Карл Май
Край Бизоновото езеро (11)

11. Край Бизоновото езеро

На няколко дни езда от хасиендата Дел Венадо на северозапад се простира голяма гора от кедри, дъбове и коркови дървета.

Насред гората е разположен бистър воден басейн, чиято форма почти се доближава до правоъгълната. Дълги гирлянди от сив мъх висят от клоните на кедрите или се прехвърлят в широки була от клон на клон. Широколисти водни растения се полюляват край брега и водни цветя разтварят своите златисти и сребристи чашки под светлината на слънцето.

Това е Бизоновото езеро.

То е получило името си от животните, на които по-рано е било любимо поило. Но близостта на човека е прогонила бизоните и те са се изтеглили, за да потърсят по-усамотени местности. Уединеното езеро обаче и до днес привлича стада диви и полудиви коне, които предпочитат неговите скрити под гъстите сенки води пред откритите брегове на Рио Хила.

От едната страна на езерото хората бяха просекли в гората едно доста голямо пространство, съоръжено с много здрава ограда, с един-единствен вход. Той се затваряше с яки напречни резета. Това пространство бе предназначено за залавяне на диви конски стада и бе построено от вакеросите на дон Агустин Пена.

На брега на езерото, недалеч от това място, се бяха излегнали на земята четиринайсет мъже, дванайсет от които носеха обичайното облекло на вакероси, а двама бяха облечени изцяло в кожи; по кървавите петна можеше да се съди, че техният занаят невинаги е бил миролюбив.

Слънцето така бе обгорило лицата им, че човек не знаеше дали има пред себе си цивилизовани червенокожи, или бели, възприели привичките на индианците.

Двамата мъже бяха ловците на бизони Енсинас и Паскуал, които бяха участвали под командването на Соколово око в похода от Тубак срещу индианските конекрадци.

Разговорът на компанията се въртеше около това приключение.

— И казвам ви, това наистина бяха Дяволите на саваната, които се бяха съюзили с червенокожите — твърдеше Енсинас. — Жалко само, че ни се изплъзнаха!

— Нима не могат такива печени сиболероси като вас да им излязат насреща? — попита най-младият вакеро, който едва ли наброяваше двайсет години.

— Какво ви идва на ум, сеньор Франсиско! Аз тръгвам неустрашимо срещу бизона, но една гадина като Мано Сангриенто и Ел Местисо е съчетала в себе си сляпата ярост на бивола, хитростта на лисицата, пъргавината на тигъра и силата на лъва. Като прибавите към това и моралното падение на човек, за когото няма нищо лошо и безбожно, добивате представа за едно създание, на което всеки честен сиболеро трябва да се махне от пътя.

— И въпреки всичко аз все пак бих желал да подхвана тупаница с тях.

— Вие? Сторили ли сте го поне веднъж с някого?

— Не!

— Тогава си мълчете в името на вси светии! Та това веднага би струвало скалпа ви!

— Ама нали всяко същество си има своя противник. Няма ли ни един, който да дръзне да се мери с тях?

— Аз познавам само двама или трима, за които това би било възможно.

— Кои са те?

— Господарите на саваната и Тибурсио Ареляно.

— Аа, Тибурсио! Да, ние всички го познаваме. Той е най-добрият растреадор в цялата Сонора и нашият господар много го цени, откак той го отървал от разбойниците. Мисля дори, че нашата доня Росарита също се сеща често за него. Но кои са тези господари на саваната?

— Двама североамерикански ловци, наречени от червенокожите Големия орел и Падащата светкавица. Срещнах ги заедно с Тибурсио в степта, когато следваха експедицията на дон Естебан. Има още един, който не се страхува от Ел Местисо и Мано Сангриенто — команчът Соколово око.

— Толкова ли зле стоят нещата? — попита Франсиско, който мечтаеше да стане герой като прочутите мъже, чиито имена беше чул.

— Зле не, но вярно, сеньор Франсиско. Давам ви думата си, че команчът се наема ей тъй, на шега, с двайсет души като вас! Впрочем той е по следите на разбойниците и не бих се учудил, ако някой път чуя, че наистина се е счепкал с тях!

В този миг всички скочиха от земята.

— Дон Агустин, сеньорита Росарита!

Откъм високите дървета на вековната гора приближаваше представителна върволица коне и порядъчно натоварени мулета, зад които се появиха, следвани от няколко добре въоръжени мъже, дон Агустин и дъщеря му.

Като стигна до езерото, хасиендерото се огледа изпитателно и посочи с ръка мястото, където желаеше да бъде построен бивакът. Докато другите се заеха с тази работа, той пристъпи с Росарита към вакеросите, които го поздравиха с радост.

— Енсинас и Паскуал! — възкликна той, видимо приятно изненадан. — Вероятно пак ще имам възможността да чуя за някое приключение!

— Така мисля, сеньор — отговори първият. — През тази година преживяхме в саваната толкова много нещо. Видяхме Ел Местисо, Ти…

— Метиса? Къде? — попита бързо хасиендерото.

— На известно разстояние след Тубак, където бе принуден да избяга от нас и команчите. По-нататък Тибурсио Ареляно с…

— Тибурсио? — поривисто запита Росарита и по красивото й лице плъзна радостна руменина.

Това бе първата вест за него, достигнала до нея след сбогуването им.

— Къде го видяхте? — осведоми се хасиендерото.

— В степта между Тубак и Апачерията. Преследваше дон Естебан де Аречиса в компанията на Големия орел и Падащата светкавица. После видях и Соколово око, команча, който поръча да ви поздравя, сеньорита.

— Мен? Един команч? — попита тя удивено.

— Да. Той нареди да ви кажа, че при Бизоновото езеро трябва да се пазите от Дяволите на саваната.

— Как стана цялата работа, Енсинас? Впрочем ще ни разкажеш по-късно, когато разполагаме с повече време.

Хасиендерото поведе дъщеря си към палатката, която хората вече бяха опънали за нея.

За него също бе издигната палатка и той тъкмо влезе, оставяйки слугите да се занимават с разтоварването, когато в края на гората се появи още една малка група, която веднага привлече вниманието на всички присъстващи.

Тя се състоеше от двама ездачи и едно товарно животно. Единият от мъжете беше изцяло облечен в карирано сиво, носеше широкопола панамена шапка и на носа очила с кръгли стъкла в златна рамка. Другият беше навлякъл дрехи от щавената кожа на елен рогач и имаше вида на мъж, който е видял много и умее да борави както трябва с добрата пушка.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Тук няма да бъдем сами!

— Не ме е грижа!

— Както забелязвам, тук има хора, които се канят да ловят коне!

— Не ме е грижа!

— Дори ако ви отмъкнат Белия бегач на прерията?

— Goddam, аз трябва да го имам! Ако поискат да ми го измъкнат, ще трябва да ги застреляте, мастър Уилсън!

— Няма да го сторя, сър Уилям, защото по този въпрос нищо не е записано в нашия договор.

— Well, в такъв случай ще добавим нов параграф. Плащам ви сто долара повече. Вадете договора!

— За сто долара няма да стрелям по тези хора!

— Двеста!

— Не!

— Well, тогава триста!

— Не!

— Goddam, давам ви четиристотин!

— Не, и за четири хиляди, нито за четири милиона! Що се отнася до стрелбата, нещата ще си останат както си е по договора. Аз се грижа за вашата сигурност и за нищо повече. Трябва да се представим на тези хора!

— Тогава елате!

Те приближиха до по-голямата палатка, от която бе излязъл забелязалият ги дон Агустин.

— Сеньор — поде Уилсън, — това е сър Уилям Уолърстоун от Лондон. Мога ли да му назова вашето име?

— Казвам се Агустин Пена, а тези гори и савани принадлежат към моята хасиенда!

— Не ме е грижа! — изръмжа лордът, като хвана очилата с палеца и показалеца на дясната си ръка и се вгледа любопитно в хасиендерото. — Виждали ли сте Белия бегач на прерията?

Дон Агустин веднага разбра що за птица има пред себе си.

— Не, сър, не съм го виждал, но се надявам, че той ще навести моя корал — отговори усмихнато. — Желаете ли да бъдете дотогава мой гост?

— Гост? No^[1], това не е вписано в моя договор. За такива неща този мъж тук има грижата за мен!

— Той сигурно е вашият майордомо?

— Майордомо? Какво е това?

— Управител на имение — преведе Уилсън.

— Майордомо или управител, не ме е грижа! Аз искам Бегача на прерията, а не някакъв си там майордомо!

— Позволете, сеньор Пена, да разпънем палатката си! Аз се казвам Едгар Алан Уилсън и съм водач на този лорд от Стара Англия.

Дон Агустин кимна в знак на съгласие и се обърна към дъщеря си, която се приближаваше.

— Сдобихме се с компания, Росарита. Това е сър Уилям Уолърстоун, а този — мастър Уилсън. Двамата искат да заловят Белия прериен жребец.

Момичето се поклони и се изчерви, смутено от англичанина, който отново бе уловил очилата си и възхитено я зяпаше през големите стъкла.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Коя е тази мис?

— Доня Росарита, дъщерята на сеньор Пена най-вероятно.

— Well! Попитайте я дали мога да я нарисувам!

— Вие сте художник, сър Уилям? — попита дон Агустин, който бе разбрал английските слова.

— Художник? Не ме е грижа! Аз пътувам из саваната, за да я рисувам и да заловя Бегача на прерията. Ще нарисувам мис Росарита!

— Веднага щом заловите Бегача, сър! — съгласи се усмихнато хасиендерото. — А сега опънете палатката си, моята прислуга с удоволствие ще ви помогне.

— Не ме е грижа! За тези неща този мъж се грижи — така пише в договора!

Дон Агустин и Росарита се оттеглиха, а англичанинът се настани спокойно на земята и зачака да му бъде приготвена палатката, след което влезе да почине от ездата. Уилсън пък се присъедини към вакеросите и се включи в оживен разговор с Енсинас и Паскуал…

Четирите бойни канута на апачите се спускаха по Рио Хила, без индианците да забележат Уолърстоун и Уилсън, които бяха построили нощната си квартира на известно разстояние от влажния бряг и не бяха запалили огън.

Реката скоро направи завой. Апачите пристанаха там за почивка. На сутринта Уилсън пресече завоя и тъй като с конете напредваше по-бързо от апачите, които бяха принудени да следват криволиците на течението, стигна със своя спътник до Бизоновото езеро преди тях. Той реши да задържи англичанина до пристигането на Соколово око с господарите на горите, с които искаше да се запознае.

Съюзените ловци и команчи бяха сигурни, че всички противници са пред тях, и по тази причина можеха да продължат преследването, без да прилагат забавящите ги предпазни мерки.

След първия сърдечен поздрав, при който Боа роз и Пепе се убедиха, че Фабиан не е пострадал физически, канадецът попита:

— Я кажи, сине мой, как се озова на този остров? Ние мислехме, че ще трябва да те освобождаваме със сила.

— Аз отдавна чаках възможност да се спася с плуване и видях в довлечените дървеса скривалище.

— Но ти си бил вързан и можеше да се удавиш! — подхвърли Големия орел, който въпреки силата си потрепери при мисълта, че бягството на любимеца му е могло да завърши с удавяне.

Фабиан се усмихна.

— Разбойниците, изглежда, не знаеха на какво е способен един добър плувец, иначе щяха да ме вържат за кануто. Аз изплувах едва под дървесата. Те ме последваха до острова, наистина, но сметнаха, че съм се удавил.

— И преди колко време се разкараха оттук?

— Преди повече от половин час.

— Ще ги настигнем! — прозвуча ядно Боа роз. — И тогава няма да ни се изплъзнат, както ти на тях. Защо остана толкова дълго във водата?

— Защото трябваше да се убедя, че наоколо няма врагове. И после, разбойниците можеха да имат друго намерение и да се върнат още веднъж.

Соколово око беше наредил на своите команчи да направят канутата. Той пристъпи към ловците и Фабиан.

— Моят брат е Големия скаут, когото неговите баща и команчът търсеха? — попита, подавайки ръка.

— Това е Соколово око, който ни срещна в Мъгливите планини — представи го Пепе. — Санта Лаурета, мъжага като злато! За един следобед скалпирал единайсет апачи — погледнете, сеньор Фабиан, конят му е накичен с толкова коси, че едва се вижда — и после ни доведе дотук по вашата следа!

С искрено възхищение Фабиан стисна подадената ръка.

— Скаутът вече е чувал да се величае името на неговия червен брат, нека те бъдат приятели! А сега разкажете най-напред какво се случи в планините след моето изчезване!

Големия орел разказа накратко, защото му се искаше да изслуша Фабиан.

— Ами ти как попадна в ръцете на разбойниците? — попита накрая.

— Чух шумолене при ръба на пирамидата и видях да се катери един мъж, когото сметнах за теб или Пепе. А и той ме подведе с отговора си, когато го повиках тихо. Но когато приближи повече, разпознах в него нехранимайкото Мано Сангриенто и замахнах за удар.

— Било е погрешно действие, сине мой. Нали ти бяхме казали, че трябва да стреляш!

— Той беше толкова наблизо, че исках да си спестя куршума, пък и си мислех, че сина му също няма да е далече. Оказа се, че той се изкатерил от другата страна и се промъкнал зад мен. Когато замахнах за удар, Ел Местисо улови ръката ми, пушката излетя и бях заклещен от двамата негодяи.

— По дяволите! Казах си, че трябва да са били двама, защото един нямаше да може да те надвие. Що се отнася до пушката, сине мой, тя не е изгубена, ето я, виси на седлото на коня ми. Но разказвай нататък!

— Мано Сангриенто поиска да ме намушка, ала аз отбих ножа. В битката се претърколихме по платформата и паднахме през отсрещния ръб. Аз изгубих съзнание и когато дойдох на себе си, около мен беше тъмно и влажно. Лежах вързан в някаква лодка и те гребяха по един подземен канал, който се вливаше в Рио Хила.

— И после? Какво ти сториха?

— Нищо. Освен от ругателства, глад и жажда няма от какво друго да се оплача. Те възнамеряваха да ме предадат на Черната птица, който е на път за Бизоновото езеро със своите воини, и вече предвкусваха радостта как ще пленят и вас, понеже и те като мен бяха убедени, че ще намерите дирята ни и ще ни последвате.

— Добре, сине мой, те не са се излъгали, само че уловът ще бъдат те, а не ние! Ето ти ножа и шапката — намерихме ги при пирамидата. А сега трябва Да се нахраниш и да изсушиш дрехите си. Ще запалим огън.

Отсреща на брега също се извиха няколко пламъка. Индианците разтапяха на тях смолата, с която щяха да уплътнят канутата си от кори.

Соколово око се приближи до Фабиан.

— Познава ли моят храбър брат дъщерята на белия мъж, който се нарича Пена?

Седналият край огъня Фабиан вдигна изненадано Поглед.

— Червеният ми брат е слушал за Росарита? — и една издайническа червенина се разля по страните му.

— Соколово око говори за нея с един сиболеро, отиващ към Бизоновото езеро, където сеньор Пена ще се появи с дъщеря си, за да залови стадата коне!

Фабиан скочи уплашено.

— Тя ще бъде при Бизоновото езеро? Соколово око, татко, Пепе, ставайте, бързо, трябва да тръгваме!

Команчът се усмихна.

— Нека моят брат изчака, докато канутата бъдат спуснати във водата. Соколово око нареди да предупредят красивата дъщеря на белите!

— И въпреки това трябва да побързаме, за да стигнем навреме!

Този подтик не бе нужен, защото и самите команчи държаха час по-скоро да последват апачите. Не след дълго Бизоновата грива докара до острова първото кану. Соколово око го посрещна със сериозен поглед.

— Бизоновата грива има ръка, която никога не пропуска целта, ала неговият куршум ръждяса в пушката.

— Куршумът на команча улучва, когато трябва да улучи!

— Защо той не е пронизал сърцето на Дяволите на саваната?

— Ел Местисо? — попита смъмреният удивено.

— Ел Местисо и Мано Сангриенто са били пленили Големия скаут. Той им се изплъзнал във водата на реката, а пушките на команчите си мълчали.

Бизоновата грива сведе очи. Той едва сега узна какви врагове е пропуснал да минат безпрепятствено, макар да са били в ръцете му.

— Бизоновата грива не познаваше разбойниците! — опита да се оправдае.

— Но той е видял, че те са държали в плен един бледолик, значи няма как да са били добри мъже! Моят брат е извършил голяма грешка, но устата на Соколово око ще я премълчи във вигвама на Умната лисица, защото Бизоновата грива ще си държи очите отворени, за да доведе разбойниците в ръцете на команчите! Мина ли край острова един бледолик с четири очи?

— Той беше тук, а другият бледолик каза, че Соколово око ще дойде.

Едва сега Соколово око се сети нещо, което почти бе забравил. Той пристъпи към тримата ловци.

— Познава ли Големия орел Монтана Уилсън?

— Зная името му. Били сме заедно в територията на сивите мечки, без да се срещнем. Той е голям ловец. Слушал ли е моят брат за него?

— Той го видя и говори с него. Той трябва да предаде неговия поздрав на Големия орел и Падащата светкавица. Монтана тръгна към Бизоновото езеро, за да ги чака там. Той е бил на Бизоновия остров и е говорил с команчите, които чакаха Соколово око. С него има един бледолик с четири очи, който е голям шаман. Нека моите братя погледнат!

Той разхлаби седлото на коня си и издърпа картината, която показа на ловците с безкрайна гордост.

— Санта Лаурета, това е Соколово око, жив-живеничък! — възкликна Пепе. — Явно при Уилсън има някакъв художник, носещ очила, които команчът нарича очи.

Картината предизвика удивления и Соколово око трябваше да разкаже за срещата си с Монтана.

Междувременно всички канута бяха довършени и индианците се приготвиха за потегляне.

— Моите братя ще седнат в кануто, а Соколово око и Бизоновата грива ще яздят по двата бряга — за да ги пазят и за да потърсят следите, оставени от апачите и разбойниците.

Идеята беше одобрена. Бизоновата грива възседна коня на канадеца и взе коня на мигелета за юздите, а Соколово око се върна на другия бряг. Скоро ездачи и лодки потеглиха.

Големия орел седеше с Фабиан между гребците, под чиито удари плавателният съд се носеше с невероятна бързина. Той беше безкрайно щастлив както и Пепе, че младият граф Де Медиана отново е при тях. Но всички горяха от желание да настигнат враговете и да си разчистят сметките с тях…

Беше ранно утро и вакеросите седяха # с изключение на двама, излезли на разузнаване — на брега на Бизоновото езеро. Двамата сиболероси също бяха при тях.

Компанията говореше за чудатия англичанин и неговата мания — Бегача на прерията.

— Има ли наистина такъв бегач? — попита Франсиско, младият вакеро. — Аз никога не съм го виждал.

— Има естествено — отговори Енсинас, — и не е чудно, че не сте го виждали, защото… колко надалеч, да речем, сте излизали по света?

— От хасиендата Дел Венадо дотук, до Бизоновото езеро. Или може би това не е достатъчно далеч?

— Светът е още малко по-широк, както обикновено казват хората, мой малки ми дон вакеро, и аз мисля, че Белия бегач на прерията не търчи напред-назад между хасиендата и Бизоновото езеро.

— Толкова изключително животно ли е?

— Ами как! Той е несравним красавец и бегач… ее, казвам ви, той се придвижва в тръс, както най-добрият бегач в галоп!

— Вие виждали ли сте го вече, сеньор Енсинас?

— Да, но само отдалече, макар че и това може да се нарече голямо щастие, тъй като малцина са онези, които са стигнали по-близо до него.

— Той е бял кон?

— Така е.

— Значи и неговите предци са били бели?

— Какво ви скимна! Той изобщо не е бил раждан, няма нито родители, нито родословно дърво.

— Как е възможно?

— И аз не зная, чувал съм, че е бил видян още преди шестстотин години.

Като всички простодушни прерийни и саванни мъже и Енсинас беше пленник на суеверия.

— Но вие сигурно знаете, че конете са докарани от Испания в Америка едва преди триста години?

— Por Dios, ама че умник се извъдихте, сеньор Франсиско! Вие да не би да сте присъствали, когато са дошли? И аз не казах ли току-що, че той не води потеклото си от кон? За какъв дявол са ни вашите испански кранти? Той е на възраст шестстотин години, може би вече на хиляда, и никога не е бил залавян!

— Почти ми се иска да кажа, че аз ще го уловя — заяви Франсиско, начеващият герой.

— Аз лично вярвам, че вие сте единственият, комуто това би се удало, след всичко, което вече сте успели да извършите. Колко диви мустанга сте заловили с ласото си и сте обуздали?

— Досега за съжаление нито един.

— Тогава започнете с Белия бегач и лаврите ще са за вас, ако го уловите. Но трябва да ви кажа, че това още на никой вакеро не се е удало. Копитата на това животно са по-твърди и от кремък. Който го преследва прекалено надалеч, не се връща.

— Нима някой го е преследвал толкова надалеч?

— Един ловец от Тексас, който ми разказа.

— Трябва и вие да ни разкажете. Ей, Сенчес, я дай на сеньор Енсинас няколко глътки мескал; няма по-добро средство за опресняване на паметта от тази напитка!

— Колко умен и мъдър сте вече, сеньор Франсиско! Но трябва да чуете историята ми.

— Какво чакате?

— Преди няколко години в Тексас пристигна един забележителен английски чешит — досущ като тоя дон Уилям — и предложи на най-прочутия ловец там хиляда златни монети, ако му доведе Белия бегач на прерията. Ловецът прие предложението. Набави си изключително бърз кон, най-добрия бегач, който хората знаеха, и препусна по саваната.

— Намерил ли е Бегача?

— Намерил го е, казвам ви, и това не било само някаква случайност, а чисто и просто неимоверно щастие.

— И го е преследвал?

— То се знае! Преследвал го с високо размахано ласо, преминал през пропасти, прескачал скали, плувал по реки, летял из просторни равнини. Конят му бил бърз като вятъра и Белия бегач всеки миг губел от своята преднина.

— С какво удоволствие го слушам! Сигурно му е метнал примката на врата!

— Почакайте малко, сеньор Франсиско! Като ви казвам, че Бегача губел от преднината си, това не означава, че се е оставил да го заловят. Той изоставал, защото постоянно се обръщал назад, мятайки на преследвача си поглед, от който бликали гибел и смърт. И въпреки това тексасецът го следвал, макар да бил чувал, че Бегачът не е кон, а Духа на саваната, който препуска из степта само за да заблуждава хората. Той мислел единствено за хилядата златни монети и продължавал да язди ден и нощ. Преднината ставала все по-малка, ала въпреки това ловецът не стигнал толкова близо, че да може да използва ласото си. Настанала нощ и конят му започнал да се уморява.

— Но как е могъл да следва Бегача в тъмната нощ?

— Първо, Бегача е бял кон, бял като мляко, който дори в мрака е различим за доброто око, и второ, неговите копита, чаткащи в галоп по каменистата земя, оставяли четири огнени дири в нощта.

— Por Dios, никога не съм чувал да изскача огън изпод копитата!

— Аз също, ама нали затова Бегача е Духа на саваната! Трябва да било към полунощ, когато ловецът най-сетне го стигнал. Той размахал ласото и когато понечил да го метне… в ръката му нямало нищо — дори възелът в издигнатата част на седлото се бил развързал и изчезнал. Бегача хвърлил такъв къч със задните си копита в гърдите на коня на тексасеца, че той рухнал мъртъв на земята. После ловецът чул призрачното животно да препуска някъде в нощта. Останал край трупа на коня си, докато се развиделило. Тогава видял, че се намира на ръба на пропаст, дълбока стотици стъпки. Бегача бил скочил долу, без да се нарани, и сега пасял във високата трева. Това е историята, която ми разказа тексасецът, когато се върна от този лов — пеша и каталясал до смърт.

В този момент палатката на англичанина се разтвори, чудатият лорд излезе и се отправи към края на гората, където пасяха трите коня. Там лежеше и Уилсън.

— Мастер Уилсън!

— Сър Уилям!

— Бих желал да претърся околността, за да видя дали няма следи от Белия бегач. Оседлайте ми коня!

— Да ви оседлая коня? Такова нещо не е вписано в договора. Аз да не съм ви грум^[2]!

— Well, тогава ще си го оседлая сам!

Сър Уилям възседна животното и навлезе, воден от добре въоръжения Уилсън, без всяка предпазливост в гората. Те стигнаха до един канал, чрез който Бизоновото езеро предоставяше водите си на Рио Хила. Англичанинът дълго оглежда извисяващия се исполински кедър.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Разпънете походния ми стол на това място тук! Искам да нарисувам това дърво за папката си!

— Сторете го сам! Аз междувременно ще претърся в интерес на вашата сигурност околността!

След известно време той се върна и се излегна в тревата край разгънатия статив. Англичанинът рисуваше, а американецът бленуваше. Но същевременно на уестмана не се изплъзваше и най-малкият шум, който да подскаже за близостта на някое враждебно същество.

Внезапно той скочи и застана пред рисувача с готова за стрелба пушка, за да може да го закриля с тялото си.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Идва ездач!

— Не ме е грижа!

— Той е бял!

— Това си е ваша работа. Така пише в договора!

— Стой, кой сте вие? — викна Уилсън с пръст на спусъка. Приближаващият спря и сведе пушката си.

— Добър приятел. Махнете пушкалото си. Сам съм!

Уилсън свали оръжието. Непознатият дойде по-близо.

— Кой сте? — повтори Уилсън въпроса си.

— Името ми е Педро Диас. Можете ли да ми кажете дали дон Агустин Пена се намира край Бизоновото езеро?

— Там е. Вие откъде идвате?

— От Мъгливите планини.

— Я гледай! Сър Уилям, този сеньор също идва от Мъгливите планини!

— Не ме е грижа!

— Какво правехте там, сеньор?

— Бяхме експедиция, но я унищожиха апачите. Аз съм единственият оцелял.

— Освен тримата ловци, които още се намират там.

— Вие видяхте ли ги?

— Не, но чух за тях. Вие значи сте напуснали планините преди нас?

— Вероятно. Забавих се, понеже конят ми окуця и трябваше да си заловя някой по-добър. Какво чухте за тримата ловци? Изплъзнали ли са се на апачите?

— Не зная. Един команч, Соколово око, се канеше да отива при тях.

— Соколово око? В такъв случай те са спасени! Той сам ли беше?

— Да, но при Бизоновия остров го чакаше отряд негови хора.

— Слава богу, тогава може би са извън опасност! Сеньор, не рискувайте да се отдалечавате много оттук! Апачите идват след мен, за да нападнат Бизоновото езеро!

Той насочи коня към канала и пое към езерото.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Апачите искат да ни нападнат!

— Не ме е грижа!

— Но ние трябва да се върнем обратно при езерото!

— Goddam, аз пък трябва да рисувам! Оставам си тук, а вие ще се грижите за моята сигурност!

— В договора вписано ли е, че трябва да рисувате тоя кедър?

— No. Ще трябва да ви се подчиня!

Той сгъна стола и статива и яхна коня, за да потегли обратно към Бизоновото езеро.

Диас вече беше стигнал до него. Пена стоеше на входа на палатката си и го видя, когато се появи между дърветата.

— Сеньор Диас! В името на вси светии, вие ли сте, или това е вашият дух? — извика той изплашен.

— Аз самият. Мога ли да отседна при вас?

— Да, елате, елате! Росарита, Росарита — викна той, разтваряйки завесата на копринената й палатка, — излез, сеньор Педро Диас от експедицията се върна!

Тя се появи и също се уплаши, като видя убиеца на индианци.

— Идвайте и влизайте, защото трябва да ни разправяте, сеньор Диас! — помоли Пена, като го тикна към палатката, където тримата се настаниха. — Как стоят нещата с експедицията?

— Унищожена!

Баща и дъщеря пребледняха.

— А дон Естебан?

— Мъртъв!

— Кучильо, Бараха, Ороче, Бенито?

— Всички са мъртви. Аз съм единственият, който се измъкна.

— Санта Мадона!

Росарита нададе писък и захлупи лице в шепи.

— А Тибурсио Ареляно?

— Той не е участник в експедицията, по-скоро я преследваше като враг. Младият граф Де Медиана беше още жив, когато напуснах Мъгливите планини, а току-що узнах от един ловец, който е тук при вас, че по всяка вероятност той ще се добере благополучно до родния край.

— Граф де Медиана? Но нали казахте, че дон Естебан е мъртъв!

— Действително! Дон Естебан де Аречиса — или по-точно граф и херцог Де Медиана, както само вие го знаехте — е мъртъв. Той умря след саванен съд като убиец и детепохитител. Но неговият племенник, младият граф Де Медиана, е жив. Аз го оставих в лошо положение — разбойниците на саваната и апачите се канеха да го обсадят. Но при него бяха Големия орел и Падащата светкавица, а и Соколово око, най-храбрият от команчите, ще го подкрепи. Имам ангажимента да ви поздравя от негово име, сеньор Агустин, както и вас, сеньорита!

— Неговият племенник, младият граф Де Медиана? Не го познавам и изобщо не зная нищичко за него!

— Познавате го много добре! Това е Тибурсио Ареляно.

— Тибурсио? — попита дон Агустин сащисан.

— Тибурсио? — възкликна и Росарита, отпускайки ръце. — Значи той е жив. Не е мъртъв?

Руменината се върна в страните й, а очите й започнаха отново да блестят.

— Нали това казах!

— Разказвайте, разказвайте! — викна хасиендерото. — Трябва нещо ужасно да се е случило!

— Слушайте тогава! И започна.

Те слушаха със затаен дъх думите, с които Диас описваше преживелиците си. Не го прекъсваха и дори когато свърши, в малкото, проветриво помещение задълго остана тихо.

Най-сетне хасиендерото си пое дълбоко дъх.

— Неведоми са пътищата господни. Росарита, бедният растреадор сега е мой, а и също твой господар!

В този миг отвън прозвуча многогласен вик на уплаха. Дон Агустин и Диас побързаха да излязат. Всички мъже бяха грабнали оръжията и гледаха към долния бряг на езерото, където бе изскочил един въоръжен до зъби индианец. Целият му кон бе накичен със скалповете на убити врагове; през живописната, тюрбаноподобна лента на челото му се виеше кожата на гърмяща змия; в пояса му блестяха томахавка и нож за скалпиране, а в дясната си ръка държеше обкована със сребърни гвоздеи пушка.

— Индианец! На оръжие, на оръжие! — разнесоха се викове наоколо.

Привлечен от тях, сър Уилям се измъкна от палатката си.

— Идва някакъв червенокож. Май ще трябва да се бием!

— Не ме е грижа!

Той се върна в палатката.

Индианецът се приближаваше и скоро можаха да различат шарките на лицето му.

— Той е команч, сеньор Пена! — успокои ги Уилсън.

— Да, команч — пригласи Диас. — Няма защо да се безпокоите, сеньорита!

Хасиендерото успокои вакеросите.

— Соколово око, por Dios, това не е никой друг, а Соколово око! — провикна се един глас.

Това беше Енсинас, който си проби път напред и се завтече към своя червенокож познайник.

— Сиболерото! — викна този. — Иска ли моят бял брат да ми каже къде стои бледоликият, който се нарича Агустин Пена?

— Чернобрадият мъж до палатката!

Индианецът долетя в галоп, закова коня и сведе пушката. — Соколово око, команчът, идва да поздрави своите бели приятели. Този бял сеньор Агустин Пена ли се казва?

— Да — отговори хасиендерото.

— Не е ли дошъл при Бизоновото езеро Педро Диас, индианският убиец?

— Аз съм този!

— А един мъж с четири очи, който…

Той спря по средата, защото съгледа Уилсън и неговото присъствие отговори на въпроса му. После видя Росарита, която се бе оттеглила боязливо при входа на палатката си. Скочи бързо от коня и се намери пред нея.

— Соколово око, команчът — продължи, — трябва да даде на красивата дъщеря на белия този пръстен като знак, че Тибурсио, Големия скаут, е още жив!

Това бе пръстенът на Фабиановата майка, получен от Аречиса. Тя го взе с треперещи пръсти от ръката на Соколово око. После команчът се обърна към хасиендерото.

— Дон Агустин, Убиеца на апачи и Монтана нека дойдат на съвещание със Соколово око!

Без изобщо да чака покана, той пристъпи пред тях в палатката, но там предпочете да остане прав, вместо да седне.

— Убиеца на индианци по някоя следа на апачите ли е дошъл до Рио Хила?

— Не.

— Да е видял Монтана бойните канута на чакалите във водата?

— Не.

— Разбойниците на саваната са се присъединили към кучетата на апачите. Те се крият в Рио Хила — там, където тя пие водите на Бизоновото езеро. Но зад тях са спрели воините на команчите с Големия орел, Падащата светкавица и Големия скаут. Тибурсио искаше да тръгне да предупреди бледоликите, ала Големия орел вече не може да се раздели с него.

Дон Агустин се изплаши за дъщеря си. Не беше и мислил, че опасността е толкова близо.

— Какво ще каже моят червен брат, как да постъпим?

— Той няма да каже нищо. Той иска първо да чуе гласовете на бледоликите.

— Не бива да ги допуснем да приближат. Трябва да ги изпреварим. Заедно с моите вакероси ние сме осемнайсет мъже…

— Лорд Уолърстоун не го бройте — намеси се Уилсън.

— Е, добре, значи седемнайсет. Колко команчи има при себе си червеният ми брат?

— Десет.

— Което означава, че сме общо трийсет мъже. Ами апачите колко души наброяват?

— Соколово око не можа да види техния брой, тъй като тръгна към белите, а не към врага, когато видя следите на апачите.

— Ако ги нападнем неочаквано, вероятно ще трябва да броим по няколко неприятели на бял. С колцина би се заела ръката на Соколово око?

Команчът отметна платнището на входа и посочи коня си.

— Тези скалпове команчът взе сам за половин слънце! — отговори гордо.

Хасиендерото го погледна невярващо.

— Той казва истината — потвърди Уилсън.

— Тогава тази нощ ще ги нападнем. Нека Соколово око каже това на своите и да ни прати човек, който да ни отведе до враговете. Като ги притиснем между два огъня, те със сигурност ще бъдат унищожени.

Другите двама дадоха съгласието си. Соколово око обаче излезе вън на открито и огледа околността.

— Команчът няма да го стори — отговори, като се върна.

— Защо?

— Той ще улови чакалите, както бледоликите залавят конете на саваната — заяви, посочвайки корала. — Апачите ще разставят стражи, които ще забележат приближаването на бледоликите. Битката няма да ги изненада и те така ще се прикрият, че ще избият мнозина от белите.

— Това е вярно — съгласи се Диас. — Един индиански бивак трудно може да бъде нападнат незабелязано.

— Пък и когато слънцето залезе, апачите ще пратят съгледвачи към Бизоновото езеро.

— Тогава нека моят червен брат каже какво да правим!

— Команчът смята, че Ел Местисо ще дойде още по слънце, за да огледа лагера на бледоликите при Бизоновото езеро. Той ще го намери на мястото, опасано от оградата.

— А защо?

— Нека брат ми остави команча да говори. Той не бива да види Убиеца на индианци, Монтана и мъжа с четирите очи. Той ще реши да нападне мястото по време на утринния полъх…

— При това положение той ще ни унищожи — рече Диас. — Той няма да проникне през входа на корала, а ще предприеме атаката си от дърветата, които извисяват върхари околовръст ограждението.

— Убиеца на индианци е храбър воин, нека той прави каквото иска, но по-напред да чуе гласа на команча! Ел Местисо иска да отвлече красивата дъщеря на белите воини. Той няма да се съгласи да заговорят куршумите, които биха могли да я улучат, а ще проникне през портата на корала. Но вътре той няма да намери бледоликите, а само техните вигвами, и когато поиска да се върне, мястото ще бъде затворено и от дърветата ще загърмят пушките на бледоликите и команчите. Ако той види, че белите са сигурни, няма да се промъкне с краката на котката, а ще дойде до Бизоновото езеро с канутата си. Нека моите бели братя бързо пренесат своите вигвами в мястото, което те наричат корал, а красивата дъщеря на бивака нека седне пред колибата си, та разбойникът да я види и да изгуби мислите си!

Планът беше хитър и нямаше как да не дадат съгласието си. Обсъдиха го във всички подробности, после команчът препусна. След изтичането на половин час палатките с всички лагерни принадлежности се намираха в корала. Част от вакеросите изчезнаха — с тях и Диас.

По-трудно беше англичанинът да се склони да изиграе ролята си. Уилсън влезе в неговата палатка.

— Сър Уилям?

— Мастър Уилсън!

— Тази нощ ще бъдем нападнати от диваците!

— Не ме е грижа!

— Те може би ще ни убият!

— Не ме е грижа!

— Вас също, сър Уилям!

— Мен? — Той улови очилата си и се вторачи с широко зейнала уста и всички признаци на безкрайно удивление в събеседника си. — Goddam, мен не! Ами че вие тогава за какво сте?

Бръкна в джоба и извади омърсена и протрита хартия.

— Ето какво е вписано в договора: „Срещу споменатото възнаграждение горепосоченият мастър Уилсън има задължението да закриля и защитава сър Уилям от всички опасности на пътуването, посочени тук: индианци, пантери, ягуари, тигри, мечки от всякакъв вид и големина, гърмящи и други змии, алигатори, жажда, глад, наводнение, горски и саванен пожар.“ Чухте ли, мастър Уилсън?

— Да. Ама писано ли е нещо за бели и метиси?

— No. Не съм го отбелязал, защото те не биха ми донесли опасност.

— И въпреки това нападението ще бъде ръководено от един бял и един метис!

— Well, в такъв случай ще включим допълнително тези хора в договора!

— Няма начин.

— Тогава оседлавам и си тръгвам!

— И няма да се сдобиете с Бегача на прерията!

— Goddam, това е вярно! Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Ще останете ли, ако за тази нощ ви освободя от нашия договор?

— Аха, схващам какво искате!

— Какво?

— Вие отдавна имате мерак да нарисувате едно индианско сражение!

Хитрият янки много добре знаеше как да подхване своя човек.

— Ех, така си е! Значи ще останете, ако ви освободя?

— Ако се биете наравно с другите!

— Well, ще го сторя!

— Запишете тогава споразумението в моя екземпляр!

Той измъкна подобен лист, върху който англичанинът нанесе исканата забележка.

По-късно двама мъже се запромъкваха от Рио Хила към Бизоновото езеро през най-гъстата част на гората. Те стигнаха незабелязано, както си мислеха, окрайнината на гората и обследваха околността на езерото.

— По дяволите, ама че непредпазливец е тоя Пена! Чувал ли си някога, старо, да се разполага бивак в корал?

— Защо не? Там той се мисли за по-сигурен, отколкото на открития бряг. Ловът на коне не е започнал, така че там може да се изтяга в палатката си по-удобно, отколкото другаде!

— Всъщност давам му право, но… хмм, трябва да видим с колко хора разполага. Ела!

Те се промъкнаха с голяма предпазливост до оградата на корала и се покатериха на един гъсто зашумен дъб, през чиито клони обгърнаха с поглед мястото.

— Ето я седи си и вие китка! Старо, ще дойда да я взема, та ако ще и само два дена от живота ми да остават. Ел Местисо се нуждае от жена и това ще бъде тя!

— Ел Местисо е изкукуригал! — разгневи се Мано Сангриенто.

— Тихо, старо, ако не искаш да опиташ ножа ми! Твоята част от грабежа ще си получиш. Десет вакероси, Пена и дъщеря му… необходимо е само да влезем — другото е леснотия.

— Това е вярно! После ставаме господари на Бизоновото езеро, залавяме конете на хасиендерото и се стаяваме, докато дойдат господарите на саваната. По-лесно никоя работа не ни се е удавала!

Те се смъкнаха надолу и изчезнаха в посоката, от която бяха дошли.

Соколово око влезе в палатката на хасиендерото, който бе изненадан да види толкова скоро команча.

— Соколово око!

— Команчът наблюдаваше Дяволите на саваната — те седяха на едно дърво и зяпаха дъщерята на бледоликия. Ще пристигнат през портата, както команчът каза. Хоуг!…

Денят мина, настъпи нощта. Дълбока тишина цареше над езерото и неговата околност. Стражевият огън полека-лека догоря, и саванната жаба, която се чува едва след полунощ, надигна своя дълбок, мощен глас.

Откъм водата на канала се разнесе тихо, едва доловимо плискане и четири тъмни канута спряха едно зад друго под дърветата на гората.

Тъмни силуети се запромъкваха начело с Метиса и баща му по периферията на гората към корала. Във всяко бойно кану остана по един боец за стража. Другите изчезнаха нечуто зад палисадата.

— О-хиии, о-хиии! — проехтя внезапно бойният вик на команчите.

Четири фигури скочиха в канутата… Броени минути по-късно те се затичаха към корала със скалповете на апачите в пояса.

Едва бе прозвучал викът и от другата страна на палисадата просветля. Големи снопове горящи клони прелетяха в ограждението, където апачите стояха стъписани от внезапния вик на врага пред празните палатки.

Огньовете осветиха корала и от всички страни веднага последва залп, създавайки голяма бъркотия сред изненаданите апачи. Те се втурнаха един през друг към корала. Той обаче се оказа залостен отвън.

— Напред! — изтътна мощният глас на канадеца и през оградата наскачаха тъмните фигури на бели и команчи.

Твърде малко пушки се насочиха към тях. Апачите се събраха в малка плътна група.

— Къде е Ел Местисо? — провикна се канадецът, прониквайки сред все още държащите се на краката си врагове.

— И Кървавата ръка, негодяят? — обади се Пепе.

Покрай тях прелетя Соколово око. Неговите остри очи видяха този, когото търсеше.

— Умната лисица изпрати Соколово око да вземе скалпа на Черната птица, врещящата баба.

Томахавката му изсвистя отдолу нагоре в брадичката на вожда и той полетя към земята. Наблизо се бяха вкопчили Фабиан и Ел Местисо.

— Лешоядите ще изкълват сърцето на разбойника!

Команчът заби ножа си между плешките на престъпника, който рухна с гъргорене на земята.

— Соколово око! — чу се гласът на канадеца. — Тук е старият! Дарявам косите му на Умната лисица, на когото моят брат да ги отнесе!

Там, откъдето се разнесе гласът, лежеше на земята вързаният Мано Сангриенто.

Нито един от апачите не беше се изплъзнал — от нападателите жив беше само Кървавата ръка, но и за него нямаше никакво спасение. Планът на команча се бе оказал превъзходен и бе довел до тотално унищожение на враговете.

На светлината на огъня последва сцена на поздравления, по-жива от която не би могло да се измисли. Фабиан още не бе имал възможност да говори с дон Агустин. Сега той пристъпи към него.

— Дон Агустин!

— Тибур… por Dios, прощавайте, екселенсия, не можах да се…

— Къде е сеньорита Росарита? — прекъсна другият извинението.

— В гората.

— Сама?

— Под закрилата на Енсинас.

— Знаят ли вакеросите мястото?

— Франсиско беше там.

— В такъв случай ще ме извините, дон Агустин!

Той се затича към вакеросите, които се бяха заели да се превързват един друг.

— Сеньор Франсиско, знаете ли къде е сеньорита Росарита?

— Да.

— Водете ме при нея!

Дебютиращият герой, който се бе държал толкова храбро, че дори отнесе няколко леки рани, закрачи напред. Дълбоко в гората имаше малка полянка и на нея за Росарита бе построена колиба, в която тя очакваше под закрилата на неустрашимия сиболеро изхода от битката. Чула стрелбата и крясъците на боя, тя не можеше и да помисли за сън. Беше се изправила при входа на колибата и се мъчеше да отгатне резултата от сражението.

По едно време изстрелите престанаха.

— Сеньор Енсинас, дали сме победили?

— Сигурно, защото виковете на апачите бяха яростни, а не победни.

— Но навярно и ние имаме мъртви и ранени — угрижи се тя. — Трябва да тръгвам, трябва да отида при татко и да видя дали не му се е случило нещо. Водете ме при него, Енсинас!

— Нямам право, сеньорита! Вашият баща заповяда да чакаме тук, докато дойде или прати вестител. Чуйте, това са стъпки!

Един мъж си проби път през храсталака. Зад него идваше друг.

— Франсиско! Как стоят нещата?

— Победихме, сеньор Енсинас!

— А татко?

— Жив и здрав, сеньорита!

— Слава богу! Там ли са белите, които се намираха при команчите?

— Всички.

— И Тибурсио Ареляно?

— Той също е налице — отговори от мрака втората фигура и пристъпи напред. — Ще позволите ли да ви го докаже?

— Тибурсио! — извика тя, овладяна от силата на мига, и протегна ръце към него.

Той я обгърна и притегли нежно към себе си.

— Росарита, дали сте си мислела за мен така, както аз за вас — всеки ден, всеки час, всеки миг?

— Да! — прошушна девойката, след което обаче отблъсна леко ръцете му. — Хайде, водете ме сега при татко!

Той я взе за ръка и закрачи с нея към корала. Сиболерото и Франсиско ги последваха.

Когато стигнаха при езерото, изгърмя още един изстрел — последният. Победителите бяха провели съд над Кървавата ръка и куршумът на Соколово око прониза коварното му сърце.

— Команчът ще прибави неговата коса към скалповете на Ел Местисо и Черната птица — рече той, докато отделяше косите му. — Кучетата на апачите ще дадат своите меса на вълците и чакалите, а воините на команчите ще се върнат при вигвамите си с оръжията и косите на своите врагове!

Неколцина от вакеросите вече издигаха палатките на предишното им място. Белите насядаха със Соколово око край лагерния огън да чуят разказите на героите на саваната. Само за бонансата не бе споменато. Тя си остана засега в тайна…

На другия ден англичанинът стоеше пред палатката си; на лявата си ръка имаше бинт. По време на битката чудакът се бе представил изключително храбро и беше получил дълбока, но неопасна прободна рана.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Вече не се мярка никакъв апач!

— Не.

— Well, в такъв случай ще анулираме вчерашната ни клауза!

— Съгласен!

— Следователно вие отново имате задачата да се грижите както преди за моята сигурност! Как стоят работите с Белия бегач?

— Дон Агустин организира днес в чест на своите гости отдавна планирания лов на коне.

— Не ме е грижа!

— И дори ако бъде заловен Бегача?

— Damned^[3], това е вярно! Кому ще принадлежи тогава той?

— На дон Агустин или на този, който го улови.

— Тогава ще го купя.

— В Тексас вие веднъж вече предложихте за него хиляда златни монети. Ще го получите ли тук за тях? Аз не вярвам!

— Well, тогава ще предложа две хиляди!

— И ако и това не помогне? Може би три или пет хиляди, а?

— Goddam, тогава ще го задигнем!

— Такова нещо не е вписано в нашия договор. Но я вижте, идва сеньор Ареляно с двамата ловци! Този Голям орел не е ли мъж, който стъпква двайсет индианци?

— Не ме е грижа!

Канадецът и Пепе се отправиха към корала, а Фабиан пристъпи към англичанина.

— Сър Уилям, дон Агустин ви моли да заемете място на трибуната. Имаме вест, че приближава многобройно хергеле.

— Не ме е грижа!

Той понечи да се върне в палатката си, ала Уилсън го задържа.

— Ами ако с тях е и Бегача! Да се откажете от него ли искате?

— No, тръгвам с вас!

В края на гората, там, където тя граничеше с корала, беше построено сред клоните на извисяващите се над оградата дървета нещо като балкон, предназначен за зрителите, които искаха да се насладят на пленителното зрелище залавяне на коне.

Палатки, коне и всичко, което би могло да представлява препятствие по пътя на хергелето, бе отстранено. Дон Агустин с Росарита бе заел вече място на трибуната, когато тримата се качиха.

Вакеросите още предния ден бяха организирали хайка в саваната и през нощта все повече бяха свивали кръга около мустангите. В очакване на мустангите всички мълчаха.

От дълбочината на гората прозвуча пронизителното свирене на вакеросите. Екнаха високи, пронизващи викове, които приближаваха от всички страни. Дочу се конско цвилене, което се чуваше все по-силно. Стадото беше вече толкова близко, че можеше да се чуе страхливото пръхтене на животните. Всички обитатели на гората станаха неспокойни — ята птици изхвърчаха с крясъци, кукумявки биеха шумно с криле, объркани в светлината на деня, елени побягваха с пръхтене от своите скрити убежища…

Храстите запращяха, млади дървета застенаха под ударите на конете; свиренето, кряскането и виенето на гончиите стана демонично. Зелената драперия, окръжаваща поляната, се разтвори, за да пропусне цяло море от преливащи във вълни глави и тела, които с пламтящи очи, изпускащи пара ноздри и развени гриви и опашки летяха пред вакеросите и се понесоха между гората и езерото към корала.

Пред него многоцветното море се заприщи за миг, при което искрящите очи на най-предните животни гледаха подозрително към затулената с клони ограда, ала гончиите не им оставиха никакъв изход.

Един великолепен бял жребец водеше стадото. Той не можа да устои на натиска зад себе си и се втурна с наведена глава към корала… цялото, наброяващо около триста глави стадо нахълта след него.

— Ехей, имаме ги! — разнесоха се викове от трибуната и устата на вакеросите, които побързаха да сложат яките греди-резета.

Един глас се извиси над останалите.

— Това е той, той е, heigh-ho^[4], той!

— Кой, сър Уилям? — попита дон Агустин.

— Goddam, нима не го виждате, Белия бегач на прерията? Белия жребец, когото другите последваха!

Когато усетиха, че са обградени от здрава стена от дървесни стволове, гордите деца на саваната зацвилиха ужасно. Конете търсеха изход, но не го намираха, стрелкаха се объркано насам-натам в пълен безпорядък, очите им изпускаха искри, ужасените глави хвърляха цели валма бяла пяна.

Най-бърз и възбуден от всички беше белият жребец — животно с ненакърнена от нито едно петно белота. Гордото животно се спускаше от единия край на корала към другия и поваляше в гнева си на земята онези от своите другари по нещастие, които не успяваха да избягнат блъсъка на неговите гърди. Широко пространство се образува около хвърчащото напред-назад животно, което разтърсваше бялата си грива и изпълваше въздуха с яростното си цвилене.

— Това животно трябва да бъде освободено или ще умре. То е неукротимо!

— Наистина ли? — попита Фабиан.

Неговите очи заблестяха, а страните му се зачервиха.

— Внимавайте, сеньорес, какво ще направи Тибурсио Ареляно!

В същия миг скочи от трибуната и изчезна в гората.

Лека влажна пара се издигаше над запъхтените животни. Едни се хапеха ожесточено, други риеха земята с копита, трети рухваха, надвити от безмерната си ярост, на земята като подкосени и повече не се изправяха, най-бесните пък ритаха и хапеха другарите си. После стадото малко по малко — като море от застиваща лава — престана да беснее, яростта бе последвана от обърканост, а тя от най-мрачна безпомощност… дивите обитатели на гората бяха победени.

И тогава между дърветата се чу тръсът на кон. Фабиан приближаваше върху жребеца на команча, екипиран само с ласо.

— Отворете! — заповяда на вакеросите.

— Санта Лаурета, какво се каните да правите, дон Фабиан! — извика Пепе. — Та вие ще бъдете погубен в освирепялото стадо!

Другите също му викнаха да спре, ала резетата вече бяха отстранени и той полетя в корала сред животните.

Белият мустанг още вилнееше напред-назад. Виждайки ездача, той побягна ужасен от него. Фабиан се понесе подире му. В див бяг обиколиха няколко пъти корала. Животните, които се озоваваха на пътя му, биваха изблъскани встрани или събаряни. В един момент Фабиан удари напреко през пространството… ласото се завъртя вихрено над главата му, изсъска във въздуха и обви врата на белия жребец. Белият бегач се стрелна напред, дръзкият ездач — след него, като поддържаше такъв темп, че ласото да бъде силно изпънато. Сетне рязко извъртя животното си, последва ужасно дръпване… конят на команча падна на колене, ала белият мустанг се търкаляше по земята, биеше с копита около себе си и напразно се мъчеше да се изправи.

По принцип конеукротителят веднага след хвърлянето затяга ласото, но при това диво, изпълнено с енергия животно този метод неминуемо щеше да доведе до неуспех. Фабиан изправи коня си… втори тласък и примката стегна така здраво врата на мустанга, че му отне дъха. Фабиан скочи от коня, държейки ласото силно опънато. Разви от кръста си второ ласо, върза го през муцуната и главата на белия жребец, застана разкрачен над тялото му и преряза стягащия го ремък. Мустангът скочи мигновено. Почувствал за първи път товар на гърба си, той се вцепени от изненада. После обаче започна да се изхвърля високо във въздуха ту с предницата, ту със задницата, мяташе се встрани, въргаляше се по земята… въпреки това ездачът оставаше непоклатим върху него. Тогава жребецът се втурна в дива, сляпа ярост околовръст корала.

— Внимавайте, сеньорес! — викна Фабиан.

Един мощен натиск на бедрата, опване на ласото… белият мустанг полетя напреко през заграждението и с един невероятен скок преодоля оградата. За миг-два се стрелна по поляната, после водите на езерото пръснаха високо над кон и ездач. След минута те се скриха от очите на зяпащите възторжени зрители.

Стадото трябваше да бъде приучено чрез глад и жажда към покорство.

След два часа дръзкият растреадор най-сетне се появи. Яздеше в бавен ход към езерото. Белият мустанг беше обуздан. Всички го посрещнаха с истинска възхита.

— Санта Лаурета, никога не бих могъл да го направя така добре като вас! — рече Пепе.

— Граф Де Медиана е най-дръзкият гранд на Испания — засмя се Големия орел.

— Вие сте най-добрият ездач на Сонора, сеньор Фабиан! — увери го тържествено Диас.

Росарита се усмихваше щастливо на признанието, което любимият й намираше от всички страни.

— Дон Фабиан — осведоми се англичанинът, докато попипваше очилата си с палец и показалец и оглеждаше с жаден поглед изпускащия пара мустанг през големите стъкла, — кому принадлежи това животно?

— На дон Агустин естествено!

— Не ме е грижа!

— Не, то си принадлежи на дон Фабиан — възрази хасиендерото. — Ваше си е, екселенсия, вие много добре знаете защо, пък и бездруго вие го обуздахте!

— Не ме е грижа! Аз трябва да го имам! Той е Бегача на прерията.

— Не ми се вярва дон Агустин да иска да го продаде — рече Фабиан.

— Не ме е грижа! Давам хиляда златни монети!

— И аз не вярвам, че дон Фабиан ще се съгласи да го загуби — откликна Пена.

— Well, давам две хиляди!

— Той не се продава! — отсякоха двамата.

— Три хиляди!

— Нито за пет хиляди! — врече се Фабиан.

— Не и за десет хиляди — пригласи и хасиендерото.

— Goddam, давам ви колкото поискате!

— Конят е подарък за сеньорита Росарита. Тя ще го язди! — заяви Фабиан.

— Well, с една мис аз не мога да се пазаря! Но след като не мога да се сдобия с Бегача, то няма да рисувам и нея. Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Пригответе се. Връщаме се в Лондон!

— Вие, но не и аз! Такова нещо не е вписано в договора. Ще ви отведа до Галвестън в Тексас, пък после може да правите каквото си искате! Само кажете дали сте привършили баталната картина!

— Не ме е грижа и за нея!

Той влезе разстроен в палатката си.

След известно време двамата мъже си взеха сбогом — англичанинът леденостудено, а Уилсън с най-топли чувства към храбрите и прочути мъже, с които бе живял заедно няколко дена.

На другото утро команчите също възседнаха конете, за да се върнат в своите вигвами.

Соколово око беше изпълнил задачата си — носеше на Умната лисица скалповете на Черната птица и двамата прерийни разбойници, а на Мо-ла — „голямата медицина“, нарисувана от англичанина. Беше сигурен, че ще стане вожд и ще може да отведе Цветето на саваната като своя скуав във вигвама си.

— Великия дух каза на Соколово око, че трябва да се върне в родните пасища. Той ще разкаже на своите братя за вождовете на горите и за Големия скаут, който укроти Бегача на прерията, за Диас — Убиеца на апачи, за добрия хасиендеро и неговата красива дъщеря. Нека Добрия дух им даде дълги дни и силна ръка, която никога да не се уморява срещу техните врагове. Хоуг!

Накичен от горе до долу със скалпове, той препусна, следван от хората си.

Другите също не останаха дълго край Бизоновото езеро. Всички те поеха обратно към хасиендата Дел Венадо, където можеха да отдъхнат от неволи и лишения…