Три седмици по-късно се намирахме сред планините на сегашния окръг Олбъни в югоизточната част от щата Уайоминг. На север от нас се издигаше върхът Консиъл Пийк, а зад нас — Скуоу Пийк. Далеч по-нататък се простираха като тъмна маса Рийдс Пийк и Ларами Пийк. Вляво от нас възвишенията на Медисин Боу Маунтънс се губеха в далечината, а вдясно от тях като лека, едва забележима тъмна черта се виждаха Елк Маунтънс. И така, бяхме сред обширната плодородна равнина Ларами и за този ден си бяхме поставили за цел да стигнем до Лейк Джоун, на чийто бряг смятахме да пренощуваме.

Искам съвсем накратко да се върна назад и да спомена, че бях упълномощил госпожа Хилър да получава пристигащите от Сейнт Луис мои хонорари. Ездата ни през тези седмици бе бърза, но именно затова бе напрегната и изморителна, обаче не ни беше донесла никакви по-особени приключения. Бяхме доволни от Рост. Въпреки привидната си слаботелесност той се беше проявил като издръжлив ездач и внимателен и услужлив другар. Със своята прекалена учтивост той неведнъж и дваж ни бе доставял тайно удоволствие. Продължаваше да ни нарича „милорди“ и твърде често ни молеше с наше разрешение да ни каже, че „един вътрешен глас му нашепвал еди-какво си“. Трябваше да изчакаме, за да видим как би се държал в опасни положения, но се надявах и тогава да нямаме повод да съжаляваме, че се бях застъпил пред Винету да удовлетворим желанието му да пътува заедно с нас. Ще отбележа още, че той беше взел една малка аптечка с много съобразително подбрани лекарства, както и някои хирургически инструменти.

За да постигнем същинската си цел да посетим шошоните, ние трябваше във всеки случай да се доберем до Змийската река, за да разберем къде можехме да ги срещнем в момента. Вярно, много добре знаехме къде живеят обикновено — често в истински села със солидно построени дървени къщи, — но беше съвсем близко до ума предположението, че поради предстоящата война с враните воините на шошоните сигурно трябваше да се търсят другаде.

Вече беше следобед и до Лейк Джоун ни оставаха още около два часа езда. Беше настанало тъй нареченото индианско лято — по отношение на атмосферните условия едно чудесно годишно време, което е присъщо единствено на американския Запад и не се среща в никоя друга страна по земята. Ларами Плейнс се намират на повече от две хиляди метра над морското равнище, но въпреки това там въздухът е толкова топъл и нежен, както е другаде на същата надморска височина само през лятото. При това той е тъй чист и прозрачен, че човек получава чувството, сякаш може да вижда безкрайно надалеч по необятната равнина.

Там, където яздехме в момента, тази равнина бе обрасла с висока трева и точно тя стана причина още отдалеч ясно да забележим една диря, която, идвайки отдясно, не след дълго щеше да се слее с нашите следи под остър ъгъл. Щом стигнахме до нея, ние спряхме, за да я разгледаме. За да докаже, че не ни е съвсем безполезен като спътник, Рост се обади:

— Не са били диви животни. Милорди, с ваше позволение ще ви кажа какво ми нашепва един вътрешен глас — тук са яздили хора! Ясно си личи по отпечатъците от конски копита.

— Добре! Колко са били ездачите? — попитах го усмихнато.

— Колко ли? Да се разбере това, би било цяло изкуство, което не владея.

— Вярвам ви. Почакайте само минута-две и моят приятел ще ви осведоми как стоят нещата!

Винету беше слязъл от коня, за да преброи ездачите. Ето че отново се метна на седлото и по своя лаконичен начин каза:

— Петима бледолики… Уф!

Кратката пауза пред възклицанието „Уф!“ ме накара да предположа, че дирята му даваше някакъв сериозен повод за размисъл. Но тъй като той продължи да язди, без да добави каквото и да било, аз си замълчах, ала оттук нататък започнах да оглеждам отпечатъците по-внимателно, отколкото бих постъпил иначе.

Ние поехме по дирята, първо, защото нататък съвпадаше с нашата посока, и второ, защото в Дивия запад човек не бива да се отнася с безразличие към нито една следа. Съвсем не е изключено тя да е оставена от хора с враждебни намерения. След известно време стана ясно, че двама от петимата ездачи бяха спирали и слизали от седлата. Отпечатъците от краката им не се отдалечаваха от дирята. Просто я бяха следвали. После забелязах друг отпечатък, който не произхождаше от стъпало. Когато спрях за малко коня си, за да поогледам мястото, Рост ме попита:

— Има ли тук нещо по-особено, мистър Шетърхенд?

— Да, и то нещо много важно.

— Какво е то?

— Двама от тези петима ездачи внимателно са разглеждали дирята, оставена от другите трима, при което единият от тях е коленичил на земята.

— Защо? Не виждам никаква причина. Ако са искали да узнаят нещо, е трябвало само да попитат другите.

— Не са могли.

— Защо?

— Защото не са били заедно.

— Какво? Как? Петимата не са яздили заедно?

— Не.

Мълчаливият Винету ми хвърли одобрителен поглед, за да ми подскаже без излишни думи, че вече правилно съм се досетил защо тази диря му се бе видяла подозрителна. Рост продължи с въпросите си:

— Милорд, откъде можете да го знаете с такава сигурност? Вярно, аз съм в състояние да различа трапецовидния мускул от ромбовидния, ала в този случай съм безпомощен.

— Нужно е само човек да поразмисли и гатанката вече е решена. Именно защото, ако са искали да научат нещо, двамата е трябвало само да попитат другите трима, на тях не им е било необходимо да слизат от седлата и да оглеждат следите. А фактът, че въпреки това са го направили, е едно доказателство, че не са били заедно с тях, а са яздили по петите им. Я погледнете дирята по-внимателно! Например ей тук, отляво, тревата, кажи-речи, вече се е изправила, докато отдясно все още лежи стъпкана на земята. Следователно първите отпечатъци са по-стари от вторите. По моя преценка тези вляво са направени преди пет часа, докато десните са само от преди три часа. Според тези данни двамата конници са минали оттук два часа по-късно от тримата.

— След като ми обърнахте внимание на тези неща, сега и аз съм в състояние да забележа същата разлика в тревата. Ще запомня този признак, за да мога при подобни случаи и аз да определя колко е стара дадена следа.

Не успях да сдържа усмивката си. Той я забеляза и попита:

— Вие се смеете, милорд? Защо?

— Защото определянето на времето, когато е оставена една диря, съвсем не е толкова проста работа, мистър Рост.

— Не е ли? Хмм! Та нали е нужно само да погледнеш тревата?

— Pshaw! Ако ставаше въпрос единствено за състоянието на стръкчетата, тогава наистина щеше да е много лесно, обаче в подобни случаи трябва да се имат предвид и редица други обстоятелства.

— Какви?

— Преди всичко атмосферните условия. Валяло ли е, или е греело слънце? Откъде е духал вятърът? Силен ли е бил, или слаб? Сух или влажен? Освен това трябва да се знае за какъв сорт трева става дума, дали се изправя лесно, или трудно, за което голямо влияние оказват дължината й, дебелината на стръкчетата, възрастта им, тоест, доколко тревата е еластична или чуплива.

— Престанете, милорд! Та това са цял куп неща, които човек би трябвало да има предвид!

— О, това далеч не е всичко!

— Какво има още?

— Колко голяма тежест е притискала тревата и колко дълго е траел натискът? Следите от кон без ездач и кон с ездач се различават по яснота и дълбочина именно защото товарът е различен. Освен това при бърз ход или езда отпечатъците могат да са по-повърхностни, тоест по-неясни, но в други случаи, да речем, при по-бавен и спокоен ход, да са съвсем други — по-отчетливи, по-ясни и по-дълбоки. При по-бавна езда или ход копитото или човешкият крак се задържат малко по-дълго върху въпросното място, отколкото когато се бърза. Но пък, от друга страна, трябва да се има предвид, че заедно с бързината нараства и силата на натиска. Галопиращият кон стъпва със съвсем различна сила от бавно крачещия. Той буквално разсича тревата или земята и тъй като при това с предния ръб на копитото животното стъпва по-здраво и той оставя по-дълбоки отпечатъци от задната му част, по вида на следата може дълго след това да се определи какъв е бил ходът на коня. Мога да изброя и други неща, с които би трябвало да се съобразяваме.

— Милорд, за мен е напълно достатъчно! Разбирам, че тази работа е далеч по-трудна, отколкото си мислех, и не ми се вярва тъй лесно да я усвоя.

— Да, правилното разчитане на следи в Дивия запад е истинска наука, за която няма написани учебници. Не всеки човек притежава необходимите заложби, за да постигне добри успехи в тази специалност. Онзи, на когото липсват, е по-добре да си остане у дома, ако не иска да загине, защото твърде често животът ти зависи от правилното разчитане на една или друга диря.

— Но в този случай работата не е чак толкова сериозна, нали?

— В момента все още нищо не може да се каже. Ездачите са били бели и това е успокоително, но от друга страна, има и такива бели, от които човек би трябвало да се страхува повече, отколкото от индианците, тъй че нямаме никаква причина да забравяме необходимата предпазливост. И така преди около пет часа оттук са минали на коне трима бледолики. Два часа по-късно по следите им са дошли други двама. Но петимата са от една и съща група, те непременно са тръгнали заедно нанякъде. Остава открит въпросът защо тук двамата не са яздили заедно с тримата, а са се отделили от тях?

— Хмм! Мен няма защо да ме питате. Не знам! Но как можете с такава сигурност да твърдите, че петимата са спътници?

— Разбрах го от обстоятелството, че изостаналите двама са оглеждали толкова старателно следите на избързалите напред трима.

— Странно! Аз бих направил точно обратното заключение.

— Защо?

— Един вътрешен глас би ми нашепнал следното: именно защото тъй внимателно са оглеждали дирята, те не са знаели кои и какви са хората пред тях.

— Това не доказва нищо друго, освен че не сте никакъв уестман. Натъкне ли се човек на непозната диря, той я разчита и после я следва, без да спира, докато тя не се промени или пък не се появи някаква друга причина, за да спре. А двамата ездачи са слизали от седлата и подробно са се занимавали с дирята на такова място, където не са имали ни най-малкото основание да й отделят чак толкова голямо внимание, тъй като тя си е съвсем същата, както и преди. И така те не са се опитвали да търсят нещо, което все още не им е било известно, а са искали още веднъж да се уверят, че именно тази е дирята, която са си поставили за цел да следват. Значи следите, а оттам и тримата ездачи, са им познати. Вероятно са желаели да узнаят само какво е разстоянието между тях и тримата. Това обстоятелство ме навежда и на един друг въпрос, който може да се окаже изключително важен за нас — дали двамата искат да догонят тримата, или не?

— Естествено, че ще искат. Та нали са от една и съща група!

— Това не може да се твърди с такава сигурност. Ако споменах, че пътуват заедно, то не бива да изключваме възможността това да не се отнася за днешния или утрешния ден, а да е валидно за по-късно и за някоя по-далечна цел.

— Цялата тази работа е твърде сложна и объркана за мен. Вярно е, че много добре умея да различавам трапецовидния…

— … от ромбовидния мускул — намесих се аз. — Но сега-засега…

— Извинете ме, милорд! — бързо ме прекъсна той. — Този път нямах предвид ромбовидния мускул, а големия преден зъбчат мускул. Но те и трите спадат към мускулната група на рамото и на ключицата. Към тях трябва да прибавя само още повдигача, наричан още „търпеливия“, малкия преден зъбчат мускул и musculus subclaveus (Подключичен мускул. Б. пр.).

— Добре, прибавете и тези три и тогава ще станат шест! Но ние спокойно можем да оставим всички тези мускули да си стоят по рамото и ключицата и ще е далеч по-разумно пак да се заемем с дирята, която все пак е по-важна за нас.

— Добре, милорд! Ще следя думите ви с най-голям интерес, защото по целия ни път до тук тези следи са първите, които толкова силно привлякоха вниманието ви.

— Сега преди всичко ме занимават следните два въпроса:

защо са изостанали двамата ездачи? И искат ли да догонят тримата, или не? Несъмнено целта на пътуването и за двете групички е една и съща, но изглежда, че двамата изостанали конници преследват някакъв план, който явно пазят в тайна. Отделили са се от другите, за да могат да поговорят за своите намерения, без да се излагат на опасността да бъдат подслушани. Но в условията на живот, властващи тук, в Дивия запад, при деветдесет от сто подобни случая може да се предположи, че забулените в такава тайнственост цели не вещаят нищо добро. Следователно тримата ездачи трябва да се пазят от двамата. Ето това ми издадоха тези следи.

— Милорд, вашата проницателност е достойна за възхищение. Трябва да си призная, че сам никога нямаше да стигна до тези изводи.

— Pshaw! Не само проницателността ми ме доведе до тях, а и едно друго нещо, за което обаче няма подходящ словесен израз. Лека-полека уестманът придобива, нека го наречем шесто чувство, на което може да се осланя не по-зле, отколкото на своите пет общоизвестни сетива. Това е нещо като духовен поглед, вътрешно око или ухо, един вид тайнствено възприятие, което е независимо от светлинните и звукови вълни. Склонен съм да го нарека сетиво за предчувствия или за предположения, ако предчувствията и предположенията не бяха нещо толкова неопределено, а това шесто чувство винаги разкрива истината с такава сигурност, с каквато окото възприема изпречилия се пред него предмет. Постепенно уестманът трябва да се упражнява в използването на това сетиво също както и детето само чрез продължително упражняване усвоява навика и сръчността да си служи със своите сетива. Но пък след като веднъж си го придобил, можеш да се осланяш на него също тъй сигурно, както и на окото или на ухото. Дори понякога, когато изглежда, че слухът и зрението си противоречат, се случва именно това чувство да бъде определящо за истинността на възприятията. В никой друг човек то не е толкова силно развито, както във Винету. Самият аз, разбира се, съвсем не съм новак, но е имало случаи, когато съм се учудвал на голямата сигурност, с която той е предричал неща, за чието съществуване или сбъдване никога нямаше и да предположа, въпреки цялата си прозорливост. По-късно всички тези „предизвестия“ винаги са излизали истина с такава точност, сякаш въпросните случки и събития са се разиграли пред собствените му очи. Ако и аз самият не притежавах това чувство, сигурно понякога нямаше да устоя на изкушението да допусна, че вождът на апачите е от онези хора, които са надарени с тъй нареченото ясновидство. Но сам виждате, че той вече отиде далеч напред. Нека побързаме да го догоним! Предполагам, че тази вечер край Лейк Джоун съвсем няма да скучаем така, както беше в досегашните ни биваци.

— Милорд, да не би да имате предвид, че ни застрашава някоя опасност?

— Не. Който има за спътник вожда на апачите Винету, за него стават напълно безобидни дори такива положения, които иначе биха се сторили на други хора твърде опасни. Предполагам, че ще имаме един забавен разговор в стила на Дивия запад и нищо повече. Хайде, мистър Рост!

Ние пришпорихме конете си, за да догоним Винету, който не беше забавил бързия ход на своя жребец и бе отишъл доста напред. После пак поехме по дирята, водеща право към Лейк Джоун, докато тя се раздели. Три от конете бяха продължили в досегашната посока, а два се бяха отклонили надясно. Без да се колебае, Винету продължи по втората следа. Рост не можеше да си обясни тази постъпка и затова ме попита:

— Мистър Шетърхенд, защо не яздим направо? Тези нови отпечатъци по всяка вероятност не водят към езерото, където искаме да отидем.

— Напротив, водят право натам — отвърнах аз.

— Така ли? Но нали се отклоняват от нашата посока!

— Само временно. По-късно двете дири отново ще се слеят. Винету бе наясно и взе своето решение веднага щом забеляза, че следите се разделят. Имате ли представа какво предполага той?

— Не. Знам колкото едно новородено.

— И едните, и другите искат да отидат до езерото. Но на първо време изостаналите назад ездачи не желаят да се мяркат пред очите на другите, защото вероятно имат намерение да ги подслушат. Невъзможно е да съществува друга причина за разделянето им.

— Но нима нямаме основание да се промъкнем тайно и до първите конници?

— Имаме, но по-важно е да узнаем каква причина е накарала двамата да решат да подслушат хората, с които пътуват заедно. Ето тук намираме едно доказателство, че всичко, каквото ви казах преди малко, е истина: замислили са нещо, което тримата техни спътници, или поне един от тях, не бива да научават. Но щом като такива мъже, тръгнали да споделят заедно опасностите на Запада, имат едни от други някакви тайни, това означава, че отношенията им не са поставени на честна основа. По всяка вероятност ние ще се срещнем с петимата и ето защо преди всичко друго е необходимо да разкрием какво кроят тези потайни люде. Най-напред ще тръгнем подир двамата, за да можем в случай на нужда да осуетим плановете им. Няма да търпим да се вършат мерзости по пътищата, по които яздят Винету и Олд Шетърхенд.

— Но в такъв случай не е изключено да се стигне до враждебни действия помежду ни, а?

— Напълно е възможно.

— Това е чудесно! Вече се радвам, че се натъкнахме на тази диря.

— Вероятно и между тримата ездачи се намира някой, който също ще се зарадва, ако не и повече от вас, че ще се срещнем. Скоро ще разберем дали е така, защото до езерото ни остава още около половин час път.

Последните ми думи скоро се сбъднаха — още не беше изминал споменатият половин час, когато на северозападния хоризонт забелязахме тъмна черта, която загатваше за горичката, опасала езерото. Вместо да продължи по дирята, Винету се отклони вдясно от нея. Рост пак не можа да се досети за толкова ясната причина и отново ми зададе въпрос. И аз не съм привърженик на излишните приказки и когато съм сам с Винету, също съм мълчалив като него. Обаче новак като Рост трябва да бъде обучаван и понеже веднъж се бях заел вече с тази задача, нямаше как току-така да я зарежа и затова му обясних:

— Тримата са яздили в такава посока, че са стигнали до южния край на езерото. Двамата яздят по-надясно, тоест на север, за да излязат на езерото на такова място, където тримата няма да имат възможност да ги забележат. Оттам те ще се опитат тайно да се промъкнат до спътниците си. Тъй като и ние искаме да ги подслушаме, те също, както и другите, не бива да ни виждат. Ето защо се отклонихме и от тяхната диря, за да се доберем до водата от север. Ей сега Винету ще пришпори жребеца си в галоп.

— Защо?

— Защото галопиращият кон се движи по-бързо, а и заедно с ездача става, макар и малко, по-нисък, отколкото когато тича в тръс или върви ходом. Затова препускащият в галоп кон отдалеч се забелязва по-трудно, още повече че така значително се скъсява времето, през което е възможно да открият приближаването ни.

— Но нали двамата изобщо няма да могат да ни видят, понеже са толкова далеч на юг от нас!

— Правилно, обаче скитащият се из Запада човек трябва да се съобразява с всички възможности. Ако наистина са толкова предпазливи, колкото, да речем, ние бихме били на тяхно място, ще вземат да претърсят гората на достатъчно голямо разстояние, за да се убедят, че никой не се намира в близката околност и че следователно са в безопасност. В такъв случай не е изключено да се озоват толкова далеч на север, че да ни забележат, ако не проявим съобразителността да се отклоним по-далеч от дирята.

— Е, добре! Нека изчакаме да видим дали наистина ще препусне в галоп!

Едва беше изрекъл тези думи, които Винету нямаше как да чуе, когато апачът с едно подканящо цъкане с език накара жребеца си да полети пред нас в пълен галоп. Последвахме го със същата бързина.

Гората, обградила езерото, изпращаше срещу нас отделни групи храсталаци, сякаш да ни посрещнат. Зад едни от тези храсти спряхме и слязохме от седлата. Тук се намирахме може би на около една английска миля от предполагаемото място, където трябваше да се търсят двамата ездачи. Винету свали оглавника и юздите на коня си, за да му даде възможност свободно да пасе, и каза:

— Нека моите бели братя ме чакат тук! С тези думи той изчезна между храсталаците, след като ми беше дал своята Сребърна карабина.

— Къде отива? — попита Рост.

— Да потърси хората, които ще наблюдаваме.

— Защо не взе пушката си?

— Защото може да му пречи. Възможно е да му се наложи да пълзи сред гъсталаците на доста голямо разстояние, а в такъв случай едно толкова дълго оръжие сигурно ще го затруднява.

— А ние какво ще правим междувременно?

— Ще седнем на земята и ще чакаме. Може да измине и час, докато се върне. И така, разположете се удобно, създайте удобства и за животните. В това време ще отида да проверя дали наблизо не се намират някакви хора.

Внимателно претърсих края на гората, но не открих признаци за присъствието на човешко същество и се върнах обратно при Рост. Слънцето се беше скрило зад гората. Сигурно вече почти докосваше хоризонта. Следователно до здрачаване оставаше около половин час.

Сенките ставаха все по-дълги и по-дълги, докато накрая легнаха върху цялата източна част на равнината, а после бързо започна да се стъмва. Тъкмо когато дневната светлина вече чезнеше, се завърна апачът. Без да каже нито дума, той се метна на своя жребец, смуши го и пое покрай гората на юг. Последвахме го. Рост бе много любопитен да узнае дали Винету беше постигнал целта си, ала не смееше да му досажда с въпроси. Аз си мълчах, понеже бях убеден, че вождът ще проговори, когато сметне, че е необходимо. Във всеки случай той беше открил търсените хора, защото от безгрижното му поведение разбрах, че вече знае къде са те.

Измина около четвърт час и тогава той скочи от седлото, прекара през юздите на коня един ремък, за да го върже за забито в земята колче, и каза:

— Нека моят брат Рост остане тук при животните и да не вдига никакъв шум. Ще му поверим нашите пушки, за да можем по-лесно да се промъкнем до двамата бледолики. Ако не се върнем дори до полунощ, той да не се тревожи и да не се отдалечава от това място! А сега ела, Шарли!

— Наистина ли няма защо да се безпокоя за вас, мистър Шетърхенд? — попита ме моят сънародник.

— Да, така е — кимнах аз.

— Даже и ако един вътрешен глас ми нашепва, че сте изпаднали в беда?

— Също и тогава. Изобщо не бива да обръщате внимание на този вътрешен глас, а да слушате какво ви казваме ние. За нас не съществува никаква опасност, а даже и да имаше такава, със своеволните си действия само бихте направили бедата още по-голяма.

Подадох му Мечкоубиеца и карабината „Хенри“, а след това последвах апача, който, изглежда, беше запомнил всеки храст наоколо — толкова голяма бе сигурността, с която минахме през ниския гъсталак и навлязохме в гората. Там беше съвсем тъмно и затова той ме хвана за ръката.

Той описа широка дъга около мястото, където всъщност искаше да отиде, като с всяка изминала минута ставаше все непредпазлив. После ми пусна ръката, легна на земята и продължи напред, пълзейки на ръце и крака. Естествено аз го следвах по същия начин. Скоро доловихме гласове. Безмълвно се промъкнахме още по-нататък, докато най-сетне стигнахме до последните дървета в края на гората, където съвсем близо пред нас видяхме седнали в тревата търсените хора. Недалеч от тях различихме като тъмни неясни силуети спънатите им коне.

Щастието бе благосклонно към нас, защото тъкмо в този момент двамата мъже разговаряха на твърде важна за нас тема. В същия миг дочух думите:

— Да, и аз съм убеден, че този шериф ще ни търси много енергично. Именно защото неминуемо ще проумее, че се е намирал по съвършено погрешен път, той ще положи всички усилия да изкупи вината си. Само ми се иска да знам какъв беше онзи непознат дъчман (Презрително прозвище на немците в САЩ. Б. пр.).

— Някакъв вестникар и нищо повече — отговори другият, чийто глас веднага ми се стори познат, макар човекът да говореше полувисоко.

— Съмнявам се. Този тип ти излезе по такъв начин, който ясно показва, че е нещо повече от един драскач.

— Но все пак той е съчинил онова стихотворение и следователно без съмнение е някакъв писач. Впрочем, от негова страна бе много глупаво да изгори книжките, защото съм научил стихотворението наизуст и тъй като хич не е лошо, ще дам пак да се отпечата веднага щом ми се предложи случай отново да вляза в ролята си на смирен проповедник.

— Това едва ли ще стане някога, защото от този наш удар ще спечелим толкова много, че ще можем да се оттеглим от занаята и да заживеем спокойно. Добре, че успяхме тъй бързо да превърнем златните зърна на този глупак Уотър в пари и да ги вложим. Добре стана и че двамата Лахнер изявиха готовност веднага да тръгнат с нас.

— А дали беше чак толкова необходимо да използваме влака?

— Разбира се! Трябваше възможно най-бързо да изчезнем от щата Мисури, където не бива никога повече да рискуваш да играеш старата си богоугодна роля. Иначе много бързо ще спипат проповедника душеспасител. Изобщо си имал голям късмет, че досега никой не те е заподозрял. На хората отдавна вече би трябвало да е направило впечатление, че винаги си се намирал там, където е ставала толкова добре подготвена кражба с взлом.

— Pshaw! И до ден-днешен ми е много забавно да си спомням как съдържателят на хотела в Уестън говореше за обира в дома на тамошния търговец, както и за обира у адвоката Претър от Платсбърг, при което с цялото си незнание най-невинно спомена, че малко преди това съм бил и в Уестън, и в Платсбърг. Този нещастен глупак няма и най-малките подозрения за връзката между тези неща.

— О, може би вече има! В Уестън не бива да се мяркаш до края на живота си. Ако не беше проклетият дъчман, този… как се казваше?

— Майер.

— И така, ако не беше този Майер, цялата работа щеше да свърши съвсем иначе и нямаше да е необходимо да бързаме толкова много, че за малко целият ни хубав план да се провали. Беше ли започнал вече да те подозира?

— Тъй изглеждаше.

— И по каква причина?

— Един дявол знае! Не съм присъствал, когато Уотър е открил кражбата, тъй че не знам какво се е говорило там. Когато се появих малко по-късно, чух само как този човек подканяше шерифа да ме арестува. Изглежда, подозренията бяха паднали върху него и очевидно той искаше да се оправдае, прехвърляйки ги върху мен. Веднага си плюх на петите.

— А може би щеше да постъпиш по-добре, ако беше останал,а?

— Не. Ако ме бяха арестували, всички обстоятелства щяха само да подсилят подозренията срещу мен.

— Well! Но аз продължавам да твърдя, че този Майер не е това, за което се представя. Предположението ми се подкрепя и от факта, че той умее да стреля толкова майсторски.

— Всичко беше случайност.

— Не е. Който при толкова малко изстрели си позволява нарочно да изпрати един куршум встрани, той знае много добре, че после няма да допусне нито една грешка.

— Не може да се твърди със сигурност дали е било нарочно, или не.

— Но аз го твърдя! Ами ако е някой уестман, който само се е предрешил и се преструва?

— Pshaw!

— В такъв случай на него непременно ще му хрумне да поразпита повечко за нас. Не си оставил нищо, което би могло да ги насочи към дирите ни, нали?

— Не съм.

— Инструментите ти?

— Хвърлих ги в реката.

— Ами куфарчето?

— Изгорих го.

— Беше си водил някакви бележки. Още ли са в теб?

— Не. И тях изгорих, защото събитията в Уестън ме направиха по-предпазлив.

В случая проповедникът лъжеше, защото както куфарчето с инструментите, така и бележките му, бяха попаднали в ръцете ни. Той премълчаваше истината просто за да си спести упреците.

Лесно можете да си представите, че изненадата ми да се натъкна на проповедника тук, край Лейк Джоун, не беше никак неприятна. Дори нищо по-радостно не можеше да ми се случи. Сега отведнъж разбрах кои бяха петимата ездачи. Не беше трудно да се отгатне.

В кражбата на златото в Уестън бяха участвали трима души:

проповедникът, самият взломаджия, както и онзи тип, дето е стоял долу на двора и е поемал спусканото отгоре злато. Един от последните двама е бил непознатият, с когото в помещението за посетители на хотела проповедникът беше разменял споменатите съзаклятнически погледи. Човекът, който седеше сега до него, изглежда, беше предводителят на този „незаменим“ детелинов лист. Предполагах го по начина му на изразяване.

Вече бях узнал, че двама души, чичо и племенник, щяха да бъдат подмамени до някакъв си файндинг-хоул в планините. Петимата яздеха също към планините, и то по пътя, указан в бележката, която бяхме намерили в куфарчето на проповедника. Никак не беше трудно да се отгатне, че в случая си имахме работа с това тъмно начинание. Тук се бяхме натъкнали на тримата негодници и на техните две жертви. И ако не се лъжех в предположението си, тримата, които бяха избързали напред, бяха чичото, племенникът и третият участник в разбойническата банда.

Тези размисли ми минаха светкавично през главата, защото трябваше да посветя цялото си внимание на разговора и да не изпусна нито дума от него.

— Умно си постъпил, като си унищожил всичко. Че нима ти беше възможно по време на бързото ти бягство да грабнеш куфара и да мъкнеш и него? — бе следващият въпрос към проповедника.

— Да, възможно беше, защото онези типове бяха достатъчно глупави да ми оставят необходимите минути. После забелязах, че са по петите ми, ала все пак преднината ми беше вече толкова голяма, че нямаше как да ме догонят.

— Сигурно Уотър незабавно се е лепнал по петите ти.

— Без съмнение, но може само да ме разсмее. Вярно, че този човек се смята за добър уестман, но най-вероятно веднага е изгубил дирята ми.

— Хмм! Когато дяволът поиска, понякога и най-големият глупак става умен и разсъдлив.

— Pshaw! Пътуването ни с железницата прекъсна дирята ни на толкова голямо разстояние, че тя не може да бъде открита дори и от Винету или Олд Шетърхенд.

— Не се изхвърляй чак толкова!

— Казвам истината! Изобщо няма да намериш толкова мъдра глава, която да е в състояние да открие местата, където се качихме и слязохме от влака. Разкриването на обира ме тревожи толкова малко, колкото и убийството на онзи Уели, на когото пронизахме гърдите с куршум от брега на Плат и после падна от сала си във водите й. Той няма да може да разкаже нито кой му изпрати куршума, нито кои са хората, измъкнали по-късно сала със златото на брега. Ама че улов! Почти двайсет хиляди долара! Без да смятаме онези килограм и половина по-едри златни зърна, с които хвърлихме въдицата на стария Лахнер. Вече не е ли време да се промъкнем до нашите хора?

— Време е. Забавим ли се по-дълго, твърде е възможно Лахнер да заподозре нещо. Не ми харесват приказките, дето ги дрънка през последните дни. Ето защо възложих на Егли задачата тази вечер да го предразположи да си каже всичко. Пред нашия спътник той по-лесно ще издаде истинското си мнение, отколкото пред нас двамата, и тъй като няма да предполага, че ние сме наблизо и ще чуем всичко, навярно няма да скрие истинските си мисли. Племенникът му е глупаво момче и неговото мнение може да ни е безразлично. То и старият няма кой знае колко акъл в главата си, но тъй като е хитър и коварен, като нищо може да му хрумне да ни провали успешния край на това пътуване.

— Ако старият негодник започне да ни се ежи, ще му стегнем юздите и ще му покажем как всъщност трябва да се държи с нас.

— Ами ако е заподозрял нещо и се окаже достатъчно умен да си затрае? Появи ли се у него недоверие, значи ни е прозрял и непременно ще разбере, че сме готови на всякакво насилие и че самият той би могъл да се спаси единствено също чрез насилие. За живота ни няма да се окаже никак полезно, ако най-неочаквано ни тегли по един куршум в главите и после се върне у дома си.

— The devil! (По дяволите! Б. пр.) Смяташ ли, че е възможно?

— Да. Ето защо още тази вечер Егли трябва да го разпита, а ние да ги подслушаме. Ако макар с една-единствена дума издаде, че повече ни няма доверие, ще се наложи да се погрижим както той, тъй и момчето му да не доживеят утрешния ден.

— Би било жалко заради работата, която ще ни свършат. На никого от нас тримата и през ум няма да му мине да се гмурка стотици пъти в ледените води на файндинг-хоул а, за да вади от дъното му нъгитсите. В края на краищата всеки държи на живота си повече, отколкото дори на всичкото злато в света.

— Именно заради работата бих предпочел да обезвредим само стария, а момчето да оставим живо. Ще го вържем и мисля, че никак няма да ни е трудно да го водим с нас като пленник. Та той е толкова неопитен и при това главата му е толкова размътена на този Олд Джъмбъл (Объркана глава. Б. нем. изд.), както го нарича Егли, че щом веднъж го сплашим здравата, и през ум няма да му мине да вземе да ни се опъва. А че после студената вода ще го вкара в студения гроб, може само да ни радва, защото така ще ни спести труда да пронижем с куршум разсеяния му мозък.

— Но все пак би било по-добре да оставим и стария жив. Много ще ме е яд, ако действително вече ни няма доверие.

— И мен ще ме е яд. Съвсем скоро ще разберем как стоят нещата в това отношение. Време е да вървим. Добре, че наредих на Егли да спрат и да се разположат на бивак веднага щом стигнат гората и да запалят огън. Така лесно ще открием мястото. Необходимо е само да вървим ей тук, покрай гората, докато забележим светлината от огъня, който Егли ще изгаси веднага щом чуе моя сигнал. А след като научим каквото искаме да знаем, ще се върнем до тук за конете, по обиколен път ще излезем на следите им и ще се престорим, че току-що идваме откъм прерията.

— Ами какво ще кажем за нашия лов?

— Ще кажем, че не сме намерили никакъв лос. Ама старият наистина си мислеше, че следите от онзи див козел са оставени от лос. Ха-ха-ха-ха! И след като му обясних колко е опасно да стреляш по лосове, той с голяма радост продължи по пътя заедно със своя Олд Джъмбъл и Егли. Ето ти още едно доказателство, че хитростта на един-единствен уестман е достатъчна, за да прати за зелен хайвер и десетина от най-умните мъже на Изтока. А сега да тръгваме, време е!

Те станаха от земята и се отдалечиха. Ние също се изправихме на крака.

— Уф! Да ги последваме! — прошепна ми Винету. Стъпвайки по меката трева, ние излязохме на открито и безшумно се запромъквахме покрай гората, като бяхме готови да спрем всеки миг, в случай че се озовяхме твърде близо до двамата пред нас. Измина около четвърт час, докато съзряхме напред светлината на голям и буен огън. Понеже проповедникът и неговият другар се намираха между него и нас, ние можехме добре да различаваме силуетите им и да се съобразяваме с действията им. Когато се приближиха до бивака на спътниците си толкова, че не след дълго щеше да възникне реалната опасност да ги забележат, те изчезнаха в гората. Ние също се шмугнахме между дърветата и пипнешком се устремихме напред възможно най-бързо. Беше тъмно като в рог, но и тук острото ни тренирано зрение не ни изостави. Не след дълго огънят заблещука между стволовете, което отново улесни промъкването ни.

Когато се приближихме на около шейсетина крачки, ние различихме двамата подслушвачи, които бяха легнали на земята и пълзяха към огъня. Последвахме примера им и продължихме напред един до друг. Докато пълзях така, с лице съвсем близо до земята, по едно време ми се стори, че недалеч в мъха виждам някакъв слаб металически блясък. Посегнах натам и… ръката ми улови две шпори за езда, една находка, която не можеше да не ме смае. Шпорите бяха лъскави и следователно не беше възможно да са лежали дълго на това място. Вероятно бяха собственост на някой от тримата, насядали край огъня. Каква непредпазливост! Вярно, че при някои обстоятелства човек може да свали шпорите си, но да ги оставиш в тревата или в мъха е такова нечувано лекомислие, което като нищо ще накара един опитен уестман да излезе от кожата си от яд. Подобна непростима небрежност е в състояние да постави под въпрос не само сигурността, а при определени обстоятелства даже и живота на цяла група пътници. Онзи, който се провини в такава немарливост, заслужава нещо повече от прякора Олд Джъмбъл, защото бях убеден, че само племенникът, „обърканата глава“, за когото преди малко бяха споменали, бе способен на подобна непредпазливост. Каква разсеяност само… разсеяност!!! Веднага щом тази дума ми мина през ума, почувствах как сякаш светкавица преряза мозъка ми. И защо?

Беше споменато името Лахнер, а това бе фамилното име на моя някогашен приятел и спътник Карпио. Той имаше роднина в Америка и винаги си беше „объркана глава“, един Олд Джъмбъл. Не ми остана време да довърша мисълта си до край, защото Винету ме беше изпреварил и аз трябваше да побързам да го настигна. Прибрах шпорите и запълзях още по-енергично.

Огънят гореше все тъй буйно, както и преди. Осветяваше цялата околност на бивака, а самият бивак се намираше в края на тясна тревиста ивица, която, обградена от два реда храсталаци, идваше от откритата прерия и стигаше до края на гората. В северната редица тук-там имаше празни места, през които светлината на пламъците струеше надалеч в равнината. Точно това обстоятелство ни беше позволило да забележим огъня толкова лесно.

Проповедникът и спътникът му се насочиха тъкмо към тази редица от храсти и щем не щем, избрахме за себе си южната. По този начин бяхме принудени да заобикаляме и затова достигнахме набелязаното от нас място едва след като другите двама вече се бяха настанили най-удобно. Когато се промъкнахме под гъстите, провиснали чак до земята клонки, ние зачакахме уговорения сигнал. Нямахме представа какъв ще е той.

Не ни беше трудно да заемем местата си, защото тримата край огъня водеха разговора си на толкова висок глас, че ако все пак причиняхме някой макар и незначителен шум, те нямаха възможност да го чуят. По-големи затруднения имахме с клонките на храстите, които, докато се промъквахме между тях, трябваше бавно и равномерно да повдигаме и спускаме, за да не би някой да забележи неестественото им раздвижване. За щастие другите двама подслушвачи срещу нас бяха толкова заети със самите себе си, че не обръщаха никакво внимание на храстите, зад които се криехме.

Тримата бяха насядали край огъня така, че бяха оставили свободна страната, която гледаше към прерията. Несъмнено това бе направено от съзаклятника им Егли, за да могат двамата му другари още по-лесно да открият бивака. Самият той седеше с гръб към гората и докато говореше, усърдно хвърляше скрити погледи към храсталаците. Естествено, опитваше се да зърне някъде двамата подслушвачи.

Точно срещу нас, тоест с лице, обърнато на юг, отвъд огъня седеше някакъв възрастен мъж с кокалеста фигура и набръчкано лице, чието телосложение все още издаваше сила и издръжливост. Той имаше силно развити челюсти, които също както и широката, масивна, доста изпъкнала брадичка, свидетелстваха за не особено възвишени страсти и чувства. Устните му бяха тесни и безкръвни, каквито често се наблюдават при изключително големи скъперници. Острият и силно извит орлов нос можеше да окаже чест на всеки арменски лихвар. Изпод оскъдната, вече посивяла коса и ниското чело неспокойно играеха чифт малки очи, останали почти без мигли, и погледът им нито за миг не се задържаше на един и същ предмет. Рехавата неподдържана дълга брада полагаше напразни усилия да придаде на грозното му лице малко по-достолепен вид.

Старият човек беше облечен в дрехи от сиво-кафеникав плат, носеше ботуши с шпори и дълги кончови, както и широкопола шапка. До него лежеше пушка, която не беше единственото му оръжие, защото в широкия му колан личаха дръжките на един нож и два револвера. Несъмнено това беше чичото, а племенникът седеше с гръб към нас, тъй че нямахме възможност да видим лицето му. Облечен и въоръжен досущ като своя роднина, при едно бързо обръщане на главата си той ни показа само отскоро небръснатата си брада, явно оставена да расте откакто бе тръгнал на път.

Егли носеше кожени панталони и дебел елек върху една също тъй дебела жилетка. И той имаше пушка, нож и два револвера, а по колана му висяха няколко торбички, напълнени вероятно с всички необходими за един уестман дреболии. В него разпознах онзи новодошъл гост в хотела на Уестън, когото бях наблюдавал да разменя тайно погледи с проповедника. Докато го оглеждах, се разнесе дрезгав крясък, който някой неопитен човек би взел за крясък на лешояд или гарван, но за мен беше ясно, че идва от отсрещните храсталаци, където се криеха двамата подслушвачи. Егли се престори на угрижен.

— Лешояд, който все още не спи? Или е бил смутен в съня си? От кого ли? Възможно да е било от човек, но нали претърсихме цялата околност и не открихме никакви следи! Все пак нека бъдем предпазливи и да изгасим огъня!

Тези думи сигурно щяха да събудят подозренията на някой опитен ловец. Лешояд, чийто крясък се чува, е наблизо, тъй че и онзи, който го е смутил, не може да се намира толкова надалеч, че все още да не е забелязал лагерния огън. Следователно гасенето му би била безполезна, твърде закъсняла мярка. Един уестман би постъпил иначе — той бързо щеше да скочи и да се шмугне в гората, за да не се излага на вражеските куршуми, а и под закрилата на тъмнината да потърси причината, смутила съня на птицата. Ала Егли не направи нищо подобно, а само разпръсна и угаси горящите клони. След това рече:

— Тъй! Сега вече никой няма да ни забележи и можем спокойно да си продължим разговора.

Крясъкът беше уговореният сигнал и сигурно щеше да започне разпитването на стария, който изобщо не подозираше, че животът му зависеше от неговите отговори.

— Възможно ли е наистина човек да е подплашил лешояда? — попита старият.

— Да, възможно е, макар да не е много вероятно. Че кой ли ще дойде толкова късно в тази затънтена местност? Всеки бърза да си избере мястото за бивака докато е още светло. Изгасих огъня само защото имам привичката да съм предпазлив. По-късно пак можем да го запалим. Мисля, че лешоядът или каквото беше там изкряска насън.

— Безпокоя се единствено за мистър Шепард и мистър Корнър.

— Защо?

— Ами защото ще се лутат наоколо, без да могат да ни намерят.

— Наистина сте прав. Ще трябва скоро пак да го запалим.

— Любопитен съм да разбера дали са открили лоса.

— Съмнявам се. Такъв дивеч изминава много мили, без да спре, при което си остава твърде въпросително дали ще си почине в такава местност, където човек би имал възможността незабелязано да се приближи. Нашите спътници могат да отделят само няколко часа, за да не изостанат от нас прекалено много. Кажи-речи, съм убеден, че ще се върнат с празни ръце.

— Всъщност и не беше необходимо да ходят на лов, понеже имаме достатъчно месо. Трябваше да оставят лоса спокойно да си върви по пътя. А сега седим ей така и няма с кого да разговаряме.

— Че нима не говоря непрекъснато с вас? Какво е това, ако не разговор?

— Е, да, ама искам най-сетне пак да си поговорим за файндинг-хоула, а мистър Корнър и мистър Шепард знаят за него повече от вас.

— И те не знаят повече от мен, но изглежда, към тях изпитвате по-голямо доверие.

— Доверието ми е еднакво към всички ви, но от мистър Шепард чух за пръв път за файндинг-хоула, а пък с мистър Корнър сключих договора. Разбираемо е, че тях двамата чувствам някак по-близки от вас. А сумата, която им предложих, е наистина голяма.

— Да не би да се тревожите заради нея?

— Да се тревожа ли? Единственото, което ме безпокои, е, че е възможно да сте се заблудили, тоест, че златоносната дупка не съдържа споменатото количество злато.

— Нищо друго ли не ви създава грижи?

— Не.

— Наистина ли?

— Защо ми задавате такива въпроси? Че какви други грижи би трябвало да имам?

— Хм! Ще ви кажа нещо, но ще ми обещаете ли да не ме издавате?

— Да. Какво е то? Събуждате любопитството ми.

— Запознат ли сте с договора ми с Шепард и Корнър?

— Знам само това, че ще вземете част от сумата, която плащам.

— Well! Но нали знаете, че аз още не съм бил горе при хоула?

— Не, това е нещо ново за мен.

— Наеха ме само като придружител, понеже вие двамата не сте уестмани, а винаги е по-добре, ако сред хората от една такава група се намират и повече опитни мъже. Та в случай че всичко премине успешно, за услугите си ще получа определена сума, може би и някаква допълнителна награда. Това е всичко. Тъй че златото, дето било горе в онази дупка, изобщо не ме засяга.

— Тъй ли стоят нещата?

— Да. И аз взех, че поразмислих. Дали все пак не е възможно намеренията на Корнър и Шепард към вас да не са дотам честни?

— Да не са честни ли? Как така?

— Ами така… например в хоула изобщо да няма нъгитси.

— Сър, какво ви прихваща? Че защо тези двама мъже ще сключват с мен въпросната сделка, ако там няма никакво злато?

— За да ви вземат парите.

— Да не би да ме смятате за толкова глупав, че да подпиша договора, без предварително да се уверя как стоят нещата?

— Не, разбира се.

— Видях късчетата самородно злато. Някои от тях имат големината на гълъбово яйце.

— Така ли? Значи все пак е вярно!

— Да. В хоула има злато, и то предостатъчно. А аз няма да платя, преди да съм се убедил, че нъгитсите са все още там. Нима мога да бъда измамен?

— Не. Но защо тогава Шепард и Корнър продават хоула? Защо сами не извадят златото?

— Защото Дивия запад им е дошъл вече до гуша и искат да се оттеглят на спокойствие. Впрочем, учудвам се, че вие като уестман не познавате навиците на златотърсачите.

— Кои навици?

— Ами често да продават находищата, за да търсят нови.

— Да, да! И това е вярно.

— Изглежда, храните някакво недоверие към двамата си спътници, а?

— Аз ли? Ами, по-скоро ми се струваше, че вие сте недоверчив.

— И защо мислите така?

— Защото вчера и завчера изпускахте по някоя и друга дума, която намирисваше на подозрение.

— И през ум не ми е минавало! Знам какво правя. А ако на вас ви идват глупави мисли, зарежете ги! Мистър Корнър и мистър Шепард са джентълмени. Гарантирам за тях. Уверявам ви, че умея да разпознавам кой какъв е, а що се отнася до пари и сделки, никога не съм позволявал да ме измамят. Всъщност мой дълг е да съобщя на спътниците ви, че сте се опитали да ме предупредите да се пазя от тях.

При тези думи Егли се престори на изплашен и извика:

— Няма да го направите, мистър Лахнер!

— А би трябвало.

— Моля ви да мълчите! Помислете само колко много ще ми навредите!

— Да, сигурно ще ви изгонят.

— А само ви мислех доброто!

— За ваш късмет! И тъй, ще мълча и дори съм готов и по друг начин да изразя благодарността си към вас заради вашата добронамереност.

— Какъв е той?

— Както сам казахте, вие ще получите само някакво възнаграждение, загдето ни придружавате. Иначе златото изобщо не ви засяга. Аз обаче ще се погрижа за това, все пак и вас донякъде да засяга. Намислил съм следното: ще ни придружите до горе и обратно. Следователно ще научите мястото на хоула. Щом се върна у дома, аз ще наема необходимата работна ръка и ще закупя някои инструменти или машини за експлоатацията на плейсъра. Иска ми се да взема и вас на работа при мен. Имате ли такова желание?

Старият скъперник знаеше много добре защо прави това предложение. Егли щеше да узнае къде се намира файндинг-хоула. Можеше да го издаде на други хора или сам да се нахвърли върху него и когато дойде законният му собственик, който го е закупил, да завари находището изпразнено. За да предотврати това, Лахнер се виждаше принуден да обвърже някак си Егли, а най-евтиният начин за постигането на тази цел бе да го назначи при себе си на работа. Старият не беше глупав, само че Егли беше къде-къде по-хитър. Преструвайки се на страшно зарадван, той каза:

— Много ще съм ви благодарен за тази услуга, мистър Лахнер, защото това скитане отдавна вече ми се е втръснало и копнея да си намеря някоя добре платена служба. Ето че сега изведнъж всичко се оправи. Можем и по-късно да обсъдим какво ще трябва да върша и колко ще получавам.

— Да, по-късно. Нека първо се изкачим горе, за да видя колко голямо е находището и колко злато има в него. Нали, Херман? А?

Въпросът му беше отправен към племенника. Дваж повече напрегнах слух, за да не изпусна дори и сричка от неговия отговор. За мен бе важно да разбера дали по тембъра щях да разпозная гласа. Беше ли Карпио, или не беше?

— Да — беззвучно отвърна племенникът.

За съжаление тази едносрична дума не бе в състояние да ми даде тъй желания отговор. Това „да“ прозвуча сякаш от устата на съвсем чужд човек и не беше достатъчно да ми помогне да различа един глас, който не бях чувал вече толкова дълго време.

— Слушай, какви те прихващат пак? — сопна му се старият. — Ти никога не внимаваш. За какво мислеше в момента? Кажи, искам да знам!

Думите му прозвучаха строго. Ако винаги разговаряше с племенника си с такъв тон, отношенията им едва ли бяха много дружелюбни.

— Мислех си за шпорите — гласеше отговорът. — Няма ги!

— Няма ли ги? Как така? Какво искаш да кажеш?

— Ами няма ги.

— Не са вече на краката ти?

— Да.

— Damned! (Проклятие, по дяволите! Б. пр.) Невъзможно е току-така шпорите ти да изчезнат от ботушите. Я провери, сигурно са си на мястото!

— Нали току-що опипах ботушите и веднага забелязах, че шпорите са изчезнали. Сигурно съм ги свалил и съм ти ги дал да ги прибереш. Но ти толкова бързо забравяш, драги чичо! Я бръкни в джобовете си! Уверен съм, че ще ги намериш.

— В джобовете ми има всичко друго, но само не и твоите шпори! Виж го ти! Завчера спори с мен това хлапе, че пушката ми била неговата, а вчера пък след собствената си порция месо изплюска и моята и после взе да се оплаква, че сме му дали прекалено много да яде. Ето че днес и шпорите му са отлетели в облаците. От къде на къде ти хрумна изобщо да ги сваляш?

— Сетих се, че конят ми има голям гъдел. Докосна ли го някой път недотам нежно с шпорите, веднага прави скок едновременно и с четирите си крака. Затова предпочетох да ги сваля и да ти ги дам да ги пазиш. Ако не са в джобовете ти, значи си ги изгубил.

— Аз ли? Ама това вече на нищо не прилича! Момче, с теб не се издържа повече!

— Моля те, скъпи чичо, не се ядосвай излишно! Не си виновен, че понякога си разсеян. Сигурно това е родова черта, понеже моите сестри страдаха от същия недостатък.

— Не ми излизай толкова често със сестрите си! Поне сто пъти си ми го казвал за тях и също толкова пъти съм ти привеждал необорими доказателства, че твоите сестри са съвсем разумни лейдис, докато единствено ти си бил винаги овчата глава, която е вършила всички онези щуротии, дето им ги приписваш на тях. Платих дълговете ви и те повиках да дойдеш в Америка, за да те направя свестен човек, но само си навлякох големи ядове, защото от теб нищо не става.

— Скъпи чичо, не ми натяквай винаги за онази малка сума, която на времето изпрати на баща ми! Знаеш, че това дълбоко ме натъжава.

— Малка сума ли казваш? Двеста долара били малка сума! Да, вярно, който подобно на теб още като пълен голтак и беден ученик подарява на някаква си скитничка двайсет талера, че и още не знам си колко гулдена, той, разбира се, не може да има никаква представа за стойността на парите.

— Не бях аз, а моят приятел Сафо.

— Приятел ли? Опазил ме Господ от такъв приятел! Нали една част от гулдените са били твои. Разказвал си ми го много пъти, защото и до ден-днешен си привързан към този негодник, който те е подвел да…

При тези думи племенникът гневно избухна:

— Слушай, чичо, само не обиждай така моя Сафо! Знаеш, че това е тема, която не бива да засягаш. Ако бях имал възможността да общувам с него по-дълго, сега нямаше да се скитам из Дивия запад, докато той сигурно си има в отечеството някоя много хубава служба. Разделихме се и толкова години не сме се виждали, но дълбоко в сърцето си съм също тъй силно привързан към него, както по онова време, което никога няма да се върне.

Във възбудата си той започна да говори толкова силно, че Егли с остър тон му заяви:

— Млади човече, не крещете така! Тук не се намирате на някое негърско събрание! Чичо ви е прав. Мислите ви са вечно разпилени и с вашата разсеяност ще ни навлечете големи неприятности. И най-шантавото от всичко е, че винаги прехвърляте вината върху други хора. Измислих ви името Олд Джъмбъл и напълно го заслужавате.

— Забранявам ви да ме наричате така! Аз се обръщам към вас с „мистър Егли“ и настоявам за същата учтивост.

— Мълчете, Олд Джъмбъл! Засега ще ви кажа само едно — шпорите, които сте загубили днес, може би ще ни докарат невероятни неприятности. Ако ги намери някой индианец или някакъв друг негодник, с тяхна помощ ще попадне на следите ни и чудесният ни план може да завърши злополучно. Вие нито можете да стреляте, нито да яздите, изобщо не можете нищо от всичко онова, което тук човек трябва да знае и умее, а ако на всичко отгоре вършите и подобни щуротии като днешната с шпорите, то направо ще станете за нас опасен, докато досега ни бяхте само в тежест. Но покорно благодарим за един опасен спътник. Де се е чуло и видяло да си изгубиш шпорите! Ако не се стегнете, ще бъдем принудени някъде да ви зарежем и да продължим ездата си без вас. После ще станете добре дошла плячка за лешоядите. Е, сега знаете мнението ни, няма какво да говорим повече! Хайде пак да запалим огъня, защото, ако крясъкът на онази птица е означавал някаква опасност, то тя отдавна да ни е връхлетяла. Убеден съм, че наблизо няма чужди хора. Трябва отново да разпалим по-буйни пламъци, за да могат спътниците ни по-лесно да ни намерят.

Но той не бързаше кой знае колко с паленето на огъня, защото искаше да даде възможност на Шепард и Корнър незабелязано да се оттеглят в тъмнината. Ние също се възползвахме от това изгодно обстоятелство.

Каква среща! Моят Карпио, моят стар добър приятел Карпио — тук, край Лейк Джоун, на това плато в Дивия запад! Да, за съжаление ние се бяхме разделили и дълги години не се бяхме виждали. Въпреки всичките усилия, които хвърлих за него, в училище не му вървеше и не му вървеше, а когато завърших семинара (В случая — институт за първоначални учители. Б. пр.), си тръгнах с убеждението, че всичките му мъки с учението щяха да останат напразни. Вероятно като занаятчия щеше да постигне значително повече. Но Шарана беше една от многото жертви на общоприетото и толкова погрешно мнение на мнозина изучили се по един или друг начин бащи, че за тях ще е голям позор да имат неизучен син. Също и бащи, стигнали до добро обществено положение и без да са посещавали средно училище, които би следвало да знаят, че има много пътища, за да се издигнеш до тъй наречения „по-хубав живот“, дават мило и драго и правят какво ли не, за да принудят поне един от синовете си да се посвети на учителската професия или пък насила го тикат в обятията на някоя Алма матер. Последиците никога не закъсняват. И ако чуете десет души в един глас да подемат прочутата жалба за „объркан живот и професия“, то съвсем спокойно можете да твърдите, че деветима от тях са синчета на такива бащи.

Карпио беше именно един такъв нещастник. Бях предвидил това и от приятелски чувства към него веднъж поех риска в разговор с баща му по съвсем деликатен начин да направя съответната забележка, но така ми отрязаха квитанцията, че безмълвно си тръгнах. Освен това трябваше да чуя думи и изрази като „хлапашки възгледи, недозрели разсъждения и нахално вмешателство в работи, от които нищо не съм разбирал“, а по-късно забелязах, че по възможност семейството се мъчеше да ми попречи да общувам с техния син. Всъщност това бе и истинската причина постепенно да прекъснем нашата кореспонденция, която поддържахме известно време след моето завършване. Изглежда, онези хора си мислеха, че ще използвам нашата писмовна връзка, за да придумам Шарана да последва моя съвет, за който баща му не искаше и да чуе.

Всъщност до този момент не знаех какво е станало с него и бях очаквал всичко друго, но не и да срещна моя разсеян и непохватен приятел тук, в Дивия запад, където повече от всякъде другаде по широкия свят пред мъжа се поставя изискването не само да се нарича мъж, но и действително да е истински мъж. Ако знаеше само, че споменатият току-що в разговора им негов приятел Сафо, този „негодник“, се беше стаил между храстите зад гърба му и го подслушваше! Вече си бях изяснил толкова добре в какви отношения бе със своя роднина, че по-късно беше излишно да ми разправя каквото и да било. Старият кожодер го беше оценил твърде високо като някогашен семинарист (В случая — учащ, посещавал институт за първоначални учители. Б. пр.), беше го мислил за много полезен млад човек и го беше повикал при себе си в Америка, за да го използва здравата без никакво възнаграждение. Но тъй като е било неминуемо съвсем скоро да разбере заблудата си, а и от него като нищо можеше да се очаква да се откаже от неудобния си племенник и да го зареже в отчайващо положение, на мен не ми беше ясно защо не го беше направил досега. Не само го бе задържал при себе си, но дори го беше помъкнал да пътуват заедно. Несъмнено той преследваше някаква цел, която засега не можех да отгатна, но се надявах все пак да успея да разкрия тайните му замисли.

Страшно много ми се искаше да се измъкна от храстите и от все сърце да кажа на „милия чичо“ мнението си за него, ала не биваше. Трябваше да последвам Винету, който още при последните думи на Егли се измъкна заднишком от храсталака, за да се отдалечи, преди пламъците на огъня да бяха осветили всичко наоколо. Скоро го настигнах и заедно се шмугнахме между дърветата, бързайки да изпреварим Корнър и Шепард, като се надявахме да доловим още някоя и друга дума от разговора им. Те се връщаха при конете си. Гледахме час по-скоро да излезем от гората, а после се втурнахме покрай нея и най-сетне залегнахме зад няколко врязващи се в равнината храсти, близо до които двамата непременно щяха да минат. Вече се бяхме отдалечили от огъня толкова, че оттам нямаше как да дочуят човешките гласове, и затова мислехме, че може би Корнър и Шепард ще завържат разговор, без да полагат особени усилия да приказват по-тихо.

Стана както и предполагахме. Скоро те се появиха и ние чухме Корнър да казва на приятеля си:

— … тъй че не е нужно да убиваме стария. Доверието му в нас е непоклатимо и на всичко отгоре дори ни смята за джентълмени.

— Но младежа! Да си загуби шпорите! Просто не мога да си го представя. Какво ще правим с този тип?

— Щом сме го довлекли до тук и сме се ядосвали на глупостите му, без досега да сме полудели, то сигурно ще издържим и малкото дни, които ни остават, докато стигнем до файндинг-хоула.

— Well! Но после нито ще мълчим повече, нито ще се церемоним много-много. Дойде ми до гуша да съм свидетел на такива гламавщини, чието място е в детската стая, но не и високо в Скалистите планини! Сега се връщаме при тях, казваме им, че лосът…

По-нататък не можахме да чуем нищо повече, защото двамата ни отминаха. Изчакахме още някоя и друга минута, а после бавно закрачихме подир тях. След кратко време по глухо отекващия тропот от копитата на конете им разбрахме, че ги бяха взели от скривалището и се отправяха малко навътре в прерията, за да си дадат вид пред двамата Лахнер, че едва сега пристигат при езерото.

Когато се върнахме при Рост, той се зарадва, че ни вижда пак толкова скоро. След като бяхме изпълнили най-неотложната си и важна задача, предстоеше да заведем конете си на водопой. Яхнахме ги и изминахме значително разстояние покрай гората, простираща се по северния бряг на езерото, а после заведохме жребците си до реката, която беше свързана с езерото. Щом животните утолиха жаждата си, ние потърсихме подходящо място за пренощуване, там спънахме конете, постлахме одеялата си и се разположихме удобно върху тях.

Полежахме така доста време, без някой да каже дума. Това положение ми доставяше тайно удоволствие, понеже Рост просто изгаряше от любопитство да научи какво бяхме видели и чули. Той ту се изправяше и сядаше, ту отново си лягаше, въртеше се ту наляво, ту надясно и все по-малко можеше да скрие нетърпението си. Но пък не му се искаше да го помислим за нахален човек. Към Винету съвсем не смееше да се обърне, затова най-сетне се реши да заговори мен:

— Мистър Шетърхенд, лежите си тъй спокойно. Да не би вече да спите?

— Не — отвърнах аз.

— Слава Богу! Иначе вероятно щеше да се наложи да ви събудя.

— Защо?

— Защото все пак, тъй да се каже, и аз съм живо същество с човешки чувства.

— И тъкмо сега ли са се обадили тези човешки чувства, мистър Рост? Вие непрекъснато се надигате и пак лягате, въртите се насам-натам така, сякаш чувствата ви са твърде болезнени.

— Е, чак болезнени не са, но са извънредно неприятни. Слушайте, милорд, вярно, че мога да различавам ромбовидния мускул от трапецовидния, но да виждам и чувам неща, които стават на една английска миля от мен, това вече за съжаление ми е невъзможно.

— Но и никой не го иска от вас, мистър Рост.

— Напротив! Изглежда се иска от мен, защото, ако вие не го искахте, сигурно щяхте да имате благосклонността да ми разкажете дали и как ви се удаде да се промъкнете тайно до онези хора.

— Добре! Ако това ви е болката, мога да ви помогна. Ще научите каквото желаете. И така дали: да, успяхме. А как: по-добре и по-лесно, отколкото очаквахме.

— Моля, по-нататък!

— Какво по-нататък? Нали отговорих на въпросите ви!

— Е, да, ама по какъв начин! Не ме вземайте за някой обикновен любопитен нахалник! Тук, високо в Скалистите планини, където и най-незначителната дреболия може да придобие неочаквано голяма важност, се разбира от само себе си, че не ми се иска да остана в неведение относно онова, което сте узнали. Милорд, с вашето любезно разрешение ще ви кажа, че моят вътрешен глас…

— Добре! Давам ви това разрешение — прекъснах го аз. — Нека вашият вътрешен глас ви нашепне всичко, каквото толкова много ви се иска да научите.

— Колко сте жесток! В този момент моят вътрешен глас не знае повече от мен. Не може ли поне да ми кажете кои са петимата ездачи и дали наистина, както предполагахте вие, пътуват заедно?

— Да, ще ви кажа. Поизмъчих ви малко само защото съм в добро настроение. Но съм в състояние да ви обезщетя с изключително важни новини. Проповедникът е тук!

— Какво? Кой? — подскочи той от изненада. — Проповедникът?

— Да.

— Та това е… във висша степен удивително!

— Изобщо не съм удивен, понеже, кажи-речи, очаквах да го срещна тук в планините. Но с него е и един друг човек, когото сте обслужвали в хотела. Това е онзи непознат, дето седеше на масата до прозореца заедно с четирима или петима местни хора.

— Знам кого имате предвид, мистър Шетърхенд! Бях си помислил, че той ще пренощува при нас, ала се Оказа, че няма такова намерение.

— И не можете да му се сърдите. Искал е само да вземе нещо и после незабавно да си плюе на петите.

— А какво?

— Златото на Уотър.

— Какво говорите, милорд! Значи е бил съучастник на проповедника, така ли?

— Да. Той е същото лице, което беше заедно с проповедника в съседната на моята стая, където разговаряха. На вас не ви се вярваше, ала аз не съм се излъгал.

— Значи все пак е тъй! Знаете ли за какво разговаряха двамата?

— Ще научите по-късно! Тук има и още една интересна личност.

— Кой е той?

— Самият крадец, който… но нека бъда по-кратък: тук са и тримата участници в обира — проповедникът, който надуши плячката и създаде всички условия за успеха, взломаджията, който отвори сандъка, и човекът, стоял на двора, за да посреща спусканото от горе злато.

— Та ние и не можехме да си пожелаем по-хубава среща от тази. Знаете ли, един вътрешен глас ми нашепва, че крадците мъкнат нъгитсите със себе си.

— А-а, тъй ли?

— Ами да. Ще им ги отнемем и ще ги върнем на законния им собственик.

— Колко хубаво звучи! Жалко само, че отдавна вече са продали златото.

— Къде?

— И аз не знам. Вероятно в Сейнт Луис.

— Значи не го носят със себе си?

— И през ум не им минава. Как изобщо ви хрумна странната мисъл, че крадците ще вземат да влачат тежкото злато със себе си? Това би било най-голямата глупост. Всеки крадец се стреми да превърне плячката си в пари, а вие смятате тези изпечени мошеници за толкова слабоумни да помъкнат двайсет и пет килограма нъгитси, та така по-лесно да се докаже извършеният обир и да им отнемат златото.

— Съвсем прав сте, милорд! Тази изненадваща среща с тримата типове напълно ме обърка. Но поне знам какво ще правите с тях.

— Е, какво?

— Ще ги заловите и ще ги върнете в Уестън.

— Нямаме такова намерение.

— Че защо?

— По няколко причини. Най-важната е тази, че нямаме време, защото искаме да посетим шошоните. Освен това онези тримата замислят и ново злодеяние, което наистина можем да предотвратим със залавянето им, обаче, ако ги оставим спокойно да си вървят по пътя и постъпваме умно, не е изключено да ни заведат до един файндинг-хоул. Подмамили са да тръгнат с тях двама мъже, един възрастен и един млад, които ще видите утре при тях.

— Какво мислят да правят с двамата?

— И това ще научите по-късно. Сега-засега знаете достатъчно. Разказах ви тези неща, за да ви подготвя за утрешния ден, който ще е много важен за нас. А утре сутринта пътем ще ви обясня как ще трябва да се държите.

— Пътем ли? Кога ще тръгнем?

— Още в ранни зори.

— Заедно с петимата ли?

— Не.

— Значи подир тях, нали?

— Не, пред тях.

— Мисля, че трябва да ги преследвате, за да откриете къде е файндинг-хоула.

— Да, но утре ще направим едно изключение и ще яздим пред тях, а после ще изчакаме пристигането им.

— Че нима знаете пътя, по който ще поемат?

— Да. Но за днес стига толкова! Опитайте се да заспите! Ще ви събудя рано.

— Няма ли този път да стоя на пост?

— Няма. Тези хора са опасни и в случая можем да разчитаме единствено на себе си. Лека нощ!

— Лека нощ, милорд! Но дълго няма да мога да заспя. Той се зави в одеялото си. Добре разбирах, че го е обхванало нещо като онази треска, която обзема артистите преди първото им излизане на сцената. Та нали това бе първото ни приключение по цеЛия път до тук. Силното вълнение не му даваше да мигне.

Винету не беше казал нито дума. Между нас двамата беше излишно едно по-специално обсъждане на нещата. Познавахме се много добре и при дадени обстоятелства всеки от нас чудесно знаеше какво мисли другият и какво възнамерява да прави. От дългите месеци и години, прекарани заедно, ние толкова си бяхме заприличали в нашите чувства, мисли и решения, че само в сложни и неясни случаи бе необходимо да разменим по някой и друг въпрос.

— Лека нощ, Винету! — казах аз и се изправих.

— Лека нощ, Шарли! — отвърна той. — Моят брат ще поеме първия пост, защото трябва да поговори със собствените си мисли.

Тези думи бяха още едно доказателство за това, колко добре ме познаваше. Отдалечих се малко настрана и там, на хвърлей от бивака ни, бавно започнах да се разхождам нагоре-надолу. Откакто знаех, че Карпио е наблизо, и дума не можеше да става за сън. Бедняшкото и все пак толкова хубаво време на моето юношество бе изплувало пред очите ми и така си спомних за всички мои тогавашни близки и познати, за всички грижи и тревоги, за страданията и радостите. Човекът е като растение, чиито корени се намират далеч в юношеството му. Дори и на старини той черпи оттам твърде често духовна храна и сила, без които неговата душа неминуемо би изсъхнала.

Тъй крачих насам-натам дълги часове и чак доста след полунощ събудих вожда. После легнах и скоро заспах благодарение на щастливото обстоятелство, че в крайна сметка човек може онова, което желае. Когато ме събудиха, конете бяха вече готови за път, макар само една едва забележима по-светла ивица на изток да възвестяваше наближаването на утрото. Метнахме се на седлата и поехме покрай реката на север, докато стигнахме до един добре познат ни брод. Там се прехвърлихме на другия бряг.

Вярно, че по този път се отдалечавахме от посоката, в която несъмнено смятаха да яздят Корнър и неговите спътници, обаче така избягвахме опасността да забележат следите ни и бяхме убедени, че лесно щяхме да наваксаме времето, загубено от това заобикаляне.

Продължихме все на север, докато най-сетне горе-долу се изравнихме с далечния Скуоу Пийк. Тогава свърнахме на запад и накарахме конете да препуснат в галоп, защото трябваше да изпреварим търсачите на файндинг-хоула и преди тях да стигнем до Рок Крийк, един от десните притоци на Медисин Боу Ривър. Там се озовахме по обед и след като конете се напиха донасита от реката и се освежиха с хубава баня, ние пак ги яхнахме и Винету се отправи към стръмните склонове на Ту Тсил.

Възнамерявахме да яздим само до някое място, откъдето пред себе си щяхме да имаме достатъчно добра видимост към обширната равнина. Щом това стана, ние скочихме от седлата и пуснахме конете да пасат на воля. Докато аз и Рост се настанявахме по-удобно под клоните на едно дърво Винету се отдалечи. Той взе и пушката си, по което разбрах, че отиваше да набави месо. Не след дълго чухме два изстрела и когато се върна, видяхме, че носеше две толкова едри кеклици, че щяха да ни стигнат за цял ден. Одрахме ги и ги изпекохме на слаб огън. Но при тази работа не пропускахме старателно да се оглеждаме за очакваните петима ездачи.

Тъкмо когато вече се бяхме нахранили, ги видяхме да се задават. Все още се намираха далеч в откритата равнина, но не след дълго ни стана ясно в каква посока се движеха, така че, съобразявайки се с особеностите на терена, можехме съвсем точно да определим мястото, където щеше да е най-подходящо да ги пресрещнем. Поведохме конете надолу по стръмнините и след като се спуснахме от планината, насочихме се натам.

Петимата се движеха по брега на Рок Крийк. Бяхме избрали такова място, където трябваше да прекосят една тясна морава, обградена отляво от реката, а отдясно — от гъста елшова горичка. Винету щеше да се срещне с тях уж най-случайно и затова изостана назад. За да не оставяме следи в тревата, ние двамата с Рост навлязохме между гъсторастящите елши откъм задната страна на горичката и после се промъкнахме до предния й край. Оттам много добре щяхме да наблюдаваме срещата между Винету и петимата. Докато чакахме, аз дадох указания на Рост как да се държи. Той гореше от нетърпение да тегли на проповедника такова конско, за което подозирах, че нямаше да е тъй сладникаво-нравоучително като лигавите приказки на продавача на религиозни книжлета.

Тук трябва да спомена, че миналата вечер, когато подслушвахме Корнър и Шепард, последният съвсем не си беше служил с подбраните и прилични думи, с които предадох разговора им. Напротив, изразите му бяха също така груби, както и на Корнър, тъй че не ми бе възможно да ги възпроизведа съвсем точно. Който ги чуеше, сигурно още след първите няколко изречения щеше да стигне до убеждението, че тези двама души стояха на най-ниското стъпало на стълбицата от морални стойности, или по-скоро от градацията на моралното падение.

Не чакахме кой знае колко дълго и ето че техните високи гласове ни издадоха, че се приближават. Но за да ги видим, трябваше да се покажат иззад един завой на реката. Начело яздеха проповедникът и Корнър, следваха ги Егли и старият Лахнер, а най-накрая идваше Карпио.

Ако не знаех, че това е моят някогашен съученик Шарана, струва ми се, нямаше да го позная веднага. Да, наистина чертите на лицето бяха неговите, само че изглеждаше къде-къде по-състарен за възрастта си. Очите му бяха дълбоко хлътнали, страните му — силно изпити, а в стойката му личеше такова изтощение, сякаш през последните няколко дни изобщо не беше слизал от седлото. Бяха му дали най-лошия кон, при чийто неравен, клатушкащ се ход нямаше да е никак чудно, ако този неопитен ездач изпитваше болки във всичките си стави. Той изглеждаше толкова клет и отпаднал, будеше такова състрадание, че страшно ми се прииска да изскоча от гъсталака и да го притисна до гърдите си. Конете на другите съвсем не бяха лоши. Особено Корнър яздеше един жребец с червеникав косъм, който не бих се срамувал да възседна и аз.

Когато, кажи-речи, се изравниха с нас, те изведнъж се стъписаха. Корнър дръпна поводите на коня си и извика:

— Е-хей, един индианец! Внимавайте! А-а, все пак изглежда, че е сам!

Другите четирима също спряха. Аз и в този момент наблюдавах само Карпио и забелязах как при появяването на Винету по лицето му се изписа възхищение. Апачът бавно се приближи на коня си отдясно. Той дръпна поводите на жребеца си, погледът му бегло се плъзна по белите с обидно безразличен израз и накрая вождът каза:

— Петима бледолики! Уф! Нека отстъпят встрани, за да мога да мина!

— Да отстъпим ли? — изсмя се Корнър. — For shame! (Срамота! Позор! Б. пр.) Никога няма да го направя пред някакъв си червенокож негодник. Изчезвай оттук, муцуно червена, иначе ще се запознаеш с юмрука ми!

— Pshaw! — беше краткият, но безкрайно презрителен отговор на апача.

— Куче, така ли ще ми отговаряш? — кресна Корнър. — Ето ти наградата!

Той смуши коня си с шпорите, за да го накара с няколко бързи скока да премине край Винету, и вдигна юмрук за удар.

— Ча! — извика апачът на жребеца си.

Илчи направи мощен скок встрани, блъсна дорестия кон на Корнър и в следващия миг и кон, и ездач се затъркаляха по земята. Животното бързо скочи на крака, ала Корнър се изправи много по-бавно. Беше изпуснал пушката си и затова посегна към револвера. Но Винету държеше вече в ръка своя револвер и със святкащи очи заплаши:

— Който от бледоликите посегне към оръжията си, незабавно ще получи куршум!

Белите много добре знаеха законите и обичаите в Дивия запад. Печелеше онзи, който най-бързо грабнеше оръжието си. На Винету и през ум не му мина да извика обичайното „Hands up!“ (Горе ръцете! Б. пр.). Той беше уверен в себе си и бе сигурен, че белите ще вдигнат ръце и без тази общоприета заповед. Повелителното му държане имаше не по-малко въздействие от револвера му. Корнър махна ръката си от колана, но заплашително изръмжа:

— Човече, ти ме събори с коня си! Знаеш ли какво означава това?

— Човече, ти се опита да ме удариш! Знаеш ли какво означава това? — бе отговорът на Винету.

— Pshaw! Да удариш индианец! Тези типове заслужават само бой!

— Също и Винету, вожда на апачите ли?

При споменаването на това име и петимата се стъписаха.

— По дяволите! Да не би да искаш да кажеш, че ти си апачът Винету? — попита Корнър.

— Да, аз съм!

— Да ме вземат мътните, ако е истина… но… бре, да се не види! Да, той е! Ето я прочутата Сребърна карабина! А този кон сигурно е Илчи, враният жребец! Е, това е нещо друго, тогава можеш да си вървиш по пътя. Няма да ти направим нищо лошо

— Уф! Няма да направите нищо лошо на Винету, вожда на апачите? — попита той, като презрително махна с ръка. — Срещу вас са насочени шест куршума, а този бледолик е тъй милостив та ме увери, че нямало да ми се случи нищо лошо. Винету язди когато и накъдето пожелае. Сега, например ще остане тук понеже трябва да говори с вас. Ти вдигна ръка срещу него и го нарече куче. Ами ти какво си? Какво може да бъде изобщо един бледолик, чието име е Корнър?

— Какво? Ти знаеш името ми?

— Pshaw? Винету ви познава и петимата! Който се казва Корнър, Егли и Шепард, той краде чуждо злато и убива собствениците му. Вие сте вонящи койоти! Не заслужавате и куршумите ми, понеже тях ги пазя за по-почтени противници. Вас просто ще ви стъпча с копитата на моя кон.

Той пъхна револвера си обратно в салтилското одеяло, служещо му за колан. Тъй като онези типове не виждаха вече оръжието в ръцете му, куражът им взе да се възвръща.

— Какви сме били и какво сме направили? — извика бившият проповедник. — Няма да търпим подобни обиди даже и от Винету! И ние имаме оръжия!

Той понечи да свали пушката от рамото си. ТОгава с усмивка на превъзходство апачът посочи насреща към елшите и заплашително каза:

— Нека бледоликият Шепард не пипа пушката си, защото ей оттам наднича карабината „Хенри“ на моя брат Шетърхенд.

Всички погледи се насочиха към мястото, където между клоните стърчеше цевта на моята карабина.

— По дяволите! — извика Корнър. — Това ми прилича на истинско нападение! Винету ни прегражда пътя, а Олд Шетърхенд ни дебне отстрани. Те са се скрили тук отдавна, за да ни чакат. Какво искате от нас?

По мой знак Рост смуши коня си да излезе от скривалището ни и се обърна към тях с думите:

— Едва ли е нужно да ви казваме какво искаме от вас,: Проповедникът сигурно знае кой съм аз.

Продавачът на евтини религиозни книжки втренчи поглед в него и сякаш за известно време онемя, ала скоро се изсмя приглушено и без да успее да скрие смущението си, възкликна:

— Келнерът от Уестън! Наистина, това е келнерът. Мистър Рост, какво търсите тук в планините?

— Златото на мистър Уотър — отвърна Рост.

— Че нима то е тук горе? Навярно го е забравил, а пък после си е въобразил, че някой му го е откраднал, а?

— Я оставете тези глупави шеги! Ние знаем как стоят нещата.

— Ние ли? Кого имате предвид? Себе си ли?

— И мен също — обадих се аз, като се показах между елшите. — Слизайте от конете!

Пак бях преметнал през рамо карабината „Хенри“ и в момента държах в ръце револверите си. Настана краткотрайна дълбока тишина. После проповедникът извика с изтънял от смайване писклив глас:

— Та това е… тоя е фамозният мистър Майер, дето пише толкова хубави коледни стихове! И с какви дрехи е само…! Човек ще вземе да си помисли…

— Слизайте от конете! — повторих аз, като го прекъснах. Корнър и бездруго не беше на коня си. Егли бързо схвана положението и слезе от седлото. Но Шепард, изглежда, нямаше намерение да се подчини на заповедта ми. Тогава притиснах по-здраво моя вран жребец с бедра, с два грациозни скока той се озова при него и докато го подминавах, ударих го с юмрук в главата така, че краката му изхвръкнаха от стремената. Естествено преди това бях затъкнал пак в колана си револвера, който държах с дясната си ръка. Конят му се изправи на задните си крака и хвърли в тревата негодника, който бе силно зашеметен.

След като отново обърнах жребеца си, аз се озовах лице в лице с Карпио. Широко отворените му очи бяха втренчени в мен така, сякаш се канеха да изскочат от орбитите си.

— Вие ли… вие ли сте Олд Шетърхенд? — каза той със заекване на един английски, който явно беше учил само от школските учебници.

— Да, аз съм Олд Шетърхенд — отговорих кратко, за да не би сцената на взаимното ни разпознаване при тази невероятна среща да забавеше съвсем излишно важните неща, които трябваше да свършим преди всичко друго. — Вие тримата, сядайте на земята и сложете оръжията зад гърба си! Подчинявайте се по-бързо, иначе копитата на коня ми ще ви направят на кайма!

Егли седна и остави ножа и револверите зад гърба си. Корнър направи същото, но скърцайки със зъби. После и Шепард докуца и се настани до тях.

— Е, сега вече искам да знам какво всъщност означава този цирк? — попита Корнър с онова дръзко нахалство, което е последното средство за защита на един мерзавец.

— Веднага ще разберете — отвърнах аз, слизайки от коня. — Искам на всички ви да задам един въпрос. Вие тримата откраднахте в Уестън златото на Уотър, нали?

— И през ум не ни е минавало!

— Е, добре! Както искате! Аз не съм нито шериф, нито мен са ме обрали. Запазете каквото знаете за себе си. Но затова пък толкова по-наложително е да си поговоря с възрастния мистър Лахнер.

Старият, също както и Шарана, беше слязъл от коня си. Обърнах се към него:

— Мистър Лахнер, попаднали сте в лоши ръце. Как стана така, че сте се събрали с убийци и крадци?

— Убийци и крадци ли? — попита той. — Лъжете се, сър. Тези джентълмени са най-честните хора, които можете да намерите в Съединените щати.

— Аз ги познавам по-добре от вас. Без да броим другите им престъпления, тези трима изпечени бандити, които вие имате добрината да наричате джентълмени, са застреляли някой си Уели — тръгнал надолу по Плат със злато за двайсет хиляди долара и разбира се, са му взели нъгитсите. След това преследвали неговия спътник до Уестън и му откраднали половин центнер злато. Там обрали с взлом и един търговец, а същата участ сполетяла някакъв адвокат в Платсбърг. Преследвани от полицията, така че вече не могат да се мярнат в щатна Мисури, те са ви повели нагоре в планината, за да ви вземат парите.

Тримата обвинени започнаха шумно да протестират, но едно заплашително движение от страна на Винету ги накара набързо да млъкнат.

— Съветвам ви да ги зарежете — продължих аз. — Не бива да се занимавате с такива негодници.

— А вие присъствахте ли, когато са застреляли онзи човек в реката Плат? — попита ме старият.

— Не.

— Видяхте ли ги как извършват кражбите с взлом в Уестън и Платсбърг?

— Не.

— Бяхте ли с нас, когато сключих с тях сделката си?

— Не — отвърнах аз и този път. Не биваше да издавам всичко, каквото знаех, защото тогава щях сам напълно да се обезоръжа.

— В такъв случай ви е невъзможно да докажете вашите обвинения. Ако наистина сте Поразяващата ръка, то вие сте прочут уестман, но това съвсем не означава, че сте и известен търговец, от когото бих приел съвет. Тези трима господа са джентълмени и аз няма да скъсам деловите си отношения с тях. И изобщо от къде на къде си въобразявате, че тъкмо вие трябва да се заемете да оправяте моите дела?

— Аз съм приятел на вашия племенник Херман.

— Вие? Негов приятел?

Преди да успея да кажа нещо, Карпио отговори вместо мен. Той не сваляше поглед от мен, а лицето му често сменяше израза си. Личеше си, че в него се борят съмнението с надеждата. Когато чу последните ми думи, той силно извика:

— Сафо! Ти ли си наистина? Значи не съм се излъгал, а?

— Не, драги Карпио, не си. Аз съм твоят стар и верен съученик и спътник във ваканционните пътешествия.

Тогава той, олюлявайки се, се приближи до мен, прегърна ме и горчиво зарида така, сякаш сърцето му щеше да се пръсне.

Между хълцането и риданията му успях да доловя следната изречена на полувисок глас молба:

— Не ме изоставяй, Сафо, не ме изоставяй! Иначе ще загина. Чичо ми не може да ме понася, а пък другите дори искат да ме убият.

— Не бой се! — успокоих го аз. — Щом си при мен, ти си под надеждна закрила.

— Да, при теб, както на времето, когато ти ми беше единственият близък човек.

Изглежда, все пак старият долови някои от полувисоко изречените думи, защото веднага ме попита със злобен глас:

— Какво ви каза той? Какво имаше предвид с думите „искат да ме убият“?

— Нямаше предвид вас.

— Ами кого? Той е мой роднина. Аз съм му чичо и следователно имам право да се разпореждам какво да прави и какво не. Така че спокойно може да мине и без вашата „надеждна закрила“. Пуснете го!

— Мистър Лахнер, вие не сте ми чичо. Ще постъпя както си искам. Сега Херман е при мен и докато му харесва, ще остане там, където е.

— Охо! Я го дайте насам!

Той се опита да ни раздели, но аз му попречих, блъснах го назад и заявих:

— Вашият племенник е пълнолетен. Не можете да му заповядвате.

— Нито пък вие на мен! — гневно ми викна той,

— Тук, на това място мога, защото, както ви доказахме, ние сме господари на положението. Предупредих ви да се пазите от тримата си спътници, така че си изпълних дълга. Наистина ли ще продължите да пътувате с тях?

— Да. Както вече предполагам, сигурно вие сте онзи съученик, с когото моят племенник е предприел едно пътуване по Коледа-, нали?

— Да.

— И въпреки всичко сега сте Олд Шетърхенд? Слушайте, съдбата не е могла да направи друг по-голям гаф от този. Винаги съм смятал Олд Шетърхенд за славен човек, но вече си промених мнението. Който още като момче е бил толкова щур и лекомислен, по-късно е невъзможно от него да излезе мъж, чиито съвети да са ми полезни. Именно защото тъй клеветите тези господа, аз още повече ще държа на тях и на тяхното приятелство.

— Добре! Щом като толкова настоявате на своето, аз ще съм последният човек, който ще има нещо против. С вас повече си нямам никаква работа.

— Аз също, и то завинаги! Тръгвам си.

Той се отдръпна назад. Тогава проповедникът попита.

— Ами какво ще стане с нас? Естествено ще можем да си отидем с него, нали?

— Да, ще можете — отвърнах аз. — Вече казах, че не съм ваш съдия, а понеже не разполагам и с полицейски пълномощия, няма как да ви задържа.

— Тогава да се махаме!

Той понечи да стане. Аз го възпрях:

— Почакайте още малко. Не сме свършили съвсем. Вярно, че сега-засега нямам власт над вас, но щом проявите и най-малката враждебност към нас, в сила влизат законите на прерията и тогава ние ще бъдем и полиция, и съд, и изпълнители на присъдата. Тъй че внимавайте! Имахте възможност да ме опознаете в Уестън. И още нещо: младия мистър Лахнер няма да тръгне с вас. Той остава при нас и ще…

— Охо — възкликна чичото, — Той ще дойде с нас, пък ако ще старите ми юмруци да се запознаят дори и с Олд Шетърхенд…

— Я мълчете! — прекъснах го аз. — Казах ви, че ние сме господари на положението и нищо не се е променило!

— Тъй ли мислите? Тогава нека ви покажа кой е господарят тук!

Той се нахвърли срещу мен. Неприятно ми беше да се боричкам с толкова възрастен човек, но за да избегна някоя продължителна свада и за да си спестим време, аз го сграбчих с две ръце, вдигнах го и въпреки че като луд раздаваше наоколо си юмруци и риташе с крака, го занесох до близкия поток, хвърлих го в студената вода, след което няколко пъти потопих главата му в нея. После му позволих да изскочи на брега, откъдето ругаейки и проклинайки, той се втурна към коня си. Грабна поводите му, задърпа го подир себе си и ми подвикна:

— Продължавам по пътя си. Засега победените сме ние, но срещна ли още веднъж този негодник, за когото никой не знае как се е добрал до името Шетърхенд, ще си разчистя сметките с него. И тогава ще трябва да ми плати поне сто процента лихва.

За този кожодер споменатият висок лихвен процент бе нещо познато и съвсем обикновено. Но аз си казах, че не някаква омраза към мен го караше да остане верен на тези отявлени престъпници, не, а само голямото му скъперничество и алчност. В морално отношение той не стоеше кой знае колко по-високо от тях.

След като той се отдалечи, аз отново се обърнах към другите:

— На Винету, вожда на апачите, му бе нанесена двойна обида и това не бива да остава ненаказано. Но наказанието ще бъде леко и същевременно ще донесе полза на човека, когото сте измъчвали. По такъв начин ще изкупите една част от вината си към него. Младият мистър Лахнер няма хубав кон, а той не бива да язди лош кон, защото ще пътува с нас. Затова ще получи дорестия жребец на Корнър. А неговата кранта може да яхне който иска от вас. Тя е достатъчно добра за такива „джентълмени“.

Това решение накара Корнър да побеснее. Той ни обсипа с такива думи и изрази, които един образован и възпитан човек не е в състояние да повтори. Сатаната в него се прояви с пълна сила. Двамата му спътници се включиха в пороя от проклятия и ругатни, който бълваше по мой адрес,

— Нека моят брат Шарли я кара по-изкъсо! — подвикна ми Винету, който не можеше повече да слуша тези обиди и хули.

— Добре, да бъдем кратки — казах аз. — Ако мигновено не настъпи тишина, и вие ще полетите във водата, само че няма да се измъкнете тъй лесно!

— Хвърли ме в потока, подлецо, ако ти стиска! — изкрещя Корнър. — Разбира се, един скитник, откраднал сам нъгитсите в Уестън, който обаче после прехвърля вината върху други хора, не смята за позор да ми отмъкне и коня. Плюя на теб!

Той действително приведе в изпълнение последните си думи. Това вече бе прекалено за мен. Нахвърлих се върху него, за да го сграбча, и за мен бе цяло щастие, че го направих, защото в същия миг се чу изстрел, който иначе сигурно щеше да ме улучи, ако си бях останал на старото място. Естествено едва по-късно разбрахме това, като забелязахме, че куршумът беше одраскал врата на намиращия се зад мен кон на Егли. Ето че последва кратка, но изключително напрегната и вълнуваща сцена. Тримата негодници посегнаха към револверите зад гърба си. Бях притиснал Корнър здраво под мен, но въпреки всичко той успя да се докопа до оръжието си. Шепард и Егли насочиха дулата към мен. Успях с удар да избия револвера от ръката на Егли, а Рост дръпна и събори другия на земята. В първите секунди Винету се накани да се втурне подир стария Лахнер, защото той беше стрелял по мен от засада, но после апачът бързо се обърна и ни се притече на помощ. Той притисна Егли на земята и го обезвреди. Аз ударих Корнър по главата така, че той рухна на земята като пън. Шепард продължаваше да се боричка с Рост, И на него нанесох моя познат юмручен удар, и то със същия успех. Междувременно апачът се справи с Егли напълно, като му притисна гърлото така, че от липса на въздух негодникът загуби съзнание. Само след две минути и тримата бяха вързани.

Шарана стоеше и гледаше като насън. Не се помръдваше, но с разтреперан глас не преставаше да се вайка:

— Боже мой! Нима наистина е възможно да се случват такива неща? Мислех си, че стават само в кървавите романи!

— И в живота се случва съвсем същото, каквото току-що видя тук с очите си — казах му аз, — само че писателят на романи сигурно щеше да натръшка от нас осмината поне петима на тази хубава трева.

— Уф! — обади се Винету, като посочи с ръка нагоре по реката, където се виждаше да препуска бягащият Лахнер.

— Остави го! — казах аз. — Няма да се изплъзне от наказанието си. То ще го следва по петите.

— Видях го как се прицелва и стреля по вас, застанал ей зад онзи храст на брега — заяви Рост.

— Но не ме улучи. Последствията обаче ще го връхлетят с толкова голяма сигурност. Повтарям, оставете го да избяга:

Срещата ни с тези хора бе преминала по съвсем друг начин, отколкото си бяхме представяли. Бях искал само да спася Шарана, а по възможност и неговия чичо, но не и да започваме схватка. Въпреки всичко тя се беше състояла, и то за щастие без кръвопролитие. Разбира се, няколкото капки кръв от съвсем леката рана на коня не влизаха в сметката. Оставаше открит въпросът какво щяхме да предприемем. Хвърлих въпросителен поглед към Винету. Той безмълвно посочи оръжията на победените, а после и самите тях, при което тежко отпусна протегнатата си напред ръка с дланта надолу. Разбрах знака му и се обърнах към Рост и Карпио с думите:

— Тези тримата ще останат да лежат тук вързани. Чичо ти, Карпио, сигурно ще се върне и ще ги освободи. Ще вземем револверите им; но пушките и ножовете си могат да задържат.

— Защо да не вземем и тях — попита Рост.

— Защото така ще ги изправим пред гладна смърт. Няма да могат да си набавят месо. Ще разменим старата кранта срещу дорестия жребец и после тръгваме на път.

— Накъде? — попита Шарана, — Връщаме се у дома, нали?

— Какво наричаш у дома?

— И аз не знам. Ами ти къде живееш?

— Навсякъде и никъде.

— Нямаш ли постоянна работа? — Колко жалко! И защо?

— Защото не искам.

— Не искаш! — повтори той. — А аз клетникът, щях да съм доволен и от най-мизерната работа — Мислех си че си имаш някоя хубава служба и вчера тъкмо обяснявах на чичо си; че…

— … че си принуден да се скиташ тук из Дивия запад, докато аз в родината сигурно съм получил някоя много хубава служба — побързах да се намеся.

— Това… да, тъй казах. Но, Сафо, ти откъде го знаеш?

— От теб самия

— Как е възможно? Не те разбирам.

— Докато изговаряше тези думи, аз и Винету бяхме зад теб в храсталака! Подслушвахме ви.

— Но…. но, драги Сафо, та това е точно така, както са описани тези неща в индианските книги.

— И както още по-реално и осезаемо може да се преживее в самия Див запад. Затова ще си поговорим повече, когато имаме време.

— Значи си станал истински уестман?

— Да.

— Колко хубаво! Ами как ти хрумна безумно смелата мисъл да газиш тук до колене в кръвта на червенокожата раса? Ти беше иначе толкова добър и състрадателен човек.

— Нека първо те успокоя, че не газя до колене в кръвта на червенокожите. Напротив известен съм като приятел на индианците. Освен това ще отбележа, че уестманът е само част от мен. Имам и още няколко други професии.

— Слушай, ти си станал голяма загадка за мен! Изглежда си обгърнат от куп тайни.

— Може би е обратното — тайните не са около мен мен или по-скоро в джобовете ми. Например в десния джоб на ловната си дреха имам нещо, което е свързано с теб. Това познато ли ти е?

С тези думи му подадох намерените предишния ден в мъха шпори. Той ги огледа и каза:

— Да, познати са ми. Как попаднаха у теб?

— Намерих ги в гората съвсем близо до вашия бивак.

— Там ли? Значи все пак съм имал право.

— За какво!

… Ами като твърдях онова, което чичо ми не желаеше да повярва. Това са неговите шпори.

— Не са ли твоите?

— Все ще мога да различа моите шпори от чичовите. Моите ги бях свалил, защото хълбоците на коня ми са много чувствителни и все го гъделичкам. Дадох ги на чичо си, за да ги пази. Били са му добре дошли и ги е сложил на ботушите си, понеже беше загубил своите шпори.

— Драги Каприо, дали пак нещо не объркваш?

— Да обърквам ли? Но, моля те, как можеш да ми задаваш такъв въпрос? Нали ме познаваш от по-рано и сигурно знаеш, че подобни необясними неща са ми напълно чужди. Без никаква надменност мога да се похваля, че никога през целия си живот не съм допуснал каквото и да било объркване на едно с друго. При мен всичко си върви по своя правилен безпогрешен път. Може би дори съм прекалено логичен за този живот и затова все още доникъде не съм я докарал. Но за съжаление съдбата тъкмо мен е избрала непрекъснато да страдам от разсеяността на околните. Където и да отида, все ще се намери някой, който ще вземе да обърка нещо. Даже и ти не правиш изключение!

— Аз ли? — учудено попитах. — Спомняш ли си някой път така да съм се заблудил?

— И то как! И от това пострада моята чест, но на времето си замълчах и поех всичко върху себе си, само и само да не те обидя.

— Я ми разкажи!

— Спомняш ли си за нашето пренощуване във фалкенау при ханджията францел?

— Да.

— Тогава ти беше пушил силни пури и не беше ял нищо. Навярно към всичко това се прибави и макар и лекото опиване с вино. Накратко, вечерта ти не можа да хапнеш нищо и посред нощ те обзе такъв вълчи глад, че изяде един цял голям сладкиш. Така се натъпка и на сутринта ти беше толкова лошо на стомаха, че едва успяваше да се задържиш седнал в шейната. Естествено хората забелязаха липсата на сладкиша и тъй като е невъзможно човек с болен стомах да излапа такъв огромен сладкиш, подозрението падна върху мен и аз трябваше да го понеса с безмълвна преданост. Сега убеден ли си, драги Сафо, как стоят нещата?

Клети, клети Карпио! Значи чак дотам беше стигнал вече! Трябваше да положа големи усилия да забия поглед в земята като човек, който осъзнава вината си. След малко отговорих:

— Да, за съжаление гладът ми беше неописуемо голям. И до ден-днешен съм ти благодарен за твоята тогавашна саможертва.

— Не споменавай за благодарност! Направих го с радост… Какво ще прави този джентълмен? Защо бърка в кобурите ми?

Рост се канеше да прехвърли нещата на Карпио от досегашните му кобури в кобурите на седлото на дорестия жребец. Обясних го на Карпио.

— Сам ще го направя — рече той. — Не обичам други хора да ми пипат нещата. Така само причиняват бъркотия и безредие.

Той се отправи към крантата, за да се заеме сам с прехвърлянето на вещите. Винету провери ремъците на тримата мъже, които бяха вече дошли в съзнание, но предпочитаха да се преструват, че са все още в несвяст. Вдигнах револверите от земята, за да ги разпределя помежду ни. Точно тогава чух някакво възклицание от Карпио. Когато се обърнах към него, видях, че поклащайки глава, държи в ръцете си някаква лула с формата на калюмет. Щом забеляза, че го наблюдавам, той се приближи до мен и поясни:

— Ето ти веднага едно такова доказателство. Това е лулата на чичо ми. Какво ли търси в моя кобур?

— Сигурен ли си, че не е твоя?

— Моя ли? Слушай, скъпи приятелю! Ти трябва по-добре да си упражняваш паметта! От нея просто отпадат спомени, които на мен ще ми останат верни за цял живот. Когато ти на времето пуши толкова силни пури и пи здравата, твоето окаяно състояние ми направи такова съкрушително впечатление, така ме изплаши, че реших никога да не пуша и да гледам на всички спиртни напитки само като на лекарства. И удържах на думата си. Никога не съм пушил. Следователно тази лула не може да е моя, но въпреки всичко тя е в моя кобур.

— Кой ли я е сложил там?

— Моят роднина. Той пуши вчера, докато седяхме край огъня. После ми подаде лулата и ми нареди да я пъхна в кобура на седлото му, което сторих начаса.

— Но ето че е в твоя кобур.

— Съвсем естествено, понеже чичо ми е толкова объркана глава! После той е взел своето седло за моето и си е помислил, че аз съм се объркал. За да поправи тази мнима грешка, е извадил лулата от единия кобур и я е сложил в другия. Е, скоро ще забележи липсата й. В каква посока ще яздим?

— Ако е възможно, вероятно ще се отправим към мястото, където Медисин Боу Ривър се влива в Норд Плат Ривър, и там ще е крайната цел на пътуването ни Веднага тръгваме на път.

Имаш ли някакво желание?

— На първо време само едно — не ме изоставяй в ужасното положение, в което се намирам! Бъди пак предишният мил и верен приятел, какъвто ми беше в онези юношески години.

— В това отношение няма защо да се безпокоиш, Карпио. При нас си в пълна безопасност. Само те моля в бъдеще, каквото и да става, да се съобразяваш с Винету и мен.

— О, що се отнася до това, сам ще видиш, че умея да се държа мъжки. Прочел съм всички възможни индиански книги и от тях съм почерпил толкова много знания, че спокойно мога да се меря с най-добрите уестмани.

Ако ми го беше казал някой друг, щях да му се изсмея. Но Шарана ме гледаше право в очите с такъв детски доверчив и наивен поглед и изобщо така бе застанал пред мен като живо олицетворение на пълната безпомощност, че успях да кажа само следното:

— Драги Карпио, и аз съм прочел поне също толкова дебели „тухли“, ала от тях нищо не съм научил!

— Е, да, ама това си ти! Винаги си се занимавал все с твоите многобройни чужди езици и никога не си обичал подобни увлекателни книги. Пропилявал си свободното си време и последните пфениги, за да се научиш да яздиш, да стреляш, да се фехтуваш, да се бориш, да играеш гимнастика и да плуваш, докато аз използвах всеки свободен час именно за споменатите книги и ти скоро ще имаш възможност да се убедиш, че четенето им тъкмо сега ще ми донесе голяма полза. От всичките твои упражнения ме привличаше единствено плуването и сигурно ще си спомниш, че те превъзхождах в гмуркането.

Естествено той не подозираше, че именно умението му добре да се гмурка, за което по някакъв начин беше узнал Корнър, бе една от причините негодниците да го помъкнат към Гоки Маунтънс заедно с неговия роднина. Вярно, можех да им го кажа, но при неговата ненадеждност сметнах, че ще е по-добре да си замълча. И изобщо, реших да го оставя в пълно неведение относно опасността, към която, нищо неподозиращ, се беше отправил. Защо ми трябваше да го тревожа, щом като, както се надявах, тя беше вече преминала?

Пленниците се държаха тихо и кротко. Но когато започнахме да се приготвяме за път и Карпио възседна дорестия жребец, Корнър показа, че не е вече в безсъзнание. Той изригна поток от ругатни и накрая заплашително извика подир нас.

— Пожелавам ви много щастие с Олд Джъмбъл! Не си мислете, че няма пак да се видим! Но тогава ще си разчистим сметките! И ще си взема коня!

Следвахме течението на реката около четвърт час и изведнъж съзряхме стария Лахнер, който се беше спрял настрани, малко по-далеч от брега. Внимателно се оглеждаше назад. Щом видя, че нямаме намерение да се занимаваме с него, той смуши коня си и го насочи към мястото, където лежаха неговите спътници. Съвсем естествено беше да ги развърже и да започнат да ни преследват. Но това никак не ни тревожеше.

Рок Крийк се влива в Медисин Боу Ривър, която до устието си, където се сливаше с Норд Плат, щеше да ни служи като водач, защото въпреки многобройните си завои, речната долина все пак предлага път, по който може да се напредва по-бързо отколкото ако се тръгне направо през стръмни планини и непроходими гори. Но за наше съжаление скоро бяхме принудени да разберем, че и до вечерта нямаше да достигнем устието на тази река. Дорестия жребец създаваше много главоболия на Шарана, той бе твърде темпераментен за него, а и след като накарахме Рост да смени своя кон с неговия, положението не се подобри кой знае колко много.

Винету не бе казал нищо за решението ми да вземем с нас тъй неочаквано срещнатия мой приятел от юношеските години. Но постоянното ни спиране ту тук, ту там сигурно беше вече ядосало вожда и понеже от тактичност към мен и в този случай не възрази с нито една дума, аз не можех да постъпя иначе, освен да се опитам да събудя у него дълбоко съчувствие към Карпио, и то в такава степен, че великодушно да отминава неговите недостатъци, И така, разказах му за нашето младежко приятелство и му описах някогашния си другар и спътник с онова най-искрено и сърдечно съчувствие, което той наистина заслужаваше. Когато свърших, Винету остана известно време дълбоко замислен. а после каза:

— Уф! Не само духът на твоя приятел е болен, болно е и неговото тяло. Ние ще го предпазим от смъртта в ледените води на файндинг-хоула, но въпреки всичко той няма да види отново нито родината на своите прадеди, нито зелените прерии на Канзас. Снегът на Запада ще покрие мястото, където милостивата земя ще го приеме в прегръдките си. Нека моят брат Шарли бъде към него мил и снизходителен. Когато слънцето залязва, небето се покрива с одежди от злато и сребро. Нека чрез скритото състрадание на сърцата ни и кончината на твоя клет приятел бъде също така озарена и облекчена. Хау!

Изречените от Винету мисли ми бяха минали през главата още в първите мигове на срещата ми с Карпио, в чийто страдалчески вид видях оставен знака на съдбата му. Телесно той бе преуморен по толкова безотговорен начин, че можеше да бъде спасен само ако се пазеше и щадеше възможно повече. Той имаше нужда от продължителна почивка, каквато ние за съжаление не можехме да му осигурим. Но духовното му и душевно изтощение беше още по-голямо и от физическото. Изцяло беше изгубил силата на каквито и да било вътрешни импулси, така че човек не можеше да си представи по-послушен и по-безволев инструмент в ръцете на Корнър и неговите другари, тъй удобен за целите им! Беше ми безкрайно болно за него, но не можех да съм на друго мнение, освен на мнението на Винету; а именно, че при дадените обстоятелства нямаше да ни се удаде да предотвратим окончателното му физическо и душевно рухване. Заради тъй необходимото му спокойствие би трябвало да го оставим още тук на грижите на добри хора или пък да го отведем до източните щати, ала понеже нито едното, нито другото бе възможно, оставаше ни убеждението, че „милостивата земя на Дивия запад ще го приеме в прегръдките си“, както Винету се беше изразил толкова поетично, или с други, недотам красиви думи, че щяхме да сме принудени да го погребем някъде тук по височините на Скалистите планини. Разбира се, не беше необходимо тепърва вождът да ми напомня да съм снизходителен към моя клет Карпио.

Естествено аз бях обяснил на някогашния си съученик кой е Рост и с какви цели е предприел това пътуване. Но нито личността, нито намеренията на новия му познат бяха в състояние да изтръгнат Шарана от безразличието му. Той яздеше безучастно до него, без да се опитва да започне някакъв разговор. Към Винету изобщо не смееше да се обърне, тъй че аз бях единственият, който от време на време успяваше да го извади от неговата самовглъбеност. При един от тези редки случаи се осведомих за някои наши общи познати от онези години. Със своя безразличен тон той ми отговори:

— От доста време те не ме интересуват вече. След като ти се изгуби, никой друг не ми обръщаше внимание, а при това положение нямах никакво намерение да моля някого за снизхождението да общува с мен.

— А не знаеш ли как е моят стар кантор, който ми даваше уроци по музика и пеене?

— Струва ми се, веднъж чух, че бил още жив.

— Ами Крюгер, на когото трябва да благодаря, че канторът даде нескопосания ми мотет за печат?

— Слушай, за него мога подробно да ти разкажа, защото по-късно веднъж си поговорихме. Представи си само, беше станал клоун и се беше оженил за сестрата на един музикант от цирка.

— Хмм! Може би искаш да кажеш, че той е бил цирков музикант, и се е оженил за сестрата на някой клоун, а?

— Не! Не ме обиждай! Съвсем не искам да кажа нещо друго, освен онова, което вече казах, а и ти трябва да знаеш много добре, че веднъж завинаги е изключено да изпадна в подобно заблуждение. И така, не ме разпитвай за хора, с които не желая да имам нищо общо!

— Добре! Да поговорим тогава за теб!

— Не мога да ти разкажа кой знае колко радостни неща. Сигурно някой зъл дух внуши на баща ми, че на всяка цена трябва да стана учител, макар че ми липсваха всички качества, необходими за тази професия. Искаше ми се да стана мебелист резбар или майстор на изкусно изработени ключалки и брави и ако ми бяха позволили, навярно сега щях да съм съвсем друг човек. Още от малко дете най-голямо удоволствие ми доставяше да изрязвам и да дялкам, а че притежавах сръчност за подобни работи, може да ти докаже онази изработена от мен секретна брава, която бях взел със себе си по време на нашето коледно пътешествие. След като ти не беше вече край мен, ученето ми стана двойно по-трудно. Изобщо не напредвах и накрая останах да повтарям класа. Често със сълзи на очи молех баща си да сложи край на тези мъчения, но той настояваше на волята си, докато най-сетне възраженията и укорите на моите учители го принудиха да ме прибере от семинара. Но и тогава не позволяваше да се продума за изучаването на занаят. Реши да ме изпрати на някаква служба в администрацията и така се озовах като младши писар в градската управа, където се задържах едва два месеца, и то заради необяснимата разсеяност на моите началници. После ме тикнаха в канцеларията на един адвокат, където от ранни зори до късна вечер трябваше да преписвам какво ли не, тъй че това убийствено еднообразие сигурно щеше да ме подлуди, ако нямах толкова съсредоточен и спокоен характер. За нещастие началникът, който изобщо беше много ненадежден човек, веднъж беше объркал номерата и надписите на две важни преписки, ала прехвърли вината върху мен и взеха, че ме уволниха. После пак като писар попаднах на гарата, по-късно работих при един търговец, при един майстор строител, бях в книжарница, както и в шоколадена фабрика — накратко, един ме пращаше да си вървя у дома, друг ме приемаше на работа, докато най-сетне неизбежните последици настъпиха — никъде не можех да се задържа. Тогава баща ми се отказа от мен. Опитах всякаква работа, за която не се иска никакво образование, когато си кръгла нула, и най-накрая стигнах до продавач на вестници. Като такъв доста време влачих жалко съществование, макар че естествено туй не е никаква поне малко от малко приятна професия, щом ти се налага непрекъснато да се разправяш с хора, които все забравят кой вестник, кое списание или книга са получили.

— Ами богатият ти роднина в Америка? — попитах аз, след като той направи кратка пауза. — Не му ли писа?

— О, писах му! Дълго писмата ми оставаха без отговор, докато най-сетне веднъж баща ми се обърна към него за пари и тогава той му изпрати двеста долара, а на мен сумата, с която можех да пътувам до Питсбърг, където живееше на времето. Прехвърлих се през океана и той ме взе на работа като писар само срещу жилище и храна. Не получавах никаква заплата. Малкото английски, който бях научил отпреди и все още не бях забравил, ми беше от голяма полза. Каквото не разбирах, той ми го обясняваше, Беше много богат, но изглежда, нямаше милиони. Лека-полека проумях как стоят нещата. Назначаването ми на работа при него не беше никакво Ел Дорадо.

— Всъщност той с какво се занимаваше или се занимава? Що за сделки върти?

— И аз самият не съм съвсем наясно, Сигурно са някакви парични сделки. Често дълго време нямах никаква работа, но пък после имаше и много неща за писане, чието съдържание и цел не ми бяха понятни. След туй трябваше внезапно да напуснем Питсбърг и се преместихме в Сейнт Луис, където живеем повече от два месеца. Преди известно време при нас се появи първо Шепард, а после дойде и Корнър. Започнаха се тайни преговори и накрая чичо, който всъщност ми е само далечен братовчед, ми каза, че ще пътуваме на запад, за да вземем огромно количество злато.

— Ти прояви ли готовност веднага да тръгнеш с тях?

— - Защо не? Не мога да понасям нито Корнър, нито Шепард, но тъкмо от злато имам нужда, а ми обещаха, че моят дял ще е равен на цяло състояние. Е сега наистина не вярвам много на тази работа — Вярно, не мога да твърдя нищо със сигурност, но по пътя се отнасяха с мен като с куче и този ужасен живот ми омръзна толкова, че изобщо ми е невъзможно да ти го опиша. Колко често съм изпитвал желание да падна от коня и да умра на място! Знаеш ли, когато си спомня за моите юношески години, ми се струва, сякаш съм вперил поглед в някой дъждовен мрачен ден. Не виждам нищо весело и светло, нищо освен един-единствен човек, за когото мога да си мисля с голямо удоволствие и радост, защото той нито ми е причинил страдания, нито съм чувал от него упреци. И това е моят добър Сафо, който положи такива усилия, без да успее да направи нещо от мен. Ето че сега пак сме заедно и ти можеш да си представиш какво означава това за мен. Не питам дали ще можеш да ми помогнеш, но знам, че избавлението ми започна в онзи миг, когато днес ме взе под закрилата си. Спаси ме, Сафо, спаси ме! Самият аз не съм в състояние да ти помогна, защото съм толкова слаб, а и какво ли знам. Принуден съм да се уловя за теб тъй, както детето се държи за полите на майка си. Нека пак бъдем млади и заедно се скитаме из планините!

Той се разплака и ми протегна ръка. Аз я стиснах, дълбоко развълнуван, и се опитах с няколко бодри думи да му вдъхна кураж:

— Да, да се скитаме из планините! Та ние сме вече сред тях! А да знаеш какъв е курсът на гулдена днес?

— Никакъв, защото аз съм гулден, за който хората не дават нито пфениг. Ако не успееш да оправиш моя курс, с мен завинаги е свършено.

Той наведе глава и отново изпадна в предишната си пълна безучастност.

Нямаше как да не си помисля пак: клети, клети Карпио! По време на неговата дълга реч изглеждаше, сякаш в него все още има малко енергия… но само така изглеждаше! Думите му бяха беззвучни, а очите му останаха безжизнени. Животът му бе представлявал непрекъснат низ от мъки и страдания, непрекъснато падане надолу, от един неуспех към друг. А някога тъй прочутите три фишека — Ел Дорадо, милионер, единствен наследник — също не му бяха донесли нищо добро. Той несъзнателно бе станал безволев инструмент в ръцете на своя безскрупулен роднина и дори трябваше да се смята за щастливец, че след като този човек е бил принуден да напусне Питсбърг, просто не го е зарязал там, а го е взел със себе си, макар и само за да продължи да извлича изгода от неговата безобидност и незнание.

— Уф!

Това внезапно възклицание на Винету ме изтръгна от мислите ми. Ние яздехме покрай простряла се доста надълго тясна ивица гора. Между дърветата й неочаквано се бе появил един индианец и беше останал там неподвижно изправен, впил поглед в нас, но без да каже нито дума.

— Те-е! — възкликнах аз учудено, веднага щом го съзрях.

— Те-е поздравява Винету, прочутия вожд на апачите, и Поразяващата ръка, непобедимия воин на бледоликите — каза червенокожият, след като почтително изчака първо някой от нас да го заговори. Те-е бе един от най-смелите шошони. Името му означава „елен“. Беше го получил заради изключителната си бързина и от само себе си се разбираше, че неочакваното му появяване на това място бе за нас истинско събитие. Само много важни причини можеха да са го довели чак до тук, причини, които сигурно бяха във връзка със заплашителните враждебни действия между шошоните и враните. Съвсем очевидно той бе изпратен като съгледвач.

Ние спряхме. Винету му хвърли изпитателен поглед, който после се плъзна по края на гората и над започващата от нея прерия, и най-сетне го попита:

— Моят червенокож брат е изпратен като съгледвач от храбрия вожд на шошоните Ават Ния (Голямо, велико име. Б. нем. изд.), за да разузнае какви са намеренията на враждебно настроените врани, нали?

— Винету отгатна истината — отговори червенокожият воин. — Яконпи Топа, вождът на кикатсите, има намерение да започне война срещу нас. Изпратил е свои хора при други племена на враните като ауахауейси и алакауийси, за да му се притекат на помощ, и освен това към него се канят да се присъединят воините на кървавите индианци от голямото племе на чернокраките. Значи четири племена ще се изправят срещу нас. Ето защо Ават Ния изпрати четирима съгледвачи — по един за всяко племе. Аз съм тръгнал да търся кървавите индианци.

— Вожд на тези червенокожи е Пете-е (Бойния орел. Б. нем. изд.), един неприятел на Винету и Поразяващата ръка. Ние идваме да дадем съвет на воините на шошоните. Моят брат имаше ли късмет по време на своето разузнаване?

— Великият Маниту беше изострил моя слух и моето зрение и успях да остана незабелязан. Видях и чух всичко каквото исках да знам.

— Нека Те-е ни разкаже какво е научил!

— Винету и Поразяващата ръка са приятели на шошоните. Затова мога да им съобщя какво разкрих. Пете-е, вождът на кървавите индианци, е тръгнал от Елк Крийк заедно с десет пъти по десет воини, за да се присъедини към враните.

— В каква посока се движи?

— Ако не промени пътя си, ще се появи при устието на Медисин Боу Ривър, където вождът на апачите трябва да е много предпазлив, за да не бъде забелязан от воините му. Аз минах малко по-надясно, та Пете-е да не може да открие следите ми. По-надолу от Планината на семинолите ще преплувам Плат.

— Моят брат е скрил коня си тук в гората, нали?

— Да. Забелязах, че се появиха трима ездачи и понеже исках да разбера кои са, навлязох с коня си в гъсталака, вързах го там и се скрих зад първите дървета. Когато се приближихте, аз ви познах. Радостта ми бе голяма и излязох от гората, за да ме видите. Нашите прочути братя ще отидат ли при вожда ни Ават Ния?

— Да, искаме да го посетим. Къде е той?

— Той ще чака завръщането на четиримата съгледвачи от тази страна на Гро Вантър Маунтънс, там, където Серният поток се влива в Хоубак Ривър.

— А знае ли моят брат къде ще се съберат трите племена на враните?

— Не. Но преди да напусна бивака ни, нашите хора предполагаха, че вероятно това ще стане отвъд Южния проход в местността или на Пасифик Крийк, или на Мортън Крийк.

— В такъв случай между двата вражески лагера ще има цели три дни път и тъй като сме тръгнали към Фримонт Пийк, оттам ще имаме до вас само един ден езда. Моят червенокож брат ще спира ли нейде по пътя си?

— Не. Ще яздя до Ават Ния без никаква почивка.

— Тогава моля моят брат да каже на нашия храбър приятел, че ни е срещнал тук и че сме поели към фримонт Пийк, но може би ще отложим това пътуване, за да се видим с него. Ако до пет дни не се появим, значи или сме били задържани от неприятелите ни, или пък се намираме край Стихи Крийк, където ще се позабавим, понеже искаме да предотвратим едно злодеяние. Ако се натъкнем на враните или на кървавите индианци, във всички случаи ще действаме като приятели на шошоните, а после ще ви посетим. Не дойдем ли, това ще означава, че сме изпаднали в беда, и нека тогава Ават Ния ни потърси при враговете ни или да дойде до Стихи Крийк, за да ни помогне. Моят брат Те-е запомни ли думите ми?

— Никога не мога да забравя онова, което е казал Винету, великият вожд на апачите. Когато предавам разговора ни на нашия вожд, от думите на Винету няма да липсва нито една.

Той се върна обратно в гората, но само след някоя и друга минута се появи отново, яхнал коня си, поздрави почтително и се отдалечи в галоп.

За нас срещата с този съгледвач бе от голяма полза, защото, първо, от него узнахме къде да търсим шошоните и че враждебно настроените кървави индианци се намират зад нас, и второ, съобразителният Винету използва този случай, за да ни осигури помощта на индианците змии, в случай че ни връхлети някоя опасност.

След като съгледвачът си тръгна, ние продължихме пътя си и когато започна да се смрачава, стигнахме до мястото, където Токоав-Па (Поток на месото. Б. нем. изд.) се влива в Медисин Боу Ривър. Там обикновено индианците юта сушат месото на убития дивеч. Из западните предели на прерията Ларами, откъдето този приток е получил името си Поток на месото. Думата Токоав-Па е от езика на индианците юта.

Вече беше време да се разположим на лагер. Ако кървавите индианци не променяха споменатата посока, в която пътуваха, този ден от тяхна страна не ни заплашваше опасност. Но ако я бяха променили, те щяха да се натъкнат на следите, оставени от Корнър, или дори можеха да се срещнат с него и спътниците му, а в такъв случай щяха да научат от тях, че сме нейде наблизо по бреговете на Медисин Боу Ривър. На Винету и на мен те гледаха като на неприятели, защото веднъж преди години бяхме принудени да браним кожата си от неколцина техни воини, и затова можехме да сме сигурни, че веднага щяха да се лепнат като хрътки по петите ни и щяха да ни преследват докрай. Ето защо ние не останахме на отсамната страна на Потока на месото, а се прехвърлихме на другия му бряг, където намерихме подходящо място за бивак. Оттам не беше възможно да наблюдаваме източния бряг, от който бяхме дошли, но поне щяхме да чуем шума от евентуално появилия се там конен отряд. Брегът на потока беше опасан от почти непроходими храсталаци, зад които на една поляна с формата на полукръг спънахме конете, а самите ние легнахме на тревата. Предпазливостта ни забраняваше да палим огън, макар че в това напреднало годишно време нощите бяха вече твърде студени. Шарана беше толкова изморен, че щом се нахранихме, веднага заспа.

Ние останахме още около два часа будни, но после трябваше вече да помислим за тъй необходимата ни почивка. Тъй като все още не можеше да се очаква някаква опасност, Рост щеше пръв да застане на пост и после щеше да спи през цялата нощ, която щяхме да си поделим двамата с Винету. И така аз и вождът на апачите се увихме в одеялата си и бързо заспахме.

След Рост идваше моят ред. Когато ме събуди, той ми каза, че не е доловил никакъв подозрителен шум. Но аз реших да не се осланям на това уверение и грижливо претърсих всичко, обикаляйки край бивака, ала за съжаление обърнах внимание само на най-близката околност.

Понеже беше студено, не седнах на земята, а започнах да се разхождам нагоре-надолу в меката трева. Може би измина около половин час, когато дочух някакви гласове, долитащи откъм отвъдния бряг. Събудих Винету. Ослушахме се. Явно беше индиански говор, ала не успяхме да разберем за кой диалект ставаше въпрос. На всяка цена трябваше да се прехвърлим отвъд, за да се промъкнем до червенокожите. Не беше изключена възможността да са и приятелски настроените към нас шошони. Но ако си имахме работа с кървавите индианци, бяхме принудени незабавно да се махнем оттук.

Тъй като при този студ не бе никак приятно да нагазим във водата до под мишниците, решихме да преминем потока на коне. За тази цел трябваше да потърсим някое удобно място доста по-нагоре срещу течението, за да не би отсреща да чуят шума от газенето на жребците ни във водата. Събудихме Рост и Карпио, втълпихме им в главите да кротуват и в никой случай да не се отдалечават от бивака, а после тихо поведохме конете за юздите, за да ги възседнем по-далеч, където нямаше да има опасност да ни чуят или забележат. След това яздихме още малко нататък и едва тогава ги накарахме да навлязат в потока и успешно се прехвърлихме на отвъдния бряг. Там вързахме животните за един храст и се запромъквахме близо до крайбрежния гъсталак в обратна посока, надолу по течението на потока. Тук трябва да отбележа, че не бяхме взели пушките си.

За наше нещастие бе толкова тъмно, че не беше възможно да виждаме стъпките от собствените си крака, иначе по многобройните налични отпечатъци непременно щяхме да забележим, че бивакът ни е вече открит.

След като се приближихме достатъчно, за да можем да разбираме разговарящите на висок глас червенокожи, спряхме и наострихме слух. Само трима или четирима водеха този разговор. Силните им гласове ни убедиха, че се чувстват в пълна безопасност. Мислеха си, че са съвсем сами край Потока на месото. Поне такова беше нашето предположение, но за съжаление това бе заблуждение, което щеше да ни струва скъпо. Именно този шумен разговор е имал за цел да приспи бдителността ни.

Легнахме на земята и пропълзяхме още по-близо. Разбирахме всяка дума, но изобщо не ни стана ясно от кое племе бяха тези хора, понеже те говореха едно през друго на всички възможни диалекти. Това обстоятелство най-сетне събуди у нас определени подозрения. Ако с тази езикова каша индианците се стремяха да прикрият племенната си принадлежност, те несъмнено предполагаха, че ще бъдат подслушвани. И ако това наистина бе така, значи знаеха за присъствието ни. Следователно трябваше да сме двойно по-предпазливи. Тъкмо се канех да споделя с Винету мислите си, когато той ме побутна и ми прошепна:

— В опасност сме. Нека моят брат Шарли незабавно се върне при спътниците ни, за да ги закриля, докато дойда и аз. Винету ще се крие тук около тези хитри мъже, докато разбере кои са и защо се преструват.

Поех обратно към нашите животни. Трябваше да оставя Илчи да чака Винету. Развързах моя Хататитла, метнах се на седлото и прекосих потока. На отсрещния бряг смуших коня да се спусне още малко надолу покрай водата, после пак слязох от него, за да го заведа безшумно до мястото, където преди това беше стоял спънат. Другите два коня спокойно пасяха наблизо, а Рост и Карпио си седяха на местата. Абсолютно по нищо не можеше да се предположи, че в този момент над главите ни е надвиснала някаква опасност.

— Случи ли се нещо? — попитах ги аз.

— Не, не — отговориха и двамата.

— И не чухте никакъв подозрителен шум?

— Не — отвърна Рост. А Карпио добави:

— Ела, седни при мен! Имам да ти съобщавам нещо.

— Какво?

— Нещо, което ще те зарадва. Само ела!

— Добре! Но преди това трябва да ви кажа, че тази местност не е толкова безопасна, както си мислехме. Говорете съвсем тихо! И така, какво имаш да ми съобщаваш, драги Карпио?

С тези думи аз седнах до него. Обаче едва се бях настанил и получих такъв удар по главата, че се проснах по гръб.

— Ши мотар хо тли! — успях само да извикам пронизително и изгубих съзнание.

На езика на апачите тези думи означават приблизително „Смъртта ми наближава!“, а това бе уговореният между мен и Винету вик, в случай че някой от нас изпадне в смъртна опасност. Той сигурно го беше чул и твърде вероятно на този зов за помощ трябваше да благодари, че не бе заловен и той.

Когато дойдох на себе си, въпреки тъмнината около мен различих куп хора. Неколцина от тях се бяха заловили да запалят огън. Почувствах, че ръцете и краката ми са вързани.

Скоро огънят се разгоря и на светлината му забелязах, че лежа между Шарана и Рост, които също бяха вързани. Намирахме се в самия край на храсталака. Пред нас в полукръг седяха индианци, а малко встрани имаше и други пленници, също бели, само че не беше възможно да различа лицата им. В тревата до Карпио съзрях моя Мечкоубиец, карабината „Хенри“, както и Сребърната пушка на Винету. Изглежда, все още никой не беше обърнал внимание на тези оръжия. Апачът не бе пленен, но карабината му не беше у него. Тъкмо си мислех колко жалко е това…

— Уф, Уф, Уф! — разнесе се от устата на всички индианци. Те наскачаха и понечиха да се намесят, ала все пак закъсняха. Моят несравним Винету се беше промъкнал до бивака им и с безумно смел скок се озова вътре в образувания от тях полукръг. Да грабне трите пушки и да се измъкне между червенокожите, това бе за него работа само за няколко секунди. Всичко живо закрещя и се затича подир него, ала никой не успя да го догони. Той беше довел коня си съвсем наблизо, веднага се метна на него и надавайки бойния вик на апачите, полетя в галоп на запад през прерията.

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Коледа (3)

Метаданни

Данни

Коледа

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаОлд Джъмбъл

Карл Май
Коледа (3)

Трета глава
Олд Джъмбъл