Карл Май
От Багдад до Стамбул (2)

Втора глава
Нападението

Като се събудихме, животните вече си бяха отпочинали. Реших да проверя дали новият кон ще допусне до себе си въглищаря. Опитът успя. Явно животното беше забелязало, че при нас няма да бъде измъчвано. Така че отново можех да яздя своя Рих и скоро разбрах, че това е истинско щастие.

Колкото по на юг отивахме, толкова по-гористи ставаха оголените доскоро хълмове, имаше и повече рекички. Вследствие на това пътуването ни стана по-трудно. За утъпкан път и дума не можеше да става. Ту трябваше да се катерим по някой стръмен склон, ту отново да се спускаме от другата му страна. Минавахме между скали, през мочурливи терени или полуизгнили дървета. Следобед стигнахме до една тясна долина, в средата на която имаше ивица, наподобяваща ливадна растителност, но отвсякъде беше заобиколена от кичести дървета. В далечината се издигаше синкава планина, която, изглежда, щеше да прегради пътя ни с намиращите се в подножието й хълмове.

— Ще ходим ли дотам? — попитах аз Алло.

— Да, господарю. Ще завием наляво покрай подножието й.

— Какво казва той? — попита Линдси.

— Че пътят ни минава вляво от планината.

— Не е необходимо да го знаем! — изръмжа той кисело. Но скоро щеше да разбере, че тази забележка на водача ни щеше да е от голямо значение за него, защото тъкмо си отварях устата, за да му отвърна, когато от двете ни страни изтрещяха множество изстрели и едновременно с тях иззад дърветата изскочиха петдесет конници, за да ни обградят.

Това беше страшна изненада! Конете на спътниците ми бяха улучени, само моят не. Както разбрах по-късно, то не бе станало благодарение на случайността. Ездачите се опитваха да се освободят от стремената и да се доберат до оръжията си. В миг бяхме обградени от всички страни, а към мен се насочиха двама конници, които веднага познах: шейх Гасахл Габоя и бебехът, с когото бях водил мирните преговори, когато ни преследваха.

Бяха стреляли само по конете ни, защото са искали да ни заловят живи. Затова оставих карабината и взех тежката пушка.

— Червей, сега те хванах! — извика шейхът. — Вече няма да можеш да ми избягаш!

Той замахна с боздугана, но в този момент Доян скочи към него и захапа със зъби бедрото на врага. Той изрева от болка и ударът, предназначен за мен, улучи главата на коня ми. Жребецът високо изцвили, подскочи във въздуха с четирите си крака и така ми даде време да ударя бебеха с приклада по рамото, после се спусна напред, неподчиняващ се вече на никакво управление поради причинената му болка.

— Доян! — извиках аз, като се обърнах назад, защото не исках да загубя вярното куче. После срещу мен се насочиха четири остриета на копия, аз ги отбих от себе си с пушката и повече нищо не си спомням, но препускането след това няма да забравя никога. Нито един ров не беше достатъчно дълбок, нито един камък достатъчно голям, нито една пукнатина прекалено широка, никоя скала твърде гладка и нито едно блато измамно: всичко, дърветата, храстите, скалите, планината и равнината, летеше край мен, докато постепенно отново успях да овладея беснеещото животно. Намирах се сам сред дива, непозната местност, но бях запомнил посоката, от която бях дошъл, и точно срещу мен се намираше високата планина, станала предмет на разговора ни преди малко.

Какво да правя? Да се притека на помощ на приятелите си? Това едва ли щеше да е възможно. По-скоро можеше да се очаква, че бебехите ще ме последват. Но как бяха стигнали кюрдите толкова навътре сред планините? Как бяха разбрали, че ще се движим по този път? За мен беше загадка.

В момента не можех да сторя за приятелите си абсолютно нищо. Бяха или мъртви, или пленени. Преди всичко трябваше да се крия и едва на другия ден да видя какво е останало на бойното поле. Чак тогава можех да направя нещо за тях.

Първо прегледах главата на коня си. Беше му излязла доста голяма цицина. Заведох жребеца до най-близкия поток, където можеше да легне, и му направих компреси със същата грижливост като майка за детето си. Сигурно беше изминал около четвърт час, когато отдалеч чух шум. Беше задъхано пъшкане, сякаш някой едва си поемаше въздух — в следващия миг нещото изскочи, нададе силен вой на радост и с такава сила скочи върху мен, че паднах в тревата.

— Доян!

Кучето виеше и скимтеше — радостта му не можеше да бъде обуздана. Веднъж скачаше върху мен, после върху коня. Трябваше да го оставя да се налудува, докато се успокои от само себе си. И той не бе успял да се измъкне без наранявания.

Умното животно, изглежда, бързо разбра какво правя около коня и след като гледа известно време, се изправи и започна грижливо да ближе удареното място на главата на своя приятел. Рих го понасяше спокойно и дори от време на време доволно изпръхтяваше.

Лежахме така известно време, докато сметнах, че вече можем да тръгваме. Във всички случаи най-добре щеше да е да намеря подножието на планината, за която беше говорил въглищарят. Отново възседнах коня и се отправих към близката цел.

Склоновете на планината бяха обрасли с гъсти гори и само ниско долу в долината, където сигурно се намираше пътят ни, имаше достатъчно пространство за свободно движение. Там забелязах един доста издаден напред край на гората, от който можеше да бъде забелязан всеки приближаващ се човек. Насочих се към него. Като стигнах там, слязох и първо се погрижих да намеря сигурно скривалище за коня си. Но едва бях направил няколко крачки в гората, и Доян ми даде познатия знак, че е надушил нещо подозрително. Ситуацията беше прекалено опасна, за да го оставя да действа сам. Затова хванах въжето му и след като завързах жребеца за едно дърво, го последвах с готова за стрелба пушка.

Явно според кучето крачех доста бавно напред, защото така силно дърпаше въжето, че то заплашваше да се скъса. После спря между два високи пинии и излая. Мястото бе обрасло с папрат и като разгърнах листата с пушката си, съзрях дупка с диаметър около две стъпки, водеща косо в земята.

Дали пък нямаше някакво животно вътре? Едва ли. Но щом мушнах пушката си вътре, почувствах, че все пак там има някакво тяло, и както забелязах по поведението на кучето, съществото не беше враждебно настроено. Дадох му знак да влезе вътре, но то не го направи, а замаха с опашка и загледа към дупката с изпълнен с очакване, приветлив поглед.

Тогава реших аз да вляза. Направих го и напипах глава с гъста, сплъстена коса. Ах, ето че загадката бе решена! Значи вътре се криеше кучето на въглищаря. Като чу изстрелите, кучето беше избягало и случайно бе попаднало тук, водено от страха си.

— Айза! — извиках аз.

Бях забелязал, че въглищарят се обръща към кучето си с това име. То продължи тихо да си седи в дупката, но като му извиках повторно, се раздвижи. Разгърнах листата на папрата и що да видя? Най-напред чух доволно ръмжене в най-ниския регистър; после се подаде рошава, сплъстена козина, в която можеха да бъдат различени само един широк нос и две очи, после се появиха две ръце и чувалът на дупки, двата омазани кожени калъфа, а накрая заедно с тях и познатите ботуши на колоса от Родос — пред мен цял-целеничък стоеше Алло.

Като го видях, ме обхвана радостен трепет, защото, щом този човек се бе спасил, може би и на другите им се бе удало да се измъкнат.

— Алло, ти тук? — извиках аз.

— Да — отговори той, сякаш това бе в реда на нещата.

— Къде е кучето ти?

— Стъпкаха го, ходих! — каза той тъжно.

— Как избяга?

— Всички се втурнаха след теб и понеже никой не ни обръщаше внимание, аз скочих в храстите. После дойдох тук, защото ти бях казал, че трябва да минем през това място. Мислех си, че ще дойдеш, ако не те хванат бебехите.

— Успя ли още някой да се измъкне?

— Не знам.

— Трябва да почакаме тук, за да видим дали ще ни намерят нашите хора. Потърси скривалище за жребеца ми.

— Знам едно много подходящо, ходих.

— Значи тук вече всичко ти е познато?

— Правил съм тук въглища. Върви след мен с коня си!

Той ме води нагоре в продължение на около четвърт час. Стигнахме до една гъсто обрасла с къпинови храсти скала. На едно място той отмести трънаците и се откри доста голяма цепнатина, в която съвсем спокойно можеше да се побере цял кон.

— Тук живеех — обясни ми той. — Вържи коня вътре, а аз ще му донеса храна.

Във вдлъбнатината бяха забити няколко кола, които преди явно бяха служили за крака на маса, въпреки че по ориенталски маниер тя сигурно е била много ниска. За тях вързах коня си, така че да не може да напуска скривалището си без мое знание. Отпред кюрдът режеше с ножа си трева.

— Влез навътре, ходих — помоли ме той.

— Междувременно някой може да дойде. Ще дойда веднага щом свърша.

Подчиних се на молбата му и се разположих в края на гората на такова място, че да мога да виждам всичко, без самият аз да бъда забелязан. Въглищарят дойде след петнайсет минути.

— Конят на сигурно място ли е там? — попитах аз и щом той отговори утвърдително, добавих: — Гладен ли си? В отговор той повторно изръмжа.

— За съжаление нямам нищо. Ще трябва да изтраем до утре. Той отново изръмжа, а след това каза:

— Ходих, и за днес ли ще получа два пиастъра?

— Ще имаш четири.

В поредното му изръмжаване се долови нескрит възторг. После между нас дълго цари мълчание.

Стъмни се и когато гаснеше и последната светлина на деня, ми се стори, че в тясната просека от лявата ни страна между дърветата се промъква някакъв силует. Въпреки падащата тъмнина това видение бе толкова измамно, че се изправих, за да се убедя, че не съм се излъгал. Наредих на кюрда да остане при оръжията ми, които само биха могли да ми пречат при разузнаването. Хванах въжето на кучето и се запромъквах напред.

Трябваше да заобиколя един завой на просеката, но не бях стигнал и до средата на пътя, богато забелязах силуета да се промъква през нея. С няколко бързи скока се добрах до мястото, където фигурата трябваше да мине. Ето че тя все повече се приближаваше до мен. Вече посягах да го хвана, когато Доян ми попречи да го направя. Той радостно изскимтя. Човекът чу и изплашено се спря.

— По дяволите! Кой е тук?

Същевременно две дълги ръце се протегнаха към мен.

— Линдси! Сър Дейвид! Наистина ли сте вие? — извиках аз.

— Ох! Ах! Мистър! Yes! Well! Аз съм! А вие? Ах! Ах! Well! Вие сте! Yes!

Той бе съвсем объркан от радост, а изненада и мен, защото ме хвана, притисна ме към себе си и се опита да ме целуне, при което присъствието на болния му нос в никакъв случай не беше нито препоръчително, нито от особена полза.

— Дори не бях предполагал, че ще ви намеря тук, сър Дейвид!

— Не ли? Горилата — о, не! Нали въглищарят беше казал, че трябва да минем оттук.

— Виждате ли колко добре беше, че узнахте това? Но кажете как се спасихте!

— Хм! Стана много бързо. Застреляли кон под мен, измъкнал се изпод него; видял, че всички препускат след вас, и скочи настрани.

— Точно както и Алло!

— Алло ли? Направил същото? И той тук?

— Седи ей там. Елате!

Заведох го до нашата наблюдателница. Радостта на кюрда беше голяма, като видя, че още един от нашите хора се бе спасил. Той я изрази със звуци, които можеха да се сравнят само с бръмченето на счупен чекрък.

— А на вас какво ви се случи? — попита ме Линдси.

Разказах му.

— Значи конят ви не е засегнат?

— Като изключим цицината, да.

— Моят е мъртъв! Чудесно животно! Ще застреля тези бебехи! Всичките! Yes!

— Оръжието ви все още при вас ли е?

— Пушката ли? Как ще им я оставя! Ето я!

Поради тъмнината не бях забелязал това радостно обстоятелство.

— Радвайте се, сър! Тази пушка е незаменима.

— Имам и нож, револвер и патрони тук, в торбата.

— Какъв късмет, че не са били на седлото ви! Но нямате ли представа дали не се е спасил още някой от нас?

— Халеф още лежеше под коня си, а хадедихните бяха сред бебехите.

— О, горко им, тогава с тях тримата е свършено!

— Да изчакаме, мистър! Аллах акбар (Господ е велик), казват турците.

— Имате право, сър. Да се надяваме, но после, ако сме се лъгали, ще трябва да направим всичко възможно да освободим нашите приятели в случай, че са още живи и са пленени.

— Правилно! Но сега да спим. Аз уморен, трябвало дълго да върви пеша! Ще спим без одеяла! Жалки бебехи! Отвратително място! Yes!

Той заспа. И кюрдът последва примера му. Но аз дълго останах буден и по-късно с усилие още веднъж се изкачих до скалата, за да видя как е конят ми. След това се опитах да заспя, предоставяйки охраната на вярното куче. Събудих се, когато някой енергично разтърсваше ръката ми. Разсъмваше се.

— Какво има? — попитах аз.

Вместо отговор кюрдът сочеше между дърветата към срещуположния край на храстите — беше се приближил един сръндак и се канеше да отиде да пие вода. Имахме нужда от месо и въпреки че един изстрел би могъл да ни издаде, грабнах карабината. Прицелих се и стрелях. От този звук Линдси скочи от сън и се опъна прав като свещ.

— Какво има? Къде е враг? Как? Къде? Yes!

— Ей там е, сър!

Той погледна в указаната посока.

— Ах! Roebuck (сръндак)! Великолепно! Можем да се възползваме много добре! Нищо не ял от вчера на обяд. Well!

Алло забърза натам, за да донесе застреляния дивеч. Няколко минути по-късно на едно закътано място вече гореше огън, на който се печеше сочно месо. Бързо утолихме глада си, а и Доян беше доволен.

Докато ядяхме, решихме да изчакаме до обяд и след това да разберем какво беше положението с бебехите. Както си говорехме, изведнъж Доян се изправи и се загледа към вътрешността на гората. Известно време изглеждаше, че и той не е съвсем наясно какво става, но после внезапно скочи и се понесе напред, без преди това да погледне към мен. Бързо станах, за да взема пушката си и да го настигна, но веднага спрях, защото вместо очаквания лай на уплаха чух силното, радостно скимтене на животното.

Веднага след това към нас се приближи моят малък Хаджи Халеф Омар, наистина без коня си, но в пълно въоръжение: пушка, пистолети и със затъкнат в пояса нож.

— Хамдулиллях, сихди, че отново те намирам и че си жив! — поздрави ме той. — Сърцето ми бе изпълнено със загриженост за теб, но ме утешаваше убеждението, че нито един кон не може да настигне твоя Рих.

— Хаджията! — извика Линдси. — Ох! Ах! Не заколен! Чудесно! Несравнимо! Веднага ела да яде печено! Well!

Добрият Линдси веднага подходи към нещата откъм практичната им страна. Халеф бе не по-малко радостен да види него и водача живи и здрави, но и той не се отказа от това първо да се подкрепи и веднага посегна към парчето печено, което англичанинът протягаше към него.

— Как се измъкна, Халеф? — попитах го аз.

— Бебехите стреляха по конете ни — отговори той. — Моят също падна и аз останах с крака, заклещени в стремената. Но ние не ги интересувахме, те искаха да хванат теб и твоя Рих. Затова Аллах ги заслепи и не видяха как този кюрд и мистър Линдси се измъкнаха. Аз също успях да се освободя, взех оръжията си и избягах.

Каква немарливост от страна на бебехите! Бяха застреляли конете, за да хванат живи ездачите, а ги бяха оставили да избягат.

— А не забеляза ли какво стана с хадедихните, Халеф?

— Докато бягах, забелязах, че ги плениха.

— Тогава не бива да губим време! Хайде да тръгваме!

— Чакай, сихди, нека да ти разкажа! Щом благополучно се измъкнах, си помислих, че ще е по-добре, ако остана и наблюдавам враговете, отколкото да бягам. Покатерих се на едно дърво, чиято шума изцяло ме скриваше. Останах там до свечеряване. Слязох от него едва когато стана достатъчно тъмно.

— Какво видя?

— Бебехите не си тръгнаха. Направиха си бивак. Преброих осемдесет воини.

— Какъв е бивакът им?

— Направиха си колиби от клони. В една такава колиба затвориха и хадедихните, като им вързаха ръцете и краката.

— Сигурен ли си?

— Да, сихди. Изобщо не съм спал, а през цялата нощ обикалях около лагера, като си мислех, че може би ще успея да се добера до пленниците. Но не можах. Само ти би могъл да направиш това, сихди, защото ти си ме учил да се промъквам.

— Не се ли досещаш каква може да е причината за оставането им там. Не мога да проумея защо не напуснаха веднага онова място.

— Аз също, сихди. Но не можах нищо да узная..

— Всъщност трябва да те похваля, Хаджи Халеф Омар, че си се приближил толкова много до нас, без да те усетим. Как разбра, че съм точно тук?

— Защото знам начина ти на действие, сихди. Ти винаги си търсиш такова място, откъдето всичко да виждаш, но ти самият да останеш незабелязан.

— Сега си почини. Аз ще помисля какво да правим. Алло, иди да напоиш коня ми и му дай прясна храна!

Кюрдът още не се беше изправил, за да изпълни заповедта ми, когато кучето силно залая. В най-отдалечената точка на полезрението ни се появи един конник, който бързо се приближаваше в тръс и мина покрай нас.

— Хей! Мистър, да го очистя ли? — попита Линдси.

— В никакъв случай!

— Но той е бебех!

— Остави го! Ние не сме подли убийци.

— Да имах поне кон!

— Ще получим коне!

— Хм! — засмя се той. — Не сме подли убийци, но все пак сме разбойници! Иска да крадем коне! Yes!

Този бебех отново ме накара да се замисля. Защо беше напуснал своите и къде отиваше?

След около час загадката се разреши, защото той се върна и мина покрай нас, без да подозира, че сме толкова близо до него.

— Какво ли е ходил да съобщава там долу този? — каза Линдси.

— Той е пратеник.

— Пратеник ли? Чий?

— На шейх Гасахл Габоя.

— До кого?

— До отряда на бебехите, обсадил пътя на около половин час път оттук.

— Откъде знаете?

— Предполагам. Този шейх е разбрал по някакъв начин, че ще дойдем, и е завардил пътя на две места, за да може вторият отряд да плени тези, които ще се изплъзнат от първия.

— Хубаво измислено, сър, ако е така!

Трябваше да го проверя. Разбрахме се, че докато Халеф и аз сме на разузнаване, англичанинът и Алло ще останат при коня ми в досегашното ни скривалище. Ако обаче не се върнех до обяд на другия ден, сър Дейвид, воден от въглищаря, яздейки жребеца ми, трябваше да отиде до Бистан и да ме чака там при брата на Алло в продължение на четиринайсет дни.

— Ако и дотогава не се върна с Халеф — добавих аз, — значи сме мъртви и вие, сър Дейвид, можете да влезете във владение на наследството ми.

— Хм! Завещание! Ужасно! Бих могъл да унищожа цял Кюрдистан! Наследство? Какво? — попита храбрият албионски син.

— Моят кон — отвърнах му аз.

— Не искам! Ако вие умрете, тази страна ще бъде унищожена! Заедно с всички коне! Също и волове, овце, бебехи, всичко! Well!

— Е, сега знаете всичко. Остава само да инструктирам и кюрда банах.

— Но хубаво му го обяснете, сър! Не мога да разменя нито дума с него. Добре го инструктирайте! Ама че удоволствие! Великолепно! Да бях си останал в старата Англия! Не ми трябват никакви крилати бикове! Yes!

Бях принуден да го оставя на обзелото го отчаяние. След като казах на Алло какво да прави, метнах двете пушки на рамо и се доверих на водачеството на Халеф.

Той ме поведе по същия път, по който сутринта беше вървял, като по този начин ми доказа, че е бил много схватлив мой ученик. Беше използвал всяко, дори и най-малкото прикритие, проницателно бе преценил терена и така внимателно беше стъпвал, че дори и за индианец щеше да е трудно да върви по следите му.

Непрекъснато вървяхме под дърветата, но така, че да не изпускаме от поглед местността наоколо. Кучето беше с мен и тъй като се движехме срещу вятъра, нямаше защо да се страхуваме от изненади.

Най-сетне наближихме мястото, където бяхме нападнати. Халеф искаше да ме придружи и по-нататък, но аз не му позволих.

— Ако ме пленят — казах му, — знаеш къде да намериш англичанина. Засега е най-добре да се покатериш на една от онези, растящи една до друга пинии, защото клоните им образуват хубаво скривалище. Добре можеш да различиш пукота на пушката ми или бързия лай на карабината ми от стрелбата на другите оръжия. В опасност съм само ако ме чуеш да стрелям.

— Какво да правя тогава?

— Ще продължиш да стоиш тук, освен ако не чуеш да те викам. Хайде, качвай се горе!

Хванах кучето много здраво и продължих да се промъквам напред. Наистина беше много опасно посред бял ден да се доближавам толкова близо до вражеския лагер, за да мога хубаво да го обгърна с поглед и да го наблюдавам.

След известно време забелязах първата колиба сред дърветата. Направена беше много примитивно в пирамидална форма от клони. Оттеглих се назад, за да направя първо един по-широк полукръг около мястото, защото трябваше да видя дали навътре в гората нямаше още бебехи. В такъв случай те щяха да са зад гърба ми и можеха да ме открият.

Промъквах се от дърво към дърво, подбирайки все най-дебелите стволове, като внимателно се ослушвах в горската пустош. Скоро забелязах, че предпазливостта ми не е била напразна, защото ми се стори, че долавям човешки гласове, а в същото време Доян ме побутна с муцуна. Благородното животно инстинктивно бе разбрало, че в този момент не бива да издава нито звук, и неотлъчно ме гледаше с големите си умни очи.

Като тръгнах в посоката, откъдето бях чул гласовете, скоро видях трима мъже да седят под едно дърво, обградено от три страни с храсти. Това място бе създадено за подслушване. Тъй като предполагах, че предмет на разговора ще са събитията от предишния ден, легнах на земята и се промъкнах до храстите, където можех да чувам думите им съвсем ясно.

Много се учудих, когато в единия от тях разпознах кюрда, когото Доян два пъти беше повалял и аз после освободих, понеже той се представи за джиаф! Доян също го позна, защото очите му враждебно гледаха към него, макар че не издаде нито звук. Значи Алло беше прав. Този кюрд е бил бебех и сигурно е стоял на пост, за да съобщи за идването ни. Явно той е имал скрит кон някъде наблизо и е препуснал пред нас, докато сме си мислели, че е тръгнал на север.

— Те всичките бяха глупави! — чух аз. — Но най-глупав беше онзи мъж с хубавия жребец.

Мен ли имаше предвид? Много ласкателно.

— Ако не беше пленил останалите беяти и не ги бе обидил — продължи разказвачът, — те нямаше да ни разкажат разговора му, който са подслушали, когато е говорил по кой път ще се отправят.

Ето че и тази загадка се разреши. Като сме говорили, че ще се отделим от беятите, планът ни е бил подслушван. После беятите като пленници са го издали на бебехите, поне за да спечелят снизхождението на победителите си.

— Освен това той постъпи глупаво — каза седящият до него, — че се остави да го излъжеш.

— Да. Но глупаво беше и от страна на Гасахл Габоя, като ни заповяда да щадим жребеца и ездачите. За хората нямаше да е жалко, само за коня. Така ни се изплъзнаха четирима, а с тях е водачът и понеже вече нямат коне, могат да избягат и през най-дивите планини. А с конете щяха да вървят по пътя, който им направихме долу.

Тримата бебехи бяха събрали гъби и сега ги изрязваха и почистваха, за да ги занесат после в лагера. Това занимание им даваше достатъчно време и възможност за размяна на мнения.

— И какво реши шейхът? — попита третият.

— Изпрати човек долу. Останалите отряди трябва да чакат, докато слънцето се издигне до най-високата си точка. Ако дотогава не намерим никого от избягалите, те ще тръгнат и ще се присъединят към нас, защото бегълците сигурно са се измъкнали. Ние обаче ще се върнем още днес.

— Какво ще стане с двамата пленници?

— Те са знатни мъже, защото все още не са продумали нито дума. Но ще трябва да ни кажат кои са и да ни платят тлъст откуп, ако не искат да умрат.

Бях чул достатъчно и предпазливо се запромъквах обратно. Тримата привършваха работата си и като станеха, много лесно щяха да ме забележат.

Значи аз съм бил глупав, най-глупавият от всички! За съжаление трябваше да понеса този комплимент, без да мога да му отговоря. Най-много грижи ми създаваше обстоятелството, че бебехите щяха да тръгват още по обяд. Значи дотогава трябваше да освободим хадедихните. Но по какъв начин?

Тримата станаха. Добре, че вече се бях отдалечил. Този, който се бе представял за джиаф, каза:

— Вървете! Аз първо ще отида да видя конете.

Следвах го отдалеч. Той ме водеше, разбира се, без да знае, към една падина, в дъното на която течеше рекичка. Тук за стволовете на дърветата и за храстите бяха вързани повече от осемдесет коня, и то на такова разстояние, че да имат достатъчно трева и да не могат да се приближават един до друг. Мястото беше светло и слънчево, а от първия до последния кон сигурно имаше около осемстотин крачки.

Отгоре можех да виждам всичко много добре. Тук имаше превъзходни коне и вече мислено си избирах шестте най-хубави от тях. Най-доволен бях от факта, че животните се пазеха само от един-единствен кюрд. Изобщо не беше трудно да бъде обезвреден. Неволният ми водач се повъртя около един кафяв звездочел кон, който беше може би най-добрият от всички. Във всеки случай той беше негов стопанин и реших, за да му се отплатя за любезния комплимент, да му дам възможност да се прибере вкъщи със собствените си крака.

Той размени няколко думи с пазача и после тръгна към лагера. Пак тръгнах след него и се убедих, че в доста голям периметър около лагера няма да срещна нито един човек. Значи можех да дръзна да се доближа непосредствено до него.

След грижливо и много внимателно разузнаване преброих шестнайсет колиби, които бяха разположени под дърветата в нещо като полукръг. В най-голямата явно живееше шейхът Гасахл Габоя, защото върхът й бе украсен с един стар тюрбан. Тя се намираше в най-вътрешната част на този полукръг, така че лесно можех да стигна дотам, а до нея беше тази, в която се намираха пленниците, защото отпред седяха двама кюрди с пушки в ръка.

Вече можех да се върна при Халеф. Той още седеше на дървото, от което сега слезе. Изложих му моя доста смел и опасен план. После се скрихме на едно място, откъдето можехме да наблюдаваме пътя. С нетърпение чакахме да настъпи моментът за действие. Едно такова чакане винаги носи в себе си нещо напрегнато и изтощително, докато моментът на действие охлаждаше и успокояваше нервите.

Бяха изминали около два часа, когато видяхме отдолу да се появява един-единствен конник.

— Този сигурно ще съобщи за пристигането — каза Халеф.

— Възможно е. Видя ли високия дъб в горната част на падината, където се намират конете?

— Да, сихди.

— Промъкни се дотам и ме чакай. Трябва да чуя какво ще съобщи този конник. Вземи и Доян със себе си. Сега не ми трябва. Вземи и оръжията ми!

Той се отдалечи с кучето, а аз побързах да се приближа до колибата на шейха, за да мога да чуя това, което ще се говори. Успях, доколкото това беше възможно. Тъкмо бях застанал зад ствола на едно дърво, и конникът се приближи в галоп. Той скочи от коня.

— Къде е шейхът — чух го да пита.

— В палатката си.

Гасахл Габоя излезе.

— Каква вест носиш?

— Воините ще бъдат тук след малко.

— Значи не сте видели никого от бегълците?

— Нито един.

— Спали сте.

— Пазихме цяла нощ, чак досега. Обсадихме всички странични долини, но не забелязахме никого.

— Ето ги, идват! — извика някой пред лагера. При този вик всички се втурнаха към просеката, дори и двамата пазачи се присъединиха към тях. Двамата им пленници сигурно бяха вързани!

Моментът беше подходящ, както и бях очаквал. С един скок се озовах зад колибата на пленниците — два удара с ножа и се намерих при тях. Лежаха един до друг с вързани ръце и крака.

— Мохамед Емин, Амад ал Гандур, ставайте! Бързо! Две секунди бяха достатъчни, за да прережа въжетата.

— Елате, бързо!

— Без оръжие? — попита Мохамед Емин.

— Кой ви го взе?

— При шейха е.

Отново излязох от палатката и се огледах наоколо. Никой не гледаше към лагера.

— Излезте и ме следвайте!

Скочих към шатрата на шейха и се вмъкнах вътре, а хадедихните след мен. Обзети бяха от трескаво напрежение. Оръжията им бяха тук, както и два заредени пистолета и една дълга персийска пушка, принадлежащи на шейха. Взех пистолетите и пушката и отново погледнах навън. Все още никой не ни обръщаше внимание. Измъкнахме се и хукнахме към долината. Тя беше на около пет минути от лагера, но след две минути вече бяхме при Халеф.

— Машаллах! Божие чудо! — извика той.

— Хайде към конете! — казах аз. Пазачът седеше долу, обърнат с гръб към нас. Дадох знак на кучето и то скочи върху него. След миг човекът лежеше на земята. Той нададе силен вик, но за втори явно вече нямаше смелост. Отделих шестте най-добри коня и извиках на Амад ал Гандур:

— Дръж ги! Халеф, Мохамед Емин, подгонете другите в гората!

Двамата веднага ме разбраха. Тъкмо тогава зад нас се разнесоха приветствени викове, а ние скачахме от кон на кон и прерязвахме въжетата. Падаха се по двайсет и пет въжета на човек. Справихме се много бързо, а после подгонихме освободените животни в гората с удари и камъни. Амад ал Гандур с мъка удържаше шестте коня. Метнах на рамо трите пушки и сложих в пояса двата револвера. После яхнах коня със звездата на челото и хванах въжето на още един кон.

— Качвайте се и напред! Крайно време е!

Без да се оглеждам, препуснах с двата си коня нагоре към стръмнината, а после се озовахме в прикритието на гората. Поради лошия терен напредвахме трудно, а понякога се налагаше и да заобикаляме. Скоро обаче стигнахме до една по-хубава пътека, където можехме да подкараме конете си в галоп.

Тогава зад нас се чуха силни викове, но нямахме време да правим предположения за причината. Напред!

Трябваше да опишем широка дъга, а съвсем в дъното, където започваше тя, се появиха двама ездачи. Щом ни забелязаха, единият се върна обратно, а другият тръгна към нас.

— В галоп, бесен галоп, иначе ще изгубя жребеца си! — извиках аз. — Бебехите са вече по петите ни!

Изборът ни не беше лош, защото конете се оказаха превъзходни бегачи. Скоро видяхме нашия горски кът. Като стигнахме дотам, спряхме зад дърветата. Видях само Алло.

— Къде е емирът? — попитах го аз.

— Там, при коня.

— Ето ти една пушка. Качвай се на този риж кон, твой е!

Дадох му пушката на шейха и хукнах нагоре по хълма, към скалата. Тя беше на около четвърт час път, но мисля, че стигнах горе за не повече от пет минути. Там седеше Линдси.

— Вече тук, мистър? Ох! Ах! Как мина?

— Много добре! Но сега нямаме време, защото ни преследват. Тичайте с всички сили надолу, сър. Там има един кон за вас!

— Преследват ни? Ах! Хубаво! Великолепно! Кон за мен? Добре! Well!

Той не ходеше, а по-скоро се търкаляше надолу по склона. Развързах жребеца си и го поведох. За съжаление не ставаше толкова бързо, колкото ми се искаше и като стигнах долу, другите вече отдавна чакаха върху седлата, а Халеф държеше в ръка поводите на шестия кон.

— Много се забави, ефенди — каза Мохамед Емин. — Виж, вече е твърде късно!

Той посочи нататък, където тъкмо се показваше първият ездач, който ни беше последвал. Втренчих поглед в него и познах човека.

— Познавате ли го? — попитах аз.

— Да, сихди. Това е вчерашният джиаф.

— Той е бебех и ни предаде. Оставете го да мине покрай нас, а после ще го хванем.

— Ами ако междувременно дойдат другите?

— Няма да стане толкова бързо. Сър Дейвид! Ще препуснем напред и ще заловим този ездач. Ако се съпротивлява, ще избием оръжието от ръката му.

— Добре, мистър! Великолепно! Yes!

Бебехът изчезна зад следващия завой на пътя, а ние напуснахме скривалището си. Щом с Линдси стигнахме до този завой, се намирахме на около петдесет крачки от него. Той чу, че идваме, и се обърна. Позна ни и толкова се изплаши, че неволно спря коня си. Смяташе, че ни е видял пред себе си, а сега установяваше, че сме зад него. Хванахме го още преди да се опомни.

Тогава той посегна към ножа си. Но аз хванах юмрука му и така го стиснах, че той го изпусна. Докато Линдси му измъкваше копието, аз срязах ремъка, на който пушката висеше на гърба му. Тя падна. Беше обезоръжен и конят му тичаше с нашите с всички сили. Бебехът се остави на съдбата си.

Вървяхме така все на юг и като решихме, че вече имаме достатъчно преднина, позабавихме темпото, а Алло тръгна напред да ни води.

— Какво ще прави с този тип, мистър? — попита Линдси.

— Ще го накажа!

— Yes! Лъжлив джиаф! Какво наказание?

— Не знам. Ще говорим за това.

— Хубаво! Заседание! Горна камара! Долна камара! Well! Как освободихте хадедихните?

Разказах му накратко. Като стигнах до обезвреждането на пазача на конете, внезапно спрях насред изречението.

— О, какво направих!

— Какво, мистър? Нали всичко мина добре?

— В бързината забравих да извикам на кучето си да пусне човека!

— Ох! Ах! Неприятно! Ще ни настигне!

— Никога! То вече е мъртво, а и пазачът също.

— Защо да е умрял?

— Щом го докоснат или заплашат, то разкъсва гърлото на лежащия под него човек. Разбира се, бебехите после ще го застрелят. Наистина бих се върнал заради това куче и бих се изложил на най-голяма опасност, но за съжаление няма смисъл!

Халеф също се разстрои от загубата на вярното куче. Останалите часове от следобеда прекарах в дълбока печал. Вечерта спряхме и едва сега завързахме бебеха. Въпреки че много бяхме бързали, Халеф беше успял да закрепи върху свободния кон останалата част от сръндака и така се бе погрижил за прехраната ни.

След като се наядохме, започнахме разпита на пленника. Досега той не бе проронил нито дума. Сигурно спокойно понасяше всичко, защото се надяваше, че неговите хора скоро ще се появят и ще го освободят.

— Чуй, човече — започнах аз, — какъв си? Джиаф или бебех?

Той мълчеше.

— Отговори на въпроса ми!

Той само примигна с очи.

— Халеф, свали му тюрбана и му обръсни главата!

Това е най-голямото безчестие за един кюрд и изобщо за мюсюлманите. Щом Халеф, хванал в дясната си ръка ножа, посегна с лявата към косата му, мъжът помоли:

— Господарю, остави ми косата! Ще отговарям.

— Добре! От кое племе си?

— Бебех съм.

— Вчера ти ни излъга!

— Не съм длъжен да казвам истината на враговете.

— Имаш принципи на мошеник. Освен това се закле в брадата на Пророка, че говориш истината!

— Дума, дадена на неверник, може и да не се спазва.

— Ти я даде и пред правоверни. Четирима от нас са такива!

— Това не ме засяга.

— На всичко отгоре ме нарече и глупак!

— Това е лъжа, господарю!

— Ти каза, че всички сме глупаци, но най-глупав от всички съм аз! И това е вярно, защото го чух със собствените си уши там, зад лагера, като чистехте гъбите. Лежах зад храстите и ви слушах, а след това освободих пленниците ви и взех конете ви. Така че сам можеш да се убедиш колко голям глупак съм!

— Извинявай, господарю!

— Няма за какво да те извинявам, защото думите, излезли от тази уста, не могат да обидят един емир от Франкистан. Вчера те пуснах, защото ми беше жал за теб. Днес отново си в ръцете ми. Е, кой тогава е по-умният от нас? Ти ли си братът на шейх Гасахл Габоя?

— Не съм.

— Хаджи Халеф, отрежи му косата! Заплахата подейства моментално.

— Кой ти каза, че съм му брат?

— Един, който те познава.

— Е, кажи какъв откуп искаш.

— Вие се канехте да вземете откуп за тези двама мъже — посочих към двамата хадедихни, — защото сте кюрди. Аз никога не вземам откуп, защото съм християнин. Залових те само за да ти докажа, че ние притежаваме повече ум, смелост и сръчност, отколкото си мислите. Кой пръв забеляза, че пленниците ги няма?

— Шейхът.

— Как го установи?

— Влезе в палатката си и видя, че липсват оръжията на пленниците, както и неговите.

— Аз ги взех.

— Мислех, че християните никога нищо не вземат!

— Правилно. Един християнин никога не отнема несправедливо чужда собственост, но и не се оставя на кюрдите да го обират. Вие застреляхте конете, към които се бяхме привързали, затова взех шест други, които не са ни скъпи. В торбите на седлата ни имаше много неща, от които имаме нужда, но вие ги взехте. Затова си присвоих пушката и пистолетите на шейха. Направихме размяна. Вие започнахте тази размяна със сила и аз я завърших със сила.

— Нашите коне са по-добри, отколкото бяха вашите!

— Това не ме засяга, защото, преди да убиете нашите, не сте питали дали са по-лоши от онези, които ще ви взема в замяна. Защо не застреляхте и моя кон?

— Шейхът го искаше.

— Той наистина ли смяташе, че ще го получи? А ако то действително бе станало, сигурно щях да си го върна. Кой откри отсъствието на конете ви?

— Пак шейхът. Той изтича в палатката на пленниците и тъй като и тя беше празна, хукна към конете, но тях вече ги нямаше.

— Нищо ли не намери там?

— Пазача, лежащ под едно куче.

— Какво стана с него?

— Оставен беше да лежи под кучето за наказание, че не е внимавал.

— Ужасно! Вие хора ли сте?

— Шейхът заповяда така.

— Какво те чака тогава теб, след като и ти не си бил внимателен. Аз лежах зад храстите на една-единствена крачка разстояние от теб. После те проследих, докато стигнахме до конете, защото не знаех къде са скрити, а след това вървях след теб до лагера.

— Господарю, не казвай нищо на шейха!

— Не се тревожи! Имам сметки за уреждане само с теб. Сега ще кажа на приятелите си какво си ми отговорил, а те ще произнесат присъдата ти. Ще бъдеш съден не само от нас двамата християни, но и от тези четирима мюсюлмани!

Преведох разговора ми с бебеха на арабски.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита ме Мохамед.

— Нищо — отговорих аз спокойно.

— Емир, той ни излъга, измами и ни предаде в ръцете на врага. Заслужил си е смъртта!

— Какво ще кажеш, сихди? — попита Халеф.

— Засега нищо. Решавайте вие какво да правим с него!

Докато четиримата мюсюлмани се съвещаваха, англичанинът също се осведоми:

— Е, какво ще правим с него?

— Не знам. Вие какво бихте направили?

— Хм! Бих го застрелял!

— Имаме ли право на това?

— Yes! Голямо!

— Правовият път е следният: ще се оплачем на нашия консул. Оттам оплакването ще бъде препратено в Константинопол и после пашата на Сюлеймания ще получи заповед да накаже злосторника — ако не реши да го награди.

— Хубав правов път!

— Но за нас като граждани на нашите държави той е единствено възможен. Освен това: Какво бихте направили вие като християнин с този враг?

— Оставете ме на мира с вашите въпроси, мистър! Аз съм англичанин. Правете каквото искате!

— Ами ако го оставя да избяга?

— Да бяга! Не се страхувам от него. Според мен не е необходимо чак да го убиваме. Де да беше възможно да му прикача моя нос; това щеше да е най-доброто наказание за човека, който вчера така вероломно ни изигра! Yes!

Изглежда, междувременно бебехът беше изгубил търпение и използва настъпилата пауза, за да се обърне към мен:

— Какво ще правите с мен, господарю?

— Ще зависи само от теб. От кого искаш да бъдеш съден? От четиримата мъже, които вие наричате правоверни, или от другите двама, към които се обръщате с ругателното название „гяур“?

— Ходих, аз се моля на Аллаха и на Пророка, затова съдбата ми ще се решава от истински правоверни!

— Да бъде волята ти! Ние двамата бихме ти простили и утре сутринта щяхме да те пуснем да се върнеш при своите. Аз се отказвам. Нека бъде, както ти пожела, и дано не се разкайваш, че си се усъмнил в думите на един християнин и си се отказал от снизхождението му!

Най-сетне останалите бяха взели решението си.

— Емир, ще го застреляме!

— В никакъв случай няма да позволя това!

— Той опозори Пророка!

— Вие ли трябва да съдите тази постъпка? За нея той ще отговаря пред имама, пред Пророка или пред своята съвест!

— Той ни шпионира и ни предаде!

— Изгуби ли някой от нас живота си вследствие на това?

— Не, но ни бяха отнети други неща.

— Да, но вместо тях си взехме по-добри. Хаджи Халеф Омар, знаеш мнението ми. Кръвожадното ти поведение ме наскърбява.

— Сихди, не го исках! — заизвинява се той припряно. — Хадедихните и банахът настояват.

— Според мен банахът няма право да дава мнение. Той е наш водач и му плащаме за работата. Променете присъдата си! Те отново започнаха да си шушукат, а после Мохамед Емин ми съобщи резултата:

— Емир, не искаме живота му, но той трябва да бъде опозорен. Ще го острижем и ще го бием с пръчки по лицето. Който носи такива белези, вече няма чест.

— То е по-страшно от смърт и не донася никакъв резултат. Аз зашлевих на един бебех няколко шамара, защото обиди вярата ми, и въпреки това той вчера пак се би срещу мен на страната на шейха. Опозорили ли са го тези удари?

— Отрязаната коса непременно ще го опозори!

— Той няма да си сваля тюрбана и никой няма да види.

— Нали ти самият искаше преди това да му я отрежеш?

— Не. Не бих го направил. Беше само заплаха, за да го накарам да проговори. И защо всъщност искате да настройваме бебехите още повече срещу нас? Смятат, че са в правото си да се бият срещу нас, защото мислят, че сме съюзници на беятите. Не са знаели, че не одобряваме такива разбойнически набези. Не знаят също, че казах право в лицето на хан Хайдер Мирлам, че ако можех, бих предупредил бебехите за опасността. Те ни срещнаха при разбойниците и ни смятат за такива. Успяхме благополучно да се измъкнем и може би ще ни оставят на мира. Да не искате с жестокостта си да ги предизвикате да продължат да ни преследват?

— Емир, ние бяхме техни пленници и трябва да си отмъстим!

— Аз също съм бил пленник, и то много по-често от вас, но не съм си отмъщавал. Раисът на Шурд, Неджир бей, ме плени. Освободих се сам и му простих. После той стана мой приятел. Не е ли по-добре така, отколкото ако бях пожелал да го убия?

— Емир, ти си християнин, а християните са или предатели, или страхливи като жени!

— Мохамед Емин, повториш ли това още веднъж, още в същата минута пътищата ни ще се разделят на две противоположни посоки. Никога не съм хулил вярата ти. Защо ти го правиш? Да си виждал мен или Дейвид Линдси бей да се държим като предатели или страхливи жени? Бих могъл да обидя исляма и да кажа: мюсюлманите са неблагодарни, защото забравят всичко, което някой християнин направи за тях. Но не го казвам, защото знам, че ако някой се поддава на настроенията си, то има и много, които умеят да се владеят!

Тогава той скочи и ми протегна и двете си ръце.

— Емир, прости ми! Брадата ми е бяла, а твоята е още тъмна, но въпреки че сърцето ти е още младо и горещо, разумът ти е със зрелостта на старостта. Отстъпваме ти този човек. Прави с него каквото ти искаш!

— Благодаря ти, Мохамед. Съгласен ли е с това и синът ти?

— Съгласен съм, ефенди — отговори Амад ал Гандур. После аз зарадван се обърнах към пленника:

— Ти вече ни излъга веднъж. Ще ми обещаеш ли да говориш днес пред мен истината?

— Обещавам!

— Ако сега те развържа и ти ми обещаеш да не бягаш, ще удържиш ли на думата си?

— Обещавам, господарю!

— Е, добре. Тези четирима мюсюлмани отново ти връщат свободата. Но днес ще останеш при нас, а утре можеш да идеш където поискаш.

Развързах краката и ръцете му.

— Господарю — каза той, — аз не бива да те лъжа, но ти самият също не ми казваш истината.

— Какво имаш предвид?

— Казваш, че тези четирима мъже ми връщат отново свободата, а то не е вярно. Даваш ми я ти. Те първо искаха да ме застрелят, после искаха да ме бият и да ми отнемат украшението на всеки правоверен, но ти се смили над мен. Разбрах всичко, защото знам арабски така добре, както и кюрдски. Разбрах от думите ти също, че не сте помагали на беятите, а сте приятели на бебехите. Емир, ти си християнин. Досега аз мразех християните, но днес ги опознах по-добре. Искаш ли да станеш мой приятел и брат?

— Да!

— Ще ми се довериш ли и ще останеш ли тук, въпреки че утре преследвачите ви ще дойдат на това място?

— Вярвам ти!

— Подай ми ръката си!

— Ето! Но ще бъдат ли в безопасност и моите спътници?

— Да, всички, които са с теб. Ти не ми поиска откуп, дори спаси първо живота ми, а после и честта ми. Няма да падне и косъм от главата ти или от главите на приятелите ти!

Така изведнъж се освободихме от всичките си грижи! Не бях и предполагал, че бебехът разбира и арабски, но бях много щастлив, че дължа победата си на това обстоятелство. За да я отпразнуваме, извадих последните запаси от тютюн, които криех в торбата на седлото си. Не беше много, но ароматният дим все пак създаваше настроение, съвсем различно от това, с което започнахме нашия „съдебен процес“.

Легнахме да спим с развеселени сърца и дори имахме смелостта да се откажем от поставянето на охрана.

На следващата сутрин нещата не ни изглеждаха вече така романтични, както предишната вечер, на светлината на огъня, но все пак реших напълно да се доверя на бебеха.

— Е, сега вече си свободен — казах му аз. — Ей там е конят ти, а оръжията си ще намериш по обратния път.

— Хората от моето племе ще ги намерят. Оставам тук — отговори той.

— Ами ако не дойдат?

— Ще дойдат — отвърна той уверено, — а аз ще се погрижа да не ни подминат.

Бяхме прекарали нощта в една малка странична долина, която правеше толкова остър завой и входът й беше така тесен, че не можехме да бъдем забелязани от голямата долина дори и през деня. Бебехът се приближи до изхода й и зае такава позиция, че да може да вижда далеч назад. А ние останалите с любопитство очаквахме да видим какво ще се случи.

— Ами ако той пак ни измами? — попита Мохамед Емин.

— Вярвам му. Той знаеше, че ще получи свободата си, и не беше необходимо да ми признава, че е разбрал всяка дума от разговора ни. Убеден съм, че намеренията му са честни.

— Но ако все пак ни предаде, емир, кълна се в Аллаха, че той ще е първият, когото ще застрелям!

— Това ще му се и полага.

Дейвид Линдси също изглеждаше разколебан.

— Мистър, той седи там на входа и ако отново ни излъже, тогава ще се окажем в най-ужасната дупка, която може да съществува. Не се сърдете, ако поглеждам към оръжията и новия си кон.

Всъщност бях поел изключително голяма отговорност и открито си признавам, че и аз не се чувствах особено добре, но за щастие не се наложи да чакаме дълго развръзката.

Видяхме, че бебехът стана, сложи длан над очите си и внимателно се вгледа в далечината, после побърза да се качи на коня си.

— Къде? — попитах го аз.

— Да пресрещна бебехите — отговори той. — Те идват. Разреши ми да ги подготвя, господарю!

— Направи го!

Той потегли, а Мохамед Емин каза:

— Емир, не направи ли грешка?

— Смятам, че постъпвам правилно. Сключихме мир и ако не му окажа доверие, това ще е най-сигурният начин отново да го превърна в наш враг.

— Но той беше в ръцете ни и можеше да ни послужи за заложник!

— Той ще се върне при всички случаи, а конете ни са разположени така, че с един скок сме на седлата. Дръжте оръжието си в готовност, но без да бие на очи.

— Каква полза, емир? Те ще са много, а ти позволяваш да стреляме само по конете, но не и по ездачите.

— Мохамед Емин, ако този бебех възнамерява да ни предаде, няма да можем да се спасим, като убием конете им, и аз ще съм първият, който ще се прицели в ездачите. Стойте тук спокойно, а аз ще отида на пост до изхода. Можете да се ориентирате как да действате по това, какво ще направя аз.

Приближих се с коня си до теснината, през която се излизаше в долината, яхнах го и взех пушката в ръце. Наведох се леко напред и можех да обхвана с поглед цялата равнина. Недалеч от нас съзрях голяма група конници, която стоеше неподвижно и слушаше това, което говореше един от тях. Беше братът на Шейха. След известно време от групата се отделиха двама ездачи и се отправиха към долината, а другите останаха на мястото си. Познах шейх Гасахл Габоя и брат му и разбрах, че вече няма от какво да се страхуваме.

Щом се приближи до мен и ме видя, той спря коня си. Изразът на загорялото му от слънцето лице все още беше враждебен, а гласът му прозвуча почти заплашително, когато попита:

— Какво търсиш тук?

— Посрещам те — отговорих му кратко.

— Но не ме посрещаш особено учтиво, чужденецо!

— Да не би да искаш от един емир от Европа да се държи с теб любезно, щом идваш насреща му?

— Много си горд, човече! Защо си на кон?

— Защото и ти яздиш.

— Ела да отидем при приятелите ти! Този човек, който е син на баща ми, иска да видя дали не бихме могли да ви простим.

— Ела тогава, защото и моите хора ще се съветват дали да бъдете наказани, или помилвани!

Това му дойде много.

— Човече — извика ми той, — спомни си кои сте вие и кои сме ние!

— Знам — отговорих му аз спокойно.

— Само шестима сте!

Кимнах му с усмивка.

— А ние сме цяла войска!

Кимнах още веднъж.

— Тогава се подчини и ни пусни!

Кимнах за трети път и се отместих с коня си встрани, така че шейхът и брат му да могат да минат през прохода. Вече бяхме спечелили, защото, ако шейхът, противно на волята на брат си, продължеше да се държи враждебно, беше в ръцете ни.

Двамата се отправиха към приятелите ми, слязоха от конете и седнаха. Аз направих същото.

— Приятелски ли са настроени, мистър, или враждебно? — попита ме Линдси.

— Още не знам. Искате ли да свършите една работа?

— Разбира се! Yes!

— След една минута станете, като направите възможно най-безразлична физиономия…

— Well! Страшно безразлична!

— Ще отидете до изхода да пазите…

— Watch-man?^[1] Много хубаво! Великолепно!

— Като видите, че бебехите вън се раздвижват и тръгват насам, извикайте…

— Yes! Ще крещя много силно!

— А ако някой от тези двамата иска да излезе без мое разрешение, застреляйте го.

— Well! Ще взема старото си shoot-stick.^[2] All right!^[3] Аз съм Дейвид Линдси! Не се шегувам! Yes!

Естествено двамата бебехи чуха този разговор.

— Защо говорите на чужд език? — попита недоверчиво шейхът.

— Защото този храбър емин от Европа говори само езика на своя народ — отговорих аз, сочейки към Линдси.

— Храбър ли? Наистина ли смяташ, че някой от вас е храбър?

И правейки презрителен жест, добави:

— Вие избягахте от нас!

— Казваш истината, шейх — отвърнах аз, смеейки се. — Два пъти ви избягахме, защото сме по-храбри и смели от вас. Нито един бебех не е в състояние да се мери с някой европеец.

— Искаш да ме обидиш ли?

— Гасахл Габоя, успокой се, за да виждаш нещата такива, каквито са. Ти дойде при нас да преговаряш за мир. Ако наистина го желаеш, те моля да бъдеш по-учтив, отколкото досега. Ние сме няколко души, а ти самият каза, че сте цяла войска, но тя не успя да ни задържи. Срам ли е това за нас или чест? Не от страх избягваме битката с вас, а защото искаме да пощадим живота ви.

— Грешиш, чужденецо! — прекъсна ме той.

— Мислиш ли? Бях метнал един от твоите хора на коня пред себе си, брат ти беше наш пленник, а като бяхме в лагера ви, за да освободим нашите двама приятели, дори и твоят собствен живот беше в ръцете ни. Но ние ви пощадихме и продължаваме да ви щадим, обаче искаме да бъдеш достатъчно умен и да прецениш положението, в което се намираш.

— Много добре го знам. Аз съм победител. Очаквам да ме помолите за прошка и да ни върнете всичко откраднато!

— Лъжеш се, шейх, защото ти си победеният. Не ние, а ти самият трябва да молиш за прошка и се надявам, че ще го направиш незабавно!

Бебехът ме гледаше втренчено, занемял от учудване, но след това избухна в смях.

— Чужденецо, ти да не смяташ бебехите за кучета, а мен, техният шейх, за копеле на някоя кучка? Отстъпих пред молбата на брат ми и дойдох при вас, за да ви простя великодушно вината. Наказанието ви щеше да е леко. Но тъй като не разбирате кое е от полза за вас, тогава между нас ще продължи да се носи бойният вик на враждата и ще се убедите, че е достатъчна само една моя заповед, за да бъдете смазани.

— Дай тази заповед, шейх Гасахл Габоя! — отговорих аз хладно. Тогава обаче за първи път взе думата брат му:

— Този чужденец от Европа е мой приятел. Той ме спаси от позора и смъртта и съм му дал дума, че между нас и него ще има мир и ще удържа на думата си!

— Направи го, ако можеш да го сториш без мен! — отговори шейхът.

— Един бебех никога не погазва обещанието си. Ще остана на страната на моя закрилник, докато се намира в опасност, но все пак искам да видя дали воините от нашето племе ще се осмелят да нападнат хора, намиращи се под моя опека.

— Твоята защита не е защитата на племето. Глупостта ти ще се превърне в твое нещастие, защото ще бъдеш убит заедно с тези хора.

Шейхът стана и тръгна към коня си.

— Това ли е решението ти? — попита го брат му.

— Ако останеш тук, не мога да направя за теб нищо повече, освен да заповядам да не стрелят по теб.

— Тази заповед ще е безполезна. Ще убия всеки, който заплаши моя приятел, дори ако това си ти, а тогава никой няма да ме пощади..

— Прави каквото искаш! Аллах е позволил да изгубиш разсъдъка си и нека той те вземе под закрилата си, ако аз не мога повече да те опазя. Тръгвам!

Брат му остана при нас, а той яхна коня си, за да напусне долината. Тогава Линдси вдигна пушката си и насочи дулото й срещу гърдите на шейха.

— Stop, old boy! (Спри, старо момче!) — заповяда той. — Слизай от коня, иначе ще те позастрелям малко! Well! Шейхът обърна главата си към мен и попита:

— Какво иска този човек?

— Да те застреля — отговорих му аз спокойно, — защото не съм ти позволил да напускаш това място.

По решителното и хладно изражение на лицето ми той разбра, че не се шегувам. Видя също, че англичанинът вече е сложил пръст на спусъка, отново обърна коня си и ядосано извика:

— Чужденецо, ти си подлец!

— Само повтори още веднъж тази дума, и ще дам знак на нашия пазач да те превърне в труп!

— Ти си предател! Дойдох като пратеник на своето племе и имам право да искам да се върна обратно свободно!

— Не си пратеник, а вожд на своето племе. Правото на парламентьора не важи за теб.

— Познаваш ли правото на народите?

— Познавам го, но на теб не ти е известно. Може би си чувал някога да се говори за това, но умът ти не е достатъчно зрял да го разбере. Правото, за което говориш, изисква честност в борбата, да се предупреждава противникът за намерението ти да го нападнеш. Ти направи ли го? Не. Ти ни нападна като разбойник, като лешояд, разкъсващ гълъб. А сега се чудиш, че се отнасят с теб като с разбойник. Дойде при нас, защото ни смяташ за пъзльовци, страхуващи се от твоите хора, но е тъкмо обратното. Ще си тръгнеш оттук, когато аз кажа. Ако решиш със сила да минеш през изхода, това ще ти струва живота. Затуй слизай от коня и седни отново при нас. Но не забравяй, че очаквам от теб да се държиш учтиво и ако бебехите ти решат да ни нападнат тук, смъртта ти е неизбежна!

Той неохотно се подчини на заповедта ми, но не пропусна заплашително да отбележи:

— Хората ми страшно ще отмъстят за мен!

— Ти вече видя, че не се страхуваме от отмъщението ви, а ще научиш и други неща! Но хайде сега разумно да обсъдим работата, която те води при нас. Говори, шейх Гасахл Габоя, но избягвай обидите!

— Вие сте наши врагове, защото се присъединихте към беятите, за да ни ограбите…

— Заблуждаваш се. Беятите ни срещнаха, когато една вечер бяхме спрели за почивка и техният шейх Хайдер Мирлам ни покани да бъдем негови гости. Каза ни, че отива на празник при джиафите, и ние му повярвахме. Ако знаехме, че е имал намерение да ви напада, нямаше да се присъединим към него. Той е взел стадата ви, докато ние сме спали, а щом научих истината, му изказах възмущението си. Ти ни нападна и нареди да ни преследват. Не се страхувахме. Пощадихме живота ви и се изплъзнахме, след което ви доказах, че сме невинни. Но въпреки това ти не ни остави да си тръгнем спокойно. Устрои ни засада. Хванахме твоя шпионин и великодушно го пуснахме. Ти ни нападна, но ние пак ви пощадихме. Дойдох в лагера ви и освободих приятелите си. Бяхте в мои ръце, но не допуснах да се пролее и капка кръв. Отново ни подгонихте и тогава пленихме брат ти, но и косъм не е паднал от главата му. Напъни си мозъка, шейх, и разбери, че сме се държали с вас не като с врагове, а като с приятели! За благодарност ти идваш с ругатни и обиди и вместо да ни помолиш за прошка, настояваш ние да го сторим. Нека Аллах да ни бъде съдник! Не се страхуваме от вас и по-добре да не стигаме дотам да разберете, че вие трябва да се страхувате.

Той ме беше слушал с половин ухо и сега ми отговори доста подигравателно:

— Речта ти беше много дълга, чужденецо, но всичко, което казваш, е неправилно и невярно.

— Докажи го!

— Лесно ще направя това. Беятите са наши врагове, вие сте били при тях, следователно сте наши врагове. Когато хората ми ви преследваха, застреляхте конете им. Това приятелство ли е?

— А приятелство ли беше да ни преследвате?

— Ти ме удари по главата, така че изгубих съзнание. После си зашлевил най-храбрия от моите воини и си го съборил от коня като презрян червей. Това да не би да е приятелство?

— Ти ме нападна, затова те ударих и повалих, а твоят най-храбър воин ми се подиграваше и му показах, че е червей в сравнение с мен.

— Плесниците са най-голямата обида, която може да съществува. Обиденият иска кръвта ти!

— Шамарите ми не са били обида, а чест за него, защото въпреки това после си му разрешил да се бие на твоя страна. Щом иска кръвта ми, нека дойде да си я вземе!

— На всичко отгоре вчера ти открадна шест от най-добрите ни коне. Приятелство ли е това?

— Взех тези коне, защото вие застреляхте нашите. Всичките ти упреци са неправилни и неоснователни. Нямаме нито желание, нито време да позволяваме да се злоупотребява с доверието ни. Кажи направо какво искаш, а после аз ще ти отговоря!

Шейхът започна да поставя условията си:

— Искам да дойдете при нас…

— По-нататък! — казах аз.

— Да ни предадете конете, оръжията и всичко, което носите със себе си.

— Друго!

— Ще дадеш удовлетворение на човека, когото си зашлевил!

— После!

— След това можете да вървите, накъдето искате.

— Това ли е всичко?

— Да. Виждаш, че съм много милостив!

— В какво ще се състои удовлетворението, което трябва да дам?

— В обезщетение, чийто размер ще определим. Надявам се, че ще отговориш на исканията ми с „да“!

— Не казвам „да“, а „не“. Не сте вие тези, които ще поставяте условия. Впрочем искането ти е безсмислено. Как мога да ти платя обезщетение, като вече всичко сте ни взели! Съветваме ви да ни оставите безпрепятствено да си заминем и това е най-доброто за вас! Не забравяй, че си в ръцете ми!

— Ще наредиш да ме погубят ли?

— Ще те убият веднага щом бебехите предприемат и най-малкото враждебно действие.

— Вече ти казах, че те ще отмъстят за мен.

— Няма да си отмъстят, а ще намерят гибелта си. Погледни насам, шейх Гасахл Габоя! В тази пушка имам двайсет и пет патрона, а в другата два. Всеки от двата ми револвера съдържа по шест патрона, а всеки от твоите пистолети, които виждаш затъкнати в пояса ми — по два. Значи мога да застрелям четирийсет и трима души, без да зареждам. Приятелите ми са не по-зле въоръжени от мен и се намираме в място, през чийто вход може да мине само един-единствен враг. Хората ти ще загинат, без да имат възможност да ранят дори един от нас, а камо ли да го убият. Вслушай се в думите ми и в гласа на брат си. Остави ни да си вървим в мир!

— Да не искаш да стана за смях и подигравка пред хората си? Как е възможно да имаш толкова много патрони в една пушка! Думите ти не звучат много правдоподобно.

— Не лъжа. Силахдарите^[4] в Европа са по-изкусни от вашите. Погледни хубаво тук. Ще ти обясня!

Показах му приспособлението за автоматично зареждане на карабината и револверите, угрижената му физиономия ми показа, че тактиката ми е правилна.

— Аллах е всемогъщ! — измърмори той. — Но защо не е дал достатъчно мъдрост на правоверните си, за да си направят и те такива оръжия?

— Защото ще злоупотребяват с тях. Аллах е най-добрият, и най-мъдрият, той подарява тези оръжия само на християните, защото те си служат с тях само когато търпението им се изчерпа. Кажи какво реши!

— Видях оръжията ви, господарю. Те са превъзходни, но не се страхуваме от тях. Все пак ще проявя великодушие към вас, ако ми дадете каквото поискам сега от вас.

— Какво искаш?

— Шестте коня, които ни взехте, и жребеца, който ти яздиш. Освен това ще ми дадеш тази пушка с двайсет и петте патрона заедно с оръжията, които взе от палатката ми. Нищо друго!

— Няма да получиш нито един от конете си, защото застреля нашите. Няма да ти дам и жребеца си, защото струва повече от хиляда бебехски коня. А оръжията ми трябват и на мен. Но за да ти покажа, че все пак съм добър, ще получиш пушката и пистолетите си веднага щом се убедя, че ще ни оставите да си тръгнем спокойно.

— Помисли, чужденецо, какво…

Той спря посред изречението си, защото отвън се чу изстрел, после още един и още няколко. Обърнах се към англичанина:

— Какво има, сър?

— Доян! — отговори той.

Тази дума ме наелектризира така, че в следващия миг се озовах до изхода. Наистина беше хрътката. Кюрдите стреляха по нея, а тя тичаше в дъга, за да ги заобиколи, но, изглежда, тази хитрост нямаше да има успех. Кучето беше толкова уморено и изтощено, че дребните коне на бебехите развиваха по-голяма скорост от него. Забелязах, че го грози опасността да бъде застреляно. Изтичах до коня си.

— Шейх Гасахл Габоя, сега можеш да видиш какво представляват оръжията на емира от Европа. Но не се осмелявай да прекрачваш изхода. Ти си мой пленник, докато се върна!

Яхнах коня си.

— Къде, сихди!

— Да предпазя кучето!

— Идвам с теб!

— Остани там. Погрижи се двамата бебехи да не избягат! Излязох в равнината и с протегната ръка дадох знак на кюрдите да оставят кучето на мира. Те ме видяха много добре, но не се подчиниха. Кучето, също ме забеляза и вместо да продължи да тича в кръг, се спусна направо към мен. Тази посока го отвеждаше много близо до преследвачите му. И през ум не ми минаваше да позволя да убият животното, което вече бях смятал за изгубено. Затова, като приближих на един изстрел разстояние, спрях коня си и му показах дулото на пушката си. При този знак той застана напълно неподвижен. Прицелих се и с два изстрела повалих в тревата конете на двама кюрди, които бяха най-близо до кучето. Доян мина безпрепятствено край тях, но бебехите нададоха яростен вой и се втурнаха към мен.

От радост, че ме вижда отново, кучето с един скок се озова при мен на коня, но аз веднага го съборих отново долу, защото това можеше да бъде пагубно.

— Бурая, бурая! (Насам, насам!) — чух аз някой да вика на входа на долината. Беше шейхът, използвал възможността да се измъкне от неприятното положение. Кюрдите чуха този вик, пришпориха конете си и размахаха оръжия. Естествено аз пристигнах преди тях и като се добрах до входа, видях, че шейхът лежи на земята, а англичанинът и Халеф го връзваха. Брат му стоеше до тях и цялото му поведение показваше, че иска да остане неутрален.

— Емир, пощади брат ми! — помоли той.

— Ако охраняваш шейха! — отговорих му аз.

— Ще го направя, господарю!

Скочих от коня и заповядах на спътниците си да заемат позиция зад скалите.

— Стреляйте само по конете! — помолих ги аз.

— Така ли спазваш думата си, емир? — сърдеше се Мохамед Емин.

— Братът на шейха е с почтени намерения. Първият залп само по конете, после ще видим какво ще правим!

Всичко стана толкова бързо, че бебехите се намираха тъкмо на изстрел разстояние. Бях изпразнил и двете цеви на пушката, затова взех карабината. Изстрелите ни изтрещяха веднъж, а после още веднъж.

— Bounce — bardaus! (Нападат!) — извика англичанинът. — Пет, осем, девет коня! Yes!

Той се изправи, за да зареди, както и останалите, докато аз стрелях. Алло, въглищарят, също стреля веднъж с пушката на шейха. По негова вина един от бебехите беше ранен, но останалите стреляха точно.

Първият залп задържа нападението на кюрдите, колкото да заредим отново, но вторият ги накара да спрат.

— Come on! (Елате напред!) — извика Линдси. — Навън! Да избием тези houndcatchers (ловци на кучета)!

Той хвана пушката за дулото и наистина искаше да се нахвърли срещу кюрдите. Но аз го хванах и го задържах.

— Какво ви прихваща, сър? — извиках аз. — Да не искате да изгубите хубавия си патентован нос? Останете на мястото си!

— Защо? Моментът е подходящ. Напред, мистър, напред!

— Глупости! Тук сме на сигурно място, но не и вън.

— Сигурно ли? Хм! Тогава си легнете на канапето и си подремнете, мистър! Глупост, да ги оставим да избягат! Well!

— Успокойте се! Виждате ли, че се оттеглят? Получиха добър урок и ще го запомнят.

— Хубав урок! Струваше им само няколко коня!

Тогава братът на шейха сложи ръка върху моята.

— Благодаря ти, емир! — каза той. — Ти можеше да убиеш много повече коне, отколкото лежат там, но не го направи. Ти си християнин, но Аллах те закриля!

— Съзнаваш ли, че оръжията ни превъзхождат вашите?

— Виждам.

— Тогава иди при бебехите и им го кажи.

— Ще го направя. Но какво ще стане с шейха?

— Ще остане тук. Давам ти четвърт час. Ако дотогава не се върнеш с вест за мир, шейхът ще бъде обесен там горе на онова дърво. Можеш да бъдеш сигурен! Уморих се да се бия с неразбран враг.

— А ако донеса мир?

— Ще освободя шейха.

— А това, което искаше от теб, ще дадеш ли?

— Не.

— А няма ли да му върнеш пушката и пистолетите?

— Не. Виновен е за нападението, което току-що отбихме. Не може да се надява и на най-малко снизхождение. Победители сме ние! Прави каквото искаш!

Той тръгна, а аз се заех най-напред да заредя оръжията си. Кучето лежеше в краката ми и скимтеше от радост, въпреки че беше изплезило език от изтощение.

— Как мислиш, емир? — попита Амад ал Гандур. — Дали е прегризало шията на пазача на конете?

— Надявам се, че не е. Предполагам, че е оставило човека, защото му е омръзнало да седи там толкова дълго. Било е там следобед и цялата нощ. Бедното животно е крайно изтощено. Халеф, нахрани го! Вода ще може да пие по-късно.

Шейхът лежеше вързан на земята и не казваше нито дума, но проследяваше с поглед всяко наше движение. По лицето му личеше, че никога няма да стане наш приятел.

Напрегнато очаквахме съобщението, което трябваше да получим от бебехите. Бяха се скупчили плътно един до друг и по оживените им жестове разбирахме, че съвещанието им протичаше много бурно. Накрая нашият пратеник се върна.

— Връщам се с мир, господарю — каза той.

— При какви условия?

— С никакви.

— Не съм го очаквал. Явно много усърдно си се застъпвал за нас. Благодаря ти!

— Преди да ми благодариш, първо ме разбери правилно, господарю. Наистина ти нося мир, но и бебехите не приемат никакви условия.

— Ах! И вие наричате това мир? Тогава трябва да се подсигуря. Кажи им, че ще взема шейха, твоя брат, за заложник.

— Колко време ще го задържиш?

— Колкото реша. Докато се уверя, че не ме преследват повече. Тогава ще го пусна невредим.

— Вярвам ти. Разреши ми да го кажа на моите братя!

— Върви и им заповядай да се изтеглят до планините, издигащи се до равнината. Щом забележа, че ни преследвате, шейхът ще умре.

Той отиде и скоро видяхме, че всички бебехи на коне и пеша започнаха бавно да се изтеглят на север. Той самият обаче се върна при нас, за да си вземе коня.

— Емир — каза той, — бях твой пленник. Освобождаваш ли ме?

— Да. Ти си мой приятел. Ето вземи пистолетите на брат си. Не ги връщам на него, а на теб. Пушката обаче ще остане собственост на човека, на когото я подарих.

Той остана при нас, докато вързахме шейха върху коня и окончателно се приготвихме за път. После ми подаде ръка.

— Сбогом, господарю! Аллах да благослови ръцете и краката ти! Вземаш със себе си човек, който е твой, а вече и мой враг и въпреки това те моля да бъдеш добър с него, защото е син на моя баща.

Бебехът дълго гледа след нас, докато изчезнахме от погледа му, но шейха не удостои с поглед. Беше сигурен, че са станали врагове.

Продължихме да яздим на юг. Халеф и Алло яздеха от двете страни на шейха и с изключение на някои кратки забележки, които бяха необходими от време на време, мълчаливо следвахме пътя си. По лицата на приятелите си разбрах, че поведението ми през последните дни не им беше харесало особено. Никой не казваше нищо по този повод, но то се виждаше в погледите и киселите им физиономии. Предпочитах да кажат всичко открито, отколкото да мълчат, затворени в себе си. Обкръжаващата ни природа също не беше особено гостоприемна. Яздехме през пусти планински чукари, голи склонове и мрачни клисури, а вечерта стана студено и ветровито като през зимата. Нощта, която прекарахме между две надвиснали една над друга скали, също не успя да промени настроението ни.

Малко преди зазоряване взех пушката си, за да издебна някое животно. След дълго търсене успях да застрелям един нещастен язовец, който занесох в лагера ни като единствена плячка. Всичките ми спътници вече се бяха събудили. Погледът, който Халеф незабелязано ми хвърли, ми подсказа, че докато ме е нямало, се е случило нещо. Не беше необходимо да чакам дълго, за да разбера какво е било, защото едва бях седнал, и Мохамед Емин ме попита:

— Емир, колко време ще влачим със себе си този бебех?

— Ако смяташ да водиш по-дълъг разговор — отговорих аз, — първо отдалечете пленника, защото и той като брат си добре разбира арабски.

— Алло ще се погрижи за него.

Приех предложението, заведох шейха на едно отдалечено място и го поверих на охраната на въглищаря. После се върнах при другите.

— Сега не ни подслушват — каза Мохамед Емин — и аз повтарям въпроса си: колко време ще влачим този бебех със себе си.

— Защо питаш?

— Нямам ли право да задам този въпрос, ефенди?

— Имаш право и не ти го отричам. Исках да го задържа при нас, докато се уверя, че не ни преследват.

— И как ще го разбереш?

— Като сам се убедя, че е така. Ще продължим да яздим до обяд, после на някое подходящо място вие ще направите лагер за нощуване, а аз ще се върна обратно. Сигурен съм, че ако бебехите ни преследват, ще ги открия. Утре преди обяд отново ще се върна при вас.

— Трябва ли да се полагат толкова усилия за един враг?

— Не, но нашата сигурност го изисква.

— А защо сами не се улесним?

— По какъв начин ще стане това?

— Знаеш, че той е наш враг, нали?

— Дори много лош враг.

— Който два пъти се опита да ни убие.

— Така е.

— И който ни предаде дори когато беше в ръцете ни и извика хората си, когато ти излезе от долината, за да предпазиш кучето.

— И това е така.

— Според законите на шаммарите той вече няколко пъти е заслужил смъртта си.

— Важат ли тези закони и тук?

— Навсякъде, където някой шаммар трябва да произнесе присъда.

— А, вие искате да съдите пленника? Мисля, че вече сте решили присъдата му! Каква е тя?

— Смърт.

— Защо още не сте я изпълнили?

— Можехме ли да го направим без теб, емир?

— Нямате смелост да изпълните присъдата без мен, а можете да съдите пленника в мое отсъствие? На грешен път си, Мохамед Емин, защото смъртта на пленника ще бъде същевременно и твоя смърт.

— Какво искаш да кажеш?

— Много просто. Тук е приятелят ми Дейвид Линдси бей и моят храбър Хаджи Халеф Омар. Мислиш ли, че щяха да ти разрешат в мое отсъствие да убиеш бебеха?

— Нямаше да ми попречат. Знаят, че сме по-силни от тях.

— Вярно е, че сте най-храбрите герои на хадедихните, но тези двама мъже никога досега не са изпитвали страх. Какво мислиш, че щях да направя, ако след завръщането си видех какво сте направили?

— Нямаше да можеш да го промениш повече.

— Правилно, но щяхте да го заплатите със смъртта си. Щях да забия ножа си пред вас в земята и да се бия с вас като отмъстител на убития, въпреки че не е бил под закрилата ми. Само Аллах знае дали щяхте да можете да ме победите.

— Емир, хайде да не говорим за това. Виждаш, че те питаме, преди да действаме. Шейхът си е заслужил смъртта, нека да решим какво да го правим!

— Да решаваме? Не знаете ли, че обещах на брат му да го пусна невредим веднага щом се убедя, че вече не ни преследват?

— Това беше прибързано обещание. Дал си го, без да ни питаш. Да не би да си наш господар, свикнал да върши всичко на своя глава?

Не бях очаквал такъв упрек. Мълчах известно време, за да преценя по съвест, и после отговорих:

— Прави сте, като казвате, че понякога действам, без да се допитвам до вас. Но то не е ставало, защото съм се мислел за по-вишестоящ от вас, а по други причини. Не разбирате кюрдски и затова винаги само аз говорех с кюрдите. Можех ли да ви превеждам всеки въпрос, който ми беше отправян, и всеки отговор, даван от мен? А когато трябва да се вземе бързо решение или да се направи нещо, което не търпи и най-малкото отлагане, има ли човек време и възможност да се съветва с приятелите си, които говорят различни езици? Не е ли било винаги добро за нас това, което съм ви предлагал да правим?

— Откакто се срещнахме с беятите, съветите ти не са вече така добри.

— Не мисля, че е така, въпреки че не искам да се карам с вас, Не съм Аллах, а човек, който може да сгреши. Досега доброволно се поставяхте под ръководството ми, защото ми вярвахте. Но тъй като виждам, че това доверие е изчезнало, доброволно се оттеглям. Мохамед Емин, ти си най-възрастният от нас, затова на теб се пада честта да бъдеш наш водач.

Не бяха очаквали подобно нещо, но последното изречение толкова поласка стария хадедихн, че за малко не отклони молбата ми, без да я обсъдим.

— Наистина ли желаеш това, емир? Действително ли смяташ, че мога да бъда ваш предводител?

— Да, защото си колкото мъдър, толкова силен и храбър.

— Благодаря ти! Но не знам кюрдски!

— Ще ти бъда преводач.

Добрият човек не разбираше, че поради необичайния състав на нашата компания изобщо нямаше да е възможно абсолютното водачество да се поеме само от една ръка.

— Впрочем — добавих аз — много скоро ще стигнем до земи, в които се говори само арабски.

— Съгласни ли са другите с предложението ти? — попита Мохамед.

— Хаджи Халеф Омар ще прави това, което аз му кажа, а сега ще попитам и англичанина.

След като обясних на англичанина положението, той сухо отвърна:

— Не правете грешка, мистър. Отдавна съм забелязал, че хадедихните имат нещо наум. Ние сме Християни и сме много по-хуманни от тях. Well!

— Правилно сте забелязали. Сега трябва да ви попитам дали признавате шейх Мохамед за вожд?

— Yes, ако познава пътищата. Впрочем пука ми кой ще ми бъде вожд. Аз съм англичанин и правя каквото ми харесва!

— Да му го кажа ли?

— Кажете му го, въобще говорете му каквото искате. Доволен съм дори и ако въглищарят Алло се прави на предводител.

Предадох мнението му на хадедихните с думите:

— Дейвид Линдси бей е съгласен. Все му е едно кой ще е вожд — ти или Алло, въглищарят. Той е емир от Инглистан и прави само това, което му харесва.

Мохамед Емин малко сбърчи вежди, защото ръководството му започна да се разклаща още в началото.

— Който ми има доверие, ще бъде доволен от мен — каза той. — Но сега трябва да говорим за бебеха. Той си е заслужил смъртта. Да го застреляме ли, или да го обесим?

— Нито едното от двете. Вече ти казах, че съм гарантирал живота му с думата си.

— Емир, тя вече не е валидна, защото аз станах вожд и трябва да се прави това, което каже предводителят!

— Ще стане каквото казва водачът, ако другите са съгласни с него. Няма да се съглася да бъде престъпена думата ми.

— Ефенди!

— Шейх Мохамед Емин!

Дребничкият Халеф извади един от пистолетите си и ме попита:

— Сихди, да пусна ли на някого куршум в главата? Кълна се в Аллаха, веднага ще го направя!

— Хаджи Халеф Омар, прибери си оръжието, защото ние сме приятели, въпреки че хадедихните явно са забравили това — отговорих аз спокойно.

— Не сме го забравили, господарю — защитаваше се Амад ал Гандур, — но не бива да забравяш, че си християнин, намиращ се сред истински правоверни. Тук важат законите на Корана и един християнин не бива да ни пречи да ги прилагаме. Ти вече защити брата на този шейх, но самия него няма да оставим да се измъкне. Защо ни заповядваш да стреляме само по конете? Да не сме момчета, на които е разрешено да използват оръжията си само на ужким? Защо трябва да щадим предателите? Учението, което следваш, ще ти струва живота!

— Мълчи, Амад ал Гандур, защото ти наистина си още момче, въпреки че носиш име, означаващо „герой“! Преди да говориш, първо научи какво е мъж!

— Господарю — извика той сърдито, — аз съм мъж!

— Не си, защото, ако беше, щеше да знаеш, че един мъж не бива да бъде принуждаван да нарушава дадената дума!

— Не е необходимо да я нарушаваш, защото ние ще накажем бебеха.

— Забранявам!

— А аз заповядвам! — извика Мохамед Емин и ядосано се изправи.

— Имаш ли право да заповядваш тук?

— А ти можеш ли да забраняваш? — отговори ми той.

— Да. Заложената ми честна дума ми дава това право.

— Твоята дума не е валидна пред нас. Омръзна ни да ни ръководи човек, който обича враговете ни. Ти забрави какво направих за теб. Приех те като мой гост и те поставих под закрилата си, дори ти подарих коня, който за мен струва колкото половината ми живот. Ти си неблагодарник!

Почувствах как кръвта се оттегля от лицето ми и ръката ми посяга към камата, но успях да се овладея.

— Вземи си думите обратно — отговорих аз хладно и станах. Дадох знак на Халеф и после се отправих към мястото, където се намираше пленникът с въглищаря. Там седнах. След по-малко от минута до мен седна и англичанинът.

— Какво има, мистър? — попита той. — По дяволите, вие имате сълзи в очите! Човече, кажи кого да застрелям или да удуша!

— Този, който се осмели да докосне този пленник.

— Кой е той?

— Хадедихните. Шейх Мохамед Емин ме упрекна, че съм неблагодарен. Върнах му жребеца.

— Жребеца ли? Мистър, да не сте луд да връщате такова животно, след като е било ваша неоспорима собственост. Надявам се, че нещата все още могат да се променят.

В този момент се приближи Халеф, водейки два коня. Единият беше неговият, а другият беше останалият в повече, взет от бебеха. И очите на моя Халеф бяха насълзени и гласът му трепереше, като каза:

— Правилно постъпи, господарю. Шейтанът се е вселил в хадедихните. Да взема ли камшика и да го развъртя?

— Прощавам им. Хайде да тръгваме!

— Сихди, какво ще правим, ако искат да убият бебеха?

— Моментално ще ги застреляме.

— Това ми харесва! Аллах да вкамени тези подлеци! Отново вързахме пленника върху коня му и възседнахме нашите. Разбира се, аз не яздех моя вран жребец, а рижия, който в Германия щеше да струва четиристотин талера. Малката ни колона потегли и мина край хадедихните, които още седяха в тревата. Сигурно си бяха помислили, че ще отстъпим. Но като видяха, че не се шегувам, веднага скочиха.

— Къде отиваш, емир? — попита Мохамед Емин.

— Заминавам — отвърнах аз кратко.

— Без нас?

— Както искате!

— Къде е враният жребец?

— Там, където беше вързан.

— Машаллах, че той е твой!

— Отново е твой. Салама! (Аллах да ти даде мир!) Пришпорих коня си и се понесохме в тръс. Но не бяхме изминали и една английска миля, когато двамата ни настигнаха. Амад ал Гандур беше яхнал врания жребец, а своя кон държеше за поводите. Вече беше абсолютно невъзможно да си върна жребеца.

Мохамед Емин се приближи до мен, а синът му изостана.

— Мисля, че аз трябваше да бъда вождът, емир — започна той.

— Трябва ни водач, а не тиранин!

— Искам да накажа бебеха, пленил мен и сина ми. Но на теб какво съм направил?

— Мохамед Емин, ти се лиши от любовта и уважението на трима мъже, които за теб и сина ти рискуваха живота си и до днес бяха готови без колебание да отидат заради вас на смърт.

— Извинявай, ефенди!

— Не ти се сърдя.

— Вземи си пак жребеца!

— Никога!

— Искаш да накажеш старостта ми и да засрамиш бялата ми брада ли?

— Тъкмо възрастта ти и белотата на брадата ти трябваше да ти кажат, че гневът е лош съветник.

— Трябва ли децата на бени араб да разказват навсякъде, че шейхът на хадедихните си е получил обратно подаръка, защото не е бил достоен да го даде?

— Да го разказват!

— Емир, жесток си, щом можеш да ме опозориш така!

— Ти самият го направи. Бях твой приятел и те обичах, прощавам ти и днес. Знам, че ще е позорно да се върнеш при хората си и да заведеш със себе си жребеца. Искам да ти помогна, но не мога.

— Можеш. Само трябва отново да приемеш жребеца.

— Бих го направил, за да ти услужа, но вече е невъзможно. Погледни назад!

Той се обърна, но поклати глава. — Не виждам нищо. Какво имаш предвид, емир?

— Не виждаш ли, че жребецът вече си има стопанин?

— Разбирам те, ефенди. Амад ал Гандур ще слезе от коня.

— Но аз няма да го взема. Той му е сложил свое седло и го язди, което е знак, че сте ми го отнели. Ако ми го бяхте довели така, както го бях оставил, неоседлан и недокоснат, щях да си помисля, че сме били приятели, и бих могъл да те спася от позора. Амад ал Гандур ме упрекна, че съм християнин и действам като такъв, въпреки че той е мюсюлманин, а не се държи като такъв, защото възсяда кон, който е носил на гърба си християнин. Разкажи това на правоверните, с които общуваш!

— Аллах ил Аллах, каква грешка допуснахме?

Жал ми беше за стария шейх, но не можех да му помогна. Трябваше ли да се нагърбвам с позор, за да му спестя неговия? Не! Изобщо не можех да проумея какво беше влязло изведнъж в главите на двамата иначе разбрани мъже. Едва ли лични съображения бяха причината. Може би зародишът на поведението им отдавна е покълвал в тях заради начина, по който се държах с противниците ни. Но пощадата, която бях проявил към двамата бебехи, явно беше капката, която накара чашата на търпението им да прелее. Въпреки че сърцето ме болеше от загубата на жребеца, и през ум не ми минаваше да жертвам възгледите си заради отмъстителните навици на тези номади.

Хадедихнът дълго язди редом с мен мълчаливо. Накрая плахо попита:

— Защо се сърдиш така упорито?

— Не ти се сърдя, Мохамед Емин, но съм потресен от това, че сърцето ти копнее за кръвта на онзи, на когото твоят приятел е простил.

— Добре, ще поправя тази грешка!

Той се обърна. Зад мен яздеха англичанинът и Халеф, следваше ги Алло с пленника, а най-отзад се движеше Амад ал Гандур. Не се обърнах назад, защото мислех, че Мохамед Емин иска да говори със сина си. Халеф и Линдси не се обърнаха по същата причина. Направихме го едва като чухме хадедихна да казва на висок глас:

— Връщай се, свободен си!

Още първият поглед ме убеди, че той е прерязал въжетата на пленника, който веднага хвана юздите на коня си, за да препусне в галоп.

— Шейх Мохамед, какво направи! — извика Халеф.

— Какво му стана на този? — изкрещя англичанинът.

— Правилно ли постъпих, емир? — попита Мохамед.

— Постъпи като хлапак! — казах аз ядосано.

— Исках да изпълня желанието ти — извини се той.

— Кой ти каза, че искам да го освобождавам веднага? Сега нямаме заложник и отново сме в опасност!

— Аллах истафар! (Господи, прости му!) — извика Халеф.

— Хайде да настигнем бебеха!

— Няма да можем да го настигнем — възразих аз. — Нашите коне не превъзхождат неговия, само враният жребец е по-бърз.

— Амад, след него — заповяда Мохамед Емин на сина си. — Върни го обратно или го убий!

Амад ал Гандур обърна коня си и препусна. Но не беше изминал и сто крачки, когато конят му не пожела повече да го носи. Само че хадедихнът не беше човек, който щеше да се остави да бъде хвърлен на земята. Той принуди животното да продължи напред. Разбира се, яздехме след него. Амад изчезна зад един завой. Когато и ние стигнахме дотам, той вече беше на доста голямо разстояние от нас и отново се бореше с благородното животно. Използваше всичките си сили и умения, но напразно, защото в крайна сметка излетя от седлото. Конят се обърна назад, препусна към нас, опря се до мен и пръхтейки, леко търкаше хубавата си глава в крака ми.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) — каза Халеф. — Дал е на един кон много по-добро сърце, отколкото на много други хора. Жалко, сихди, че честта ти не позволява да си го вземеш отново!

Хадедихнът беше паднал лошо. С мъка се изправи, но като го прегледах, се оказа, че се бе отървал без особени наранявания.

— Този жребец е истински дявол! — каза Амад. — Преди ми е разрешавал да го яздя!

— Забравяш, че след това аз бях негов стопанин — обясних му — а винаги съм успявал да накарам коня да свикне да търпи на гърба си само онзи ездач, на когото съм разрешил да го язди.

— Никога повече няма да се кача на този шейтан!

— Щеше да е по-добре да не беше го възсядал. Ако аз бях на седлото, Гасахл Габоя нямаше да ни се изплъзне.

— Качвай се, емир, и го догони! — помоли ме Мохамед Емин.

— Не ме обиждай!

— Да оставим бебеха да избяга ли?

— Това ще стане само по твоя вина!

— Ужасно! — вайкаше се англичанинът. — Глупава история! Изключително неприятно! Yes!

— Какво ще правим, сихди? — попита Халеф.

— За да хванем отново бебеха ли? Нищо. Щях да пусна след него кучето, ако не ми беше толкова скъпо. Но трябва да вземем решение.

Обърнах се към хадедихните и се осведомих:

— Тази сутрин, като бях отишъл на лов, говорихте ли в присъствието на бебеха за пътя, по който ще поемем?

Те се бавеха с отговора, но Халеф каза:

— Да, сихди, говориха за това.

— Но само на арабски — извини се Мохамед. Ако не беше толкова достопочтен, нямаше да му се размине строгото мъмрене, но се сдържах и казах спокойно:

— Не сте постъпили разумно. Какво казахте?

— Че отиваме в Бистан.

— Нищо друго ли? Помисли! Трябва да си спомниш всяка казана дума. Ако премълчите дори и една дреболия, това може да доведе до големи неприятности.

— Казах, че от Бистан сигурно ще тръгнем към Ахмед Кулуан, но във всеки случай по посока на Кизелджи, за да стигнем до езерото Кюпри.

— Държал си се като глупак, Мохамед Емин. Не се и съмнявам, че шейх Гасахл Габоя ще ни преследва. Все още ли смяташ, че можеш да ни бъдеш предводител?

— Прости ми, емир! Но съм убеден, че бебехът няма да може да ни изпревари. Има много път, докато се върне при хората си.

— Мислиш ли? Бил съм при много народи и съм опознал нравите им, затова не е лесно да бъда заблуден. Братът на шейха е честен човек, но не е вожд на бебехите. Той успя да ни осигури само свободно да тръгнем, но залагам главата си, че са ни следвали през цялото време, без да се показват. Ще искат да си отмъстят за всичко, също и за конете, които убихме.

— Няма защо да се страхуваме — успокояваше ме Амад ал Гандур, — точно защото нямат коне, не могат да ни преследват. А ако дойдат, ще ги посрещнем с добрите си оръжия.

— Звучи хубаво, но не е така. Те видяха, че ги превъзхождаме в открит бой. Пак ще ни направят клопка или ще ни нападнат през нощта.

— Ще поставим постове!

— Ние сме само шестима, а ни трябват най-малко толкова хора за охрана, за да можем да се чувстваме горе-долу сигурни. Трябва да измислим нещо друго.

Водачът ни, въглищарят, стоеше малко встрани от нас. Чувстваше се неловко, защото очакваше упреци за това, че не е попречил на хадедихна да освободи пленника.

— Докъде ходят бебехите на юг? — попитах го аз.

— Чак долу до езерото — отговори той.

— Познават ли добре местността?

— Отлично. Познават я така добре — каза той, — както аз всяка планина и всяка долина между Дергезин и Мйек, между Нуайзиех и Дженауера.

— Трябва — продължих аз — да тръгнем по път, различен от първоначално определения. На запад не можем да вървим. Какво е разстоянието оттук на изток до главната верига на планината Заргос?

— Осем часа, ако можехме да минем по въздуха.

— Да, но трябва да яздим по земята.

— Различно е. Знам по-надолу един проход. Ако тръгнем по изгрев-слънце, ще можем да пренощуваме в безопасност в една гора и утре по обяд ще стигнем до планината Заргос.

— Ако не се лъжа, там е персийската граница?.

— Да, защото там кюрдската страна Тератул граничи с персийската област Сакиз, спадаща към Суна.

— Има ли там кюрди джиафи?

— Да, но са много войнствени.

— Може би въпреки това ще ни приемат добре, защото нищо не сме им сторили. Възможно е името на хан Хайдер Мирлам да ни послужи пред тях като препоръка. Води ни към прохода, за който говореше. Ще яздим на изток!

Бяхме водили този разговор на кюрдски език. Преведох го на спътниците си и те бяха напълно съгласни с разпорежданията ми. След като Амад ал Гандур отново оседла предишния си кон, продължихме пътя си. Мохамед Емин водеше жребеца.

Неприятните разговори и събития бяха отнели доста време и когато стигнахме до споменатия проход, беше вече почти обяд. Намирахме се сред планините и поехме на изток, след като се бяхме погрижили да не оставяме следи, които биха могли да издадат промяната на посоката на пътя ни.

След около един час отново забелязахме, че теренът започва да се снижава, и разбрах от Алло, че оттук до веригата на планината Заргос се пресича една доста голяма продълговата равнина.

Сутрешната разправия беше оставила в иначе братските ни отношения дълбока следа от лошото ни настроение, което сигурно най-ясно се четеше по моето лице. Не биваше да поглеждам към жребеца си. Наистина рижият кон съвсем не беше лош, но кюрдите яздеха конете си до пълно изтощение, затова се чувствах върху седлото като начинаещ в благородното изкуство, седящ върху някоя суха кранта, чиито скрити качества тепърва трябва да се опознават. Разбира се, от цялото си сърце желаех жребецът да може да препуска редом с нас, свободен и без товар.

Надвечер стигнахме до гората, в която трябваше да си направим бивак. Досега не бяхме срещнали нито един човек, но се бяхме натъкнали на дивеч, който ни послужи за вечеря. Тя протече в пълно мълчание, а после легнахме да спим.

Аз първи застанах на пост и седях встрани от другите, облегнат на едно дърво. Тогава Халеф се приближи, наведе се към мен и тихо ми прошепна:

— Сихди, сърцето ти е опечалено, но повече ли обичаш коня си от твоя верен Халеф Омар?

— Не, Халеф. За теб бих дал десет и повече такива коня.

— Тогава се успокой, мой добър сихди, защото съм при теб и ще остана при теб, и нито един хадедихн не може да ме отдели от теб!

Той сложи ръка на гърдите ми, а после легна до мен.

Ето че седях в тихата нощ, а на сърцето ми стана леко от увереността, че притежавам любовта на едно човешко същество, което се ползваше с благосклонността ми. Колко ли е щастлив човекът, имащ тиха и спокойна родина, до която не достига бушуващата стихия на съдбата, жена, на която да се доверява, и дете, в което вижда да израства своето облагородено подобие. Дори и коравото сърце на един обикалящ света странник понякога чувства, че вътре в човека, зад пустите и самотни равнини, има и върхове, които слънцето позлатява и стопля с лъчите си.

На другата сутрин отново продължихме пътя си и се оказа, че Алло не се бе лъгал, защото още по обяд видяхме пред нас хълмовете на Заргос и можехме да дадем кратка почивка на уморените си коне. Бяхме спрели в една долина, чиито стръмни склонове изглеждаха съвсем непристъпни. Пуснахме конете да пасат свободно и се излегнахме във високата трева, която бе свежа и сочна, защото долината се напояваше от едно малко поточе.

До мен лежеше Линдси. Той гризеше някакъв кокал и ръмжеше нещо неразбрано. Беше в лошо настроение.

Изведнъж той се изправи и посочи с ръка в посоката, към която бях с гръб. Обърнах се и видях трима мъже, които бавно се приближаваха към нас. Бяха облечени с тънки, раирани дрехи, без обувки и без тюрбани. Въоръжени бяха само с ножове. При вида на тези нещастни създания не беше необходимо да посягаме към оръжията си. Те спряха пред малката ни група и почтително поздравиха.

— Кои сте вие? — попитах ги аз.

— Кюрди от племето мер мамали.

— Какво правите тук?

— Имаме кръвно отмъщение и избягахме, за да потърсим друго племе, което да ни даде закрила. А вие кои сте, господарю?

— Пътуващи чужденци.

— Какво правите тук?

— Почиваме си.

Изглежда, човекът не се обиди от тези кратки отговори и каза:

— В тази рекичка има риба. Ще ни разрешиш ли да си хванем няколко?

— Ами че вие нямате нито мрежа, нито въдица!

— Научили сме се да ги хващаме с ръце.

Аз също бях забелязал, че тук има пъстърва, и бях любопитен да видя как ще я ловят с ръце, затова им казах:

— Чухте, че сме чужди по тези места. Не можем да ви забраним да ловите риба.

Те веднага започнаха да режат с ножовете си трева. Като събраха необходимото количество, донесоха камъни, за да преградят един по-голям завой на рекичката. Най-напред направиха долния, а после и горния бент. Водата изтичаше и наистина после човек лесно можеше да хване с ръце останалите на сухо риби. Тъй като въпреки простотата си заниманието беше интересно, ние също се включихме. Уловът беше богат и понеже хлъзгавите животинки непрекъснато ни се изплъзваха от ръцете, бяхме насочили вниманието си повече към тях, отколкото към тримата кюрди, когато изведнъж се разнесе силният вик на водача ни:

— Господарю, внимавай, те крадат.

Погледнах нагоре и забелязах, че тримата вече бяха яхнали конете ни: единият врания жребец, другият рижия, а третият беше върху коня на Линдси. Те изчезнаха още преди спътниците ми да успеят да се опомнят от ужаса.

— All devils,^[5] конят ми! — извика Линдси.

— Аллах керим (Господи, бъди милостив), жребецът! — извика Мохамед Емин.

— След тях! — изрева Амад ал Гандур.

Бях единственият, който остана спокойно на мястото си. Нямахме работа нито с конекрадци, нито с много обиграни мъже, защото иначе нямаше да ни оставят другите коне.

— Спрете! Чакайте! — извиках аз. — Мохамед Емин, признаваш ли, че жребецът е отново твоя собственост?

— Да, емир!

— Добре! Не искам да ми го подаряваш отново, но мога да го взема веднъж на заем. Ще ми го дадеш ли за няколко минути?

— Но него го няма!

— Казвай бързо, даваш ли ми го или не?

— Да, емир.

— Тогава тръгвайте бързо след мен!

Скочих върху най-близко стоящия кон и препуснах след мошениците. Това, което бях очаквал, вече беше станало. Малко по-надолу единият от кюрдите лежеше с провесени ръце и крака върху жребеца, който правеше възможно най-лудешки скокове, за да хвърли крадеца. Още не се бях приближил достатъчно, когато нещастникът излетя на земята. Жребецът дойде и като му извиках, спря до мен. Бързо го яхнах, оставих другия кон и пришпорих Рих напред.

Кюрдът отново се беше изправил и се опитваше да избяга. Извадих един пистолет, хванах го за цевта и вдигнах ръка. Префучавайки близо край него, се наведох и го ударих с дръжката по главата така, че той падна. Прибрах пистолета и размотах ласото си от кръста. Видях, че другите двама яздят далеч напред. Сложих ръката си между ушите на жребеца и му извиках:

— Рих!

Той полетя по-бързо от птица във въздуха. За по-малко от минута настигнах този, който яздеше отзад.

— Спри! Слез от коня! — заповядах му аз.

Той се огледа, видях, че се изплаши, но не се подчини, а още по-бързо пришпори коня си. Вече се бях изравнил с него и хвърлих напред непогрешимата примка. Последва дръпване. Помъкнах го известно време напред, след което спрях, за да сляза. Мъжът лежеше неподвижно на земята. Въпреки изключително краткото време поради голямата скорост на коня ми бях го влачил на доста голямо разстояние и беше изгубил съзнание.

Измъкнах ласото, направих нова примка, оставих кюрда да лежи, метнах се на коня и се спуснах да догоня третия беглец. И него настигнах скоро. Теренът беше много подходящ, защото нямаше изход нито надясно, нито наляво. И на него заповядах да спре, но той не ме послуша. Тогава ласото изсвистя и примката здраво се стегна около ръцете му, които прилепнаха към тялото му. Конят ми направи още няколко скока, след което го спрях, защото и този кюрд лежеше като другия на земята, само че беше в съзнание, защото не го бях влачил дълго след себе си.

Скочих от седлото и увих цялото въже около него, после го изправих. Конят му стоеше разтреперан.

— Значи това бяха рибите, които искахте да хванете! Как се казваш?

Той не отговори.

— Преди това не беше ням. Не очаквай милост, ако не отговаряш! Как е името ти?

Той продължи да мълчи.

— Тогава ще останеш да лежиш тук, докато докарат другите двама.

Блъснах го й тъй като не можеше да помръдне, падна на земята с опънато тяло. Седнах до него, защото видях, че спътниците ми се задават отгоре. След малко отново се събрахме заедно, бяхме си взели конете обратно, а в добавка имахме и крадците, а най-хубавото беше, че храбрият Алло беше проявил съобразителност и докато ние гонехме кюрдите, беше разгънал одеялото си и увил в него рибата. Като я донесе, направихме една дупка в земята и накладохме огън. Макар и без вода и подправки, вкусно си похапнахме.

От това настроението на добрия Линдси се оправи. Затова пък доста омърлушени бяха тримата бедни дяволи, изпитали удоволствието от кратката езда. Не смееха да вдигнат поглед.

— Защо искахте да ни вземете конете? — попитах аз пленниците.

— Защото много ни трябват, тъй като сме бегълци.

Това наистина беше извинение, което бях по-склонен да разбера, отколкото да приема, че конекрадството при кюрдите е занаят, който не се смята за позорен.

— Ти си още млад. Имаш ли родители?

— Да. И другите също, а този тук има дори жена и дете.

— Те защо не говорят?

— Срамуват се, господарю!

— А ти не се ли срамуваш?

— Нали все някой трябва да ти отговори?

— Ти, изглежда, не си лошо момче и понеже ми е жал за вас, ще се опитам да измоля от спътниците си прошка за вас.

Но това бяха безплодни усилия, защото всички, дори Халеф и англичанинът, настояваха непременно да бъдат наказани. Линдси искаше да ги види пребити от бой, но се отказа от предложението си, като му казах, че това ще отнеме честта им, а на краденето на коне тук се гледа като на рицарска постъпка.

— Значи няма да ги бием — каза той. — Well! Тогава да им пърлим мустаците! Чудесно! Yes!

Разсмях се и запознах останалите с плана на Линдси. Те веднага се съгласиха. Хванахме здраво тримата мъже и след около две минути по лицата им стърчаха само обгорените остатъци от брадите им. После ги пуснахме. Никой от тях не се съпротивлява, нито пък каза дори и дума, но като си тръгваха, се изплаших от погледите, с които те се сбогуваха с нас.

Мина доста време и ние също се приготвихме за път. Тогава към мен се приближи Мохамед Емин.

— Емир, ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Искам да ти заема врания си кон за днес.

Хитрец! Смяташе, че е намерил начин отново да се помири с мен и постепенно да ме накара да си взема жребеца обратно.

— Не ми трябва — отговорих му аз.

— Да, но е възможно всеки миг да се наложи пак да го използваш както преди малко.

— Тогава ще те помоля да ми го дадеш.

— Много е вероятно да не ти остане време за това. Вземи да го яздиш, ефенди, защото никой друг не може да го язди.

— Само при условие, че си остава твоя собственост!

— Така да бъде!

Бях настроен помирително и изпълних желанието му, разбира се, само с уговорката, че никога няма да приемам коня обратно. Не предполагах, че ще се случи нещо съвсем неочаквано.