Карл Май
От Багдад до Стамбул (7)

Седма глава
В Стамбул

В една стая на „Хотел дьо Пест“ в Пера^[1] седяха двама души, пиеха прекрасно рустерско вино, което им бе налял съдържателят, господин Тотфалуши, пушеха и явно ужасно скучаеха.

Не изглеждаха „като извадени от кутийка“. Единият беше с дълги, дебели юфтени ботуши, кафяви панталони, кафяво яке, загоряло от слънцето лице и кафяви като на бедуин ръце. Външността на другия бе изцяло в сиво, с изключение на носа, който се отличаваше с постоянна, прелестна червенина. Пиеха и пушеха, пушеха и пиеха, потънали в дълбоко мълчание. Дали наистина беше от скука, или бяха потънали във велики, вселенски мисли, за които човешкият език за щастие нямаше подходящи изрази?

Изглежда, беше последното, защото изведнъж Сивия отвори уста, разтърси нос и затвори очи. Не можеше повече да задържи напиращия у него велик въпрос и се освободи победоносно от него с думите:

— Мистър, какво мислите по Източния въпрос?

— Че трябва да завършва не с въпросителен, а с възклицателен знак — гласеше отговорът на Кафявия.

Сивия отново затвори устата си, отвори очи и направи такава физиономия, сякаш току-що е трябвало да погълне цял том, голям формат, с подвързия от свинска кожа със „Сентенции на мъдреца“ от Келад.

Сивия беше сър Дейвид Линдси, а Кафявия бях аз. Никога не съм се занимавал страстно с политика, а Източният въпрос дори ме ужасява. Ако някой поначало може да го дефинира, после трябва и да му отговори. Този въпрос и така нареченият „болен човек“ са ме карали да млъквам дори и в най-оживена компания. Не съм следвал „политическа медицина“ и не съм в състояние да кажа от каква болест страда този човек, но мисля, че средата около него съвсем не може да се нарече здравословна.

Турчинът е човек, а един човек не може да бъде излекуван, като съседите му се наредят около одъра му и започнат да режат със саби парче по парче, те, които са християни. Болният човек не бива да се убива, а да се лекува, защото и той като другите има свещеното право да живее. От тялото му трябва да бъдат отстранени онези бацили, които са вредни за него, и да му се даде лекарство, което да го излекува и отново да го направи пълноценен човек. Някога турчинът е бил суров, но храбър номад, честен и добродушен човек, който давал всекиму своето, оставяйки по нещо и за себе си. После неговата наивна душа била омотана в опасната мрежа на ислямското фантазьорство, лъжи и противоречия. Той изгубил яснотата на необиграната си способност да преценява, опитвал се да намери истината и още повече се обърквал. Тогава разяреният човек се ядосал на себе си и на останалите, искал веднъж завинаги да е наясно и да провери дали е вярно, че словото на Пророка ще обиколи света върху острието на меча. Нарамил колчана със стрели, грабнал лъка и копието, яхнал полудивия си кон и хванал първия срещнат съсед за перчема. Така жънел победите една след друга и започнало да му харесва. От победите силите и самочувствието му започнали да нарастват и той продължил смело напред. Хиляди хора паднали в нозете му, вече можел да се зарови в злато и перли, но продължавал да яде сухото си овче сирене и твърдия овесен хляб, както и преди, защото от това заяквали костите му, а мускулите му ставали железни.

Така продължило, докато потънал до шия в блатото на византийското лицемерие и гръцката хитрост. Ласкаели го, боготворели го; отрупвали го със стотици любезности, изнамирали му хиляди грехове, за да добият влияние над него, и го приучвали към навици, които трябвало да го погубят. Той дълго се съпротивлявал, но щом веднъж залинял, болестта започнала да напредва с огромни крачки. И ето го сега лежи; обграден от користни съветници, които дори не се свенят да си делят наследството му, докато още е жив.

Само един-единствен от тях стои настрана, с християнско съчувствие в сърцето. Някога той е бил негов открит враг, а сега би искал да стане негов искрен приятел. Разбрал беше, че и турчинът има толкова голямо право да защитава страната си, както прусите да запазят своите Силезия, Саксония и Хановер. За болния, когото лешоядите вече дебнат, откровеният поглед на този единствен застъпник е вече гаранция за оздравяването му, затова се чувства готов да направи за него това, което от другите не може да се изтръгне дори и насила.

Този единствен доброжелател е немецът. Ако на германеца наистина му е отредена историческата роля да бъде носител на християнския хуманизъм, то той сигурно е убеден, че един ден Мека ще опустее, щом любовта избие меча от ръката на омразата. Или може би е лудост да се вярва, че турчинът може да стане християнин? Това не означава нищо друго, освен че се отрича силата на Евангелието.

Защо бе нужно това въведение? Просто защото не мразя турците, но ми е жал за тях. Тъй като съм християнин, винаги ми причинява болка изказването на някой враг на турците, че на османите не можело да се помогне. Това е фарисейско високомерие, а не християнство. Поборниците на нашата света църква притежават по-мощни оръжия от мечовете и оръдията. Тези оръжия са завладявали световни империи, без да проливат капка кръв. Защо победоносният поход на мира да не продължи напред тихо и могъщо? Това е решението на ориенталския въпрос, както си го представя християнинът.

Долу, в Златния рог, е закотвен „Ботьоз“. Платната му са свалени и котвата е спусната. Но преди това се бе оказал превъзходен платноход, превъзхождащ нашата американска шхуна, защото бе пристигнал в Стамбул цял ден преди нас.

Като слязохме на сушата, най-напред отидох на „Ботьоз“. Капитанът му ме прие с изключителна любезност, присъща на французите в светския им живот.

— Искате да разгледате кораба ми ли? — попита ме той.

— Не, капитане, бих искал да се осведомя за един от последните ви пътници.

— На вашите услуги!

— В Триполи на борда ви секачи един мъж…

— Да, един-единствен.

— Мога ли да попитам под какво име?

— Ах, вие полицай ли сте?

— Не. Немец съм, а мъжът, за когото питам, открадна в Дамаск от един мой приятел неоценими скъпоценности. Преследвахме го, но пристигнахме в Триполи едва когато вие се отправяхте в открито море. Само в Бейрут имахме възможност да следваме курса ви. Това е причината за посещението ми на кораба ви.

Човекът замислено потърка чело.

— От сърце съчувствам на приятеля ви, но не знам дали ще мога да ви бъда полезен колкото и да желая това.

— Мъжът веднага ли слезе от борда?

— Да. Аха, сещам се, че той извика на борда един хамалин, за да вземе вещите му. Не бяха много, защото носеше само един пакет. Бих могъл да позная този хамалин, ако го видя. Човекът се наричаше Афрак Бен Хулам.

— Това не е истинското му име!

— Вероятно. Елате още веднъж. Обещавам ви да говоря с хамалина, ако пак го срещна.

Тръгнах си. Другите ме чакаха на брега. Якуб Афарах застана начело, за да ни води към къщата на брат си. Нито аз, нито Линдси имахме намерение да се възползваме от гостоприемството му, но можехме поне да му се представим.

Търговецът на едро Мафлей живееше близо до Джени Джами, новата джамия, но външният вид на неговата къща не даваше представа за размера на богатството му. Без дори да сме си казали имената, бяхме заведени в селямлъка, където не се наложи да чакаме дълго домакина.

Изглежда, той се изненада от големия брой на гостите, но щом позна брат си, забрави за иначе типичното за мюсюлманина достойнство и забърза към него с големи крачки, за да го прегърне.

— Машаллах, брат ми! Добре ли виждат очите ми?

— Да, братко мой!

— Аллах да благослови идването ти и това на твоите приятели!

— Да, тези, които ти водя, са приятели.

— За сделки ли идваш в Стамбул?

— Не. После ще говорим за това. Исла, синът на твоето сърце, в Стамбул ли е, или е на път?

— Тук е. Ще се радва да те види.

— Ще види и други приятели. Извикай го!

Докато Мафлей се върне, изминаха няколко минути. Той доведе Исла Бен Мафлей, който при влизането си не можа да ме забележи веднага. Младият мъж прегърна чичо си и се огледа. Погледът му попадна върху Халеф и го позна.

— Аллах! Хаджи Халеф Омар ага, ти тук? Ти си в Стамбул? — извика той учудено. — Добре дошъл, слуга и закрилник на моя приятел! Разделихте ли се с него?

— Не.

— Значи и той е в Стамбул?

— Да.

— Защо не дойде с теб?

— Огледай се!

Исла се обърна и в следващия миг се хвърли на врата ми.

— Ефенди, нямаш представа каква радост ми доставяш! Татко, погледни този мъж! Това е Кара Бен Немзи ефенди, за когото ти бях разказвал, а това е Хаджи Халеф Омар, негов приятел и слуга.

Разигра се сцена, от която дори и очите на англичанина се просълзиха. Слугите се разтърчаха да донесат кафе и лули, Мафлей и Исла веднага оставиха работата си, за да се посветят изцяло на нас, и скоро седяхме върху възглавничките и разказвахме.

— Но как се срещнахте с ефендито, чичо? — попита Исла Бен Мафлей.

— Беше мой гост в Дамаск. Срещнахме се в степта и станахме приятели.

— Защо не ни носиш поздрави от Афрак Бен Хулам, внука на моя чичо?

— Не мога Да ти предам поздрави, но имам новини за теб.

— Новини без поздрави? Не те разбирам.

— Афрак Бен Хулам дойде при нас, но не беше истинският.

— Аллах иллях! Как е възможно? Дадохме Му писмо. Той не ти ли го предаде?

— Да. Приех го, както се полага, подслоних го в къщата си, но той се показа неблагодарник и ми открадна много торби с диаманти.

При тази новина двамата роднини не успяха да кажат нито една дума, толкова се изплашиха. Тогава бащата скочи и извика:

— Грешиш! Човек, в чиито вени тече кръвта на нашите деди, не би направил това!

— Съгласен съм с теб — отговори Якуб. — Този, който донесе писмото ти и се представи за Афрак Бен Хулам, беше чужд човек.

— Вярваш ли, че ще дам на непознат такова писмо?

— Чужд човек беше. Преди се е казвал Даур Арафим, после се е нарекъл Абрахим Мамур, а сега… Исла скочи.

— Абрахим Мамур ли? Какво знаеш за него? Къде е ? Къде го видя?

— Беше в къщата ми, спа и живя под моя покрив. Поверих му съкровища за милиони, без да предполагам, че е Абрахим Мамур, който е ваш смъртен враг!

— Аллах керим! Душата ми се вкаменява! — каза старецът. — Какво нещастие е причинило писмото ми! Но как е попаднало в ръцете му?

— Убил е истинския Афрак Бен Хулам и му е взел писмото. Като го е прочел, решил да дойде при мен като мой роднина и да опразни магазина ми. Само благодарение на този ефенди това не стана.

— Какво направи с него?

— Той избяга и сега го преследваме. Вчера пристигна тук с един френски кораб, но ние дойдохме едва днес.

— Тогава веднага ще отида при французина, да го помоля за сведения — каза Исла и стана.

— Остани — казах аз. — Вече бях там. Крадецът е слязъл от кораба, но капитанът обеща да помогне. Покани ме да отида отново.

— Тогава не ни измъчвайте и разказвайте как се случи всичко — помоли Мафлей.

Брат му изпълни искането му и разказа случката с най-големи подробности, което, разбира се, предизвика огромно изумление. Мафлей искаше веднага да отиде при кадията и всички висши съдии. Искаше да нареди да претърсят цял Стамбул, за да намерят престъпника. Крачеше из селямлъка като разярен лъв, очакващ врага си.

Исла също беше крайно възмутен. Щом кипналата им кръв се успокои, стигнаха до убеждението, че за подобно нещо трябва да се вземе решение за действие.

Посъветвах ги засега да не прибягват до помощта на полицията. Исках да видя дали на мен или на някой друг от нас няма да се удаде да открием следите на престъпника. Мнението ми се прие.

Когато аз с англичанина и Халеф решихме да тръгваме, Мафлей и Исла не се съгласиха за нищо на света. Настояваха непременно да им бъдем гости по време на целия си престой в Стамбул. За да не ни безпокоят останалите обитатели на дома, ни предложиха една отделна къщичка в градината и бяхме принудени да се съгласим, ако не искахме да ги обидим.

Къщата се намираше в задната част на градината. Стаите й бяха подредени по турски маниер, а тъй като бяхме отделно от другите, можехме да живеем според нашите навици, без свободата ни да се ограничава от обичаите на Ориента. Имахме време хубаво да си починем и да обсъдим начина, по който можехме да открием следите на нашия враг. За Константинопол, където в навалицата всеки отделен човек лесно можеше да се скрие, това беше трудна задача. Не ни оставаше нищо друго, освен да разчитаме на случайността и грижливо да претърсим всички части на града. Изглежда, имахме късмет, защото още на третия ден след пристигането ни при нас дойде хамалинът и каза, че го изпраща капитанът на кораба.

Разпитах го за пътника, чийто багаж беше свалил от кораба на онзи капитан, и узнах, че отишъл в една къща на главната улица в Пера. Хамалинът твърдеше, че много добре си спомнял къщата, и предложи да ме заведе. Разбира се, веднага се възползвах от услугите му.

В къщата живееше един китак, който веднага се сети, че човекът е бил при него по това време и го питал за жилище под наем. После тръгнал да му показва различни къщи, но на чужденеца нито една от тях не харесала. След като се разплатил, си тръгнал и повече не се били виждали.

[# Китак — агент. — Бел. нем. изд.]

Това бе всичко, което успях да науча. Затова пък, като се прибирах към къщи, имах интересна среща, която, изглежда, щеше да компенсира първия ми неуспех. Влязох в едно кафене да изпия чаша мока и да изпуша лула тютюн и едва бях седнал, когато някой встрани от мен извика на немски:

— Хей, нима е възможно? Вие ли сте наистина или някой Друг?

Обърнах се към човека и видях гъсто обрасло с брада лице, което ми се стори познато, но не можах веднага да си спомня къде го бях виждал.

— На мен ли говорите? — попитах аз мъжа.

— Забравихте ли Хамсад ал Джеребая, който на Нил ви пееше хубавата песен за… Бързо го прекъснах:

— О, да! Голямата ви брада ме заблуди. Здравейте, земляк! Седнете при мен! Имате време, нали?

— Повече, отколкото трябва, ако пожелаете да бъдете така добър да платите кафето ми. Всъщност, както се казва, нямам пукната пара.

Той седна при мен и започнахме да си приказваме, без да се притесняваме, че воденият ни на немски разговор ще бъде разбран от присъстващите мюсюлмани.

— Значи сте закъсали! Как стана това? — попитах аз. — Разкажете ми какво ви се случи, откакто не сме се виждали!

— Как съм я карал ли? Лошо! С това всичко се изчерпва. Този Исла Бен Мафлей, при когото бях на служба, ме изрита, защото смяташе, че повече не му трябвам. Тогава отидох в Александрия и тръгнах с един грък за Кандия, а оттам почти като моряк към Стамбул, за да започна самостоятелна работа.

— Като какъв?

— Като посредник за много неща, като водач през града, наемен работник и помощник за всичко, от което могат да се изкарат пари. Но всички се оправят из града без моята помощ. Не мога да намеря възможност да предложа на някого услугите си, затова се мотая из улиците и гладувам. Надявам се, че ще ме наемете, земляк, защото си спомняте как ви помагах тогава при онези приключения!

— Ще видим! Защо не се обърнахте за помощ към Исла Бен Мафлей? Той е тук в Стамбул.

— Много благодаря! Не искам и да чуя за него. Той ме обиди, засегна честта ми; няма да има удоволствието да ме види при себе си!

— Сега живея при него — казах аз.

— О, това е много неприятно, защото няма да мога да ви идвам на гости!

— Та вие няма да посещавате него, а мен.

— Няма значение! В никакъв случай няма да вляза в къщата му, но ще ми бъде приятно, ако по някакъв начин мога да ви услужа.

— Можете. Спомняте ли си все още Абрахим Мамур, от когото отмъкнахме момичето?

— Много добре. Той всъщност се казва Дауд Арафим и ни се изплъзна.

— Той е в Константинопол и аз го търся.

— Знам, че е тук, защото го видях.

— Така ли? Къде?

— Срещнах го в „Свети Димитър“, но той не ме позна. Знаех, че „Свети Димитър“, както и Татавола, Джени махала и Ферикьой се числят към кварталите на града с най-лоша слава, затова го попитах:

— Често ли ходите в „Свети Димитър“?

— Да. Там живея.

Вече знаех достатъчно. Този бръснар от Ютербок се беше смесил с гръцката паплач в „Свети Димитър“, която всъщност беше най-пропадналата част от населението на Стамбул. Кварталът е голямо свърталище на престъпници, подобно на известната с мрачната си слава „Водна улица“ в Ню Йорк или уличката „Блекфриърс“ в Лондон. Опасно е човек да се показва там, а и дори през деня на всяка крачка, отдясно и отляво, се виждат дупки, в които порокът развихря оргиите си или събраната там измет прекарва съществуването си в най-отвратителни болести.

— Значи живеете в „Свети Димитър“? — попитах аз. — Не можахте ли да си намерите жилище някъде другаде?

— Има достатъчно други места, но в „Свети Димитър“ е много хубаво, особено ако човек има пари, за да се наслади на удоволствията, които се предлагат там.

— А като срещнахте Абрахим Мамур, наблюдавахте ли го? На всяка цена трябва да разбера къде е отседнал.

— Оставих го да си върви по пътя. Радвах се, че не ме забеляза. Но знам къщата, от която излезе, и ще се осведомя там.

— Не искате ли още сега да ми покажете тази къща?

— Да, съгласен съм.

Платих моята и неговата сметка, после взехме два коня, които наехме от едно място наблизо, и поехме през Пера и Тепебаши към „Свети Димитър“.

Казват, че Копенхаген, Дрезден, Неапол и Константинопол са четирите най-красиви града в Европа. Нямам причина да не се съглася с това твърдение. Но по отношение на Константинопол трябва все пак да спомена, че този град може да бъде възприет като хубав само ако се гледа отстрани, от Златния рог. Щом обаче човек навлезе във вътрешността му, не може да не се разочарова. Спомням си за онзи английски лорд, за когото разказват, че дошъл в Константинопол с яхтата си, но не слязъл от нея. Тръгнал от Родосто на северния бряг на Мраморно море и стигнал до Стамбул, влязъл в Златния рог, където продължил да плава до Еюб и @Судлкде, върнал се обратно и минал през Босфора до вливането му в Черно море и отново се върнал с убеждението, че не е развалил общото си впечатление от Константинопол, като не се е впускал в противните му подробности.

А ако, напротив, човек влезе в града, попада в тесни, криви улички и сокаци, които дори не е възможно да бъдат наречени улици, а много рядко някои от тях са павирани. Обикновено къщите са дървени и обърнатите им към улицата стени нямат прозорци. На всяка крачка човек се сблъсква с едно от онези грозни кучета със сплъстена козина, които изпълняват ролята на гражданска полиция, а поради теснотията на улиците всеки миг трябва да си готов да бъдеш изтикан в мръсотията от хамали, коне, магарета и други минувачи от животински и човешки произход.

Така беше и по пътя ни към „Свети Димитър“. Улиците бяха замърсени с остатъци, изхвърлени от търговците — от риба, месо, плодове и зеленчуци. По земята гниеха кори от дини в огромни количества; до остатъци от месо воняха локви кръв; трупове на кучета, котки и плъхове, откъснати парчета от умрели коне разпръсваха ужасна воня наоколо. Лешоядите и кучетата бяха единствените същества, които се грижеха за смекчаването на това непоносимо състояние. Едва успявахме да се отдръпнем от хамалите, влачещи по занемарените улици камъни, дъски и греди, а ако ни срещнеше някое натоварено магаре, дебел мюсюлманин, яхнал кон, или запрегната с волове кола, возеща жени, бе истинско изкуство да минеш покрай тях, без да бъдеш смачкан.

Най-сетне стигнахме до „Свети Димитър“. Тук слязохме от седлата и върнахме конете на нашия атджис. Ютербокецът ми показа най-напред своето жилище, намиращо се в задната част на полу срутена колиба, което повече приличаше на обор за кози, отколкото на човешка обител. Вратата се състоеше от няколко залепени една за друга хартии, а прозорецът — просто една избита в стената дупка. За съдове и покъщнина изобщо не можеше да се говори, като се изключи стомната за вода, която беше без дръжка, а в отвора й един паяк бе опънал мрежата си, и парче от скъсано платно, което служеше за постеля.

[# Атджис — човек, даващ коне под наем. — Бел. нем. изд.]

Безмълвно гледах тъжната подредба, а после отново излязохме на улицата. Той ме поведе към една къща, чиято външност не обещаваше нищо добро, а вътрешността й напълно потвърждаваше това предположение. Беше едно от онези гръцки кафенета-кръчми, в които стойността на човешкия живот е равна на нула, и не е възможно да се опише съществуванието на обитателите и посетителите в тях.

Без да се спира в преддверието, бръснарят ме поведе към една от задните стаи, където се играеха карти и се пушеше опиум. Пушачите, изпаднали в различни фази на опиянение, бяха налягали върху една дълга, тясна сламена постеля, простираща се покрай двете стени на помещението. В момента един тип в напреднала възраст тъкмо палеше лула с отровата. Подобната му на скелет фигура се бе изпънала от жаждата за удоволствие, иначе угасналият поглед вече искреше от желание, а ръцете му трепереха. Направи ми отвратително впечатление. До него лежеше в опиянение млад, около двайсетгодишен момък. Сякаш се намираше на седмото небе при Мохамед, но и той вече бе попаднал във властта на дявола на опиума, който никого не изпуска от ноктите си. До него един висок, сух далматинец бе изпаднал в делириума на опиянението, а недалеч от него се хилеше отвратителната муцуна на един изгубил човешки образ дервиш, който бе напуснал манастира си и бе дошъл в тази дупка, за да пожертва жизнените си сили пред безумните образи на измамната наркоза.

— И вие ли пушите от това? — попитах аз водача си, изпълнен с лоши предчувствия.

— Да — отговори той, — но не от много време.

— За бога, тогава сигурно все още можете да се откажете! Нима не знаете колко дяволска и коварна е тази отрова?

— Дяволска ли! Хм! Изглежда, нищо не разбирате! Напротив, тя възнася човека към небесата. Искате ли да опитате?

— И през ум не ми минава. Какво може да се пие тук?

— Вино. Ще поръчам, а останалото е ваша работа!

Дадоха ни по чаша гъсто червено гръцко вино с необяснимо лош вкус, като се знае колко хубаво е едрото гръцко грозде. Значи това бе къщата, в която се подвизаваше Абрахим Мамур. Попитах кръчмаря за него, но тъй като от предпазливост не биваше да назовавам никакви имена, а и не знаех под какво име се бе представил той тук, издирването не даде никакъв резултат.

Затова поръчах на бръснаря да си отваря очите и веднага да ми съобщи, ако види търсения от мен човек. Дадох му малко пари и се сбогувахме, но още не бях излязъл от тъжното заведение, когато той седна при играчите, за да изгуби част от парите на хазарт, а за остатъка после да пуши опиум. С този човек и духовно, и физически беше свършено, но реших че ще се опитам да го отклоня от поетия път.

На другия ден беше петък и Исла, който имаше работа в Пера, ме покани да го придружа. На връщане минахме край една подобна на джамия сграда, намираща се близо до хотела на руската легация и отделена от улицата с решетка. Исла спря и попита:

— Ефенди, виждал ли си някога хора-теперлер?^[2]

— Да, но не в Константинопол.

— Това е техният манастир и точно по това време имат репетиция. Искаш ли да влезем?

Отговорих утвърдително и влязохме през широко отворените крила на решетестата порта в просторния, покрит с мраморни плочи двор. Отляво той граничеше с едно също така отделено с решетка гробище. През решетката можеха да се видят много бели надгробни плочи, украсени отгоре с подобен на тюрбан орнамент под сянката на високи кипариси. От едната страна на плочите бе написано името на мъртвия и стих от Корана. Доста туркини си бяха избрали това гробище като място за следобедна разходка и накъдето и да погледнеше човек, между дърветата се мяркаха бели воали и цветни наметала. Турците обичат да посещават местата, където техните покойници се наслаждават на вечния си „кеф“.

В дъното на двора имаше кръгъл павилион, завършващ с купол, а от дясната страна беше манастирът, едноетажна сграда, също с куполовиден покрив, чиято задна страна бе обърната към улицата.

В средата на двора имаше висок, обвит до върха с бръшлян кипарис. Дворът бе пълен с хора, тълпящи се към павилиона, но Исла първо ме поведе към манастира, за да ми покаже вътрешността на един турски дервишки дом.

Дервиш е персийска дума и означава „бедняк“, а арабската дума е „факир“, Дервиш се нарича всеки член на някой религиозен ислямски орден. Има много такива ордени, но членовете им не дават обет. На тях им е непознато обричането в бедност, целомъдрие и подчинение. Често чекиете и кангите са много богати и притежават имоти, капитали и доходи. Изобщо цялото турско духовенство в никакъв случай не живее в оскъдица. В по-голямата си част монасите са женени и не се занимават с нищо друго освен с ядене, пиене, спане, игра и пушене. Преди дервишите са имали необикновено религиозно и политическо значение, сега обаче престижът им е намалял и само тълпата все още им отдава някаква почит. Затова са се посветили на изкуството, с което се опитват да си дадат вид на надарени свише или на магьосници. Те изпълняват всякакви произведения на изкуството и театрални пиеси и показват комедии, в които играят своеобразни танци и пеят някакви подобни на виене песнопения.

— Като минахме през манастирската порта, влязохме в едно високо, прохладно помещение, заемащо цялата ширина на сградата. Оттук наляво под прав ъгъл започваше паралелен на надлъжната страна на манастира коридор. В тази галерия бяха килиите на Дервишите, а прозорците им гледаха към двора. Врати нямаше и от коридора можеше да се погледне във всяка една от килиите. Подредбата им бе изключително семпла. Състоеше се от тесни възглавници, наредени покрай стените. На тези дивани седяха дервишите с подобните си на фунии филцови шапки на главите, точно както ги носят клоуните в нашите циркови представления. Някой пушеха, други се обличаха за предстоящия танц, а имаше и такива, които седяха неподвижно като статуи, вглъбени в себе си.

Оттук се отправихме към павилиона, където първо влязохме в едно четириъгълно преддверие, от което се отиваше към голямата осмоъгълна главна зала. Таванът представляваше куполовиден свод, подпрян на стройни колони, а цялата задна стена на помещението бе заета от редица големи, отворени прозорци.

[# Дервишки Манастири. — Бел. нем. изд.]

Подът бе покрит с гладък като огледало паркет. Осемте стени на залата се опасваха от два реда ложи — единият на партера, а другият, разположен на височина колкото средата на стените на залата. Някои от горните ложи бяха с позлатени решетки и бяха предназначени за женската част от публиката. Друга, също намираща се на горния ред ложа беше определена за музикалния хор. Всички ложи бяха заети, ние седнахме в една от тези на долния ред.

Комедията, която трябваше да представлява същевременно и богослужение, започна.

През главната врата влязоха около трийсет дервиши. Най-отпред вървеше главният дервиш. Той беше възрастен мъж със сива брада и носеше дълга черна дреха; останалите бяха облечени в кафяви раса, но всички бяха с високи, конусовидни филцови шапки. Крачеха бавно и достопочтено. Обиколиха залата три пъти и седнаха: водачът, срещу входа, а другите вляво и вдясно от него в два полукръга. Започна да свири музика, от чиято дисхармония ме заболяха ушите, а освен това подеха и някаква песен, от която според думите на един немски писател „камъните можеха да се размекнат, а хората да полудеят“.

На фона на тези звуци дервишите правеха всевъзможни поклони и странни движения, част от които отправяха едни срещу други, а после и към водача си. Седнали с подбити под телата си крака, те се люлееха наляво и надясно, напред-назад, извиваха горната част на тялото си в кръг, въртяха глави, размахваха ръце, кършеха китки, пляскаха, лягаха на пода и удряха по него с фуниевидните си филцови шапки, така че се чуваше плясък.

Това беше първата част на странното тържество и продължи около половин час. После музиката и пеенето замлъкнаха, а дервишите продължиха спокойно да седят по местата си. От видяното останах с впечатлението, че имам работа с луди хора, но турците бяха наблюдавали всичко с изключително благоговение и учудване и, изглежда, бяха във възторг.

Музиката отново започна, и то в бясно темпо. Дервишите скочиха, хвърлиха кафявите си раса и изведнъж се появиха в бели одежди. Поклониха се в различно темпо и с нееднакво дълбоки поклони пак към водача си и едни срещу други и започнаха танца, от който бяха получили името „Танцуващите“.

Всъщност това не можеше да се нарече танц, а въртене. Всеки остана на мястото, на което се намираше, и се въртеше в бавно темпо около собствената си ос, и то само стоейки на един крак. При това от време на време държаха ръцете си кръстосани върху гърдите, а после ги разперваха встрани от себе си ту напред, ту надясно, ту наляво., Ритъмът на музиката непрекъснато се ускоряваше, а с това и движенията на дервишите в кръг ставаха все по-бързи, накрая се въртяха така бързо, че затворих очи, за да не ми се завие свят само от гледането. Това продължи около половин час, после един след друг започнаха да падат от умора и комедията свърши. Въздействието й върху мен беше такова, че никога вече не бих искал да я гледам. Другите зрители обаче, които в по-голямата си част принадлежаха към по-низшите слоеве, си тръгнаха изключително доволни. Исла ме погледна и каза:

— Хареса ли ти, ефенди?

— Почти ми прилоша — отговорих аз откровено.

— Имаш право. Не знам дали Пророкът е заповядал да се правят такива изпълнения, но също не знам дали цялото му учение изобщо е добро за страната и народа на османите.

— Ти, мюсюлманинът, ли казваш това!

— Ефенди — прошепна той, — жена ми, Зеница, нали е християнка!

Така косвено той ми призна онова, което не можеше да ми каже направо. Добрата жена като „душа на къщата“ е незаменима носителка на култура и на истинската Божия духовност.

Като крачехме през двора към изхода, усетих нечия ръка върху рамото си. Спрях и се обърнах. Пред мен стоеше млад мъж, когото веднага познах.

— Омар Бен Садек! Нима е възможно, че те виждам тук?

— Слава на Бога, че ми изпраща радостта да видя сиянието на лицето ти! Душата ми стотици пъти е копняла за теб, откакто толкова бързо трябваше да се разделим.

Това бе Омар, синът на онзи Садек, който ни беше водил с Халеф през Шот Джерид и Абу ен Насър го бе убил.

— Защо дойде в Стамбул и какво правиш тук? — попитах го аз.

— Не виждаш ли, че съм хамалин? Хайде да влезем в някое кафене, сихди, за да ти разкажа всичко!

Исла Бен Мафлей беше чувал вече в Египет за туниското ни приключение и затова името Омар му бе познато. Той се зарадва, че вижда младия мъж, и с готовност дойде с нас в първото срещнато кафене.

Тук научих, че ездитната камила, която тогава векилът на Кбили така предателски бе дал на Абу ен Насър, превъзхождала тази, която Омар бе получил от своя приятел. Независимо от това до Дерна той не го изпускал от очи; там обаче трябвало да даде почивка на камилата си и когато след това тръгнал по следите на преследвания към Бомба, другият вече бил успял да се присъедини към един бърз керван за Сиуах. Омар трябвало да изчака следващата възможност и отгоре на всичко да смени камилата си с по-лоша, за да може с малкото пари, които получил от продажбата, да преживява някак си. Едва след три седмици той успял да тръгне с един керван, минаващ през северната пустиня Барка и отиващ до оазиса Сиуах през Уади Джега-биб. Като пристигнал там, след дълго търсене и разпитване узнал, че Абу ен Насър е тръгнал през Ом Согир и Могарах към Биркет ал Керум. Щом Омар стигнал до езерото, всичките му издирвания били напразни, от което той си направил извода, че Абу ен Насър поел по друг път и сигурно е отишъл в Ел Уах, Фарафер или Дакет по някой от най-южните кервански пътища. Затова той претърсил тези три оазиса, но не могъл да научи нищо. Едва в Тафа, накъдето се отправил след това, отгатнал по направените му намеци, че търсеният от него човек е заминал под друго име с един нилски кораб по течението на реката. Тогава претърсил всички градове и села по бреговете на Нил и пристигнал в Кайро съвсем изпокъсан и изтощен. Най-сетне там съвсем неочаквано му провървяло и забелязал Абу ен Насър на площада „Мехмед Али“. Преследвал го по целия булевард „Мехмед Али“ до Есбекие, но после го изгубил от погледа си. Ден и нощ обикалял той из града и все пак най-накрая успял отново да види Абу ен Насър в пристанището на Булак, но тъкмо в момент, когато той се качвал на един заминаващ на север кораб, за да напусне града. Омар обаче бил върнат от раиса, защото нямал пари да плати пътуването, а оня не искал да го вземе и като работник на кораба.

[# Биркет — езеро. — Бел. нем. изд.]

Изгарящ от гняв и жажда за отмъщение, той гледал как смъртният му враг отново му се изплъзва, но един арабски шейх, на когото разказал в какво положение се намира, му подарил кон, за да може да следва кораба по суша. Така той яздил след него през Теране, Гиза, Негелие и Дахари по ръкава на Нил Росете, но накрая в Раманиех стигнал до убеждението, че търсеният кораб сигурно е минал по другия ръкав на Нил Дамиете. Тогава поел през Каср ал Маджар и Мехалет ал Кебир, напряко през делтата и наистина в Самануд узнал, че корабът е хвърлил котва тук, а после е продължил по течението на реката. Така вървял по сигурна следа до Дамиете, където със закъснение узнал, че преследваният от него негодник е заминал за Адалиа с един превозващ зърно кораб.

Омар бил останал съвсем без средства и трябвало да работи на пристанището, докато изкара достатъчно пари, за да може да продължи да го преследва, защото това, което получил за коня си, не стигало. Най-сетне успял да стигне в Кипър, без да плаща, а оттам един рибар го взел със себе си на полуострова. Слязъл на намиращия се срещу Кипър Анамар и през Селинди и Алая пеша успял да се добере до Адалиа. Тук обаче търсенето му не дало никакъв резултат. Вече било изминало доста време и той не притежавал достатъчно средства и опит, за да продължи както трябва разследването си. Въпреки това той не губел издръжливостта, която изисквал от него законът за кръвното отмъщение. От посоката, в която тръгнал Абу ен Насър, Омар си направил извода, че онзи имал намерение да иде в Константинопол, и прехранвайки се от просия, прекосил Анадола. Това ставало много, много бавно, а в Кутахия се разболял. Преживените лишения го повалили за дълго време и било истинско щастие, че се грижили за него в един дервишки манастир.

Така след много месеци, време, през което аз бях направил много по-голямо пътуване, той пристигнал в Стамбул. Още не беше намерил сигурна следа, но не губеше надежда. За да живее и да може нещо да спести, беше станал хамалин, наистина голяма жертва за един свободен арабин. А когато го попитах колко дълго смята да стои още в Константинопол така без изгледи за резултат, той отговори:

— Сихди, сигурно много скоро ще напусна града. Аллах ми позволи да открия едно много важно име.

— Чие?

— Не каза ли ти тогава в Шот ал Джерид, че този Абу ен Насър се казва всъщност Хамд ал Амасат?

— Да.

— Открих тук един човек, чието име е Али Манах Бен Баруд ал Амасат!

— Ах! Кой е той?

— Един млад дервиш от манастира, в който ти преди малко беше. Ходих там, за да разговарям с него в килията му и да го поразпитам, но тогава видях теб и за него не ми остана време.

— Али Манах Бен Баруд ал Амасат!, — извика Исла. така силно, та трябваше да му обърна внимание, че в кафенето има и други посетители. — Това ще е синът на онзи Баруд ал Амасат, който беше продал жена ми! Веднага ще отида в манастира, за да говоря с него!

— Няма да го направиш — казах аз. — Амасат не е рядко срещано име. Може би този дервиш няма нищо общо с мъжа, за когото си мислиш. А ако наистина е така, както предполагаш, трябва да бъдем предпазливи. Ще ми позволиш ли да отида аз?

— Да, иди, ефенди! Но веднага! Ще те чакаме тук!

Продължих да питам:

— Как разбра, че този дервиш носи името Амасат?

— Вчера пътувах с него и един от другарите му в кйика до Бахариве Кеуи. Те си говореха и чух да казват името му. Вече беше тъмно и аз тръгнах след тях. Спряха пред една къща, която беше заключена. Като я отваряха, един глас попита кой идва и те отговориха „Ен Насър“. Чаках няколко часа, докато отново излязат. Влизаха и излизаха много мъже и когато ги питаха, всички казваха това. Можеш ли да разбереш това, сихди?

— Носеха ли фенери със себе си?

— Не, въпреки че през нощта никой не бива да се движи без фенер, но наоколо нямаше нито един гавазин. Продължих да вървя след двамата и ги следвах до манастира на танцуващите дервиши.

— Ти добре ли чу думите „Ен Насър“?

— Много добре.

Казаното от Омар изключително много ме заинтригува. Неволно си спомних думите, които Абрахим Мамур ми каза, като ме победи в развалините на Палмира. Тогава той смяташе, че съм напълно обезвреден, и за да ме измъчва, ми се хвалеше, че е главатар на банда убийци. Ако това беше истина, тази банда действаше върху голяма част от територията на Турция, както доказваха връзките му с Египет и Дамаск. Константинопол винаги, е бил място за свръзка на престъпниците, но тъкмо сега несигурността в него бе стигнала връхната си точка. Откриваха напълно опразнени жилища, а притежателите им бяха убити или изчезнали. В Златния рог или в Босфора се виждаха плуващите трупове на хора, които по всичко личеше, че са умрели от насилствена смърт. През нощта в една и съща минута в съвсем различни, отдалечени на големи разстояния едно от друго места избухваха пожари, по време на които се извършваха обири и грабежи, и изглеждаше, че са свързани помежду си. През нощта можеха да бъдат срещнати подозрителни типове, които не носеха фенери и щом патрулите се опитваха да ги спрат, се завързваха истински битки. И звучи невероятно как се отнася с тези хора правосъдието. Веднъж била заловена цяла банда от опасни престъпници и султанът ги осъдил на изгнание в Триполи. След известно време капитанът на транспортния кораб се връща и съобщава, че до бреговете на Триполи е претърпял корабокрушение. Всички намиращи се на борда престъпници се били удавили. С това случаят бил приключен. След няколко дни човек можел да срещне по улиците на града удавилите се негодници, но, изглежда, никой не забелязвал това.

Не казах нищо на другите двама за обзелите ме мисли, а от Омар разбрах, че дервишът Али Манах живее в петата килия, считано от входа. После се отправих отново към манастира. Без да обръщам внимание на намиращите се там хора, тръгнах през двора направо към манастирската порта и влязох в преддверието. Вървях бавно по дългия коридор напред-назад, за да разгледам стаите и обитателите им, но никой не се заинтересува от мен. В петата килия седеше един дервиш, който беше на около двайсет и няколко години, гледаше втренчено през прозореца си и прехвърляше през пръстите си деветдесет и деветте топчета на броеницата.

— Селям! — поздравих аз с плътен глас и важна физиономия.

— Селям алейкюм! — отговори той. — Какво искаш?

— Идвам от далечна провинция и не съм запознат с обичайте в този дом. Гледах танца ви и искам да ви благодаря за удоволствието, което ми доставихте. Имаш ли право да получаваш дарове?

— Имам. Давай!

— Колко да бъде?

— Приема се всяка пара.

— Вземи тогава!

Дадох му колкото ми позволяваха не особено големите ми възможности, но, изглежда, той бе доволен, защото каза:

— Благодаря ти! За мен ли е това или за ордена?

— Бъди милостив да ги запазиш за себе си!

— Тогава ми кажи името си, за да знам на кого да благодаря.

— Пророкът казва, че подаръкът от безименната ръка някога ще бъде възнаграден двойно; затова ми позволи да премълча името си, но пък ми кажи твоето, за да знам, с чий благочестив син на исляма съм разговарял.

— Името ми е Али Манах Бен Баруд ал Амасат.

— А кое е мястото, станало свидетел на твоето раждане?

— Искендерие е родното ми място — отговори той. Съвпадаше! Исла ми беше разказал още в Египет, че Баруд ал Амасат, който продал Зеница, е живеел в Скутари.^[3] Продължих да питам:

— А членовете на твоето благочестиво семейство още там ли живеят?

— Не — отговори той.

Не можех да питам повече, иначе щях да събудя подозрението му, затова казах още няколко любезности и се отдалечих. Исла и Омар нетърпеливо ме очакваха при кафеджията.

— Какво научи? — попита Исла.

— Той е син на онзи Баруд ал Амасат; от Скутари е и ако не се лъжа, Хамд ал Амасат, който се наричаше Абу ен Насър, е негов чичо.

— Ефенди, тогава той трябва да ни каже къде е баща му!

— Трябва ли? Как ще го принудиш?

— С кадията.

— Тогава ще посочи някое друго място, а ако назове вярното, ще уведоми баща си. Не, трябва да бъдем предпазливи. Първо искам да видя къщата, в която е бил вчера. Веднага ще отида с Омар в Бахариве Кеуи и после вероятно ще можем да ти кажем какво ще правим.

— Направи, както намериш за добре, ефенди. Тогава сега ще се разделим, но после доведи Омар Бен Садек със себе си, за да живее при мен и да не бъде повече хамалин!

Исла се върна вкъщи, а ние с Омар се отправихме към пристанището, за да вземем един каик и да идем през Златния рог в Еюб. Оттам се запътихме пеша към Бахариве Кеуи, което е в северната част на Константинопол. Това беше труден път, минаващ през боклуци и порутени къщи, докато стигнахме до нещо като задънена уличка, в която завихме.

Омар ми посочи въпросната къща пътьом, за да не направи впечатление спирането ни. Беше тясна, но както изглеждаше, много дълга сграда с издаден напред горен етаж; вратата бе обкована с дебела желязна ламарина, но освен четириъгълната дупка до входа цялата фронтална част на къщата представляваше гола, плътно зазидана стена. Всичко това си отбелязах в движение. Съседната сграда също беше с еркерен горен етаж и бе също така тясна; на вратата имаше залепено мръсно парче хартия, върху което бяха написани думите: „Арар-им бир кираджи — търся наемател.“

Бързо взех решение, натиснах дръжката на вратата и влязох. Омар ме последва много учуден какво смятах да правя тук. Намирахме се в много тесен, мрачен коридор, в който се придвижвахме напред опипом, докато се блъснах в една намираща се срещу входа врата. Отворих я и влязох в един двор, който, както и цялата къща, беше широк около осем лакътя, но затова пък беше десет пъти по-дълъг. Двете надлъжни страни и задната стена по ширина се образуваха от три подобни на бараки за дърва постройки, намиращи се в последен стадий пред разпадане. Вдясно и вляво от дворната врата имаше по един вход за двете партерни крила, които обаче сигурно представляваха само тесни дупки. Към горния етаж се отиваше по една полупрогнила дървена стълба, която първоначално се е състояла от тринайсет стъпала, но шест от тях вече ги нямаше.

Дворът представляваше една-единствена голяма локва кал, която обаче сега слънцето бе пресушило и я бе превърнало в плътна, чуплива маса. В нея беше залепен един безформен дървен пън, чието предназначение бе невъзможно да се отгатне, а върху този загадъчен пън седеше едно нещо, което щеше да бъде още по-неразгадаемо за мен, ако не пушеше от един стар, мазен чибук. Нещото имаше топчеста форма и беше увито в изпокъсан кафтан; върху тази топка имаше тюрбан, който някога може би е бил син или по-скоро червен на цвят, а между топката и тюрбана се подаваше един, както изглеждаше, човешки нос, а също и вече споменатият току-що чибук. Носът не беше по-къс от лулата.

Като ни видя, подобното на таралеж същество изгрухтя и това прозвуча полу доволно, но и полу враждебно и сякаш имаше намерение да се размотае от кафтана.

— Селям — поздравих аз.

— Ссс… хммм! — чу се съскане и ръмжене в отговор.

— Дава ли се къщата под наем?

В миг нещото се изтърколи от пъна и се изправи срещу мен.

— Да, точно така, дава се под наем веднага! Хубава къща, чудесна къща, великолепно жилище, подходящо е дори за паша, всичко е почти ново! Искате ли да разгледате къщата, ваше височество?

Всичко това бе изречено наведнъж толкова бързо и припряно, като изстреляно от оръдие. Ясно беше, че като наематели бяхме за собственика толкова добре дошли, колкото неприятни бихме му били във всяко друго отношение. Той беше евреин и сега стоеше пред нас в цялото си патриархално величие, защото всичко по него, изглежда, беше от няколко хиляди години. Беше дребен, много дребен, но затова пък толкова по-дебел. От него не се виждаше нищо друго освен чифт сламени пантофи, кафтана; тюрбана, носа и лулата, но всичко това с изключение на носа, разбира се, изглежда, бе използвано вече по времето на Метусаил.^[4] От пантофите му в затрогващо единство се подаваха десетте пръста на краката му; от кафтана му вече не беше останало нищо друго освен мръсотията; тюрбанът му приличаше на огромна, сбръчкана сушена слива, а лулата му беше толкова изгризана, че от нея бе останала само главата, в която щастливият й притежател вместо тръбичка беше мушнал кух кокал от лешояд, който не можеше да бъде изгризан толкова лесно. Впрочем кафтанът му отдавна бе останал без ръкави, а от боязливостта, с която човекът го бе омотал около себе си и бе вдигнал високо яката му, можеше да се предположи, че това бе единствената дреха на собственика на къщата.

Мъжът се бе обърнал към мен на „Вие“, разбира се, и аз му отвърнах по същия начин.

— Вие ли сте притежателят на къщата?

— Не, но височеството може да бъде сигурно, че въпреки това аз не съм от бедните и пропаднали…

— Моля — прекъснах го аз, — отговорете възможно най-кратко на въпроса ми, чия е тази къща?

— На богатия фурнаджия Мохамад ин Касим паша, наследство му е.

— А вие какво правите тук?

— Трябва да я пазя и да чакам да дойде наемател.

— Колко получавате за това?

— Дневно по един пиастър и хляб за половин пиастър.

— Значи къщата е необитаема?

— Да, аз живея в съседство.

— Какъв наем иска пекарят?

— Десет пиастъра на седмица, които трябва да се платят предварително.

— Покажете ни стаите!

Първо той отвори двете порти на партера и видяхме две подобни на мазета дупки, в които имаше само мръсотия и разни гадини. После се изкачихме по стълбата и стигнахме до три стаи, първата от които можеше да мине за гълъбарник, втората за кокошарник, а третата за зайчарник.

— Това е селямлъкът, това дневната, а тук е харемът — обясняваше ми той с такава тържественост, сякаш ни показваше царски дворец.

— Добре! Какво има в сградите в двора?

— Нищо. Те са за конете и прислугата.

— А как е името ви?

— Казвам се Барух Шебет Бен Барух Кереб Бен Раби Барух Мицхаб. Купувам и продавам брилянти, бижута и антики, а ако ви трябва слуга, съм готов всеки ден да мета стаята ви, да почиствам дрехите ви и да изпълнявам всичките ви поръчки.

[# Пекар. — Бел. нем. изд.]

— Имате направо войнствено име! Къде е складът ви за брилянтите, бижутата и антиките?

— Ваше височество, вече продадох всичко.

— Тогава идете при богатия пекар Мохамад и му кажете, че ще наема къщата. Ето и десетте пиастъра, които иска за седмица, а ето и още десет за вас самия, да си купите тютюн.

— Благодаря, ваше височество — извика той зарадван. — Знаете как да се отнасяте с човек, който търгува само с брилянти и антики! Но Мохамад ще ме пита кой сте. Какво да му отговоря?

— Първо не ме наричайте височество! Дрехите ми наистина са нови и здрави, но са ми единствените. Аз съм един много беден ядзиджи, който се радва, ако намери при кого да пише, а този мой приятел е беден хамалин, който също изкарва много малко пари. Ще живеем тук заедно, а може би ще намерим и още някого, за да ни излезе по-евтино наемът. Дали ще можем да ви дадем работа, първо трябва да помислим, защото се налага да пестим.

Казах това, защото заради опасните съседи, които имахме, трябваше да изглеждаме възможно най-бедни и незначителни. Евреинът отговори:

— О, ефенди, не е необходимо да ми плащате много. Ако ми давате по два пиастъра на ден, ще правя за вас всичко, което пожелаете.

— Ще видя дали ще спечеля толкова, че да мога да давам два пиастъра. Кога можем да се нанесем?

— Веднага, ефенди.

— Ще дойдем още днес и се надяваме, че къщата няма да е заключена!

[# Писар. — Бел. нем. изд.]

— Веднага ще отида при пекаря, а после ще ви очаквам тук. Така сделката беше сключена и ние се сбогувахме с добрия си Барух „Копието“, син на Барух „Сабята“, син на Раби Барух „Бронята“. Като се върнахме при Исла, разказах на него, баща му и чичо му за нашето преживяване, а като споделих с тях предположенията си, те се съгласиха да се преместя с Халеф и Омар в къщата на пекаря. Линдси също искаше да дойде, но го разубедих, защото можеше само да ми навреди. Той толкова се обиди, та заяви, че нямало да остане без мен при Мафлей, и следобед наистина тръгна към Пера.

След като обсъдихме всичко необходимо, събрахме оръжията си и потеглихме към Бахариве Кеуи, но коня си естествено оставих при Мафлей.

Евреинът ни очакваше в новото ни жилище. Беше накарал жена си да го изчисти според силите си и извънредно много се зарадва, когато изразих задоволството си. Поръчах му да ни донесе хляб, кафе, брашно, яйца, тютюн и съдове, а от някой вехтошар да вземе три употребявани одеяла, а щом той се отдалечи, необезпокоявани разопаковахме оръжията си. Сложихме ги в една от стаите, където освен нас никой друг нямаше да влиза.

Барух се върна бързо; неговата жена му беше помогнала. Старицата приличаше на възкръснала мумия и ме покани да отида при нея на вечеря. Приех поканата, защото двамата старци можеха да ми бъдат от полза, а исках и да спечеля благоразположението им. Разбрах, че вече бях успял до известна степен в това отношение, защото те доброволно ни донесоха няколко чувала, пълни със слама, които трябваше да ни служат като диван. Наистина те целите бяха нацепени и надупчени, но Барух беше беден. Той смяташе, че и ние сме без средства, и беше добронамерено настроен към нас.

Щом двамата се отдалечиха, запалихме лампата, а после и лулите си, защото междувременно се беше стъмнило. Исла ни беше дал един малък фенер със затъмнени стъкла, който щеше да ни е много необходим. Разбрахме се, докато ме няма, Омар да пази до леко отворената врата на къщата и по възможност да наблюдава влизащите в съседната къща хора, а Халеф трябваше да отиде в двора. Двете къщи бяха разделени с тънка дъсчена ограда, особено пък откъм двора. Затова можеше да се предположи, че ако дребничкият хаджия се спотаи там, сигурно щеше да успее да подслуша нещо.

Видях, че Барух, който живееше от другата страна на къщата, вече ме чака. Двамата старци обитаваха съвсем сами една колиба, която нямаше стопанин — нещо, което в Стамбул не беше рядкост. Можеше да се предположи, че нашите покупки им бяха донесли някаква печалба, защото бяха в отлично настроение и ме посрещнаха с раболепна сърдечност. Вероятно появата ни бе породила у тях надеждата за край на мизерията им. Както и предполагах, старата еврейка бе приготвила всичко при изключителна хигиена, затова можех да изям с апетит оскъдното ядене, което ми предложи, а когато й подарих малко кафе, а на съпруга й тютюн — бях ги донесъл специално за тях, — толкова се зарадваха, сякаш бяха получили изключително скъпи подаръци.

Със съжаление забелязах, че кафтанът наистина е единствената дреха на Барух; панталони изобщо не се виждаха, а ръкавът на жакета му, който се подаваше от дупката на кафтана, вече се крепеше едва-едва. Можех да му помогна и реших да направя нещо. Разбира се, с приказките си за търговията с бижута и антики Барух беше попрекалил, но не го беше направил с лошо намерение. Тези бедни хора трябваше да живеят с един пиастър на ден и хляб за осем или десет пфенига и много ги зарадвах, като им казах, че могат да ни прислужват и ще получават по пет пиастъра на ден за работата си.

Докато разговаряхме, незабелязано успях да се осведомя за съседите си.

— Ефенди — каза Барух, — на тази улица живеят само бедни хора. Някои са добри и честни, други обаче са лоши и зли. Вие сте писар и няма да намерите работа тук, така че няма да имате нищо общо с тях, но все пак ви моля много да внимавате с тези от съседната къща.

— Защо?

— Опасно е да се говори за това.

— Аз ще пазя тайна.

— Вярвам ви, но вероятно веднага ще напуснете новото си жилище, ако се разприказвам, а много ще съжалявам, ако го направите.

— Обещавам ви въпреки всичко да остана в новото си жилище. Надявам се, че вече сме приятели, и мисля, че трябва да бъдете честен и откровен с мен. Не съм богат, но и един беден човек може да се отблагодари.

— Вече оцених добротата ви и ще Повярвам на обещанието ви. Всички обитатели на тази улица знаят, че в съседната до вас къща се вършат лоши неща, но никой не се интересува от това. Веднъж един човек се бе промъкнал в другата, съседна на онази къща, която е необитаема, за да подслушва. На следващата сутрин още не се беше върнал и когато близките му го потърсиха, го откриха обесен на една греда. Едва ли той самият беше направил това.

— Значи мислите, че съседите ми са не само подозрителни, но и опасни хора?

— Да, трябва много да се пазите от тях.

— Но трябва поне да се знае кой обитава къщата.

— Там живее един грък, който има жена и един син. Продават вино и държат при себе си хубави момчета и момичета, които обаче никога не излизат на улицата. От сутрин до вечер из града кръстосват мъже, за да събират и довеждат при тях гости. Тук идват изискани господа, обикновени хора, жители на Стамбул, и чужденци; танцуват и свирят, но не вярвам, че си отиват всички, които са дошли. Понякога през нощта се чува вик за помощ или дрънкане на оръжие, а сутрин обикновено във водата плува някой труп. Случва се през нощта да идва голяма група мъже, без да носят фенери, но затова пък са натоварени с какви ли не други неща, които внасят в къщата. После делят.

— Казвате, че никой не се интересува от тази къща, а въпреки това знаете толкова подробности за нея. Да не би да сте подслушвали някога?

— Ефенди, на никого не бива да казвам, иначе с мен е свършено!

— Също и на мен ли?

— А на вас пък изобщо, защото може да направите това, което сторих аз, а тогава може да ви се случи онова, което сполетя човека, когото обесиха.

— Може би само ми казвате, че сте видели нещо, за да ме наплашите!

— Истина е, ефенди, не лъжа!

— Вярвам, че е така, но може би само сте сънували. Това помогна. Старецът не искаше да бъде смятан нито за лъжец, нито пък за лунатик, затова каза:

— Не ми се ще абсолютно нищо да ви издавам, но ви моля да не пипате нито дъската, нито върлината.

— Коя дъска?

— На дясната стена на селямлъка ви има една разхлабена дъска; държи се само на най-горния си пирон, затова долният й край може да бъде отместен. После се влиза в едно междинно пространство, зад което се намира дъсчената стена на съседната къща. И там липсва един пирон, аз самият го извадих. Ако се отмести дъската, може да се погледне в стаята, в която лежат пушачите на опиум, а до тях се чува дрънчене на чаши и смехът на момчетата и момичетата.

— Били сте много непредпазлив! Ами ако от другата страна забележат, че дъската е разхлабена!

— Само исках да видя какво правят, затова трябваше да извадя пирона, иначе не ставаше.

— Можело е да се намери по-добър начин. Само е трябвало да пробиете в дъската една малка дупчица, толкова малка, че да не се забелязва от другата страна.

— Тогава щях да видя съвсем малко.

— А за каква върлина говорехте?

— Тя е в навеса, опиращ се в съседната къща, и е достатъчно дълга, за да се използва като стълба и човек да се изкатери по нея. Стената на сградата в двора също е само от дъски и знам една от тях, която има дупка от чеп и голяма цепнатина. Ако се погледне оттам, се вижда голяма, дълга стая, в която се събират мъжете, когато си делят плячката.

— Къде е тази дъска?

— За да мога лесно да я намирам, съм я отбелязал с вар.

— Но защо не сте дали показания досега? Та това е било ваш дълг!

— Ефенди, първият ми дълг е да опазя живота си. Не искам да обесят и мен.

— Но полицията няма да ви предаде!

— Господине, вие сигурно не живеете отдавна в Стамбул? Като погледнах през дупката, видях представителни господа, разпознах и дервиши, и гавази. Има високопоставени мансубли,^[5] на които султанът не дава заплата и затова те живеят само от бакшиши, които се опитват да измъкнат отвсякъде. А какво да прави един такъв човек, когато и бакшишът не му е достатъчен? Ако някой иде да дава сведения срещу съседа си, сигурно ще попадне точно при някой от онези каравулдери^[6] или кадии, които са били в онази стая, и тогава е съвсем сигурно какво ще му се случи. Не, вече знам какво става в онази къща и не смятам да предприемам нищо повече. Казал съм само на вас и се надявам, че ще се вслушате в предупреждението ми!

Вече бях научил достатъчно, затова повече не разпитвах Барух. Убеден бях, че мен и спътниците ми също ни грозеше голяма опасност. Гъркът сигурно вече беше научил, че има нови съседи, на всяка цена щеше да се осведоми кои сме и щеше да нареди внимателно да ни наблюдават. Това не беше трудно за него и можеше да стане, без ние да забележим, тъй като ни делеше само една дъсчена стена. През деня можехме да излизаме на двора, но изключително предпазливо, защото можеше да ни види някой, който ни познава от по-рано. Оказа се, че бях постъпил добре, като предоставих на Барух да ни прислужва; така спокойно можехме да си седим в къщата.

Спътниците ми, изглежда, бяха оставили фенера запален. Това можеше да се види от съседната къща през някоя цепнатина, или пък си говореха някъде, където лесно можеха да бъдат чути. Затова повече не ме свърташе при евреина и се върнах в къщата. Преди това обаче дадох инструкции на Барух как да се държи в случай, че го попитат нещо за нас. Трябваше да каже, че в къщата живеят един беден писар, един хамалин и един още по-беден арабин, тоест трима мъже, които имат достатъчно грижи. Тъй като стените на жилищата ни бяха допрени една до друга, ако ми се наложеше да извикам евреина, беше достатъчно само да почукам на стената; той щеше да чуе.

Като стигнах до нашата предна врата, тя беше само леко открехната, а Омар стоеше на пост. Каза ми, че в съседната къща вече били влезли доста хора. От дупката до входа ги питали какво искат и тогава им се отговаряло с думите „Ен Насър“. Помолих го да заключи вратата и да дойде с мен вътре. Халеф беше в двора. Не беше видял и чул нищо и влезе с нас в къщата. Фенерът не беше запален и предпочетох да останем на тъмно.

След като им разказах за разговора си с Барух, проверих дясната стена на селямлъка и бързо намерих дъската, която се местеше. Дръпнах я встрани и бръкнах с ръка зад нея. На разстояние колкото ширината на греда напипах стената на съседната къща, а същевременно и съответната дъска от нейната стена. Отместих я съвсем тихо и забелязах, че помещението зад нея е съвсем тъмно. Тогава върнах дъската в предишното й положение, а после придърпахме чувалите със слама и одеялата, за да чакаме в тъмнината дали ще дочуем нещо.

Сигурно бяхме седели така повече от час, когато от другата страна доловихме шум. Седнах точно пред подвижната дъска и я отместих встрани. Чух тежките стъпки на много мъже и едно стенание. После един глас каза:

— Тук! Така! Хасан да се приготви за тръгване!

А след кратка пауза гласът продължи:

— Можеш ли да пишеш?

— Да — чу се в отговор.

— Имаш ли пари вкъщи?

— Ти искаш пари? Какво съм ви направил, та ме подмамихте тук и ме завързахте?

— Направил? Нищо, абсолютно нищо! Взехме ти портфейла, часовника, пръстените, а също и оръжията, но това не е достатъчно. Ако не ни дадеш това, което искаме, утре сутринта ще те намерят във водата.

— Аллах керим! Колко искате?

— Ти си богат; пет хиляди пиастъра не са много за теб.

— Много са, защото нямам толкова.

— Колко имаш вкъщи?

— Три хиляди.

— Ще ти ги изпратят ли, ако отиде човек да ги вземе? Не ни лъжи, защото ти се заклевам, че ако не получим парите, това е последният ти час!

— Аллах иллях! Ще ви ги изпратят, ако напиша писмо и го подпечатам с пръстена си.

— Ще ти дам пръстена. Развържете му ръцете, той трябва да пише!

От този момент нататък в продължение на доста време не се чуваше никакъв шум, нито пък говор. Легнах върху чувала със слама и протегнах ръка към стената. Възможно най-тихо и предпазливо отместих и втората дъска, докато се получи малка цепнатина, през която можех да гледам. Точно пред цепнатината седеше един мъж, обърнат с гръб към нас. На главата си нямаше шапка, а дрехите му бяха разкъсани като след схватка. Пред него седяха трима въоръжени типове: единият в гръцка носия, сигурно беше съдържателят, а другите двама бяха в обичайното турско облекло. Гледаха как той подпечатва писмото върху коляното си.

Върнах дъската в предишното й положение и продължих да подслушвам. След малко чух гърка да казва:

— Така! Вържете го отново и го сложете там. Ако не стои кротко, просто го намушкайте. Ти също чу, нали, запомни го!

Долових звук от отваряне на врата и отдалечаващи се стъпки. От другата страна се възцари тишина, а аз тихо казах на другите какво съм видял и чул.

— Това са крадци — каза Халеф. — Какво ще правим?

— Не са само крадци, а и убийци — прошепнах аз. — Мислиш ли, че отново ще освободят човека? С тях би било свършено. Ще чакат, докато получат трите хиляди пиастъра, а после ще го обезвредят.

— Трябва да му помогнем!.

— Без съмнение, но как?

— Ще счупим дъските и ще го освободим.

— Ще вдигнем шум, а това ще провали плана ни. Може да се стигне до бой, който да стане опасен за нас, а дори и да победим, те ще избягат от къщата, а ние ще останем с пръст в устата. По-добре би било да извикаме полицията, но кой знае кога ще ги намерим, дотогава могат да се случат много неща. А освен това не се знае дали полицията ще изяви готовност да дойде в тази къща. По-добре да се опитаме възможно най-тихо да махнем отсам и оттатък по още една дъска. Тогава ще се получи отвор, през който ще можем да се промъкнем. Ще домъкнем мъжа отсам, отново ще закрепим дъските, а после сигурно ще измислим какво да правим по-нататък.

— Да, но нямаме клещи за пироните!

— Нали имам нож. Главното е да не ни чуят. Започвам веднага.

— Знаеш ли къде се намира мъжът?

— Да. Закараха го в стаята, за която ми разказа Барух, че се намират момичетата и момчетата. Изглежда, сега е празна. Срещу нашата стена има още едно помещение, чиято врата видях. Сигурно е там.

Опипах стената и забелязах, че всяка дъска беше закована с по един пирон в горния и долния край. Пиронът откъм нашата страна, изглежда, щеше да се извади много лесно, само трябваше между дъската и гредата да се пъхне нож и леко да се дръпне дъската. Успях, но със съжаление забелязах, че отворът е прекалено тесен, за да може да мине през него мъж. Трябваше да махна още една дъска. Разковах и нея, без да се чуе и най-малкият шум. Дъските лесно се отместваха, закрепени само на горния пирон. Дръпнах ги, а Омар ги държеше. Опипах отсрещната дървена стена и усетих, че върховете на пироните там бяха подкривени, което доста усложняваше работата ми. Трябваше да използвам острието на ножа като пила, за да прережа гвоздеите, а това не можеше да стане, без да се чуе издайнически шум, а и ръцете ми толкова се умориха, че често трябваше да ги сменям.

Така измина доста време и тъкмо благополучно бях приключил с работата си, чух приближаващи се стъпки.

Беше гъркът с лампа в ръка. Той отвори вратата срещу нашата врата, но не влезе.

— Взехте ли парите? — попита турчинът.

— Да — отговори кръчмарят и се изсмя.

— Тогава ме пуснете!

— Още не; ще бъдеш свободен чак утре сутринта. Само искам да ти кажа, че скоро в стаята ще дойдат хора, а те не трябва да знаят, че си тук. Всъщност те няма да влизат, но не бива и да те чуват. Затова сега ще те завържа и ще ти запуша устата. Ако стоиш тихо и кротко, ще те пуснем, но ако вдигаш шум, ще излезеш от тази къща само с краката напред!

Турчинът молеше все пак да го пуснат; обеща да не казва на никого за днешната случка, но всичко беше напразно. После помоли поне да не му запушват устата, тъй като той щял да стои съвсем тихо, но и това не помогна. От страхливото треперене на гласа му можеше да се направи изводът, че е отгатнал истинските намерения на гърка. Вързаха го и му запушиха устата, после кръчмарят се отдалечи, след като пусна резето на вратата.

Трябваше да се действа бързо, преди да са дошли хората, за които говореше гъркът. Истински късмет беше, че бях приключил с работата. Взех със себе си револверите и ножа и след като отместих дъските, запълзях напред. Халеф и Омар не ме следваха, но бяха готови да ми се притекат на помощ, ако ме нападнат.

Дръпнах резето и влязох.

— Не вдигай шум; идвам да те освободя! — казах аз на пленника и опипах въжетата, с които бе вързан. Срязах ги и ги мушнах в джоба си. Устата и носът му бяха завързани с кърпа, която махнах и също взех със себе си.

— Машаллах — каза мъжът и бързо се изправи. — Кой си ти и…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Върви след мен!

Измъкнах го навън, отново пуснах резето на вратата и после го избутах през отвора в дъските до нашето жилище.

— Хамдулиллях, слава на Бога! — прошепна Халеф. — Много ме беше страх за теб, но всичко свърши по-бързо, отколкото си мислех.

Не отговорих, а завинтих намиращият се на джобното ми ножче тирбушон в средната от трите дъски на отсрещната стена, забих голямата кама в гредата и съединих двете дръжки. По този начин дъските бяха толкова добре закрепени, че от другата страна изобщо не би могло да се забележи, че са били отваряни.

Отново чухме стъпки. Доведоха един пиян, когото направо проснаха на пода, за да изтрезнее. Вече бях сигурен, че в стаята, в която бях влизал, повече никой няма да идва, и с другите трима се преместихме в съседната стая на нашето жилище. Там запалихме фенера и разгледахме госта си.

Беше среден на ръст, на около петдесет години и имаше много интелигентно лице.

— Добре дошъл! — поздравих го аз. — Случайно станахме свидетели на случилото се в съседната къща и решихме, че е наш дълг да ти помогнем.

— Значи не сте от онези мошеници? — попита той недоверчиво.

— Не.

— Знаех, че ще ме убият, и си мислех, че идваш да ме вземеш, защото е настъпил моментът. Кои сте вие?

— Аз съм немец, а това са двама мои приятели, свободни араби от Сахара. Този мъж, Омар Бен Садек, преследва за кръвно отмъщение един враг, който, изглежда, се подвизава в тази къща. За да можем да го наблюдаваме, наехме съседната. Живеем тук едва от днес, но Аллах е пожелал още първата вечер да ни се удаде възможност да предотвратим едно зло. Можем ли да узнаем кой си?

Той гледаше мрачно пред себе си, после поклати глава и отговори:

— Нека го премълча! Не искам да казвам името си, което мнозина знаят. Ти си чужденец и ще мога да ти благодаря и без да научиш името ми.

— Зачитам волята ти, но същевременно те моля да не говориш за благодарност. Позна ли някого от мъжете, които са оттатък?

— Не. Там има много клиенти, но има и други, които, изглежда, не са само клиенти. Още сега ще наредя да претърсят тази дупка!

— Ще ти се удаде ли? Всъщност аз съм убеден, че този грък няма да узнае за бягството ти, преди да настъпи утрото, така че наистина ще бъде страшно изненадан от полицията, щом няма навика да поставя пазачи, но научих, че тази къща се посещава от много полицаи и служители, та дори и от дервиши. Затова е много съмнително дали ще постигнеш целта си по този начин.

— Полицията ли? — попита той презрително. — В една от стаите действително седяха няколко гавази; познах ги, но те не ме забелязаха. Не, няма да отида в полицията. Аз съм офицер, с какъв чин — това е отделен въпрос. Ще доведа войниците си и ще се справя с този вертеп по късата процедура.

Това ми харесваше и не ми харесваше. Ако направеше хайка, беше много вероятно тъкмо търсените от нас престъпници да не са там в момента и тогава щеше да се наложи да ги търсим отново. Но камъкът вече бе започнал да пада, така че трябваше да го оставя да се търкаля. Затова му отговорих:

— Ще изпълниш ли молбата ми да ми покажеш тези, които ще плениш. Бих искал да знам дали са там и мъжете, които търсим ние.

— Ще видиш всички.

— Позволи ми да ти кажа още нещо! Който иска да влезе в тази къща, го питат какво иска и го пускат само с думите „Ен Насър“. Може би това ще ти е от полза.

— Ах, тази значи е била думата, която моят водач прошепна в дупката до вратата! Но — продължи той недоверчиво — ти откъде знаеш всичко това?

Щом разговаряше с мен по този начин, значи офицерският му чин не беше нисък. Отговорих му спокойно:

— Омар Бен Садек подслушвал и я чул.

Разказах му това, което трябваше да узнае, а после продължих:

— Добре би било да разпределиш хората си. Половината да влязат през вратата с помощта на паролата, а останалата половина да проникне през отвора, от който ти избяга. Но първите не бива да влизат, преди другите да са застанали пред отвора, защото може да се допусне, че щом види войниците, пазачът, който отваря вратата, може да даде сигнал за тревога, за да предупреди другарите си и да им даде време да избягат.

— Виждам, че имаш почтени намерения и ще последвам съвета ти. Нямате ли фес при себе си? Тези негодници оголиха главата на един правоверен, но ще им го върна!

— Ще ти дам моя, а искам и да ти заема пистолета си, за да не си невъоръжен.

— Благодаря ти, франко! Ще си получиш всичко обратно. Бъдете нащрек; най-късно след час ще се върна отново.

Придружих го до портата и той бързо се отдалечи по улицата в обратната посока.

— Сихди — попита ме Омар, като се върнах, — ще ми бъде ли предаден Абу ен Насър, ако го заловят?

— Не знам.

— Но моето отмъщение е с предимство!

— Офицерът едва ли ще ме пита за това.

— Тогава знам какво трябва да направя. Спомняш ли си клетвата, която дадох в Шот ал Джерид на мястото, където беше изчезнал баща ми? Виж, оставил съм брадата и косата си да растат досега, затова няма да отстъпя врага, до когото днес бях толкова близо!

Той отиде в селямлъка и седна пред откованата дъска. Горко на Абу ен Насър, ако бъде намерен тази вечер от отмъстителя!

Изгасих светлината и отидохме с Халеф при Омар. От другата страна, изглежда, се бяха събрали повече хора. Чуваше се многогласно хъркане и едно стенание, каквото обикновено се издава в началото на наркозата от опиума. Седяхме мълчаливо и щом мина около три четвърти час, аз отидох до портата, за да чакам офицера.

 

Беше изминал повече от час, когато изведнъж въпреки тъмнината видях от отсрещната страна на улицата безшумно да се приближава дълга колона от тъмни силуети. Сигурно бяха предварително инструктирани, защото едното отделение спря, а другото се насочи направо към входа на нашата къща. Начело крачеше офицерът, все още в предишното си облекло, но въоръжен до зъби.

— Ах, ти ни чакаш! — прошепна той. — Ето ти пистолета и феса.

Той ги взе от ръцете на вървящия след него човек, който беше капитан, и ми ги даде. Докато водех хората му, които бяха около трийсет на брой, той стоя до вратата. Щом влезе и последният човек, трите ми стаи почти се напълниха. Въпреки счупената стълба всичко мина, без да се вдига подозрителен шум.

— Запали фенера! — каза той.

— Заключи ли вратата долу? — попитах го аз..

— Сложих резето.

— А остави ли пост?

— Пост ли? — засмя се той. — Защо?

— Вече ти казах, че живея тук едва от днес и не познавам добре терена, затова трябва да внимавам някой от тези, които искаш да хванеш, да не влезе в двора и да избяга през портата.

— Остави това на мен — отговори той самонадеяно, — много добре знам какво да правя!

Като запалих фенера, той го сложи до дъсчената стена и заповяда на войниците да започват. Намиращите се отпред войници вдигнаха пушки, за да разбият стената с прикладите. Това беше голяма глупост, защото още преди първият от тях да успее да влезе от другата страна, всички в къщата щяха да са предупредени. Само един-единствен премина от другата страна по най-умния начин. Още не беше нанесен първият удар, когато той дръпна дъските настрани, извади двата ми ножа от гредата и се промъкна напред. Той отдавна бе изчезнал, когато офицерът начело на хората си мина през отвора.

Първо бях решил самият аз да застана на пост до вратата, но бързо се отказах от тази идея, защото си спомних, че не съм тук, за да оправям грешките на другите. Затова влязох веднага след офицера и капитана. В стаята лежаха шест или седем пияни и упоени от опиум. Прескочихме ги и се отправихме към следващото помещение и видяхме през вратата да се измъква последният човек. Спуснахме се след тях.

Долу вече се вдигаше страшен шум: войниците бяха нахлули. Стаята, в която бяхме влезли, имаше още две врати. Отворихме едната и видяхме помещение, което нямаше друг изход; беше пълно с момчета и момичета, които умолително бяха коленичили на пода.

— Един да остане на вратата! — изръмжа офицерът. Той скочи към следващата врата, а аз го последвах. Тогава се сблъскахме с Омар, който тичаше срещу нас.

— Не е горе! — каза той запъхтяно. — Слизам долу!

Кръвното отмъщение го бе накарало да изтича преди всички нас до най-горния етаж.

— Кой е горе? — попита го офицерът.

— Повече от двайсет души са, най-отзад. Не познавам никого от тях.

Той ни разбута и хукна надолу. Ние обаче обиколихме много стаи и всички бяха осветени. Нападението бе станало така внезапно, че от страх бяха забравили да изгасят светлината. По-късно научих, че пазачът на вратата, като видял войници, стрелял с пистолет и изчезнал в тъмнината през входа. Ние в съседната къща поради трясъка от чупенето на дъските с прикладите не бяхме чули този изстрел, но той беше достигнал до обитателите на къщата, които се втурнали да бягат по най-бързия начин, защото явно изстрелът е бил уговорен като знак за изключително голяма опасност. Затова, когато ние пристигнахме, предните помещения бяха празни.

Най-сетне стигнахме до вратата на последната стая. Тя беше барикадирана отвътре. Докато войниците се опитваха да я разбият с прикладите си, отвътре също се чуваше силен трясък. Вратата беше масивна, щеше да издържи дълго, затова изтичах обратно през стаите в нашето жилище, да взема пушката си, защото в мен бяха само револверите ми, а ножовете бе взел Омар.

Като се върнах, във вратата се бе появила само малка пукнатина. Беше здраво направена, защото явно намиращата се зад нея стая е била определена за последно убежище, вследствие на което беше обезпечена по-добре. Стената също не беше дървена, а иззидана от тухли.

— Дръпнете се! — заповядах аз на хората. — Оставете на мен!

Мечкоубиецът ми беше истинско стенобитно оръдие в сравнение с леките пушки на султанските защитници на родината. Още първият изстрел на натъпканата с желязо цев направи дупка. След три силни удара вратата се разби на парчета, но в същия момент ни посрещна залп от повече от десет огнестрелни оръжия. Паднаха доста войници. Заради ударите по вратата с прикладите аз се бях отдръпнал встрани до стената и останах невредим. Тъкмо видях, че офицерът влиза в стаята с вдигнато оръжие и понечих да го последвам, но спрях и се ослушах.

— Сихди, помощ, бързо, бързо! — чух аз гласа на Халеф от двора въпреки шума!

Това означаваше, че смелият Халеф се намира в изключително голяма опасност. Естествено трябваше да отида при него. Отново се спуснах през стаите към нашата къща, оттам по стълбите надолу и се озовах в двора. Този път беше прекалено дълъг и може би междувременно бяха пречукали добрия ми Халеф. Чух вика му още два пъти и по-настойчиво. Скочих до дървената стена, която беше от страната на нашия двор, и веднага избих няколко дъски с приклада.

— Дръж се, Халеф! Идвам! — извиках му аз.

— Бързо, сихди, хванах го! — чух аз отново.

Старите прогнили дъски поддадоха; долу цареше дълбока тъмнина, но проблясваха изстрели и се разнасяха безредни, диви проклятия. Нямаше време за губене. Засилих се и скочих в тъмнината. Всъщност не беше особено високо, но не се приземих много леко. Изправих се бързо.

— Халеф, къде си? — извиках аз.

— Тук, до вратата!

Наистина! Храбрият Халеф беше взел присърце думите ми, отправени към офицера, и вместо да ни последва в съседната къща, беше побързал да застане долу, до нашата врата. Притиснатите в най-задната стая мъже действително бяха разбили тънката стена и бяха скочили в нашия двор. Докато успея да разбия вратата горе, половината от тях вече са били тук в двора. Избягали бяха през нашата къща, но ги беше спрял Халеф, който, вместо да се скрие зад вратата в коридора, ги бе посрещнал открито и храбро. Изстрелите, които бях чул, са били насочени срещу него, дали някой от тях го беше улучил, не можех да видя, но той все още стоеше прав и се защитаваше с дългата си пушка.

В един такъв близък нощен бой има нещо особено. Сетивата се изострят двойно повече от обикновено; човек започва да вижда неща, които иначе не би успял да забележи, а инстинктът, с който действа в такива моменти на опасност, и то със светкавична бързина, превъзхожда и най-добре обмисленото решение. Намесата ми с пушката бързо премахна опасността около Халеф. Видях, че нападателите му падаха под ударите ни или се впускаха в бяг, но мислех само за едно.

— Кого казваш, че си хванал, Халеф? — попитах аз в разгара на боя.

— Абрахим Мамур!

— Него? Ах! Къде?

— В краката ми е. Повалих го.

— Най-сетне! Браво!

Малкото мъже, които все още се биеха срещу нас, скоро се разбягаха надясно и наляво. Не ме беше грижа за тях, наведох се, за да видя Абрахим Мамур. В двора все още цареше голяма суматоха, защото отгоре изскачаха още хора, които бягаха от войниците. Не им обръщах внимание, защото Абрахим ми бе по-ценен от всички. Извадих клечка кибрит, запалих я и осветих лицето на лежащия на земята човек.

— О, Халеф! Това не е той!

— Не е ли, сихди? Невъзможно! Добре го видях при проблясването на един изстрел!

— Избягал е, а ти си проснал тук другиго. Къде ли е? Изправих се и отново се огледах в двора. Видях бегълците да се катерят по талпите, струпани в намиращата се между нашата къща и навеса дупка, водеща към двора на Барух. Халеф също веднага забеляза това.

— След тях, сихди! — извика той. — Мамур се е прехвърлил от другата страна!

— Сигурно! Но там няма да можем да го хванем. Той трябва да мине покрай нашата предна врата. Ела!

Втурнах се в коридора и отворих вратата. Пред нея вече тичаха няколко души, идващи откъм къщата на Барух; бяха трима или четирима. Петият, който ги следваше и не ни забеляза, извика:

— Спрете! Съберете се!

Той беше! Това беше неговият глас, онзи глас, който бях чул тогава на Нил, като викаше на слугите си да дойдат. Халеф също го чу и нарочно високо извика:

— Той е, сихди! След него!

Абрахим чу и хукна, без преди това да се огледа, а ние се спуснахме след него. За да се измъкне, той завиваше зад всеки ъгъл, покрай който минеше, и отново се появяваше в някоя тъмна, криволичеща улица, но аз винаги бях най-много на около петнайсет крачки от него, а и Халеф не изоставаше. Скачането в двора не бе останало за мен без последици, иначе сигурно отдавна щях да съм го настигнал. Той беше добър бегач, а Халеф вече се задъхваше.

— Спри и го застреляй, сихди! — изпъшка той. Най-лесно ми беше да изпълня молбата му, но не го направих. Други хора имаха много по-големи права над него, отколкото аз и исках да го заловя жив. Така че гонитбата продължаваше. Тогава уличката, по която тичахме, свърши и пред нас се ширнаха водите на Златния рог. Въпреки нощната тъмнина, недалеч от брега се забелязваше редицата острови, между Бахари-ве Кеуи и Судлудие.

— Надясно, Халеф! — извиках аз.

Той се подчини, а аз се втурнах наляво. Така беглецът се оказа между нас и водата. Той спря за миг, за да види къде сме, после се засили, скочи във водата и изчезна под повърхността й.

— Вай! — извика Халеф. — Не бива да го изпускаме! Той вдигна пушка, да стреля.

— Не стреляй! — извиках му аз. — Трепериш от умора! Скачам след него.

— Сихди, щом става дума за това чудовище, не съм уморен! — гласеше отговорът.

Тогава главата на плувеца се появи над водата — изстрелът изтрещя — чу се вик, а главата изчезна между вълните с гъргорене.

— Улучих го! — извика хаджията. — Мъртъв е. Виждаш ли, сихди, че не треперех!

Почакахме известно време, но Абрахим Мамур не се появи и двамата бяхме убедени, че изстрелът е бил точен. Отново се върнахме към мястото на боя.

Наистина, докато тичахме, бях следил внимателно посоката и доколкото можах, запомних броя и разположението на уличките, но въпреки това не ни беше лесно да се оправим и мина доста време, докато отново стигнем до жилището си.

Междувременно там се бяха променили много неща. Улицата вече беше доста осветена, защото обитателите й, както и хората от съседните улици бяха излезли с фенери. Част от войниците бяха направили кордон пред трите къщи, а другите или търсеха скрити бегълци в дворовете, или охраняваха заловените. Пленени бяха всички, които тази вечер се бяха намирали в къщата на гърка. Той самият беше мъртъв. Капитанът му бе разцепил главата с един удар на сабята си. Жена му обаче стоеше при момичетата и момчетата, които бяха вързани. Бяха довели и упоените от опиума. В суматохата на боя съзнанието им до голяма степен се бе възвърнало. Имаше няколко убити войници, доста бяха ранени, а за съжаление се установи, че и ръката на моя храбър Халеф беше одраскана от куршум, за щастие безопасно, а точно до тази имаше и друга прободна рана. Заловени бяха само четирима мъже, които, изглежда, бяха членове на бандата престъпници. Шестима бяха убити, а останалите бяха успели да се измъкнат. Омар, който беше рискувал най-много от всички, се бе облегнал на стълбите много навъсен; не бе намерил Абу ен Насър и затова повече не си бе мръднал пръста.

Когато стрелбата започна, старият Барух вече беше легнал да спи. Веднага след това вратите на коридора му бяха разбити и от страх той се бе заключил в стаята си. Той излезе навън едва сега и като чу какво се е случило, плесна от учудване с ръце. Най-сетне всички пленени бяха събрани и готови за отвеждане. Тогава офицерът позволи на войниците си да ограбят къщата на гърка. Те не чакаха да им се повтаря и за десет минути от къщата беше изнесено всичко, което ставаше за носене.

В това време потърсих капитана и го попитах къде е командирът.

— Вън, пред къщата е — гласеше отговорът.

Вече го знаех, но исках да разбера нещо повече за този човек. Първоначално се съобразявах с мълчанието му, но после той не се бе отнесъл с мен така, както бях очаквал. Сега, след като битката беше приключила, той изобщо не ми обръщаше внимание, затова повече не считах за необходимо да бъда дискретен.

— Какъв чин има? — поинтересувах се аз.

— Не питай — прозвуча доста грубо отговорът. — Забранил е да казваме!

Точно затова трябваше да разбера! Един от войниците все още беше в двора на Барух и продължаваше да търси, докато другите грабеха. Значи за разлика от другите на него не му бе провървяло и ругаейки, се канеше да мине през къщата, за да излезе на улицата. Тогава го задържах.

— Нищо ли не можа да получиш? — попитах го аз.

— Нищо! — изръмжа той ядосано.

— Би могъл да спечелиш нещо от мен, ако ми отговориш на един въпрос.

— Какъв е въпросът?

— Какъв чин има офицерът, който ви доведе тук?

— Забранено ни е да говорим за него, но и той не помисли за мен. Ще ми дадеш ли двайсет пиастъра, ако ти кажа?

— Ще ги имаш.

— Той е миралай и се казва…

Войникът ми назова едно име, което по-късно изигра значителна роля и до днес е известен знатен велможа. Не е турчин по рождение и от любим слуга на някогашния си господар се бе издигнал до сегашното си положение благодарение на ума си.

Платих уговорената сума, а после погледнах към улицата. Миралаят стоеше точно пред вратата и беше невъзможно да не ме види.

Както и очаквах, той се приближи и попита:

— Всички франки ли са страхливи като теб? Къде беше, докато ние се биехме?

Ама че въпрос! Изпитвах голямо желание да му зашлевя един шамар.

— Ние също се бихме — отговорих му аз безразлично, — само че с онези, на които ти позволи да се изплъзнат. Един умен мъж винаги гледа да оправи грешките на другите.

— Кого съм оставил да избяга? — подскочи той.

— Всички, които успяха да се изплъзнат оттук. Тъй като ти не послуша съвета ми да завардиш изхода на тази къща, аз с моя слуга не бях в състояние да спра по-голямата част от подлеците, докато вие тук се занимавахте с няколко души. Какво ще правиш с пленниците?

— Каквото реши Аллах! Къде ще живееш утре?

— Разбира се, че тук.

— Няма да живееш повече тук.

— Защо?

— Скоро ще разбереш. Кажи къде да те намеря утре?

— При базиргян Мафлей, който живее близо до Йени Джами.

— Ще изпратя човек да те вземе.

След тези думи той се обърна и без да се сбогува, се отдалечи. По негов знак пленниците бяха доведени и обградени; после шествието потегли. Без да се обръщам повече след него, се върнах в двора и веднага забелязах защо утре няма да мога да живея повече тук. Този любезен офицер беше наредил да запалят къщата на гърка, а пламъците вече обхващаха таваните на стаите. Това беше типичен мюсюлмански начин човек да се отърве от един не особено приятен спомен.

Без да вдигам шум, се качих горе в нашето жилище, за да взема оръжията, които не бяхме използвали, и малкото други неща, с които се бяхме нанесли. Свалих ги на двора, а пламъкът лумна толкова силно нагоре, че светлината му можеше да се забележи и от улицата. Не е възможно да се опишат врявата и суматохата, които настанаха. Човек трябва да е бил свидетел на пожар в Константинопол, за да може да си представи необикновената паника, която стихията на огъня предизвиква. Никой не мисли за гасене; всички гледат да избягат и тъй като обикновено къщите са дървени, един такъв пожар често превръща в пепел огромни квартали.

Старият Барух беше онемял от страх, а жена му не можеше да се помръдне. Успокоихме ги, доколкото можахме, събрахме малкото им багаж и им обещахме сърдечен прием при Мафлей. Скоро дойдоха няколко носачи и напуснахме жилището, което не бяхме обитавали дори и един ден, а бяхме платили наем за цяла седмица. Във всеки случай богатият пекар не бе изгубил милион от този пожар.

Разбира се, в този късен час къщата на Мафлей беше заключена, но все пак скоро отвориха на почукването ни. Събраха се членовете на цялото семейство. Бяха много разочаровани, като разбраха, че начинанието ни бе приключило по този начин. Предпочитаха Абрахим Мамур да е в ръцете им, но накрая се примириха и с утешението, че си е намерил заслуженото в морето.

Барух и жена му бяха сърдечно посрещнати и домакинът го увери, че ще се погрижи за него.

Накрая, след като ни казаха, че градинската къща отново ни е на разположение, Исла рече усмихнато:

— Ефенди, днес, докато те нямаше, пристигна един неочакван, но скъп гост. Познай кой е!

— Как бих могъл да позная? Познавам ли го?

— Още не си го виждал, но съм ти разказвал за него. Ще го извикам, а като го видиш, трябва да отгатнеш.

Любопитен бях да видя кой е този гост, защото сигурно беше свързан с преживяванията ни. След малко Исла влезе с един възрастен мъж, когото наистина никога досега не бях виждал. Облечен беше с обичайното турско облекло и по себе си нямаше нищо, което би могло да ме насочи на вярна следа. Загорялото му от слънцето лице беше със смели, остри черти, но бръчките, които набраздяваха лицето му, и дългата бяла брада му придаваха израз на човек с тежки грижи.

— Това е човекът, ефенди — каза Исла. — Хайде сега отгатни!

— Не мога.

— Все пак ще успееш! — Обръщайки се към чужденеца, той го помоли: — Кажи му нещо на родния си език!

Мъжът ми се поклони и каза:

— Слуга покоран, високо поштовани. (Ваш предан слуга, високоуважаеми господине.)

Този учтив сръбски израз веднага ме насочи по вярната следа. Протегнах към човека двете си ръце и му отговорих:

— Нубо, оташ Оско, добро ми дошли! (Я виж, татко Оско! Добре дошъл!)

Наистина беше Оско, бащата на Зеница, и много се зарадвах, че го познах по сръбско-черногорския поздрав. Разбира се, за сън вече и дума не можеше да става, защото първо трябваше да разбера какво беше преживял.

След изчезването на дъщеря си, освен която той нямаше друго дете, неспокойно бе обикалял по съседните земи. Надявал се, че някъде може да намери следа от нея, но винаги бе стигал до отрицателен резултат. Не беше страдал от лишения по време на тези неудачни пътувания, главно през Мала Азия и Армения, защото разполагал с достатъчно средства. По типично ориенталски начин бе дал клетва никога повече да не види родината и жена си, докато не намери детето си, но безплодните му усилия го принудили да отиде в Константинопол. Подобна одисея е възможна само в Ориента; за порядките на Европа тя би изглеждала като лудост. Човек може да си представи каква радост е изпитал черногорецът, като разбрал, че дъщеря му вече е съпруга на мъжа, заради когото той я е търсил, а видял не само дъщеря си, но и жена си, която бе дошла при дъщеря им в Стамбул.

Той беше узнал всичко и сега жадуваше за отмъщение. Беше решил да открие дервиша Али Манах и да го принуди да му даде информация за местонахождението на баща си. Положих доста усилия, докато го убедя да остави на мен тази работа. Най-сетне легнахме да спим и мога да кажа, че след преживяното напрежение веднага потънах в дълбок сън и сутринта сигурно нямаше да се събудя, ако не ме бяха извикали. Мафлей изпратил човек в градинската къща да ми каже, че един мъж непременно искал да говори с мен. Тъй като в Ориента човек е принуден да спи с дрехите си, веднага се озовах на повикването. Видях един човек, който ме попита за името ми, а после ми каза, че трябва да отида до къщата в „Свети Димитър“, където съм бил с ютербокския бръснар. Той искал да говори с мен и било много спешно.

— Какво иска? — осведомих се аз.

— Не знам — гласеше отговорът, — живея наблизо и хазяинът дойде и ме помоли да те повикам.

— Кажи му, че идвам веднага!

Платих му за идването и той си тръгна. След пет минути с Омар се отправихме на път. В съмнителна кръчма като тази, в която трябваше да отида, не беше препоръчително да ходя сам, а не исках да притеснявам Халеф, защото беше ранен. С наетите коне, чиито притежатели тичаха отзад, държейки се за опашките им, се придвижвахме доста бързо през улиците. Като пристигнахме, кръчмарят дойде да ни посрещне чак долу на вратата. Поздрави изключително смирено и попита:

— Ефенди, ти ли си немецът, който неотдавна бе при мен с някой си Хамсад ал Джеребая?

— Да.

— Той иска да говори с теб.

— Къде е ?

— Лежи горе. Придружителят ти засега може да влезе долу. Думите „Той лежи горе“ ме накараха да си помисля, че е болен или му се е случило нещастие. Омар влезе в долната стая, а аз се качих с кръчмаря по стълбата. Горе той спря и каза:

— Не се плаши, господарю, ако го намериш болен!

— Какво му е?

— О, само има малка рана от нож.

— Ах! Кой го рани?

— Един чужденец, който никога досега не е идвал тук.

— Защо го намушка?

— Първо седяха заедно и говореха много разпалено; после играха и когато твоят познат трябваше да плати, той нямаше пари. Не можаха да се разберат и извадиха ножовете. Джеребая беше пиян и го раниха.

— Опасна ли е раната?

— Не, защото не умря веднага.

Значи според този човек една прободна рана е опасна само ако незабавно последва смърт.

— Надявам се, че си хванал другия?

— Как можех да го сторя? — отвърна той смутено. — Приятелят ти нямаше пари, а пръв извади нож.

— Но сигурно поне го познаваш?

— Не. Вече ти казах, че идва тук за първи път.

— Изпрати ли да повикат лекар?

— Да. Веднага поръчах да доведат един прочут хеким, за да го превърже. Но нали ще ми платиш това, което ми дължи болният за лекаря и за пиенето си? Трябваше да дам на непознатия това, което беше спечелил от твоя приятел.

— Първо ще помисля малко. Заведи ме при него!

— Влез през задната врата. Имам работа долу.

Като влязох в посочената стая, където нямаше нищо друго освен нещо като матрак, видях берберина да лежи върху него блед като мъртвец и с хлътнали бузи. Веднага разбрах, че раната е опасна, и се наведох над него.

— Благодаря ви, че дойдохте! — каза той бавно и с усилие.

— Можете ли да говорите?

— Повече от това няма да ми навреди! С мен е свършено!

— Не губете кураж! Лекарят не ви ли даде някаква надежда?

— Той е шарлатанин.

— Ще наредя да ви пренесат в Пера. Имате ли документ за покровителство от пруския посланик?

— Не. Не исках да ме смятат за франк.

— Откъде беше човекът, с когото сте се скарали?

— Той ли? О, не знаете ли? Нали трябваше да ви го намеря? Беше Абрахим Мамур!

Като чух това име, направих крачка назад.

— Това е невъзможно, та той е мъртъв!

— Мъртъв ли? Мислех, че е той!

Странно. Сега на болничното си, а може би и смъртното легло бръснарят вече не говореше на бранденбургския си диалект, а на най-чист литературен немски! Естествено това ми направи впечатление.

— Разкажете ми! — помолих го аз.

— Вече беше доста късно. Той дойде целият мокър, сякаш беше плувал във вода. Веднага го познах, но той мен — не. Отидох при него и се напихме. После играхме и аз загубих. Бях пиян и сигурно се бях издал, че го познавам и го подпитвам. Нямах пари и се скарахме. Исках да ви направя услуга и да го убия, но той беше по-бърз от мен. Това е всичко.

— Не искам да ви упреквам. Няма полза, а и вие сте болен. Забелязахте ли дали кръчмарят познава Мамур?

— Изглежда се познаваха много добре. Кръчмарят му даде сухи дрехи, без Мамур да го е молил за това.

— Бъдете откровен! Нали не сте от Ютербок?

— Отгатнахте. Знам, че раната е смъртоносна, затова ще ви кажа: тюрингец съм. Това е достатъчно. Нямам роднини и не е необходимо да се връщам в родината си. Откажете се от това! Наистина ли ще наредите да ме преместят в Пера?

— Да. Но преди това ще ви изпратя добър лекар, да ви прегледа и да каже дали можете да бъдете преместен. Искате ли нещо?

— Кажете да ми донесат шербет и не ме забравяйте!

През цялото време той говореше с голямо усилие и дълги паузи. Губеше съзнание. Слязох при кръчмаря, дадох му съответните инструкции и му обещах честно да му платя разходите. После бързо препуснахме към Пера. Най-напред се отправих към пруската легация, чийто секретар мълчаливо изслуша краткото ми изложение и после любезно изрази готовност да приеме ранения, както и да му осигури лекар, само ме помоли да му оставя Омар за водач. Разбира се, въпреки всичко не се чувствах освободен от грижата за сънародника си, затова спокойно можех да се прибера, като знаех, че е в добри ръце.

Веднага щом се върнах, потърсих Исла, за да му кажа, че тази нощ Абрахим Мамур не е бил убит от Халеф, а още е жив. Той беше в една пълна с книжа и всякакви мостри от стоки стая, която, изглежда, беше кабинетът му. Не беше във възторг от вестта ми, но скоро се успокои при мисълта, че все пак бихме могли да хванем жив негодника. Що се отнася до бръснаря, той не изрази съчувствие към него и ми каза, че го изгонил, защото много крадял.

Докато разговаряхме, погледът ми на няколко пъти попадна върху отворената пред него книга. Изглежда, беше счетоводна книга, чието съдържание не ме засягаше и едва ли ме интересуваше. Разговаряйки с мен, пръстите му прелистваха напосоки страниците, които премяташе напред-назад и надниквайки съвсем случайно, погледът ми попадна върху едно име, което ме накара бързо да сложа ръката си върху отворената страница, за да не я прелисти. Беше името „Анри Галингре, Шкодра“.^[7]

— Галингре в Шкодра? — попитах аз. — Това име ме интересува изключително много. Ти си във връзка с някакъв Галингре в Скутари?

— Да. Французин от Марсилия^[8] е, един от моите доставчици.

— От Марсилия ли? Но съвпадението е очебийно! А виждал ли си го и говорил ли си с него?

— Често. Гостувал ми е и аз съм ходил при него!

— А знаеш ли нещо за съдбата му и за семейството му?

— Събрах сведения за него още преди да направим първата сделка, а по-късно и той ми разказа доста неща.

— Какво знаеш за него?

— Имаше малък магазин в Марсилия, но това не му беше достатъчно, затова дойде в Ориента, първо в Стамбул, после в Адрианопол. Там се запознах с него. Но от една година живее в Скутари, където е един от най-заможните хора.

— А роднините му?

— Имаше брат, на когото също не харесваше в Марсилия. Той отиде първо в Алжир, а после в Блида, където толкова му провървя, че брат му му изпрати сина си, за да приложи на практика знанията си в търговията в Блида. Този син се ожени за момиче от Марсилия и после се върна при баща си, където след години пое магазина.. Веднъж трябваше да дойде в Блида при чичо си, за да уговори с него голяма сделка, но тъкмо когато беше там, чичо му бе убит и обран. Бяха заподозрели един арменски търговец и младият Галингре тръгна да го търси, защото смяташе, че полицията не търси достатъчно старателно. Повече не се върна. Баща му наследи чичо му и така удвои състоянието си, но и до днес скърби за сина си и би дал мило и драго само да намери следа от него. Това мога да ти кажа.

— Е добре, аз мога да му посоча следа.

— Ти ли? — попита Исла учуден.

— Да. Как си могъл да мълчиш досега! Нали в Египет ти разказах, че Абу ен Насър, когото Омар търси, е убил в Уади Тарфауи един французин, чиито вещи са у мен. Не ти ли казах, че французинът се казва Пол Галингре?

— Не си споменавал името.

— И до днес нося на ръката си венчалния му пръстен. За съжаление другите неща се изгубиха с дисагите, когато конят ми потъна в Шот ал Джерид.

— Ефенди, трябва да съобщиш това на стареца!

— Разбира се!

— Ще му пишеш ли?

— Ще видя. С писмо ще научи новината много ненадейно. Пътят за родината ми минава през онези земи. Трябва да помисля.

След този разговор потърсих Халеф. Първо той изобщо не можеше да повярва, че изстрелът му не е улучил, но накрая все пак призна:

— Сихди, ръката ми все пак наистина трепереше!

— Да.

— Но той нали извика и потъна! Повече не видяхме главата му!

— Направил го е нарочно. Сигурно е добър плувец. Скъпи Хаджи Халеф Омар, били сме истински глупаци! Наистина ли мислиш, че улучен с куршум в главата човек ще може и да извика?

— Не знам — каза той, — защото още не ми е минавал куршум през главата. Ако някога ме прострелят в главата, което Аллах няма да позволи заради Ханех, ще се опитам да разбера дали е възможно да се вика. Но, сихди, вярваш ли, че отново ще намерим следите му?

— Надявам се.

— Чрез кръчмаря ли?

— Или чрез него, или чрез дервиша, защото предчувствам, че го познава. Още днес ще говоря с него.

Посетих и евреина, който живееше с жена си в една малка стая на градинската ни къща. Беше се примирил с промяната и повече не се оплакваше за дребните загуби, които пожарът му бе причинил предишния ден. Той знаеше, че за богатия Мафлей няма да е трудно да изпълни обещанието си да се погрижи за него. Докато аз съм бил в „Свети Димитър“ и Пера, той беше ходил в Бахариве Кеуи и ми каза, че много къщи били засегнати от пожара.

Все още разговаряхме, когато дойде един от черните слуги на Мафлей, за да ми каже, че е дошъл някакъв офицер и искал да говори с мен.

— Какъв е? — попитах го аз.

— Юзбашия.

— Заведи го в жилището ми.

Все пак сметнах за целесъобразно да си направя труда заради този човек, затова вместо към главната сграда се отправих към моята стая, където заварих Халеф и му казах кой очаквам да ме посети.

— Сихди — каза той, — този юзбашия се държа грубо с теб. Ще бъдеш ли учтив с него?

— Да.

— Смяташ ли, че ще се засрами? Добре, тогава и аз ще се държа учтиво с него. Разреши ми като твой слуга аз да го посрещна!

Той излезе пред вратата, а аз седнах на дивана и си запалих лула. След няколко минути чух да се приближават стъпки, а веднага след това и как дребният хаджия пита негъра:

— Къде отиваш?

— Трябва да заведа този ага при чуждия ефенди.

— Искаш да кажеш при емира от Джерманистан! Можеш да се връщаш, защото сигурно знаеш, че при моя емир не може да се влиза като при някой папукчия^[9] или терзия. Емирът, когото Аллах ми е отредил за господар, е свикнал да се отнасят с него само с най-голяма почтителност.

— Къде е господарят ти? — чух да пита грубият глас на капитана.

— Позволи ми, твое височество, първо да попитам кой си!

— Господарят ти ще види!

— Да, но аз не знам дали ще му е приятно да те види. Той е много строг господар и не смея да пусна при него някого, без преди това да поискам разрешението му.

С удоволствие си представях смирената, любезна физиономия на малкия хитрец и намръщеното лице на грубия офицер срещу него, който трябваше да изпълни заповедта на началника си и не можеше да си тръгне, което иначе би направил веднага. Той отговори:

— Наистина ли господарят ти е толкова велик и знатен емир? Такива хора обикновено живеят по съвсем друг начин от този, който вчера забелязахме!

— Това той прави само за удоволствие. Беше му станало скучно и реши да се позабавлява, като погледа как шейсет храбри войници залавят двайсет момчета и момичета, а възрастните оставят да избягат. Много му хареса и сега си седи на дивана и си прави кефа, при което никой няма право да му пречи.

— Ти си ранен. И ти ли беше там вчера?

— Да. Бях долу на вратата, където всъщност трябваше да стои охраната. Виждам, че ти е приятно да си говориш с мен тук. Позволи ми, твое височество, да ти донеса една възглавница!

— Хей, човече! Ти сериозно ли говориш! Кажи на господаря си, че искам да говоря с него.

— А ако ме попита кой си?

— Кажи му, че съм юзбашията от предишната вечер.

— Добре! Ще го помоля да бъде така добър към теб и да те допусне при себе си, защото знам какво мога да се осмеля да помоля за човек с твоето достойнство.

Халеф влезе и затвори вратата зад гърба си. Лицето му сияеше от удоволствие.

— До теб ли да го сложа да седне? — попита той тихо.

— Не. Сложи му една възглавница точно срещу мен, близо до вратата, но направи това с най-голяма учтивост. После му донеси лула и кафе.

— А на теб да донеса ли кафе?

— Не, нищо няма да пия с него.

Той отвори и казвайки покорно „емирът позволява“, пусна чакащия да влезе. Офицерът кимна леко за поздрав и започна:

— Идвам, за да изпълня даденото ти вчера обещание…

Той спря по средата на изречението, защото бързо направих недвусмислен жест с ръка, който го накара да замълчи. Изглежда, смяташе, че изобщо не е длъжен да поздравява учтиво някакъв си франк, затова изпитах голямо желание да му покажа, че и християните са свикнали да се отнасят почтително с тях.

Той все още стоеше до вратата. Халеф му донесе една възглавница и я сложи точно пред краката му, а после излезе. Беше истинско представление да се наблюдава лицето на юзбашията, в което се бореха за надмощие възмущение, учудване и срам. Все пак той се примири с положението си и седна. Изглежда, струваше доста усилия на гордия мюсюлманин да превъзмогне себе си и в присъствието на християнин да седне до вратата.

Тъй като според ориенталския обичай на огъня винаги трябва да има вряща вода за кафе, след малко Халеф му донесе чаша с напитката и огън. Той взе и двете; изпи кафето и подаде лулата си да му я запалят. Халеф остана да стои зад него и разговорът вече можеше да започне.

— Синко — започнах с бащински любезен глас, въпреки че думата сигурно звучеше странно, защото не бях по-стар от него — синко, моля те да запомниш едно нещо, което искам да ти кажа. Когато човек влиза в жилището на един билиджи,^[10] първо поздравява, иначе ще го сметнат или за ням, или за невежа. Също не бива веднага да започва да говори, а да почака, докато го заговорят, защото домакинът има правото да дава знак за започване на разговора. Когато човек преценява някого, без предварително да го е опознал, може да допусне голяма грешка, а често от грешката до оскърблението има само една малка крачка. Ще ми бъдеш благодарен за добронамерените думи, защото дълг на човека с опит е да поучава младите. Сега вече можеш да ми кажеш с каква молба си дошъл при мен!

Мъжът беше изпуснал лулата и зяпнал от учудване вследствие на моето поведение. Но веднага след това избухна:

— Това, с което идвам при теб, не е молба, а заповед!

— Заповед ли? Синко, за предпочитане е човек да говори бавно, защото само тогава може да се предпази от казването на нещо необмислено! Не познавам в Стамбул човек, който може да ми заповядва. Ти сигурно искаш да кажеш, че ти самият си получил заповед, затова идваш при мен като подчинен, но аз съм свободен човек. Кой те изпраща?

— Мъжът, който вчера беше наш командир.

— Имаш предвид миралай…

Добавих и името му, което предишния ден бях научил от войника. Юзбашията извика изумен:

— Ти знаеш името му?

— Както чуваш! Какво иска от мен?

— Заповядва ти да не разпитваш повече за него и с никого да не говориш за случилото се вчера вечерта.

— Вече ти казах, че никой нищо не може да ми заповядва. Кажи на миралая, че случката ще бъде публикувана в следващия брой на „Басирет“! Тъй като не се подчинявам на никакви заповеди, разговорът ни е приключен.

Станах и отидох в съседната стая. Но от изумление юзбашията нито можа да каже нещо, нито можа да стане. Едва след известно време Халеф дойде, за да ми съобщи, че посетителят е изчезнал, изричайки няколко тежки проклятия.

Можеше да се очаква, че миралаят отново щеше да изпрати някого, но аз не се чувствах задължен да чакам пратеника му и се приготвих за излизане. Трябваше да отида в дервишкия манастир, където исках да говоря с Али Манах. Както и предишния ден го намерих в килията му, където седеше и се молеше.

Щом чу поздрава ми, вдигна поглед и ако се съдеше по физиономията му, изглежда, посещението ми не му бе неприятно.

— Селям! — благодари той. — Може би отново ми носиш дар?

— Още не знам. Как да те наричам, Али Манах Бен Баруд ал Амасат или Ен Насър?

С един скок той се озова съвсем близо до мен.

— Шт! Не говори! — прошепна ми той страхливо. — Излез и иди в гробището, аз ще дойда след малко!

Предчувствах, че вече съм спечелил играта, но, разбира се, ще призная, че ако не исках да се издам, трябваше да се подготвя за по-дипломатичен разговор. Излязох от сградата на манастира, прекосих двора и влязох в гробището през портата с решетката.

Там почиваха стотици дервиши. Бяха си изтанцували танците и сега до главите им имаше по един надгробен камък, украсен с тюрбан отгоре. Бяха изиграли комедията си. Как ли щяха да минат по „Моста на изпитанието“!

Още не бях навлязъл много навътре между гробовете, когато видях, че дервишът вече идва. Привидно потънал в религиозен размисъл, той крачеше към един отдалечен ъгъл на гробището и аз го последвах. Срещнахме се там.

— Какво имаш да ми казваш? — попита той. Трябваше да бъда изключително предпазлив, затова отговорих:

— Първо искам да те опозная. Може ли да се разчита на теб?

— Питай моя уста;^[11] той добре ме познава!

— Къде мога да го намеря?

— В „Свети Димитър“, при рума^[12] Колетис. До вчера бяхме в Бахариве Кеуи, но ни разкриха и разгониха. За малко да застрелят устата. Успял е да се спаси с плуване.

Тези думи наистина потвърждаваха, че Абрахим Мамур е главатар на банда разбойници. Значи в Баалбек не ме беше излъгал. Но дервишът назова името на един мъж, който ми напомни за друго отдавнашно събитие. Не се ли казваше онзи грък, който беше в ръцете ми по време на битката в „Стъпаловидната долина“ Александър Колетис? Продължих да питам:

— При Колетис на сигурно място ли сме?

— Напълно. Знаеш ли къде живее?

— Не. Отскоро съм в Стамбул.

— Откъде идваш?

— От Дамаск, където срещнах устата.

— Да, той беше там, но не успял да си свърши работата. Някакъв франкски хекимин го познал и трябвало да избяга.

— Знам. Той успя да вземе само част от бижутата на богатия Шафей Ибн Якуб Афарах. Продадени ли са вече?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно, защото аз и баща ми сме му довереници.

— Идвам да говоря с него за тези неща. Знам един сигурен човек, който ще купи всичко. Подръка ли са му?

— Скрити са в една кула на Галата на сигурно място. Може би идваш малко късно, защото братът на Колетис също е намерил човек, който щял да дойде днес.

Това ме разтревожи, но не дадох да се разбере.

— Къде е баща ти Баруд ал Амасат? Имам важна вест за него.

— Ти верен човек ли си? — попита той замислено.

— Изпитай ме!

— Можеш да го намериш в Едирне^[13] при търговеца Хулам.

Сега вече видимо се стреснах, защото тук пак беше пуснато в ход някакво коварство, но бързо се съвзех.

— Знам го — казах аз уверено. — Този Хулам е роднина на онзи Якуб Афарах в Дамаск, а също и на търговеца Мафлей тук, в Стамбул.

— Виждам, че знаеш всичко. Мога да ти се доверя.

— Само ми кажи още къде е чичо ти Хамд ал Амасат!

— И него ли познаваш? — попита той учудено.

— Много добре. Той беше в Сахара и Египет.

Изумлението му растеше. Изглежда, ме помисли за някой от най-значителните членове на неговото братство, защото попита:

— Ти сигурно си устата от Дамаск?

— Сега не питай, а само отговаряй!

— Хамд ал Амасат сега е в Скутари. Живее при един франкски търговец, който се казва Галино или Галине.

— Искаш да кажеш Галингре.

— Господарю, ти наистина знаеш всичко!

— Да, само още едно нещо не знам. Как се казва устата сега?

— Той е от Коня и се казва Абд ал Мирхата.

— Благодаря ти, скоро отново ще чуеш за мен!

На поздрава ми за сбогуване той отговори с раболепие, от което ми стана ясно, че напълно съм успял да го заблудя. Но вече не трябваше да се губи нито миг, иначе всичко, до което бях успял да се добера, щеше да бъде загубено. Без да се връщам първо при Мафлей, препуснах към „Свети Димитър“, за да разпитам в кръчмата за Колетис. Кръчмаря го нямаше, но жена му беше там. Първо попитах за бръснаря и научих, че идвал лекар и му направил нова превръзка. А малко по-късно дошли и го откарали на друго място. Сега попитах за Колетис. Жената ме погледна много изненадано и каза:

— Колетис ли? Че така се казва мъжът ми!

— Ах! Не знаех. А има ли тук един човек от Коние, на име Абд ал Мирхата?

— Живее при нас.

— Къде е в момента?

— Отиде да се поразходи до кулата на Галата.

— Сам ли?

— С брата на мъжа ми.

Всичко съвпадаше изключително точно! Дали отиваха да вземат бижутата? Трябваше да ги последвам. Разбрах също, че са тръгнали съвсем скоро. Научих още, че като тръгвали, Омар още е бил тук и веднага след това също напуснал къщата. Значи отмъстителят вече беше по следите на убиеца. Яхнах коня и препуснах към Галата. Из мрачните улици на града гъмжеше от моряци, войници, мръсни грънчари, хамали, нахални рибари, испански евреи и други бързащи насам-натам хора, така че не беше лесно да се движи човек из тази блъсканица.

Най-голяма беше навалицата в близост до кулата. Сигурно там се бе случило нещо необикновено, защото хората така се блъскаха и натискаха, че беше опасно за живота. Платих на собственика на наетия кон и се приближих, за да видя какво става. Един измъкващ се от тъпканицата каикчия ме осведоми.

— Двама души се качили в ходника на кулата и паднали през перилата; сега лежат долу съвсем размазани.

Обхвана ме страх. Омар беше тръгнал след двамата; дали не му се беше случило нещастие?

Пробивах си път напред с всички сили и без да се съобразявам с никого. Разбира се, мен също ме блъскаха, удряха и ритаха, но успях да се провра и в средата на един малък, затворен от тълпата кръг видях на земята две човешки тела, които Представляваха ужасна гледка. Ходникът на Генуезката кула в Галата е на височина около 140 стъпки, така че човек би могъл да си представи как изглеждаха труповете. По дрехите разбрах, че нито един от тях не е Омар. Лицето на единия не беше обезобразено и в него веднага разпознах онзи Александър Колетис, който беше избягал от хадедихните. Но кой беше другият? По никакъв начин не можеше да се разбере. Беше умрял от ужасна смърт, както каза един от стоящите до мен хора, свидетел на случката. Като започнал да пада, успял да се хване с ръка за долната част на решетката, но не можал да се задържи и минута и се строполил долу.

Неволно погледнах към ръцете му. Аха, напречно на дясната му ръка имаше резка; сигурно с нея се бе държал за решетката; значи не е било нещастен случай, а е бил блъснат отгоре. Къде беше Омар?

Пробих си път към кулата и влязох. Бакшишът ми даде възможност да се изкача горе. Забързах по каменните стъпала през долните пет етажа, после следваха още три дървени стълби чак до намиращото се горе кафене. Освен кафеджията там нямаше никой друг. Дотук се стигаше по 144 стъпала. Изкачих още 45 стъпала до скелето на камбанарията, което беше много стръмно и покрито с ламарина. Оттук се прехвърлих в ходника. Претърсих дългата около петдесет крачки галерия и в онази част, откъдето бяха паднали лежащите сега долу мъртъвци, открих следи от кръв. Преди да бъдат хвърлени отгоре, тук се бе водил бой. Борба на тази височина, върху тази гладка и стръмна повърхност и по всяка вероятност двама срещу един, както предполагах! Беше ужасно!

Без да се спирам в кафенето, бързо слязох долу и хукнах към къщи. Първият, който ме посрещна в селямлъка, беше Якуб Арафах. Лицето му сияеше от радост; той ме прегърна и извика:

— Емир, радвай се с мен! Отново си получих бижутата!

— Невероятно! — отговорих аз.

— И въпреки това е вярно!

— И как стана това?

— Твоят приятел Омар ми ги донесе.

— Откъде ги е взел?

— Не знам. Даде ми пакета и веднага тръгна към градинската къща, където се затвори в стаята си. Не иска да отваря на никого.

— Ще отида да видя дали няма да направи изключение за мен.

Пред вратата на градинската къща стоеше Халеф. Той се приближи до мен и полугласно каза:

— Сихди, какво се е случило? Омар Бен Садек се върна окървавен. Сега си промива раната.

— Срещнал е Абрахим Мамур и го е блъснал от кулата.

— Машаллах! Наистина ли?

— Предполагам, но едва ли е нещо друго. Разбира се, само ние трябва да знаем за това. Така че мълчи!

Отидох до вратата на Омар, почуках и казах името си. Той веднага ми отвори, а пусна да влезе и Халеф. Без да го питаме, ни разказа какво се беше случило.

Първо бил с лекаря, когото после изпратил и се върнал в къщата на Колетис с носачите, които трябвало да вземат бръснаря. Там видял Абрахим Мамур и Александър Колетис да седят и тихо да си говорят, разбира се, без да познава някого от тях. Чул откъслечни думи от разговора им и наострил уши. Станал и излязъл от стаята, но се върнал през втората врата на коридора в съседната стая, която била празна. Оттам чул разговора на двамата, защото те смятали, че са сами, и започнали да говорят по-високо.

Приказвали за скъпоценностите от Дамаск, които щели да вземат от кулата, където един от пазачите бил човек на Мамур. Омар знаеше историята за обира в Дамаск, чул я беше от Халеф и решил, че е открил Абрахим Мамур. По-нататъшният разговор на двамата го убедил, че предположението му е вярно, защото Абрахим разказал за бягството си през Златния рог предишния ден.

Омар отново се върнал в стаята и решил да последва двамата до кулата. Имал възможност да подслушва, без никой да го забележи, защото кръчмарката имала работа по двора. Щом те тръгнали, той поел след тях. Те стояли дълго с един от пазачите в мръсния приземен етаж на кулата, който се използвал като кокошарник, а после се изкачили по стълбите. Той тръгнал след тях. В кафенето изпили по чашка кафе, а след това продължили да се изкачват нагоре, а пазачът се върнал. Омар ги последвал и тук. Като влязъл в камбанарията, те стояли вън в галерията с гръб към него, но пакетът бил в скелето. Приближил се до тях, прехвърлил се в ходника и те вече го видели.

— Какво искаш? — попитал го Абрахим. — Ти не беше ли току-що при Колетис?

— Теб какво те засяга? — отговорил му Омар.

— Ти да не си ни подслушвал, куче?

Тогава Омар си спомнил, че е син на свободните и храбри уеляд мерасиг, и го обзела гордостта и смелостта на лъв.

— Да, подслушвах ви — признал той откровено. — Ти си Абрахим Мамур, крадецът на момичета и бижута, чиято дупка вчера опушихме. Няма да избегнеш отмъщението и те поздравявам от емира от Франкистан, който ти отне Гюзела и те прогони от Дамаск. Часът ти удари!

Абрахим стоял като вкаменен. Омар се възползвал от ситуацията, светкавично бързо го сграбчил и го хвърлил през перилата. Колетис изкрещял и извадил камата. Схватката продължила само миг. Омар получил дълбока рана в тила, но това удвоило силите му и вторият негодник също полетял през перилата. Тогава обаче Омар забелязал, че Абрахим е успял да се задържи на едната си ръка, извадил ножа си и прерязал ръката на изплашения до смърт човек и той се пуснал.

Всичко това станало толкова бързо, че не е възможно да се разкаже с такава скорост. Отново се промъкнал в камбанарията, взел пакета и тръгнал. Като стигнал долу, успял да се измъкне незабелязано, въпреки че около двата трупа вече се били събрали много хора.

Той ни разказа случилото се с такова равнодушие, сякаш беше направил нещо съвсем незначително. Аз също не говорих много и превързах раната му, която не беше опасна. После го накарахме да дойде с нас в другата къща, където разказът му имаше съвсем друг успех. Мафлей, брат му и Исла извикаха няколко пъти силно, скочиха и съвсем забравили за мюсюлманското си достойнство, хукнаха да видят мъртъвците. Върнаха се след доста време и казаха, че засега труповете били в приземния етаж на кулата. Никой не могъл да ги разпознае, а и те с нищо не показали, че всъщност биха могли да дадат информация.

Попитах Халеф дали не би искал да види стария си познат, гръцкия преводач Колетис, в отговор на което той презрително сви рамене:

— Ако бяха Кара Бен Немзи или Хаджи Халеф Омар, щях да отида, но този грък е крастава жаба, която не искам да видя.

Мина доста време, докато Мафлей и роднините му осъзнаха фактите и вече спокойно можеха да говорят за това.

— Това наказание му е малко — каза Исла. — Един кратък миг страх пред смъртта не е достатъчен за всичко, което е направил. Трябваше да попадне жив в ръцете ни!

— Е, остават двамата Амасат — добави баща му. — Дали ще можем да намерим някой от тях?

— Достатъчен ви е и само Баруд ал Амасат; другият нищо не ви е направил. Ако ми обещаете да не употребявате насилие срещу него, а да го предадете на съдията, ще ви кажа къде е.

Тези думи предизвикаха ново оживление. Засипаха ме с въпроси и молби, но аз устоях и не казах нищо, докато не получих исканото обещание. Тогава им разказах за днешния си разговор с дервиша.

Едва бях свършил, когато Якуб Афарах скочи и извика:

— Аллах керим, знам какво възнамеряват да правят тези хора. Вдигнали са мерника на цялото ни семейство, защото Исла е отнел Зеница на този Абрахим Мамур. Първо искаха да ме разорят, но не успяха. После отиват в Адрианопол, а сега е ред и на Мафлей; започват с доставчиците му. Веднага трябва да пишем, за да предупредим Хулам и Галингре.

— Да пишем ли? — отвърна Исла. — Няма полза! Ние самите трябва да отидем в Адрианопол и да заловим този Баруд ал Амасат. Ефенди, ще дойдеш ли с нас?

— Да — отговорих аз. — Това е най-доброто, което може да се направи, а аз ще ви придружа, защото Адрианопол ми е на път за родината.

— Ти искаш да се връщаш?

— Да. Бях далеч от дома по-дълго, отколкото възнамерявах. Трябва да кажа, че това мое решение бе посрещнато със съпротива, но като им обясних по-подробно основанията си, признаха, че имам право. По време на цялата тази приятелска разправия само един човек не каза нито дума, а именно Халеф. Но по лицето му се виждаше, че всъщност има да казва много повече неща от останалите.

— И кога ще тръгнем? — попита Исла, който много припираше.

— Веднага! — отговори Оско. — Не мога да губя и миг, докато не видя в ръцете си този приятел Баруд ал Амасат.

— Мисля, че трябва да направим някои приготовления — отбелязах аз. — Няма да е късно и ако тръгнем утре рано сутринта и ще имаме цял ден пред нас. С кораб ли ще пътуваме или на коне?

— Ще яздим! — реши Мафлей.

— А кой ще дойде?

— Аз, аз, аз, аз! — викаха всички един през друг. Оказа се, че всички искат да дойдат. След дълги препирни решихме да вземат участие Шафей Ибн Якуб Афарах, който всъщност нямаше сметки за уреждане с Баруд, но искаше да използва открилата му се възможност да посети роднините си; Исла, който не искаше да отстъпи на никого правото да върже човека, продал жена му; Оско, който искаше да отмъсти за дъщеря си; Омар, защото от Адрианопол щеше да продължи за Скутари, за да си уреди сметките с Хамд ал Амасат; аз пък заминавах за родината си. С голяма мъка успяхме да убедим Мафлей да остане вкъщи; необходимо беше само да се запазят интересите на търговията, а тъй като Исла идваше с нас, той трябваше да остане.

Халеф не каза нищо. Като го попитах, той отговори:

— Да не мислиш, че ще те оставя да тръгнеш сам, сихди? Аллах ни събра и ще остана при теб!

— Но помисли и за Ханех, цветето сред жените! Все повече се отдалечаваш от нея!

— Мълчи! Знаеш, че винаги правя това, което съм намислил. Идвам с теб!

— Все пак някой ден ще трябва да се разделим!

— Господарю, знам, че това време много скоро ще настъпи, а не е сигурно дали ще се видим пак някога в живота си. Поне не искам да се разделям с теб преди другите и докато знам, че все още си в тази страна!

Той стана и излезе, за да предотврати отправянето на други възражения, така че бях принуден да го взема.

Приготовленията ми за път не ми струваха големи усилия, оставаше само с Халеф да оседлаем конете и бяхме готови. Но преди това имах да изпълня още едно задължение: трябваше да намеря Линдси, за да му разкажа за случилото се и за намеренията ни. Като отидох в жилището му, той току-що се бе върнал от разходката си до Буюкдере. Посрещна ме с добре дошъл полурадостно, полунацупено и каза:

— Welcome! Лош човек! Отиде в Бахариве Кеуи, без да ме вземе! Какво искате от мен?

— Сър, трябва да ви съобщя, че повече не живея в Бахариве Кеуи.

— Вече не? Ах! Хубаво! Тогава бързо се пренесете при мен, мистър!

— Благодаря! Утре сутринта напускам Константинопол. Искате ли да дойдете или не?

— Напускате? Ах! Ох! Лоша шега! Yes!

— Говоря сериозно, уверявам ви!

— Наистина ли? Защо толкова бързо? Но вие току-що влязохте в това гнездо!

— Познавам го достатъчно добре и пет пари не давам за това, че заминавам по-скоро, отколкото очаквах. Разказах му подробно какво се беше случило. Като свърших, Линдси доволно кимна и каза:

— Хубаво! Великолепно, че този негодник си е получил заслуженото! И другите двама ще си го получат. Well! Много бих искал да съм с вас, но не мога, ангажиран съм.

— С какво?

— Бях в консулството и срещнах един братовчед, също се казва Линдси, но не е Дейвид. Иска да отиде в Йерусалим, но няма понятие от пътуването и ме помоли да го придружа. Жалко, че не можете да дойдете с нас. Yes! Тази вечер ще дойда у Мафлей, за да се сбогувам.

— Точно за това исках да ви помоля, сър. В продължение на няколко месеца ние с вас направихме неща, които други не могат да извършат и през целия си живот, а това обвързва хората. Аз ви обикнах и раздялата ми причинява болка, но трябва да се примирим с неизбежното. Все пак остава надеждата, че ще се видим отново!

— Yes! Ох! Ах! Well! До нова среща! Неприятна раздяла! Изобщо не ми харесва! — каза той с треперещ глас, като с едната си ръка хвана носа, а с другата посегна към очите. — Сетих се нещо, а какво ще стане с коня?

— С кой кон?

— С вашия — Рих!

— Какво да стане? Яздя го.

— Хм! Още ли? Ще си го вземете ли в Германия?

— Още не знам.

— Продайте го, сър! Ще струва много пари. Помислете! Ако все още имате нужда от него, то поне по-късно го доведете в Англия. Няма да се пазаря, ще ви платя колкото ми поискате. Well!

Тази тема не ми беше много приятна. Какво щях да правя аз, бедният писател, с този кон? В родината си живеех в условия, които изобщо не ми позволяваха да държа ездитен кон. Но да го продам? Подаръка от шейха на хадедихните? И какъв господар щеше да получи храбрият ми жребец! Не, наистина не можех да го задържа, но сигурно нямаше и да го продам. Вече знаех какво ще направя! Бях задължен на прекрасното животно, спасило ме от толкова опасности, и щях да му намеря господар, който да знае как да се грижи за него. Той не биваше да залинява в студения север; трябваше отново да види пасищата на юга, родната си страна и биваците на хадедихните.

Тъй като вечерта щяхме да се видим, не се бавих много при Линдси. Отидох още веднъж до легацията и отново се срещнах със секретаря. Той ми разказа, че мнимият бръснар от Ютербок нямало да ни създава повече грижи, защото умрял. Не се бяха държали с него много внимателно и му се наложило да признае кой и какъв е. Така узнали, че произхожда от една от малките области в Тюрингия и е избягал престъпник. Изразих съжаления за младия мъж, който с необикновените си възможности можеше да има съвсем друга съдба, вместо да умре така мизерно в далечна страна.

Секретарят ме придружи до вратата. Все още стояхме там и си разменяхме любезности, когато край нас минаха двама конници. Не им обърнах внимание, но единият спря коня си, така че и другият бе принуден да направи същото. Секретарят се сбогува и влезе в сградата, а и аз си тръгнах, когато чух единия от ездачите да вика:

— Машаллах, нима е възможно? Емирът!

За мен ли се отнасяше? Обърнах се. Двамата ездачи бяха офицери. Единият от тях беше… онзи миралай, чийто пратеник днес така учтиво бях приел, а другият, който беше със същия чин, беше адютантът, когото бях заловил на реката при джесидите и който тогава ми бе благодарил.

Приближих се, искрено зарадван, че отново го виждам, и му подадох ръка, която той радостно разтърси.

— Селям, ефенди! — поздравих аз. — Спомняш ли си още думите, които ти казах, като се разделяхме?

— Какво ми каза?

— Казах ти: „Дано някой ден те видя като миралай“! Аллах е изпълнил желанието ми. Насър Агаси е станал командир на полк.

— А знаеш ли на кого дължа това?

— Не.

— На теб, емир. Джесидите се бяха оплакали на султана, а наместникът на Мосул, както и много други, бяха наказани. Анадолският каази аскери дойде да разследва случая. Присъдата му беше справедлива и тъй като заради теб се бях застъпил за джесидите, бях повишен. Ще ми разрешиш ли да те посетя?

— От все сърце бих се радвал да те приема! Но за съжаление днес е последният ми ден в Стамбул. Утре сутринта заминавам.

— Къде?

— Тръгвам към Европа. Посетих Ориента, за да се запозная с нравите и обичаите му, и ще има да разказвам на европейците много неща, които ще им се сторят невъзможни.

Тези думи с малко злобния намек накрая бяха предназначени за спътника му. Изглежда, той го бе усетил, защото каза:

— Днес повторно изпратих човек при теб, но те нямаше. Разрешаваш ли да дойда и аз?

Аха, обстоятелството, че другият бе говорил така любезно и почтително с мен, явно бе оказало влияние! Отвърнах студено:

— Ще те приема, въпреки че времето ми е доста ограничено.

— Кога?

— След час, не по-късно.

— Аллах акбар, но вие се познавате! — учуди се Насър. — Добре, тогава ще дойдем заедно.

Той ми подаде ръка за сбогуване, след което се разделихме. Най-малко него бях очаквал да видя. Наистина имах чувството, че ми бе отредено тук, в Константинопол, да направя равносметка на всичките си преживявания.

По пътя към къщи имах възможност да купя някои неща, които щяха да ми бъдат необходими за предстоящото пътуване. Всъщност бях убеден, че домакинът ми щеше да поеме всички разходи, които щяха да възникнат по време на пътуването, но не исках да бъда изцяло зависим от благодарността му.

Като разказах на Халеф, че съм срещнал Насър Агаси и че ще ме посети, той много се зарадва. Веднага се зае да почиства лулите, както и с други приготовления, които изобщо не бяха необходими, дори съвсем сериозно ми даде да разберат че и с миралая, чийто юзбашия днес бяхме накарали да седи до вратата, ще трябва да се държим учтиво, защото идва с наш приятел.

Не беше минал и час, и двамата офицери дойдоха. Посрещнахме ги сърдечно и ги обслужихме според възможностите си. Забелязах, че бяха говорили предварително за мен, защото поведението на по-възрастния беше изключително любезно. Естествено разговорът се въртеше главно около преживяванията при поклонниците на дявола. Разказах също и за срещата си с наместника на Мосул и узнах, че войниците били откарани обратно в Мосул здрави и читави, след което той изчезнал. Анадолският каази-аскери сигурно знаеше в кой затвор се намира сваленият съдия.

Щом наближи време за сбогуване, другият си спомни, че е време да уредим и неговия въпрос.

— Емир — попита той, — чух, че утре щяло да излезе нещо в „Басирет“. Не би ли могло да се предотврати? Свих рамене, но бавно и натъртено отговорих:

— Ти си мой гост, ефенди, а аз съм свикнал да оказвам полагащата се чест на всички хора, а следователно и на гостите си, но ми позволи да бъда откровен с теб! Ако не бях аз, днес ти нямаше да си жив. Това, което извърших, го направих като човек и християнин и не искам отплата за него, но трябваше да го вземеш под внимание. Обаче вчера ти се държа с мен като с някой от твоите войници, а днес дори ми изпрати онзи юзбашия, който се осмели да ми заповядва. Не бива да ми се сърдиш, че не одобрявам подобно нещо. Не съм свикнал с мен да се отнасят като с човек, който посещава гръцки кръчми за удоволствие. Мисля, че вчера направих повече от това, което трябваше, и ако си готов да изпълниш едно мое желание, ще забравя за случая.

— Кажи желанието си!

— Всъщност ти дължиш спасението си на един смел евреин. Той живееше в съседната къща и ми каза за отвора, през който те изведох от таверната. Ти нареди да запалят този вертеп, но от пожара той изгуби цялото си имущество. Ако му дадеш малко обезщетение, ще го направиш щастлив, а аз ще те смятам за човек, за когото ще мога да си спомням с приятни чувства.

— Евреин ли е? Знаеш ли, ефенди, че мюсюлманите презират евреите, които имат друга вяра? Аз ще…

— Ефенди — прекъснах го аз с много сериозен тон, — не забравяй, че и аз не съм мюсюлманин! Ти самият си грък островитянин и си приел учението на Мохамед съвсем отскоро. Щом презираш християните, си за съжаление, а що се отнася до мен, никога няма да презирам и отричам това, което съм бил толкова дълго!

— Емир, нямам предвид теб! Къде се намира евреинът?

— Беднякът се наслаждава на гостоприемството на тази къща.

— Ще наредиш ли да го повикат?

— Веднага!

Изпратих Халеф, а малко след това влезе Барух. Миралаят студено го изгледа и полуизвърнат към него, попита:

— Твоите вещи ли изгоряха вчера?

— Да, господарю — отговори Барух смирено.

— Ето, вземи. Купи си други!

Той бръкна в кесията си и му подаде нещо, което не можах да видя, но по положението на пръстите му забелязах, че не беше много. Евреинът благодари и понечи да си тръгне, но аз го спрях.

— Спри, Барух Шебет Бен Барух Хереб. Покажи ми колко получи! Ефендито ще извини любопитството ми, защото само искам да видя, за да мога да му благодаря заедно с теб.

Бяха две жълтици и петнайсет или двайсет пиастъра, значи общо седемдесет пиастъра или около дванайсет-четиринайсет марки в немски пари. Това беше повече от скромно и повече от скъперничество; беше нищожно. Знаех, че вечерта, преди да даде разрешение на войниците да плячкосват, беше взел за себе си всички налични пари в къщата, а сигурно беше претърсил и джобовете на убитите и пленените. Наистина не го бях видял с очите си, но достатъчно добре познавах маниерите на тези господа.

Затова го попитах:

— Ти получи ли си обратно трите хиляди пиастъра, ефенди?

— Да.

— А на този мъж, благодарение на когото си ги взе и спаси живота си, даваш седемдесет и пет за изгорялото му имущество? Подари му хиляда, и ще се разделим като добри приятели и името ти няма да се появи в „Басирет“.

— Хиляда ли, емир? Какви ги разправяш? Че той е евреин!

— Както искаш! Барух, върни му седемдесет и петте пиастъра! После ще отидем при кадията, ти като ищец, а аз като свидетел. Щом някой запалва имуществото ти, трябва да ти го възстанови, дори да е командир на полк и да е бил мой гост. Чрез пратеника на моя господар ще се осведомя в Дивана^[14] дали султанът позволява на офицерите си да опожаряват улиците на Стамбул!

Станах и направих знак за сбогуване. Двамата гости също станаха, а евреинът се приближи към миралая да му върне парите, той обаче му махна с ръка и каза с приглушен глас:

— Задръж ги! Ще ти изпратя останалите!

— Направи го бързо, ефенди — казах аз, — защото след един час отиваме при съдията!

Тази сцена в никакъв случай не беше приятна, но и до днес не се упреквам, че използвах принуда, за да накажа офицера за арогантността му, а на бедния евреин да помогна да получи обезщетение. Хиляда пиастъра звучат като голяма сума, но в най-добрия случай са двеста марки. С това на почтения Барух бе помогнато, макар и малко, да започне търговия с „бижута и антики“.

Миралаят излезе от стаята, кимвайки гордо с глава, но Насър сърдечно се сбогува с мен.

— Емир — каза ми той, — знам колко ти е било тежко да разговаряш така с госта си, но на твое място и аз бих постъпил така. Той е протеже на Ферик паша, нищо повече. Сбогом и си спомняй за мен, както и аз ще мисля за теб!

Преди да е изминал час, един онбашия^[15] донесе кесия, съдържаща липсващите до хиляда пиастъра пари. Барух танцуваше от радост, а жена му ме наричаше най-добрия ефенди в света и ми обеща всеки ден да ме споменава в молитвите си. Щастието на двамата старци ме накара напълно да забравя за нарушените от мен правила на гостоприемството.

Вечерта се събрахме всички. Имаше прощално пиршество, на което присъства и Зеница. Като християнка тя можеше да показва пред нас лицето си, макар Исла да не й разрешаваше да излиза незабулена на улицата. Тя си припомни с нас още веднъж преживяванията: мъката, която я бе обзела по време на пленничеството й, и щастието, че се вижда освободена от Абрахим Мамур.

Накрая Линдси се сбогува. Цицината на носа му бе поспаднала доста, така че отново можеше да се появи в Лондон. Щом си тръгна, аз го придружих до жилището му. Там той отвори още една бутилка вино и ме увери, че ме обича като брат.

— Много съм доволен от вас — каза той. — Само едно ме ядосва.

— И какво е то?

— Оставих се да ме влачите със себе си навсякъде, без да намеря един-единствен крилат бик. Ужасна история! Yes!

— Мисля, че могат да се намерят и в Англия, които не е необходимо да се изкопават. Там сигурно обикалят достатъчно крилати Джоновци!

— Това за мен ли се отнася?

— И през ум не ми минава, сър!

— Размислихте ли за коня?

— Да. Няма да го продавам.

— Задръжте го тогава. Но все пак трябва да дойдете веднъж в Англия; след два месеца ще си бъда вкъщи. Разбрано? И само още нещо! Вие бяхте мой водач, а аз още не съм ви платил вашата заплата. Ето вземете!

Той ми подаде малък портфейл.

— Не си правете глупави шеги, сър! — казах аз. — Яздих с вас като приятел и другар, а не като ваш слуга, на когото трябва да плащате.

— Но, мистър, аз мисля, че…

— Мислете каквото си искате, но не и че ще взема пари от вас — прекъснах го аз. — Сбогом!

— Ще вземете ли веднага това портмоне?

— Adieu, farewell, sir!

Бързо го прегърнах и излязох, без да обръщам внимание на виковете му след мен.

Сбогуването с Мафлей и Зеница на другата сутрин мога и да отмина. Щом слънцето се издигна на изток, бяхме стигнали почти до Чаталджа, откъдето през Инджигис и Виса минава пътят за Адрианопол…