Карл Май
От Багдад до Стамбул (8)

Осма глава
В Едирне

След Константинопол Адрианопол, наричан от турците Едирне, е най-значителният град на Османската империя. Тук е било седалището на султаните от Мурад Първи до Мохамед Втори, който завладява през 1453 г. Константинопол и премества резиденцията си там. Но и по-късно много от султаните, особено Мохамед Четвърти, са обичали да идват тук за развлечение.

Сред четирийсетте джамии на града най-известна е „Селимие“, построена от Селим Втори. Тя е по-голяма от „Ая София“ в Константинопол и дължи появата си на известния архитект на джамии Синан. Като оазис в пустинята се издига тя сред купищата мизерни дървени къщи, чиито пъстри стени и зидове буквално изплуват от дълбоката кал и мръсотия на улиците. Величествената сводеста постройка се подпира отвътре на осем гигантски стълба, а отвън е украсена с четири красиви, елегантни минарета, всяко от които има по три балкона за мюезините. Вътре се виждат два реда галерии, изградени от скъп мрамор и осветявани от 250 прозореца. По време на рамазана тук горят 12000 лампи.

Идвахме откъм Кърклисе и отдавна виждахме пред нас блясъка на стройните минарета на „Селимие“. Отдалеч Адрианопол представляваше великолепна гледка, щом обаче стигнахме до него и навлязохме из улиците му, и той, както и другите градове на Ориента, отблизо губеше красотата си и очакванията за видяното отдалеч не се сбъдваха.

Хулам, когото щяхме да търсим, живееше близо до „Уч Шерифели“, джамията на Мурад Първи, покрай чийто великолепен, покрит с мрамор преден двор минахме. Двайсет и четирите купола, опрени върху седемдесет колони, бяха изградени със съкровището на йоанитите, заграбено при завладяването на Смирна. Навлязохме в една много оживена улица и спряхме пред многоетажна сграда, в която се влизаше през една порта, но в момента беше затворена. Оглеждахме обърнатия към улицата зид на къщата, която трябваше да ни подслони.

[# Турското име на Лозенград. — Бел. пр.]

В портата, на височината на един човешки ръст, имаше дупка, където след почукването на Исла се появи една брадата физиономия.

— Можеш ли да ме познаеш, Малхем? — попита младият константинополец. — Отвори ни!

— Машаллах, Господ прави чудеса! — чу се отвътре.

— Наистина ли си ти, господарю! Бързо влизай!

Портата се отвори и по нещо като тунел влязохме в двора, обграден от вътрешните галерии на къщата. Всичко наоколо говореше за необикновено богатство. Броят на тичащите насам-натам слуги навеждаше на същата мисъл.

— Къде е господарят? — попита Исла един мъж, който го поздрави много почтително и както по-късно узнах, беше управителят на къщата. Заведоха ни в едно помещение с размерите на малка зала. Предната страна представляваше открита, носена от колони веранда, а стените на трите останали страни бяха с позлата на син фон, украсени със стихове от Корана.

Въпреки че дрехите ни бяха много прашни от пътуването, седнахме върху тапицирания със зелено кадифе диван и на всеки от нас бе поднесен по един чибук и чашка с кафе, които вместо в чиниики бяха поставени в сребърни пиростии., Всичко това създаваше впечатление за невероятен лукс, от което отново можеха да се правят изводи за богатството на собственика им.

Едва бяхме опитали кафето, когато Арафак и Исла се появиха с домакина. Той беше с изключително достолепна и внушителна фигура, с брада, чиято дължина и гъстота можеха да се сравнят само с тази на Мохамед Емин. Впечатлението, което правеше, неволно караше човек да стане дори и когато обичаят не го изисква. Станахме.

— Селям алейкюм! — поздрави той и вдигна ръце за благословия. — Бъдете добре дошли в дома ми и се чувствайте в него като в свой собствен!

Той тръгна от един към друг, за да подаде на всеки ръка, а после седна при нас с двамата си роднини. И на тях донесоха лули и кафе, после по даден от него знак слугите се оттеглиха. След това му бяхме представени от Исла. Погледът му се задържа доста дълго върху мен и той отново ми подаде ръка, която задържа в продължение на минута.

— Сигурно още не знаеш, че аз вече те познавам, ефенди — каза той. — Исла много ми е разказвал за теб. Той те обича, а така ти завладя и моето сърце, въпреки че още не се бяхме виждали.

— Господарю, от думите ти на душата ми става леко — отговорих аз. — Не се намираме в пустинята или по пасищата на някой бедуински народ, затова не винаги е сигурно, че човек може да бъде посрещнат с добре дошъл.

— Да, най-хубавите обичаи на нашите предци от година на година все повече се изгубват; те изчезват от градовете и с печал се връщат към пустинята. Тя е родината на нуждата от помощ за бедните и тъкмо там Аллах посажда да расте палмата на братската любов. В големия град чужденецът се чувства много по-изоставен, отколкото в Сахара, където няма покрив, който да скрива погледа му към небето на Аллах. Както разбрах, ти си бил в Сахара; смяташ ли, че казвам истината?

— Аллах е навсякъде, щом човекът носи вярата си в него в сърцето си. Той живее в градовете и гледа към Хамада, бди над водите й шумоли в тъмнината на вековната гора; твори в недрата на земята и във високите небесни простори; той направлява блещукащите звезди и греещите слънца; чуваш го във вика на радост и в стенанието на болката; очите му сияят в сълзите на радост и проблясват в капките, с които страданието облива лицето. Бях в градове, където живеят милиони хора, бях и в пустинята, далеч от всякакви къщи, но никога не съм се страхувал, че ще остана сам, защото знаех, че ръката Божия ме подкрепя.

— Ефенди, ти си християнин, но си благочестив човек. Достоен си да бъдеш мюсюлманин и аз те почитам така, сякаш изповядваш учението на Пророка. Исла ми каза, че идвате, за да ме предпазите от тежка загуба. Говори от името на другите!

— Той не ти ли каза подробности?

— Не, защото трябваше да побързам да ви поздравя с добре дошли.

— Кажи ми тогава, живее ли от известно време в къщата ти един чужденец?

— Тук има един благочестив мъж от Коня, който обаче днес не е в Адрианопол. Отиде в Хаджи Бергас.

— От Коня ли? Как се казва?

— Името му е Абд ал Мирхата. Ходил е на гроба на прочутия светец Мирхате, за да изпълни един обет; затова се нарича слуга на Мирхата.

— Защо живее при теб?

— Аз самият го поканих да остане тук. Иска да открие голям пазар в Бруса и ще прави тук значителни покупки.

— Живее ли при теб и някой друг чужденец?

— Не.

— Кога ще се върне Мирхата?

— Довечера.

— Тогава тази вечер ще е наш пленник!

— Аллах керим! Какво говориш? Този благочестив мъж се радва на благоволението на Аллаха. Защо искате да го плените?

— Защото е измамник, дори нещо по-лошо. Забелязал е, че ти си смирен слуга на Аллах, и за да ти хареса, е сложил маската на набожността и пред своето лице. Това е не някой друг, а мъжът, отвлякъл Зеница, жената на Исла, от родината й.

Хулам се изплаши, а Исла започна да му разказва. Като свърши, старият търговец още не можеше да повярва, че човек толкова изкусно може да се преструва.

— Първо го вижте и говорете с него — каза той, — тогава ще се убедите, че се заблуждавате!

— Няма за какво да говорим — намеси се Оско, — само трябва да го видим, защото аз го познавам, а и Исла също.

— Не е необходимо нито да го виждате, нито да говорите с този човек — добавих аз. — Сигурен съм, че е Баруд ал Амасат, Абд ал Мирхата се наричаше и Абрахим Мамур в Константинопол, дори предполагам, че и Хамд ал Амасат в Скутари носи същото име.

— Но моят гост може да е истинският Абд Мирхата! — възрази Хулам.

— Наистина съществува такава вероятност, но едва ли е възможно. Ще трябва да почакаме до довечера.

Нямаше какво друго да говорим, нито пък да правим. По стар патриархален обичай всеки от нас получи стая и чисти дрехи, които си облякохме, след като се изкъпахме. После се събрахме на обяд, който съответстваше на богатството на къщата. С нетърпение очаквахме вечерта, като се опитвахме да си убием времето с разговори и игра на шах, защото не беше разумно да излизаме, понеже смятах, че е много вероятно Баруд ал Амасат само да е казал, че заминава за Хаджи Бергас. Той имаше другари в града, при които присъствието му беше повече от необходимо, отколкото в онова малко селище, където нямаше какво да прави.

Най-сетне се стъмни и за да сме заедно, се събрахме в стаята на Исла. Хулам ни беше казал, че ще вечеря с госта си в селямлъка. Решихме Исла и Оско да го изненадат по време на ядене, а ние, останалите трима, щяхме да се погрижим той да не избяга.

Но изминаха още около два часа, докато чуем стъпките на кон в двора, след около петнайсетина минути един слуга ни каза, че господарят е седнал да вечеря с госта си. Тръгнахме натам.

Портата беше заключена и пазачите й бяха получили указание да не пускат никого. Приближихме се тихо до селямлъка, който сега бе ярко осветен, и застанахме от двете страни зад колоните. Можехме да чуем всяка дума на разговарящите по време на яденето мъже. Хулам, който беше с изострено внимание, все пак бе доловил приближаването ни и насочи разговора към това, което бе свързано с нашите намерения. Започна да говори за Константинопол и използва повода, за да попита:

— Ходил ли си често в Стамбул?

— Няколко пъти.

— Значи горе-долу познаваш града?

— Да.

— А познаваш ли квартала, който се нарича Бахариве Кеуи?

— Мисля, че съм чувал за него. Не се ли намира над Еюб от лявата страна на Златния рог?

— Да. Там наскоро се случило нещо много интересно. Заловили са цяла банда престъпници и убийци.

— Аллах иллях! — извика мъжът уплашено. — Как е станало това?

— Тези хора се събирали в една къща, в която можели да влязат само онези, които кажат думите „Ен Насър“, а…

— Нима е възможно? — прекъсна го гостът му. От тона, с който бяха изречени тези две думи, не прозвуча неволното отвращение на непредубедения слушател, а собственият страх на съпричастния към станалото. Вече бях убеден, че това е човекът, когото търсим, а освен това Оско, който стоеше до мен, тихо ми прошепна:

— Той е! Много добре видях лицето му!

— Само че някой подслушал паролата — продължи Хулам — и с нейна помощ влезли в къщата.

Той разказа случката, а гостът му го слушаше с изключително напрежение. Когато разказът свърши, той попита с доста разтреперан глас:

— А устата наистина ли е бил застрелян?

— Устата ли? Кой е този? Кого наричат така? Аз не съм казвал подобно нещо!

— Имам предвид главатаря, когото ти нарече Абрахим Мамур.

Използвайки думата „уста“, той се издаде. Хулам, изглежда, вече също знаеше до какво се бе докоснал, но се направи, че не е забелязал, и спокойно отговори:

— Не, не бил убит, само се престорил, че го е улучил куршумът. Но на другия ден все пак си получил заслуженото. Бил хвърлен от камбанарията на кулата в Галата.

— Наистина ли? Ужасно! Тогава вече сигурно е умрял?

— Да, той и един грък на име Колетис, който също бил хвърлен отгоре.

— Колетис ли? Ай вай! Кой ги е бутнал?

— Един арабин от Тунис, от областта на Шот ал Джерид, който имал кръвно отмъщение към някой си Хамд ал Амасат. Този Амасат убил в Блида някакъв френски търговец, застрелял племенника му, а после погубил и бащата на онзи арабин в Соленото езеро. Сега синът го търси.

— Аллах керим! Какви лоши хора има! Но това е, защото вече никой не вярва в учението на Пророка! Ще намери ли арабинът този Хамд ал Амасат?

— Вече е по следите му. Този убиец има брат на име Баруд ал Амасат и бил също такъв голям подлец. Той отвлякъл дъщерята на един свой приятел и я продал като робиня. Тя била отнета от купувача, който не бил някой друг, ами Абрахим Мамур, а Исла Бен Мафлей, един мой роднина, се оженил за нея. Тръгнал е да търси този Баруд ал Амасат и да го накаже.

По време на този разказ гостът все повече бе обземан от страх, изгуби апетит, а погледът му следеше устните на разказвача с нарастващо напрежение.

— Ще го намери ли? — попита той.

— Сигурно! Той не е сам. С него е Оско, бащата на отвлеченото момиче, а с тях са и един франкски лекар, който освободил Зеница, слугата на този ефенди, а също и онзи арабин, който хвърлил Абрахим Мамур от кулата.

— Значи сигурно вече са попаднали на следите му?

— Знаят името, което той сега носи.

— Наистина ли? Как се казва той?

— Абд ал Мирхата. Така наричали и устата в Стамбул.

— Но това е моето име! — извика той ужасен.

— Наистина. Аллах знае как са попаднали на името на един толкова благочестив човек! Затова наказанието им ще е двойно по-голямо!

— Но как са могли да узнаят името?

— Ще ти кажа. Баруд ал Амасат има син в манастира на танцуващите дервиши в Пера. Франкският лекар отишъл при него и се представил за един от „Насър“. Младият човек се подвел и му казал името, както и това, че Баруд ал Амасат бил в Скутари при един франкски търговец, който се казва Галингре.

Слушателят повече не можа да издържи. Стана и се извини:

— Господарю, това звучи толкова ужасно, че не мога да ям. Много съм уморен от пътуването. Разреши ми да отида да спя!

Хулам също стана.

— Вярвам ти, че не би могъл да ядеш. Когато някой чуе такова нещо за себе си, страхът засяда в гърлото му.

— Да чуе за себе си ли? Не те разбирам! Да не би да мислиш, че аз съм онзи Баруд, защото той има същото име като моето!

— Не мисля, а съм убеден в това, подлецо!

Тогава човекът подскочи и извика:

— Ти ме наричаш подлец! Не го прави повече, защото иначе…

— Иначе — какво ще стане иначе? — чу се глас до него. Исла беше излязъл от прикритието си и застана до него.

— Исла Бен Мафлей! — извика Баруд смаян.

— Да, Исла Бен Мафлей, който те познава и когото не можеш да излъжеш. Огледай се, там има още един човек, който иска да говори с теб!

Той се обърна на другата страна и пред него застана Оско. Видя, че с него е свършено, ако не се опита бързо да избяга.

— Шейтанът да ви вземе! Вървете в джехенема! С този вик той блъсна Исла и искаше да изскочи навън. Вече беше стигнал до колоните, но тогава напред излезе Халеф и му подложи крак. Той се спъна и падна. Разбира се, веднага беше хванат и върнат обратно в селямлъка.

Този човек беше страхливец. Като се видя обграден от много хора, не направи и най-малко движение на съпротива; остави се да го вържат и да го сложат на пода.

— Господарю, все още ли вярваш в благочестивостта на този човек? — попита дребният хаджия домакина. — Той искаше да те ограби, а после да избяга.

— Имахте право — отговори стопанинът. — Какво ще правим с него?

Тогава Оско протегна ръка към пленника и каза:

— Той отвлече дъщеря ми, а мен принуди да я търся с разкъсано от болка сърце. Той е мой, защото така изискват законите на Черна гора.

Тогава аз пристъпих към него.

— Тези закони важат в Черна гора, но не и тук. Впрочем князът на твоята страна отмени тези закони. Обещахте ми да предадете този човек на съдията и се надявам, че ще удържите на думата си.

— Ефенди, известни са ни съдиите на тази страна — отговори черногорецът. — Те са подкупни и ще му дадат възможност да избяга. Искам аз да се разправям с него!

— Какво ще направиш, ако остане в твои ръце? — осведоми се домакинът ни.

Оско извади камата си и отговори:

— Ще умре от тази стомана.

— Не мога да допусна това, защото той не е пролял кръв!

— Той е член на банда убийци в Стамбул!

— Тъкмо затова не бива да го убиваш. Синът му ненаказан ли ще остане? Трябва ли да се измъкнат всички други, които не могат да бъдат заловени, въпреки че са принадлежали към хората, служещи си с паролата „Ен Насър“. Той трябва да остане жив, за да научат от него имената им.

— Но кой ще ми даде гаранция, че той също ще получи наказанието си?

— Аз! Мъжът на име Хулам не е незначителна фигура сред жителите на този град. Още сега ще отида при съдията, за да нареди той да отведат и арестуват този човек, и се кълна в Аллаха и Пророка, че той ще изпълни дълга си!

— Направи го! — каза Оско мрачно. — Но ти казвам, че ще помня клетвата ти, докато бъда отмъстен!

Баруд ал Амасат беше заключен, а на намръщения Оско не му оставаше нищо друго, освен да остане при него. Хулам тръгна към съдията, а ние зачакахме да чуем каква вест ще донесе. Като се върна, с него дойдоха няколко гавази, които трябваше да отведат пленника. Беше им предаден, а щом те изчезнаха с него, ние се оттеглихме за почивка със съзнанието, че сме предпазили нашия домакин от беда и сме обезвредили един лош човек.

Съдийското решение на кадията не се чака дълго, затова решихме да останем, докато бъде произнесена присъдата. Така че имахме време да разгледаме Адрианопол.

Посетихме джамиите на Селим и Мурад, както и турското медресе. После се разходихме из прочутия пазар „Али паша“ и накрая плавахме с лодка по Марица, на която е разположен градът. На обяд се върнахме вкъщи и намерихме призовка да отидем при кадията. В девет часа турско време, което при нас е три следобед, се явихме пред съдията.

Разпитът беше публичен и се беше събрала многобройна публика. Всеки от нас трябваше да даде показания, а задържаният седеше и слушаше. След като всички ние се изказахме, кадията попита обвиняемия:

— Чу какво казаха тези мъже. Вярно ли е или не?

Задържаният не отговори. Кадията почака една минута, а после продължи:

— Значи не отхвърляш обвинението на тези мъже и си виновен във всичко, в което те обвиняват. Тъй като си член на банда, безчинстваща в Стамбул, трябва да те изпратя там. В Стамбул ще научиш какво ще е наказанието ти за отвличането на момичето, но за това, че си възнамерявал да извършиш престъпление тук, в Едирне, ще получиш сто тояги по ходилата. Наказанието ще бъде изпълнено веднага!

Той махна на гавазите, които стояха наблизо, и им заповяда:

— Донесете дъската и пръчките!

Двама от тях отидоха за посочените предмети.

Освен съдията и двете страни по делото присъстваше и многобройна публика, която се приготви да се наслаждава на изпълнението на присъдата. В този момент сред публиката настъпи раздвижване, само по себе си наистина незначително, но при по-внимателно наблюдение не можеше да остане незабелязано. Един мъж бавно, но упорито си пробиваше път напред. Беше висок и слаб, облечен беше в традиционната за българин носия, но ми се стори, че не е такъв. Дългият му врат, орловият нос, продълговатото тясно лице с увиснали мустаци, изключително изпъкналите напред гърди, всичко това ме караше да мисля, че това по-скоро е арменец, отколкото българин.

Защо си пробиваше той път напред? От обикновено любопитство ли го правеше, или имаше някаква определена цел? Реших внимателно да го наблюдавам, без да се издавам.

Гавазите се върнаха. Единият от тях носеше няколко от онези зловещи пръчки, които при бастонадата са неизбежни, а другият една дъска, в началото и средата на която имаше конопени примки за връзване ръцете и тялото на престъпника. На задната й част беше прикрепено едно просто приспособление, за да се задържат краката на наказвания вдигнати и босите ходила да са в хоризонтално положение.

— Махнете му дрехите и обувките! — заповяда кадията. Гавазите се приближиха към него, за да изпълнят заповедта. Едва тогава той показа, че може да говори.

— Спрете! — извика той. — Няма да позволя да ме бият!

Веждите на кадията се смръщиха.

— Така ли? — попита той. — Кой ще ми забрани да те накажа с бастонада?

— Аз!

— Куче! Как се осмеляваш да разговаряш така с мен! Или искаш вместо сто да получиш двеста тояги!

— Нямаш право и веднъж да ме удариш! Наистина ти каза и пита за най-различни неща, но забрави за най-важното. Или си се осведомил кой съм и какъв съм?

— Не е и необходимо! Ти си убиец и крадец. Това е достатъчно.

— Досега не съм признал нищо от казаното. Но нямаш право да заповядваш да ме бият.

— Защо?

— Понеже не съм мюсюлманин, а християнин.

Докато говореше тези думи, той беше забелязал приближаващия се напред чужденец. Той обаче внимаваше да не прави издайнически движения, които биха могли да му навлекат подозрението, че му е познат или дори съмишленик. Но с изражението на лицето си, с погледа си и с цялото си поведение той гледаше да привлече вниманието на обвиняемия върху себе си и да му вдъхне смелост.

Явно току-що казаните думи бяха направили някакво впечатление на кадията.

— Значи си гяур? — попита той. — Но не си франк?

— Не, арменец съм.

— Тогава все пак поданик на падишаха, Аллах да го дари с хиляда живота! Това ми дава право Да наредя да те бият.

— Грешиш — отговори арменецът, като се опитваше да се държи по-храбро и да говори по-гордо. — Не съм поданик на султана, нито пък на патриарха. По рождение съм арменец, но станах евангелистки християнин и съм назначен като преводач в английската легация. В този момент съм английски поданик и ти обръщам внимание върху отговорността, която поемаш, като се отнасяш с мен като с поданик на султана и дори заповядваш да ме бият!

Кадията направи физиономия на разочарование. Той имаше намерение с всички сили да направи услуга на високопоставения в Адрианопол Хулам, а ето че сега това твърдение на арменеца му попречи.

— Можеш ли да го докажеш? — попита го той.

— Да.

— Докажи!

— Питай в английската легация в Стамбул!

— Не аз, а ти трябва да представиш доказателството!

— Не мога да го представя, защото съм задържан.

— Тогава ще изпратя вестител в Стамбул. Но ако си излъгал, стоте удара ще се удвоят!

— Казвам истината. Но дори и да не беше така, ти нямаш право да заповядваш да ме бият, нито пък да ме съдиш. Ти си кадия, а аз искам да ме съди истински мевлевит.^[1]

— Аз съм твоят мевлевит!

— Не е вярно. Настоявам да бъда съден от моллатари.^[2] Но дори да бъда разпитван от каазата,^[3] тя не трябва да се състои от един-единствен съдия, а от един кадия, един мюфтия, един наиб, един аяк наиб и баш китабиб!

Изброените от арменеца власти подред означаваха: съдия, придворен или държавен адвокат, неговия заместник, един цивилен лейтенант и съдебен писар.

Сега кадията направи наистина гневна физиономия. Злобата блестеше в очите му.

— Човече! — извика той. — Ти познаваш толкова добре законите и хода на процеса и въпреки това си ги нарушил. Ще се погрижа наказанието ти да бъде три пъти по-голямо!

— Прави каквото искаш, но изчакай да видиш дали ще успееш. От името на консула на Великобритания протестирам срещу ударите, които си ми отсъдил!

Кадията смутено ни изгледа, а после каза:

— Законът ме принуждава да се съобразя с думите ти. Но не мисли, че с това нещата ще вземат друг обрат за теб. Ти си убиец и ще трябва да се разделиш с главата си! Отведете го в затвора и го охранявайте десет пъти по-строго от останалите затворници!

Арменецът беше отведен, но пътьом той хвърли триумфален поглед към чужденеца, който отвърна на погледа му, без това да бъде забелязано от някой друг освен от мен.

Дали да обърна внимание на кадията върху този човек? Но щеше ли да има полза? Дори чужденецът да беше повече от обикновен познат на задържания, нямаше причини да приложат към него административни мерки. А в случай че това можеше да стане, трябваше да се очаква, че тези двамата със сигурност нямаше да се издадат. Пък и не вярвах, че кадията е точно човекът за тези хитреци. Затова реших да се заема с непознатия самият аз.

Заседанието беше приключило и зрителите се разотидоха. Кадията се приближи до Хулам, за да се извини, а Оско, черногорецът, ядосано се обърна към мен:

— Не казах ли, ефенди, че точно така ще стане?

— Не се очакваше такъв обрат — отговорих аз. — Наистина аз не съм кадия или мюфтия, но мисля, че съдията не можеше да постъпи по друг начин.

— И той трябва да пита в Стамбул дали този човек казва истината, или лъже?

— Да.

— Колко дълго ще трае това?

— Трябва да се примирим!

— Ами ако наистина е английски поданик?

— Въпреки това ще си получи наказанието.

— А ако не е?

— Значи е излъгал кадията, а той ще направи всичко възможно присъдата да бъде най-строга. Впрочем аз изобщо не вярвам в това английско поданство.

— О, все пак е възможно. Защо иначе ще си измисля такава лъжа?

— Първо, за да се отърве от боя с пръчки, а освен това да спечели време. Трябва да дадем на кадията да разбере, че пленникът трябва да се охранява по най-строг начин. Убеден съм, че той ще направи всичко възможно да избяга.

— Ефенди, ще говориш ли с кадията?

— Направете го вие; аз нямам време. Трябва да побързам, може би после ще ви разкажа за какво става дума. Ще се видим отново при Хулам.

Чужденецът, когото смятах за арменец, също си беше тръгнал. Исках да науча нещо за него, затова го проследих. Той вървеше бавно и замислено. Следвах го така в продължение на около десет минути.

Тогава той внезапно и бързо се обърна и ме видя. Разбира се, по време на процеса бях стоял на лично място; беше ме забелязал и наблюдавал там и веднага ме позна. Продължи да върви напред, но после зави в една много тясна странична уличка.

Въпреки това реших да не го изпускам от поглед и продължих да вървя и да се държа като човек, който изцяло е зает със себе си и не обръща особено внимание на другите.

Той сигурно беше изминал половината от уличката, когато за втори път се обърна. Отново ме забеляза и това, изглежда, му направи впечатление. Продължи да върви из най-различни улички, като от време на време се оглеждаше за мен, а аз не го изпусках из очи. Накрая ми стана напълно безразлично дали е забелязал, че го следя. Обстоятелството, че се страхуваше от мен, само усилваше убеждението ми, че съвестта му не е чиста.

Изглежда, и той го разбра. След като отново сви в една малка уличка и след половин минута се появих и аз, той стоеше зад ъгъла. Погледна ме с пламтящ поглед и попита:

— Следиш ли ме?

Спрях пред него, погледнах го и отговорих:

— Какво те засяга къде отивам?

— Засяга ме, и то много! Изглежда, пътят ти съвпада с моя.

— Ако е така, добре, защото пътят, по който вървя, е честен и открит.

— Да не би да искаш да кажеш, че моят не е?

— Не знам накъде водят пътищата ти и нямам нищо общо с теб!

— Надявам се — каза той подигравателно, — затова сега ти ще повървиш малко отпред!

— Все ми е едно — отговорих аз.

Продължих да вървя, без да се оглеждам дали ме следва, но слухът ми беше достатъчно добре трениран, за да не се оставя да ме заблуди. Чувах стъпките му зад себе си, после те се отдалечиха. Макар и по-тихи, все пак ги чувах.

Щом престанах да ги чувам, бързо се обърнах и хукнах назад. Правилно! Той бързаше надолу и сви в една друга улица. Последвах го, но така, че да не може да ме види, и пристигнах точно навреме до следващия ъгъл, за да видя как той завива в друга улица.

Разбира се няколко мига по-късно и аз се озовах там и забелязах, че той тръгна по чаршията „Али паша“.

Чаршйя означава пазар и произхожда от славонската дума чаршит, която означава „омагьосвам“. С това се обръща внимание на впечатлението, което стоките правят върху клиентите.

Човекът сигурно си мислеше, че ще изгубя следите му в блъсканицата на пазара. Но за мен тази промяна беше добре дошла, защото навалицата ми даваше възможност да се приближа съвсем близо до него, без той да ме забележи.

Така и стана. Следвах го плътно, въпреки че той смени посоката поне десет пъти. Накрая — вече бяхме прекосили пазара за дрехи — той тръгна към намиращия се наблизо кервансарай, през чиято порта влезе. Тук не можеше да ми избяга, тъй като предполагах, че сараят няма втори изход.

Само се питах дали живее в хана, или с влизането си преследваше друга цел. Като спрях, за да го наблюдавам, се убедих, че е последното. А именно: той застана зад портата и внимателно започна да оглежда мястото пред себе си, като търсеше мен.

Тогава ми хрумна нещо. Приближих се до най-близкия търговец.

— Селям алейкюм!

— Алейкюм! — отговори човекът учтиво.

— Имаш ли сини тюрбани? — попитах аз.

— Да, ефенди.

— А махлута?^[4]

— Колкото искаш!

— Бързам. Искам да взема и двете само под наем, а не да ги купувам. Побързай и ми дай наметалото и тюрбана! Ето ти часовника ми и оръжията ми; освен това ще ти дам и кафтана си и още петстотин пиастъра. Всичко това ще е достатъчно, за да си сигурен, че отново ще дойда.

Той учудено ме погледна. Такова нещо не му се беше случвало.

— Ефенди, защо правиш това? — попита той. За да не ме бави, му казах:

— Преследвам един човек, който ме познава, но не бива да ме забележи — отговорих аз. — Бързо, иначе ще ми избяга!

— Аллах иллях! Да не си гизли арамжи^[5] ? — попита той.

— Не питай, ами бързай! — заповядах му аз. — Или не знаеш, че дължиш помощ на султана, щом става дума за залавянето на избягал престъпник?

Сега той беше убеден, че съм преоблечен гавазин. Свалих си кафтана, той ме загърна с наметалото и ми нави тюрбана около главата. След като му дадох споменатите предмети като залог и бях готов, се приближих до входа, за да чакам.

Не бях изпускал арменеца от погледа си. Той все още стоеше зад портата и шпионираше. Геинджията^[6] проследи погледа ми. Забеляза върху кого е насочено вниманието ми и попита:

— Ефенди, онзи мъж до портата ли следиш?

— Да.

— Който преди малко мина оттук?

— Точно така.

— И ме поздрави?

— Не съм забелязал. Значи го познаваш?

— Да. Купувах дрехи от него. Мислиш, че е престъпник ли?

— Ще разбера. Как се казва?

— Ти си служител на падишаха, затова трябва да бъда откровен с теб. Кажи какво искаш да узнаеш!

— Дрехите, които купи от него, нови ли бяха?

— Не.

— Значи не е терзия?

— О, не. Претърпях големи загуби. Дрехите бяха много евтини, но голяма част от тях ми бяха взети, защото са били свалени от мъже, които са били нападнати на улицата.

— Не го ли наказаха?

— Той не е оттук, и не можаха да го намерят. А когато отново се появи и го хванаха, пуснаха го заради парите му, без да го накажат.

— Кой е той?

— Облича се като българин, но е арменец и се казва Манах ел Барша.

— Знаеш ли къде живее?

— Събирач е на харач^[7] в Ускуб. Много арменци събират данъци.

— И къде живее там?

— Когато е в Едирне, живее ту тук, ту там, но най-често в механата^[8] на ханджията^[9] Доксати.

— Как да го намеря?

— Живее в къщата точно до гръцката митрополия. И нея не я знаех къде е, но не биваше да показвам, че градът ми е непознат. Впрочем тъкмо сега арменецът излезе от сарая и го последвах, след като махнах на търговеца.

Сигурно беше щастливо стечение на обстоятелствата, че намерих човек, който така добре познава този Манах ал Барша. Кой знае колко дълго щеше да се наложи да търся и разпитвам, преди да получа нужната ми информация, за да стигна до верния и надежден източник!

Наистина арменецът се обърна още няколко пъти, но не му дойде наум, че аз може да съм мъжът, който го преследва и с когото дори е говорил. Значи не беше необходимо да внимавам колкото преди това и видях, че накрая той влезе в една къща, която, изглежда, беше гостилница.

Наблизо имаше продавач на кестени. Купих си една шепа от плодовете му и го попитах:

— Знаеш ли кой живее в тази голямата къща тук вляво?

— Гръцкият митрополит, ефенди.

— А до него?

— Българският гостилничар. Казва се Доксати. При него ли искаш да отседнеш? При него е евтино и уютно.

— Не. Търся гостилничаря Марато.

— Такъв не познавам.

За да не прави впечатление, че много разпитвам, казах първото име, което ми дойде наум. Тръгнах си, защото вече знаех достатъчно. Сега трябваше да реша какво да правя. Трябваше да се погрижа пленникът да не може да избяга. Нямаше да е лесно да разбера каква беше връзката между него и този Манах ал Барша, но трябваше да опитам.

Запомних добре къщата на българския гостилничар, за да мога, ако ми се наложи, да я намеря дори и през нощта, и се върнах при Хулам, до чието жилище не беше трудно човек да се обърка.

Отдавна ме чакаха. На никого не беше харесал изходът от съдебния процес, а после пък не могли да си обяснят бързото ми изчезване.

— Сихди — каза дребният Хаджи Халеф Омар, — много се тревожех за теб!

— За мен? Защо?

— Защо? И питаш? — каза той учудено. — Не знаеш ли, че съм твой приятел и закрилник?

— Знам го, добри ми Халеф.

— Като на приятел трябва да ми казваш къде отиваш; а като закрилник дори и да ме вземаш със себе си.

— Нямах нужда от теб.

— Нямаш нужда от мен? — попита Халеф и енергично започна да скубе тринайсетте косъма на мустаците си. — Значи имаше нужда от мен в Сахара, Египет, на Тигър, при поклонниците на дявола, в Кюрдистан, при развалините, чието име в момента не мога да се сетя, в Стамбул и навсякъде, а тук не можеш да ме използваш? Не вярвам! Знаеш ли, че и тук е точно толкова опасно, колкото и в Сахара или в Стъпаловидната долина, където пленихме толкова врагове?

— Защо?

— Защото тук от толкова много хора човек не може да види враговете си. Или, мислиш, не знам, че тръгна след нов враг?

— Как ти дойде това наум?

— Винаги следя погледа ти и виждам накъде гледаш.

— Е и накъде гледах?

— При кадията наблюдаваше един българин, който обаче не беше такъв. Щом той тръгна, ти моментално го последва.

— Наистина, Халеф, правилно си забелязал! — казах аз.

— О, сихди — каза той гордо, — спомняш ли си още като яздехме през Уади Тарфауи и ти наблюдаваше следите на убийците?

— Да, спомням си.

— Тогава ти се присмивах, че искаш да четеш в пясъка. Бях това, на което турчинът казва ахмак,^[10] но аз се смятах за изключително умен.

— Ах, междувременно ти си се учил от мен? Нали?

Той малко се смути. Не искаше така направо да си признае, че един „закрилник“ се е учил от този, когото е закрилял, но и по никакъв начин не можеше да го отрече. Затова, поне да не се изложи, каза:

— Взаимно се учихме, сихди. Това, което ти знаеше, аз го научих от теб, а ти от мен — онова, което аз можех. Така станахме по-умни, толкова умни, че и Аллах, и Пророкът ни се радват. Ако не беше християнин, а правоверен, тази радост щеше да е хиляди пъти по-голяма.

— Това, което казваш, трябва да се подложи на внимателна проверка. Още днес можем да видим дали наистина си толкова умен, колкото си мислиш!

Очите му заблестяха почти гневно.

— Сихди — каза той, — да не искаш да ме обидиш? Бях ти верен слуга, откакто те познавам. Закрилях те във всички опасности, заплашващи тялото и душата ти. Аз съм твой приятел и благодетел, защото те обичам толкова, че вече не знам на кого принадлежи повече сърцето ми — на теб или на моята Ханех, цветето сред жените. Изпитвах с теб глад и жажда, студ и горещина; бих се с теб и за теб; не обърнах гръб пред нито един враг, защото щеше да е позор за мен да те изоставя. А сега искаш да проверяваш дали съм умен! За всичко това ми се отплащаш с обида? Сихди, един ритник нямаше да ми причини толкова болка, колкото тези думи!

Добрият човек говореше сериозно. Забелязах в очите му влажен блясък. Разбира се, че нямах никакво намерение да го наранявам, а още по-малко да го обиждам, затова сложих ръка успокоително на рамото му и отговорих:

— Не исках да кажа това, добри ми Халеф. Само имах предвид, че точно сега ти се предоставя възможност да потвърдиш колко си умен.

Това веднага промени настроението му.

— Каква е тази възможност, сихди? — каза той. — Ще видиш, че съм достоен за доверието ти!

— Става дума за човека, когото наблюдавах по време на разпита. Струва ми се, че…

— Е познат на затворника! — прекъсна ме Халеф, за да ми докаже, че не само е отгатнал мислите ми, но и че е мислил съсредоточено.

— Точно така — отговорих аз.

— Сигурно има намерение да му помогне!

— Не се и съмнявам. Този Баруд ал Амасат може да се спаси само с бягство. Ако някой иска да го спаси, трябва да му помогне да се измъкне. Чужденецът му хвърляше успокоителни и окуражителни погледи и не го е правил без някакво по-особено намерение.

— И ти го проследи, за да видиш къде живее?

— Да. Вече знам и името му, и какъв е.

— Какъв е?

— Казва се Манах ал Барша и е събирач на данъци в Ускуб.

Живее при ханджията Доксати.

— Уаллахи! Предчувствам по какъв начин мога да използвам ума си.

— Наистина ли отгатна?

— Да. Трябва да охранявам този Манах ал Барша.

— Точно така!

— Но това мога да направя само ако и аз живея при този Доксати.

— Ще идеш дотам, като се стъмни. Ще дойда с теб, за да ти покажа къщата.

Тогава Оско, черногорецът, пристъпи напред и каза:

— И аз ще охранявам, сихди!

— Ах! Къде?

— Пред зандана, в който се намира задържаният.

— Мислиш ли, че е необходимо?

— Все ми е едно дали е необходимо или не. Той продаде дъщеря ми като робиня и ми причини голяма скръб. Трябва да му отмъстя. Ти си християнин. Казваш, че Господ трябва да наказва, и аз изпълних желанието ти, като предадох Баруд ал Амасат в ръцете на кадията. Ако той иска да се измъкне от затвора, трябва да внимавам да не ми избяга и на мен. Оставям ви и веднага щом забележа нещо важно, ще ви съобщя.

Казвайки това, той се отдалечи, без ни най-малко да се вслуша в забележките ми.

Халеф събра вещите си и яхна коня. Трябваше да се престори, че едва сега пристига в Адрианопол. Съпроводих го пеша в близост до къщата на ханджията и изчаках, докато мине през портата й. После тръгнах към пазара, за да си взема обратно дрехите.

Като се върнах в къщата на Хулам, междувременно се беше стъмнило. Той ни предложи да отидем в една баня, където имало хубаво кафе, карашеклер^[11] и отлично аисвапервердеси.^[12] Изпълнихме желанието му.

За турските бани се пише толкова много, че би било излишно и аз да го правя. Пиесите със сенките, които гледахме след къпането, не можеха да претендират за похвала. Желетата може и наистина да са били много хубави, но не бяха по вкуса ми.

Като си излязохме от хамама,^[13] навън беше чудесна вечер и решихме малко да се поразходим. Излязохме от града, откъм западния му край, и тръгнахме по брега на Арда, която тук се влива в Марица.

Като поехме по обратния път, вече беше много късно. До полунощ сигурно имаше около един час, но въпреки това беше доста светло. Още не бяхме стигнали до града, когато срещу нас се зададоха трима конници. Двама от тях яздеха бели коне, конят на третия беше тъмен. Минаха покрай нас, без да ни обърнат внимание, но единият отправи към другия някаква незначителна реплика. Аз я чух и неволно спрях.

— Какво има? — попита Исла. — Познаваш ли ги?

— Не, но гласът ми се стори познат.

— Може би се лъжеш, сихди. Често гласовете много си приличат.

— Вярно е и ме успокоява. Заприлича ми на гласа на Баруд ал Амасат.

— Тогава трябва да е избягал!

— Да! Но това не е невъзможно.

— Ако беше така, щеше да тръгне по големия път за Филибе,^[14] а не по този тесен и опасен път.

— Тъкмо той е по-безопасен за един беглец, а не оживеният път към Филибе. Гласът беше съвсем като неговия.

Сякаш вътрешен глас ми казваше, че не съм се излъгал. Ускорих крачки, а и останалите трябваше да ме последват със същата бързина. Като се прибрахме вкъщи, Оско отдавна ни очакваше на портата.

— Най-сетне, най-сетне! — извика той. — Очаквах ви изпълнен с тревога. Струва ми се, че нещо се е случило.

— Какво? — попитах аз бързо.

— Като се стъмни, легнах пред вратата на затвора. Тогава дойде някой, на когото заповядаха да отворят. Той влезе и след известно време излезе оттам с още един човек.

— Позна ли някого?

— Не, но като тръгнаха, чух единия да казва: „Стана по-бързо, отколкото мислех!“ Обзеха ме подозрения и тръгнах след тях, но на ъгъла на една улица ги изгубих.

— И после?

— Дойдох тук, за да ви съобщя за случилото се. Не ви намерих вкъщи и напразно ви очаквах.

— Добре! Веднага ще разберем какво е станало. Хулам може да дойде, а другите остават тук.

Тръгнах с него към улицата, на която Доксати държеше гостилницата си. Портата беше отворена и ние влязохме. Имаше една обща стая с вход откъм двора, но към улицата нямаше прозорци. Без да влизаме вътре, заповядах на един от слугите да ми доведе гостилничаря.

Доксати беше дребно човече, вече на възраст, с лукави, гръцки черти на лицето. Той дълбоко ми се поклони и попита какво желая.

— Тази вечер пристигал ли е при теб някой нов гост? — попитах го аз.

— Много, господарю — отговори той.

— Имам предвид един нисък мъж на кон.

— Тук е. Брадата му е рядка като кокоша опашка.

— Говориш доста непочтително, но сигурно е онзи, когото търся. Къде е?

— В одаята^[15] си.

— Заведи ме при него!

— Ела, господарю!

Той тръгна напред, излезе от двора и се изкачи по нещо като стълба. Там при светлината на една лампа се виждаха няколко врати. Гостилничарят отвори една от тях. Вътре също гореше лампа, но обзаведената само с един стар сламеник стая беше празна.

— Тук ли живее? — попитах аз.

— Да.

— Обаче го няма!

— Аллах знае къде е!

— А къде държи коня си?

— В обора, който е във втория авлу.^[16]

— А тази вечер той беше ли долу сред другите гости?

— Да. Но после дълго стоя на портата.

— Освен него търся още един човек, който се казва Манах ал Барша. Познаваш ли го?

— Защо да не го познавам? Днес беше при мен!

— Беше! Значи не живее постоянно тук?

— Не, замина.

— Сам ли?

— С още двама.

— На коне ли?

— Да.

— Какви?

— Два бели коня и един кафяв.

— Къде са?

— Тръгнаха към Филибе, а после ще продължат към София.

— Той ли доведе трите коня?

— Не, само кафявия. Белите ги купи днес на свечеряване. Вече знаех, че слухът ми не ме бе излъгал. Баруд ал Амасат беше избягал с помощта на Манах ал Барша. А кой беше третият? Може би някой от ключарите в затвора, който беше пуснал затворника и затова бе принуден да се присъедини към тях? Продължих да питам:

— Мъжът, за когото те питах най-напред, не тръгна ли след тях?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Бях на портата, като заминаваха.

— Заведи ни при коня му!

Той ни преведе през предния двор и през един сводест проход до една ниска сграда. Обонянието ми отдалеч ми подсказа, че това е оборът. Гостилничарят отвори вратата. Вътре беше тъмно, но едно тихо пръхтене ми подсказа, че конят му е тук.

— Изгасили са светлината — каза той.

— Имаше ли запалена лампа? — попитах аз.

— Да.

— Конете на Манах ал Барша също ли стояха тук?

— Да. Но не съм бил тук, като ги е извел.

— Хайде да запалим.

Извадих клечка кибрит и скоро окаченият на стената фенер светна. Сега познах коня на Халеф, а до него на земята лежеше безформен вързоп, увит в кафтан и омотан с въжета. Срязах въжетата и махнах кафтана. Беше… моят малък Хаджи Халеф Омар. Той скочи, сви юмруци и извика:

— Аллах иллях, сихди, къде са кучетата, които ме нападнаха, синове на кучета и внуци на кучи синове, които после ме омотаха и завързаха!

— Ти би трябвало да знаеш това! — отговорих аз.

— Аз ли? Аз трябва да знам? Как бих могъл, като бях вързан като свещения Коран, висящ на желязна верига в Дамаск!

— Защо се остави да те вържат?

Той ме погледна много учудено.

— И ме питаш? Ти, който ме изпрати тук, за да…

— За да докажеш колко си умен — прекъснах го аз. — Това изпитание не завърши особено славно за теб!

— Сихди, не ме обиждай! Ако беше тук, щеше да ме оправдаеш!

— Възможно е, но е малко вероятно. Знаеш ли, че Манах ал Барша избяга?

— Да. Шейтанът да го изяде дано!

— А че с него е и Баруд ал Амасат?

— Да. Джехенема да го погълне!

— А това, че ти си виновен за всичко?

— Не, не знам; не е вярно!

— Хайде разказвай!

— Ще го направя! Като дойдох при този ханджия Доксати, дето стои тук и отваря уста като шейтан, дано погълне и Манах ал Барша, чух, че негодникът имал три коня, защото на смрачаване купил два бели жребеца. Наблюдавах го и видях, че излиза от къщата.

— Предполагаше ли какви са намеренията му?

— Да, сихди.

— Защо не го последва?

— Мислех, че ще отиде при затворника. Но нали там дебнеше Оско.

— Да, всъщност това е вярно.

— Виждаш ли, сихди, че съм прав!

По гласа на дребосъка личеше, че вече му е поолекнало. Той продължи:

— Предполагах, че иска да освободи затворника, но знаех също, че ще му трябват и конете. При всички случаи трябваше да се върне в обора, затова се скрих тук да го изненадам.

— Скрил си се? Това изобщо не е било необходимо. Трябвало е да изпратиш да повикат няколко гавази или ти самият да отидеш да ги доведеш. Така щеше да е най-сигурно.

— О, сихди, не винаги най-сигурното е и най-добро, а аз много добре бях намислил как да хвана негодниците сам.

— Сега ще трябва да се откажем от това!

— Аллах отново ще ги предаде в ръцете ни! И така аз зачаках. Като дойдоха, бяха трима. Попитаха ме какво търся там, но щом Баруд ал Амасат ме видя, веднага ме позна. Нали на разпита се бях явил като свидетел срещу него. Завърза се ръкопашен бой. Отбранявах се с всички сили. Дори скъсах дрехите на Баруд, но битият бях аз.

— Защо не използва оръжията си?

— Сихди, шест ръце ме бяха сграбчили, а аз имам само две. Ако Аллах ми беше дал десет, щяха да ми останат четири и за оръжията. Накрая ме събориха на земята, увиха ме в кафтана ми и ме вързаха с въжета. Там останах да лежа, докато дойде ти, за да ме освободиш. Това е!

— О, Хаджи Халеф Омар!

— Сихди, и аз бих могъл да се вайкам, но няма да помогне. Те избягаха! Ако бяхме в пустинята, лесно щяхме да намерим следите им, но тук, в този голям град, това е невъзможно.

— Открих следите им. Знам къде са!

— Хамдулиллях! Хвала на Аллаха, който ти е дал разум…

— От който ти днес беше лишен! — прекъснах го аз. — Следата от един човек не е самият човек. Я светни тук долу! Какво е това?

Халеф се наведе и вдигна едно доста голямо парче плат. Огледа го и каза:

— Това е част от кафтана на Баруд ал Амасат. Тук виси и някакъв джоб.

— Има ли нещо вътре? Той бръкна вътре и каза:

— Парче хартия. Ето го.

Разгледах го на светлината на фенера и го отворих. Беше мъничко писъмце, но снабдено с голям печат. Съдържаше три къси реда. Бяха написани на арабски, и то толкова ситно, че не можеше да бъдат прочетени. Пъхнах писъмцето в джоба си и започнах да търся други остатъци от неравната борба, но не намерих нищо.

Непонятно ми беше, че тримата мъже бяха оставили на Халеф ножа и двата пистолета, които бяха затъкнати в пояса му. А пушката му беше облегната в един ъгъл на стаята му.

— Манах ал Барша беше ли наел стая при теб? — попитах аз гостилничаря, който слушаше и гледаше съвсем изумен.

— Да — отговори той.

— Често ли е отсядал при теб?

— Да.

— Значи го познаваш добре?

— Да. Казва се така, както го наричаш, и е събирач на данъци.

— Къде живее?

— В Ускуб. Но не си седи много вкъщи. Взел е под наем много райони и му се налага много да пътува, за да събира данъците.

— Заведи ни в неговата стая!

Отидохме. Надявах се да намеря някаква следа, но не открих дори и най-малка дреболия, която да ни даде допълнителна информация. Задачата, която бях поверил на Халеф, беше изпълнена, но за съжаление с неуспешен край. Изпратих хаджията да върви с коня си вкъщи. Той потегли покрусен и мърмореше хиляди проклятия във влакната, които той наричаше брада. На Хулам обаче казах веднага да отиде при кадията. До този момент той не беше проронил нито дума, но сега каза:

— Кетир, кетир — това вече е прекалено! Кой би предположил, че е възможно! Да не бяхме ходили на баня, а да си бяхме останали вкъщи, Оско щеше навреме да ни съобщи и бягството им нямаше да успее!

— Така е трябвало да стане!

— Какво да правим тогава при кадията? Той нищо не може да промени!

— Трябва да му съобщим за случилото се и само с негова помощ можем да докажем, че затворникът наистина е избягал.

— Кадията сигурно вече спи!

— Ще го събудим.

— А ще понесе ли това?

— Трябва!

Както узнахме, съдията наистина беше легнал да спи и доста трябваше да настоявам, докато се осмелят да го събудят. После ни пуснаха. Не ни посрещна с много любезна физиономия и попита какво искаме.

— Поверихме в ръцете ти Баруд ал Амасат — отговорих аз също не с особено учтив тон. — Ти погрижи ли се да бъде охраняван добре?

— Само за да ми зададеш този въпрос ли дойде?

— Искам да чуя отговора ти!

— Затворникът ще бъде охраняван добре. Можете да си вървите.

— Не. Не ние можем да си вървим, а той си е отишъл!

— Той ли? Кой?

— Затворникът.

— Аллах акбар! Господ е велик, той може да те разбере, но аз не разбирам думите ти.

— Ще се изразя по-ясно: Баруд ал Амасат е избягал.

Кадията скочи от дивана, на който беше седнал при влизането ни и на който сигурно преди това беше спал.

— Какво казваш? — попита той. — Избягал ли е?

— Да.

— Измъкнал се е? Измъкнал се е от зандана?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Срещнахме го.

— Я Аллах! Защо не го хванахте?

— Не го познахме.

— Откъде тогава знаете, че е бил той?

— Разбрахме го едва след това. Освободил го е един събирач на данъци, който се казва Манах ал Барша.

— Манах ал Барша ли? О, познавам го този! Преди беше събирач на данъци и живееше в Ускуб, но вече не е така. Живее в планините.

Живее в планините означаваше, че е трябвало да избяга в планините. Затова попитах:

— Днес по време на разпита не го ли видя?

— Не. Ти откъде го познаваш?

— Разбрах кой е и къде живее от един продавач на дрехи. Отседнал беше при ханджията Доксати, купил коне и тази вечер напуснал града с Баруд ал Амасат и още един човек.

— Кой е бил третият?

— Не знам, но предполагам, че е някой от пазачите, ключар от затвора.

Разказахме му накратко какво се беше случило. Тогава той извика слугата си, заповяда да бъдат извикани десет гавази, които да ни придружат, и се отправихме към затвора.

Назърбашията^[17] беше не по-малко учуден на височайшето посещение в този късен час.

— Заведи ни при затворника Баруд ал Амасат! — заповяда кадията.

Надзирателят се подчини, но страшно се изплаши, като видя празна килията, в която е бил заключен Баруд. Обаче ключаря, на когото специално бе поверен затворникът, не можаха да намерят. Беше изчезнал заедно с него.

Гневът на кадията беше неописуем. Почтеният съдия започна да крещи такива ругатни, за които в нашия език няма изрази, и накрая нареди да бъде затворен самият главен надзирател. Опитах се да го успокоя, като му казах, че рано на другия ден ще се опитаме да настигнем избягалия затворник, а той обеща да ни даде няколко гавази със заповед за арестуване. Тръгнахме и пред вратата на затвора отново запалихме фенерите, които носехме със себе си. По онова време човек нямаше право да се движи без фенер, особено пък в града, ако не искаше да рискува веднага да бъде отведен в полицията и да прекара там една нощ в „разнообразна компания“.

Не се бяхме отдалечили много, когато, завивайки край една къща, се сблъскахме с един човек, който (така си мислех тогава), забързан, идваше от срещуположната страна. Той се блъсна в мен, отскочи назад и извика:

— Ач гьозюню! (Внимавай!)

— Да беше го казал по-рано! — отговорих аз.

— Аман, аман — извинявай, извинявай! Много бързах и фенерът ми изгасна. Ще бъдеш ли така добър да ми позволиш да го запаля от твоя?

— С удоволствие!

Той извади фитила от фенера си, който представляваше напоена с мазнина хартия, и го запали от нашия, като продължи да се извинява:

— Бързо трябва да отида при някой хеким, бербер или едзаджи.^[18] Един наш гост внезапно се разболя и говори само на немчедше,^[19] защото е от Немзистан.

Естествено това веднага предизвика интереса ми. Един сънародник се е разболял тук внезапно и почти не разбира езика на страната, в която се намира! Не беше ли мой дълг поне да се осведомя? Затова попитах:

— От коя немска страна е ?

— От Баваристан.

Значи баварец! И през ум не ми минаваше, че може да е лъжа, заблуда. Какво знаеха тук за Бавария! Обзалагах се на сто срещу едно, че името на тази страна можеше да бъде чуто само от устата на човек, чиято родина е тя! Продължих да питам:

— От какво се е разболял?

— От сътма синирюн.^[20]

В този момент изобщо не ми направи впечатление колко невероятен бе отговорът. Мислех само за това, че един немец лежи обзет от треска и има нужда от помощ.

— Какъв е той? — продължих аз.

— Не знам. Дойде при моя господар, който е тютюнджи,^[21] за да си купи тютюн.

— Далеч оттук ли живее?

— Не.

— Заведи ме тогава!

— А ти лекар ли си или аптекар?

— Не съм, но съм немец и искам да видя дали мога да помогна на сънародника си.

— Иниш аллах! (Дай боже!) Ела, последвай ме!

Спътникът ми също искаше да дойде, но го помолих да продължи пътя си, защото нямах нужда от него. Дадох му фенера и продължих с непознатия.

Наистина не вървяхме дълго. След няколко минути той спря пред една порта, на която почука. Отвориха и тъй като аз все още бях на улицата, зад водача си, чух въпроса:

— Хеким булдун ми? (Намери ли лекар?)

— Не, но водя един хамшери^[22] на болния.

— Какво може да ни помогне той на нас и на него?

— Може да бъде терджуман,^[23] защото не разбираме госта.

— Да влезе тогава!

Влязох в тесен коридор, който водеше към друг, по-малък. Слабата светлина на фенера ми позволяваше да виждам едва на около три крачки пред себе си. Дори и представа нямах, че ме заплашва опасност, затова много се учудих, като чух един глас да заповядва:

— Ону тутун! Герче дир! (Хванете го! Той е!)

В същия миг фенерът угасна и усетих от всички страни да ме сграбчват ръце. Разбира се, дори и за миг не помислих дали е станала грешка или не. Да викам силно за помощ нямаше никаква полза, защото и от четирите си страни дворът бе обграден от сгради. Трябваше да се освободя от нападателите и да се измъкна обратно на улицата. Разкрачих се, за да имам опора, и разперих ръце встрани, доколкото ми позволяваше съпротивата, която срещах, а после рязко и силно отново ги събрах. От този тласък двама наистина паднаха, но отпред и отзад ме държаха други, а двамата, които бях съборил, пак бързо се хвърлиха върху мен.

Явно нападението бе насочено само към мен и към никого другиго. Бяха ме издебнали при кадията и ме бяха подмамили в тази клопка. От приказки полза нямаше и се започна мълчалива борба, при която до такава степен бях напрегнал силите си, че гърдите ми щяха да се пръснат — но напразно! Нападателите ми бяха много. Събориха ме на земята и въпреки опитите ми и там да продължавам да се съпротивлявам и да удрям с ръце и крака, скоро почувствах, че ме омотават с въже.

Бях заловен и вързан!

Защо не виках за помощ? Защо не издадох нито звук? Най-малкото поне да си спася живота, щом вече бях изгубил свободата си. Поне засега не изглеждаше, че нямат намерение да ме убиват, иначе можеха да го направят веднага, като ме намушкат или застрелят. Но ако бях вдигнал шум, така че да поставя под заплаха разкриването на нападението, лесно можех да си изпрося смъртта.

В такова положение дори и един не особено силен мъж може да окаже необикновено голяма съпротива. Вече дъх не ми беше останал, но и нападателите ми също пъшкаха, както и аз. В пояса си имах нож и един пистолет, но те ми бяха измъкнати още в първия момент. Да се нахвърля срещу тях изобщо не беше възможно, защото бях хванат от десет или четиринайсет ръце.

Сега негодниците около мен проклинаха, кой както можеше, а наоколо, тук между зидовете, беше толкова тъмно, че човек не можеше да види и ръката пред лицето си.

— Готово ли е? — попита един глас.

— Да!

— Внесете го вътре!

Хванаха ме и ме помъкнаха. Наистина можех да движа тялото и колената си и бих се опитал още сега отново да окажа съпротива, но се отказах, защото само щях да утежня положението, в което се намирах, вместо да го облекча.

Забелязах, че ме пренесоха през две тъмни помещения и ме оставиха в трето, където просто ме хвърлиха на пода. Носачите се отдалечиха. След известно време при мен дойдоха двама мъже. Единият носеше лампа.

— Спомняш ли си кой съм? — попита другият. Той застана така, че светлината от лампата да пада върху лицето му. Човек може да си представи не особено приятната ми изненада, като го познах, беше… Али Манах Бен Баруд ал Амасат, синът на беглеца, дервишът, с когото бях говорил в манастира в Константинопол.

Не отговорих. Той ме ритна и повтори:

— Питам дали ме познаваш!

От мълчанието ми полза нямаше да има. Ако исках да разбера какво възнамеряват да правят с мен — а това за мен сега беше главното, — трябваше да говоря.

— Да — отговорих аз.

— Лъжец! Ти не беше никакъв „Насър“!

— Представял ли съм се за такъв?

— Да!

— Не съм. Само не виждах причина да ти обяснявам заблудата ти. Какво искате от мен?

— Ще те убием!

— Все ми е едно! — отговорих аз възможно най-безразлично.

— Не се преструвай, че животът ти не те интересува! Ти си гяур, християнин, а тези кучета не умеят да умират, защото нямат нито Коран, нито Пророк, та дори и рай!

Казвайки това, той ме ритна още веднъж. Защо не беше свободна поне едната ми ръка! Тогава този дервиш щеше другояче да танцува, като неотдавна в Стамбул.

— Че какво мога да направя, щом сте решили да ме убиете? — казах аз. — Ще си умра точно толкова спокойно, както хладнокръвно приемам сега ритниците ти. Един християнин не би се показал като такъв страхливец, та да измъчва вързан човек. Развържи ме и да видим тогава чий пророк е по-велик и чий рай е по-прекрасен!

— Куче! Не ме заплашвай, иначе ще се запознаеш с мезарджията^[24] още преди изгрев-слънце!

— Тогава ме остави на мира и се омитай!

— Не, трябва да си поговоря с теб. Може би ще имаш добрината и да изпушиш един чибук с мен?

Това беше ехидна подигравка, която сигурно трябваше да ме ядоса, но тя ме забавляваше.

— Видях, че си добър хораджи,^[25] но че можеш да бъдеш и още по-добър шегаджия, не съм предполагал, защото танцьорите обикновено нямат достатъчно ум, за да проявяват чувство за хумор. Ако наистина искаш да говориш с мен, си спомни кой стои срещу теб. Казвам ти, че ще чуеш гласа ми само ако се държиш с необходимата почтителност, като с по-възрастен, както изисква Пророкът!

Умишлено го обидих, защото под думата хоро, танц, турчинът разбира онези сладострастни движения, които са позволени само на жените, които обаче са строго забранени за мъжете. Танцът на дервишите е съвсем друг и се смята за свещен. За него нямаше по-голяма обида от това, че го нарекох хораджи, а на всичко отгоре отрекох наличието на разум на членуващите в неговия орден. Вследствие на това отново получих ритници, но затова пък бях много учуден, че макар и да ми хвърляше пълни с гняв погледи, после спокойно седна на пода. Другият остана прав.

— Ако беше мюсюлманин, знаех как да те усмиря — каза дервишът, — но един християнин няма право да обижда един истински правоверен. Как би могла една крастава жаба да мърси слънцето! Искам да узная от теб някои неща. Ще те питам, а ти ще отговаряш!

— Готов съм да ти давам отговори, ако въпросите ти са достатъчно учтиви!

— Ти си същият франкски лекар, който в Дамаск се опита да опозори нашия уста, нали?

— Да.

— По-късно ти срещна устата в Стамбул?

— Да.

— И стреля по него, когато той скочи във водата?

— Не аз, а моят слуга.

— Виждал ли си го след това?

— Да.

— Къде?

— Пред кулата на Галата, но като труп.

— Значи все пак е вярно това, което ми казва този мъж тук! Той посочи към мъжа с лампата.

— Ти не знаеше ли, че устата е мъртъв?

— Не. Беше изчезнал. Намериха Колетис мъртъв, а до него един труп, който никой не можеше да разпознае.

— Беше устата!

— Вие ли го хвърлихте от кулата?

— Кой ти го каза?

— Този човек тук. Идвал е в Едирне, без нищо да знае. Мен ме беше извикал баща ми. Потърсих го при Хулам, без да казвам кой съм, и чух, че бил арестуван. Бил е спасен без съдействието ми. Този човек е негов слуга и живееше с него при Хулам. Твоят приятел и закрилник Хаджи Халеф Омар му разказал всичко и така го узнах и аз. Потърсих баща си при ханджията Доксати, но той вече беше заминал, а вие бяхте в обора. Наблюдавахме ви. Разбрах, че си немзи, затова оставих един от хората си на ъгъла да ви причакат и да ти кажат, че един немзи се е разболял. Сега си в ръцете ни. Какво мислиш, че ще направим с теб?

Това обяснение ми даде много материал за размисъл, но в момента нямах време за това и казах:

— Не се страхувам за живота си. Няма да ме убиете.

— Защо смяташ, че няма да го направим? Ти си в ръцете ни!

— Тогава няма да получите откупа, който мога да ви дам. Очите му светнаха. Бях улучил целта. Ако получеха парите, можеха да ме оставят на мира. Той попита:

— Колко ще дадеш?

— На колко ме оценяваш?

— Цената ти не е по-висока, отколкото тази на един агреб^[26] или йълон.^[27] Отровни са и трябва да бъдат убивани веднага щом ги хванат. Твоят живот не струва и една десета от парата. Но това, което ни причини, изисква голямо наказание, затова ще трябва да платиш откуп!

Ах, той го каза съвсем ясно: плащането на откупа е само наказание, а животът ми не струва и пукната пара! Поне можех да спечеля време, затова казах със сериозен тон:

— Ти ме сравняваш с отровно влечуго! Това ли е вежливостта, която бях поставил като условие? Убийте ме, нямам нищо против! Няма да ви платя и един пиастър, щом не желаеш да разговаряш по друг начин с мен.

— Да бъде, както искаш, но колкото по-учтив искаш да бъда с теб, толкова по-голяма ще бъде сумата, която ще изисквам.

— Колко?

— Богат ли си?

— Не бих желал да съм на твое място!

— Тогава почакай!

Той стана и се отдалечи, другият остана при мен, но наблюдаваше всичко мълчаливо. Чух гласове в предната стая, но не можех да доловя ясни думи, все пак разбрах, че бяха на различно мнение. Сигурно беше минал повече от половин час, преди той да се върне. Не седна, а попита прав:

— Ще платиш ли петдесет хиляди пиастъра?

— Но това е много, твърде много!

Все пак малко трябваше да се посъпротивлявам. Той направи нетърпелива физиономия и каза:

— Нито пара по-малко! Ще платиш ли? Отговаряй веднага, защото нямаме време!

— Добре, ще платя!

— Къде са парите?

— Естествено не са у мен. Нали ми взехте всичко, каквото имах в джобовете. Не са и в Едирне.

— Как тогава ще ни платиш?

— Ще ви дам писмо за Константинопол.

— До кого?

— До елчито от Фарзистан.

— До персийския пратеник ли? — попита той учудено. — На него ли трябва да се покаже писмото?

— Да.

— Той ще плати ли?

— Мислиш ли, че представителят на шахин-шаха няма пари?

— Пари има, и то много, но ще се съгласи ли да ги даде заради теб?

— Той знае много добре, че каквото плати вместо мен, после ще си го получи обратно.

Не лъжех, защото бях твърдо убеден, че персиецът щеше да сметне за луд както приносителя на това писмо, така и самия мен. Синът на учението на Заратустра нямаше и представа за земното съществование на немска писарушка с моето име.

— Щом си толкова сигурен, пиши писмото!

— Върху какво? Къде? На стената ли?

— Ще ти донесем всичко необходимо, а ще ти развържем и ръцете.

Това уверение ме ободри. Ръцете ми щяха да бъдат свободни!

Тогава можеха да се намерят много възможности за освобождаването ми. Можех да хвана дервиша и да го заплаша с удушване. Можех да го стискам за гърлото, докато ме освободи.

Но тази по-скоро романтична, налудничава идея дори не можах да се опитам да осъществя. Дервишът, който впрочем днес не носеше облеклото на ордена си, беше предпазлив. Нямаше ми доверие и се върна с още няколко души, които седнаха от двете ми страни с оръжия в ръце. А лицата им съвсем не излъчваха прелестна миловидност. И най-малкото подозрително движение щеше да ми струва живота.

Дадоха ми лист пергамент, както и хартия за плик и след като ми развързаха ръцете, започнах да пиша, използвайки за подложка коленете си:

„До моя брат Аббас Йесуб Хаман мирза, на лъча на слънцето на Фарзистан, озаряващ сега Стамбул.

Дай вместо мен, недостойния неблагодарник за твоята любезност, на приносителя на това мектуб^[28] веднага петдесет хиляди пиастъра. Моят сандъкчи^[29] ще ти ги изплати веднага щом ги поискаш от него! Не питай пратеника ми кой е, откъде идва и накъде отива! Аз съм сянка от светлината ти.

ХАДЖИ КАРА БЕН НЕМЗИ“

Подписах се с това име, защото предполагах, че дервишът е чул тъкмо него от слугата на баща си. След като адресирах плика, подадох и двата листа на Али Манах. Той ги прочете на глас, а аз изпитвах едно не съвсем неприятно чувство, четейки задоволството по лицата на почтената си компания. Освен това мислено си представях и физиономията, която щеше да направи посланикът, като чете писмото ми, който впрочем изобщо не се казваше така, но не знаех името му. Горко на пратеника!

Дервишът кимна доволно и каза:

— Добре! Умно постъпи, като му писа, че не бива много да разпитва. И бездруго нищо няма да узнае. Сега му завържете отново ръцете. Кираджията вече чака!

Трябваше да се примиря с подновяването на „превръзките“ си. После всички излязоха и ме оставиха сам в тъмнината.

Първо започнах да проверявам здравината на въжетата. Скоро разбрах, че няма да успея да се освободя от тях. Така че вместо с ръцете започнах да работя с ума си.

Защо беше дошъл дервишът до Адрианопол? Във всеки случай не за да ни преследва, защото не е знаел нищо за нас. Пратеник на баща му беше отишъл при него и го е извикал. Защо? Дали присъствието му е било необходимо за обмисляното нападение? Или се е готвело ново начинание, за което нищо не предполагах и не знаех?

Къде се намирах изобщо? Кои бяха тези хора? Бяха ли те част от голямата банда на устата? Или имаха други отношения с избягалия Баруд ал Амасат и човека, който го освободи? Щеше ми се да е вярно последното. Четиримата мъже, които бяха седели до мен, имаха подчертано скипетарски лица. Смятах ги за арнаути.

После дервишът каза, че кираджията вече чакал. Кираджиите са колари, които разкарват товари по целия Балкански полуостров, приблизително по същия начин, както преди коларите планинари в Харц са прекарвали различни търговски стоки из цяла Германия и граничните области с тежките товарни коли и конете с месингови украшения. Кираджията е балканският експедитор; той е навсякъде и никъде; познава всички и всичко; знае отговора на всички въпроси. Където и да спре, е добре дошъл, защото умее да разказва, а в дивите, разпръснати клисури на Балкана има места, където през цялата година от външния свят не прониква никаква новина, ако не дойде кираджията да попита дали самотният овчар е събрал достатъчно сирене за една кола.

На тези колари се поверяват стоки с голяма стойност, без от тях да се изисква гаранция. Единствен залог е честността им. Често те се връщат едва след месеци или дори години, но идват и донасят парите. Ако междувременно бащата е починал, той ги дава на сина или зетя, но ги донася.

Тази честност на кираджията е пословична от незапомнени времена, но за съжаление, изглежда, вече беше на път да се промени. Измежду известните отдавна кираджийски семейства се бяха наместили новаци, които използваха спечеленото доверие, за да жънат реколта там, където сееха честните хора. Те лишават кираджията, чието име естествено са си присвоили, от извоюваната с труд репутация.

Ето един такъв кираджия чакаше сега! Но дали пък не чакаше мен? Вероятно щяха да ме откарат някъде? Тук, в града, можех да се надявам на освобождение. Ако до сутринта не се върнех при Хулам, приятелите ми и особено Халеф сигурно щяха да се погрижат да ме намерят.

Като си спомнех за тях и за шестимата гавази, които щяха да чакат пред портата при изгрев-слънце, ми идеше от яд да разкъсам въжетата, но за съжаление бяха прекалено здрави!

Бях нахокал Халеф за непредпазливостта му, а сега самият аз бях постъпил много по-глупаво. Бях влязъл в изключително елементарна клопка. Това, че за положението ми беше виновна добротата ми, не можеше да бъде нито извинение, нито утешение. Трябваше да се въоръжа с търпение и хладнокръвно да изчакам какво щеше да се случи по-нататък и незабавно да използвам всяка възможност за бягство.

Ето че четиримата мъже отново дойдоха. Без да кажат нито дума, завързаха около устата ми една свита на топка кърпа, — увиха ме в един стар килим и ме помъкнаха нанякъде. Естествено не можех да видя накъде.

Дъхът ми щеше да спре. Кърпата вонеше на чесън и на какви ли още не пъклени гадости. Опитвах се да поема въздух, но не можех. Чувствах се като живо погребан човек, който чува как върху ковчега му падат първите лопати пръст. На тези хора, изглежда, и през ум не им беше минало, че с кърпата на устата и в този мухлясал килим можех да се задуша!

Движението, което до момента усещах, престана. Под себе си почувствах твърда опора. Бяха ме сложили някъде, но къде, не знаех. После ми се стори, че чувам тракането на колела и се люшках насам-натам. Да, намирах се в кола, изнасяха ме от Адрианопол!

Не можех изобщо да се помръдна, но можех да свивам и разгъвам краката си. Направих го няколко пъти и килимът се поразхлаби малко. Сега поне усещах през носа си малко по-свеж въздух. На гърдите ми олекна и се запитах дали пък положението ми наистина беше толкова безпомощно и безнадеждно, че не ми оставаше нищо друго, освен да се предам.

Ослушвах се много напрегнато, но не чух никой да говори. Значи не можех да разбера дали съм поверен на един или на няколко души. Започнах да се търкалям наляво и надясно. Отстрани нямаше много място, явно колата беше тясна, но като се въртях, се удрях о нещо меко, затова предположих, че ме бяха покрили със сено или слама.

По движението забелязах, че съм поставен с главата назад. Дали пък нямаше да мога да се изхлузя от задната част на колата! Беше нощ. Бих могъл да се изтъркалям достатъчно надалеч, за да не успеят да ме намерят, а после сигурно щях да се спася.

Свих колена, подпрях пети и се избутах назад. Но опрях в нещо твърдо, срещу което всички усилия бяха напразни. Трябваше да се откажа от тази надежда.

 

Измина известно време, което ми се стори повече от вечност. Но най-сетне забелязах, че с килима сякаш се заеха човешки ръце. Размотаха ме от него. Лежах в дълбока слама, видях, че се беше развиделило, а над мен се появи лицето на слугата на Баруд ал Амасат.

— Ако ми обещаеш, че ще мълчиш, ще ти махна кърпата от устата — каза той.

Започнах усилено да кимам с глава. Той ми свали парцала и най-сетне — слава богу — в дробовете ми влезе чист, свеж въздух. Чувствах се така, сякаш от ада се бях възнесъл на небето.

— Гладен ли си? — попита ме той.

— Не.

— А жаден ли си?

— Също не.

— Ще получиш храна и вода и няма да те измъчваме, ако стоиш кротко и не правиш опити да се освободиш от въжетата. Но ако не се подчиняваш, имам заповед да те убия.

Лицето над мен изчезна. Сега можех да се движа по-свободно, понеже килимът вече не ми пречеше, и седнах. Намирах се в задната част на една тясна, безкрайно дълга кола с чергило. Точно до мен клечеше слугата и ме пазеше, а отпред един до друг седяха още двама. Единия от тях вече бях виждал, защото участваше при залавянето ми. Другият обаче във всички случаи беше кираджията, за когото беше говорил дервишът. От него не виждах нищо друго освен кожената наметка, която кираджията носеше дори и през лятото, както и една огромна шапка с подвита периферия и камшика. Но мъжът, който се криеше под тази чудовищна шапка и омазана кожа, беше необикновено важен за мен.

Не можех да си представя, че един кираджия от стария, честен занаят ще стане съюзник на престъпници, но нямаше как да изключа и възможността, че под тази допотопна кожа би могъл да се крие и представител на новата „школа“. Трябваше да се чака. Облегнах се назад и започнах да наблюдавам мъжа.

Най-сетне, след дълго време, той се обърна. Погледът му попадна върху мен. Големите му сини очи ме гледаха известно време втренчено, но после отново обърна глава. Преди това той вдигна високо вежди и намигна с лявото око.

Веднага разбрах тази пантомима. Движението на веждите ми даде да разбера, че трябва да бъда нащрек, а намигането с окото — да се насоча към лявата страна на колата. Дали там нещо можеше да ми бъде от полза?

Огледах вътрешната страна на колата, но открих само едно въже, завързано за горния край на ритлите на колата, оттам се спускаше надолу и минаваше под сеното. Беше здраво опънато, изглежда, на него беше окачено нещо. Дали мъжът искаше да ми обърне внимание върху това въже?

Престорих се, че позата, в която седях, не ми е удобна, и се преместих нататък. Облегнах се на лявата страна, така че въпреки вързаните си ръце да мога да опипам въпросното място. С голямо усилие потиснах радостния си вик, защото на въжето висеше Окачен… нож. Почтеният кираджия го беше поставил там за мен и за щастие бе проявил достатъчно съобразителност да не го връзва здраво, а само да го закрепи в примка, така че лесно да мога да го взема.

В следващия миг освободих ножа от въжето и го сложих в конча на ботуша си, така че да се подава от него с острието напред. Свих колене и ги приближих толкова до тялото си, че да мога да достигна острието с ръце. То беше толкова остро, че бяха достатъчни четири-пет движения, и въжетата бяха прерязани. Оставаше само да освободя и краката си, което съвсем не беше трудно.

Поех си дълбоко въздух. Вече не бях пленник и бях въоръжен с нож, на който можех да разчитам. Всички извършени от мен движения бяха направени под сеното. Никой не можеше да види, че съм свободен.

Осмелих се да вдигна едната си ръка и да повдигна единия край на чергилото, за да погледна навън. Край колата яздеше… дервишът Али Манах Бен Баруд ал Амасат. Можеше да се предположи, че и от другата страна язди още някой пазач.

Бързо измислих план. Придружителите на колата имаха огнестрелни оръжия, значи първоначално трябваше да избягвам всякакъв бой и повече да разчитам на хитрост и физическа сила. Отново се изтеглих в дъното, като продължавах да държа ръцете си под сеното. Под това прикритие започнах да срязвам долната част на старото, прогнило плетено дъно на каруцата и за около четвърт час успях да изрежа достатъчно голям отвор, през който да можех да се измъкна от колата.

Но всичко това не беше чак толкова лесно, колкото може да си помисли човек, защото старият килим страшно ме притесняваше, а от време на време пазачът ми хвърляше по един поглед. За щастие шумът, който предизвикваше ножът ми, не се чуваше поради тропота на копитата, скърцането на колелата и тракането на колата.

Изчаках, докато пазачът отново ме погледне, мушнах се под сеното и се проврях през отвора с краката напред. Усетих земята под краката си и измъкнах и главата си.

Сега бях напълно свободен, само трябваше да се добера до някой кон.

Намирахме се в равна местност, както изглеждаше, по не особено оживен път, от двете страни на който, имаше гора. Отляво яздеше дервишът, а отдясно друг, точно както бях предполагал. Конят на първия не беше голям, но ми изглеждаше по-добър от този на другия. Беше с вълниста козина, великолепна грива, а опашката му стигаше почти до земята. Походката му беше уверена и плавна. Ех, ако можеше да носи двама души!

Захапах ножа. Ездачът нямаше представа какво става зад него. Яздеше край колата в добро настроение, а другият не можеше да го види. Беше сложил само върховете на ходилата си в стремената. Наистина беше седнал стабилно, тъй като конят беше оседлан по турски маниер, но един удар в тила щеше да го накара да падне напред, така че краката му съвсем щяха да излязат от стремената. После трябваше странично да го избутам от седлото. Главното беше аз да се задържа здраво на коня, за да не ме хвърли.

С няколко бързи крачки настигнах жребеца. Скочих и в следващия миг седях на колене върху коня, зад ездача. От това внезапно нападение в продължение на няколко секунди конят беше стъписан и спря. Това беше достатъчно. Един юмрук в тила и ездачът политна напред. Хванах го за гърлото, станах прав, а така измъкнах и него от седлото, и седнах на мястото му, без да го изпускам. Всичко стана тъкмо навреме, защото сега жребецът се вдигна на задните си крака. Все пак успях да хвана юздите му със свободната си ръка, обърнах коня и бавно и възможно най-тихо поех естествено по обратния път.

Скоро пътят правеше завой и там се огледах. Колата продължаваше спокойно да си трополи напред; значи все още нищо не бяха забелязали. А това беше възможно само защото дървените колела със също дървените оси вдигаха наистина адски шум, а и каруцата се намираше между мен и втория ездач, на когото пък и през ум не му минаваше да се оглежда.

Много ми се искаше да съм свидетел на изумлението, което щеше да обхване тези хора, като забележеха, че едновременно са изчезнали главатарят им и пленникът. Можех, разбира се, да се скрия — без да се излагам на опасност — и да изчакам този миг, но не исках да предизвиквам съдбата, а мислех и за приятелите си, които сигурно доста се бяха загрижили от отсъствието ми.

Затова метнах дервиша напречно пред краката си и пришпорих коня в галоп.

Али Манах беше толкова изненадан от нападението ми, че дори беше забравил да извика. А после така бях стиснал гърлото му, че това вече беше невъзможно. Всичко, което се чу от него, беше гъргорещо изхъркване. Сега той лежеше пред мен тихо и неподвижно, та дори ми се стори, че съм го удушил.

Конят галопираше леко, равномерно и издръжливо, така че можех да не се страхувам, че ще бъда настигнат. Впрочем нямах причини да се страхувам от открит бой, защото вече и аз имах огнестрелно оръжие. Али Манах имаше в пояса си два заредени пистолета, които, разбира се, веднага си присвоих.

Докато яздехме, претърсих джобовете му. Там намерих часовника и кесията си, а тежестта й ме убеди, че съдържанието й се е увеличило в сравнение с вчера вечерта. Отстрани на коня висеше ленена торба. Бръкнах в нея с едната си ръка и напипах муниции и храна. Значи е имал намерение да предприеме по-дълго пътуване.

Гората свърши и видях пред себе си открита равнина, покрита с царевични ниви и розови градини. Като се огледах след известно време, забелязах един ездач, който препускаше след мен в галоп. Сигурно беше другият, който бе яздил от дясната страна на каруцата. Значи вече бяха забелязали бягството и той се бе върнал, за да събере сведения.

Моят кон, въпреки че носеше двама ездачи, беше не по-малко бърз от неговия. Нямаше от какво да се страхувам. А щом скоро съзрях един оживен път, в който се вливаше и нашият, се почувствах напълно сигурен. И наистина скоро забелязах, че мъжът започна да спира коня си, а не след дълго се изгуби от погледа ми.

Тогава спрях и слязох, първо за да си почине конят и, второ, заради дервиша. Сложих го на земята и го прегледах. Сърцето му биеше равномерно, а дишането му беше нормално.

— Али Манах, не се преструвай! — казах аз. — Знам, че си в съзнание. Отвори очи!

Наистина в началото той беше зашеметен, но после се преструваше, че е изпаднал в безсъзнание, сигурно за да избегне въпросите ми и да обмисли поведението си, а може би и да използва някоя възможност за бягство. Въпреки думите ми той не отвори очи.

— Добре — казах аз. — Ако наистина си мъртъв, поне да се убедя в това. Ще забия този нож в сърцето ти!

Извадих ножа. Щом усети върха му върху гърдите си, ококори очи от ужас и извика:

— Ах вай! Спри! Наистина ли ще ме прободеш?

— Не е хубаво да се убиват живи хора, а на мъртвеца едно пробождане с нож не може да му навреди. Ако искаш това острие да стои далеч от теб, не ме карай пак да си мисля, че си умрял!

Той лежеше прострян на земята, сега обаче се изправи и седна. Попитах го:

— Кажи ми, Али Манах, къде искаше да ме откараш?

— На сигурно място! — гласеше отговорът.

— Много двусмислено казано. Кой трябваше да е в безопасност? Аз от вас или вие от мен?

— И двете.

— Трябва да ми обясниш, за да разбера.

— Нямаше да ти се случи нищо, ефенди. Смятахме да те заведем на едно място, откъдето нямаше да можеш да избягаш. Моят баща искаше да спечели време, за да избяга. После щяхме да те освободим срещу откуп.

— Много мило от ваша страна. Кое е мястото, където трябваше да бъда отведен?

— Един караул в планините.

— А, наблюдателна кула! Значи сте си мислили, че бягството на баща ти ще е по-сигурно, ако съм в ръцете ви?

— Да, ефенди.

— Защо?

— Понеже сигурно щеше да разбереш накъде е тръгнал.

— Как бих могъл да открия това! Не съм всезнаещ.

— Твоят хаджия разказа, че можеш да намираш всякакви следи.

— Хм! Как бих могъл да намеря следите на баща ти в Едирне?

— Не знам.

— Е, Али Манах, искам да ти кажа, че вече съм открил следите му. Баща ти заедно с тъмничаря и Манах ал Барша се е отправил по Арда на запад. Яздят два бели и един тъмен кон.

Видях, че той много се изплаши.

— Грешиш! Много грешиш! — побърза да каже той.

— Не греша. А вероятно скоро ще науча и повече. Къде е бележката, която ми взехте?

— Коя бележка?

— Ти самият я измъкна от джоба ми. Надявам се, че все още е у теб.

— Изхвърлих я. В нея нямаше нищо важно.

— Тъкмо обратното, струва ми се, че беше много съществено. Ще потърся. Покажи си джобовете!

Станах, за да претърся по-добре джобовете му, които той даде вид, че ще покаже. Но едва бях протегнал ръка към него, той отстъпи назад и се хвърли към коня. Бях предвидил подобно нещо. Още не беше стъпил на стремето, аз го хванах и го съборих на земята.

— Не мърдай, иначе ще ти пусна един куршум в главата! — заплаших го аз. — Сръчността ти може и да е достатъчна за манастира на танцьорите в Стамбул, но за да избягаш от мен, не е!

Претърсих джобовете му, без той да окаже съпротива, но не намерих нищо. В дисагите също търсих напразно. Тогава се сетих за портфейла си. Извадих го. В него имаше жълтици, които преди това не бях притежавал, и наистина там беше и листчето с трите реда, написани на нестаалик, онова наклонено малко наляво писмо, нещо средно между лекия арабски ръкописен шрифт (нески) и силно наклонения таалик.

Сега бях доволен. Нямах време да разчитам бележката, мушнах я обратно и казах:

— Надявам се, че в тези редове все пак се съдържа нещо важно. Ти, естествено, знаеш накъде е тръгнал баща ти.

— Не знам, ефенди.

— Не можеш да ме накараш да ти повярвам!

— Когато дойдох в Едирне, той вече беше заминал!

— Но си научил накъде е тръгнал. Във всеки случай тръгнал е към Искендерие, където го чака Хамд ал Амасат, брат му и твой чичо.

Казвайки това, се направих, че го наблюдавам зорко. По лицето му се изписа задоволство. Значи баща му не беше тръгнал за Искендерие.

— Възможно е — отговори той, — не знам. Но ми кажи, ефенди, какво смяташ да правиш с мен!

— Ти какво си мислиш?

— Ще ме пуснеш да препусна по пътя си.

— Ах! Не е лошо! Значи не искаш да вървиш, а да яздиш!

— Ами конят си е моя собственост!

— А ти си моя собственост, следователно и конят е мой. Няма да допусна да избягаш!

— Но ти си свободен и аз не съм ти направил нищо!

— Нищо ли наричаш това? Ще дойдеш с мен до Едирне, и то до къщата, в която ме подмамихте вчера. Любопитен съм да узная кой живее там. Естествено ще дойде и кадията.

— Ефенди, не го прави! Разбрах, че си християнин, а нали Иса Бен Мариам, вашият Спасител, ви заповядва да обичате враговете си!

— Значи признаваш, че си ми враг?

— Не бях, но ти стана мой враг. Надявам се, че си добър християнин и ще се подчиниш на заповедта на твоя бог!

— С удоволствие ще го направя!

— Защо не ме освободиш тогава, ефенди?

— Тъкмо защото се подчинявам на Божиите заповеди, Али Манах. Толкова много те обичам, че не мога да се разделя с теб!

— Ти ми се подиграваш! Ще ти платя откуп!

— Богат ли си?

— Аз не съм, но баща ми скоро ще стане.

— Той ще е откраднал и заграбил богатството си. Не искам да се докосвам до такива пари!

— Тогава ще ти дам други. Ще си получиш обратно и твоите!

— Моите ли? Какви мои пари имаш?

— Нямам, но пратеникът вече замина, да вземе от Стамбул парите, които ти трябваше да платиш за освобождаването си. Ако ме пуснеш, веднага щом ги донесат, ще си ги получиш обратно.

— О, Али Манах Бен Баруд ал Амасат, изгубил си си ума от танци в Стамбул! Пратеникът ви няма да получи и един пиастър. Човекът, когото ви назовах, изобщо не съществува. А персиецът, когото пратеникът евентуално ще намери, изобщо не ме познава!

— Ефенди, значи ти си ни измамил? Значи нямаше да получим никакви пари?

— Не.

— Но тогава с теб щеше да е свършено!

— Знам. Но щях да съм загубен дори и ако бях платил парите. Впрочем не ме беше страх чак толкова от вас, а че съм имал право, вече ти го доказах — свободен съм.

— Значи наистина ще ме заведеш в Едирне като пленник?

— Да.

— Тогава ми върни парите, които сложих в кесията ти!

— Защо?

— Те са мои. Имам нужда от тях. Трябва да ям и пия дори и когато съм в затвора.

— Ще ти дават каквото трябва. Е, разбира се, няма да са деликатеси. А и за един танцьор не е вредно малко да погладува!

— Значи искаш да ме окрадеш?

— Не. Я ме погледни! Като се съпротивлявах, ми скъсахте дрехите, трябва да си купя други. Ти си виновен и затова не е необходимо да крада, за да взема парите ти. Но въпреки това няма да го направя, а ще ги дам на кадията. Може ли един танцуващ дервиш да притежава пари? Мисля, че всичко, което взема, принадлежи на ордена!

— Аз вече не съм танцуващ дервиш. Бях в манастира само за малко!

— Само по търговски съображения! Но това не ме засяга.

Трябва да тръгваме. Дай си ръцете!

Извадих едно въже, което преди това бях видял в дисагите.

— Ефенди, какво ще правиш? — попита той изплашен.

— Ще завържа ръцете ти за стремената.

— Не може! Ти си християнин, а аз съм привърженик на Пророка. Ти не си гавазин. Нямаш право да арестуваш друг човек!

— Не се бави, Али Манах! Ето въжето. Ако моментално не си дадеш ръцете, ще те ударя по главата, за да изпаднеш отново в безсъзнание. В никакъв случай няма да ти позволя да ми казваш как да се държа с теб!

Това помогна. Мнимия дервиш, изглежда, го бяха напуснали и смелостта, и силата му. Подаде ми и двете си ръце и аз ги вързах. После го прикрепих към стремето и възседнах коня.

— Какво ще правиш с коня? — попита той.

— Ще го дам на кадията. Напред!

Тръгнахме. Не вярвах, че ще се върна толкова бързо в Едирне, а още по-малко пък по този начин.

Скоро стигнахме до главния път, който водеше до прочутия кервансарай „Мустафа паша“. Срещнахме много пътници. Гледаха ни учудено, но никой не си направи труда да ни попита нещо.

Колкото повече се приближавахме към града, толкова по-оживен ставаше пътят. Още в първата улица видях двама гавази. След като им дадох кратко обяснение, ги подканих да ме придружат и те го сториха. Смятах най-напред да отида при Хулам, за да успокоя преди всичко приятелите си. С помощта на гавазите успях да се оправя.

В една от улиците, през която минахме, сред многото минувачи забелязах един мъж, който, щом съзря Али Манах, изплашено спря, но после бързо се отдалечи.

Познаваше ли моя пленник? Много ми се искаше да изпратя след него някой гавазин да го арестува. Ами ако той идеше да предупреди другите! Не можех да си позволявам обаче заради недоказано подозрение, от чисто предположение, да накарам да отнемат свободата на някой може би съвсем невинен човек дори и само за един-единствен час. Аз, християнинът, все пак се намирах в мохамеданска страна.

Като стигнах до къщата на Хулам, почуках на портата. Ключарят погледна през дупката и като ме видя, извика от радост.

— Хамдулиллях! Наистина ли си ти, ефенди?

— Да. Отвори, Малхем!…

— Веднага, веднага! Много се страхувахме за теб, мислехме, че ти се е случило нещастие. Но всичко е наред!

— Къде е Хаджи Халеф Омар?

— В селямлъка. Всички са се събрали там и скърбят за изчезването ти.

— Аларга! (Я виж!) — извика единият от двамата гавази. — Ти да не си Кара Бен Немзи ефенди?

— Да, така се казвам.

— Пех не гюзе! (Колко хубаво, колко хубаво!) Заслужихме си тристата пиастъра!

— Какви триста пиастъра?

— Бяхме изпратени да те търсим. Който намери следа от теб, ще получи тази сума.

— Хм! Всъщност аз ви намерих! Но ще си получите парите! Влезте с мен!

Триста пиастъра са около шейсет марки. Значи за толкова пари ме бяха оценили. Можех да бъда горд. Пазачът отвори широко портата. Той направи много учудена физиономия, като забеляза дервиша, когото досега не бе имал възможност да види. Щом чуха стъпките на коня в двора, всички изскочиха навън.

Първи беше моят дребен Хаджи Халеф Омар. Той направи огромен скок през всичките стъпала в разрез с всякакво ориенталско достойнство, спусна се срещу мен, хвана ръката ми и радостно извика:

— Аллах иллях! Ти ли си? Наистина ли си ти, сихди?

— Аз съм, скъпи Халеф. Остави ме да сляза от седлото!

— Ти идваш на кон? Бил си извън града?

— Да. Преживях много нещастия, но сега пък съм щастлив.

Другите също протегнаха ръце към мен. Сред всички възгласи на радост се чу и един на изненада. Беше извикал Исла.

— Ефенди, какво е това? — попита той. — Кого водиш? Това е Али Манах, танцуващият дервиш!

Досега вниманието на всички беше насочено изключително към мен и по-малко към дервиша. Но думите на Исла ги накараха да се обърнат към него. Видяха, че е вързан.

— Али Манах? Синът на беглеца? — попита Хулам.

— Да — отговорих аз. — Той е мой пленник. Влезте вътре! Трябва да ви разкажа много неща.

Отправихме се към селямлъка, като взехме със себе си и дервиша, но още не бяхме седнали, когато портата отново се отвори. Беше кадията. Той беше колкото учуден, толкова и радостен, че ме вижда.

— Ефенди, ти си жив? Ти си тук? — попита той. — Слава на Аллаха! Смятахме, че си изчезнал, въпреки че изпратих хора да те търсят. Къде беше?

— Седни при нас и ще разбереш!

Пленникът се сви в ъгъла, а до него беше седнал Халеф. Дребният хаджия знаеше какво да прави още преди да съм му казал.

Започнах да разказвам и бях прекъсван много пъти, докато стигнах до края. После ме обсипаха с всякакви въпроси и възклицания. Единствено Халеф запази спокойствие. Той високо извика:

— Тишина, мъже! Сега не е време за приказки, а за действие!

Кадията хвърли към дребосъка смъмрящ поглед, но все пак го попита:

— Какво смяташ, че трябва да се прави?

— Веднага трябва да бъде разпитан този Али Манах, а после да се претърси къщата, в която са нападнали моя сихди, и да бъде проследена колата, с която е трябвало да бъде откаран в караула.

— Имаш право! Моментално ще пратя в затвора сина на беглеца, а после ще го разпитам.

— Защо не тук и сега? — попитах аз. — Предпочитам още сега да потегля на път, да преследвам баща му, тъй като вече изгубихме ценно време. Затова е добре предварително да знаем какво ще отговори.

— Щом ти го желаеш, веднага ще бъде изпълнено! Той направи най-сериозната и достопочтена физиономия, на която беше способен, и попита пленника:

— Името ти е Али Манах Бен Баруд ал Амасат, нали?

— Да — отговори задържаният.

— Значи баща ти е Баруд ал Амасат?

— Да.

— Той е онзи мъж, който избяга от нас?

— Нищо не знам за това!

— Ти се опитваш да лъжеш? Ще заповядам да те накажат с бастонада! Познаваш ли някогашния събирач на данъци Манах ал Барша?

— Не.

— Наредил ли си да примамят този ефенди вчера вечерта, за да го плениш?

— Не.

— Куче, не лъжи! Самият ефенди ни го разказа!

— Той греши!

— Да, но ти си го вързал и днес си го откарал с каруца! — Това също не е вярно! Яздех по пътя и настигнах колата. Говорех с кираджията на кого е каруцата. Тогава внезапно някой ме удари. Изгубих съзнание и като дойдох на себе си, бях пленник на този човек, на когото не съм сторил абсолютно нищо.

— Езикът ти говори само лъжи, но те няма да оправят положението ти, а ще го влошат! Знаем, че си „Насър“!

— Не знам какво е това!

— Говорил си за него с ефендито в манастира на танцуващите дервиши!

— Никога не съм бил в такъв манастир!

Мъжът смяташе, че ще може да се спаси, като отрича всичко. Но кадията ядосано му отговори:

— В името на Аллаха, ако продължаваш да криеш истината, ще бъдеш наказан с бастонада! Или си поданик на ингилизите като баща ти?

— Нямам баща, който да е поданик на ингилизите. Прави ми впечатление, че Баруд ал Амасат, за когото говорите, е съвсем друг човек, а не моят баща, чието име той противозаконно си е присвоил.

— Кой си ти тогава, щом не си дервиш?

— Аз съм шияд еш шемек^[30] и пътувам.

— Откъде?

— От Инада на морето.

— Къде отиваш?

— В София, на гости при роднини. Не съм стоял в Едирне и един час. Дойдох в града през нощта и го прекосих до другия му край. По-късно срещнах каруцата по пътя.

— Ти не си рибар, а лъжец. Можеш ли да докажеш, че живееш в Инада?

— Изпрати някой там и ще ти кажат, че съм казал истината.

Нахалството му накара кадията почти да излезе от кожата си. Той се обърна към Исла и го попита:

— Исла Бен Мафлей, наистина ли си виждал този човек в манастира на танцуващите дервиши в Стамбул?

— Да — отговори Исла. — Той е. Кълна се в брадата на Пророка и брадите на прадедите ми!

— А ти, Кара Бен Немзи ефенди, виждал ли си го също в манастира?

— Да — казах аз. — Дори разговарях с него.

— И твърдиш, че това е същият дервиш?

— Той е. Той самият ми го призна снощи, а след това и днес. Вярва, че може да се спаси само с лъжи.

— Само ще си навлече повече беди. Но ще му докажем, че правото е на ваша страна, нали?

Въпросът беше чудесен!

— Не е ли той този, който трябва да докаже, че не сме прави? — отговорих аз. ?

— Правилно! Но тогава ще трябва да изпратя някой в Инада!

— Ще ми разрешиш ли да задам един въпрос?

— Говори!

— Ти видя ли бележката, която снощи намерихме в обора на ханджията?

— Да, ефенди.

— Можеш ли отново да я познаеш?

— Със сигурност.

— Тази ли е?

Извадих бележката от торбичката и я подадох на кадията. Той внимателно я разгледа, а после каза:

— Тя е. Защо питаш?

— Веднага ще разбереш! Хаджи Халеф Омар, ти познаваш ли кесията ми?

— Както моята собствена — отговори дребосъкът.

— Тази ли е?

— Да, тя е.

Сега бях сигурен, че ще хвана дервиша на тясно. Попитах го:

— Али Манах, чии са жълтиците, намиращи се в тази кесия?

— Те са мо… всъщност твои са, щом кесията действително е твоя собственост — отговори той.

За малко да се издаде, но още докато отговаряше, усети капана.

— Значи нямаш претенции към парите?

— Какво общо имам с твоите пари!

Кадията поклати глава.

— Ефенди — каза той, — щом аз не мога да го поставя на тясно, на теб едва ли ще ти се удаде. Ще заповядам да го затворят и ще го накарам да си признае всичко!

— Ние обаче не можем да чакаме толкова дълго. Да го заведем в къщата, където ме нападнаха! „Обитателите“ ще трябва да признаят, че той е човекът, за когото го смятаме.

— Имаш право. Ще ги арестуваме всичките! Али Манах, на коя улица се намира тази къща?

— Не знам — отговори той. — Никога досега не съм бил в Едирне!

— Лъжите му стават все по-големи! Ефенди, ти не би ли могъл сам да намериш къщата?

— Сигурно. Запомних я.

— Хайде тогава да тръгваме. Ще заповядам да повикат гавази, които да дойдат с нас и да арестуват всички, които са в къщата. Но твоят приятел Хулам обеща триста пиастъра. Тези двама мъже те намериха. Ще си получат ли парите, ефенди?

— Да, веднага ще им ги дам.

Извадих кесията си, но Хулам хвана ръката ми и каза с тон на обиден човек:

— Стой, ефенди! Ти си гост на дома ми. Искаш да опозориш честта ми ли, като не ми позволяваш да изпълня обещанието си?

Трябваше да му призная предимството. Той извади кесията си и вече се канеше да даде парите на двамата гавази, които стояха на входа с блеснали очи, когато кадията протегна ръка.

— Спри! — каза той. — Аз съм началник на тези служители на полицията на Едирне. Ти кажи, ефенди, дали са те намерили!

Не исках да лишавам бедните дяволи от извънредното им възнаграждение и затова отговорих:

— Да, те ме откриха.

— Думите ти са много мъдри. Но ми кажи дали щяха да те открият, ако ги бях държал тук, вместо да ги изпратя да те търсят?

— Хм! Тогава наистина нямаше да ме срещнат.

— На кого тогава трябва да благодариш, че са те видели?

Принуден бях да следвам логиката. Впрочем нямаше да ни е от полза да се заяждаме с него, затова отговорих така, както той очакваше:

— Всъщност на теб.

Той ми кимна любезно и продължи да пита:

— Значи за кого са тези триста пиастъра, ефенди?

— Единствено на теб.

— Тогава Хулам трябва да ги плати на мен! Не бива на никого да се причинява неправда. Кадията също трябва да защитава правата си!

Той получи парите и ги прибра. Двамата гавази направиха разочаровани физиономии. Затова се опитах да се приближа до тях незабелязано, извадих две жълтици от кесията си и дадох на всеки по една. Това трябваше да стане тайно, иначе можеше да се очаква, че кадията отново щеше да се опита да въдвори справедливост.

Двамата мъже бяха много щастливи от подаръка, а за мен не беше загуба, защото ги взех от парите на Али Манах.

Изпратени бяха до полицията да извикат гавази и те скоро дойдоха. Преди обаче да тръгнем, кадията ми махна и ме дръпна настрани. Бях любопитен да узная тайното съобщение, което щеше да ми направи.

— Ефенди — каза той, — ти наистина ли си сигурен, че това е дервишът от Стамбул?

— Напълно! — отговорих аз.

— И той присъства на залавянето ти?

— Да. Дори определи размера на откупа, който трябваше да платя.

— И ти взе всичко, което имаше в джобовете си?

— Да.

— И кесията ли?

— Да — отговорих аз.

Започнах да предчувствам какви бяха намеренията му. Като му разказвах преживяването си, откровено му бях споменал, че в кесията имаше повече пари, отколкото преди това. Той беше хвърлил око на тази сума. Кадията искаше да я конфискува! Той продължи да се осведомява с любезен, доверителен тон:

— Днес тя беше ли в джоба му?

— Да. Оттам я взех.

— И вътре имаше повече пари отпреди?

— Да, в нея имаше жълтици, които не бях слагал аз. Това е вярно.

— Тогава сигурно ще признаеш, че не са твои!

— Ах! Ами на кого?

— На него, разбира се, ефенди!

— Това не ме интересува. Защо си е сложил парите в моята кесия?

— Защото тя му е харесвала повече от неговата. Но никой няма право да задържа това, което не му принадлежи!

— Напълно си прав. Но мислиш ли, че съм задържал нещо, което не е мое?

— Разбира се! Жълтиците, които той е сложил вътре.

— Валлахи! Ти не чу ли от собствената му уста, че отрича да е слагал пари в кесията ми?

— Това са лъжи!

— Трябва да се докаже. Не знам нищо за тези пари.

— Но нали ти самият каза, че преди това не са били в кесията?

— Признавам, така беше. Никой не може да каже как са се озовали вътре, но щом са там, са моя собственост.

— Не мога да се съглася с теб. Властите трябва да ги вземат, за да ги върнат на истинския им собственик.

— Преди това ми кажи, чия е водата, която през нощта вали в двора ти!

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Властите вземат ли водата, за да я върнат на истинския й собственик? През нощта и в моята кесия е „валяло“. Водата е моя, защото единственият, на когото тя можеше да принадлежи, се отказа от нея.

— Разбирам, че си франк, който не познава законите на тази страна.

— Възможно е, но затова пък следвам своите собствени закони. Парите ще задържа аз! Няма да ти ги дам!

Казвайки това, аз се обърнах и той повече не се опита да ме накара да променя решението си. Нямах намерение да използвам тези пари за себе си, но щяха да бъдат от по-голяма полза за нещо друго, отколкото да потънат в бездънния джоб на този чиновник.

Накрая тръгнахме. Гавазите получиха заповед да ни следват отдалеч, за да не правим прекалено голямо впечатление.

Стигнахме до ъгъла, на който предишната вечер се бяхме сблъскали с онзи мъж. Хулам също много добре си го спомняше. Оттук нататък обаче трябваше да продължа да водя сам. Не ми беше трудно да намеря къщата. Портата беше затворена. Почукахме, но никой не ни отвори.

— Страхуват се — каза кадията. — Видели са, че идваме, и са се скрили!

— Не вярвам — отговорих аз. — Някой от тях ме е срещнал, като съм водел Али Манах по улицата. Видял е, че дервишът е заловен и че ударът не е успял. Затова веднага е съобщил на останалите и те са избягали.

— Тогава ще влезем със сила!

Минувачите спряха, за да гледат какво ще стане. Кадията заповяда на гавазите да ги разгонят и после портата, която доста лесно поддаде, просто беше разбита.

Веднага познах дългия тесен проход. Гавазите в миг се разпръснаха из всички стаи, но не успяха да открият никого. По много неща личеше, че обитателите са я напуснали набързо.

Потърсих помещението, в което ме бяха държали. Когато отново се върнах в малкия двор, кадията беше подновил разпита на Али Манах. Сега той се държеше още по-уверено отпреди. Сигурно се беше страхувал, че може да бъде издаден от някого от обитателите на къщата. Но този страх сега беше изчезнал също както и хората, които смятахме, че ще намерим тук. Трябваше да повторя показанията си и да посоча местата, на които бе седял до мен. Показах също и онези, на които ме бяха повалили в двора нападателите.

— И ти действително не познаваш тази къща? — попита го кадията.

— Не я знам — отговори той.

— И никога не си бил тук?

— Никога в живота си!

Тогава кадията се обърна към мен:

— Едва ли човек може толкова да отрича, ефенди! Започвам да си мисля, че ти наистина грешиш!

— Значи тогава и Исла се лъже, който го е виждал в Стамбул.

— Не е ли възможно? Много хора си приличат. Този рибар от Инада може да е съвсем невинен!

— Ще дойдеш ли с мен за малко настрана, кадия?

— Защо?

— Искам да ти кажа нещо, което другите не бива да чуват.

Той вдигна рамене и отговори:

— Тези хора могат да чуят всичко, което имаш да ми казваш, ефенди!

— Искаш ли да чуят думите, които няма да прозвучат приятно за твоите уши?

Той все пак се замисли, а после строго каза:

— Ти няма да се осмелиш да изречеш и една-единствена дума, която може да не ми хареса! Но ще бъда снизходителен и ще изпълня молбата ти. Ела и говори!

Той се отдалечи няколко крачки, а аз го последвах.

— Как изведнъж стана така, че ти започна да разговаряш с мен много по-различно отпреди, кадия? — попитах го аз.

— Как изведнъж повярва в невинността на този човек, в чиято вина преди беше толкова убеден?

— Разбрах, че се лъжеш.

— Не — отвърнах му аз с приглушен глас. — Не си се убедил, че греша, а че ти самият си се лъгал!

— В кого съм се излъгал? В този рибар ли?

— Не в него, а в мен. Вярваше, че можеш да пипнеш съдържанието на кесията ми. Но не успя, затова сега престъпникът е невинен.

— Ефенди!

— Кадия!

Той направи много сърдита физиономия и каза:

— Знаеш ли, че за тази обида мога да заповядам да те арестуват?

— Няма да го направиш! Аз съм гост на тази страна и на нейния господар. Нямаш власт над мен. Казвам ти, че Али Манах ще признае всичко, ако го заплашиш с бастонада. Не искам да ти давам съвети, но у дома, в Джерманистан, ще разкажа, че съдиите на великия султан са справедливи служители.

— Такива сме. Веднага ще ти го докажа!

Той отново се приближи към останалите и попита пленника:

— Познаваш ли ханджията Доксати?

Пленникът пребледня. Отговори с много неуверен глас:

— Не. Досега никога не съм бил в Едирне!

— И той ли не те познава?

— Че откъде ще ме познава?

— Той лъже — намесих се аз. — Не виждаш ли по лицето му, че не говори истината, кадия! Настоявам Доксати да го види, за… стоп! За бога, назад!

Съвсем случайно, докато говорех, бях вдигнал поглед нагоре. Намирахме се в малкия двор, обграден отвсякъде от сгради. Там, където попадна погледът ми, имаше нещо като чардак с дървена решетка, през чиито дупки се подаваха дулата на две пушки: едното, насочено срещу мен, а другото, както ми се струваше, срещу пленника. Веднага се хвърлих встрани и затичах към входа, за да потърся прикритие. В същия миг изтрещяха два изстрела. Чу се силен вик.

— Аллах иллах! Ма уна! (Боже, о, Боже, на помощ!) Беше изкрещял един от гавазите, падайки до друг, който се търкаляше в кръвта си.

Единият куршум беше предназначен за мен. Това бе сигурно. Само миг закъснение, и щях да съм труп. Стрелецът вече бе натиснал спусъка, когато аз отскочих настрани; не беше успял да задържи патрона и той беше улучил стоящия точно зад мен гавазин в главата.

Вторият куршум беше улучил целта си. Али Манах лежеше мъртъв на земята.

Повече не видях нищо. Миг по-късно отново прекосих двора. Тясна дървена стълбичка водеше нагоре, където се намираше чардакът. Бях се поддал на моментен импулс.

— Нагоре, сихди! И аз идвам!

Това беше гласът на моя храбър Халеф, който веднага ме последва. Горе попаднах в тесен коридор, от който се влизаше в няколко стаички, които по-скоро приличаха на дупки. Коридорът свършваше при дървената решетка. Миризмата на барут още Се усещаше, но хора нямаше. Претърсихме с Халеф стаите, но и там не намерихме никой. Беше направо необяснимо как можеха да изчезнат двамата убийци. Двама бяха, защото съвсем ясно видях дулата на пушките.

Тогава от другата страна на сградата чух стъпки. Бяха двама души. Стената беше само от дъски. Забелязах една дупка от чеп, приближих се и погледнах. Точно така! През съседния двор бързаха двама души и всеки от тях носеше в ръка по една дълга турска пушка.

Върнах се обратно в коридора и извиках към двора:

— Бързо на улицата, кадия! Убийците бягат през съседния двор!

— Не е възможно! — отговори ми той.

— Но аз ги видях! Бързо, бързо!

Той се обърна към хората си и с най-голямо спокойствие им нареди:

— Идете да проверите дали е прав!

Двама от тях бавно се отдалечиха. Е, в края на краищата какво ме интересуваше дали ще ги хванат или не. Върнах се в двора. Като слязох долу, кадията попита:

— Ефенди, ти хеким ли си?

Ориенталецът вижда в лицето на всеки франк лекар или градинар. Мъдрият кадия беше на същото мнение.

— Да — отговорих аз, за да приключим разговора по-бързо.

— Я виж тогава дали тези двамата са съвсем умрели!

За Али Бен Манах нямаше й съмнение. Куршумът беше влязъл през едното му слепоочие и излязъл през другото. Гавазинът беше улучен в челото и още беше жив, но със сигурност можеше да се очаква, че след няколко минути и той ще умре.

— Баща ми, баща ми! — вайкаше се гавазинът, коленичил до него.

— Какво хленчиш! — каза кадията. — Имаш късмет. В книгата е било записано, че е трябвало да умре по този начин. Аллах знае какво прави!

Двамата, които бавно се бяха отправили да преследват убийците, се върнаха.

— Е, имаше ли право този ефенди? — попита кадията.

— Да.

— Вие сте видели убийците?

— Видяхме ги.

— Защо не ги хванахте?

— Те вече бяха изминали известно разстояние по улицата.

— Защо не ги догонихте?

— Нямахме право. Не си ни заповядал. Беше ни казал само да видим дали ефендито има право.

— Вие сте мързеливи кучета! Всички веднага след тях и се опитайте да ги хванете!

Всички се втурнаха с най-голяма бързина след бегълците. Убеден бях, че веднага щом се отдалечат от нас, щяха да намалят скоростта.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) — измърмори Халеф под носа си. — Тези две кучета искаха да те застрелят, сихди, а сега ще избягат!

— Нека да бягат, добри ми Халеф! За тях не си струва труда и една крачка да се прави.

— Ами ако куршумът те беше улучил?

— Тогава с тях щеше да е свършено. Нямаше да ги пуснеш да избягат!

Кадията оглеждаше трупа на пленника. Той каза:

— Имаш ли представа защо го убиха, ефенди?

— Разбира се! Мислеха, че ще ги предаде. Той не беше с особено силен и смел характер. От него можехме да узнаем всичко.

— Той си получи заслуженото! Но защо застреляха и този тук?

— Не се целеха по него, а по мен. Но в последния момент аз отскочих встрани и куршумът улучи този, който е стоял зад мен.

— Значи на теб са искали да отмъстят?

— Да. Какво ще правим с трупа?

— Няма да се цапам с него. Той си получи заслуженото, ще заповядам да го заровят. Това е всичко, което може да се направи. Конят му все още е при Хулам. Ще наредя да го доведат.

— А баща му? Ще го оставиш ли да избяга?

— Все още ли не си се отказал да го преследваш, ефенди?

— Разбира се!

— Кога?

— Няма ли да ти трябваме повече?

— Не. Можеш да потегляш.

— Тогава след два часа тръгваме на път.

— Аллах да е с вас и да ви помогне да хванете престъпника!

— Да, Аллах ще ни помогне, но въпреки това не се отказвам от твоята помощ.

— Трябва да ви помагам ли? Какво имаш предвид?

— Не ми ли обеща заповед за арестуване и шестима гавази?

— Да. На зазоряване трябваше да са пред портата на Хулам. Но преди това научих, че те е сполетяло нещастие. Всичките шестима ли ще ти трябват?

— Не, трима са достатъчни.

— След два часа ще са при теб. А ти ще удържиш ли думата си, която ми даде?

— Ще я удържа, както и ти твоята.

— Сбогом тогава! Нека Аллах ти помогне да стигнеш до родината на прадедите си жив и здрав!

Той тръгна. Откакто му бях отказал да му дам парите, той напълно се бе променил. Подчинените му също бяха изчезнали. Само синът беше останал до издъхващия си баща и високо го оплакваше. Извадих кесията си, отделих парите, които бяха принадлежали на Али Манах, и ги дадох на гавазина. Въпреки обзелата го мъка той учудено ме погледна и ме попита:

— За мен ли са, ефенди?

— Да, твои са. Нека с тях погребат баща ти. Но на кадията не казвай нищо!

— Благодаря ти, господарю! Добрината ти налива балсам в раната, която ми нанесе Аллах. Баща ми трябваше да изпълни дълга си. Аз съм беден. Сега обаче ще мога да поставя на гроба му плоча, украсена с тюрбан, за да видят посетителите на мезархане,^[31] че там е погребан правоверен син на Пророка.

Така аз, християнинът, без да искам, бях помогнал мъртвият мюсюлманин да получи надгробен паметник. Дали парите на дервиша щяха да бъдат използвани по-добре, ако ги бях дал на кадията?

Още не бяхме стигнали до жилището на Хулам, когато ни срещнаха двамата гавази, отишли да вземат коня на Али Манах.

Беше се случило онова, което предишната вечер бяхме смятали за невъзможно. Аз бях попитал: „Не трябва ли да бъде наказан Али Манах?“ Не би трябвало справедливото възмездие да го търси чак в Стамбул, той сам бе попаднал в ръцете му. Разбира се, бяхме изгубили целия предобед с това събитие. Сега трябваше да наваксаме възможно най-бързо пропуснатото.

Свикахме военен съвет. Най-напред Хулам повдигна въпроса, кои биха могли да бъдат хората, които обитават къщата, където дервишът намери смъртта си. Той смяташе, че те са свързани с „насърите“ в Константинопол. Това не беше изключено, но за мен те бяха същевременно и хората, за които обитателите на полуострова казват, че „са отишли в планините“.

Едва сега имах време да извадя бележката, която все още не бях разчел.

— Можеш ли да разчетеш редовете, ефенди? — попита Исла. Положих големи усилия, но накрая трябваше да отговоря с „не“. Листчето минаваше от ръце на ръце, но напразно. Отделните букви бяха доста ясно написани, но се свързваха в думи, които ни бяха напълно чужди и неразбираеми.

Слях най-кратките от думите заедно — но нямаха никакъв смисъл. Тогава моят Халеф се оказа най-умен от всички.

— Ефенди — каза той, — от кого може да е бележката?

— Сигурно от Хамд ал Амасат.

— Е, този човек има всички основания да държи в тайна онова, което пише. Не мислиш ли, че това би могло да е тайнопис?

— Хм! Сигурно имаш право. Хамд ал Амасат е трябвало да вземе предвид обстоятелството, че бележката би могла да попадне и в чужди ръце. Както изглежда, знаците не са тайни, но съчетанието на буквите е необичайното. „Са ила ни“, това не го разбирам, „ал“ е една дума; „нах“ пък не е ориенталска… ах, ако обаче се обърне става „хан“!

— Може би всичко е написано на обратно! — каза Хулам. — Ти прочете „ила“. Обърнато обратно, то ще гласи „Али“.

— Правилно! — отговорих аз. — Това е име, а същевременно и сръбска дума, която означава „но“. „Ни“ обърнато е „ин“, което на румънски означава „много“.

— Прочети трите реда отляво надясно! — каза Исла. Направих го, но въпреки това се изискваше голямо усилие, докато успея да прегрупирам буквите, за да се получат свързани думи. В резултат се получи изречението:

„Ин пипех бесте ла Караорман хан али са панаир Мелник“. Нарочно беше използвана смесица от румънски, сръбски и турски и всичко това означаваше:

„Много бързо съобщение в Караорман-хан, но след панаира в Мелник“.

— Правилно! Сигурно е така! — извика Хулам. — След няколко дни в Мелник има панаир.

— Караорман-хан? — попитах аз. — Знаеш ли го къде е? Къде би могъл да се намира?

Никой не знаеше. Иначе думата означава „Мрачна горска къща“ или „Черногорска къща“. Във всеки случай мястото беше малко и се намираше навътре в гората. Но в коя местност?

Имаше две предложения за откриване местонахождението на това тайнствено място, но, изглежда, нито едно от тях не водеше към целта.

— Хайде сега да не се напрягаме толкова — казах аз. — Главното е, че вестта трябва да бъде отнесена едва след панаира от Мелник до Караорман-хан. Думата „Са“ означава „след“ и „зад“. Оттук заключавам, че получателят на писмото първо трябва да отиде на панаира, преди да се отправи към Караорман-хан. А за Мелник води тъкмо пътят, по който вчера вечерта тръгнаха тримата конници. Нали?

— Да — отговори Хулам, — така е, ефенди. Баруд ал Амасат е тръгнал за Мелник. Сигурно там ще го намерим.

— Тогава не бива да губим повече време, а да тръгваме по възможно най-бързия начин. Същевременно трябва да изпратим човек в Искендерие при Анри Галингре, за да го предупредим.

— Аз ще имам грижата. Но преди да тръгнете, седнете да се нахраните, а освен това искам да ми позволите да се погрижа за вас!

Накратко казано, след два часа стояхме в двора, готови за път. Бяхме четирима: Оско, Омар, Халеф и аз. Другите трябваше да останат.

— Ефенди — попита Исла, — за колко време се сбогуваме?

— Не знам. Ако скоро намерим тези, които търсим, ще се върна, за да докарам Баруд ал Амасат в Едирне. Ако ги преследваме по-дълго време, възможно е никога повече да не се видим.

— Дано Аллах не пожелае това! А ако се върнеш в родината си, трябва пак да дойдеш някога в Стамбул, за да те видим. Но твоя Хаджи Халеф Омар ще ни изпратиш обратно!

— Ще отида там, където е моят ефенди! — каза Халеф. — Ще се разделим само когато ме изгони!

Дойдоха и тримата гавази, които кадията изпращаше. Едва не се изсмях, като ги видях. Седяха върху дръгливи коне, нито един от които не струваше и сто пиастъра, въоръжени бяха до зъби, но пък имаха най-невинното изражение на лицата в света.

Единият се приближи към мен, погледна ме изпитателно и се осведоми:

— Ефенди, ти ли си Кара Бен Немзи?

— Да — отговорих аз.

— Наредиха ми да се явя при теб. Аз съм гаваз-башията.

Значи той беше най-главен от тримата.

— Имаш ли заповед за арестуване? — попитах аз.

— Да, ефенди.

— Можете ли да яздите добре?

— Препускаме като дяволи. Няма да ти е лесно да се движиш редом с нас.

— Радвам се. Записа ли ви кадията колко трябва да получавате дневно?

— Да. Трябва да плащаш на всеки от нас по десет пиастъра дневно. Ето писмото.

Там наистина беше записано по десет пиастъра на човек на ден, а с кадията бяхме се договорили за съвсем друга цена. Всъщност можех да му изпратя обратно тримата яздещи като дяволи герои, но от един поглед се убедих, че всъщност няма да се наложи да им плащам дълго време. Гаваз-башията висеше на коня си като прилеп на олук, а другите двама, изглежда, бяха обучени по същия образец.

— Знаете ли каква е задачата ви?

— Разбира се! — отговори водачът на нашите спътници. — Трябва да заловим трима негодници, които вие не можете да хванете, и после да ви откараме заедно с тях обратно в Едирне.

Начинът, по който се изразяваха, беше забележителен, но признавам, че тримата много ми допадаха. Предчувствах, че ще се забавляваме. Халеф обаче, изглежда, много се ядосваше, че кадията ни е изпратил такива придружители.

Настъпи мигът на сбогуването. То ставаше по най-живописен ориенталски начин, но с най-искрена сърдечност. Не знаехме дали отново ще се видим, затова сбогуването ни беше за неопределено време, без да е тежкото сбогом за цял живот, но не и беглото довиждане за малко.

Вярно, че се разделях със скъпи приятели, но най-скъпият ми от тях, моят хаджия, все пак оставаше с мен, а това намаляваше унинието, което обхващаше всеки човек пред раздяла.

Смятах, че напускайки Едирне, ще се отправя за Филибе, но поехме в друга посока, на запад по Арда, към много по-големи, отколкото предполагахме, опасности и приключения.