките си, Хилър бил добър ловец и успял да намери работа в една от големите фирми за търговия с ценни кожи. С течение на времето той напреднал в професията си толкова, че получавал хубави приходи. Вярно, че през годината рядко имал възможност да си бъде у дома, а жена му и синът му непрекъснато се тревожели за него. Но и в този случай силата на навика постепенно бе направила своето, още повече че по време на ловните му походи никога не му се било случвало нещастие.

Този път обаче жената и синът му, с които седях на масата, бяха силно обезпокоени за него. Както вече правел от много години, той пак тръгнал на път в ранна пролет, за да купи от индианците, с които поддържаше търговски връзки, запасите от кожи, натрупани по време на есенния и зимния лов, само че до ден-днешен Хилър не се беше прибрал, макар да беше определил като краен срок за завръщането си у дома началото на юли. След многократните си, изпълнени със страх запитвания госпожа Хилър си беше идвала от Сейнт Луис с крайно оскъдния и незадоволителен отговор, че самата фирма все още нямала ни вест, ни кост от него, нито от някой от спътниците му и че вече отдавна очаквала с нетърпение тъй желаната голяма партида кожи. Както изглеждало, и търговската къща също се безпокояла. На всичко отгоре от известно време се разпространявала и нерадостната мълва за бойни действия между отделните индиански племена в северозападните райони на планините. Аз все още не бях чул нищо за това, защото с Винету бяхме дошли от юг, яздейки през земи, където нямаше бели заселници и където старателно трябваше да избягваме всяка среща с червенокожи.

За да успокоя госпожа Хилър и сина й, аз изтъкнах всички възможни причини, които биха могли да забавят толкова дълго завръщането му, обаче не успях да постигна желания резултат. Когато я попитах кои индиански племена е имал намерение да посети мъжът й, тя ми отговори:

— От търговски съображения той има обичай да пази това в тайна. Към мен, разбира се, няма защо да е толкова дискретен, но не би имало никаква полза да ви кажа имената на всички племена и хора, с които се среща, понеже за вас са напълно непознати.

— Лъжете се. Запознат съм с живота и обичаите на всички индиански племена в Северна Америка по-добре, отколкото си мислите.

— Е, да, ама отдалече, от вестниците и от книгите. Вие сте ни мил, високо уважаван гост и несъмнено във вашата професия сте способен и трудолюбив човек, но за вас е невъзможно да отнемете дори и една съвсем малка част от тревогите ни по моя съпруг. За тази цел са необходими мъже, които познават Запада и са достатъчно смели и опитни, за да дръзнат да се изкачат в Скалистите планини и да потърсят изчезналия ловец. А в този случай един немски писател и пет пари не струва, дори и да е най-прочутият. Извинете ме за тези думи, но наистина е така. Ще отида в Сейнт Луис и ще направя там предложение да изпратят горе няколко свестни ловци. Но те непременно трябва да са смели и умни хора и много добре да познават тамошните условия на живот, трудностите, индианците, а не да са несведущи и неопитни като всички онези, които не успяха да разберат какво значение имаше онази кожа.

— Каква кожа? — попитах аз.

— Ето на, веднага мога да ви дам доказателство, че превъзхождащият и самоуверен ум на европейците търпи тук пълен провал пред някакво си малко парче кожа.

— Хмм! Позволете ми да кажа, че не се страхувам от това доказателство, защото съм специалист в тази област.

— О, по начина, по който го разбирате, то и аз не съм несведуща. Но в случая става дума да се отговори на следния важен въпрос: какво означава, ако при вас дойде един индианец и ви предаде парче кожа?

— Това е или писмо, или има смисъла на някакво съобщение.

— Така си го мислехме и всички ние, ала никой не се оказа в състояние да ми каже нещо по-определено. Разпитвах и тук, и къде ли другаде не обиколих. Бях и в Сейнт Луис, където в търговските кантори има хора, от които човек може да очаква някакво обяснение. Разпитах над сто уестмани, ловци, трапери и други познавачи на индианските обичаи, ала отговорът им винаги бе само едно поклащане на главата и признанието, че това било само някакво обикновено парче кожа и нищо не означавало. И все пак то трябва да значи нещо, защото го донесе един индианец и каза, че е за скуоу (Омъжена жена. Б. пр.) на Нана-по, а така наричат мъжа ми.

— Но нали споменахте, че сте нямали ни вест, ни кост от мъжа си! Защо премълчахте посещението на червенокожия?

— Защото не би имало никакъв смисъл да ви разказвам за него. Невъзможно е да знаете онова, което стотина уестмани не успяха да ми кажат. Значението на кожата ще си остане загадка, докато по тези места се появи някой мъж като Олд файерхенд или Олд Шетърхенд, когото веднага бих посетила, за да му я покажа.

— В такъв случай може да чакате и години, преди някой такъв човек да пристигне най-случайно в Уестън или в някое от близките селища.

— За съжаление! Но разправят, че Олд Шетърхенд, а даже и Винету, са се мяркали вече веднъж в Джеферсън Сити.

— Парчето кожа още ли е у вас?

— Да.

— Може би ще е достатъчно да го покажете и на мен.

— На вас ли?… Е, нямам нищо против! Вижте го, за да можете после да разправяте, че сте държали в ръцете си истински индиански тотем. Ще отида да го взема.

Тя донесе парчето и ми го подаде. То беше сгъната на четири кожа с големината на нормален хартиен лист. Нито от едната, нито от другата страна се забелязваше какъвто и да било знак, по който можеше да се направи изводът, че има някакво значение. Въпреки всичко за мен нещата веднага се изясниха.

— Е? — попита ме тя усмихнато. — Най-обикновено парче кожа, нали?

— Не.

— Не ли? Тогава наистина съм любопитна да чуя какво мислите. Но естествено отсега съм сигурна, че ще е нещо погрешно.

— Струва ми се, поне веднъж един немски писател може да докаже на цял куп уестмани, че в този случай ги слага в джоба си. Парчето кожа представлява писмо.

— Какво? Лъжете се! Заблуждавате се! — припряно възкликна тя. — Та по него не се вижда абсолютно нищо!

— По него не, обаче вътре в него.

— Вътре ли? Че да не би едно парче кожа да може да е кухо?!

— Всъщност то се състои от две парчета.

— Невъзможно! Би трябвало да се усети на пипане, а също и да се забележи по краищата.

— Ами! Пред нас са две много фино обработени парчета от кожата на миеща мечка, които много внимателно са слепени. Едното от тях е писмото, а другото само го покрива.

— А защо са залепили отгоре тази „покривка“?

— За да се запази написаното.

— Същото са могли да постигнат например и като го навият на руло.

— Покривното парче кожа служи и за нещо друго, което ми причинява безпокойство.

— Защо?

— Индианецът, донесъл писмото, е ваш враг, а следователно е бил такъв и на вашия съпруг. Всъщност по какъв начин получихте кожата?

— Не си бях у дома. Той я е донесъл и е казал, че била за скуоу на Нана-по. После побързал да си отиде. Разпитвах за него, но индианецът не е останал нито минута повече в града.

— Значи съм прав. Писмото е направено така, че да е необходимо известно време да го отворите и прочетете, а този срок е напълно достатъчен за приносителя му да изчезне. Съдържанието на посланието сигурно не е никак благоприятно за вас.

— За Бога! Да можехте само да го отворите!

— Мога!

— Би било невероятно чудо, след като толкова големи специалисти нищо не разбраха от него.

— Били са набедени специалисти. Знаете ли какво разбират под „подострям кожа“ хората, които се занимават с обработката й?

— Не.

— С много остър нож ръбовете се изтъняват така, че да се залепят по-добре и никой да не може тъй лесно да забележи двете парчета, от които е направена кожата. Истинският специалист обаче веднага ще напипа, че краищата й са по-тънки.

— Но нали би трябвало да се усети, че в средата кожата е двойна.

— Тя и там е залепена.

— Няма ли да се повреди написаното, докато със сила дърпаме двете парчета, за да ги разделим?

— Няма да използваме сила, а ще ги накиснем във вода.

— Но нали и знаците ще се размият!

— Няма, защото не са изписани с водоразтворима боя. Моля ви, дайте ми ножица и донесете паница с вода!

Когато получих и двете неща, аз внимателно изрязах ръбчетата на коженото парче и от четирите му страни, а после го накиснах в напълнената с вода паница. След това трябваше да чакаме, докато се разтвори лепилото. Междувременно имахме време с помощта на слаб огън леко да загреем желязната плоча на печката, за да изсушим върху нея „писмото“.

Излишно е да споменавам, че и двамата се вълнуваха и бяха обзети от изключително голямо напрежение. Не можеха и не можеха да проумеят как така „един немски писател“ все пак знаеше повече от всичките уестмани, към които се бяха обърнали. Но увереността, която проявявах, скоро започна да разсейва съмненията им. Към голямото им напрежение се прибави и тревогата, предизвикана от твърдението ми, че индианецът е техен враг и затова съдържанието на писмото не е много радостно за тях.

След половин час извадих кожата от водата и успях да разделя двете части съвсем лесно, също като два залепнали един за друг мокри листа хартия. Майката и синът не можаха да различат коя от тях представляваше писмото, но въпреки че парчетата бяха мокри, аз веднага разбрах кое какво е. С написаното нагоре разстлах писмото върху топлата плоча на печката, но трябваше много да внимавам да не би от прекалена горещина боята на знаците да се разтече и размаже. После поставихме кожата върху масата между две лампи.

Двамата побързаха да се надвесят над кожата, за да прочетат какво бе написано, ала съвсем скоро разочаровано се изправиха.

— Та това не са букви, а изрязани с острие точки, чертички и фигурки! — каза жената.

— Това е едно чудесно изработено с цинобър (Яркочервена боя. Б. пр.) индианско писмо — отвърнах аз.

— Което вероятно никой няма да успее да разгадае. Колко се зарадвах, когато ме уверихте, че става въпрос за писмо! А ето че оставаме в предишната неизвестност.

— Успокойте се, мисис Хилър. Ще го разчета.

— Наистина ли? Че къде сте се научили?

— При индианците.

— Как? Какво? Били сте при индианците? Изобщо не сте ни го споменавали.

— Човек не бива да говори, ако не е необходимо. Разрешете ми първо да помисля над значението на знаците и фигурите! Това отнема повече време от четенето на писмо с обичайните букви.

След десетина минути бях вече готов. Както бях предвидил, съдържанието му не беше радостно. Питах се дали няма да е по-добре да го премълча, но все пак реших да бъда искрен към тези хора. Не биваше да скривам от жената положението, в което се намираше нейният съпруг. Узнаеше ли го, все пак бе възможно да го спаси с помощта на фирмата за търговия с ценни кожи. С няколко уводни думи я подготвих за лошата вест, а после й обясних:

— Най-напред ей тук горе различаваме един индианец, украсен с пера, от чиято уста излиза тънка линия, наподобяваща дъха на човека, която сочи към четириъгълник с изобразени в него четири каубоя. Това е името на автора и изпращача на писмото, а именно вожда на кикатсите, един клон от племето на индианците врани, кроус, или както още сами се наричат — упсароки. Той се казва Яконпи Топа. В превод това означава „Четири пастира“, с което се имат предвид каубои. На времето, когато този индианец тръгнал да се скита в търсене на име, задължение на всеки млад червенокож, успял да убие четири каубоя и занесъл скалповете им в своя вигвам. Оттам идва и името му.

— Но от къде на къде на този ужасен убиец му е хрумнало да ми изпраща писмо? Моят мъж никога не си е имал работа нито с него, нито с кикатсите — каза жената.

— Моля за малко търпение. Ей сега ще разберете. По-нататък виждате пет змии с човешки глави. Четири от тях са гологлави и имат дълга коса, каквато носят индианците. На петата глава има шапка, а това винаги означава някой бледолик. Змиите представляват индианци змии, значи снейкс, които наричат сами себе си шошони. Сега вече знам, че мистър Хилър търгува с тези шошони.

— Вярно е. Искаше да посети и тях. По какво го разбрахте?

— Змията с шапката е вашият съпруг. Другите четири змии са шошони. Между тях се виждат шест птици, легнали по гръб, с присвити към тялото крака. Значи са мъртви. От змиите една пунктирана линия, която сигурно изобразява куршуми, води надолу към птиците. Това ще рече, че четирима шошони и вашият мъж са застреляли шест кикатси, защото птиците означават индианци врани, тоест кроу-индианци или кикатси.

— Невъзможно е! На моя мъж не може да му хрумне да избива индианци.

— Онова, което разчитам тук и ви казвам, е безспорен факт. И най-големият приятел на индианците може да изпадне в такова положение, че да му се наложи да застреля неколцина от тях. Например, ако червенокожите го нападнат.

— Но в такъв случай това ще е неизбежна самоотбрана, а не убийство.

— Напълно сте права, но за съжаление индианците никога не правят и не признават тази разлика. Но по-нататък! Ей тук виждате доста врани, образували кръг около змиите, които са вързани. Това означава, че кикатсите са пленили убийците.

— Господи! Също и моя съпруг?

— За съжаление!

— Какво ще стане с него сега? Кажете ми!

— Запазете спокойствие! Нищо лошо не му се е случило. Още е жив.

— Все още? А после? Дали се канят да го убият?

— Моля ви, мисис Хилър, успокойте се! Вероятно всичко ще свърши добре. Ето тук забелязвате изобразена една планина, по която висят окачени кожи. Това означава много голямо количество кожи. Обикновено уестманите казват — цяла планина от кожи. Следователно кикатсите са плячкосали всичкия запас от кожи, които са намерили при вашия мъж.

— Нещастието става все по-голямо. Какво ли ще кажат хората в Сейнт Луис, когато разберат, че очакваните…

— Сега не се вайкайте, ами внимателно ме слушайте! Първо на първо, човешкият живот има по-голяма стойност и от най-огромния куп кожи. Затова нека преди всичко помислим за мистър Хилър. И освен това естествено той не е мъкнал със себе си всички закупени количества кожи, а от време на време е изпращал отделни партиди. Тези пратки сигурно са пристигнали или предстои да пристигнат в Сейнт Луис. По-нататък: ей тук виждате четири змии, вързани за един стълб. Главите им лежат на земята в краката им, но за щастие сред тях няма шапка. Това означава: заради избитите кикатси четиримата шошони са измъчвани до смърт! Но съпругът ви не е между тях. За него ще научим повече от следващите знаци. Както виждате, по-нататък има два реда фигури. От първия ред една тънка диагонална черта води до горния външен ъгъл на четириъгълника от първата фигура, а от втория ред друга диагонална черта сочи към един от долните му ъгли. Това означава: или — или, тоест или ще стане това, което е изобразено в единия ред, или ще се случи онова, което личи от другия ред!

— И какво представляват тези редове? Страшно много ме измъчвате!

— Имайте търпение, де! Ей тук се вижда парче кожа, а по-долу, на другия ред — също. Това е писмото, което сте получили. Кога ви го донесоха?

— Преди по-малко от месец.

— Добре, тогава имаме още три месеца срок.

— Какъв срок? За какво?

— Да спасим вашия мъж. Ето, погледнете! Тук лежи една вързана змия с шапка на главата, което ще рече — съпругът ви е пленен и е още жив. Следва изображението на четири луни, а това означава времето от четири месеца. После виждате тази змия вързана на един кол, а главата й с шапката се търкаля долу. Смисълът на рисунката е: белият е още жив, но четири месеца след предаването на писмото ще умре на кола на мъченията. Обаче аз ще…

— Но това е ужасно! — прекъсна ме тя, като плесна с ръце. — Нима няма…

— Изслушайте ме по-нататък! — прекъснах я на свой ред. — На другата редица от фигури след писмото идва змията с шапката. Този път тя има ръце и държи с тях две пушки, за които с нещо като въже са навързани и други пушки. Това означава голямо количество пушки. Следва фигурата на вожда с неговия знак — четиримата каубои или пастири. Но тук фигурата има две ръце, протегнати към пушките. От змията до вожда горе пак са подредени четири луни, а под тях различавате две длани с разперени пръсти, върху които се допира един-единствен пръст. Това е знакът или жестът за броене на пари. Между тези длани е поставено едно слънце, символът на годината, ала той се отнася до броя на пушките — те трябва да са триста шестдесет и пет. Вождът е избрал тази цифра, а не някое друго, според нашите представи „кръгло число“, защото за него слънцето е било най-простият и най-удобен знак, за да изрази даден брой. След тази група от рисунки виждате змията с шапка, яхнала кон, който галопира нанякъде, тоест бързо се отдалечава. И така цялата редица от фигури има следното значение: ако пленената змия, значи съпругът ви, до четири месеца заплати на вожда с триста шейсет и пет пушки, ще бъде освободен и ще може да си отиде. За мое учудване най-отдолу откривам две истински букви, а именно едно малко „ф“ и едно голямо „Х“. За съжаление не съм в състояние да ви кажа какво е значението им.

— Но аз, аз мога! — извика тя припряно и радостно. — Покажете ми ги, покажете ми ги! Да, наистина, ето къде са — Ф. Х. Това е благородническото „фон“ заедно с началната буква на фамилното ни име, значи е признак на живот от страна на моя мъж!

— А същевременно е и знак, че той е съгласен със съдържанието на писмото. Запомнихте ли всичко, или да ви го повторя?

— Моля ви, предайте ми накратко съдържанието му още веднъж!

— С удоволствие! И така: мистър Хилър е бил заедно с четирима индианци змии и понеже това изображение е и значително по-лесно, вождът представя и него като змия, но го отличава от другите с шапка на главата. Тези пет змии са убили шест индианци врани от племето кикатси и затова са били пленени от кикатсите. С четирите червенокожи змии не са се церемонили много-много и са ги умъртвили на кола на мъченията. Но с петата „бяла“ змия, което ще рече с вашия мъж, са решили да постъпят другояче. Може би участието му в убийството на индианците врани не е било пряко, а може би разсъдливостта на вожда се е оказала по-силна от жаждата му за мъст и той се е вслушал в повелята й да се сдобие с достатъчен брой пушки, за да може да въоръжи онези свои воини, които все още не разполагат с огнестрелно оръжие. Ако се потвърдят слуховете, споменати от вас преди малко, тогава горе в планините предстоят враждебни действия, чийто изход лесно може да се наклони в полза на по-добре въоръжената страна. И така вождът изпраща писмо до жената на пленника и с него й казва следното: изпратиш ли ми до четири месеца след получаването на писмото триста шейсет и пет пушки, ще освободя мъжа ти и той ще може да яхне коня си и да поеме накъдето пожелае, обаче не го ли направиш, в такъв случай неизбежно ще умре на кола на мъченията също като четиримата шошони. Мистър Хилър е прочел писмото и го е подписал. Следователно е бил съгласен да го изпратят до вас.

— А дали е съгласен и с доставката на пушките?

— Не мога да го твърдя. Ако е такъв уестман, какъвто ми го описвате, сигурно ще е против.

— Но нали тогава ще умре!

— Смъртта му не е толкова сигурна, колкото предполагате. Никой ловец няма да е на мнение, че снабдяването на индианците с равностойни на неговите оръжия ще е изгодно за него. Освен това четири месеца са доста дълго време, през което могат да се случат много неща. Що за уестман би бил, онзи, който за сто и двайсет дни не намери никакъв удобен случай да избяга! Често съм бил пленник на индианците и никога не съм оставал четири…

— И вас, и вас ли са ви пленявали? — прекъсна ме тя.

— Да, и то неведнъж. Ето че увлечен в приказки, казах повече, отколкото исках, но няма значение, понеже тъй както се развиват нещата, и без това ще узнаете и други подробности за мен. И така, за да освободите мистър Хилър, не е необходимо веднага да хвърлите в краката на вожда Яконпи Топа толкова пушки, колкото дни има годината. Сигурно той няма да има нищо против да преговаря с вас, ако междувременно мъжът ви вече не е избягал. Впрочем, ако действително се реши да се изпратят оръжията, за тази цел ще са нужни неколцина безстрашни юначаги, които от нищо не се боят и няма да допуснат да бъдат измамени, защото в противен случай вождът ще вземе пушките и пак няма да освободи пленника. Знам такива случаи.

— Тогава решението ми е вече взето. Още утре рано сутринта тръгвам за Сейнт Луис и пак ще взема писмото, за да разговарям там с господата за пушките.

— Не прибързвайте! Има някои важни моменти, които трябва добре да се обмислят.

— Кои са те?

— Яконпи Топа съобщава, че е отнел от мъжа ви огромно количество кожи, ала не пише дали смята да му ги върне.

— Но това се разбира от само себе си!

— О, не! Ако искаше да му ги даде, след галопиращия кон в писмото си щеше да изобрази тази грамада. Също така споменава само за вашия съпруг, но не и за неговите бели спътници. Нали мистър Хилър не тръгна сам?

— Взе със себе си още шест души.

— Виждате ли! Значи и те са пленници на кикатсите, освен ако вече не са умрели на кола на мъченията.

— А не е ли възможно изобщо да не са заловени?

— Възможно е, ала не е вероятно. Предполагам, че са били заедно с него при индианците змии, нали?

— Разбира се.

— Ако мъжът ви беше попаднал в ръцете на кикатсите без тях, спътниците му непременно щяха да узнаят за пленяването му и щяха да изпратят вест до вас или до Сейнт Луис по възможно най-бързия начин. А в случай, че бяха свободни, отдавна да бяха пристигнали нови пратки с кожи.

— Това е съвсем ясно.

— Нали? И друго: пет „змии“ заедно с мъжа ви да убият шест „врани“? Мистър Хилър е бил приятел на индианците и дори само по търговски съображения би направил всичко възможно да предотврати подобно злодеяние. В тази работа има нещо гнило. Поне не всичко е така, както се представя в писмото от Яконпи Топа. Трябва да сме предпазливи и да не постъпваме прибързано. Защо индианците врани са убили четиримата шошони толкова бързо, а са оставили жив единствения бял? Ако Яконпи Топа е пленил съпруга ви с всичките му шестима придружители и говори в писмото си неопределено само за бял, тогава не е изключено за триста шейсетте и пет пушки да освободи някой от спътниците му, а другите пет да останат заедно с мъжа ви в плен, за да може да ви изнудва и да поставя все нови и нови условия. Както виждате, да разчете човек едно такова индианско писмо съвсем не е най-трудното. Той трябва и внимателно да го премисли. Тези червенокожи господа са големи хитреци и аз ви казвам, че това писмено послание пред нас е един малък шедьовър на дипломатическото изкуство. Вероятно писмото щеше да подлъже и вашите уестмани да тръгнат по съвсем погрешен път.

— Я ми кажете, мистър Майер, не бихте ли могли утре да ме придружите до Сейнт Луис?

— Да отидем при господата търговци на кожи?

— Да.

— Благодаря! Не съм свикнал да търча подир подобни люде.

— Или да телеграфирам да ми изпратят някой пълномощник, с когото ще мога да преговарям?

— Това ще е вече нещо по-друго.

— Много ми се иска и вие да присъствате.

— Аз ли? Немският писател?

Тя помълча малко със забит в земята поглед, после вдигна глава, подаде ми ръка и каза:

— Простете ми! Просто не знам какво да мисля за вас, нито какво да кажа или да направя. Нещастието, сполетяло мъжа ми, ме кара да се тревожа за него и затова не ми се удава да се държа към вас така, както подобава при обикновени обстоятелства. И все пак имам чувството, че ще откривам все нови и нови неща във вас. Разчитате едно индианско писмо, което други уестмани бяха взели за най-обикновено парче кожа. Успяхте дори да прочетете какво има между редовете, а после с такава лекота вникнахте в толкова сложни и оплетени житейски отношения между какви ли не хора, че изпитвам огромното желание още сега да ви помоля: вървете и доведете мъжа ми! Струва ми се, че ще очаквам завръщането ви, кажи-речи, спокойна, защото имам чувството, че няма да ви се случи беда, че ще преодолеете всички пречки и ще ми го доведете у дома. Не знам как да си го обясня. Преди малко ми хрумна мисълта да потърся помощ от Олд Шетърхенд, но сега тя вече не ми минава през ума.

— И не е необходимо, мисис Хилър.

— Мислех си: де да беше тук и да поемеше нещата в свои ръце! Е, да, ако поне благоволеше да ни даде някой добър съвет!

— Вече го направи.

— Направи ли го? — учудено попита тя.

— Да.

— Кога?

— Току-що.

— Аз… не ви разбирам. Задавате ми гатанки, които… аз… аз… Тя не довърши изречението си и ми отправи боязлив поглед, в който се криеше ням въпрос. Избухнах в сърдечен смях и я избавих от неловкото й положение:

— Да, вие разговаряте с мъжа, чието име току-що споменахте. Имам странния навик да съм всъщност немски писател, но покрай другото да съм и Олд Шетърхенд.

От смайване тя онемя. Но синът й, който само от време на време сдържано се намесваше в разговора ни само с по някоя и друга дума, изведнъж скочи на крака така, че събори стола зад гърба си, и извика:

— Олд Шетърхенд! Истината ли казвате?

— Разбира се.

— Вярвам ви, вярвам ви! Но моля ви, все пак ми го докажете! Заради… клетата ми майка, която толкова се тревожи за баща ми!

— С удоволствие! Какви доказателства искате?

— Поразяващата ръка е получил от Винету рана от нож във врата и…

— Ето, вижте… тук е белегът! Така ли е? Тогава той хвана майка си за ръцете, накара я да стане от стола, притисна я до гърдите си и ликуващо извика:

— Той е, той е Олд Шетърхенд. Няма защо повече да се тревожим. Той ще доведе татко, дори и ако се наложи да го измъкне измежду хиляди червенокожи!

— По-полека, по-полека! — предупредих усмихнато. — Говорите за мен така, сякаш съм монета от един долар, която е вече в джоба ви! Не е дреболия човек да тръгне да язди чак до кикатсите. Това изисква време, а ние го нямаме.

— Така ли? Защо?

— Защото се каним да отидем на изток.

— На изток ли? Че какво ще правите там? Да не би да пишете стихове или книги? Съвсем не мога да си представя Олд Шетърхенд да върши подобна работа.

— И аз не мога, уважаеми младежо! Но взема ли перото, тогава преставам да съм Поразяващата ръка и се превръщам… в някой си мистър Майер, който например смята да пише през цялата нощ чак до обяд на следващия ден. А пътуването ни на изток е твърдо решено и само някоя необикновено важна причина би могла да ни накара да го отложим.

— Но нали такава причина е вече налице! Или може би е нещо най-обикновено да се освободи баща ми от плен и така да се избави от смърт на кола на мъченията?

— Да, поне за нас е нещо обикновено. Отдавна сме свикнали на подобни неща.

— За нас… ние…? Кого имате още предвид, че говорите в множествено число?

— Не се ли досещате?

— Да не би да е Винету?

— Да.

— Наистина ли? И Винету ли е тук?

— Все още не е тук, но скоро ще дойде.

— Ура, ура! Винету също ще се появи! Винету и Поразяващата ръка! Майко, не съм преживявал още такъв ден като днешния! Винаги съм имал голямо желание пак да срещна добрия мил ученик от фалкенау. Ето го пред нас. Днес го видях. Освен това сама знаеш как съм работил ден и нощ, за да изпълня волята ви и да стана добър юрист. Не съм вдигал глава от книгите и не знаех друга почивка освен четенето на онези вестници, където пишеше за Винету, вожда на апачите, както и за неговия бял приятел и кръвен брат. Или отивах при познати, при които се водеха разговори за тези двама уестмани и техните спътници. Тогава често си мислех каква голяма радост бих изпитал, ако ми се усмихнеше щастието да видя някого от тях, или пък защо не и двамата наведнъж. И ето го Олд Шетърхенд в нашата гостна стая и на всичко отгоре се оказва, че той е и онзи малък ученик. Освен това ще дойде и Винету, несравнимият, от когото се възхищават всички и спомене ли се името му, хората изпадат във възторг!

До преди малко толкова кроткият и мълчалив младеж, изглежда, беше загубил всякакъв контрол над себе си и ликувайки, танцуваше около масата. Ако бях все още неговият „малък ученик“, сигурно щеше да ме прегърне като майка си. Но понеже същевременно в мое лице виждаше и Олд Шетърхенд, младият Хилър не се осмели да ме сграбчи.

И двамата знаеха вече защо до преди малко бях тъй мълчалив за себе си. Признаха, че съм постъпил правилно в Уестън да се нарека иначе, защото в противен случай нямаше да имам нито миг покой и щях да се видя принуден само да разказвам приключенията си и да отговарям на хиляди въпроси. Впрочем, и така получих, макар и бледа представа за подобна бурна атака с порой от въпроси, тъй като и майката, и синът, изглежда, съвсем забравиха собствените си беди и неволи и непрекъснато искаха да слушат истории за мен и Винету.

Колкото и странно да беше, за тях двамата нямаше никакво съмнение, че ние ще им помогнем не само със съветите си, но и с най-активни действия. Говореха за пътуването ми с Винету до земите на кикатсите като за нещо съвсем естествено, което изобщо не подлежеше на обсъждане. Добре знаех, че това не бе израз на някакво безогледно нахалство, а беше неизбежна последица от репутацията, която си бяхме създали, или по-скоро от романтичните легенди, които се разпространяваха, особено за Винету. Него си го представяха единствено като човек, готов по всяко време да отмъсти за всякаква неправда, както и като закрилник на всички хора, изпаднали в беда. Според описанието на характера му и преди всичко на неговото великодушие, действително можеше да се очаква, че вождът на апачите би зарязал и най-важната си работа, щом ставаше въпрос да се избави някой друг от сполетялата го неволя.

За да бъда искрен, трябва да кажа, че макар да не го издавах, нямах абсолютно нищо против да помогна на тези добри хорица, първо, защото ме привличаше приключението само по себе си, и второ, защото ми се струваше, че срещата ни преди години ме задължаваше да проявя съчувствието си към тях не с думи, а с дела. Но не биваше да вземам решение, съобразявайки се единствено с моите чувства, без предварително да се бях допитал до мнението на Винету. Ето защо ми се виждаше уместно да се държа така, като че нямах нищо против да ги посъветваме, но без изгледи за непосредствено участие.

Обаче те не ми повярваха. Даже бяха толкова твърдо убедени в противното, че синът изрази желание да се присъедини към нас, защото, щом чужди хора щели да рискуват живота си, за да освободят баща му, за него било невъзможно да остане да чака у дома си. Видях голяма мъка, докато го уверя, че той никак не беше подходящ за подобно участие и присъствието му само щеше да увеличи и без това очакваните трудности и опасности.

След като нито едно от възраженията ми не се оказа в състояние да разклати тяхната увереност в нашата активна помощ, къде ядосан, къде усмихнат, най-сетне изтърсих моето последно основание:

— Но какво ще стане с новите ми дрехи, за които похарчих толкова много пари, за да ме вземат хората отвъд Мисисипи за някой що-годе порядъчен човек? Щом съм ги купил, иска ми се и да ги нося, но ми е жал за тях, защото ще се съсипят по време на една толкова продължителна езда.

— Ще ги оставите тук, при нас — каза госпожа Хилър, — и ще си ги вземете веднага щом се върнете. После пак ще можете да се издокарате в тях както сега. Представете си само какъв поход ще бъде! Веднага щом обявите, че заедно с Винету замисляте подобно начинание, отвсякъде ще се стекат толкова много хора, че ще се появите при кикатсите с цяла армия, и ако ги нападнете, сигурно бързо ще извоювате съвсем лесна победа без никакви рискове.

— Лесна победа без рискове? Извинете, мисис Хилър, но ако вярвате в такива неща, вие много се заблуждавате, което в случая е простимо. Колкото по-многочислена е групата, толкова повече намаляват шансовете за успех. Преди всичко друго задачата с изхранването им предлага неимоверни затруднения. Не познавате земите, през които ще трябва да се мине. Пътят е поне хиляда и петстотин американски мили и води през обширни области, където човек не може да се сдобие и с грам месо или където няма да има вода и храна за конете. А не сте помислили и за най-важното обстоятелство: сега е вече есен, а горе в планините зимата настъпва по-рано, отколкото тук. Не е изключено да се случи така, че например днес да грее чудесно слънце, а още на следващия ден да затънете в натрупалия сняг. Човек трябва да се съобразява с възможността да не успее да се спусне от планините и да му се наложи да прекара цялата зима в някоя затънтена планинска долина. Какво ще стане там с многочисления отряд? Повтарям ви: изобщо не бива да разчитате на това, че ние ще променим досегашния си план и че ще се върнем на запад, за да посетим враните. Но дори и да го направим, можете да сте сигурна, че ще върнем всеки, който предложи да ни придружи.

— И ще предприемете това продължително и опасно пътуване съвсем сами?

— Да.

— Вие двамата ще излезете на цяло племе? Но това е невъзможно!

— Няма да ни е за пръв път именно по този начин да постигнем целите си.

— Нищо не мога да кажа, защото не разбирам от тези неща. Но съм убедена, че каквото вие смятате за добро, наистина е добро, макар по време на скитанията си моят мъж винаги да е вземал със себе си възможно повече придружители.

— Това е нещо друго. Неговата цел е ловът на животни с ценна кожа, както и търговията с индианците. В такъв случай само за транспортирането на кожите, с което той сам не може да се справи, са му необходими достатъчно голям брой хора. А по време на нашите пътешествия ние преследваме други цели и когато става въпрос да се постигне нещо чрез хитрост, защото грубата сила би изисквала значително повече жертви, ние сме принудени да се крием, а това изобщо няма да е възможно, ако ни придружава многочислен отряд. Но ето че вече времето ми свърши и ако ми разрешите, ще си тръгна, за да се залавям на работа.

— Да телеграфирам ли до Сейнт Луис?

— Не. Изчакайте, докато Винету пристигне! Нека чуем и неговото мнение.

— Убедена съм, че сърце не би му дало да ни откаже помощта си.

— Е, е! Човек никога не бива да е прекалено сигурен, че желанието му ще се сбъдне. А вие ще си мълчите, че Олд Шетърхенд е тук в града, нали?

— Щом така желаете, добре. Но бих предпочела да разкажа на всички, че днес ми е бил на гости и изобщо, че е мой скъп стар познат. Ще се видим ли утре пак?

— Така мисля, в случай че междувременно не намерите някоя причина да ме изгоните, когато дойда. Лека нощ!

Изпратиха ме чак до улицата. Отправих се към моята странноприемница, откъдето още отдалече ме посрещна танцова музика. Прозорците на голямото помещение за посетители бяха отворени. Оттам струеше силната светлина на лампите и се носеше глъч и олелия, вдигана от гостите, които се бяха стекли тъй масово, че не се виждаше празен стол.

За миг хвърлих един поглед вътре и съзрях там да седи и Уотър, бъбривият уестман, който бе имал незаслуженото щастие да намери толкова много злато. Значи се беше вече съвзел от дадения му урок. До него се намираше… проповедникът. Изглежда, двамата се бяха вдълбочили в някакъв твърде оживен разговор. Ако Уотър се покажеше тъй разговорчив и към търговеца на сладникаво-религиозни книжки, то човек можеше единствено да му препоръча да пази своя пълен със злато сандък още по-бдително.

Тъкмо се канех да се отправя към вратата, за да вляза вътре, когато улових един поглед, хвърлен от проповедника към една друга маса, поглед, който ми се стори много странен. Приличаше ми на знак с очи, който горе-долу искаше да каже: „Не се безпокой, добре се справих. Сигурно ще влезе в капана ми.“

На въпросната маса седяха не по-малко от шест души. Сред тях имаше един, който беше бутнал стола си малко по-назад и изглежда, не участваше в разговора на другите. Несъмнено петимата бяха жители на Уестън, докато онзи ми приличаше на пришълец. Той не откъсваше очи от Уотър и проповедника и още в същия миг успях да забележа как след отправения към него странен поглед по загорялото му от слънцето лице се появи израз на задоволство. След това наблюдение за мен нямаше повече никакво съмнение, че по някаква неясна за мен причина този човек бе в тайно разбирателство с търговеца на нравоучителни писания. Дали в тази причина се криеше нещо добро, или лошо? Трябваше ли да предупредя Уотър? Не. Би било глупост, понеже не знаех абсолютно нищо. Но ако не се бях спречкал с уестмана, можех незабавно да отида при него, да седна на неговата маса и така да накарам проповедника да се махне оттам. Ала при така създаденото положение това не беше възможно. Отправих се към стаята си. Там запалих лампата, донесена по мое желание, и се залових с работата си, която исках да свърша още на следващия ден.

Под мен се разнасяше музиката. Но още по-силно звуците й нахлуваха през отворения прозорец. За да не попреча съвсем на свежия нощен въздух да влиза в стаята ми, аз го оставих отворен, обаче затворих капаците му. После извадих ключа от външната страна на вратата и я подлостих отвътре с резето.

Събух си ботушите и вместо тях обух на краката си далеч по-удобните и безшумни мокасини. От този миг нататък въпреки ехтящата под мен музика работата ми потръгна гладко и без никакво прекъсване.

След известно време дочух как в съседната стая някой влезе и заключи вратата отвътре. Значи в нея живееше гост на хотела, което обаче можеше да ми е напълно безразлично. Само ми направи впечатление, че той не си легна да спи, ами неспокойно започна да се разхожда нагоре-надолу.

Ето че в един момент за танцьорите долу настъпи почивка. Музиката замлъкна и по тази причина съвсем ясно долових, че някой почука на вратата на съседната стая.

— Кой е? — попита човекът, който не можеше да намери покой.

— Сам знаеш — гласеше отговорът. — Побързай, за да не ме спипат!

Да не го спипат ли? Това нямаше как да не ми направи впечатление. Който се бои да не го спипат, обикновено не върви по правия път. Новодошлият бе принуден да говори по-високо, за да може онзи в стаята да го разбере. Ето защо и аз чух думите му. Думата „спипат“ ме накара тихичко да стана, да се промъкна до свързващата врата и да наостря слух. Човекът, който почука, бе пуснат да влезе вътре, след което отново заключиха вратата. После долових въпроса:

— Възможно ли е някой да ни подслуша?

— Не — гласеше отговорът.

— Но докато бях отвън в коридора, забелязах, че до твоята стая се намира още една!

— Тя е необитаема.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Разпита ли?

— Не, защото може би щеше да направи някому впечатление. В нашето положение се налага да сме безкрайно предпазливи. Но преди някой и друг час, а също и току-що, бях на двора и видях, че капаците на прозореца са затворени. Следователно в стаята никой не живее. Но даже и да има някой, няма да може да ни чуе. През тези зидани стени е невъзможно да се долови и дума.

Значи човекът, който говореше, не знаеше, че зад гардероба има врата.

— Седни! — продължи той. — Ти наблюдава този Уотър. Какво мислиш сега? Не си променил мнението си, нали?

— Не. С него сигурно ще ни е по-лесно, отколкото с неговия предпазлив…

Там-там-тарам! Музиката поде отново с удари на барабан и повече нищо не успях да чуя. Кои ли бяха двамата мъже в съседната стая? Очевидно проповедникът и непознатият, комуто той бе хвърлил онзи странен поглед, който ми бе направил впечатление. А кого ли имаха предвид с думите „неговия предпазлив…“? Тъй като бяха споменали Уотър, предположих, че тази откъслечна фраза трябва да се отнася до Уели, неговия приятел. И ако с предположението си отгатвах истината, тогава, въпреки че Уели е бил предпазлив човек, все пак той бе мъртъв. Моето предсказание се беше сбъднало. Но този ход на мисълта ми водеше и по-нататък: ако всичко бе така, както си го представях, значи отвъд, в стаята до мен, се намираха убийците на Уели, или поне двама съучастници в престъплението.

Тази мисъл ме накара да забравя работата си и аз се приближих до вратата на моята стая, за да се убедя дали капачето на ключалката плътно я закрива и така не позволява да се забележи светлината отвън, защото като нищо на излизане от съседната стая на двамата мъже можеше да им хрумне да надникнат през нея. После пак се прокраднах до свързващата врата, тихо превъртях ключа, натиснах дръжката и я отворих.

Слухът ми е много изострен, но въпреки това можех само неясно да долавям разговора им, но не и да го разбирам. Напразно се вслушвах доста време, докато най-сетне долу полката свърши. Тогава дочух думите:

— Значи му показа златните зърна, така ли?

— Естествено! Нямаше как.

— И какво каза той?

— Настърви се също както дяволът за човешка душа. Този тип е алчен като никой друг.

— Най-важното е дали се е съгласил със сделката.

— Веднага.

— Ти колко му поиска?

— Сто хиляди долара.

— А-а! И какво каза за тази сума?

— Стори му се много голяма. Предложи ми петдесет хиляди.

— И толкоз е било достатъчно — прозвуча в отговор с такъв смях, по който недвусмислено познах проповедника. Другият взе да му приглася, а после продължи:

— Да, щеше да е достатъчно срещу нищо, но все пак се опитах да измъкна от него повече и стигнахме дотам, че се споразумяхме за седемдесет и пет хиляди.

— Кога ще ги плати?

— Веднага щом встъпи във владение на файндинг-хоула.

— Как ще стане плащането?

— С чек. Незабавно отидохме заедно при банкера, където той написа документа. После се разбрахме, че когато дойда и го представя, веднага ще ми бъде изплатена сумата. И тъй банкерът ме познава лично, а това ще отстрани по-късно каквито и да било съмнения.

— Значи онзи тип ще вземе чека със себе си, така ли?

— Естествено! Горе при файндинг-хоула ще трябва да го подпише и да ми го даде.

— И ще се гмурка ли?

— Ами да. Той е добър плувец, а и неговият немски племенник също се е научил добре да плува и да се гмурка. Та те ще са принудени да вадят нъгитсите от леденостудената вода и ако това не им струва живота, ние ще ги довършим.

— По дяволите, ама че удар! Тогава ще имаме златото, което сега е в Уотър, нъгитсите от „хоула“, както и седемдесет и петте хиляди долара. Успеем ли с този номер, ще можем да се оттеглим на спокойствие.

— Не виждам никаква причина да не успеем.

— Такива причини често се появяват тъкмо тогава, когато никой не ги очаква. Може винаги да си имал късмет и все пак тъкмо когато се каниш да извършиш последния най-важен удар, каруцата се преобръща. Например с Уели за малко щяхме да ударим на камък. Този тип се оказа далеч по-умен и хитър от бъбривия Уотър, който, кажи-речи, е готов сам да напъха златото си в джобовете ни. Добре, че горе го оставихме спокойно да продължи ездата си. Така той домъкна до тук тежкото злато вместо нас и ще можем съвсем спокойно да му го вземем.

— Как ли ще се опули!

— Ще се насладя на слисаната му физиономия.

— Слушай, бъди предпазлив!

— Не бой се! Много добре знам доколко мога… В този момент долу се започна нов танц и не беше възможно да разбера повече каквото и да било. Само на няколко метра от мен се обсъждаше някакво небивало мошеничество! То все още не ми беше известно в истинските му размери, но според дотук чутото, а и според направените от мен заключения, нещата стояха така: един от тези негодници беше показал нъгитси на друг човек, който бе чичо на някакъв немски племенник и го беше метнал, че ги е намерил в един файндинг-хоул, с чиято експлоатация нямал възможност да се залови и затова искал да го продаде. Чичото се бе съгласил с предложението и беше обещал да им даде седемдесет и пет хиляди долара, платими срещу чек, в случай че „хоулът“ се окаже тъй богат, както му бе описан. Всичко дотук ми беше ясно, но откъде ли тези мерзавци имаха показаните златни зърна? Дали бяха взети от Уели? Кой ли беше чичото и кой — племенникът? Къде живееха? За коя ли банка бе станало дума? Чичото и племенникът бяха добри плувци. Бях чул за какво се канеха да ги използват. Щяха да ги заведат до файндинг-хоула, уж за да го видят, да го купят и да платят на място. Но всичко това бе чисто мошеничество. В действителност искаха да им отнемат чека и по-късно да го осребрят в споменатата банка. А двамата измамени щяха да понесат не само тази загуба, ами щяха да бъдат принудени и да вадят нъгитсите от файндинг-хоула.

Тук трябва да се обясни какво представлява една подобна работа! Нека приемем, че такава златоносна дупка се намира в коритото на някой планински поток, чиято вода идва от високите ледени полета. Та тази дълбока дупка се изпълва от течащата над нея вода със златни късчета и зърна, отмити нейде по-горе от скалите, които поради сравнително по-голямата си тежест падат на дъното й. За да бъдат извадени, човек трябва да се съблече и да се гмурка до дъното на леденостудения поток. И това естествено се повтаря, докато долу нищо не остане. Според количеството на златото гмуркането може да продължи със седмици, а понякога дори и с месеци. Ако приемем, че само с едно-две гмуркания в ледената вода човек като нищо може да си навлече тежка простуда, то лесно ще стигнем до убеждението, че цялостното изпразване на хоула неизбежно ще доведе до сигурна смърт. Именно такава ужасна работа щяха да бъдат принудени да вършат чичото и племенникът! Само за скрояването на подобен план бе необходима направо сатанинска жестокост, а да не говорим за изпълнението му. Ето защо взех непоколебимото решение на всяка цена да предотвратя това пъклено дело.

С онова, което ми беше известно до този момент, не можех да предприема нищо. Ако се опитах да направя донесение в полицията срещу тези типове, просто щяха да ми се изсмеят, понеже не бях в състояние да докажа каквото и да било. Трябваше да имам доказателства и се надявах по време на по-нататъшния разговор да узная достатъчно, за да съумея и без непосредствени конкретни доказателства да си направя някои изводи, които да притежават силата и стойността на доказателства. И така с голямо напрежение зачаках да настъпи следващата музикалнотанцова пауза, по време на която вероятно отново щях да чувам и разбирам думите им.

Най-сетне музиката пак престана и аз се прилепих колкото ми бе възможно по-плътно до задната стена на гардероба, който очевидно беше празен, защото иначе намиращите се в него дрехи щяха да заглушават шумовете от съседната стая толкова много, че дори и моят превъзходен слух нямаше да се окаже достатъчно остър, за да доловя ясно разговора между двамата негодници.

И така, наострих уши, ала не успях да чуя нито дума. Почаках още, ала напразно. Останах на поста си до започването на следващия танц, но не долових и най-слабия шум.

Сигурно двамата мъже нямаше да седят толкова дълго, без да разменят нито една дума. Несъмнено бяха излезли от стаята, без да ги чуя, понеже долитащият от долу шум беше много силен.

Какво трябваше да направя? Дали пак да седна на стола си и да продължа да работя? Но затова ми липсваше необходимото съсредоточаване. Тази история не ми даваше нито минута покой. Изгасих лампата и след като заключих вратата отвън, слязох долу. Голямото помещение за посетители се намираше вдясно. Отляво имаше малка стаичка, предвидена всъщност за портиера, но тъй като липсваше такъв, оберкелнерът се беше нагърбил и с неговите задължения. Там висяха и ключовете от стаите на хотела.

Тъкмо в този момент от стаичката излезе оберкелнерът и се запъти към помещението, където хората гуляеха. Спрях го и го попитах:

— Господин Рост, проповедникът все още ли е вътре?

— Да — отговори ми той. — От няколко часа.

— Но веднъж излезе за известно време, нали?

— Не, не е.

— Слушайте, знам, че времето ви е ценно, но въпросът е изключително важен и аз ще ви се доверя, с молбата да не споменавате нищо пред никого. В замяна ще се застъпя за вас пред Винету и Олд Шетърхенд. Проповедникът сигурно е напускал помещението! Може би не сте имали възможност да го наблюдавате непрекъснато, а?

— Мистър Майер, уверен съм, че се лъжете. Тъкмо на него му обръщах значително повече внимание, отколкото на другите посетители, защото от доста време пие като смок. Изглежда, той и мистър Уотър са си поставили за цел да разберат кой от тях може да носи повече пиене. Едва смогвам да им напълня чашите. В такъв случай неизбежно трябваше да забележа, ако е излизал, макар и само за пет минути. Не е ставал от стола си.

— Къде се намира стаята му?

— В задната постройка, точно над обора.

— Какво? Не е ли откъм лицевата страна с изглед към улицата?

— Не е!

— Ами Уотър? Да не би да живее в стаята до мен?

— Не. Той е чак в края на коридора.

— Но кой тогава нощува до мен?

— Никой.

— Невъзможно. В съседната стая имаше хора.

— И в този случай сигурно сте се заблудили, мистър Майер. Нали преди всичко аз би трябвало да знам, ако съседната до вас стая е заета. Обикновено аз настанявам пристигащите посетители по стаите им.

— Хмм! Тук ли е ключът от онази стая?

— Да, ето го!

При тези думи той свали ключа от пирона и ми го показа.

— Ще ми разрешите ли да го взема за минутка? Искам да се кача горе за малко. Но моля ви, никому не казвайте каквото и да било!

— Няма — кимна той. — Давам ви честната си дума. Най-напред отидох в моята стая, за да запаля отново лампата. После излязох с нея в коридора, за да отключа съседната стая. Ключът ставаше. Влязох вътре, затворих вратата зад гърба си и с лампата осветих всяко ъгълче. Този случай беше толкова важен за мен, че рядко съм претърсвал друго помещение тъй старателно, както тази стая. Не биваше да ми се изплъзне и най-малката прашинка.

И наистина успях да открия една следа. По пода имаше пръснати миниатюрни зрънца от емфие, а през деня бях забелязал, че проповедникът страстно смърка емфие, защото в кратките минути, когато бях имал възможност да го наблюдавам, той посегна с пръсти към кутийката с емфие поне двайсетина пъти. Продължих да търся и намерих още тютюневи трошици, които, макар да не представляваха непрекъсната линия, все пак образуваха горе-долу ясно видима следа от вратата до прозореца, а това ще рече — напреки през цялата стая. Този подозрителен тип се беше разхождал възбудено нагоре-надолу преди появяването на своя съучастник и във вълнението си многократно беше смъркал по щипка емфие, при което малко тютюн се беше пръснал по пода. И тъй, оберкелнерът сигурно се лъжеше. Въпреки всичко проповедникът е бил в тази стая.

Отново излязох навън, заключих вратата, оставих угасената лампа в стаята си, заключих и нея и тогава слязох долу, за да занеса на мястото му ключа, който бях получил от келнера. Проповедникът беше отмъкнал тайно този ключ, за да се срещне в необитаемата стая със своя съзаклятник. Но откъде ли знаеше за коя врата става и защо ли не беше провел разговора със съучастника си в задната сграда, там, където се намираше неговото помещение? Може би защото тази тайна среща щеше вероятно по-лесно да направи впечатление на тамошната прислуга, отколкото на гостите, заели стаите откъм лицевата страна на хотела, където в бъркотията и олелията на празничната вечер едва ли някой щеше да обърне внимание на отделните лица.

Какво ли трябваше да направя? Да седна долу сред посетителите и да наблюдавам проповедника? Не, защото лесно щеше да забележи, че проявявам интерес към него, а и не обичам дима и задушния въздух в такива претъпкани помещения. Да пиша? Мислите ми бяха заети със съвсем други неща и добре знаех, че в момента никаква работа нямаше да свърша. И тъй, реших да се поразходя и междувременно да обмисля цялата история, в която обаче не виждах нито откъде да започна, нито за какво да се заловя.

От улицата пак хвърлих поглед през прозорците в голямото помещение. Но там не се виждаше вече непознатият, когото подозирах, че е в таен съюз с проповедника. Самият продавач на псевдорелигиозни книжки обаче все още седеше на една маса с Уотър и тъкмо в този миг вдигна чашата си, за да се чукне с него. Дали не си беше поставил за цел да го напие така, че да падне под масата? Откъснах едно листче от бележника си и написах следното предупреждение:

„Мистър Уотър, внимавайте да не се напиете и тази вечер пазете златото си особено бдително!“

Сгънах листчето, дадох го на едно хлапе, което от улицата любопитно надничаше в странноприемницата, посочих му на кого да го предаде и му казах да не отговаря на никакви въпроси, а веднага да си тръгне. Обещах му после да получи двайсет цента. Момчето влезе вътре и аз видях, че постъпи както му бях поръчал. Двамата размениха само по две-три думи, след което уестманът пъхна бележката в джоба си без изобщо да я прочете.

— Е? — посрещнах момчето, когато се върна при мен.

— Той ме попита от кого е бележката, а аз му казах, че ще разбере, щом я прочете. Тогава той рече, че след година щял да

отговори, и я пъхна в джоба си.

Хлапето получи своето възнаграждение и си отиде. Бях изпълнил дълга си. В момента не можех да направя повече. След като се поразходих около половин час, тази история почти престана да ме занимава и се върнах в странноприемницата, за да продължа в стаята си прекъснатата работа. Макар че ми потръгна, успях да я свърша едва по обед на следващия ден. Бях поръчал да ми донесат сутрешното кафе в стаята. За обяд слязох долу в помещението за гости, където подреждането и почистването от вчерашната бъркотия бе завършило току-що.

Бях единственият посетител, тъй че оберкелнерът имаше възможност изцяло да се посвети на приятната задача да избере за мен най-хубавото от остатъците на тържествения гуляй и да ги даде да ги притоплят.

По-късно се появи и Уотър. Изглеждаше отпаднал и недоспал и с несигурни крачки се отправи към масата, където беше седял предишния ден и до която после го бях занесъл заедно със стола му. Сега той не ме удостои дори с поглед. Попитан от келнера дали желае да се нахрани, Уотър енергично отказа:

— Не, нито залък! Но ми донесете бутилка вино, и то от най-силното! Ухапе ли те куче, върху раната трябва да сложиш кучешка козина.

— Да не би и вас да ви е ухапало? — усмихнато го попита оберкелнерът.

— Само малко, но проповедникът беше като труп! Разбрахте ли как се беше напил, мистър Рост?

— Да, разказаха ми двамата келнери, които бяхме взели да ни помагат. Нали те са го влачили нагоре до стаята му.

— Така е. Тъй се беше натряскал, че не можеше нито да ходи, нито да си стои на краката. Трябваше да се погрижа за него и повиках онези хора да помогнат. Мъкнахме го през двора до задната постройка и оттам до стаята му направо го носихме. Той мярна ли се вече тук?

— Не.

— Нищо чудно, защото, както се беше насвяткал, едва ли и до вечерта ще… по дяволите, та той изобщо не е могъл да дойде тук, понеже няма как да излезе от стаята си!

— Че защо?

— Защото ключът от стаята му е в джоба ми. Въпреки че беше страшно пиян, все пак бе много загрижен за сигурността си. Макар че само ломотеше, успях да разбера желанието му. От продажбата на книжките си беше спечелил доста пари и се тревожеше за тях. Безпокоеше се да не би някой да се възползва от състоянието му, да се вмъкне при него и да го обере. Ето защо ме помоли да го заключа и да прибера ключа.

— Странно желание, което може да хрумне само на някой пиян — подхвърли оберкелнерът.

— Защо?

— Толкова ли не можеше сам да се заключи и ключът му да остане при него?

— Прав сте и аз тъй му казах, ала възможно ли е да направиш нещо срещу това, което веднъж си е наумил един пияница? Принуден бях да изпълня желанието му. Той претърпя страхотно поражение, понеже твърдеше, че можел да понесе поне пет пъти повече от мен, но въпреки сериозната му съпротива падна под масата преди мен. Но сега трябва да отида да видя какво е състоянието му.

Уотър стана и излезе.

Този човек се радваше на удържаната победа по пиене, но аз имах съвсем друго мнение за проведеното между тях алкохолно състезание. Искането на проповедника да бъде заключен от Уотър в стаята си никак не ми приличаше на неоснователното и причудливо желание на един пиян. По-скоро в мен се промъкна подозрението, че търговецът на евтини книжки и брошурки само се беше престорил на толкова натаралянкан, за да постигне някоя съвсем определена цел. Продължих да разсъждавам в тази насока и тогава ми хрумна мисълта, че може би ставаше въпрос за създаване на алиби. Ако бях отгатнал истината, то през изтеклата нощ златото на Уотър сигурно бе изчезнало. В такъв случай не беше ли мой дълг веднага щом се върне, да го накарам да провери дали неговите нъгитси са си все още на мястото? Всъщност, да, но всъщност и не. При напрегнатите отношения между двама ни, създадени от самия него, не е чудно, че предпочетох „не“-то пред „да“-то.

Имах и една друга твърде основателна причина за решението си да мълча. Дори и ако подозренията ми се оправдаеха и златото беше изчезнало, със сигурност можеше да се очаква, че всички издирвания щяха да останат безрезултатни. Проповедникът щеше да докаже, че дълго е седял в пивницата на хотела и там така е направил главата, че е трябвало да го занесат до стаята му, където чак до този момент е останал заключен. Неговият съзаклятник, с когото ги бях подслушал в съседната стая и който бе извършил престъплението, беше изчезнал със златото. Никой не го познаваше. Не можех да докажа, че двамата с проповедника са в таен съюз. Изобщо нямаше да ми повярват, че в стаята до мен е имало двама мъже, защото даже и оберкелнерът вече бе изразил съмненията си. Неговото свидетелствуване щеше да противоречи на показанията ми, а нали той пазеше ключовете от стаите. Към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че за мен златото на Уотър не беше толкова важно, колкото подслушания снощи план, насочен срещу тъй наречения чичо и неговия племенник. Именно него исках да осуетя, стига да имах и най-малката възможност. Обаче издадях ли, че съм подслушвал на свързващата врата със съседната стая, тогава съвсем глупаво сам щях да се лиша от едно оръжие и щях да направя невъзможно предотвратяването на тежко престъпление, чието осуетяване зависеше изцяло от мен. Ето защо сега се налагаше да мълча.

След кратко време Уотър се завърна. Доведе и проповедника, който се правеше на много отпаднал и изтормозен, макар че външният му вид съвсем не свидетелстваше чак за такъв махмурлук. Даже яде с голям апетит, докато Уотър твърдеше, че му е невъзможно да преглътне и един залък. И това обстоятелство ми показа кой от двамата е бил по-пиян.

Отначало заговориха за техния сключен облог, а после и за други неща, при което не пропускаха нито един що-годе удобен случай да подхвърлят обиди по мой адрес. Но аз се преструвах, че не ги чувам, и скоро си тръгнах, за да посетя първо госпожа Хилър, а после да направя и една разходка, която щеше да ме ободри след безсънната нощ. Когато споменах пред мисис Хилър, че искам да се поразходя, тя ме помоли да й разреша заедно със сина си да ми правят компания, защото желаела да използва случая да бъде с мен възможно по-дълго време. Учтивостта не ми позволяваше да кажа „не“, нито да й обясня, че под „разхождам се“ един уестман разбира нещо по-друго от това, бавно да влачи крак до някоя дама и да полага усилия да бъде за нея приятен събеседник.

И така от продължителната разходка, която бях запланувал, излезе едно скучно мъкнене из улиците на града, което ни доведе до мястото на вчерашното тържество и състезания по стрелба. Мислехме само да минем оттам, без да спираме. Понеже празникът беше свършил, очаквахме да заварим околността пуста и безлюдна, ала видяхме, че и днес там се стреляше и имаше доста хора, които зяпаха към мишените с такова любопитство, че младият Хилър отиде до там, за да разбере каква е причината. Той не се върна при нас, а отдалеч ни направи знак да се приближим. Научихме, че ще се състои извънредно интересна стрелба с облози, предложена и организирана още вчера от някой си мистър Уотър, и че са се стекли много повече кандидати и зрители, отколкото очаквали.

Бил съм свидетел на стотици състезания по стрелба между много опитни ловци в Дивия запад, а понякога и сам съм участвал. Ето защо нямах никакво желание още повече да си развалям и без това лошото настроение, като прехласнато зяпам нескопосаната и левашка стрелба на тези хора. Но любопитството на госпожа Хилър бе твърде голямо и ето как се видях принуден с присъствието си неволно да увелича тълпата от зяпачи.

Самото състезание по стрелба с награди, предвидено за този ден, всъщност бе вече свършило. Беше продължило повече от час и бе приключило твърде неочаквано за местната ловна дружинка, понеже победител беше излязъл Уотър. Хората бяха помислили, че вече е преминало вълнението, неизбежно при всяко подобно съревнование за някаква награда, и се канеха да се разотидат по домовете си. Но ето че на главозамаяния от чувството си за превъзходство Уотър му беше хрумнала мисълта да удвои спечелената награда от петдесет долара на сто и да я заложи срещу същата сума на по пет изстрела. Никой от ловците не беше проявил куража да рискува толкова много пари срещу победителя, но за всеобщо удивление проповедникът беше заявил, че приема облога. Един богобоязлив продавач на религиозна книжнина, който изявява готовност да участва в състезание по стрелба с един уестман, и то обзалагайки се на сто долара! Това бе предизвикало невероятен фурор. Казах си, че едва ли ще има друг по-изненадан от самия Уотър и признавам, че този облог ми се виждаше далеч по-интересен от предишната стрелба. Тъкмо когато се приближихме до стрелбището, на висок глас започнаха да обявяват условията. Всеки щеше да си служи със собствената пушка, а петте изстрела трябваше да се дадат за две минути. Цифрите от различните улучени кръгове на мишената щяха да се събират и онзи, който набереше най-големия сбор, щеше да бъде обявен за победител.

По моя преценка разстоянието до мишените възлизаше на около сто и двайсет крачки, тъй че да улучиш центъра на мишената беше просто детска игра. Ако в случая имаше нещо за чудене и зяпане, то това беше обстоятелството, че всеки щеше да стреля със собствената си пушка и следователно проповедникът също притежаваше такова огнестрелно оръжие и не само че притежаваше, ами и винаги го мъкнеше със себе си. Значи продажбата на религиозно-назидателни писания бе за него само средството, което водеше към целта. Междувременно той беше хукнал към града, за да вземе от странноприемницата оръжието си, и тъкмо в този миг го видяхме да се връща.

Аз стоях доста далече от него, но все пак успях да забележа, че байцваната с киселина цев имаше матов блясък. Това събуди любопитството ми и накарах Хилър да се приближи до проповедника и без да бие на очи, да се опита да разбере дали близо до затвора й на цевта има щанцован някакъв фабричен знак. За младежа не беше трудно да узнае каквото исках, понеже там имаше доста любопитни хора, които вземаха пушката в ръка и я разглеждаха. Той се върна при мен и ми съобщи, че на цевта прочел „Ролинг, Шелбивил, Тен“.

Това име ме накара да се стъписам. В Дивия запад има, или по-скоро имаше, ловци, прочули се благодарение на пушките си. Когато един такъв човек се появеше някъде, оръжието му започваше да минава от ръка на ръка. Хората го оглеждаха и оценяваха тъй, както познавачите подробно разглеждат някой рядък расов кон. Всеки, видял такава пушка, разказваше за нея на други места и ето как ставаше така, че опитният и скитал се насам-натам уестман познаваше повечето хубави пушки отвъд Мисисипи по фирмения им щемпел или по името на собственика им в момента. Понеже се бяхме скитали къде ли не, двамата с Винету можехме с пълно право да твърдим, че тъкмо с тези неща сме особено добре запознати. Известни ми бяха само две пушки, които имаха щемпела на „Ролинг“. Едната беше собственост на един от помощник-вождовете на Винету, който беше „нонтон“ (Предводител. Б. не.п. изд.) на индианците пиналенхо. Другата принадлежеше на Еймос Санел, един стар, добродушен ловец на дивеч с ценна кожа, с когото се бяхме срещнали по време на есенния лов на бизони на север в Монтана. Няколко седмици прекарахме заедно и с разрешението му стреляхме не веднъж и дваж с неговата превъзходна едноцевна пушка. От двете страни на затвора й той беше поръчал да гравират цветя, чиито тичинки отдясно на цевта образуваха буквата Е, а пък отляво — С. Но за да ги различи човек, просто трябваше предварително да знае, че тичинките се преплитат в две букви. Не бяхме чували този свестен и храбър старец да е умрял, и затова предположих, че в случая ставаше въпрос за някоя трета пушка от фирмата „Ролинг“, намираща се в ръцете на проповедника. Но и това бе напълно достатъчно, за да събуди в мен желанието поне за малко да я взема в ръце.

Всеки от двамата обзаложили се получи по една отделна мишена с дванайсет кръга. Кръг номер дванайсет беше най-вътрешният и той затваряше в себе си черния център на мишената. Най-външният кръг беше номер едно. Значи колкото по-точен беше изстрелът, толкова по-голямо бе и числото. Хвърляха жребий кой да стреля пръв. На Уотър се падна да започне. Парите бяха поверени в ръцете на една дама.

Тук трябва да кажа, че когато той вдигна пушката си за първия изстрел, аз направих няколко крачки напред, за да се приближа до него. Уестманът в мен все пак се пробуди. Уотър удари осмица. Като се има предвид, че неотдавна беше стрелял, това бе лош изстрел. После улучи даже и седмица, след което обаче уцели точно центъра на мишената. Последваха единайсетица и деветка. И така общо той събра четирийсет и седем точки. Ако с това умение бе успял да победи местната ловна дружинка, то наистина никак не беше трудно да предлагаш на членовете й облози и да ги печелиш.

Ето че в този момент напред излезе проповедникът. Вниманието ми се удвои, защото със стойката, в която застана, и с този поглед, отправен към мишената от присвитите му очи, той не беше вече някакъв си продавач на нравоучителни книжлета. Ако в този миг го бях видял за пръв път, веднага щях да кажа, че е уестман, и то не от лошите.

Съвсем леко приведен напред, той вдигна пушката в положение за стрелба по начин, с който се отличават добрите стрелци на Запада. Прицели се кратко и натисна спусъка.

Улучи десятка.

— Това беше първият изстрел — засмя се той. — Ще последва и нещо по-добро, мешърс!

Вторият изстрел отново му донесе десет точки. Третият и четвъртият удариха в центъра на мишената, а петият улучи единайсетица. Следователно общо той събра петдесет и пет точки.

Уотър наведе глава. Миналия ден той сигурно много беше хвалил качествата си на уестман пред проповедника, защото е вярвал, че търговецът на религиозни книжки си няма никаква представа от „far west“ (Далечния запад. Б. пр.), а ето че сега бе принуден да преглътне факта, че този уж несведущ и неможещ човек го беше бил в стрелбата с осем точки и му беше взел сто долара. Победителят отговори на овациите, като самоуверено и надменно се поклони на всички страни, и после се отправи към споменатата дама, за да получи от ръката й своята награда. Но още преди да се беше приближил до нея, той се спря, обърна се и вдигна ръка, в знак, че иска да чуят думите му. Подозирах какво решение бе взел. Там, където има някаква възможност отново да се загуби спечеленото, дяволът винаги е готов да продължи своята коварна и злорада игра.

— Ladies and gentlemen! (Дами и господа. Б. пр.) — извика той. — Не искам да постъпя по-малко почтено от мистър Уотър. Преди малко той предложи наградата си за нов облог. И аз ще направя същото. Залагам двеста долара на по пет изстрела. Кой ще ми излезе с тази сума?

Никой не му отговори. Погледнах към Уотър. Дали нямаше да се опита отново да си възвърне загубеното, а освен това да спечели допълнително нови сто долара? Изглежда, той размисляше. Досега беше загубил само петдесет долара, но вече ставаше дума за четворно по-голяма сума и като че тя му се виждаше твърде значителна.

Госпожа Хилър сложи длан върху ръката ми и тихо каза:

— Ето нещо за вас.

Щом синът й чу тези думи, той възрази:

— Но би трябвало да са у него пушките му. С чуждо оръжие дори и най-големият майстор няма да постигне петдесет и пет точки от пет изстрела.

Нищо не отговорих, понеже в случая смятах участието си в тези облози за изключено. За мен бе важно само веднъж да взема в ръце пушката на проповедника и да я разгледам. Ала било писано да стане иначе.

Победителят повтори предложението си още няколко пъти, но безрезултатно. Същевременно той оглеждаше хората наоколо, при което погледът му падна върху мен. По лицето му се изписа подигравателно изражение и това ме наведе на мисълта, че подведен от силното желание да си отмъсти, той ще се заяде с мен. И наистина! Проповедникът вдигна ръка, посочи към мен и извика:

— Look here! (Погледнете насам! Б. пр.) Ей тук е застанал един тип, който се държи така, сякаш има акъл за хиляда души! Вчера мистър Уотър, който е един умен и несравним уестман, бе така обсипан от същата личност с какви ли не мъдрости, като че в сравнение с него мъже от рода на Огнената ръка и Поразяващата ръка са просто някакви глупави хлапета. Че погледнете го, де! По професия е писател, значи дъвче хартия и пие мастило, но се надува така, сякаш знае всички трикове и номера на целия Див запад. Ето, сега му се предлага случай да докаже, че освен да приказва, може и да направи нещо. Аз ще му подвикна: come on!

Всички погледи се насочиха към мен, ала изписалото се по лицата на присъстващите изражение не беше особено ласкаво за мен. Госпожа Хилър и синът й бяха направо възмутени от подобно поведение, но аз останах спокоен и изобщо не отговорих.

— Ето, сами виждате, че не е в състояние да каже и една дума! — продължи проповедникът. — Когато става въпрос за дела, такива самохвалковци като него се изплашват до смърт!

Тук през смях се намеси и Уотър, чиито думи и чувства напълно бяха изказани от проповедника:

— Хич не си правете труда! Този човек през целия си живот не е държал в ръката си пушка.

— Или може би няма пари, а? — подвикна отново проповедникът. — Ами тогава нека заложи само сто срещу моите двеста долара, добре, дори и петдесет! Виждате ли как се смути? Вече се изпоти от страх.

— Ако бях на ваше място, щях да му позволя да участва в стрелбата, без да залага каквито и да било пари. Та той бездруго няма да улучи мишената — предложи Уотър.

— Добре, добре! Значи срещу моите двеста долара той няма да залага нищо! — съгласи се проповедникът, подигравателно ухилен. — С удоволствие ще си рискувам парите, само и само да покажа на уважаемите зрители как стреля един човек, който е свикнал да дъвче хартия.

За всеки друг тези думи щяха да са голямо унижение и излагане, обаче за мен цялата работа бе страшно забавна. Придадох си много смутено изражение на лицето и не се възпротивих на стоящите наоколо хора да ме тикат и бутат напред както си искат. Интересът към стрелбите с облози непрекъснато бе нараствал, но сега, когато ставаше въпрос за един такъв майтап, той бе достигнал своята кулминация. Победителят, постигнал петдесет и пет точки само с пет изстрела, залагаше своите двеста долара срещу нищо, с единствената цел да достави на присъстващите едно весело развлечение. Хората вече предварително се смееха и ме побутваха към него. Когато се изправих пред проповедника, той подигравателно се разсмя и каза:

— Е, ето ви и вас най-сетне! Ами как… как ви беше името?

— Майер — отвърнах аз.

— Да, Майер… Майер! Все пак името Майер няма в случая никакво значение, понеже важното е да се улучи мишената. Значи ще се състезавате с мен в стрелба, а?

— Но… аз нямам пушкало! — колебливо възразих.

— Пушкало ли? Пушкало! Добре казано! Чухте ли, мешърс? Той рече пушкало! Пушкало, ха-ха-ха-ха! Веднага ще ви помогнем в тази беда, мистър Майер, като ви разреша да стреляте с моето пушкало. Пушкало, ха-ха-ха-ха! И тъй, съгласен ли сте?

— Да… да, ами навярно трябва да се съглася.

— Да, трябва! Няма да се измъкнете! И така, залагам двеста долара и ако ме биете, те са ваши. Ей онази лейди ще ви ги даде. Разбрахте ли ме?

— Йес!

— Ще хвърляме ли жребий кой да стреля пръв?

— Йес!

— Или направо аз да започвам?

— Йес!

Изглежда, той смяташе, че е под достойнството му да стреля след мен, тоест след като аз пропусна мишената.

— Добре! — съгласи се той. — Значи аз стрелям пръв. Мешърс, отдръпнете се! Представлението веднага започва.

Хората все още стояха стълпени около нас, но сега отстъпиха назад, за да ни направят място. Върху дупките от куршуми в двете мишени бяха залепени нови листчета. После моят противник пристъпи напред, за да даде първия си изстрел. Вече беше вдигнал пушката си в положение за стрелба, когато отново я свали и за да го чуят всички, силно извика:

— Милейдис и мешърс, не си мислете, че и сега ще ударя петдесет и пет точки! Би трябвало да се срамувам да предлагам на моя противник една съвършено непреодолима граница. Затова ще стрелям както ми падне. И тъй, гледайте внимателно!

Той улучи първо деветка, после една осмица и след това пак деветка. За четвъртия си изстрел се прицели по-старателно и резултатът беше единайсетица. Накрая дойде и една десетка. Следователно той събра четиридесет и седем точки.

— Не е кой знае колко много, но за такъв загубеняк е повече от достатъчно — изсмя се той. — Ето ви пушката… тоест пушкалото, ха-ха-ха! А тук са и патроните.

Съвсем спокойно приех неговия „загубеняк“ и хванах пушката за цевта с приклада нагоре, за да я разгледам.

Бурен смях бе последицата от тази привидна несръчност, а Уорън извика:

— Залагам двайсет долара, че с петте си изстрела няма да събере и трийсет точки. Кой приема облога?

Никой не прояви необходимата смелост. Само Хилър се обади:

— Залагам двайсет долара срещу вашите. Кой ще държи парите? Съгласни ли сте да са у майка ми?

— Да, добре! — изсмя се Уотър. — Безразлично ми е кой ще ги държи някоя и друга минута, защото после тъй или иначе ще ги получа.

Преди всичко огледах затвора на пушката и от двете му страни. Забелязах цветята, образуващи буквите С и Е. Следователно оръжието беше на нашия стар познайник Еймос Санел. Как ли бе попаднало в ръцете на сегашния си собственик? Дали с помощта на някое престъпление? В момента нямах време да се занимавам по-дълго с тази мисъл. Преди всичко ме успокои фактът, че държах в ръцете си пушка, която познавах. Все пак поне в първия изстрел не можех да бъда сигурен, понеже бе напълно възможно междувременно за оръжието да не са били полагани особено добри грижи. Първият изстрел трябваше да ми послужи за изпробване точността на пушката. Но накъде да стрелям? Искаше ми се да бия моя противник с четиридесет и осем точки. За това бяха достатъчни четири попадения точно в центъра на мишената. Значи първият куршум бе всъщност излишен и можеше да ми послужи за споменатото изпитване на оръжието. Реших изобщо да не стрелям в целта.

— Хайде, давай! — нетърпеливо завикаха зрителите. — Стреляй, де! Кога ще се започне най-сетне?!

Вдигнах пушката в положение за стрелба възможно най-непохватно и левашки, прицелих се в един чеп на дебелата дървена преграда зад самото стрелбище, поставена там, за да „улавя“ куршумите, и натиснах спусъка. Неуспехът ми бе ознаменуван с гръмогласен кикот, но за мен резултатът бе твърде успокоителен, защото бях улучил чепа.

— Тоя разстреля защитната стена — ликуващо изкрещя проповедникът. — Хора, отдръпнете се, защото е опасно да му стоите отстрани. Убеден съм, че като нищо ще успее да стреля и успоредно на лакътя си.

Овации от всички страни възнаградиха тази нескопосана шега. Отново заредих и същевременно забелязах, че физиономията на Хилър бе станала още по-угрижена. Затова на висок глас го подканих:

— Мистър Хилър, не се безпокойте за четиридесетте долара! Нека вашата майка ви ги даде отсега, защото сигурно ще спечеля.

Думите ми предизвикаха неописуем смях, а след като шумът поутихна, Уотър извика:

— Нали чухте, че този тип съвсем е откачил! Ако иска да събере повече от постигнатите досега четиридесет и седем точки, той би трябвало да улучи четири пъти центъра на мишената!

— Така и ще направя — отвърнах аз.

— Охо! Това вече не е нищо друго, освен чиста лудост!

— Pshaw! Изглежда, всички до един са слепи. Необходимо беше да изпитам пушката и можех да го направя, прицелвайки се в дванайсетицата, обаче го сметнах за ненужно заради един такъв бездарен стрелец като проповедника. Който след толкова усилия с пет куршума събира едва петдесет и пет точки, нека запази любимата си дума „загубеняк“ за собствената си персона. И така, внимавайте! Оттук нататък всичко ще стане по-бързо.

Вторият ми изстрел изтрещя. Улучих един сантиметър навътре от ръба на черния център на мишената. Следващият куршум попадна още по-близо до средата на централния черен кръг, а с четвъртия и петия изстрел пронизах самия център на мишената. Знам много добре, че рискувах прекалено, като разчитах да улуча четири пъти последователно дванайсетицата, но има стрелци, а за щастие и аз съм от тях, които предварително получават чувството, че попадението ще е точно в средата на мишената. Това е горе-долу като при добрия играч на билярд, който предварително е уверен, че последователно ще направи сто точки. Той знае, че именно в дадения момент е напълно спокоен и че всички други необходими предпоставки за успех също са налице. И действително прави стоте точки.

Сега вече поведението на зрителите се промени коренно. Отначало всички бяха като онемели, но после избухна истинска буря от аплодисменти. Видях как госпожа Хилър даде на сина си четиридесетте долара и как се запъти към дамата, която държеше другите двеста. Но тъкмо когато тя се канеше да ми даде парите, проповедникът бързо се втурна към нас и се развика:

— Чакайте, чакайте! Тези пари са мои! Всичко беше само шега.

Мигновено около нас се образува кръг от зяпачи, които бяха любопитни да видят как щеше да се реши този спор помежду ни. Моят противник посегна към парите, но аз отблъснах ръката му и го предупредих:

— Веднъж вече ви дадох един урок. Не се опитвайте да ме предизвиквате да ви дам и втори, защото той може да се окаже и по-болезнен. Вие заложихте двеста долара, а аз си ги спечелих. Те са мои. Съветвам ви спокойно да понесете тази загуба, иначе е възможно да ви изляза по съвсем друг начин.

— Да не би да ме заплашвате? — ядосано ми се сепна той. — Не сте вие човекът, който би могъл да изплаши дори и някоя бълха, свила се в дрехите ми.

— Намерението ми е не толкова да се занимавам с бълхите в дрехите ви, колкото с паразитите в съвестта ви.

— Какво ли знаете за моята съвест? Ако пак ви се ще да изтърсите някоя щуротия, хайде, казвайте я!

— Well! Откъде имате тази пушка, набожни човече?

— Откъде ли? Естествено, че съм я купил!

— Кога я купихте?

— Отдавна. Преди повече от десет години!

— Това е лъжа!

— Лъжа ли? Господине, не се осмелявайте да ме обиждате!

— Pshaw! Познавам тази пушка. Чували ли сте някога името Еймос Санел?

Този въпрос го изненада толкова много, че не успя веднага да се овладее. Той пребледня като смъртник, но после бързо се съвзе и с несигурен глас ми отговори:

— Това име ми е… то ми е… непознато.

— Тогава да ви кажа, че Еймос Санел е или може би беше ловец на животни с ценна кожа, с чиято пушка… която сега е ваша, често съм стрелял. Затова и успях четири пъти да улуча центъра на мишената. Докато е жив, такъв човек никога нито продава, нито подарява подобно оръжие. Следователно съм принуден да предположа, че или му е било откраднато, или едва след смъртта му е попаднало в други ръце. Какво ще кажете вие?

— Нищо друго, освен че трябва да ми докажете, че моята пушка е собственост на този Еймос Санел.

— Нищо по-лесно от това! Името му е гравирано!

— Я виж ти! Гравирано? Дами и господа, я огледайте пушката по-внимателно и ако намерите по нея някакво име, нека ме обесят на място!

Той я подаде на застаналите наоколо хора да я разгледат. Никой не намери буквите. Тогава аз им посочих двете страни на затвора и обясних:

— Крадецът, или може би дори убиецът, сигурно е огледал пушката много внимателно, обаче е бил твърде глупав, за да забележи, че в тези цветя се крият началните букви на името. Взрете ли се по-внимателно, ще различите как тичинките образуват едно Е и едно С, което ще рече Еймос Санел!

Сега вече те наистина лесно откриха буквите и се отдръпнаха от проповедника. Той яростно ми изсъска:

— Мошеник, при зареждането случайно сте забелязали приликата на тичинките с двете букви и набързо сте съчинили тази лъжа, за да ми отмъстите.

— За някоя и друга минута ще ви остана длъжник за вашия „мошеник“ и поради основателни причини на първо време ще ви оставя да си вървите заедно с пушката. В момента става дума само за нашето състезание по стрелба. Аз искам да си получа наградата, а вие не желаете да я изплатите. Нека присъстващите решат. Ще се подчиня на тяхната присъда. И така, ladies and gentlemen! Мои ли са парите?

— Да — разнесе се наоколо.

— Well, тогава ще ги взема, а ако някой се опита да ми попречи, ще си има работа с мен!

Отново се обърнах към дамата, но проповедникът побърза да се изпречи между двама ни и извика:

— Стой! Няма да го допусна. Това беше един облог и парите все още не са изплатени. Съдът ще реши, че в такъв случай никой не може да бъде принуден да плати!

— Дрън-дрън! Вие сигурно имате такъв страх от съда, че и през ум няма да ви мине да се обърнете към него за помощ. Впрочем, съд… съществува и един такъв съд, който човек сам създава и аз незабавно ще ви запозная с неговата дейност. Преди малко ви останах длъжник за думата „мошеник“ и сега искам да ви се издължа. Наградата за нея са три шамара, които незабавно ще ви зашлевя. Не се нуждая от квитанция. Я елате насам, вие, благочестиви човече!

Проповедникът понечи бързо да се отдалечи, обаче аз го стиснах за врата, завъртях го с лице към мен и той получи обещаното заплащане с такава бързина, че изобщо не направи опит да се защити. После го блъснах така, че отлетя надалеч и там падна на земята и тогава най-сетне взех двестате долара от ръката на жената. Прибирайки парите в джоба си, аз поздравих присъстващите, чието мнение за мен коренно се беше променило след четирите толкова успешни попадения, и когато се отдалечих с госпожа Хилър и сина й, бяхме изпратени с многогласни викове „браво!“.

— Това бе едно наистина великолепно приключение! — обади се младият Хилър. — Благодарение на нашата малка разходка спечелихте хубава сума.

— Pshaw! Действително не ми беше до парите. Взех ги само за да го накажа. Впрочем, и вашето доверие в мен бе възнаградено, макар и печалбата ви да е по-малка. У вас ли отиваме?

— Да, естествено у дома!

— Позволете ми най-учтиво да ви откажа! Подозирам, че проповедникът съвсем скоро се кани да изчезне от града, а аз имам основателни причини да отида в хотела. Казах за него някои неща, които му навлякоха презрението на хората, и предполагам, че той вече усеща как тук започва да му пари под краката. Ще ви придружа до жилището ви. Може би вечерта пак ще се видим.

— Чак вечерта ли? — попита синът. — Нима се налага да си тръгнете толкова внезапно? За мен всяка минута, която мога да прекарам заедно с вас, има голяма стойност. Ще работите ли сега?

— Не.

— А очаква ли ви някакво друго важно задължение?

— Не.

— Ах, позволете ми да остана с вас! Ще изпием по една бира в странноприемницата. Така ще ми направите голяма услуга. Толкова рядко излизам!

Не държах особено на подобно предложение, но нямаше как да проявя неучтивост и се съгласих.

След като изпратихме майка му до дома й, ние се отправихме към странноприемницата, където в присъствието на жена си и на оберкелнера съдържателят ме посрещна с учудения въпрос:

— Мистър Майер, какво се е случило? Първо дотича проповедникът и сипейки по ваш адрес какви ли не ругатни, ни заяви, че ще отпътува, понеже сте го изгонили от града. След като отиде в стаята си, се появи и мистър Уотър, който също ви проклинаше, и ме попита къде е проповедникът. Щом разбра, че се кани да заминава, и той отсече, че му се налагало да напусне хотела, защото не искал да живее под един покрив с човек като вас.

— Двамата не се ли видяха? — попитах аз.

— Не.

— Значи първо дойде проповедникът, а после и Уотър, така ли?

— Да.

— Тогава първият от тях все още не знае, че вторият се кани да напусне Уестън, нали?

— Не, не знае. Защо ме питате?

Предпочетох да не му казвам истинската причина. Ако моите доста смели заключения бяха верни, то сега, при събирането на багажа си, Уотър трябваше да открие, че… изобщо не успях да довърша мисълта си, защото в същия миг, пребледнял от уплаха, той се втурна в помещението и се приближи до хотелиера с думите:

— Незабавно изпратете да повикат шерифа и полицая! Обрали са ме! С взлом са влезли в стаята ми и са откраднали всичките ми златни зърна и целия златен прах!

Човек лесно може да си представи какво впечатление направиха думите му. В случая не ставаше въпрос за най-обикновена кражба. И собственикът на хотела знаеше, че златото на Уотър тежи около половин центнер. Затова той го подкани накратко да му разкаже как се е случило всичко. Обраният уестман се опита да овладее обзелата го възбуда и каза следното:

— Побързах да отида в моята стая, за да си събера багажа. Сандъкът със златото беше в гардероба. Не може току-така да бъде изваден, понеже съм го завинтил за дъното на гардероба с осем големи бурми. Бурмите минават през дъното на сандъка и ако човек поиска да ги развие, ще трябва първо да изпразни цялото му съдържание, тоест да извади златото. Но това струва толкова усилия, че всеки взломаджия ще се откаже да го краде заедно със сандъка. Обаче всичкото злато е изчезнало. Как? Сандъкът беше заключен, а и гардеробът също. През деня носех двата ключа винаги в джоба на панталоните си, а през нощта ги пъхах под възглавницата. И ето на, когато отворих гардероба, а после и сандъка, за да го отвинтя, видях, че е празен! Веднага изпратете да извикат полицая и шерифа! Никой не бива да напуска хотела! Обявявам за арестуван всеки, който се намира в сградата! М особено този немец, дето се нарича мистър Майер.

При тези думи всички очи се извърнаха към мен.

— Защо пък тъкмо този господин? — учудено попита хотелиерът.

— Защото вероятно той е крадецът. Нали му разказах всичко! Това беше голяма непредпазливост от моя страна, за която дълбоко се разкайвам.

Имайки предвид силната възбуда, в която беше изпаднал Уотър, приех обвинението му съвсем спокойно. Хотелиерът не обърна никакво внимание на думите му, а само го подкани да го придружи до стаята, където бе извършен обирът. Преди да прекрачи прага на вратата, Уотър се обърна назад и подвикна на келнера:

— Мистър Рост, не изпускайте от очи този немец докато се върна! Изобщо не бива да излиза от стаята!

Равнодушието ми твърде учуди Хилър. Жената на хотелиера, както и оберкелнерът, ме помолиха да не вземам насериозно думите на разгневения златотърсач. Все още бил сърдит заради ефектния и енергичен урок, който му бях дал предишния ден.

— Нима собствениците на хотела не подозират, че вие сте Олд Шетърхенд? — тихо ме попита Хилър.

— Нямат ни най-малка представа — отвърнах му.

— На ваше място бих им казал.

— Защо?

— Защото после ще вземат съвсем друго становище относно отправеното ви обвинение.

— О, тези хора знаят много добре, че не аз съм крадецът, а ако някому хрумне да обърне внимание на това смешно и глупаво подозрение, тогава ще им кажа името си и то ще ги накара да си променят мнението.

— Да, така е, понеже името Олд Шетърхенд е толкова уважавано, че само то би ви послужило като доказателство за вашата почтеност.

В този момент хотелиерът и Уотър се върнаха. Бяха изпратили вече един човек да отиде в полицията.

— Ако полицейските чиновници не хвърлят повече светлина в тази работа, тя ще си остане завинаги тайна. Не мога да проумея как се е случило всичко това!

— И аз не мога — призна си Уотър. — Само по себе си станалото ми е съвсем необяснимо, но затова пък толкоз по-добре знам кой е негодникът, който ме докара до просешка тояга, или по-скоро се е опитал да го стори. Той все още е тук и се надявам, че ще съумеят да го принудят да признае къде е скрил златото ми. Ето, сядам тук и няма да му позволя да мръдне от мястото си, докато не дойде полицията!

Хвърляйки ми отровни, изпълнени с омраза погледи, той седна между мен и вратата. И този път не се обадих, ала хотелиерът му каза:

— Още горе във вашата стая ви обясних, че с вашето подозрение сте по съвсем погрешна следа. Във всеки случай трябва да търсите крадеца другаде, а не тук, в моя хотел.

— Pshaw! Знам по-добре от вас!

— Той едва ли би посмял да седне тук при нас!

— О-о, има нахални типове, които именно с това, че остават, се опитват да отклонят подозрението от себе си и да го прехвърлят върху невинни хора. Известни са ми тези трикове, понеже съм стар и опитен уестман, който не позволява толкова лесно да го водят за носа!

В същия момент се появи шерифът заедно с един полицай, който застана до вратата. Шерифът попита къде е ограбеният мистър Уотър. Уестманът скочи на крака и се представи. Разказа му същото, което преди малко беше споделил и с хотелиера, и накрая не скри и насочените към мен подозрения. След това шерифът се осведоми:

— Казахте ли и на други хора къде се намира златото ви?

— Не, никому.

— И поддържате подозренията си?

— Да, още повече че снощи този немец съвсем необмислено се изпусна за кражбата.

— А-а! Това наистина кара човек да се замисли. Той сбърчи чело, огледа ме, кажи-речи, съжалително, пристъпи към мен и ме попита:

— Немец ли сте?

— Да, а вие янки ли сте?

— Слушайте, човече, тук аз задавам въпросите, а не вие!

— Че кой ли ще ми забрани да питам кой и какъв е човекът, който разговаря с мен?

— Мътните го взели! Аз съм шерифът!

— Хубаво! Но това трябва да се каже, понеже ние, хората, просто не сме всезнайни. Сега съм на ваше разположение и с удоволствие ще отговарям на въпросите ви, стига само да са учтиви.

— Трябва да ви разпитам и ако поискам, ще ви арестувам.

— Последното едва ли ще направите.

— Че кой ще ми попречи?

— Аз!

Той направи крачка назад, огледа ме с подигравателно изражение, засмя се и каза:

— Вие? Да ми попречите? Я бъдете тъй любезен да ми обясните как ще стане тази работа!

— Няма ли да е по-добре да ви покажа?

— Well! — кимна той. — Страшно съм любопитен да видя! Без да се бавя, аз го сграбчих за дрехите пред гърдите и за едното бедро, вдигнах го, занесох го до отворения прозорец и там му обясних:

— Ей оттук ще ви изхвърля навън, сър. Но тъй като до този момент все още не сте ми заявили, че ме арестувате, на първо време пак ще ви върна там, откъдето ви взех. Ха така, ето че пак си стъпихте на краката.

Занесох го обратно и го оставих пред моята маса. От смайване и изненада той изглеждаше като парализиран, но съвсем скоро се показа толкова по-енергичен.

— Слушайте, та вие посегнахте на шерифа! — прогърмя гласът му. — Знаете ли какво означава това?

— Да съм посегнал? Хайде бе! Вие ме подканихте да ви покажа как ще стане всичко и аз изпълних желанието ви. Тук има и свидетели.

— Човече, с вас мога да разговарям и по-иначе, отколкото, изглежда, си мислите. Поискам ли да ви задържа, тогава няма да се изправя пред вас така, че най-удобно да ме сграбчите. За тази цел съм довел тук полицая.

— Лека-полека получавам чувството, че познавам законите на щата Мисури по-добре от вас, държавния чиновник. Без съдебна заповед тук не може да бъде извършен никакъв арест. Не го ли знаете? Къде ви е заповедта? Но даже и да я имахте, аз съм чужденец. Би трябвало да се обърнете първо към „circuit court“ (Окръжен, околийски съд. Б. пр.) или към някоя друга, по-висшестояща инстанция.

— По дяволите! Та това беше цяла лекция по правата и задълженията на полицията! — извика той, полагайки усилия да скрие смущението си. — Значи трябвало да съм учтив и любезен към вас, така ли? Well, ами тогава да опитаме! Мистър Майер, вие ли откраднахте златото?

— Не!

— Не ли? Е, тогава ще потърсим малко във вашата стая.

— Няма да го допусна, защото според законите на щата Мисури и за обиск е необходима съдебна заповед.

— Удивен съм! Изглежда, вие, чужденецът, сте изучили нашите закони буквално до последната запетайка!

— Както се вижда, това е просто необходимо!

— Е, и аз съм запознат с тях не по-зле от вас. За да извърша тук обиск, не ми е нужна заповед, защото сигурно собственикът на хотела няма да ми откаже съгласието си.

— Стаята ми изобщо не засяга собственика! Според законите на щата Мисури всеки гост на даден хотел е пълноправен собственик на стаята, в която живее и за която плаща. Следователно не е необходимо неговото разрешение, а моето.

Естествено шерифът също знаеше тези закони. Само дето си беше въобразил, че не е нужно да ги спазва и когато става въпрос за някакъв си чужденец. Значи нямаше право на обиск… нито да ме арестува… но все пак нали аз бях обвинен? И на всичко отгоре това мое поведение! Той преглътна яда си и каза:

— Сър, не прекалявайте и не ми усложнявайте службата! И за вас ще е по-добре, ако се съобразите с обстоятелствата и не ми се опъвате.

— Знам, че е така, но съм заподозрян несправедливо и забранявам да бъда така нагрубяван с думи и изрази, сякаш срещу мен има вече стотина доказателства. Излъгали са ви, сър! Не съм единственият, пред когото обраният мистър Уотър е говорил за златото си. Попитайте хотелиера и оберкелнера!

Двамата признаха, че без да го питат, уестманът и на тях беше разказал цялата история за откриването на находището и дори им беше показал сандъка със златото.

— А попитайте също и ей онзи там! — добавих аз, посочвайки към вратата, на прага на която току-що се появи проповедникът.

Негодникът все още не знаеше, че кражбата е вече забелязана и шерифът е дошъл. Уотър скочи на крака, застана покровителствено до него и каза на полицейския служител:

— Този джентълмен е мой добър приятел, който наистина също знае всичко, но аз гарантирам за него.

— Well! И той ли живее тук?

— Йес!

— Тогава съм принуден да го разпитам, въпреки вашето поръчителство. Мистър Майер, кажете ми, ще бъдете ли тъй разумен да ме пуснете в стаята си да се поогледам?

— Да — отвърнах му аз, — но при условие че претърсите също стаята и багажа на проповедника.

— Съгласен!

— Не, не съм съгласен! — извика Уотър. — Няма да позволя да обиждате приятеля ми! Мога да докажа, че по времето, когато без съмнение е извършена кражбата, ние седяхме заедно на една маса. После двамата отидохме в неговата стая, където го заключих и прибрах ключа в джоба си. Заемете се по-енергично само с този мистър Майер, който още с бруталните си действия доказа, че съвестта му не е чиста.

Това повторно обвинение най-сетне ме ядоса и ме подведе да кажа следните необмислени и прибързани думи:

— Що се отнася до този мним джентълмен, то аз съм готов да ви разкажа за него такива неща, които вероятно много ще ви изненадат. Нека най-напред ни докаже, че пушката на Еймос Санел е негова законна собственост. Освен това и в друго отношение го познавам доста по-добре, отколкото, изглежда, подозира. Ще ви приведа необорими доказателства, че на съвестта му тежи дори и иначе толкова предпазливият Уели.

— Какъв Уели? — попита ме шерифът. — Какво е станало с този Уели?

— Скоро ще узнаете. Преди всичко заповядайте на вашия полицай да не мърда от вратата и да не пуска навън този продавач на богоугодни писания! Предполагам, че няма да се поколебае да… стой, стой!

Когато подслушвах разговора му с неговия съзаклятник, проповедникът беше казал, че за него ще е цяло удоволствие да присъства на разкриването на кражбата. Ето че сега бе настъпило времето за това удоволствие. Само че нещата стояха съвсем не така, както си ги беше представял. Моите обвинения му дойдоха като гръм от ясно небе. Още по време на стрелбата с облози под краката му бе започнало да пари, но сега той явно почувства, че става съвсем горещо, и в мига, когато поисках даже и строго да го охраняват, негодникът бързо се съвзе от уплахата, обзела го при споменаването на името на Уели, и с два светкавични скока изчезна през вратата. В ръцете си той не носеше нищо. Следователно вещите му все още се намираха горе, в неговата стая. От това можеше да се заключи, че ще отиде да вземе поне пушката си. Ето защо подканих присъстващите заедно с мен да се втурнат към задната постройка, за да го задържим. Бързо се отправих към вратата, но шерифът ми препречи пътя и предупредително нареди:

— Сър, моля ви да останете! Вие сте обвиняем и нямате право да излизате навън.

— Но това би било равно на арестуване, а както вече споменах, няма да търпя подобно нещо.

— Не ме разбирайте криво! Не сте арестуван, а само ви моля да останете тук, докато се върна. Ще ми обещаете ли това?

Искането му ми се видя толкова смешно, че избухнах в смях и пак си седнах на мястото.

— Well, ще остана да ви чакам, докато се върнете, но побързайте, защото иначе проповедникът ще избяга и премъдрият мистър Уотър никога вече няма да види своите нъгитси!

Всички излязоха тичешком през вратата, оставяйки ме с Хилър в стаята под любезния надзор на полицая. Наистина беше глупаво от моя страна да издам на проповедника, че съм проникнал в тайните му, но след като шерифът извърши друга, още по-голяма глупост, не можех повече да се ядосвам на моята. В този момент ми беше безразлично дали щеше да им избяга, или не.

Вярно, че като помислех за подслушания коварен план, засягащ тайнствения чичо и племенника му, на мен ми ставаше ясно, че с бягството на проповедника сметките ми много щяха да се объркат. Бих се надявал, че той ще остане и по един или друг начин щеше да ми се предложи случай да узная нещо повече за тези двама мъже. Ако успееше да избяга, цялата ми проницателност нямаше да ми помогне. Тогава навярно щях да се видя принуден да се откажа от всяка надежда да науча кои са онези хора, които предстоеше да бъдат подмамени в планините при въпросния файндинг-хоул.

Хилър беше щастлив, че съм му разрешил да дойде с мен, но не можеше да проумее защо все още не им казвах името си.

Твърде много време измина, преди шерифът да се появи заедно със своите придружители. Когато най-сетне се върнаха, за съжаление беглецът не беше между тях.

Полицейският служител забеляза погледа, който му отправих, и каза:

— Сър, не се смейте!

— Че нима се смея? — попитах аз.

— Да, макар и тайно. Просто ви личи!

— Сър, онова, което забелязвате, не е подигравка, а любопитство. Ще ми позволите ли да се осведомя дали проповедникът е отишъл в стаята си да поспи?

— Забранявам ви подобни шеги! Човекът избяга и ние напразно тичахме подир него чак докато излязохме извън града.

— Когато стигнахте до стаята му, той беше ли вътре?

— Да, обаче беше заключил вратата.

— Трябваше да го обградите от две страни — откъм вратата и откъм прозореца.

— Така и направихме, но когато застанахме под прозореца, видяхме, че е отворен. Човекът вече беше скочил долу и бе изчезнал.

— Взел ли е нещо от вещите си?

— Само пушката. После мистър Рост донесе една стълба, с нейна помощ влезе в стаята през прозореца и ни отвори вратата. Претърсихме помещението, но намерихме само един куфар.

— Какво имаше вътре?

— Религиозни книжки. Каквото не е продал вчера.

— Хмм! Мога ли да отида за малко да се поогледам?

— Какво ще правите там? Да не се смятате за по-прозорлив от един полицейски чиновник?

— Не, но се случва понякога един човек да открие нещо, на което другите не са обърнали внимание.

— Ето на, пак същото — намеси се Уотър. — Мистър Майер е убеден, че никой друг не може да се мери по акъл с него. Именно това самомнение затвърждава в мен възникналото подозрение. Той е крадецът.

С това вече най-сетне чашата преля. Изправих се, приближих се до него и заявих:

— Човече, с теб дълго бях търпелив, но сега вече търпението ми се изчерпи. Кажеш ли още една-единствена обидна дума, така ще те запокитя към тавана, че ще залепнеш там!

Ето че шерифът се обади заповеднически:

— Никакви заплахи! Мой дълг е да водя тук полицейско разследване и в никакъв случай няма да допусна обраният да бъде хокан по такъв начин и заплашван от заподозрения в кражбата. Елате с мен да се качим горе! Ще огледам първо мястото на престъплението, а после и вашата стая!

— Добре! Обещах да не ви преча на претърсването и ще удържа думата си. Обаче след това ще си направя удоволствието да ви покажа какво трябва да направи човек, за да може да различи виновни от невинни и как да се отнася към един джентълмен като с джентълмен. Може би после на тавана ще има залепени не един, а двама.

— Слушайте, човече, това, което казахте, е достатъчно, за да ви сложим белезниците! И бездруго ги носим и ако…

Той млъкна и погледна към прозореца, откъдето долетя силен конски тропот. Отвън се появиха един индианец и два великолепни жребеца с индианска сбруя. За да надникне в стаята, червенокожият се наведе от седлото така, че дългата му разпусната черна коса, кажи-речи, стигна до земята. Хотелиерът бързо се приближи до прозореца и ние чухме индианеца със звучен глас да пита:

— Това е странноприемница, нали? Дали моят брат Олд Шетърхенд е отседнал тук?

— Олд Шетърхенд ли? — учудено попита хотелиерът. — Че нима той е тук, в Уестън?

— Да. Още вчера е пристигнал и понеже тази е най-добрата странноприемница, предполагам, че живее тук. Аз съм Винету, вождът на апачите.

— Винету, Винету! — възкликнаха всички и се втурнаха към прозореца. А аз още в следващия миг се озовах на улицата при него.

— Винету, братко мой, поздравявам те!

— Шарли, братко мой, подай ми ръката си! Тъмните му очи усмихнато огледаха новите ми дрехи и той продължи:

— Моят брат Шарли ще трябва да свали тези дрехи на бледоликите и пак да носи своето кожено облекло. Но днес ще останем тук. Харесва ли ти в тази къща?

— Странноприемницата е хубава, а живеещите в нея хора са добри, но в момента вътре има полицаи, защото беше откраднато злато. Един бледолик ме обвинява, че аз съм крадецът.

— Уф! Поразяващата ръка крадец! Но този бледолик веднага те помоли за извинение, нали?

Вътре в стаята можеше да се чуе всяка наша дума. Затова едва забележимо намигнах с око, един знак, който Винету веднага разбра, и отговорих:

— Не. Въпреки всичките ми уверения той продължава да твърди, че аз съм крадецът. Шерифът също му вярва и току-що ме заплаши, че ще окове ръцете ми в железа.

— Уф! Нека моят брат върви пред мен. Веднага идвам. Лекото намигване беше за нас знак да подхванем с голяма сериозност и важност една работа, която вътрешно ни разсмиваше. Светкавично по лицето на Винету пробяга весела усмивка, която обаче още в същата секунда премина в гневна и заплашителна гримаса. Добре разбрах думите му „веднага идвам“, и се върнах в стаята, оставяйки всички врати по пътя си широко отворени.

Хората се бяха отдръпнали от прозореца. Сега вече знаеха кой съм и ме гледаха със съвсем други очи. Но как се удивиха само, когато откъм коридора доловиха тропот на копита и след малко на прага се появи Винету върху жребеца си! Той се наведе, за да влезе в стаята, дръпна поводите на врания си кон, един подир друг огледа всички присъстващи с искрящите си пронизващи очи и попита:

— Кой от тези бледолики е шерифът?

— Аз съм — отвърна полицейският служител с такъв глас, сякаш се намираше пред някой владетел.

— И ти дръзваш да наричаш крадец Олд Шетърхенд, моя прочут брат, който би предпочел да подари всичко, каквото притежава, отколкото да посегне дори на чужда сламка? Pshaw!

В думата „pshaw“ се долавяше такова презрително снизхождение, както и едно толкова величествено състрадание, че човекът, към когото беше отправена, не можа нищо да отговори, а само неволно отстъпи няколко крачки назад, като че ли вече никак не му се искаше да има нещо общо с цялата работа, изведнъж станала толкова деликатна. Сигурно на всеки, който не познаваше Винету, това впечатление, оставяно от неговата личност, ще му се стори съвсем необикновено, ала прочутият вожд на апачите беше нещо много повече от един обикновен човек. Естествено уважението и респектът, които внушаваше на хората, не се дължаха на положението му на вожд, а по-скоро бяха плод на личното му обаяние, на всички негови качества и достойнства и затова навсякъде, където се появеше, той предизвикваше възхищение и страхопочитание.

Също като мен, когато се намирах в Дивия запад, и Винету винаги носеше ловни дрехи с индианска кройка, изработени от кожа на лос. Краката му бяха обути в леки мокасини, украсени с игли от бодливо свинче. Апачът никога не носеше шапка. Синкавочерната му коса бе сплетена на главата в особен шлемовиден кок и когато яздеше на седлото, тя падаше по гърба му като грива, достигайки, кажи-речи, гърба на коня. Нито едно орлово перо не украсяваше тази индианска прическа. Той не носеше никакви отличителни знаци на вожд и все пак от пръв поглед си личеше, че не е обикновен воин. Виждал съм го сред най-различни вождове, издокарали се всичките с перата на бойния орел, а и освен това накичени с какви ли не символи на победата. Неговата царствена стойка и достойно поведение, свободната, непринудена и горда стъпка винаги му придаваха най-благородната осанка измежду всички. Един-единствен поглед, отправен към него, бе достатъчен, за да разбереш, че пред теб е застанал забележителен мъж. На шнурче около врата си носеше скъпоценната лула на мира, своя амулет, както и тройна огърлица с нанизани нокти от сиви мечки гризли, които беше убил със собствените си ръце, излагайки се на смъртна опасност. Чертите на сериозното му, по мъжки красиво лице, чиито скули едва забележимо изпъкваха, бяха почти римски, а кожата му беше светлокафеникава, с който цвят се примесваше и лек бронзов оттенък.

Та именно този великолепен воин се намираше сега насред стаята, яхнал своя кон. Изпълнени с нямо възхищение, всички погледи не можеха да се откъснат нито от лицето му с толкова повелително изражение, нито от безукорната му фигура, възседнала врания жребец с такава царствена осанка. Стъпалата му бяха наполовина пъхнати в стремената, украсени със зъби от гърмящи змии. Преметнато през широките му яки рамене, на гърдите и гърба му висеше навитото на руло ласо, което беше изработено от красивата му сестра Ншо-чи. Освен всичко това около кръста си подобно на пояс Винету бе запасал пъстро сантилско одеяло, където беше затъкнал и напъхал ножовете, револверите и всички други предмети, които уестманът обикновено носи в колана си. На гърба му висеше двуцевка, чиито дървени части бяха обковани със сребърни гвоздеи. Това беше прославената надлъж и нашир Сребърна карабина, чиито куршуми никога не пропускаха целта си. Томахокът на апача беше пъхнат в нещо като калъф от кожа на опосум.

След като шерифът страхливо отстъпи назад, вождът се обърна към останалите с въпроса:

— А кой е бледоликият, чиито нъгитси са откраднати?

— Аз съм — обади се Уотър.

— Твърдял си, че Поразяващата ръка бил крадец? Уотър не се осмели да каже „да“.

— А когато моят бял брат отхвърлил обвинението, ти си продължил да твърдиш същото?

Безупречният уестман и този път не отговори.

— Човече, ще те стъпча с коня си! Ча!

Последното възклицание беше заповед за врания жребец да скочи. Винету дръпна малко по-силно юздите, смуши го с пети и двамата прелетяха над масата. Всички извикаха от страх, макар че този смел скок бе изпълнен толкова безупречно, че конят изобщо не докосна масата. Уотър се отдръпна до самата стена. С ново рязко дръпване на поводите апачът накара жребеца да се изправи на задните си крака и така да последва избягалия до стената уестман, докато най-сетне се изправи толкова близо пред него, че Уолтър можеше да го докосне с ръка.

— За Бога, недей, недей! — закрещя той, обзет от панически страх. — Не знаех, че този превъзходен джентълмен е прочутият Олд Шетърхенд!

— Койот!

Койотът е прериен вълк, който яде мърша и сам не се осмелява да напада жив дивеч. Заради своята страхливост и силната си воня той е толкова презиран от индианците, че името му се смята за голяма обида. Но Уотър изобщо не посмя да възроптае. За да се предпази от конските копита, които се размахваха пред лицето му, той вдигна високо лактите си и се развика:

— Назад, мистър Винету! Та конят ще ме ритне в главата!

— Ще го отдръпна, ако признаеш, че си койот. Такъв ли си?

— Добре де, добре! Аз съм всичко каквото пожелаеш, дори и койот!

Тогава апачът обърна врания жребец както беше на задните си крака, после го накара пак да стъпи на земята и с предните си копита и каза:

— А сега навън всички, които са обиждали моя бял брат Олд Шетърхенд! Тук има място само за него и приятелите му!

После апачът малко разигра коня си между масите, което при енергичността и пъргавостта на животното изглеждаше твърде опасно, макар то да се подчиняваше и на най-слабото притисване с бедра. Уотър незабавно изхвръкна през вратата. Малко по-бавно го последва и шерифът, който вече беше изпреварен от полицая. По-късно научихме, че тримата отишли в една друга стая, която, както се изразил шерифът, не се използвала като „манеж за дресура на индиански кранти“.

Да влезеш на кон в голямото помещение за посетители на един хотел — това можеше да хрумне само на Винету, който беше такъв ездач, че не би повредил нищо, дори и ако столовете и масите бяха от стъкло. Нашите жребци бяха братя, коне от най-благороден произход, без каквито и да било недостатъци, с огнен темперамент, смели, издръжливи, умни и въпреки своя плам — кротки като агнета. Самият Винету им беше дал индианска дресировка. Името на неговия жребец бе Илчи (Вятър (Вихър). Б. нем. изд.), а моят се казваше Хататитла (Светкавица. Б. не.н. изд.), което е дума от езика на апачите. Последните две „а“ от нея се изговарят с ударение. Винаги когато идвах при Винету, моето животно ми бе на разположение за времето, прекарано заедно с вожда на апачите. То беше моя собственост и щом се разделяхме с Винету, аз му го оставях да се грижи за него.

След като вече споменатите лица излязоха от стаята, вождът на апачите слезе от седлото и изведе жребеца си навън, за да го завърже заедно с Хататитла. Копитата му не бяха оставили следи по пода, защото не бяха подковани.

Собственикът на хотела се обърна към мен:

— Веднага си помислих, че не сте само някой скитащ се мистър Майер, който пописва от време на време. Жена ми може да го потвърди. Изключително неприятно е, че в моя хотел стана такава голяма кражба, но тази беда далеч се компенсира от високата чест, че вие и прочутият вожд на апачите сте отседнали при мен. Надявам се, че и Винету ще остане да живее тук, нали?

— За днес мога да ви уверя, че ще останем, но за утре — не, защото ми се струва, че още сутринта ще се отправим на запад — отвърнах аз.

Щом чу тези думи, Хилър побърза да ме попита:

— Значи няма да тръгнете на изток, както искахте първоначално, а?

— Няма. Винету се е спуснал от Сейнт Джоузеф и ако не беше отложил за по-късно намерението си да поемем на изток, непременно щеше да носи други дрехи, купени в онзи град, а сигурно щеше да остави някъде в околностите му и конете ни под нечии грижи.

Моите думи бяха вода в мелницата на оберкелнера, който се приближи към мен, направи дълбок поклон и каза:

— Извинете ме, ако не съм бил достатъчно любезен, но не знаех кой сте! Значи, понеже сте Олд Шетърхенд, затова можахте с такава сигурност да кажете, че няма да го срещна в Сейнт Джоузеф. Безмерно съм щастлив от възможността, която ми бе отредена, да ви обслужвам в нашия хотел и ви моля да ми разрешите да споделя, че един вътрешен глас ми нашепва, че тъкмо сега би могло да се изпълни съкровеното ми желание да направя моите индианско-медицински изследвания.

— Обърнете се към Винету!

— О, той ще направи каквото вие пожелаете, милорд!

— Възможно! Но засега все още не знам по какви причини е променил първоначалния ни план и затова по-определен отговор мога да ви дам едва след като узная намеренията му.

Хилър се радваше не по-малко от Рост на появяването на моя червенокож брат, първо, защото той бе щастлив само заради това, че изобщо го вижда, и второ, защото вече вярваше, че надеждата да бъде спасен баща му значително укрепва. Когато апачът отново влезе в стаята и седна при мен и него, младият човек изпъна рамене на стола си и остана да седи като истукан в тази почтителна стойка чак докато Винету се отдалечи.

Би било голяма заблуда, ако някой си помисли, че настанил се при нас, апачът е започнал да ни разказва за себе си, за своето пътуване или пък за намеренията си. Но аз и не очаквах подобно нещо от него. Той изобщо беше мълчалив човек и говореше само тогава, когато сметнеше, че е необходимо. Бях се научил да узнавам много повече неща от очите и израза на лицето му, отколкото от думите му. След като услужливият келнер побърза да го попита какво желае, Винету му каза само една дума „вода!“ и погледът му се спря върху мен. Разбрах го и с кратки думи му разказах за обира, при което бегло засегнах и отношенията, създали се между мен, Уотър и проповедника. Една уместна и точна дума за него беше предостатъчна. Когато свърших, той се изправи на крака и каза:

— Нека моят брат не се смее на глупостта на тези хора, а да изпитва към тях състрадание! Винету иска да огледа обора. Ела!

Оборът беше чист и в момента — съвсем празен. Ние вкарахме конете си вътре и поръчахме да им донесат вода и храна, която, преди да им я дадем, проверихме дали е качествена. Същевременно Винету нареди да не пускат други животни при тях. Желанието ни бе изпълнено най-охотно.

Както вече споменах, оборът се намираше в задната постройка. Близо до неговата врата една стълба водеше нагоре към стаята на проповедника. Там се срещнахме с шерифа, Уотър и полицая, които слизаха по стъпалата. Коренно променил досегашното си нелюбезно поведение, полицейският служител се приближи до мен и с такъв тон, сякаш му бях началник, ми докладва:

— Още веднъж се качихме горе, за да огледаме, но нищо не намерихме. И в стаята на мистър Уотър не успяхме да открием каквото и да било. Мистър Шетърхенд, нали преди малко и вие изразихте желание да отидете до горе?

— Имах такова желание като мистър Майер, който благодарение на вашите обвинения се чувстваше принуден на тази стъпка — хладно отговорих аз. — Но сега цялата работа не ме засяга повече.

— Но аз си мислех… мислех… че… хмм!

— Какво си мислехте? — помогнах му да се отърве от смущението си.

— Тъй като сте Олд Шетърхенд, а този превъзходен джентълмен е Винету, и понеже е известно, че вие майсторски умеете да разчитате следи, които други дори не могат да забележат, то ми се искаше… най-учтиво да ви помоля, все пак да опитате, дали може би няма да откриете нещо, което ние сме пропуснали.

Хвърлих бърз поглед към Винету. Лицето му бе напълно безизразно. Следователно той не беше нито за, нито против и предоставяше решението единствено на мен. Ето защо съвсем кратко отвърнах:

— Елате!

Те ни поведоха нагоре по стъпалата, за да ни покажат стаята. Последвахме ги. Щом видя кой се заема с издирването, хотелиерът, който до този момент бе стоял на двора, също тръгна подир нас. Шерифът отключи вратата и се накани да влезе вътре.

— Чакайте! — обадих се аз. — Вие ще влезете след нас. Иначе може да заличите някои следи, ако вече не сте ги заличили. Вождът на апачите пръв ще прекрачи прага!

Винету разбра какво исках от него, направи в стаята само една крачка и се спря за минута-две. Не можехме да наблюдаваме лицето му. После той продължи до средата на помещението, тъй че ние имахме възможност да го последваме. До дясната стена стоеше леглото, а до лявата имаше една маса и стол, върху който беше поставено куфарчето на проповедника. Винету се наведе и вдигна от пода някакво въже, захвърлено под масата.

— Това е без всякакво значение! — пренебрежително махна с ръка шерифът.

— Не прибързвайте! — отвърнах му аз.

Апачът закрачи към отворения прозорец, показа се навън и спусна от него въжето, за да измери докъде стигаше то. После го хвърли обратно в стаята, но отново подаде глава навън, за да огледа нещо. След това той пъргаво се метна върху перваза на прозореца, а оттам се спусна по стълбата, която все още бе облегната отвън. Когато се върна при нас, в ръката си държеше кух свредел с къса дръжка.

— Бледоликите нямат нито очи, нито могат да мислят — каза той. — Проповедникът не е бил пиян и не е спал. Имал е както инструменти, тъй и помощник, комуто ги е спуснал ей с това въже. Помощникът му е отишъл да открадне златото. След като свършил тази работа, той върнал инструментите, вързал ги долу под прозореца за въжето, а проповедникът ги изтеглил горе. Ала те не са били здраво стегнати един за друг, така че един от тях изпаднал и останал заплетен във вейките на дивата лоза, обрасла отвън зида. Ето го! Такива инструменти не се пъхат току-така в джобовете на дрехите. Следователно той не го е носил със себе си, когато е побягнал, още повече че бягството му е било толкова бързо и ненадейно. Те са все още нейде тук. Нека бледоликите отново разхвърлят леглото.

Полицаят издърпа една подир друга всички завивки, както и дюшека. Явно че между тях нямаше нищо, на което да не му беше там мястото, нямаше нищо и под кревата.

— Нека бледоликите изпразнят куфара! — нареди след това Винету.

Шерифът заяви, че вече са го правили и не са намерили абсолютно нищо. Освен печатните издания в куфара нямаше нищо друго. Но Винету го взе в ръка, подържа го няколко секунди, усмихна се и ми го подаде. Веднага почувствах, че беше твърде тежък за празен куфар.

— Нека моят брат Шетърхенд измери дълбочината му отвътре и отвън! — подкани ме той.

Измерих с педя дълбочината и разбрах, че куфарът сигурно има двойно дъно. Огледах го и видях, че наистина е така. Измъкнахме вложената част, чиито краища достигаха чак до горния ръб, и изсипахме на пода тайното му съдържание, което се състоеше от шперцове, свредели, пили и други подобни инструменти. Те бяха изработени така, че да заемат колкото е възможно по-малко място. Върхът на едно толкова тясно и тънко длето, което можеше да служи за изваждане на по-дребни винтчета, беше пречупен. Винету внимателно го разгледа и после попита:

— Бледоликите не намериха никакви следи и в стаята, където е било откраднато златото, нали?

— Така е, абсолютно нищо — отвърна шерифът.

— Нека ни заведат там!

Минахме през двора и влязохме в постройката, чиято лицева страна гледаше към улицата, а там отидохме в стаята на Уотър, която беше ъглова, също като моята. В нея имаше повече и по-хубави мебели, отколкото в стаята на проповедника. Гардеробът зееше отворен. Празният, все още завинтен за дъното му сандък се виждаше вътре. Винету се наведе, протегна ръка и няколко пъти разигра насам-натам отворения му капак.

— Всичко това е безсмислено! — заяви Уотър. — Отключих го самият аз, а преди това ключът му не е излизал от джоба ми. Винету бръкна с ръка зад сандъка и затърси нещо там.

— Уф! — възкликна той и като се изправи, ни показа малко остро парченце метал. — Този гардероб не е поставен до стена, а пред някаква врата.

— Така е! — обади се хотелиерът, немалко учуден, понеже също както и в моята стая гардеробът закриваше напълно вратата. Следователно Винету не е имало как да я забележи.

— Отворете стаята, към която води тази врата! — нареди Винету. — Оттам е разкъртена задната стена на гардероба и понеже крадецът не е разполагал с ключа на сандъка, е развинтил шарнирите на капака. По-късно, докато пак ги е завинтвал се е отчупило връхчето на длетото, което намерих. Успял е да вкара винтчетата само наполовина. Усетих го веднага щом бръкнах зад сандъка.

Донесоха ключа. Отидохме в съседната стая и отворихме свързващата врата. Пред нас се показа задната стена на гардероба и веднага забелязахме, че една част от нея е била отстранявана. Гардеробът беше мебел с лека изработка, каквито обикновено се срещат в стаите на хотелите. Дърводелецът бе само заковал дъските на задната му стена, а с помощта на кухия свредел крадецът беше освободил главичките на пироните и така му е било възможно да извади две от дъските. М ние направихме същото, след което пред очите ни се разкри вътрешността на гардероба. Тогава видяхме наполовина завинтените бурми на капака. Всичко беше точно така, както бе казал Винету. Поради липсата на ключ крадецът не беше отворил отпред ключалките на сандъка, а беше развинтил шарнирните панти от задната му страна.

— Това е направо смайващо! — възкликна шерифът.

— Кой би го помислил! — съгласи се с него и Уотър. Хотелиерът сръга леко златотърсача с лакът в ребрата и му подхвърли следната саркастична забележка, която ме накара да се подсмихна:

— Е, мистър Уотър, сега какво мислите за вашата голяма мъдрост? Кой се оказа толкова глупав да се остави на проповедника да го напие така, че в дълбокия си сън да не чуе шума, който в случая е бил неизбежен? Искахте заради мистър Шетърхенд да напуснете хотела ми, чиято репутация е възможно да пострада единствено по вина на вашата глупост. Ако желаете, вървете си, защото никак не държа на такива гости като вас.

Скастреният уестман не обели нито дума. А Винету продължи с обясненията си:

— Крадецът е имал и съучастник, който е стоял долу. Подавал му е златото на части, като най-вероятно го е спускал в някакъв съд, вързан за въже.

— Не му е бил нужен никакъв съд — обади се Уотър. — Цялото злато беше в здраво завързани пакети. Но откъде може да се знае, че е било прехвърлено през прозореца?

Без да продума, Винету посочи към няколко пръснати по пода златни зърна, както и малко златен прах, които водеха към прозореца.

— А-а, някой от пакетите се е отворил! Да, така е! Значи трима души са ме ограбили! Този проповедник, комуто пожелавам дяволът да му вземе душата, и още двама, които не познавам. Ще намеря следите му и ще го преследвам, а спипам ли го, тогава…

Повече не чух, защото Винету сметна, че е направил достатъчно, и си тръгна. Последвах го. Когато долу се канеше вече да свърне към голямото помещение за посетители, с едно движение на ръката аз го възпрях и отново го поведох към стаята на проповедника. Апачът мълчаливо ме придружи. Горе му предадох подслушания от мен разговор. Той внимателно ме изслуша, а когато свърших, по лицето му се появи онази одобрителна усмивка, която винаги толкова много ме удовлетворяваше, и накрая ми каза:

— И сега навярно моят бял брат иска още веднъж да претърси онзи куфар?

— Да, затова дойдохме тук, преди шерифът да ни е изпреварил и да го е конфискувал.

Прелистихме всички книжки и брошури, но без никакъв успех. После отново се заловихме със самото куфарче. Нямаше нито таен джоб, нито някакво друго добре маскирано двойно дъно, но на едно място ленената подплата се беше разлепила и в нея се виждаше направен разрез с нож. Бръкнах вътре и извадих три късчета хартия. Друго нямаше под плата. Първото листче съдържаше само имена, написани едно под друго, а най-отгоре като заглавие се четеше „To the Finding-hole“ (Към файндинг-хоула. Б. пр.). Имената бяха следните: Канзас Сити, Канзас Ривър, Рипъбликън Ривър, френч-манс форк, Пайн Блъф, Лодж Поул Крийк, Айрън Маунтън — Чъгуотър Крийк, Лейк Джоун, — Ларами Ривър, Медисин Боу Ривър, Плат Ривър, Суитуотър Ривър, Пасифик Крийк, Биг Сан-ди Крийк, фримонт Пийк, файндинг-хоул.

Второто листче представляваше полица за пет хиляди долара, издадена от Емил Райтер на името на франк Шепард.

Третият къс хартия беше много важен. Написаните върху него редове гласяха буквално:

"Признание

Аз, Емил Райтер заявявам под клетва, че завчера следобед в три часа със собствената си пушка застрелях фермера Гай Финел и обещавам при представяне на това писмено признание пред съдия — следователя да не направя никакъв опит да отрека извършеното от мен убийство.

Емил Райтер, Стийлвил.и

Отбелязаната отдолу дата сочеше, че редовете са писани почти преди една година. Името на извършителя на престъплението ми напомни за моя учител по музика, за онзи възрастен мил кантор, който беше дал мотета ми за печат. Синът му беше заминал за Америка и се казваше Емил Райтер. Сигурно това бе случайно съвпадение и нямах никаква причина да предположа, че написалият тези редове е именно синът на моя кантор.

Какво ли го беше накарало да документира писмено признанието си? И каква ли причина можеше да има човекът, за когото бе написано, да му го изиска и да го запази, без да съобщи за убийството на властите? Дали настоящият притежател на бележката, проповедникът, беше това лице? Ако наистина бе той, тогава намеренията му едва ли бяха добри. Може би Емил Райтер е бил принуден да подпише и полицата, за да купи с нея мълчанието на свидетеля. Но в такъв случай бе близко до ума предположението, че онзи, който я бе получил, тоест франк Шепард, и проповедникът са едно и също лице. Обаче нали продавачът на религиозни книжлета се казваше иначе… поне в момента името му беше друго!

Винету ме погледна изпитателно. Когато пъхнах в джоба си трите листчета, той ме попита:

— Ще ги задържим ли?

— Да — отвърнах аз. — На едното от тях е описан пътят до файндинг-хоула и е изключително важно за нас, а пък другите две могат да се окажат още по-важни.

— Тези места… Уф! Кажи-речи, те чертаят точно пътя, по който трябва да яздим и ние двамата.

Ето че едва сега той наруши мълчанието си.

— И ние ли трябва да яздим нагоре?

— Да. Твоят брат Винету не намери време да отиде да вземе нъгитси за пътуването ни на изток. Насред пътя си той бе принуден да се върне, понеже узна, че воините на враните са изровили томахока на войната срещу шошоните.

— Предвиждах, че така ще направят. Думите ми сигурно бяха съвсем неочаквани за него, но без никакви признаци на изненада или учудване той ме попита:

— Моят бял брат го е знаел?

— Да. Шест врани са били убити от шошоните и за тях сигурно ще бъде отмъстено. Научих го тук от една жена, чийто мъж е присъствал на убийството. Тя е получила писмо от вожда на враните кикатса Яконпи Топа.

— Уф! Винету и Поразяващата ръка трябва бързо да потеглят, за да помогнат на своите приятели шошоните. Между тях и неприятелите им е имало и други враждебни действия. Този път Яконпи Топа не е спазил пагубния обичай на червенокожите мъже веднага след кървавия повод да се хвърли в битка без никаква подготовка, а е предприел големи приготовления. Вдигнал е на крак както враните от поречията, така и враните от планините — ауахауейси и алакауийси, — а както изглежда, се стреми да привлече на своя страна също и воините на сатсила-а, на канаси-те, пиганите, както и на смол-роубсите. Той е стара хитра лисица, докато младият вожд на шошоните все още няма и трийсет години и е повече откровен, отколкото мъдър и опитен.

— Тогава наистина трябва час по-скоро да тръгнем нагоре, и то по най-краткия възможен път. Най-удобният път води все покрай реката Норд Плат, но прави толкова много завои, че, кажи-речи, е двойно по-дълъг от другия, който е много труден и изисква много добро познаване на местностите. Той почти съвпада с пътя, обозначен върху бележката на проповедника, и ето защо, въпреки че избяга, можем да се надяваме да го срещнем било на отиване, било на връщане. Страшно ми се иска да го спипаме! Имам и едно друго желание, чието изпълнение, противно на очакванията ми, се улеснява твърде много от намерението ти да посетим шошоните. Кикатсите са пленили един бледолик, мъжа на жената, за която ти споменах, че съпругът й е присъствал на убийството на шестимата индианци врани. Точно тя е получила писмо от Яконпи Топа. Този пленник няма да бъде освободен, какъвто и откуп да им се изпрати, и затова трябва да го измъкнем от кикатсите или със сила, или с хитрост.

— Има ли моят брат Шетърхенд основателна причина, за да се заема с тази трудна задача?

— Да. Веднага ще я чуеш.

Разказах му всичко за госпожа Хилър и сина й. Направих го по-подробно от обикновено, за да събудя съчувствието му към двамата. За моя радост забелязах, че постигнах желания резултат. Той ме изслуша много внимателно и накрая се осведоми:

— Както чувам, моят брат Шарли е обикнал тази скуоу и сина й, нали?

— Да. Тя е преживяла толкова лоши неща, че ми се иска да й спестя тежкия удар да загуби и мъжа си.

— Значи мъжът на тази скуоу се казва Нана-по. Сигурен съм, че някъде съм чувал вече това име. Нана-по… да, сега се сетих. Преди време той е намерил един воин на племето самбичи, паднал от някаква скала, и се грижил за него, докато могъл да се върне при своите. Този воин сам ми разказа всичко. А който се отнася така с един съвършено непознат индианец, той сигурно е добър човек и не бива да умре на кола на мъченията в селото на враните. В случай че е все още жив, ще се опитаме да го измъкнем от плен. А сега да си вървим. Не е нужно някой да узнае, че пак сме търсили тук и сме намерили нещо.

Когато слязохме на двора, видяхме, че е пълен с хора. Из града бързо се беше разчуло кой е дошъл в този хотел и ето че се бяха насъбрали обичайните мили любопитни зяпачи, за които бяхме убедени, че щяха да пърхат като пеперуди около нас до мига на заминаването ни. Винету незабавно заключи обора и прибра ключа в джоба си, за да осигури поне на конете ни необходимото спокойствие.

Отправихме се към помещението за посетители, където Хилър бе останал да ни чака, но тъкмо в този миг го видяхме да излиза оттам, за да ни търси. Той ни съобщи, че майка му е изпратила някакъв човек, за да го повика веднага да се върне у дома си, защото се е случило нещо много важно. Молела ме и аз да дойда с него.

— Има ли много хора в голямото помещение? — попитах го аз.

— Претъпкано е! — засмя се той. — Игла да хвърлиш, няма къде да падне. А и пред хотела стои гъста тълпа. Всичко живо иска да види Винету и Поразяващата ръка.

— Тогава и двамата ще дойдем с вас. Преведете ни по възможност по такъв път, където никой няма да ни забележи!

Обаче изпълнението на желанието ни се оказа невъзможно. Вярно, хората се мъчеха да ни направят място, ала се беше насъбрало такова множество, че се провирахме напред с голяма мъка. А когато се добрахме до улицата, видяхме, че там чакаше още по-голяма тълпа, през която трябваше да си пробием път. После пък хората тръгнаха подир нас и след като влязохме в дома на госпожа Хилър, останаха да стоят пред къщата й.

Тя все още не знаеше, че Винету е дошъл, и появяването му така я изненада, че не успя да обели нито дума за поздрав. Неведнъж бях наблюдавал какво завладяващо впечатление правеше неговата личност. Щом забеляза, че от смайване тя онемя, вождът на апачите дружелюбно й подаде ръка и каза:

— Винету е дошъл, за да съобщи на своята добра бяла сестра, че той е неин приятел и е решил да облекчи мъката й, стига само това да е възможно за него и за брат му Шарли.

Жената пак нищо не му отговори. Дори и когато вече бяхме в стаята и Винету седна, тя все още не можеше да откъсне поглед от него. Наложи се синът й да й напомни, че е изпратила човек да ни повика, защото се е случило нещо важно.

Тогава по страните й изби руменина, а очите й заблестяха.

— Да — каза тя, — случи се нещо извънредно важно, което ще сложи край на всичките ни страдания и ще ни върне изгубеното щастие. Моля, прочетете това, мистър Шетърхенд!

Тя говореше на английски, понеже предполагаше, че Винету не разбира немски. При последните си думи тя ми подаде някакъв вестник и ми посочи точно мястото, което имаше предвид. Видях, че това беше излизащият и до ден-днешен (Нека се има предвид, че Карл Май е написал този роман през 1897 г. Б. нем. изд.) „Новинар на Запада“, който спокойно може да се препоръча на всички немски читатели. Той бе първият вестник на немски език, издаван на запад от Мисисипи. Винаги ръководен и списван по превъзходен начин, той последователно застъпваше интересите на немците. В целия Запад това бе най-влиятелният вестник на моите сънародници. Въпросните редове, отпечатани с много едри букви, гласяха:

„!!!.. Ф.Х….. Ф.Х….. Ф.Х.!!!

Невинността ви е доказана! Престъпникът беше разкрит и призна всичко! Можете спокойно и открито да се завърнете! В случай че нямате възможност да дойдете веднага, съобщете точния си адрес!

Ваш верен съсед.“

Когато видя, че свърших с четенето, тя сключи пръсти и през сълзи каза:

— Най-сетне Бог се смили над нас! Колко съм му благодарна! Можем да се завърнем в родината, пак можем с чест да носим нашето почтено име! Отново ще ни върнат всичко, което загубихме. Да, поплачи си и ти, сине! Това са сълзи, много по-различни от предишните. Те ще облекчат сърцата ни от скръбния товар на цялата ни неволя, а и душите ни ще станат също тъй свободни, както ще сме свободни във всяко едно отношение. Ех, де да можеше и моят стар обичан баща да преживее този миг!

Закрил лицето си с длани, синът седеше безмълвно в един ъгъл. Никой друг не можеше да се радва на щастието им по-искрено от мен. Но аз съм свикнал да бъда предпазлив. Ако това съобщение не отговаряше на истината, а беше някаква грешка, заблуда или измама, ударът, който щяха да получат по-късно, щеше да е толкова по-унищожителен. Ето защо попитах:

— А можете ли действително да се доверите на този призив? Дали не става въпрос за някоя клопка, която искат да ви поставят с единствената цел да ви подлъжат да прехвърлите пак океана?

— Не! Този съсед е искрен човек и ни е верен до гроб! Не се осмелихме да му пишем писма от Америка, но се бяхме уговорили да ни уведоми веднага щом нещата в родината ни се променят в благоприятна за нас насока. Тъй като не знаехме къде ще се установим, определихме по един вестник в Ню Йорк, Синсинати, Чикаго и Сейнт Луис, където да се появи съобщението. Споразумяхме се съвсем точно и за неговата форма, тъй че няма място за съмнение дали то е изпратено от нашия приятел, или представлява коварен ход на някой друг човек. Не, можем да му имаме такова пълно доверие, сякаш самата чиста и свята истина го е подала.

— Добре, тогава ще го прибера.

Аз сгънах вестника и го пъхнах в джоба си.

— О, не! — извика тя. — Моля ви, не ми го вземайте! За мен това съобщение има стойността на цяло състояние.

— Убеден съм, но вие можете да си набавите друг екземпляр, за което ние вероятно няма да имаме време. А на нас вестникът ни трябва.

— За какво ви е, мистър Шетърхенд?

— За да го покажем на мъжа ви.

Тя не очакваше подобен отговор. Обзета от радост, жената ликуващо извика:

— Мили Боже! Наистина ли ще отидете при него и ще му занесете тази радостна вест?

— Да. Винету е съгласен.

— Моят брат Шарли казва истината — потвърди вождът. — В изпитанията и нещастието моята добра бяла сестра е станала силна героиня. Великият Маниту е видял това и ето защо с негова помощ днес тя си получава наградата. Неговото желание е ние да отидем при Нана-по, за да го избавим от плен и да го доведем при неговата вярна скуоу. Утре в ранни зори тръгваме на път.

След тези думи жената силно изхлипа и се отпусна на колене пред него, за да благодари за решението му. Ала той изобщо не й позволи да си отвори устата, а побърза да я изправи на крака.

— Винету е човек, а пред хора никой никога не бива да коленичи. Ако моята бяла сестра не иска веднага да си тръгна, тогава нека не ми благодари дори и с една дума.

— Но как мога да мълча, когато сърцето ми прелива от радост и щастие! Каква вест само за моя клет съпруг! Мистър Шетърхенд, той знае стихотворението ви наизуст, знае и по какъв начин съм го получила. И до ден-днешен в ушите ми звучи началото му тъй ясно, както и на времето, когато го чух за пръв път пред коледната елха: „На блага вест съм приносител — Бог прати ни небесен гост…!“ Но за съжаление радостта на моя мъж няма да е така смирено благодарствена, с мисъл, отправена към Бога, като моята, защото той… вече не вярва в Христа…

Натъжена от току-що казаното, тя направи кратка пауза, а после продължи:

— Без да се издавам, неговото крайно безбожие често дълбоко ме е огорчавало. Затова ежедневно съм отправяла молитви към Бога, молила съм го да ме чуе, ала до ден-днешен моите молби са оставали неизпълнени. Обстоятелството, че трябваше да страдаме толкова тежко без каквато и да било вина, бе причина мъжът ми да изгуби вярата си и съвсем да се отвърне от Бога. Имам следното горещо желание, за което ще се моля ден и нощ:

дано това голямо щастие, усмихнало ни се отново, му върне пак вярата в Бога.

— Не губете надежда, мисис Хилър! — окуражих я аз. — Божиите пътища са неведоми, но краят им е благодатен. Можете да ми вярвате. Толкова често в живота съм имал доказателства за това. Пътят на страданията, по който ви срещнах, сигурно ще ви донесе Божията благословия и ще ви изведе до благополучие.

— Това стана вече, мистър Шетърхенд. Вие ме срещнахте в такъв час, когато мъката ми беше най-безутешна. Тогава бях тръгнала за Граслиц и отивах при един човек, когото от съображения за безопасност нарекох мой роднина, обаче той не бе такъв, а беше роднина само на един от нашите служители. Смятах го за заможен, обаче се бях излъгала. Освен това той беше заминал от Граслиц и ако не се бяхте смилили над мен и ако не ми бяхте дали всичките си пари, навярно днес вече нямаше да съм жива.

— А имахте ли някаква полза от препоръчителното писмо на моя тогавашен приятел Карпио?

— Не. Взех го само за да не обидя младия човек. Познавате ли лицето, до което е адресирано?

— Не.

— Това е мистър Лахнер от Питсбърг. По-късно моят път ме отведе в този град и аз поразпитах за него. Този човек бил натрупал състоянието си от различни услуги, за които искал после десетократни лихви. Хората го описваха като един от най-лошите представители на онзи сорт люде, които англичанинът нарича „cutpurse“ (Букв. — онзи, който ти разрязва кесията), а пък американецът — „cut-throat“ (или ти прерязва гърлото, т.е. обирджия, кожодер. Б. пр.). Предпочетох да не предавам писмото.

Значи този тайнствен роднина на моя Шаран бил безмилостен кожодер! Трите познати фишека „Ел Дорадо — милионер — единствен наследник“ вече не ми се виждаха толкова заслепяващо привлекателни, както през юношеските ми години.

Спокойно мога да подмина останалата част от разговора ни, понеже казаното няма никакво отношение към по-късните ни преживявания. Не можех да искам от Винету тази вечер да дойде с мен още веднъж до жилището на мисис Хилър, тъй че тя ни помоли за разрешение да ни посети за някоя и друга минута в хотела, за да ни донесе писмо до нейния съпруг. Казахме й по кое време щяхме да бъдем там и се сбогувахме.

Когато стигнахме до хотела, видяхме, че общите му помещения бяха претъпкани с хора. Седнал до прозореца, Уотър ни очакваше. Щом ни зърна, излезе да ни посрещне.

— Мешърс — каза той, — незабавно тръгвам да преследвам проповедника, а шерифът ще се опита по друг начин да го задържи. Изчаках ви само за да се извиня на мистър Шетърхенд, че бях толкова глупав и груб. Това задоволява ли ви?

— Йес — засмях се аз.

— И дяволът не би проявил достатъчно голяма прозорливост, за да открие, че в онзи смирен и богобоязлив човек се крие такъв мерзавец!

— О, като стана дума за това, се сетих да ви попитам дали прочетохте бележката, която вчера едно хлапе ви даде в голямото помещение за посетители. Казали сте му, че след година ще й отговорите!

— Ами… ами сигурно все още е в джоба на жилетката ми. Какво пише на нея? Че къде ли е?

Той я извади от джоба си, прочете я и слисано ме зяпна.

— Написах я, за да ви предупредя — обясних му аз. — Де да я бяхте прочели и да бяхте изпълнили съвета ми! Сега навярно разбирате, че съвсем не е необходима прозорливостта на дявола, за да се разкрие същността на проповедника. Само че човек трябва да си държи очите отворени, а вие като че нарочно ги затваряхте.

С тези думи го зарязах.

За Винету бяха приготвили най-хубавата стая на хотела. За да избегнем любопитството на хората, ние се оттеглихме в нея. Само след минута-две дойде оберкелнерът, за да ни обслужи, но всъщност главната му цел беше да помоли вожда за разрешение да тръгне с нас. Той изложи желанието си по най-учтив начин с няколко дълбоки поклона. Молбата му не се хареса особено на Винету, но аз се застъпих за този млад човек, положил толкова усилия да постигне целта си, и най-сетне апачът реши да направи изключение и да рискуваме да вземем с нас един непознат, който на всичко отгоре не беше уестман. Обаче му постави условие да си набави добър кон и да ни докаже, че умее сносно да язди. Тогава Рост ни помоли да почакаме около четвърт час и после да погледнем към двора.

След определеното от него време той се появи долу върху гърба на един съвсем не лош дорест кон и по такъв начин ни демонстрира цялата школа по езда, че Винету му направи знак да се качи при нас, след което му каза още същия ден да се снабди с всичко необходимо за пътуването ни и на сутринта още в ранни зори да е готов за тръгване. Добрият човечец бе извън себе си от радост и хукна, за да се похвали на всички посетители. Едва затворил вратата зад гърба си, той отново я отвори, направи дълбок поклон и рече:

— Милорди, още веднъж ви уверявам, че днес е най-хубавият ден от живота ми, и моля настоятелно с ваше позволение да ви кажа какво ми нашепва един вътрешен глас, а именно, че никога няма да съжалявате за почетното разрешение, което ми дадохте.

Бележки

[1] Проповедник, свещеник. Б. Пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Коледа (2)

Метаданни

Данни

Коледа

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаThe Prayer-mann[1]

Карл Май
Коледа (2)

Втора глава
The Prayer-mann^[1]