Карл Май
Край Бизоновото езеро (8)

8. Саванен съд

Когато Бараха и Ороче изчезнаха зад ъгъла на индианския гроб, спряха и се спогледаха нерешително.

— Сеньор Ороче, мисля, че се измъкнахме читави от ужасните дяволи!

Ороче отметна поразбърканите къдри и подреди наметалото си на изкусни дипли.

— Аз мисля, че ще е най-добре да си плюем час по-скоро на петите. На тези ловци на ягуари като едното нищо може да им скимне все пак да ни пречукат, а тогава няма да е вече така лесно да се позаинтересуваме още малко за бонансата.

— Тук действително сте прав. Ето защо най-добре е да не тръгваме направо към лагера. Наистина би могло да им хрумне да ни върнат и тогава със сигурност ще ни стигнат.

— Какво предлагате да правим, сеньор Бараха?

— Да се насочим към планините и да чакаме, докато тези ужасни ловци напуснат мястото!

— Това е добра идея! Аз съм на мнение, че ако изчакаме, ще намерим още много злато.

— В такъв случай ни трябва един добър кон. Тези безогледни мъже опушкаха животните ни. Късмет, че не бяхме се освободили от карабините и ласата си. Оръжията ни са тук и вероятно ще е възможно да пипнем бонансата. Хайде, дон Диего, вие сте умен гамбусино. В тази местност можем да открием някоя втора бонанса. Помислете за скалната плоча, в която видяхте петнайсет процента злато!

— За тази пукнатина не знае никой освен нас. Дори напълно да опразнят бонансата, все още ни остава този запас, който е цяло състояние, ако процепът е толкова дълбок, както предполагам.

Ороче погледна неволно към скалистата земя, на която стояха.

— Я вижте, сеньор Бараха! Тук има отпечатък, като че от копитото на кон.

— Аз не съм следотърсач като Диас, но ми се струва, че сте прав.

— Много е вероятно Кучильо също да не е пожелал да се раздели с бонансата и да е яздил към планините. Ние ще хванем същата посока и може би ще го намерим!

Те закрачиха между скалистия конус и възвишението, от което тримата ловци бяха наблюдавали гробницата, към планините. Все по-ясно се виждаха следите от копитата на Кучильовия кон. Те водеха нагоре между втория и третия хълм. Двамата бандити ги следваха и се изкачваха бавно.

Клисурата не беше така стръмна, както изглеждаше отдолу, и когато стигнаха горе, видяха, че нещо като път водеше покрай отвесно спускащата се стена и очевидно слизаше от другата страна.

Те установиха, че от пътеката се виждаше скалният конус, който бе висок кажи-речи колкото средния хълм, както и околността с изключение на южната страна. Този път сигурно бе проправен от индианците, които ходеха на поклонение при гробницата на великия вожд. Беше обрасъл с какви ли не храсталаци и предлагаше чудесни укрития.

Отекна изстрел и малко след това втори.

Бараха и Ороче се притаиха зад храстите и погледнаха към пирамидата. Далеч зад нея видяха Пепе върху лежащия на земята дон Естебан и Фабиан да се бие с Диас.

— Вижте, сеньор Бараха, те са поискали да избягат! Там тича и исполинът с крачки на Голиат.

— Тоя Тибурсио е наистина страхотен мъжага! Така улучи Диас, че той се сгромоляса. Залагам си главата, че до четвърт час нашите хора няма да са живи. Тези трима мъже не знаят ни милост, ни пощада!

— Добре, че офейкахме! Я чуйте! Не идва ли някой от другата страна?

Те се заслушаха.

Стъпките се чуваха въпреки бученето на водата, стоварваща се в бездната.

— Кучильо ли е?

— Може да е и някой непознат ловец или индианец. Трябва да се скрием!

Малко по-назад две отделни скали се накланяха една към друга. Те предлагаха единственото убежище наоколо и двамата незабавно се възползваха от него.

Пешеходецът се зададе иззад завоя на скалистия път. Беше Кучильо.

— Той е. Да му се покажем ли? — попита Бараха.

— Не. Нека изчакаме. Той спира, няма намерение да се спуска долу. Кучильо наистина спря и погледна надолу към плейсъра. Видя как тримата ловци се връщат с Естебан и Диас и нададе полугласен възглас на уплаха.

При първото си идване в Златната долина той беше обследвал околността и беше открил скалната пътека, която се спускаше от другата страна и водеше към равнината. Като избяга от дон Естебан, той се възползва от нея, за да потърси скривалище за коня си, докато се появи възможност да се приближи отново до бонансата. Дори и не подозираше за присъствието на тримата ловци, нито пък чу изстрелите им, тъй като издигащият се между него и тях хълм бе уловил звука. И ето сега видя ново препятствие пред себе си.

Запита се най-напред какво ли е могло да доведе тук тримата. Дали Тибурсио Ареляно наистина е знаел за бонансата и е последвал експедицията, за да й я оспори? Или се намираше тук, за да си отмъсти на дон Естебан? Кучильо реши да се спусне долу и да послуша петимата мъже.

Но преди това трябваше да стори нещо друго. Недалеч от него от скалата стърчеше дъбът, под който се намираше златният блок. Трябваше да види дали е възможно да го достигне с ласото си. Застана до ръба на скалата, легна на земята и подаде максимално глава, за да погледне надолу.

Слънцето се бе изкачило по-нависоко и лъчите му не се пречупваха както преди в искрящата пяна на каскадата. Но блокът искреше с примамлив блясък. Той притегляше, както вещицата от сагите привлича към дълбините заслушания рибар. Кучильо трябваше да затвори очи и да обгърне с ръка ствола на дъба, за да се пребори със световъртежа, който го бе обхванал.

Ласото стигаше до долу… ама как да изкърти блока и да го изнесе горе, нали трябва да се държи с ръцете си? И нямаше ли тая златна буца да е толкова тежка, че ласото да се скъса?

Продължи да крачи замислен. Трябваше да намери начин да измъкне съкровището горе. Но за това имаше време. Сега най-належащо бе да подслуша пазарлъците.

Той реши, че най-добре ще чува от скалния конус. След като се спусна, затича към индианския гроб и се изкачи незабелязано, понеже петимата мъже се намираха от отвъдната страна.

— Видяхте ли, сеньор Бараха? — попита Ороче, когато Кучильо се отдалечи.

— Той трябва да е наблюдавал от дъба нещо важно.

— И ние трябва да отидем да видим какво е то!

Те се измъкнаха от скалите и приближиха до ръба на бездната. Там легнаха на земята като Кучильо, протегнаха вратове и погледнаха надолу.

Дълго време мина, преди някой от тях да се раздвижи. Бяха забелязали блока и при вида на невероятното съкровище двамата почувстваха как кръвта им се качва в главата и как забучава в кръвоносните съдове на мозъка. И те трябваше да затворят очи като Кучильо, за да не бъдат обхванати от главозамайването, но независимо от това зад спуснатите им клепачи бляскаха разноцветни искри, сякаш бяха вторачили поглед в опустошителния огън на слънцето.

Никой от тях не искаше другият да пипне блока и едновременно всеки реши сам да притежава златото, та дори ако се наложи да постигне целта си с убийство.

Около минута мълчаха, накрая Бараха запита:

— Видяхте ли нещо, сеньор Ороче?

— Да.

— Какво?

— Нищо друго, освен това, което вече видях отдолу — водопада.

— Аха!

— А вие?

— Нищо забележително! Каскадата, разпенената бездна, индианския гроб и край него тримата ловци с Аречиса и Диас.

— Хайде бе! Наистина ли?

— Наистина! — врече се лъжецът.

— Аз пък ще ви докажа, че не казвате истината, сеньор Бараха.

Бараха направи обидена физиономия.

— Не съм казвал истината, сеньор Ороче? Чули ли сте някога от устата ми да излиза лъжа?

— От време на време, драги ми сеньор Бараха, но не го приемайте като упрек, защото дори между приятели има някои дребни неща, които човек трябва да премълчава пред другия.

— И вие мислите, че сега аз нещо премълчавам?

— Това не зная, зная само че не казахте истината.

— И вие можете да го докажете?

— Да, ако ми позволите, сеньор Бараха.

— Говорете!

— Вие казахте, че сте видели тримата ловци заедно с дон Естебан и Диас. Мястото, от което гледахме надолу, и което си е още там, е разположено толкова встрани, че между тях и нас се издига гробницата, и ние следователно изобщо не сме в състояние да ги зърнем.

Бараха осъзна, че е говорил прекалено много.

— Вярно, сеньор Ороче, имате право! Но аз ви моля да повярвате, че не съм искал да изрека една неистина. Пропастта под нас, грохотът и бученето на водопада ми замаяха главата и така ми объркаха сетивата, че съм видял фигури, които въобще не са били пред мен.

— Убеден съм, че е така — рече Ороче учтиво, макар вътрешно да хранеше съвсем друго убеждение. — Но я погледнете към Пирамидата! Виждате ли мъжа, който се катери по нея?

— Кучильо!

— Наистина! Той се добра до платформата и приклекна.

— Сигурно иска да подслуша какви преговори се водят в Златната долина!

Двамата бандити го зяпаха мълчаливо и си блъскаха ума как един друг да се отстранят.

— Сеньор Бараха — взе накрая думата Ороче, — имам една добра идея.

— Нека я чуем!

— Убеден съм, че бонансата е известна на ловците.

— Как стигнахте до това гледище, което трудно се доказва?

— Пълните със злато завивки още лежат до мъртвите коне. Те трябва да са ги забелязали и ще питат за произхода на метала. Пък и нали чухте, че исполинът искаше бонансата за Тибурсио.

— Чух, ама това не доказва, че местонахождението на бонансата наистина им е известно.

— Та нали са ни видели, когато измъквахме златото!

— Правилно! Няма съмнение, че бонансата им е известна, но какво общо има това с вашата добра идея?

— Твърде много! Те ще очистят дон Естебан и Диас и ще отмъкнат златото, така че за нас и зрънце няма да остане.

— Може би е най-добре да изчакаме спокойно развитието на нещата!

— Първоначално и аз имах същото намерение, ала сега съзнавам, че е по-добре да им попречим да посегнат на плейсъра.

— Как се каните да направите това?

— Трябва незабавно да отидем до лагера и да уведомим нашите за бедственото положение, в което са изпаднали дон Естебан и Диас. Те веднага ще дойдат да ги освободят и после бонансата ще ни принадлежи. Трябва да имате предвид, сеньор Бараха, че тримата ловци са изключително дръзки и войнствени мъже. Аз имам състрадателно сърце, но при такова богатство трябва да говори само разумът. Ловците ще се бранят храбро и ще избият голяма част от нашите. После бонансата ще бъде разделена на малко дялове и всеки ще притежава едно безмерно богатство.

Бараха се умълча замислено. Той беше съгласен с Ороче, но за него бе извънредно важно да остане при блока. Трябваше да го откърти, преди да са пристигнали мъжете от експедицията. Дали Ороче нямаше същото намерение и бе измислил плана си единствено с цел да отстрани самия него? Той реши да подпита ловко гамбусиното.

— Изцяло съм съгласен с вас, сеньор Ороче. Нека побързаме, преди да е станало твърде късно!

— Преди това обаче е необходимо да се помисли за нещо друго!

— За какво?

— Може да отиде само единият, а другият да остане при бонансата и да държи под наблюдение всичко, което става там.

— Аха! Предполагам, че вие ще искате да се заемете с това, сеньор Ороче!

— Действително, сеньор Бараха.

— И по каква причина?

— Първо, зная, че вие сте много по-добър бегач от мен; ще стигнете в лагера по-бързо. И второ, моята пушка е по-добра от вашата; тя бие по-далеч и следователно аз мога по-лесно от вас да господствам над бонансата и ако се наложи, да пратя някой и друг куршум на ловците, за да защитя дон Естебан.

— Много се лъжете, добри ми сеньор Ороче, и вашите доводи са по-рационални за мен, отколкото за вас. Аз съм по-дребен от вас и от дълго време си имам проблем с дишането, така че всеки ускорен ход за мен е невъзможен. Вие, наопаки, с вашите дълги крака можете да се мерите с най-добрия бегач. Пък що се отнася до пушката, то отдавна съм доказал, че уцелвам по-надалеч и по-точно от вас. По-правилно е аз да остана тук, а вие да тръгнете към лагера.

Ороче не се призна за победен.

— Почти съм съгласен, че вие няма да можете да бягате така бързо като мен. Но пък и вие трябва да признаете, че сте къде-къде по-добър ездач от мен, сеньор Бараха!

— Това е вярно — прозвуча отговорът с доловима гордост.

— Е, добре! Един ездач ще стигне в лагера по-бързо и от най-добрия бегач. Нека да потърсим коня на Кучильо, който той е скрил някъде наблизо, и вие да го яхнете.

— Така ли мислите наистина, сеньор Ороче?

— Разбира се!

— Тогава ще ви кажа, че няма да го направя. Аз не познавам коня. Той е капризен и постоянно се препъва. Хич не ми се иска заради някой друг да си рискувам врата!

— Страхувате се от коня?

— Не, но той се спъва и ездач, който не му е свикнал, ще се придвижи много по-бавно, отколкото вие с вашите дълги пергели. Значи нещата си остават така: отивате вие!

— О, не! Остават си така: вие ще яздите!

— Тогава вървете и дирете коня, сеньор Ороче!

— Наистина ли? Ако дойдете и вие с мен!

— Аз не мърдам от мястото си!

— Аз още по-малко!

— Я гледай! И по каква причина?

— По същата, която повелява на вас да останете.

— Вие сте много проницателен и хитър. Наистина ли нищо не видяхте преди малко, сеньор Ороче?

— Оо, може би все пак!

— Какво?

— Същото, което сте видели и вие и което създава грижи на вашата собствена лукавщина!

Вежливият тон на разговора се стопяваше.

— Имате предвид златния блок?

— То се знае!

— А вие не искате да тръгнете, за да го изкъртите от скалата!

Те стояха един срещу друг със святкащи очи и треперещи от яд лица.

Но внезапно ги споходи съзнанието, че такова поведение доникъде няма да ги доведе, и Ороче взе думата.

— Сеньор Бараха!

— Сеньор Ороче!

— По-добре ще е, ако си останем приятели!

— Така мисля и аз, ама с вас не е лесно да се погоди човек!

— Блокът е изключително тежък и за сам човек е невъзможно да го издигне. Трябва заедно да направим това и после да делим.

— Вие говорите от сърце, сеньор Ороче. Ето ръката ми, нека бъдем искрени помежду си!

— Искрени! — увери го тържествено дългият мандолинаджия.

— Ще разделим блока!

— Но е невъзможно да зарежем дон Естебан и Диас ей така!

— Невъзможно!

— Един от нас трябва да замине!

— Да, един!

— Но кой?

— Дали да теглим жребий?

— Трябва!

— Вижте тези два листа тук — един голям и един малък. Аз ще ги навия на руло и ще ги сложа в шапката си. Всеки ще си изтегли, който е взел по-големия, ще тръгне за лагера.

— Съгласен съм. Давайте, аз ще тегля пръв!

— Не, аз! Мое е правото, защото предложението е мое.

— Вие ще напипате и ще измъкнете малкия!

— Вие също!

— Вие не сте искрен, сеньор Ороче!

— Вие още по-малко, сеньор Бараха!

Те отново стояха разочаровани един срещу друг и се измерваха с гневни очи.

— Сеньор Ороче, ще ви направя едно предложение!

— Да го чуя!

— Изтърсете листата от шапката. Онзи, към когото падне големият, тръгва!

— Безпрекословно?

— Безпрекословно!

— Добре, съгласен съм. Внимавайте!

Ороче разтърси парцаливата си шапка с молитвена вглъбеност и остави листата да паднат на земята. Но големият падна точно между краката му, докато малкият прелетя по-близо до Бараха.

— Жребият определи вас, сеньор Ороче!

— Така е.

— И вие ще вървите!

— То се подразбира. Или може би ще е по-добре, ако яздя?

— По-добре ще е. Смятате да потърсите коня?

— Искате ли да ми помогнете?

— Да.

— Тогава елате!

Те се запромъкваха зад храстите покрай скалистата пътека и слязоха по хълма от срещуположната на Златната долина страна. Намериха следите и стигнаха по тях до една пещера, в която животното бе вързано за колче.

— Яхвайте, сеньор Ороче!

На длъгнестия гамбусино му беше необходимо доста време, докато се добере до седлото.

— По-бързо, няма време за губене! — настоя Бараха.

— Por Dios, та вие напирате така, като че животът на цялото християнство зависи от половин секунда! Ще бдите добре, нали?

— Ама как!

— Аз ще преведа експедицията към бонансата не оттук през планината, а по същия път, по който дойдохме с дон Естебан.

— Защо? — попита Бараха, макар добре да се досещаше.

— Защото на някой би могло да му хрумне да погледне надолу и да открие нашия скъпоценен блок.

— Вие сте предвидлив мъж, сеньор Ороче, на когото човек може да се осланя. А сега действайте, за да успеете!

— Веднага! Вие естествено няма да посегнете на нашето общо съкровище!

— Не и без вас.

— Ще имате ли добрината да ми дадете честната си дума?

— Давам ви я!

— Или стой… да ме прощавате, сеньор Бараха! Сигурно ще се съгласите, че при един такъв блок честната дума е нещо незначително. Закълнете се по-добре в светата Мадона!

— Заклевам се!

— Добре, ще повярвам на тази клетва!

— Вярвайте, особено като си спомните, че за сам човек е невъзможно да пипне златния къс!

Ороче обърна коня и въпреки че трябваше да бърза, го подкара извънредно бавно и колебливо.

Бараха почака, докато Ороче се изгуби от очи, и се върна по скалистата пътека отново на билото.

Първото нещо, което направи, бе да залегне при ръба и да измери с поглед разстоянието, делящо го от блока.

— Ласото ще стигне и знам, че ще ме издържи. Ще се спусна да огледам по-внимателно буцата.

Той извади ножа и отсече няколко клона от храстите, за да ги закрепи в края на ласото под формата на седалка. Другият край уви около дъба, така че клоните се полюляваха на около половин лакът под златната буца. Провери и здравината на дървото — можеше да започне рискованото дело.

Легна на земята, обърнат с крака към пропастта. Забравяше, че е невъзможно да измъкне горе блока. Не мислеше също за здравината на ласото, което беше толкова тънко, че да се изкатери отново по него, бе неизпълнимо начинание. Той просто искаше да се спусне — там, под страховитата пропаст, другото щеше да си дойде от само себе си. Вече спусна крака над бездната, когато един силен глас го спря.

— Стойте, сеньор Бараха!

Погледна нагоре. Ороче се изкачваше запъхтян по скалистата пътека.

— Връщайте се… иначе ще ви пратя един куршум в предателския мозък!

Дългият гамбусино бе насочил пушката и се целеше. Бараха бързо застана отново на краката си.

— Diablo, сеньор Ороче, мислех, че се носите в галоп към лагера!

— Така беше — рече онзи със силно зачервено от гнева и усилията лице, — ама един вътрешен глас ме предупреди да се върна. Както виждам, дошъл съм на мига, за да ви предпазя от извършване на грабеж и клетвонарушение!

— Грабеж и клетвонарушение? За какво си мислите!

— Ее, че какво се канехте да правите там долу?

— Ах, сеньор Ороче, мислите, че съм искал да сляза и да отмъкна блока? Вие сте откачили! Тежкият блок… ами свещената клетва, с която ви се врекох, е още по-тежка!

— Е, да де, толкова тежка, че я отхвърлихте от себе си! Аз оставам тук и няма да мръдна и крачка от това място!

— Ще видим, сеньор Ороче!

— Как така, сеньор Бараха?

— Ще тръгнете, защото жребият определи вас, а дон Естебан трябва да бъде спасен!

— Дяволите да го вземат заедно с Диас и всички ловци на света! Повече няма да ви оставя и секунда сам.

— Ще ви принудя!

— Хайде бе! И как, скъпи ми сеньор Бараха?

Бараха вдигна карабината си.

— Ако не тръгнете веднага, ще ви пратя ей тоя куршум в главата!

— И аз на вас моя — отговори Ороче, вдигайки на свой ред пушката.

Отново стояха един срещу друг, желаейки взаимно смъртта си, ала никой не се осмеляваше да дръпне спусъка. Много добре знаеха защо.

— Сеньор Бараха! — поде Ороче отново след известно мълчание.

— Сеньор Ороче — отвърна онзи.

— Искате ли да смъкнете пушкалото си?

— Не и преди да сте разкарали вие вашето!

— Ние не бива да гърмим.

— Защо?

— Защото ще привлечем вниманието на тримата ловци върху себе си.

— Това е сигурно!

— Искате ли едновременно да оставим пушките?

— Дадено. Хайде!

Те сложиха оръжията на земята и пристъпиха по-близо един към друг.

— Знаете ли, сеньор Ороче, че действително е по-добре, ако си останем приятели?

— Аз винаги съм бил на съвсем същото мнение, но вие с вашите предателски планове постоянно сте го препятствали. Човек не може да ви има никакво доверие.

— Аз ще ви направя едно предложение.

— Нека го чуем!

— Хайде още сега да издигнем заедно буцата.

— Това наистина е най-доброто. Човек не може да предвиди какво ще му сервира следващият миг.

— Един от нас трябва да се спусне.

— Един! Но кой?

— Аз.

— Не, аз!

В безумието си двамата не мислеха за риска, а само колкото се може по-скоро да имат златото в ръката си.

— Защо точно вие?

— Защото съм по-лек от вас и на вас ще е по-лесно да ме държите.

— По-лек от мен? Тъкмо наопаки!

Бараха се загледа пред себе си. Лицето му придоби израз, който Ороче за съжаление не забеляза.

— Е, добре, сеньор Ороче, за да видите, че съм по-добър, отколкото ме изкарахте преди малко, дайте си ласото. Ще го свържем с моето, за да могат двойно повече да носят.

Преплетоха единия край на ласата в клоните, а другия навиха около стъблото на дъба. Ороче възседна седалката и тикна ножа между зъбите си. Бараха улови шесткратно усуканите ремъци и бавно запуска дългия мандолинаджия покрай стената на пропастта.

— Стой! — викна по едно време Ороче.

Беше достигнал блока. Бараха върза ласата здраво за дъба и погледна надолу, където Ороче напрягаше всички сили да откърти огромното кюлче.

— Ще стане ли?

— Да, но бавно!

Мина може би четвърт час. Къс след къс се къртеше твърдият кварц от скалната стена, а Ороче работеше с такъв ламтеж и напрежение, че едри капки пот се отделяха от челото и страните му. Най-сетне той нададе ликуващ вик.

— Готово? — попита Бараха отгоре.

— Да.

— Можете ли да го държите?

— Той е невероятно тежък!

— Не го оставяйте, в името на вси светии, да падне!

— Няма. Но теглете, бързо теглете, защото не мога дълго да го държа!

Бараха заработи с всички сили. Погледът му бе прикован в ножа, който му бе под ръка, и към мястото от ръба, където трябваше да се появи Ороче.

Ето че главата на изнурения мъж се подаде.

— Diablo, сеньор Бараха, теглете!

— Освободете се от товара, сеньор Ороче, оставете го, за да използвате и двете си ръце и да се прехвърлите изцяло горе!

Съветът се стори разумен на гамбусиното. Той сложи на ръба на пропастта златния блок, само една трета от който се подаваше от скалата, и опита да се залови с ръце. В този миг Бараха сграбчи ножа си.

— Прав ти път надолу, мошенико!

С енергичен замах той сряза ласата, ала закъсня с един миг. Ороче беше забелязал движението и в пристъп на безумен страх се хвана светкавично за блока. Тежкото злато не стоеше стабилно и бе твърде близо до пропастта, така че нямаше начин да го удържи. Прозвуча ужасяващ вик, повторен в десетократно ехо. Гамбусиното изчезна във врящата бездна, а златният къс се удари в един стърчащ скален ръб, падна върху втори издаден връх. Двете препятствия го отклониха от отвесната линия и златото не бухна в разпалената вода, а се заби дълбоко в меката почва на брега, която моментално се затвори над него.

— Santa Madonna, какво сторих! — извика Бараха. — Златото изфиряса, безвъзвратно пропадна!

Той се надвеси над пропастта и впери помътнели очи надолу — нямаше какво друго да си помисли, освен че блокът е паднал заедно с Ороче във водата.

— Глупакът аз, жалкият, злочест, непредпазлив глупак! Защо не почаках, буцата да ми бъде в кърпа вързана и едва тогава да пратя тоя Ороче по дяволите!

Бараха не можеше да откъсне очи от бездната, погълнала богатството, заради което напразно си бе обременил съвестта с убийство.

Внезапно иззад ъгъла на пирамидата се зададе висока фигура. Беше канадецът. Той погледна нагоре и въпреки разстоянието разпозна лицето на убиеца.

— Хей, сеньор Бараха, какво се мотаете още в планините? Хайде омитайте се, иначе моята пушка ще ви покаже пътя!

Главата на Бараха се дръпна рязко назад, но след минута-две се подаде отново.

— Хмм — изръмжа Големия орел, — това беше удар, сякаш някаква скала се стовари върху земята. Трябва нещо изключително тежко да се е изтърсило отгоре. Я гледай, това пък какво е?

На половината височина на скалната стена зееше процеп, от който стърчеше на гъсти снопове дълга изсъхнала трева и на един от тези снопове се бе закачила прерязаната част от ласата заедно със свързаните клони.

— Това е двойно ласо с напречна седалка. Две ласа — значи са били двама, от които единият е спуснал другия. Но това е само половината! Скъсали ли са се ласата, или са били прерязани? Най-вероятно прерязани, защото две съединени ласа не биха се скъсали от някакъв товар. Бараха е още горе, значи няма кой друг да е надал вика освен дръгливия тип, наричан Ороче! Но какво е правил на стената?

Той пристъпи по-близо до басейна, в чиито глъбини се сриваше каскадата. Няколко къса от разтрошения кварц се търкаляха наоколо — беше ги запратила силата, която Ороче бе прилагал.

Събра ги и ги огледа внимателно, после потърси с очи някое място горе, което да потвърди предположението му.

— Правилно, там има кръгла дупка! Гамбусиното е откъртил нещо. Какво може да е било? Сигурно нещо ценно, иначе кой ще ти се спусне по ласо над такъв кипящ и ревящ пъкъл. Може би дори злато!

Приближи още до водата и прегледа внимателно почвата. Боа роз се наведе.

— Някаква яма, дълбока яма, над която земята се е затворила. Не е била изкопана, както веднага се вижда, защото наблизо няма следа от крак!

Той извади ножа си и разшири ямата.

— Злато, наистина злато! Буца, каквато още никой не е виждал! Била е там горе в скалната стена. Сега викът ми е ясен!

Великанската сила на Боа роз му помогна лесно да измъкне блока. Изми пръстта от него и го метна на рамо.

— Фабиан, сине мой, нося ти дар, какъвто дори и Великия Могол не е имал сред съкровищата си!

Той закрачи между пирамидата и обраслото с растителност езеро и изчезна зад ъгъла, от който се бе появил.

Бараха беше следил с изключително напрежение всяко движение на канадеца и щеше да се задуши от ярост, когато видя отново златото.

Какво да прави? Ръката му посегна към пушката. Той я насочи към ловеца, но все пак му бе останал малко разсъдък, който му казваше, че по тоя начин няма да си върне златото.

— Ще ги наблюдавам и ще видя какво ще предприемат, след което ще реша какво да правя!

Той се надигна, като взе своята и пушката на Ороче. Смъкна се до пещерата, за да види дали дългият гамбусино е подслонил там коня на Кучильо. Животното беше вътре. Бараха насъбра набързо няколко наръча сено и ги хвърли пред него. После се изкачи отново до билото, където този път се разположи така, че да вижда пространството между пирамидата и Златната долина.

— Ще остана тук, за да следя какво става там долу. А и конят ми е гарантиран, защото Кучильо няма как да стигне до него, без да мине край мен!

Така седя дълго, скрит от храстите, зазяпан към мястото, където се развиха неща, които поглъщаха цялото му внимание и накараха накрая косите му да настръхнат.

Здрачът наближаваше. Бараха се надигна, отдъхвайки си дълбоко.

Всичко е отново скрито! Те стъкмяват нощния си бивак върху пирамидата. Който попадне в ръцете на тези мъже, за него спасение няма. Сега какво да правя?

Погледна към пропастта, откъдето бе започнала да блика мъглата, дала името на планините.

— Дали да остана тук и да ги нападна по време на съня? Не. Един от тях винаги ще бди. Поне тоя Тибурсио да бяхме пречукали тогава в хасиендата Дел Венадо или на другото утро в гората! Тогава нямаше да могат да ни оспорят тази прекрасна бонанса. Или пък поне да се беше удавил в бързеите на реката! Не ми остава нищо друго, освен да яздя към лагера и да доведа през нощта златотърсачите, за да попречим на тия да офейкат със съкровищата!

Той слезе по скалния път и тръгна към пещерата. Мъглата вече се кълбеше на гъсти маси и предвещаваше влажна и студена нощ.

Да мине обратно по пътеката, после надолу по клисурата и край пирамидата — не биваше. Бе принуден да заобиколи. Когато наближи две възвишения, препречващи странично пътя му, различи въпреки гъстия мрак една долина, която трябваше да го изведе в равнината.

Конят напредваше мъчително бавно заради камънака и едва когато остави възвишенията зад себе си, Бараха го подтикна към по-бърз ход.

От тръгването му бе минал навярно час. Пълна тъма покриваше земята и само отделни звезди блещукаха по небето. Внезапно той спря машинално коня. Беше дочул изстрели откъм лагера.

— Какво е това? Пак ли сме нападнати от диваците? И сега, когато липсва предводител, белите са загубени!

Бараха трепереше и се тресеше от страх, но въпреки това пришпори коня. Следваше някакъв моментен импулс, за който не можеше да си даде сметка.

Така измина порядъчно разстояние, когато внезапно животното му се подплаши и отскочи встрани. Пред него се бе изправила една фигура.

— Кой е там? — прозвуча насреща му.

Бараха познаваше този глас, чийто тембър повдигна отново духа му.

— Аз, сеньор Диас!

— Аа, Бараха! Къде е Ороче?

— Не зная. Ние се разделихме.

— Аз пък зная какво място сте му отредили и по тоя въпрос по-късно ще си кажем някоя думица. Откъде имате белия кон на Кучильо?

— Открих го в една пещера.

— Това е щастлива случайност! Лагерът отново е нападнат и ние трябва бързо да се притечем на помощ на нашите. Напред, сеньор Бараха!

Той се метна на коня зад убиеца и взе юздите от ръцете му. Смушка животното с шпорите, принуждавайки го към най-бърз бяг, и въпреки товара си и тъмницата то полетя в галоп из равнината.

— Я гледай, имате две карабини? — попита Диас по време на ездата. — Другата е на Ороче, когото сте бутнали в пропастта заради златния блок. Сеньор Бараха, сега аз съм предводителят на експедицията и ви заявявам, че след битката ще си получите наказанието!

Убиецът не отговори. Гърдите му се стягаха от страх пред срещата с индианците и от напрежението и бързината на неудобната езда, която само мъж като Диас бе в състояние да издържи. В главата му се въртеше единствено мисълта как да се измъкне от битката и после от наказанието, с което го заплашваше индианският убиец.

Изстрелите ставаха все по-ясни. Те отначало като че идваха от една установена точка, после постепенно се разпръснаха из равнината.

— По дяволите, червенокожите са победили и сега преследват бягащите бели! Напред, напред!

До лагера оставаха десетина минути. Отделни тъмни фигури и биещи се помежду си групи изплуваха отдясно и отляво. Тук и там прозвучаваше предсмъртен вик на някой мексиканец, докато диваците не преставаха да поддържат носещ се надалеч ликуващ вой. Точно пред тях, един бял се биеше срещу осмина индианци. Беше повален.

— Скачай! — викна Диас.

Бараха се плъзна от коня, но го сграбчиха двама индианци, които го захвърлиха на земята и го омотаха с ласо. Той едва бе докоснал земята, и ето че вече беше пленен… сега на Диас сигурно нямаше да се наложи да му присъжда наказание.

Почувствал се сам на коня, Диас пое здраво юздите му и нахлу като ураган сред червенокожите. Стисна ожесточено карабината си за цевта и започна да раздава удари, под които враговете се сриваха един подир друг на земята.

Яростен вой се надигна около него и примами нови неприятели. Обкръжиха го. Наоколо се носеха победните викове на червенокожите, а лагерът тънеше в тъмнина. Всичко беше изгубено, за Диас оставаше единствено бягството. Той хвана по-здраво карабината и изправи коня на задните крака. Под могъщия натиск на шпорите животното изцвили силно и се втурна през обградилите го врагове. Нов разярен вой се разнесе зад Диас, но той вече препускаше из равнината, където мракът го обгърна и скри.

Продължи да язди, докато се почувства в безопасност. Слезе при няколкото зимни дъба^[1], които забеляза, върза запъхтения кон и се хвърли на земята да отдъхне от емоциите на деня.

Небето над лагера се озари в червено, сякаш бе обагрено с пурпурно мастило. Ярък, трептящ пламък се извиси нагоре и като огнен метеор хвърли сиянието си надалеч по степта. Диас продължаваше да лежи в дълбока тъма.

Денят му бе донесъл толкова необикновени събития, че дори мъж като него се нуждаеше от време, за да се успокои вътрешно и да се осъзнае. Дълго лежа, обмисляйки какво да прави. Внезапно му се стори, че чува шума от приближаващи се крачки. Надигна се и извади ножа.

Стъпките спряха и Диас долови движенията на човек, който сяда на земята. Трябваше да разбере кой е той. Сигурно бял, защото кой индианец ще се отдели от победителите, за да отморява в самотния пущинак.

Диас запълзя предпазливо към мъжа. Непознатият беше увил горната част от тялото си в одеяло, косата му бе прибрана на кок и отгоре бе закрепено снопче пера — отличителният знак на индианците папаго.

— По дяволите, тая работа ще продължи дълго! — изръмжа той. — Ще трябва да чакам.

— „Бял, и то гринго^[2] — каза си Диас, който веднага разбра от английското проклятие кой е пред него. — Носи боуи найф^[3] и пушка. Не мога да я видя, но бих се обзаложил, че не е някое калпаво пушкало. Защо ли се е преоблякъл като червенокож?“

Индианският убиец лежеше толкова близо зад непознатия, че можеше да го докосне с ръка. Ако знаеше само, че това беше Кървавата ръка, известният с мрачната си слава разбойник на саваната, то едва ли щеше да запълзи назад така тихомълком, както го стори сега. Но понеже не го познаваше, реши да изчака.

В далечината пламъкът още гореше високо в нощното небе. Индианците бяха подпалили укреплението от фургони на златотърсачите. Диас долови приближаването на човешки крака, после някой изсвири, а Кървавата ръка отговори. Приближиха двама мъже, следвани по петите от дванайсет индианци.

— Go on^[4], старо — викна единият на английски. — Нямаме време за губене!

— Накъде?

— Към Мъгливите планини.

— Какви ще ги вършим там? Мислех, че отиде да уведомиш Черната птица за себе си!

— Толкова важна клечка ли е червенокожият, че един бял трябва да му съобщава за себе си? Казвам ти, стари грешнико, всеки апач трябва да бъде радостен, задето Сан меле го заговаря!

— Какво се каниш да дириш в Мъгливите планини? За лодката, която крием там ли, отиваш? Свърши ли вече с вожда?

— Карах я по късата процедура. Обещах му стадата на хасиендерото Агустин Пена и скалпа на Соколово око. Ето защо той веднага запраши към Бизоновото езеро.

— А вие?

— Отиваме до Мъгливите планини, за да приберем едно съкровище, преди да последваме вожда.

— Що за съкровище?

— Тоя тип, един мексикански безделник, когото червенокожите тъкмо се канеха да подлагат на мъчения, когато пристигнах, обеща да ми издаде някаква си изключително богата бонанса, ако съм пожелаел да го спася. Черната птица го освободи заради Соколово око и аз взех със себе си дузина индианци, за да сме подготвени за всеки случай.

Бараха, той беше „мексиканският безделник“, не разбираше нито дума английски, иначе едва ли щеше да се зарадва особено на тази почетна титла. Мен руж огледа изнемощялата фигура, доколкото позволяваше мракът.

— Типът не ми прилича на някого, който би могъл да подари бонанса!

— Ба! Не се мисли за по-голям умник от мене. Човекът е в ръцете ми. Ако ме излъже, при мен го очаква съдбата, пред която огънят и мъченията на индианците са детска игра. А сега напред, за да видим дали плейсърът е толкова богат, както тоя ми го описа!

Сан меле закрачи с Мен руж и Бараха напред. Индианците ги последваха.

— Какво щастие, че тези мошеници не спряха да почиват при дъбовете. Конят ми щеше да ме издаде. Кои ли са тези двамата, на които предателят се готви да покаже бонансата? Те трябва да имат необикновена власт над индианците! Дон Агустин Пена щял да бъде нападнат! Трябва незабавно да се отправя към Бизоновото езеро, за да го предупредя! А преди това ще яздя към Златната долина да уведомя Тибурсио — младия граф Де Медиана, и двамата ловци. Въпреки обиколния път, по който трябва да поема, за да не ме забележат, ще стигна в долината преди отряда и навреме ще предупредя приятелите за грозящата ги опасност.

Той яхна коня и препусна в дълбоката, смълчана нощ…

Междувременно край Златната долина се бяха разиграли сериозни събития.

След като дон Естебан и Диас се оказаха в ръцете на тримата ловци, те ги последваха до мястото между Златната долина и пирамидата, където лежаха застреляните коне. Моментът беше съдбоносен и вселяваше в душите толкова различни настроения, колкото бяха присъстващите.

Граф Медиана си казваше, че за един миг му бяха изтръгнати от ръката всички карти, и той, богатият гранд, бе в ръцете на тези трима мъже, които досега не бяха притежавали нищо друго освен добрите си пушки. Той знаеше какво го чака, защото ужасните думи „саванен съд“ му бяха казали всичко. Гневът, който го бе обсебил от неочакваното поражение, се примесваше с глухо, тягостно чувство.

Фабиан щеше да разбули голямата тайна на своя живот. Имаше чувството, че стои пред портата на храм, под чиито колони му предстои наново да се роди. Всички колони бяха увенчани с капители, от които се хилеха маските на смъртта. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше майка си да се бори със своя убиец; накъдето и да нададеше ухо, чуваше нейния последен писък. В него оживяваше един глас, който крещеше за мъст и отплата и заглушаваше всеки изблик на милост и снизходителност.

Диас беше раздвоен. Той беше наблюдавал с възхищение умелото, разсъдливо и непоколебимо държане на дон Естебан де Аречиса, с което бе успял да обуздае тълпа диви, брутални авантюристи и да я превърне в добре въоръжен и организиран отряд. Беше уважавал своя предводител и до момента бе свикнал да му се подчинява. Но ето че чу обвиненията на Пепе Дормилон и Фабиан, а хулите на Кучильо бяха достатъчно показателни да го убедят, че обвиненията са основателни.

Пепе, някогашният мигелет, видя осъществено съкровеното си желание — да получи граф Де Медиана между яките си пестници. Неутолимо чувство за отмъщение към този мъж бе изпълвало до днес живота му и той бе твърдо решен да възмезди строго убийството, на което бе станал неволен съучастник.

Боа роз осъзнаваше единствено любовта си към Фабиан и сериозността на съдебната процедура, в която трябваше да вземе участие.

Пепе беше първият, който взе думата.

— Пригответе се, да започваме, дон Фабиан! Всичко необходимо за заседанието е налице, а ние надали ще останем задълго необезпокоявани.

Фабиан кимна и се обърна към дон Естебан.

— Вие чухте, сеньор, какво решение взехме за вас. Надявам се да се примирите с положението си!

Аречиса вдигна мрачен поглед.

— Не познавам никого, който би могъл да има правото да провежда съд над мен. Който иска да се оплаче, нека се обърне към властите!

— Към властите? — изсмя се Пепе. — Санта Лаурета, ама че умник се извъдихте! Веднъж вече ви направих услугата да се обърна към нещото, за което говорите. Но тъй като и до днес не изпитвам никакво желание да тръгна към Пресидио Сеута на лов за риба тон, то май ще трябва да се примирите с нашата постановка!

— Не признавам за съдия човек, който е избягал от страната, за да се измъкне от присъденото му справедливо наказание!

Очите на Пепе проблеснаха.

— Справедливо, казахте? Ако се одързостите да изречете само още един подобен израз, ще ви просна на земята ей с тая моя ръка като някой чакал, дето овонява въздуха!

Канадецът също беше разгневен до крайност от подхвърленото към неговия спътник оскърбление.

— Сеньор — каза той твърдо, — ние имаме намерение да проведем честен съд над вас. Не ни принуждавайте да ви третираме като лъжец и безсъвестен мошеник, защото тогава ще имате съдбата на отвратителна твар, която човек умъртвява, където и да срещне… Да започваме, приятели!

— Да, да започваме — съгласи се Фабиан. — Искаш ли ти да съставиш съда, татко?

— Веднага! Кой е обвинителят?

— Аз! — отговори Пепе.

— И аз! — прибави Фабиан.

— Тогава отстъпете встрани, защото вие не можете да бъдете съдии.

— С тази роля ще се заемеш ти, татко!

— Не, сине мой, не мога да го сторя, защото моята любов към теб може да ме подтикне към несправедлива присъда. Тук има само един, който е в състояние да изпълнява тази длъжност. Той се обърна към Диас.

— Сеньор Диас, окажете ни честта да се нагърбите с председателството.

— Очаквате от мен да провеждам съд над човек, който е мой предводител и когото само преди броени минути поисках да освободя?

— И въпреки това ще го сторите. Аз ще се заема със службата на страж, а вие добре познавате обичаите на саваната, за да знаете, че дълг на всеки ловец е да се предоставя за всяка справедлива кауза. Ако не се съгласите, ще ни оскърбите.

— Е, добре! Но ви умолявам да започваме веднага, понеже се намираме на територията на мъже, на които би доставило голямо удоволствие да прекъснат заседанието ни с няколко куршума или стрели!

— Позволете тогава да разпределя според стария обичай местата!

Големия орел отреди на Диас — единствения, който имаше право да седне — седлото на един от застреляните коне. После очерта с шомпола един кръг срещу него.

— Това е вашето място, дон Естебан. Надявам се, че няма да прекрачите тази линия, в противен случай ви очаква куршум!

От лявата и дясната страна на Диас застанаха Фабиан и Пепе, а канадецът — встрани, за да пази реда и сигурността. Диас извади ножа си и го заби в земята.

— Сеньорес, съдът започва. Той ще продължи, докато това острие остане скрито като символ, че при нас се разпорежда не силата, а правото и справедливостта. Наказание за престъплението, но и наказание за лъжата и клеветата, които кроят отмъщение и гибел! Кой от вас има някакво оплакване?

— Аз, Пепе Дормилон, както гласи името ми.

— И аз, Тибурсио Ареляно, както бях наричан досега.

— Забийте тогава и вашите ножове в земята. Нека ви сполети смърт — скоропостижна и безпощадна, както са остри и източени вашите остриета, ако замисляте неправда!

Те последваха повелята според свещената традиция на саваната.

— Пепе Дормилон, кого обвинявате?

— Обвинявам този сеньор, дон Естебан де Аречиса, който всъщност се казва граф Антонио де Медиана.

— Какво гласи вашето обвинение?

— Обвинявам го в три неща: убийство, отвличане на дете и злоупотреба със съдебната власт за осъждане на един невинен.

— Дон Естебан де Аречиса, признавате ли, че сте граф Антонио де Медиана?

— Аз съм този — отговори гордо запитаният.

— Признавате ли, че Пепе Дормилон има право за своите обвинения?

— Нищо не признавам, също и вашето право да ме разпитвате и ще отговарям, когато ми е угодно.

— Ваша воля, дон Антонио, но законът на саваната гласи: „Който премълчи отговора, той се обявява чрез мълчанието си за виновен и уличен.“ Хубаво си помислете! В степта се взема под внимание не титлата, а само мъжът. Който не иска да загине, трябва да се защитава… Пепе Дормилон, говорете!

— Обвиняемият уби своята снаха — графиня доня Луиса де Медиана, в замъка Еланчове.

— Справедливо ли е обвинението, дон Естебан?

Запитаният мълчеше.

— Имайте предвид, че вашето мълчание е равносилно на признание!

— Разигравате куклен театър, сеньор Диас — отговори Аречиса. — Вие забихте ножа сив земята като знак, че само правото и справедливостта ще се разпореждат, и все пак позволявате да се наложи единствено силата. Няма какво да признавам, нито да опровергавам. Който ме обвинява в престъпления, нека приведе доказателства, че говори истината!

— Пепе Дормилон, можете ли да представите доказателства?

— Те са залегнали в разказа, който ще чуете.

Той изложи развоя на събитията от онази нощ в Еланчове така точно, както се бяха запечатали в паметта му. Диас нямаше как да не се убеди напълно във вината на графа.

— Дон Антонио, съжалявам, но трябва да ви кажа, че всичко, което този сеньор каза, смятам за истина!

— Мислете каквото си искате! Но човек не бива да бъде осъден по мнение. Един разказ не е доказателство. Доведете свидетели!

— Законът на саваната не смята свидетеля за абсолютно необходим. Убеждението е достатъчно да бъде произнесена присъда. Подканям ви да кажете просто дали сте извършили убийството, или не!

Подсъдимият беше твърде горд да признае или пък да изрече лъжа, която вероятно все пак не би могла да го спаси.

— Вашето мълчание е равносилно на „да“. Вие сте виновен в убийството и отвличането на детето. Какво е станало после с него?

— Въпросите ви са излишни. Не мога да дам информация.

— Тогава разказвайте нататък, сеньор Пепе!

Дормилон осведоми за своето осъждане и последвалото бягство. Когато свърши, Диас се обърна отново към Аречиса.

— Признавате ли това, което чухте?

Запитаният и този път предпочете да замълчи.

— Кажете да или не!

Отново не последва отговор.

— Вашето мълчание ни е достатъчно! Дон Естебан, аз ви уважавах и много бих дал да можех да ви видя невинен. Вашето държане обаче не е на мъж, комуто човек би могъл да съчувства!

— Задръжте си съчувствието, Диас. Вие сте изменник. Дадохте ми дума за вярност и подчинение, а ето че се свързвате с лица, които желаят моята гибел. Аз съм във ваша власт, но не се прекланям пред вас. Граф Де Медиана се надсмива над вашите обвинения, макар те да му костват живота!

— Сеньор, аз вече ви казах, че в саваната титлата не важи. Вие не сте нищо повече от обвиняем и ако не ви се удаде да се оправдаете или сте твърде горд, за да се защитите, то не се надявайте на спасение! Имате ли да добавите още нещо към обвиненията си, сеньор Дормилон?

— Не, аз свърших. Искам това тройно престъпление, за което според закона на саваната трябва да последва трикратна смърт, да намери своето най-строго наказание!

— Сега вие, сеньор Тибурсио. В какво обвинявате подсъдимия?

— В убийството на неговата снаха, отвличането на племенника му и опит за убийство срещу самия мен. Първите две престъпления бяха разгледани, следователно аз трябва да говоря само за третото.

— Говорете!

Той разказа за нападението в градината на хасиендата Дел Венадо и за следващото в гората, описа и поведението на дон Естебан на брега на буйната река.

— Сеньор Аречиса, какво ще кажете за това? — попита Диас, като усещаше как съчувствието му към предводителя на експедицията все повече изчезва.

— Свидетели! — гласеше лаконичният отговор.

Но гордостта на графа беше фалшива, тя изключваше честността.

— Вие можете да изкажете такова искане, защото знаете, че Кучильо избяга. Въпреки това обаче свидетел не е безусловно нужен, защото ще ви питам дали се признавате за виновен в опит за убийство. Възнамерявате ли да се принизите до една лъжа?

Запитаният отново премълча.

— Значи признавате деянието и ние можем…

Той спря по средата на започнатото изречение, защото зад пирамидата прозвуча вик, който заглуши дори бученето на водопада. После се чу тупване, сякаш някое тежко тяло е паднало от голяма височина.

— Какво беше това? — попита Пепе изплашен.

— Човек, на когото се е случило нещастие — отговори Диас. — Ние трябва веднага да видим какво…

— Стой — прекъсна го канадецът. — Не бива да напускате без нужда мястото си! Аз ще видя какво се е случило.

Той се запъти към ъгъла на индианския гроб и изчезна зад него. Другите останаха и безмълвно зачакаха връщането му. Канадецът се върна, но носеше на рамо съборената от Ороче златна буца.

— Погледнете какво намерих!

Той я свали и сложи в краката на Фабиан, който се загледа безмълвно в находката.

— Чисто злато, струващо хиляди и хиляди! — прогъгна като парализиран Аречиса при вида на този невиждано голям къс.

Напълно забравил за положението си, той прекрачи описания около него кръг и се спусна към блока, за да го прецени по тежестта.

— Санта Лаурета — обади се Пепе, — де да имах едно такова копче на жилетката си навремето, когато трябваше да мра от глад на разноски на държавата! Къде го намери, Боа роз?

— Това е все едно! — рече дон Естебан. — То се числи към бонансата и трябва да ми бъде предадено за разпределение.

— Както намерите за добре, граф Антонио де Медиана — ухили се Дормилон. — Ние сме числом и словом пет човека и веднага ще разрежем копчето, та всеки да си получи своя дял, също и вие, защото бяхте така добър да ме пратите в Пресидио Сеута да ловя риба тон!

Тези думи върнаха графа към действителността. Той се надигна почти засрамен, ала в очите му блестеше онази светлина, каквато може да се забележи при умопобърканите.

— Къде намери тази находка, татко? — поиска да знае Фабиан.

— Там отзад, непосредствено до басейна, в който се стоварва водата. Виждате ли главата там горе?

Той посочи към билото на хълма и очите на другите проследиха ръката му.

— Бараха — рече Диас.

— Да, Бараха. Вижте, той забеляза, че сме го видели и се отдръпна. Той е виновен да намеря това злато.

— Как тъй?

— Блокът е бил вкопан в скалата зад водопада. Ороче е бил спуснат от Бараха по ласо, за да го откърти, но после е намерил смъртта си в пропастта. Ласото е прерязано; Бараха е искал да има златото само за себе си.

— Ти намери ли Ороче?

— Не, кипящите талази на бездната са го погълнали.

— Трябва да тръгнем след убиеца! — извика Фабиан и посегна към пушката си.

— Стой! — викна Пепе. — От земята не бива да бъде изваден нито един нож, преди да е завършил съдът. Тоя Бараха ни е в кърпа вързан.

Той погледна повторно нагоре, където се бе подавала главата на убиеца, и очите му неволно се плъзнаха и по ръба на пирамидата.

— Por Dios, Боа роз, не поглеждай нагоре, за да не се издадем! Върху платформата на гроба лежи Кучильо.

— Кучильо? Убиецът, свидетелят, от когото се нуждаем! Хубаво ли го видя?

— Без съмнение!

— Трябва да го пипнем! Заобиколи гроба отляво и се качи отзад. Той ще побегне и аз ще го посрещна при десния ъгъл.

Пепе грабна пушката си и закрачи към пирамидата. Действаше колкото е възможно по-предпазливо. Той достигна необезпокоявано платформата, но… там нямаше никого. Смъкна се незабавно пак долу и пристъпи към канадеца.

— Е? — посрещна го този. — Не го ли намери?

— Не. А ти?

— Да не би да го виждаш при мен?

— Но той е слязъл.

— Или пък си се заблудил.

— Не е възможно. Видях главата му съвсем ясно. Слязъл е. Но отляво не е могъл да се измъкне, защото щях да го забележа.

— И отдясно също, защото тогава щеше да налети в ръцете ми. Следователно той се е спуснал от северната страна на пирамидата. Ела, нека видим дали ще открием следата му!

Между езерото и северното подножие на гробницата се намираше немного широка ивица земя, която беше толкова камениста, че крак не можеше да остави следа върху нея. Въпреки това острото око на канадеца забеляза върху скалата една къса, светла черта, драсната сякаш от несигурна ръка с железен нокът.

— Оттук е минал, Пепе! Я да видим… да, ето къде лежи парченцето кварц, върху което е стъпил и на което дължим тази линия. Когато кракът стъпи върху камък с тази големина, той не се подхлъзва назад или напред, а настрани. Посоката на чертата, която кварцът е оставил върху скалата, ни казва, че Кучильо се е запътил към езерото.

— И аз съм на същото мнение. Хайде!

Те отидоха до езерния бряг, ала въпреки дългото търсене не откриха друга следа. Пепе вече се канеше да прояви нетърпение, когато внезапно забеляза нещо, което го накара да насочи пушката.

— Какво има? — попита Боа роз. — Искаш да ни издадеш с някой изстрел?

Дормилон му смигна лукаво.

— Виждаш ли в езерото широките ламбредонови листа, които стърчат като плосък покрив над водата? Басирам се, че под тях се крие една гигантска жаба, и тъй като страшно обичам жабешки бутчета, ще си извадя животинката.

„Гигантската жаба“ чуваше всяка дума. Пепе се прицели, пръстът вече докосваше спусъка, когато ламбредоните се раздвижиха.

— Не стреляйте, аз съм! — разнесе се глас изпод листата и се показа главата на Кучильо.

Поради липса на друго скривалище той се бе вмъкнал в езерото, чиито широколистни водни растения действително бяха много подходящи да скрият главата и пушката му, която не се бе решил да зареже.

— Санта Лаурета, ама че жаба! Сеньор Кучильо, моят апетит насмалко да ви коства главата. Кажете, какво правите в тая мътилка?

— Аз… аз исках… мислех…

— Искали сте да си вземете една баня, а? Ама защо пък не отделихте време да си съблечете дрехите? Излезте, тук има хора, които желаят да поговорят с вас.

— Но си предайте пушкалото — добави Големия орел, — защото такива опасни инструменти не са направени за жаби!

Той му взе пушката и едва тогава му позволи да напусне леденостудената вода.

Бандитът беше престоял вътре само няколко минути, ала въпреки това му се струваше, че се е вкочанил до мозъка на костите.

Той стоеше, треперейки с всички крайници, пред двамата горски скитници и не бе в състояние да се отбранява и срещу най-малкото посегателство.

— Елате, сеньор Кучильо — рече Пепе, улавяйки го за ръката. — Ще ви стъкнем такъв огън, че да се сгреете след ледената баня!

Кучильо ги последва без всякаква съпротива.

— Ето, сеньорес, водим свидетеля, поискан от дон Естебан — извести канадецът. — Надявам се, че сега бързо ще приключим.

— Добре дошъл, сеньор Кучильо — поздрави зъзнещия мъж Диас. — Мислех, че сте се сбогували за дълго с нас. Вие стоите пред саванен съд, както вече навярно сте забелязали отгоре, и ще трябва да ни дадете няколко разяснения за неща, които дон Естебан не иска да признае. Приближете се!

— Протестирам срещу този свидетел! — възрази Аречиса.

— По каква причина?

— Защото аз самият трябва да го обвиня.

— За бога, дон Антонио, освободете ме в такъв случай от обвиненията, които аз самият по-късно щях да повдигна.

Диас очерта кръг и заповяда на Кучильо:

— Стъпете в този кръг и бъдете уверен, че сте изгубен в мига, в който дръзнете да го прекрачите! Говорете, граф Антонио де Медиана!

— Обвинявам този мъж в убийството на гамбусиното Марко Ареляно.

— Аха! — възкликна Фабиан. — Моето подозрение! Доказателства, доказателства!

— Не е нужно да ги предоставям. Сеньор Диас преди малко чу признанието на убиеца.

— Вярно ли?

— Да — кимна Диас, — и по тази причина възнамерявах да го обвиня, ако дон Естебан не беше се нагърбил с тая работа. Какво ще отвърнете, Кучильо?

— Нищо! — отговори.

— Значи признавате, че сте убиецът на Ареляно?

— Ние стигнахме до бой и той претърпя поражение.

— Стигнали сте до бой, докато той е спял, а вие сте пазели, и затова е претърпял поражение. Законът на саваната налага само едно наказание за такова деяние — смърт. Аз съм принуден да произнеса тази присъда. Някакви възражения, сеньоре?

— Не, той ще умре — отсече Пепе.

— Той ще умре — прибави Боа роз.

— А вие, сеньор Тибурсио?

— Не мога да имам милост към него, защото го последвах в пустинята, за да му отдам справедливата отплата!

— Чухте, сеньор Кучильо. Или намирате наказанието за несправедливо?

У Кучильо започна да се надига старото безочие. Не за първи път се изправяше пред позорната си съдба. Жалби и вопли нямаше да му помогнат и ако беше наистина неспасяемо изгубен, то му оставаше само едно утешение — да отмъсти на дон Естебан.

— Наказанието е твърде строго — отвърна той, — защото убих Ареляно в двубой и ако аз самият не бях разказал това, вие никога нищо нямаше да узнаете за него.

— Така ли мислите, Кучильо? — попита Фабиан. — Вашият препъващ се кон отдавна ви беше издал пред мен, а раната в крака, която сте получили в битката с моя приемен баща, също не бихте могли да скриете.

Мразовитата вода беше подействала зле на лошо заздравялата рана на Кучильо. Той изпитваше болки, които не му позволяваха да стои спокойно.

— Ако пък си мислите — прибави Фабиан, — че наказанието е прекалено сурово, то ще ви припомня двукратния опит за убийство, за да ви втълпя друго убеждение.

— В това отношение аз съм невинен. Не можех да постъпя другояче, освен да се подчиня, граф Фабиан де Медиана.

Тибурсио отстъпи крачка назад.

— Как, вие знаете истинското ми име?

— Знам го по-добре и по-безпогрешно от всяко друго. Та нали аз бях този, който…

— Мълчете! — обърна се заповеднически към него дон Естебан, който едва сега осъзна колко непредпазливо е постъпил, като издаде съучастника си.

— Тук не можете да ми заповядвате, капитан Антонио! Времето, когато бях стюард на каперския ви кораб, отдавна отмина и аз ще кажа на тези сеньорес какво ми…

— Нищо няма да кажеш — викна Аречиса и прибягна към последното средство, от което можеше да очаква спасение. — Аз самият притежавам достатъчно мъжественост, за да сторя това, което смятам за необходимо и правилно. Тибурсио Ареляно, ти си Фабиан де Медиана, мой племенник. Ела в прегръдките ми!

Той разтвори обятия, ала Фабиан се отдръпна.

— Граф Медиана, бихте ли могли да се закълнете, че аз наистина съм ваш племенник?

— Аз изоставих момчето и не зная подробности около твоето спасение, нито по-късната ти съдба. Но непогрешимата прилика, белегът на бузата ти, оставен от ножа на този мигелет, и фактът, че твоите придружители отдавна са те разпознали като граф Фабиан, са достатъчно доказателство за мен, че това си ти.

— Закълнете се тогава!

— Заклевам се и ти предавам като по-нататъшно потвърждение тези два пръстена. Единият е пръстенът-печат на графовете Медиана, другият е от пръста на твоята майка. Аз й отнех и двата, когато… когато тя умря от камата на този мъж.

— Но по ваша заповед — кипна от гняв Кучильо. — Не съм аз убиецът, а вие!

Фабиан не обърна внимание на протеста. Той грабна пръстените и ги притисна с неизразимо благоговение до устните си.

— Татко, майко!

Повече не бе в състояние да каже. Падна на колене и избухна в силни ридания.

Дали студеният Аречиса бе наистина потресен или само диреше пътища за спасение, но той се осмели да напусне своя кръг и пристъпи към Фабиан.

— Ти ще получиш и още от онова, което са докосвали техните ръце и което им е било мило и скъпо. Моето сърце беше твърдо, ала въпреки всичко то веднъж вече проговори с непреодолима сила за теб. Това беше в Дел Венадо, когато поисках да те убия и ти се изплъзна. Аз не знаех дали ще се върна от експедицията и оставих писмена изповед в моята стая.

Той сложи ръка на рамото му с намерение да продължи да говори. Но при това докосване Фабиан подскочи като пружина.

— Махнете ръката си, граф Антонио де Медиана! Вие сте брат на моя баща и няма да умрете, ще бъдете удостоен с милост, но никога не ме докосвайте, защото ръката ви лепне от кръвта на майка ми, която сте наредили да убият.

Със симулирано смирение графът отстъпи обратно в кръга. Той бръкна под дрехата си и измъкна един бележник. Написа няколко думи на един празен лист, откъсна го и го подаде.

— Аз не мога да насиля сърцето ти, Фабиан. Но аз искам да ти докажа, че се отказвам от всяка вражда с теб. Хасиендата Дел Венадо ми принадлежи и ти си моят единствен наследник. Слушайте, сеньорес, за да можете да го потвърдите. Дон Агустин Пена е само арендатор. Дай му, ако аз изобщо или с теб не се върна, тези редове. Той ще те посрещне като свой господар и ще те отведе в моята стая. Като отвориш писалището и натиснеш пружината от дясната страна на нишата, ще намериш изповедта, за която ти говорих.

Фабиан прибра бележката.

— Вземам този лист, дон Антонио, защото ви прощавам покушенията срещу мен и предоставям на Бог да ви съди за смъртта на моята майка, но…

— Стой! — прекъсна го Пепе на думата. — Не можете да го помилвате, сеньор Фабиан. Аз също имам пръстен, вижте го на ръката ми! Той ми го даде навремето в енсенадата, за да съм си мълчал, и ето как станах съпричастен в неговото деяние. Простете му, щом искате, но милост той не трябва да получи. Той ме превърна в безотечественик, докарвайки нещата дотам, че трябваше да ходя да ловя риба тон. Аз настоявам да бъде наказан!

— Пепе! — призова Фабиан. — Толкова ли малко значи за вас моето желание?

— То означава за мен много повече, отколкото си мислите, но нима не съзнавате, че би трябвало да пуснете да си върви и тоя Кучильо, щом като помилвате дон Естебан?

— Онова, което е сторил на мен и майка ми, му прощавам. Но той е убиецът на Марко Ареляно и аз съм положил свещена клетва, че ще умре веднага щом го стигна!

Кучильо чу тези думи. Погледна в заплашителното лице и разбра, че за него снизхождение няма да има.

— Милост, дон Фабиан! — започна да умолява той. — Не можете да ми прощавате и да ме проклинате едновременно. Ще ви отстъпя бонансата безпрекословно, ще ви служа и ще ви се подчинявам, докато съм жив, ще…

Фабиан пресече словоизлиянията му с повелителен жест.

— Мълчете! Всяка дума е безполезна!

— Тогава и той ще умре!

В следващия миг Кучильо измъкна ножа, който непредпазливо му бяха оставили… един скок и го заби до дръжката в гърдите на Аречиса. Хукна към ъгъла на пирамидата и изчезна.

Другите понечиха да се спуснат подире му.

— Стой! — прогърмя Големия орел. — Аз съм стражът, той принадлежи на мен!

С исполински крачки стигна до ъгъла и вдигна никога непропускащата пушка.

— Спрете, Кучильо!

Кучильо може би все пак щеше да се изплъзне, ала студът на езерото усили болката в крака и той напредваше твърде бавно. Чу вика на ловеца зад себе си, но не се подчини.

— Спрете! — повтори канадецът.

Кучильо отново не зачете заповедта и Боа роз натисна спусъка. Кучильо се преметна и бухна във водата на езерото — немного далеч от мястото, където преди туй беше потърсил убежище.

— Мъртъв! — промърмори канадецът и се обърна.

— Мъртви са и двамата — прибави Пепе, — преди още да сме провели съда докрай!

Фабиан стоеше при трупа на своя чичо. Другите пристъпиха към него, но не посмяха да прекъснат мълчанието му. Неговите очи бяха приковани мрачно към мъртвото тяло на този мъж, когото природата бе поставила толкова близо до него, и който въпреки това още от детството му се беше проявил като негов най-зъл противник. Най-сетне Фабиан се извърна.

— Далече, в Испания, беше извършено престъпление и Бог поведе престъпниците през океана и ги събра в час и на място, почти недокосвано от крака на бял, с тези, с които те са съгрешили.

— Сеньор Фабиан, вие говорите сякаш от моето сърце — обади се Пепе Дормилон. — Когато застанах в Еланчове пред граф Антонио и му напомних за неговото деяние, той се изсмя на заплахата ми. Тогава аз му казах: „Има един съдия, комуто няма да се изплъзнете. Той ще ви намери дори да избягате от него и в най-затънтения пущинак!“ Вие виждате, че това пророчество се сбъдна. Вие пожелахте да го помилвате и го предадохте на божието наказание. Бог обаче го осъди по-бързо, отколкото аз исках, и го остави да умре от ръката на своя съучастник. Ние сме отмъстени!

— Но сега нека бъдем християни и повече да не се гневим. Граф Антонио де Медиана не бива да стане храна на лешоядите, а да намери едно спокойно вечно ложе.

— Да, нека го погребем — съгласи се Пепе — и заедно с него и пръстена му, който вече си изпълни целта да ми припомня за моето отмъщение.

— Най-доброто място за погребение на мъртвеца е гробницата на вожда — рече канадецът. — Хайде да видим дали ще ни разкрие вътрешността си!

Те се изкачиха на скалния конус и потърсиха входа — отвесно спускаща се дупка, захлупена с тежък камък. Канадецът отмести камъка, а Фабиан се спусна по едно ласо. Във вътрешността на гробницата — немного високо и широко четвъртито помещение, беше напълно тъмно. Фабиан заопипва наоколо и се натъкна на вкаменения труп на вожда.

За тялото на Аречиса, граф Де Медиана, имаше достатъчно място. След като наследникът прибра всичко ценно, което покойникът имаше в себе си, Боа роз свали шапка и изрече кратка молитва. Диас се спусна в гроба да поеме трупа на своя предводител и да му отреди място долу. После входът бе затворен по стария начин, и то така, че да не се забелязва и най-малката следа от извършеното.

Канадецът пристъпи към Фабиан и му подаде ръка.

— Сега, сине мой, ти си граф Де Медиана и си не само господар на бонансата, но и притежател на всичко онова, което дон Антонио остави след себе си. Аз ти давам клетва за вярност като първия, който ще се нарича твой слуга, и те моля само да ми запазиш едно местенце в сърцето си за дните, които Бог ми е отредил още на земята!

Фабиан го обгърна любвеобилно с ръце.

— Не мой слуга, а мой татко си ти. При мен ще намериш всичката любов и уважение, които ти се полагат — сега и винаги.

Пепе също му подаде ръка.

— Дон Фабиан де Медиана, не забравяйте Пепе Сънливеца, когато един ден станете голям господар.

— За да станете такъв — допълни Диас, — вероятно ще се нуждаете от нашите свидетелски показания. Разчитайте и на мен, сеньор. Аз никога няма да забравя деня, в който с вас и господарите на саваната съдих един гранд от гордата прародина.

— Сеньор Диас, присъединете се към нас! — помоли Фабиан. — С експедицията няма да ви провърви, а в наше лице ще намерите мъже, които ще оценят компанията ви по-добре от авантюристите, които досега сте съпровождали.

— Благодаря ви, дон Фабиан! С удоволствие бих откликнал на желанието ви, но аз бях подчинен на дон Естебан и сега имам задължението да го заместя. Вие сами ли ще се връщате, или може би ще решите да дойдете с мен до лагера?

— Ние нямаме нищо общо с хората от вашата експедиция — рече Боа роз — и сами сме в по-голяма безопасност, отколкото при тях.

— Но как се каните да пренесете съкровището от бонансата си, като нямате нито ездитни животни, нито коли?

Канадецът и Пепе погледнаха Фабиан въпросително. Този сведе замислено поглед към земята.

— Татко — заговори той най-сетне, — ще ми се разгневиш ли, ако оставя всички тези съкровища тук?

— Как? — извика Диас удивен. — Искате да оставите едно богатство, с което може да се купи цяло кралство, да падне в ръцете на диваците или експедицията?

— Не се ли отказахте самият вие от това богатство, когато стояхте край бонансата? — усмихна се Фабиан.

— Защото знаех, че принадлежи не на нас, а на вас.

— Аз не искам да го оставя нито на златотърсачите, нито на индианците, но…

— Санта Лаурета, какво се тъкмите всъщност да правите с него? Спомнете си само драгоценната златна буца, която коства живота на свирача на лютня! Мисля, че с нея може да се закупи всичката риба тон, улавяна през последното десетилетие в дяволската акватория на Сеута.

— Правилно, Пепе, тя коства живота на Ороче. Това злато има пъклена власт. Спомнете си и вие, сеньор Диас: Марко Ареляно, повечето мъже от вашата експедиция, а сега и самият дон Естебан заедно с Кучильо — всички те трябваше да изкупят със смърт своя ламтеж по метала. Ние ще заровим съкровищата, ще ги скрием така, че никой да не ги намери. По-късно може би ще ни потрябват и тогава ще можем без риск да ги отнесем на сигурно място.

— Прав си, сине мой — изрази съгласието си канадецът. — Хайде да идем до плейсъра и да видим какво може да се направи!

Само мъже като тези четиримата можеха да гледат такова изобилие от изкусителния метал, без да бъдат обладани от мощта на златото. Въпреки това Пепе се чувстваше особено — беше като опиянен от вида на бляскавите камъни, изпълващи долината в такова количество, каквото човек едва ли би сметнал за възможно.

— Вземете ножовете и ми помогнете! — помоли Фабиан. Меката почва на долината не създаваше големи препятствия на усилията им. Изливащите се от време на време пороища от планините я бяха подкопали и бяха подготвили работата. До настъпването на вечерта скриха цялото злато така, че само те, посветените, биха могли да го открият.

— Дотук бях задължен да ви помогна, сеньорес — заговори Диас, — но сега дългът ме зове. Вие какво ще правите?

— Вече е тъмно — отвърна канадецът, — така че днес няма да напускаме района, а ще установим бивака си горе на пирамидата, защото там ще бъдем най-добре защитени при евентуално нападение.

— А на сутринта — прибави Пепе — ще проследим дирята на Бараха. Той е единственият неканен, който знае за бонансата. Ние трябва по един или друг начин да му затъкнем устата.

— Сторете го — даде одобрението си Диас. — Той е убиецът на Ороче и трябва да бъде наказан. Що се отнася до мен, бъдете сигурни, че никой няма да чуе и думица за златото. То принадлежи на вас, дон Фабиан!… А сега сбогом!

— Сбогом! И ако имате нужда от три чифта ръце, знаете къде ще се намираме до утре — отговори канадецът. — Би ме учудило, ако червенокожите не са направили нова визита на лагера ви.

Те си подадоха ръцете.

— И приемете моята благодарност, сеньор Диас — обади се Фабиан, — за помощта, която днес ни оказахте. При първа възможност на драго сърце ще ви се отплатим!

— Не вие, а аз съм този, който трябва да благодари. Вие пощадихте великодушно живота ми, докато се отнасях враждебно към вас. А че после взех участие в съда, просто си беше мой дълг. Останете със здраве!

— Бъдете и вие здрав! — прозвуча към убиеца на индианци. Диас изчезна в мрака и неговите бързо отдалечаващи се стъпки заглъхнаха в безмълвието на нощта.

Тримата ловци пренесоха пушките на дон Естебан и Кучильо заедно с чуловете и седлата на убитите коне на върха на пирамидата, където устроиха лагера си.

— Огън няма да палим — предупреди канадецът. — Той би светил надалеч в равнината и би примамил враговете.

— Е, вечерята ни ще е студена! — реши нещата Пепе.

Той извади няколко парчета сушено месо, а Боа роз даде на всеки определено количество пиноле — популярно мексиканско ястие, което се състои от печено царевично брашно, примесено с малко захар и канела.

След скромната вечеря Фабиан помоли да поеме първата смяна. Събитията от днешния ден така го бяха разтърсили душевно, че чувстваше необходимост да остане насаме с мислите си. Двамата приятели се увиха в одеялата си и затвориха очи, за да се подсилят чрез съня за предстоящите напрежения…