Карл Май
Край Бизоновото езеро (7)

7. Соколово око

След като пресече веригата на Мъгливите планини, Рио Хила се насочва към Колорадо Ривър — границата между Аризона и Калифорния, и се влива в Калифорнийския залив.

От ъгъла, образуван от тези две реки, се простира почти до Пресидио Тубак широка плодородна зона, която предлага обилна паша на стадата мустанги и бизони. За червените племена тя е най-добрата ловна територия.

Почти две седмици след потеглянето на експедицията на дон Естебан от Тубак в тази част от саваната, която се простираше близо до границите на пресидиото, цареше необикновено оживление. Дълга редица от индиански палатки образуваше кръгов сектор, откъм чиято вътрешна страна бяха опънати на пръти многобройни ремъци с гъсто навесени по тях плоско и тънко отрязани ивици месо.

Навън до хоризонта се виждаха тук и там отделни ездачи или цели дружини червени ловци, докато пред палатките се мяркаха само жени и момичета, занимаващи се със сушенето на месото, остъргването на кожите, счукването на царевици и разни други домакински работи.

Палатката в средата беше по-висока и по-просторна от другите и на върха й имаше снопче орлови пера, раздвижвани леко от вятъра.

Пред входа седеше девойка и разкрасяваше един мокасин с богата орнаментировка от конски косми. Стъпалото, за което бе предназначен този полуботуш, трябва да бе малко, макар и не пък дотам малко и изящно като нейното, а явната любов, с която тя се бе отдала на заниманието си, навяваше предположението, че бъдещият притежател на художественото произведение не й беше непознат или безразличен човек.

Девойката беше красива, може би най-красивата в целия лагер. Тя беше детето на вожда, комуто принадлежеше палатката, и рангът на нейния баща й бе придал прелестната самоувереност, присъща за всяко от нейните грациозни движения.

Мокасинът беше готов. Тя го постави до другия — вече напълно завършен, и се изправи. Големите й тъмни очи забелязаха нещо, което привлече вниманието й. Малката светлокафява ръка прибра от челото буйната черна коса, спускаща се на вълни до кръста. Тя засенчи с десница очи, за да вижда по-добре.

Радостна усмивка озари нейните рязко очертани, но нежни и закръглени черти. След минута смуглата й кожа пребледня, а кракът й се вдигна боязливо, за да се завтече напред, към самотния конник, който се носеше в галоп към бивака.

Той яздеше кон, който би предизвикал възхищението на всеки познавач, и седеше с такава сигурност на гърба му, сякаш двамата бяха излени заедно. Ловната му дреха бе изцапана с кръв, а от левия ръкав капеше кръв на земята.

Ездачът също беше видял девойката. Очите му заблестяха и вместо да се насочи към някоя от външните палатки, накара бегача си да го отнесе с горда стъпка до нея.

С един ловък скок застана изправен пред нея.

— Какъв враг видя Мо-ла, Цветето на команчите, та ликът й е пребледнял като саваната през зимата, а ръката й трепери като стрък трева в утринния вятър?

— Смъртта — отвърна тя.

— Смъртта не е враг на храбрия воин. Тя му подава ръка само за да го отведе при Великия дух.

— Храбрецът умира в битката, а не под удара на бизон!

— Соколово око няма да умре от рога на бизон. Неговата ръка е здрава, куршумът — сигурен, а ножът — остър. Бизонът не го достигна, а свърши пред неговите крака. Но ловците на команчите получиха треска при вида на стадата и не виждат накъде пращат своите куршуми. Те не улучиха бизона, а ръката на спътника си.

— Животът бързо отлита с кръвта. Нека Соколово око влезе във вигвама, за да го превърже Мо-ла!

Тя вдигна мокасините от земята и закрачи пред него.

Той я последва. В държането на момичето се чувстваше предпочитание към него, с което навярно никой друг не можеше да се похвали.

Във вътрешността на палатката Соколово око разголи ръка, в чиято горна част бе заседнал обезсилен куршум. Извади ножа от колана си и й го подаде.

— Нека Мо-ла отстрани оловото!

Една индианка не се отдръпва разтреперана пред огнестрелни рани. Момичето изследва раната първо с опипване, като натискаше леко с пръсти ръката, докато установи местоположението на куршума, и после опита да го извади с ножа. Тази процедура причиняваше извънредно голяма болка на Соколово око, но той не помръдваше, а гледаше безмълвно малките ръце, които дружески и предпазливо се занимаваха с него.

След броени мигове Мо-ла отстрани куршума. Откачи връзка изсушени билки и скоро превръзката бе готова и кръвотечението спряно.

— Соколово око няма треска и преди луната да се смени, раната ще се е затворила. Мо-ла познава своите растения; тя самата ги е събирала в часа, когато росата пада от звездите и Добрия дух благославя цветята.

— Знае ли Мо-ла кое цвете той най-добре е благословил?

— Соколово око ще й каже!

— Цветето на команчите.

Очите му заблестяха с особена, дълбока светлина. Той се наклони отново към нея, за да докосне ръката й. Тя не сведе клепачи, а впи прям поглед в неговия.

— Големият воин обича само битката и опасността, той не поглежда цветето, скрито в тревата.

— Той го е видял и желае да украси с него вигвама си, за да си отдъхва до неговото сърце от ехтежа на сражението и напреженията при лова. Ще поиска ли то да живее с него под палатката му?

— То иска!

Соколово око я погали с ръка, изцапана все още със собствената му кръв, по меките коси.

— Умната лисица е баща на Цветето. Соколово око ще говори с него!

— Умната лисица обича Соколово око. Той ще го дари с Цветето, ако той донесе скалповете на неговите врагове.

— Соколовото око ще тръгне и ще донесе толкова коси, колкото вождът иска да види. Той знае пътя към воините на апачите и ще чертае с ножа около главите им, докато заплати за Мо-ла.

— Пътят е ширен и дълъг много слънца. Нека Соколово око вземе тези мокасини, за да остава кракът му винаги млад и силен при преследването на апачите!

Той взе леките обуща, които тя тайно бе изработила за него.

— Цветето на команчите е като слънцето, което праща светлина, и като извора, който дава свежест. Тя няма да бъде робиня, а господарка във вигвама на Соколово око, както жените на бледоликите! Хоуг!

Той тръгна. С последната дума бе превърнал обещанието си в клетва, обещание, каквото навярно никой горд воин не е правил още на някое индианско момиче. Соколово око познаваше обичаите на белите. Знаеше как те ценят своите жени и любовта към красивата дъщеря на вожда го накара да вземе твърдото решение да й отреди едно място не под, а до себе си.

Час по-късно команчите се завърнаха от лова и докараха богата плячка. Един от тях яздеше наопаки оседлан кон, до чиято опашка висяха пушка, нож, томахавка и ласо. Беше индианецът, ранил по погрешка Соколово око. Той бе свел ниско глава и веднага щом отрядът пристигна, изчезна от срам във вигвама си.

За жените се отвори двойна работа. Изсушеното месо трябваше да се снеме и по ремъците да се накачи прясното. Мъжете искаха да бъдат обслужени. Огньовете бяха запалени и скоро пред палатките се оформиха групички мъже, които пушеха, бъбреха или мълчаливо почиваха, чакайки приготвяното от жените ядене.

Умната лисица седеше в своя вигвам и наблюдаваше дъщеря си, която шеташе чевръсто. Обитателят на прерията също има сърце, което бие за близките, макар и неговите обичаи да са по-сурови от нашите.

Мо-ла беше единственото му щастие. Умната лисица беше загубил двама синове — единият, паднал в битка срещу апачите, другият, убит от бандитите на степта. Беше му останало само третото дете — дъщерята.

Лисицата беше най-умният и тачен вожд сред команчите. Ето защо неговата дъщеря можеше да се омъжи единствено за воин, който да е вожд — умен, мъдър и разсъдлив в съвета, но храбър и хитър в боя. Един ден бащата бе забелязал, че един от последните му воини обича Мо-ла, а и на всичкото отгоре и тя откликва със същото влечение. Това го разлюти и той прокуди младежа от палатката и огъня си.

— Цветето на команчите ще стъпи само във вигвама на вожд с голямо име!

Така бе прозвучала тогава думата му и младият мъж си го бе отбелязал.

Един ден той изчезна от лагера — накъде, никой не знаеше. Скоро обаче запристигаха вести за него от всички посоки. Той беше предприел съвсем сам едно авантюристично пътуване. Край всеки лагерен огън, във всяка колиба и вигвам скоро се заговори за него. Той беше тръгнал да си извоюва име или да загине, ала когато се върна, покрит с рани и отрупан със скалпове, нямаше нужда да известява името си, защото то вече го бе изпреварило — Соколово око го бяха нарекли апачите. Беше посрещнат с ликуване и скоро го признаха за най-способния воин в своето племе, когото използваха за най-мъчните начинания, които не можеха да поверят на друг.

Мо-ла беше горда с него, а и Умната лисица тайно се радваше.

Първата половина от задачата си младежът беше изпълнил — носеше уважавано име. Втората половина беше по-мъчна за решаване — вожд можеше да стане единствено, ако избухнеше война между команчите и апачите или ако му се удадеше друга възможност да се отличи чрез някое изключително дело.

Соколово око стоеше пред вигвама си, загледан към саваната, към чийто западен хоризонт се спускаше все по-уголемяващият се слънчев диск и обливаше с трептяща мараня равнината.

Откъм редицата палатки се зададе бавно негов пламенен другар.

— Моят брат трябва да отиде при вожда!

Соколово око кимна и се упъти към вигвама на Лисицата.

Вождът му посочи с ръка проснатата до него кожа от пантера и му предложи лула.

Соколово око седна и дръпна няколко пъти, след което върна калюметата на вожда.

— Куршумът на един хлапак улучи Соколово око — поде Лисицата. — Раната опасна ли е за него?

— Цветето на команчите наложи върху нея тревата на изцелението. Нейните ръце са меки и нежни, а пръстите й — като остриетата на утринната зора — нощта на болестта и смъртта се отдръпва пред тях.

Мо-ла чу тези думи и се изчерви. Той се бе осмелил да говори за техните любовни дела — това бе знак, че е сигурен в постигането на целта си.

— Виделината на утрото поема по небето и вечерта отново изчезва — отговори Лисицата по алегоричния начин на изразяване на индианците, които говорят за себе си и другите най-често в трето лице. — Моят син не е в състояние да я задържи.

— Но тя се връща — отвърна младежът късо и гордо.

— Връща се — повтори вождът, насочвайки се към своята цел — и осветява плячката на команчите, които ловуваха и убиха бизони. Кожите на животните лежат пред вигвамите и никой воин няма да ги вземе със себе си по родните пасища.

— Бледоликите се нуждаят от кожите за ходилата на своите мокасини.

Вождът кимна, доволен от проницателността на Соколово око, който го беше разбрал.

— На юг лежи страната на бледоликите, с които апачите воюват, а команчите живеят в мир.

— Тя се казва Тубак.

— Моят син познава ли я?

— Соколово око видя каменните колиби, които те наричат град.

— Колко бледолики живеят там?

— Соколово око не можа да ги изброи — бяха повече от трите племена на команчите.

— И как наричат те този град?

— Както наричат страната — Тубак.

— Има ли там барут и олово?

— Барут, олово и пушки, ножове, тютюн, одеяла, перли… всичко, от което се нуждаят червените мъже за себе си и своите скуав.

— И белите мъже ще купят всичките тези кожи?

— Те ще дадат за тях на своите червени братя нещата, от които имат нужда.

— Тогава Умната лисица ще прати с изгрева на слънцето двайсет свои воини да закарат кожите на юг. Там те ще спрат, отдалечени на половин слънце от границата на страната, която Соколово око нарече Тубак. Моят син обаче ще възседне сега коня си, за да ги изпревари и да заведе бледоликите при тях.

Радостта на младежа от това поръчение бе голяма, но той не позволи тя да се забележи, а попита просто:

— Какво трябва да носят белите мъже?

— Пушки, барут и олово, брадви, ножове, игли, ножици, тютюн, одеяла и басма. Моят син ще види какво имат.

— На кое място ще чакат моите червени братя?

— На мястото, което им набележи Соколово око. Те ще следват дирята на моя син.

— Соколово око не бива да оставя диря. Неговият път минава през ловната територия на апачите.

— Тогава нека Соколово око назове някое място!

— Право на юг и точно на две слънца оттук са израснали в кръг сребърни тополи, в кръга се виждат три каучукови храста. Нека чакат там, докато Соколово око доведе бледоликите.

— Хоуг! И ако моят син зърне някое куче на апачите, да му вземе скалпа!

— Вигвамът на Соколово око е изпълнен с накичени коси от апачи. Той ще се изпълни от земята до върха.

— И ако може, нека издири Черната птица, вожда на страхливите чакали, който уби сина ми.

— Трябва ли Соколово око да донесе неговия скалп?

— Черната птица е отровна змия, жалка крастава жаба, която се крие, за да не намерят команчите нейната кожа! Двама синове трябваше да даде Лисицата, двама велики, храбри воини — единия на кучетата на апачите, а другия, който беше негов любимец, на паразитите на саваната, наричани Ел Местисо и Мано Сангриенто.

— Трябва ли Соколово око да донесе техните скалпове?

Вождът погледна младежа кажи-речи уплашено.

— Разумът ли на моя храбър син се е объркал или ухото на Лисицата е станало по-слабо, че той погрешно чува?

— Той правилно чу.

— В такъв случай моят син не познава престъпниците. Те са силни като десет мечки и притвор ни като сто зли духа. Никой червен мъж не може да ги убие! Лисицата го казва, а той много добре го знае. Само двама мъже са в състояние да им вземат скалповете. Но тези двама никога не са идвали в ловната територия на команчите. Ако бяха тук, Лисицата щеше да ги навести, за да изпуши с тях калюмета.

— Кои са тези мъже?

— Двама бледолики. Наричат ги вождовете на горите и саваната: Големия орел и Падащата светкавица. Не е ли чувал още синът ми за тях?

— Много е слушал и би дал всичките си скалпове на апачите само да можеше да ги види.

— Бледоликите са дошли през Голямата вода, където лежи една просторна страна, имаща като страната на червените мъже юг и север. Бледоликите от Юга са дошли тук, избили са с хитрост и коварство червените мъже и са заграбили с измама техните ловни територии. Сега самите те са станали слаби, болни и жалки. Югът отвъд Голямата вода се нарича Еспаня. После дошли бледоликите от Севера. Те са силни, умни и мъдри и са приятели на червените мъже. Техните фигури са високи и широки, косите им — светли, а очите им имат цвета на небето, на което блестят добрите звезди. Те са си останали силни и мъдри, но не живеят в страната на апачите и команчите, а далеч оттук край Великия баща на реките^[1] и покрай планините, покрити с вечен лед. Северът от другата страна на Голямата вода се нарича Алемания. Лисицата го знае със сигурност. Един бял, който е видял всичко, що слънцето огрява, му го разказа.

— Мано Сангриенто е бледолик, а Ел Местисо, неговият син, има червена майка.

— Те са като дяволите, в които вярват белите мъже. Великия дух проклина всяка жена, която заобича някой бял мъж. Ето защо децата на една такава скуав са твар, пред която човек потръпва. Лисицата би дал живота си за скалповете на тези чакали.

— Соколово око ще му ги донесе.

Вождът замълча. Той дълго гледа младежа в твърдите тъмни очи, после смукна бавно от лулата и издуха дима по четирите посоки на света.

— Соколово око е още млад. Той далеч не брои и половината зими на Лисицата, но един ден той ще стане могъщ и мъдър воин. Ако той ми донесе скалповете на Дяволите, ще получи орловите пера и ще стане велик вожд сред синовете на команчите!

Ето че най-сетне бе изречена думата, за която младият мъж толкова отдавна копнееше. Ето че най-сетне бе получил задача, чието възнаграждение бе осъществяването на неговото най-голямо желание. Някой бял би дал шумен израз на радостта си, за индианеца е въпрос на чест да скрие чувствата си. По тая причина Соколово око отговори, с изключение на един бърз блеснал поглед към Мо-ла, с почти равнодушен тон:

— Дните на Мано Сангриенто и Ел Местисо са преброени. Тяхното слънце клони към заник, а ножът на команча е надвиснал над техните глави, за да ги изпрати в Страната на сенките, откъдето връщане няма. Соколово око каза!

Той се изправи. Лисицата даде знак с ръка и младежът напусна палатката.

Здрачът настъпи. Вечерта бързо го последва и когато Соколово око се качи на коня си, звездите вече светеха на небосвода.

Той мина покрай редица шатри, а не напряко. Дали пък не вярваше, че още един път ще може да зърне Мо-ла?

Кожата, затваряща входа на вождовата палатка, остана спусната. Младият човек насочи животното към откритата савана. Не беше яздил и няколко минути, когато пред него се надигна тъмна, стройна фигура.

— Соколово око!

— Мо-ла!

— Толкова зли ли са Дяволите, както татко каза?

— Още никой не е успял да ги надвие.

— Тогава звездата, към която Мо-ла гледа, ще угасне!

— Тя ще свети и никога няма да залезе!

— Толкова ли е необходимо да станеш вожд?

— Соколово око би умъртвил Дяволите и без тази награда. Те са убили брата на неговото Цвете и трябва да умрат.

— Далеч навътре в степта живеел мъдър шаман, който имал власт дори над смъртта. Той дал на скуав на Умната лисица една велика медицина, която да я закриля от смъртта.

— Кой има тази медицина?

— Мо-ла. Тя я получи от своята майка, когато тя се отправи към Страната на душите. Ще я вземе ли Соколово око?

— Ще я вземе.

Тя му подаде амулета, Соколово око го взе и окачи на врата си.

— Сега ще бъде ли спокойна Мо-ла?

— Тя вече няма да се страхува.

Той й подаде ръка от коня и препусна. Тя остана заслушана, докато отзвучаха ударите от копитата, и се върна незабелязано в бивака…

Два дни по-късно във вентата на достопочтения сеньор Франсиско Металха седеше пъстра компания.

На една маса се бяха облакътили двама сиболерос^[2], облечени изцяло в бизонова кожа. Техните груби, яки фигури, здрави пестници и енергични черти на лицата говореха ясно за трудностите на напрегнатия им занаят.

Ласата, увити около телата им, бяха двойно по-здрави от обичайните примки, а опрените до тях пушки сигурно дълго време са били в употреба, без нито веднъж да са били истински почистени и излъскани.

На две събрани една до друга маси седяха девет вакероси с един добре облечен сеньор, който очевидно бе техният хасиендеро.

Срещу тях един тъмен ъгъл бяха заели две персони, които човек от пръв поглед би сметнал за папагоси. Единият беше възрастен, другият сигурно броеше половината от неговите години.

Бялата коса на стария и черната на младия бяха вързани с бяла кожена лента в задната част на главата, така че образуваха кок. Плитки кръгли шапчици, изплетени от груба прежда и украсени със снопче пера, покриваха темената им и се пристягаха от кожен подбрадник. Двамата бяха босоноги, а горната част от телата им бе загърната с грубо вълнено одеяло.

Шарките на лицата им трудно се забелязваха, тъй като дълбоката, ниска стая имаше само два малки прозореца, чиито стъкла бяха така затъмнени, че слънчевите лъчи проникваха едва с половината си светлина.

Край свободната още маса бе застанал един тратанте^[3], който подреждаше съдържанието на два обемисти вързопа. Той не забелязваше алчните погледи на двамата папагоси.

Хасиендерото тъкмо довършваше разказа си.

— Да, двайсет коня ми задигнаха мошениците апачи, ама, por Dios, аз ще си ги върна! Следите им заобикалят града, ние се отбихме тук само колкото за едно малко подкрепително. Не бихте ли дошли с нас, дон Франсиско?

— Благодаря, сеньор. Предпочитам една хубава чашка пулке пред ръгване между ребрата или срез около косите — отвърна съдържателят. — Изброихте ли следите им?

— Над четирийсет са.

— Ами че тогава човек направо може да го хване страх за напетата експедиция, която дон Естебан де Аречиса поведе към Апачерията!

— Заради тия четирийсет или петдесет едва ли. Та нали червенокожите не живеят като нас на големи енории; те се нуждаят от много място и обичат да са разпилени. Един народ има много племена, а всяко племе се дели на отделни шайки, всяка от които действа за своя сметка. Може да се приеме, че моите конекрадци изобщо не знаят за експедицията, иначе щяха да я последват.

— Накъде се насочват дирите?

— Право на север.

— Значи към саваната. При това положение ние тук в пресидиото сме се отървали от мошениците!

— Но те от нас — не. Вярно, превъзхождат ни по брой, защото ние сме само десет мъже, но аз мисля, че един добър вакеро като нищо се наема с петима такива негодяи. Ако пък намеря някого, който пожелае да се присъедини към нас, ще му заплатя по две квадрупли за индиански скалп.

При тези думи единият от сиболеросите се изправи.

— Сериозно ли говорите, сеньор?

— Напълно. Защо?

— Защото бихме искали да спечелим няколко от вашите златни монети.

— Защо не? — рече хасиендерото, докато измерваше двамата внимателно с поглед. — Не ми изглеждате новобранци в занаята. Мога ли да попитам за името ви?

— Аз се казвам Енсинас, а моят спътник — Паскуал. Ние всъщност сме на път за хасиендата Дел Венадо, където обикновено помагаме на дон Агустин при жигосването на стадата му. Вие познавате ли го?

— Познавам го добре. Той е най-богатият скотовъдец в цяла Сонора и има дъщеря, която е толкова красива, че човек изобщо не може да я опише.

— Това, което казвате за неговото богатство и нейната красота, е вярно. Освен това двамата са в същата степен добри и благодетелни. Ето защо не е чудно, че двама сиболероси предприемат всяка година такова пътешествие, за да навестят сеньор Агустин Пена,

— Къде ще проведе той тази година ловката си хайка?

— Край Бизоновото езеро. И ако не се заблуждавам, младата дама също ще дойде с него. Преди година той бе принуден ясно и категорично да й го обещае.

По-младият от двамата папагоси наостри слух. Той се обърна към възрастния и му прошепна на английски:

— Чуваш ли, старо? Сеньората ще отиде!

— Да я вземе дяволът!…

— Не, не той, а аз ще я взема!

— Че да ти провърви както някога, когато оня Тибурсио Ареляно… Zounds^[4], твоята пушка беше къде-къде по ценна от момичето с жълто около устата. Който отправя очи към някоя жена, той се заслепява. Убедих се в това при майка ти, червената вещица…

— Дърто, остави майка ми на мира, тя е била хиляди пъти по-достойна от теб! Виждаш ли нещата, които тоя тратанте е разопаковал?

— Виждам ги добре, защото не мисля за никакво момиче и следователно не съм сляп — отговори другият жлъчно. — Погледни навън към мулетата, ако искаш да видиш още повече!

Пред къщата бяха спънати конете на хасиендерото, а за куките на кепенците бяха вързани две добре натоварени мулета, принадлежащи на амбулантния търговец, който бе донесъл в салона на кръчмата малка част от стоката си.

Младият папаго отдавна ги беше забелязал.

— Стоките трябва да станат наши, старо!

— То се подразбира от само себе си! Но как?

— Ще го ошушкаме!

— Естествено! Но къде?

— Ще видим. Почакай само да си отвори устата. Сигурно ще каже каква посока се тъкми да хване.

— Може би ще тръгне към апачите.

— Няма да го стори, защото всеки знае, че апачите не гледат с добро око на белите. Те просто ще му вземат стоката и после ще му видят сметката.

— Или към команчите.

— Това е по-вероятно. Тези негодяи сега се държат за белите, а ние пък хич не бива да им се мяркаме пред очите, макар да не сме апачи.

— Защо застреля в гръб младия вожд?

— Защото ми се беше изпречкал на пътя. Дъртата лисица бих уцелил още по-добре. Той веднъж завинаги ни беше забранил да минаваме през територията на неговото племе.

Тратанте подреди стоките си и се надигна. Пристъпвайки към масата на хасиендерото, той предложи нещата.

— Откъде идвате? — попита онзи.

— От Ариспе.

— И накъде отивате?

— Не зная. Насочвам се според случая.

В този миг вратата безшумно се отвори и влезе един мъж, който веднага привлече върху себе си цялото внимание на всички присъстващи.

Беше Соколово око, команчът.

Мускулестите телесни форми и гордата, еластична походка, с която младият мъж пристъпи, нямаше как да не направят веднага впечатление. Широките му рамене и силните гърди бяха голи; около тънкия си кръст бе увил фино изтъкано салтилско одеяло. Гамаши от яркочервено сукно покриваха подбедриците му; извезани с конски косми бандажни ленти и своеобразно изработени от четината на бодливо свинче жълъди обхващаха гамашите над глезените, а краката бяха обути в богато орнаментираните мокасини, които Мо-ла му бе подарила.

На главата си носеше чудата украса, която приличаше на тесен тюрбан. Това всъщност беше лента за чело, направена от две пъстри, художествено намотани ивици плат. Косите му падаха в две плитки върху раменете. В тях бяха вплетени малки сребърни монети, продълговати раковини и цветни ленти. Изсушената кожа на гърмяща змия се провираше през диплите на лентата над челото, а тракащата опашка и главата лежаха на раменете между косите, като пораждаха чувство за странна дивота.

Ако лицето не беше променено от нанесените шарки, човек можеше да се полюбува на чисто римски нос, високо чело с изписани по него неустрашимост и усет за правдивост, дръзко очертана уста и две очи, които бяха предопределени да подчиняват с погледа си всичко. Едва забележимо изпъкналите скули не нарушаваха красивата хармония на чертите, напротив, правеха я още по-пленителна.

Оръжията му се състояха от леко закривен нож за скалпиране, бляскаво шлифована томахавка, изкусно изплетено ласо, провиснало от хълбока му, и пушка, чиито дървени части бяха обковани със сребърни гвоздеи.

Команчът вдигна леко ръка за поздрав и с един-единствен поглед обхвана присъстващите с такава изчерпателна прозорливост, сякаш ги бе наблюдавал дълго време.

Онова, което никой от другите не беше забелязал, веднага привлече вниманието му — чудесните пушки, които двамата иначе толкова окаяно изглеждащи папагоси държаха между коленете си.

Беше тихо; всеки звук бе замрял при появата му. Соколово око пристъпи на три крачки пред папагосите и запита:

— Моите червени братя са бедни. Те срещу възнаграждение ли работят за белите мъже?

Западналото племе на папагосите се наема срещу най-обикновена надница, за да влачи едно мизерно съществуване — работа и сън.

— Моят брат право каза.

— Какво работят братята ми?

— Те са вакероси по полето.

— Къде са оставили те конете и ласата си?

— Те вързаха своите животни пред града.

— Един вакеро никога не се отделя от коня си. Моите червени братя са лошо облечени; техният господар сигурно има здраво стисната ръка.

— Папагосите са бедни.

— Но имат скъпи пушки. Бива ли техният червен брат да ги поразгледа?

— Техният червен брат също има пушка, която може да си разглежда.

Присъстващите слушаха с голямо напрежение странния разговор. Те веднага разбраха, че проницателният ум на команча трябва да е забелязал нещо подозрително у папагосите, и бяха любопитни да узнаят какво е то.

Соколовото око не се остави да бъде объркан от отказа, той дори засили обхваналото го подозрение.

— Папагосите имат красиви бои, ала под тях поглежда светла кожа.

— Какво му влиза в работата на нашия брат кожата ни? — попита по-възрастният. — Нека върви той по дяволите!

— Моят брат има езика на червенокожите, но учтивостта на белите мъже. Защо са неговите нокти с боята на памуковите цветове?

Сега по-младият се надигна.

. — Нека бърборкото се грижи за собствените си нокти, иначе ще го накараме да почувства нашите!

— Гневливият папаго има бял баща. Защо са се преоблекли Мано Сангриенто и Ел Местисо като индианци?

Двете имена бяха изговорени с натъртване. При назоваването им всички присъстващи наскачаха. Двамата споменати се бяха прочули като пустинни разбойници, за които всеки човек е враг, а и подвизите им се бяха разпрострели толкова навътре дори в цивилизованите райони, че бе голяма дързост от тяхна страна, дето се показваха в Тубак.

— Мано Сангриенто и Ел Местисо!

— Мен руж и Сан меле!

— Ред хенд и Халф брайд!

Ето как се провикнаха един през друг присъстващите според употребявания от него език. Всичко живо грабна оръжието, всичко живо бе изненадано, изплашено, сащисано и само един стоеше горд и спокоен сред бъркотията и гледаше двамата разобличени пустинни разбойници с физиономия, сякаш имаше двама слаби ученици пред себе си.

— Напред, дръжте ги! — извика един.

— Оставете ги, пуснете ги да си вървят! — обади се друг.

— Стой! — прогърмя съдържателят междувременно. — Вентата е моя собственост и тук никой няма право да заповядва освен мен самият. В къщата си борба аз няма да търпя, Вървете вън, щом искате да си трошите главите!

Всеки осъзна, че почтеният и предпазлив Франсиско Металха всъщност е прав. Нито Ел Местисо, нито баща му бяха сторили лично на някого от тях зло. Първата възбуда се изпари също така бързо, както бе настъпила, и скоро един срещу друг стояха само Соколовото око и двамата разбойници.

— Куче на команчите, кой ти разреши да се занимаваш с нас? — изскърца през зъби Ел Местисо, тикайки обратно в пояса измъкнатия нож.

— Ел Местисо е нито червен, нито бял — отвърна оскърбеният спокойно, — той няма право да говори за кучета. Той е койот, който яде само мърша и излиза на лов за трупове. Животните по земята и птиците във въздуха го презират..

— Ето ти за Койота!

Той скочи към команча, който се дръпна встрани, и увлечен от силата на скока, метисът се стовари на земята.

Команчът мигновено коленичи върху него, дръпна рязко кока на падналия, уви косата му с едно светкавично бързо движение около лявата си ръка и направи с ножа три пъти във въздуха движението на скалпиране, преди Кървавата ръка или някой друг да е успял да му попречи. После се изправи.

— Койотът може да стане. Той не се намира в саваната, а във вигвама на един бледолик и затова ще живее още няколко слънца!

Ел Местисо се надигна в мига, когато баща му бе достигнал команча с намерението да го намушка с ножа си отстрани. Застрашеният избегна удара.

— Вън разбойниците! — извика съдържателят.

Гордостта на команча беше допаднала на хората, а великодушието му бързо бе спечелило сърцата им. Те го предпазиха от двамата разярено гледащи на него мъже.

— Ела тук, куче на команч — пенеше се Ел Местисо, докато се опитваше да си пробие път през посетителите. — Кажи си името, ако имаш такова!

— Ел Местисо ще се запознае със Соколово око! — прозвуча отговорът.

— Соколово око! — провикнаха се мексиканците.

— Соколово око! — извика и Сан меле и понечи да демонстрира сила, но бързо, изглежда, му дойде нещо друго наум.

— Ела, старо!

Той изчезна през широко разтворената врата. Баща му го последва със същата бързина.

Команчът тутакси застана до прозореца и приготви пушката си за стрелба.

— Какво се каниш да правиш? — попита угрижено съдържателят.

— Соколово око защитава коня си! — отговори команчът. Той имаше основание за своята бдителност, защото двамата разбойници наистина се приготвиха да се метнат на два от чакащите вън коне. Щом видяха насочената към тях пушка, се отказаха от намерението си и се отдалечиха с устремни крачки.

Мина известно време, преди мъжете да насядат отново спокойно един до друг. Хасиендерото взе пак думата.

— Соколово око от саваната ли идва?

— Той идва от север.

— Видя ли той следи от апачи?

— Той видя следата на пет пъти по десет ездачи и два пъти по десет коня, на които не е седял нито един апач.

— Къде я откри?

— На половин час път на север от Тубак. Соколово око нямаше време да я проследи.

— Мошениците сигурно ще извият на запад към Апачерията. Моят червен брат сам ли е?

— Чакат го два пъти по десет червени братя.

— Иска ли той да ми помогне да заловя апачите? Те ми откраднаха коне.

— Бледоликият има добро лице и открити очи. Соколово око ще го заведе при чакалите на саваната, когато изпълни мисията, която го води в страната на белите.

— Каква е мисията?

— Воините на команчите бяха на лов и имат много сиболови^[5] кожи, за които искат барут и олово, пушки и ножове, одеяла и тютюн…

Тратанте се надигна и го прекъсна.

— Нещата, от които моят брат се нуждае, ще получи от мен. Аз имам всичко, каквото неговото сърце желае.

— И моят бял брат ще ни даде за кожите каквото желаем?

— Да. Къде са те?

— Половин слънце и малко лъчи оттук.

— Ще яздя със Соколово око! Кога ще потегли той?

— Когато бледоликите са готови да го следват.

— Тогава тръгваме веднага! — рече хасиендерото.

Беше му много приятно, дето попадна на команча, благодарение на когото щеше да получи може би помощта на двадесет бойци и да стане по този начин равен по брой на апачите.

— Да, тръгваме веднага! — реши и търговецът, събирайки вързопите си, за да ги натовари отново на мулетата.

Сиболеросите се присъединиха към преследвачите и скоро мъжете, които само допреди четвърт час нито се бяха виждали, нито познавали, бяха готови да възседнат конете си.

Кавалкадата потегли, и то в същата посока, в която дон Естебан бе напуснал града.

Извън селището, до примесен с диви лози елшак, Соколово око прикова поглед към земята. Той яздеше начело и, изглежда, беше забелязал нещо.

Наведе се малко по-ниско от врата на коня си. Един стрък дива тученица бе стъпкан, а отпечатаните в меката почва стъпала ясно показваха, че оттук двама босоноги мъже са се отправили към гъсталака.

Проницателният команч вече знаеше достатъчно.

Беше си помислил, че двамата разбойници ще положат всички усилия, за да узнаят какъв ще е резултатът от срещата във вентата. Ето защо очакваше, че те ще залегнат в засада нейде извън града. Това се потвърди, знаеше също, че бащата и синът се крият в шубрака и го наблюдават как минава с придружителите си край тях. Той продължи да язди с физиономия, сякаш си нямаше ни най-малко понятие за опасното съседство.

И все пак животът му висеше на косъм.

Кървавата ръка подпря цевта на пушката си на един чатал и се прицели.

— Стой, дърт шмекер! — повели синът му. — Искаш да извършиш глупост?

— Глупост ли е да очистиш един мошеник, който си достави удоволствието да ни издаде?

— Не, Той ще се прости с живота и скалпа си, това е сигурно. Но не сега.

— И все пак сега. Не му подарявам повече нито час!

Той се прицели и наистина щеше да натисне спусъка, ако синът му не беше избил рязко оръжието от ръката му.

— Побъркал ли си се, старий празноглавецо? Да не би да се каниш да ни окачиш целия отряд на врата, та да одерат нас вместо апачите?

— От тях аз не се боя. Или теб може би те е страх, а?

— Още една такава дума и ще ти вкарам ножа в гърлото. Тип като теб няма ни най-малко право да ме поругава. Ти отдавна вече си си заслужил едно добро ръгване или по-дълбоко рязване, защото по тоя начин светът би се отървал от най-големия паразит, който може да съществува!

— Внимавай, безделник, понеже и аз като теб няма да се оставя да бъда оскърбяван! — изфуча разбойникът яростно. — Който прикачва такива епитети на баща си, не заслужава куршум или острие, а само въже.

— Млък, иначе ще превърна думите си в действителност! — обърна се рязко към него синът му.

Старият промърмори нещо на себе си и сложи пушката настрана.

Ел Местисо проследи с очи отдалечаващия се отряд, докато той изчезна.

— Те взеха бакалина със себе си.

— Кои те? Да не би вакеросите, които нямат и толкова, че да си купят дори лакът калпаво калико?

— Те не, но команчът. Предполагам, че е пратен да потърси някой тратанте за разменна търговия.

— Ами че тогава боклуците на оня няма да бъдат наши!

— Наистина, ако трябваше да разчиташ на собствената си мъдрост и храброст. Твоята кратуна отдавна вече не е в състояние да измисли свестен план.

— Измисли го тогава ти!

— Това не е нужно — аз съм вече готов.

— Е?

— Бакалинът трябва да умре, а джунджуриите му да станат наши. С тая работа сами няма да се справим и се налага да отидем при апачите.

— Брей, твоята мъдрост наистина била по-голяма от моята! Само не дрънкай повече за кратуни, щом като не можеш да измъдриш нищо по-добро! Как се каниш да идеш първо при апачите, пък после с тях да настигнеш и бакалина, като сме пеша?

— Пергиш, караш ме да те съжалявам! Време ти е да вървиш в пръстта, след като с нищо не си полезен вече! Не виждаш ли корала^[6] отсреща в полето?

— Аа, така става!

— Апачите са яздили първо на север и после са свърнали на запад. Ако ние тръгнем на северозапад, то трябва да се натъкнем или на тях, или на следите им, а останалото ще дойде от само себе си. Те са смъртни врагове на команчите и сега са подхванали битка с белите. Ще ни бъдат благодарни, ако им посочим улов като Соколово око — техния най-омразен и опасен враг.

Ел Местисо напусна скривалището и Кървавата ръка го последва.

Коралът принадлежеше на една недалеч разположена хасиенда. Хората се занимаваха наблизо с работата си. Двамата разбойници малко ги беше грижа за тях. Те закрачиха бавно и уверено нататък, сякаш имаха пълното право на това, което се канеха да извършат, и се метнаха през стобора. Полудивите коне се сепнаха и опитаха да избягат. Това не им се удаде, макар двамата мъже да не бяха снабдени с ласа. Те хвърлиха одеялата си върху главите на два от конете и в мига, в който животните спряха стреснато, се намериха върху гърбовете им, прескочиха оградата и препуснаха.

Без седла, стремена и юзди те поеха в посока северозапад. С бодрите, неяздени коне за един час те изминаха разстояние, за което на апачите им бе необходимо двойно повече време. Когато взе да притъмнява, наистина се натъкнаха на широка диря, която според броя на копитните отпечатъци трябваше да е търсената.

— Минали са преди около двайсет минути — отбеляза Ел Местисо.

— Няма да ги настигнем преди спускането на мрака.

— Огънят им ще ни свети.

— Ако са толкова непредпазливи да запалят.

— Те са достатъчно на брой, за да се страхуват от преследване. Ще запалят лагерен огън и няма да вземат други предпазни мерки, освен разставянето на няколко стражи.

Неговото мнение се потвърди. Само след няколко минути следите вече не се различаваха — видяха пред себе си малка светеща точка.

— Това е лагерният огън!

Като приятели на апачите те се отказаха да се промъкнат по обичайния начин, а продължиха да яздят в бърз галоп и под шумните удари на копитата към бивака.

Викът на единствения пост се чу пред тях, последван от многогласния хор на всички индианци, които се надигнаха да посрещнат приближаващите се.

Смесената кръв скочи от запотения кон и пристъпи безстрашно към тях.

— Ел Местисо! — прозвуча наоколо.

Всички познаваха страшния мъж. Бяха любопитни да разберат какво го бе довело днес при тях.

— Кой е предводителят на моите червени братя?

Един пристъпи напред. Той не носеше орлови пера — отличието на вожд, но не бе трудно да се види, че е способен да предвожда едно отделение.

— Якия дъб заповядва на апаческите воини.

На червеникавата светлина на лагерния огън дивакът наистина изглеждаше висок, широкоплещест и стабилен като чворестия ствол на дърво, чието поместване не е по човешките сили.

— Към кой вожд се числят червените ми братя?

— Черната птица изпрати своите воини да вземат коне от бледоликите.

— Те са извършили каквото той им е заповядал — отговори Ел Местисо. — Двайсет сърцати животни са дошли в техните ръце, но бледоликите са по петите им с ласа, пушки и ножове, за да си върнат конете.

— Апачът се смее над своите врагове!

— Също и над команчите?

— Той ги презира. Но кракът на команчите е далеч от следата на апачите!

— Команчът е по дирята им заедно с бледоликите! — заяви метисът.

Якия дъб го погледна удивено.

— Какво дири команчът при бледоликите и как се е озовал по стъпките на апачите?

— Той дойде в Тубак за търговец, който да занесе на неговите братя и сестри барут и олово, одеяла и мъниста. Натъкнал се е на дирята на апачите и ще я следва с бледоликите.

— Команчът сигурно ще е някое куче, което човек не може да повика по име.

— Той има голямо име.

— Как гласи то?

— Соколово око.

Апачът не отговори, но въпреки обичайната сдържаност на индианците пролича радостната изненада, която го обхвана при споменаването на името. Другите също вдигнаха погледи в очакване какво ще реши.

— Сигурен ли е моят брат, че команчът е Соколово око?

— Той говори с него.

Метисът благоразумно премълча по какъв начин е протекъл разговора.

— И той ще ни отведе при него?

— Да.

— Какво ще трябва да му дадат апачите в замяна?

Якия дъб знаеше от опит, че когато двамата мъже вършат нещо, окото им е все в собствената изгода. Ето защо Ел Местисо и Мано Сангриенто вдъхваха страх у индианците, но не бяха почитани и обичани.

— Той иска за себе си търговеца и имуществото му.

— Той ще го има. Скалпът на команча е по-ценен за апачите от цяла савана, пълна с бледни търговци. Къде ще срещнем бледоликите?

— На изток. Но моите братя трябва да се придържат малко на юг, за да не се натъкнат на тях, а да им се появят в гръб.

— Моят брат е умен и мъдър. Кога ще потеглим?

— Веднага.

— Те колко са на брой?

— Тринадесет души с команча.

— Тринадесет, това е числото на нещастието при бледоликите. Те ще видят слънцето още само един път!

Подразделението на апачите действително наброяваше петдесет мъже, както Соколово око съвсем правилно бе казал във вентата. Якия дъб заповяда на шест от тях да останат през нощта край огъня и да пазят задигнатите коне, а на заранта да чакат, докато той се върне с останалите.

Другите яхнаха животните си, двамата разбойници застанаха начело и скоро кавалкадата изчезна в мрака на нощта.

През това време Соколово око бе следвал без прекъсване пътя си. Не напредваха бързо, тъй като тежко натоварените мулета на търговеца можеха да се придвижват само в бавен ход. Хасиендерото често опитваше да завърже разговор с команча, ала намерението му се сблъскваше с мълчаливостта на скъпия на думи, вглъбен в себе си мъж.

Соколово око мислеше за Мо-ла, за щастливото обстоятелство, че толкова бързо бе намерил Ел Местисо и Мано Сангриенто, и за неочакваната надежда да се счепка още утре с апачите.

Внезапно Енсинас, сиболерото, пришпори коня си към челото на кавалкадата. Той беше стар, опитен саванен мъж, който бе свикнал да държи очите си отворени.

— Иска ли Соколово око да чуе една дума от своя брат? — попита той индианеца.

— Моят брат се е научил да ловува бизони и да разговаря с мечката. Соколово око държи ухото си отворено за него.

— Моят брат забеляза ли елшака, който растеше край водата извън града?

— Той го видя.

— Иззад елшите надничаха четири зли очи.

Старият ловец също като команча бе направил това наблюдение.

— При четирите зли очи имаше четири боси крака — допълни Соколово око.

Енсинас кимна. Сега знаеше, че отрядът се намира под отлично и бдително ръководство.

— Ел Местисо и Мано Сангриенто ще ни следват.

— Те няма да следват команча и бледоликите — възрази Соколово око.

Енсинас погледна изненадано бронзовото лице на индианеца.

— Как ще постъпят?

— Брат ми видя ли конете, които пасяха вдясно зад заграждението?

— Да.

— Разбойниците ще вземат два от тях и ще потърсят апачите между запада и севера, за да се върнат с тях по дирята на бледоликите, когато звездите изгреят на небето.

Енсинас бе смаян от проницателния ум, за който свидетелстваха тези думи, и от истината, която не можеше да им се оспори.

— Por Dios, това е вярно! Няма да ни се наложи да ги търсим, защото те сами ще ни дотърчат в ръцете!

— Те ще дойдат с утринната заря и ще дадат на команча и неговите бели братя скалповете си.

Соколово око видя до себе си мъж, който беше изкарал една добра школа в саваната, ето защо сега бе по-общителен, отколкото преди малко с хасиендерото.

— Кой е направил голямата диря, която води от Тубак на север? — попита той. — Тя е стара много слънца.

— Оставена е от една експедиция, която потеглила към Апачерията, за да намери там много злато.

— Злато? — поклати презрително глава индианецът. — Бледоликите търсят духа, който дебне в блясъка на метала, за да ги погуби. Те ще паднат и загинат от глад, зной и от ръката на апачите.

— Те имат и други врагове, по-опасни от апачите. Когато преди няколко дни се връщах от лова на бизони, срещнах трима ловци, които преследваха експедицията.

— Колко бледолики наброява тя?

— Осемдесет.

— Значи осем пъти по десет. Тримата мъже трябва да са големи и храбри ловци, за да се наемат с преследването на такъв голям брой врагове.

— Те са най-могъщите, докъдето саваните и горите стигат.

Вниманието на команча бе пробудено.

— Как се казват те?

— Всеки червен мъж знае техните имена. Аз седях цяла нощ с тях край лагерния огън и научих как се казват: Боа роз, Дормилон и Тибурсио Ареляно.

— Соколово око не познава първите две имена, но третото често е чувал. То принадлежи на един млад, добър бледолик, който е голям следотърсач. Бащата на този бледолик беше преди няколко зими в бивака на команчите и изпуши с Умната лисица калюмета във вигвама на вожда.

— Другите двама са още по-прочути от него. Боа роз и Дормилон са наречени така от белите. Червеният мъж обаче ги нарича вождовете на саваните и горите и им е дал имената…

Навярно за пръв път в своя живот Соколово око не успя да прикрие изненадата си. Почти бе спрял коня, когато прекъсна Енсинас:

— …имената Големия орел и Падащата светкавица.

— Да.

— Накъде води тяхната пътека?

— Към Мъгливите планини.

— Там е територията на Черната птица. Пушката на команча ще присъедини своя глас към гръмотевицата на техните карабини. Къде са се срещнали те с големия скаут?

— С Тибурсио Ареляно? Срещнали са го край хасиендата Дел Венадо. Недалеч оттам убили посред нощ два ягуара и една пума.

— Куршумът на скаута никога не пропуска целта.

— И преди, а сега е съвсем безпогрешен. Той е отнел пушката на Ел Местисо.

Този път команчът спря от изненада коня си.

— Пушката на Ел Местисо! Тя е най-добрата, която някога е говорила в тази страна, и се намираше в ръка, равняваща се на лапите на десет мечки. Той бил ли се е с Ел Местисо?

— Да. Разбойниците щели да нападнат дон Агустин и дъщеря му — Ел Местисо се канел да я направи насила своя жена или да изтръгне откуп за нея. Тибурсио пристигнал и отървал бащата и дъщерята.

— Той обича ли я?

Енсинас кимна замислено.

— Той ме помоли да й предам поздрав, който никой не бива да чуе. Аз и Паскуал отиваме в хасиендата да съберем стадата.

— Притежава ли богатият бледолик много стада?

— Повече от всеки друг. Ние ще ги подкараме и съберем край Бизоновото езеро, когато слънцето залезе шест пъти.

Соколово око наостри слух. Проницателният команч бе споходен от една мисъл.

— Знае ли Ел Местисо за това?

Енсинас се замисли.

— Той знае.

— Кой му го е казал?

— Аз самият. Във вентата заговорих за тези неща и двамата папагоси чуха всяка моя дума.

Команчът замълча умислен. След минута вдигна глава.

— Нека моят бял брат поздрави красивата повелителка на хасиендата Дел Венадо и от Соколово око, команча, като й каже още: „При Бизоновото езеро се пази от Ел Местисо!“

С тези думи той прекъсна разговора. Притисна коня с бедра и го подкара с грациозни скокове пред кавалкадата, докато сиболерото остана назад.

Малко преди свечеряване на северния хоризонт изплува памуковият гъсталак, който Соколово око бе набелязал на Умната лисица като място за среща. Там отрядът завари двайсетимата команчи. Те бяха довлекли огромните бали бизонови кожи, използвайки ласата като теглителни въжета.

Следите на апачите отдавна се бяха отклонили наляво, което обаче никой освен сиболерото не бе забелязал, тъй като всички разчитаха на водачеството на команча.

Край лагерния огън се настаниха хасиендерото със своите вакероси и двамата сиболероси, докато Соколово око се присъедини към индианците, които лагеруваха около друг огън.

Сега не беше време за сключване на сделки, понеже бързо се бе стъмнило. Търговията бе отложена за другия ден. Хората наизвадиха взетите провизии да вечерят, а Соколово око разстави обичайните, днес може би дори необходими стражи.

След храна край огъня на белите още дълго бе оживено. Разказваха се най-невероятни истории, които човек може да чуе в прерията, и към полунощ хората се умълчаха и загасиха огъня. Огънят на червенокожите отдавна беше догорял и техните тъмни фигури лежаха около тлеещите му останки без звук и движение, сякаш бяха проснати от куршумите на някой враг.

Слънцето още не беше зачервило хоризонта. На изток се забелязваше само бледо сияние, когато един от индианските стражи пристъпи към спящия предводител и го докосна по рамото.

Някой бял едва ли би усетил това докосване и в будно състояние, ала Соколово око мигом се изправи с пушката в ръка пред индианеца.

— Соколово око заповяда да го повикаме, когато денят поздрави червените мъже!

Команчът направи жест на задоволство и отиде да разбуди Енсинас.

— Какво има? — попита Енсинас с прозявка.

— Битката наближава. Нека моите братя отхвърлят съня от себе си!

На вика на сиболерото се надигнаха всички спящи и едва сега узнаха какво им предстои.

Команчът се приближи към хасиендерото.

— Червените мъже ще се бият заедно с бледоликите и ще вземат скалповете на апачите. Кой ще е предводителят — белият ми брат или Соколово око?

— Моят червен брат е по-опитен от мен, нека той поеме командването!

Соколово око се поклони гордо и одобрително и пристъпи към амбулантния търговец.

— Ще допусне ли моят брат апачите да го убият и да му заграбят имуществото?

— Санта Мадона, хич през ум не ми минава! Ако те дойдат, аз ще избягам, ще…

Команчът прекъсна страхливия мъж с повелително движение на ръката.

— Моят брат ще язди със своите мулета на север, докато престане да вижда храстите, и ще остане там при кожите, докато битката свърши.

Той даде знак.

Команчите, които вече бяха закачили кожите за задната част на седлото, препуснаха. Търговецът ги последва по-бавно. Соколово око трябва да бе напълно сигурен, че апачите са свърнали по неговата диря и че ще дойдат от юг, иначе нямаше да изостави кожите на произвола.

След десетина минути команчите се върнаха. Соколово око нареди да заличат толкова от следите, колкото сметна за необходимо. Разпредели дванайсетимата бели и своите двайсетима индианци между стволовете и клоните на кръговия пръстен от дървета така, че дори най-острото око не би могло в първия миг да открие някого от тях. Той самият застана на място, където обхващаше с поглед южния хоризонт.

Неподвижната фигура на команча наподобяваше статуя, поставена за идните поколения като възпоминание за храбрите дръзки племена, на които някога е принадлежала тази просторна страна и които е трябвало да умрат с пушка в ръка и нож между зъбите, защото не са пожелали да превият вратове пред ярема на цивилизацията.

На юг се появи разтеглена редица от тъмни точки, които бързо се приближаваха и уголемяваха.

— Уф! — прозвуча предупредително от устните на Соколово око и стаените съюзници разбраха, че врагът приближава.

Апачите препуснаха във все по-стесняващ се полукръг. Ел Местисо и Мано Сангриенто яздеха начело, за да държат под око следите. На няколко пушечни изстрела от дървесната група те спряха да се съвещават.

Едва сега команчът се сети за пропуска, който бе допуснал. Следите на завърналите се индианци бяха заличени само на късо разстояние. Обходеха ли апачите окръжността от дървета, за да разузнаят района, неминуемо щяха да стигнат до предположението, че врагът се крие вътре. Но той се успокои с мисълта, че апачите не биха могли да знаят, че към белите са се присъединили двадесет команчи…

Якия дъб насочи коня си към двамата пустинни разбойници.

— Дирята на бледоликите води към дърветата.

— Те не са там — рече Ел Местисо. — Команчът или е бил сляп, та не е забелязал как следата на моите братя се отклони на запад, или не е възнамерявал битка, а само да продължи с търговеца.

— Команчът е страхлив чакал, който бяга от апачите и вие от страх, когато съгледа някое копие!

— А дори и да са спрели за почивка сред дърветата, то отдавна са се измели. Те са тринайсет мъже и начаса биха офейкали, като видят да приближават петдесет апачи.

— Воините на апачите ще връхлетят дърветата и няма да съзрат нито един враг!

Той даде знак, вдигна пушката високо във въздуха и препусна с развети коси. Като в дива гонитба го последваха другите.

Кръгът от дървета беше прекъснат от юг и оттам апачите нахлуха във вътрешността. Не се виждаше никакъв враг, нито един лист не трепваше. По земята се забелязваха следите от два огъня. Острите очи на Ел Местисо веднага забелязаха, че единият произхождаше от индианци, а другият — от бели. Той се наведе, за да огледа по-внимателно земята, и това движение му спаси живота.

Измежду клоните проблесна изстрел и куршумът, който дойде от обкованата със сребро пушка на Соколово око, щеше със сигурност да го улучи, ала така само го рани в ухото.

Апачите нададоха неописуеми викове, които обаче бяха заглушени от трясъка на повече от двадесет пушки и свистенето на вражески стрели. Клоните и вейките наоколо запращяха и скритите команчи и бели се нахвърлиха върху апачите.

Завърза се ужасяваща битка. Соколово око беше захвърлил пушката и сграбчил томахавката.

С един тигърски скок той изстреля коня си всред най-гъстия куп. Вдигна го на задните крака и го развъртя наоколо. Бойната му секира събори двама-трима апачи от конете. Спря пред Якия дъб.

— Апачът е крадец. Той задига коне и обича разбойниците на пустинята. Неговата кожа ще увисне на седлото на команча.

— Куче на команч, крастава жаба! — кресна в отговор противникът и размаха томахавката си.

Соколово око бе хванал здраво дръжката на своята бойна брадва. Той нанесе насрещен удар отдолу нагоре и улучи ръката на Якия дъб с такава сила, че оръжието на апача прелетя с късо вихрено въртене край тялото на команча и коня му, забивайки се дълбоко в земята.

— Уф! — извика Соколово око. Томахавката му блесна и се заби в главата на врага.

Не му остана време да измъкне оръжието, защото беше сграбчен отзад и съборен от коня…

Когато куршумът прелетя край главата на метиса, ранявайки ухото му, той вдигна поглед и забеляза втурналите се към него и баща му вакероси.

— Внимавай, старо, отваря се работа! — викна Ел Местисо и скочи от коня.

И той като Боа роз и Пепе беше от онези мъже на саваната, които са пребродили пеша целия континент и разчитаха повече на нозете си, отколкото и на най-добрия бегач или боен кон.

Мано Сангриенто също скочи и застана до него.

Те извъртяха пушките и заудряха с приклади. Но така можеха да се отбраняват само временно. Скоро осъзнаха, че пред себе си имат врагове, срещу които няма да постигнат нищо. Почти всички вакероси бяха мъже, служили във войската на едно от често сменящите се правителства на Мексико, и бяха обучени добре.

— Ела, старо! — подвикна Ел Местисо и се хвърли на земята. Кървавата ръка отново стоеше до него и неколцина врагове паднаха жертва на техните мощни удари.

Тогава Ел Местисо видя Соколово око да си пробива път към Якия дъб. Отхвърли неприятелите от себе си и затича нататък. Метнал се наполовина върху коня на команча, той го смъкна назад и ножът му проблесна, ала самият бе намушкан в ръката.

Енсинас се биеше наблизо и забеляза опасността, в която бе попаднал команчът. Неговият нож го спаси, защото Ел Местисо отпусна ранената си ръка и мигновено бе приклещен от Соколово око.

Двамата се притиснаха в прегръдките си. При такива противници борбата щеше да бъде ужасна, но не се стигна дотам, защото апачите нападнаха Соколово око, а команчите се нахвърлиха върху метиса — всеки да защити предводителя си. Двамата борци бяха принудени да освободят ръце, за да се обърнат назад. Но Соколово око успя да изтръгне томахавката на един апач.

С нея той проникна в постепенно намаляващия куп врагове и с всеки удар поваляше по един противник.

Но и Ел Местисо се бе освободил от своите нападатели.

— Всичко свърши! — викна към него баща му.

Първият залп на белите и команчите беше прострял половината апачи. Сега малцина се биеха с превъзхождащия ги враг.

— Да изчезваме! — отговори Ел Местисо и сграбчи юздите на най-близкостоящия кон, за да се метне на гърба му.

Мано Сангриенто стори същото и за секунди излязоха от обсега на пушките.

Летяха на запад. Едва когато видяха, че не са преследвани, спряха.

— По дяволите! — изруга Кървавата ръка, почти останал без дъх, — такова нещо никога не ми се е случвало!

— И на мен — изрече Ел Местисо със святкащи от ярост очи.

— Тоя команч е един страхлив негодник, който се крие, за да убие коварно честния боец.

— Страхлив негодник? Ти не си ли вършил стотици пъти същото, старо? Казвам ти, той е кадърен тип, с когото посивял, беззъб вълк като теб хич не бива да се мери. Самият аз на негово място не бих могъл да постъпя по-добре и това е всичко, което мога да ти кажа! Ама той зле ще си изпати.

— Зле ще си изпати? Смехотворна заплаха от този, който бяга от него!

— Мълчи, иначе ще ти затворя плювалника! Бягството бе продиктувано от благоразумието, в противен случай и при най-добрата ни съпротива щяхме да бъдем смазани от надмощието му. Но кълна ти се, че въпреки всичко аз ще се сдобия със скалпа му!

— Само кажи как и къде!

— Зная много добре, че той ще ни потърси, за да отмъсти за сина на Лисицата. Трябва да отида при Черната птица да ми даде хора, с които ще отмъкна дъщерята на хасиендерото край Бизоновото езеро. Ето как ще го примамим в Апачерията и там ще му видя сметката.

— Това момиче няма да ни донесе нищо друго освен нещастие и ще…

— Напред! — прекъсна го Ел Местисо.

Той беше погледнал назад и забеляза, че са преследвани.

С бягството на двамата разбойници бяха изчезнали най-върлите противници на команчите и белите и малкото все още боеспособни апачи бяха бързо сразени.

Соколово око скочи отново на коня си. Един къс вик и едно движение с ръка към откритата степ, където се отдалечаваха Ел Местисо и Кървавата ръка, подсказа какво има предвид. Който беше способен да язди, яхна животното си и го последва.

Двамата разбойници поеха към мястото, където предната вечер се бяха натъкнали на апачите и където все още се намираха откраднатите коне.

Ел Местисо поглеждаше от време на време назад. Преследвачите скъсяваха дистанцията. За да се изплъзнат, баща и син трябваше да се отклонят от посоката, която водеше към конете.

Това се оказа удачно. Соколово око продължи в същата посока; другите го следваха, макар и да не отгатваха намерението му. Скоро Ел Местисо изчезна с баща си на северния хоризонт.

Шестимата апачи, оставени при конете, седяха мълчаливо на земята. Всеки от тях тайно се ядосваше в себе си, че трябва да дреме тук, докато останалите имаха възможността да вземат скалпа на своя смъртен враг.

Откраднатите, грижливо спънати коне пасяха наблизо и закриваха видимостта на изток. Безгрижните пазачи усетиха приближаващите в галоп команчи и вакероси едва когато чуха тропота от копитата на конете им.

Те скочиха и поискаха да се втурнат към конете си и да ги яхнат, но беше твърде късно. Соколово око се вряза в тях и мигновено сграбчи с лявата ръка един апач, за да го дръпне към себе си. Друг апач успя да се добере до един кон, но беше пронизан от Енсинас тъкмо когато се канеше да сложи крак в стремето.

Соколово око бе скочил от коня и размахваше ножа, след няколко минути на седлото му висяха скалповете на четиримата апачи.

Хасиендерото пристъпи към него.

— Моят червен брат изпълни думата си. Аз му благодаря!

Соколово око отговори само с гордо кимване. Хасиендерото подаде ръка на Енсинас и Паскуал.

— Вие се държахте храбро и ще си получите вашите квадрупли. Помогнете само да откараме конете до полесражението!

С помощта на индианците това стана бързо. От двайсет и един команчи бяха загинали четиринайсет, а от дванайсетте мексиканци — шестима. Тази голяма загуба отиде в сметката на Ел Местисо и Кървавата ръка. В замяна на това пък от петдесет апачи само един се бе изплъзнал. Ранените бяха превързани, а мъртвите — погребани.

Кожите бяха докарани и скоро разменени срещу определени количества от предметите, които Умната лисица бе пожелал.

Белите се сбогуваха с индианците.

Соколово око беше прибавил към четирите скалпа още осем. Той ги предаде на един от индианците.

— Нека моят брат, като се върне в бивака, да окачи тези скалпове във вигвама на Соколово око.

— Не иска ли Соколово око сам да го стори?

— Не. Моите братя ще предадат на Умната лисица вещите, които получиха срещу кожите.. Соколово око обаче трябва да следва дирята на Ел Местисо и Мано Сангриенто и няма да се върне във вигвама си, преди да е взел техните скалпове. Нека Умната лисица му прати десет воини, които да го чакат край Рио Хила при Бизоновия остров. Соколово око ще се срещне с тях, когато луната пет пъти е следвала слънцето. Хоуг!

Той се качи на коня, вдигна ръка за поздрав и препусна по следите на разбойниците.