Карл Май
Край Бизоновото езеро (6)

6. В Златната долина

Мракът на нощта преминаваше в дрезгавината на утрото. На небето острите ридове на сиерата^[1] изглеждаха като кули и фантастични зъбери, чиито островърхи зигзаги увенчаваше сива мъгла.

По полегатите скатове на сиерата дълбоки пропасти чертаеха плътни сенки. Напълно отделена от масива на планината се издигаше самотна канара. Иззад площадката на нейния връх един водопад се стоварваше с грандиозен ехтеж в бездънна пропаст.

Образуваната от Рио Хила делта се изминаваше от върха до основата за малко повече от час, но пък основата беше три пъти по-голяма.

Тъмнината отстъпи на деня. Един след друг се появяваха върховете на планините от навъсеното мастило на утринния здрач.

В клисурите на стъпаловидно струпаните един връз друг планински колоси постепенно проникваше смътна светлина. От горната повърхност на изолираната скала два смърча като два огромни призрака простираха и надвесваха над бездната могъщите си клони. В основата на тези дървета лежеше скелетът на кон и по неговите избелели кости още се виждаха украшенията, които някога е носил. Прогнили остатъци от седло обгръщаха лишените от месо, прозирни хълбоци.

Върху побитите на известни разстояния стълбове се повяваха на лекия вятър човешки коси, човешки черепи лежаха на купчини, по земята бяха разхвърляни отломките от какви ли не оръжия. Всички тези трофеи показваха, че на върха на тази естествена пирамида е намерил вечното си жилище някой прославил се със своите геройски дела вожд.

Дори в смъртта си вождът господстваше над равнините, където толкова често бе прозвучавал неговият боен вик, по които го бе носил бойният му кон, чиито кости бяха избелени от росата на нощта и пламтящата жарава на деня. Грабливи птици се рееха над самотния гроб, сякаш грозните им крясъци трябваше да възкресят този, който бе заспал завинаги, и чиято ръка никога вече нямаше да размаха боздугана, да замахне с ножа и да им предостави техния кървав пир.

Хоризонтът просветля срещу мъгливите планини. Розови облачета се изкачваха към зенита. Първият слънчев лъч нацелваше като златна стрела мъглите на сиерата и постепенно светлинни потоци заляха дълбините на долините.

Денят беше настъпил, ала хълмистият масив оставаше забулен от непроницаемо мъгливо наметало. Но и тази мъгла полека-лека се разнасяше и утринният вятър я издигаше нагоре като надиплена на вълни завеса.

Водопадът издигаше воден прах над индианския гроб и зад костите на бойния кон се образуваше мимолетна дъга.

В подножието на скалния конус се различаваше малко езеро, обрасло с буйна водна растителност. Между него и стръмно спускащите се отсреща скали се простираше тесен, дълбок дол, който не се забелязваше, защото бе гъсто обрамчен с бледолистни върби и сребристо проблясващи трепетлики. Но естеството на песъчинките и почвата, особеният блясък на разхвърляните наоколо камъни не можеха да не приковат вниманието на един опитен гамбусино. Тази падина беше Златната долина, както Марко Ареляно бе кръстил мястото.

Кучильо беше стигнал още през нощта близо до бонансата, ала опасявайки се да не се обърка в тъмнината, бе спрял, за да изчака с нетърпение сипването на зората. Той не беше забравил точния облик на местността, но трескаво тупкащото му от алчност сърце тласкаше шумяща кръв към ушите и очите и отнемаше на сетивата непогрешимата им острота.

Глухият бумтеж на водопада, за който той много добре си спомняше, бе за него белегът, че е достигнал бонансата.

Кучильо беше почти сигурен, че никой не е забелязал бягството му от лагера, и не вярваше, че някой ще го последва при тази застрашителна позиция на диваците. Но реши все пак да се изкачи на пирамидата, за да види дали не се мярка някое живо същество. Преди това трябваше да се убеди дали плейсърът се намира в същото състояние, както преди две години, когато бе принуден да го остави недокоснат. Той разедини с две ръце зелената завеса и погледна към дола. Безчет заоблени дребни камъни лежаха в падината. Всеки друг, но не и някой златотърсач, би се заблудил при вида на свлечените камъни, които приличаха на стъклените образувания, намирани обикновено в подножието на вулкани. Но един гамбусино винаги ще различи под незначителната глинена обвивка самородния метал — чисто злато.

Утринните лъчи проникнаха през отворената от Кучильо растителна завеса и камъните заискряха с безброй тайнствени отблясъци. Пред очите на треперещия от алчност бандит лежеше разстлано най-богатото съкровище, съглеждано някога от човек в пущинака, и той се убеди, че ничия ръка не е докосвала това богатство. Гамбусиното остави увивните растения да се спуснат пак на мястото си и закрачи към скалния конус.

Когато чезнещият арабин се влачи по знойната пустош на Сахара, без да има в изсъхналия мех капка живителна влага; когато самумът го повали на земята и арабинът, вече борейки се със смъртта, забележи на хоризонта зелените палмови ветрила и прохладата на оазиса… тогава радостта и ликуването са съпоставими с безумието. Подобно нещо се случи с Кучильо при вида на златното съкровище. Той изкатери пирамидата като в треска. Крайниците му трепереха, а пред очите му се стелеше мъгла, която притъпяваше сетивата му. Седна така, че да държи непрекъснато под око Златната долина.

— И това богатство да съм отстъпел на други! — изръмжа на себе си. — Не, и хиляди пъти не! Марко Ареляно трябваше да умре, защо е нужно другите да живеят? Техният конвой ме доведе по живо по здраво до самото място. Вече не се нуждая от тях и ще предоставя на индианците възможност да ги унищожат до един!

Той сложи ръце над очите си, които се пълнеха с кръв. Доста време мина, преди погледът му да придобие предишната си яснота.

— Аз съм напълно сам и мога…

Спря по средата на изречението, защото очите му се натъкнаха на предмет, който след по-внимателно вглеждане изтръгна от него вик на изненада.

Сгромолясващата се зад скалистия конус вода като че протягаше мост от течно сребро към пропастта. Златен блок, чисто отмит от столетното въздействие на дъждовете, излъчваше ярко златисто сияние.

Той беше голям колкото два кокосови ореха и като че бе готов всеки миг да напусне кварцовата си обвивка, за да изчезне в дълбините.

На Кучильо се струваше, че с едно просто протягане на ръката може да достигне блока. Надвесен с алчен поглед над пропастта, той протегна ръце към богатството, без да може, разбира се, да го докосне. Гърдите му се издуха до пръсване и той щеше да стане жертва на могъщото душевно вълнение, ако един втори, още по-безумен вик не даде простор на заприщения въздух.

Както очите на тигъра заплашват да погълнат нищо неподозиращата плячка, така мяташе искри погледът на Кучильо към златния къс, над който на височината на скалата се бе вкоренило в една цепнатина стеблото на младо зелено дъбче.

— Той трябва да стане мой! Оттук това е невъзможно. Трябва да видя дали мога да достигна дъба. Ще вържа за него ласото и после ще се спусна да изкъртя златото. Напред, никой смъртен не е притежавал някога такъв къс!

Кучильо започна да се спуска по пирамидата. Във възбудата си не долови звука от забързани конски копита и не видя четиримата ездачи, които заобиколиха близкия скален ъгъл.

Дон Естебан, Диас, Бараха и Ороче бяха проследили дирята на Кучильо благодарение най-вече на Диас, вдъхващия страх индиански убиец, който развиваше такава проницателност, че предизвикваше у другите трима справедливо удивление.

Диас яздеше с Аречиса начело, докато Бараха и Ороче ги следваха на разстояние.

— Какво мислите, сеньор Диас — попита дон Естебан, — ще го настигнем ли, преди да се е добрал до бонансата?

— Не мога да кажа, тъй като не ми е известно местоположението й. Но знам, че преднината му вече е незначителна. Погледнете тук! Копитото на коня му е стрило парченце глинеста шиста и прахът си е останал на мястото. Преди половин час духаше утринният вятър. Ако е лежал от по-рано на това течение тук, вятърът щеше да го издуха. Следователно са минали най-много трийсет минути, откак нашият човек е минал оттук.

— Вие сте способен следотърсач, сеньор Диас, а и иначе оказахте много и значителни услуги на експедицията. Сдобием ли се с плейсъра, спрямо вас ще бъда по-щедър.

Диас поклати глава.

— Аз не се присъединих към вас заради бонансата, а заради възможността да кажа някоя и друга думичка на червените. Вашето злато не ме блазни, То може единствено да разглези човека, да го погуби и да го тласне във властта на порока и лапите на дявола. Аз се отказвам от моя дял. Вземете го за себе си или го дайте на другите!

Същото това злато бе предмет на разговори между негодяите Бараха и Ороче.

— Та какво мислите, сеньор Бараха — рече мандолинаджията, — защо дон Естебан язди след Кучильо, макар присъствието ни в лагера да е толкова необходимо?

— Хмм, действително си имам мнение по въпроса. Преди да потеглим, аз се допитах до стария Бенито, а нали знаете, дон Диего, че тоя вакеро обикновено има правилно виждане за нещата.

— И какво казва той?

— Той смята Кучильо за мошеник, който не е достоен за доверието на такива почтени и честни мъже като нас.

— Тук наистина съм напълно съгласен с него!

— Кучильо се е възползвал от бъркотията на битката, която пак самият той ни докара на главата, за да си плюе на петите. И накъде ще се е запътил, а?

— Към бонансата, мисля аз.

— Естествено! Или иска да се отдели от нас, за да запази златото само за себе си, или възнамерява да измъкне нанякъде част от плейсъра, преди да ни го е предал.

— Чумата да го отнесе!

— Чумата не, ами ние, сеньор Ороче, защото само това и нищо друго не е намерението на дон Естебан. Тоя Диас е славен мочачо, който дори по скалистата земя чете следите, сякаш са издълбани с най-ясните печатни букви.

— Това си му е занаят — подхвърли Ороче, като заметна възможно най-живописно парцаливото си наметало на плещите. — Всеки трябва да си разбира професията и смятам, че аз също не съм аджамия в моята.

Бараха наостри слух. Ороче твърдеше, че бил отличен гамбусино. Дали пък сега не беше моментът да потвърди хвалбите на дело?

— Вие сте, както всеки знае, един от най-печените златотърсачи, сеньор Ороче, и аз действително бих се радвал, ако сега затвърдите това добро мнение.

— Наистина съм в състояние да го сторя, дон Бараха — отговори предизвиканият, разлюлявайки гордо дълги къдри. — Вгледате ли се по-внимателно във вида и структурата на скалите тук, то твърде скоро ще забележите нещо много важно.

Бараха погледна изучаващо наоколо.

— За съжаление не забелязвам нищо.

— И не е за чудене, понеже не сте гамбусино, чиито очи са обучени за подобни външни белези. Ако не се заблуждавам, то ние се намираме в изключително богат златоносен район, и който има време да търси, ще намери много, твърде много.

— Може би бонансата е наблизо!

— Много вероятно. Виждате ли колко внимателен стана Диас? Очите му са все в следата и язди по-бавно и предпазливо отпреди.

В този миг прозвуча първият вик на Кучильо. Четиримата ездачи спряха.

— Какво беше това? — попита дон Естебан.

— Човешки глас ли ще да е? — запита и Диас.

— Не познавам животно, което да издава подобни звуци. Викът се повтори.

— Човек е — заяви Аречиса, — но човек в страхотна възбуда, в екстаз. Ехото се чу, преди да разберем къде се намира.

— Във всеки случай наблизо. Останете тук, дон Естебан, и позволете първо да разузная местността. Човек винаги трябва да бъде предпазлив.

Диас зави внимателно с коня зад близката скална чупка, откъдето можеше да обхване с поглед скалния конус и видя белия петнист кон на Кучильо. Животното стоеше между пирамидата и Златната долина; не беше вързано за колче, следователно господарят му трябваше да е наблизо.

С няколко бързи скока на коня си Диас стигна до животното, хвана юздите и го отведе зад скалния ъгъл.

— Ето, дон Естебан, може да се досетите кой е надал вика!

— Кучильо!

— Да. Това беше вик на възторг. Той е намерил бонансата и в буйната си радост е забравил предпазливостта.

— Къде е?

— Не го видях.

— Тогава трябва да го потърсим. Да слезем и да заобиколим онази канара и сигурно ще се натъкнем на него.

— Не е нужно да обикаляме. Имаме дирята му и ще я следваме. Това е достатъчно.

Те спънаха животните и последваха Диас, който тръгна по напълно невидимите за друго око стъпки на Кучильо. Когато минаваха край плейсъра, Ороче спря неволно и впи поглед в земята.

— Какво има, сеньор Ороче? — попита Бараха.

— Нещо безкрайно важно. Я хвърлете едно око на тази скална пукнатина!

— Защо?

— Нищо очебийно ли не забелязвате?

— Не. Виждам само пясък, който водата е смила в нея.

— Е добре, сеньор Бараха, аз съм гамбусино и залагам главата си срещу някоя кактусова топка, че този пясък съдържа най-малко петнайсет процента злато.

— Ах! Трябва да обърнем внимание на дон Естебан!

— Какво ви скимна! Пукнатината е дълбока. Кой знае колко фунта златен прах съдържа. Искате да подарите една такава находка?

— Имате право, сеньор Ороче, би било глупост!

— Това, че споделих откритието с вас, е доказателство за приятелското ми отношение. Но никой друг не бива да узнае. Когато делят двама, те получават повече, отколкото ако четирима или пък още повече поискат своя дял.

Те последваха другите двама. С намерението си да съобщи откритието на Аречиса, Бараха бе искал само да изпита своя компанеро, но пък се ядоса на себе си, дето не е премълчал находката. Двамата мъже бяха съвършено достойни един за друг.

— Стой! — прокънтя в този миг гласът на Диас.

Беше видял Кучильо, който бе слязъл от пирамидата и тъкмо се канеше да тръгне към коня си.

Кучильо спря за миг, стреснат при вида на своите преследвачи, но се обърна и хукна да бяга. Единствено изненадата беше причина да се реши на тази неразумна постъпка, с която издаде изцяло мотива на отдалечаването си от лагера.

Дон Естебан и Диас бяха вдигнали пушките си за изстрел.

— Спрете, Кучильо, иначе сте изгубен! — повели графът. Предателският водач на експедицията се обърна. Очите му горяха — или от ненавист и жажда за мъст, или от ярост, задето е спипан така неочаквано.

— Какво търсите?

— Вас. Приближете се!

— С вас нямам вече никаква работа!

— Но ние имаме! Приближете се, казвам ви за последен път! Ако мислите, че се шегувам, веднага ще ви убедя, че говоря сериозно.

Кучильо запристъпя бавно и колебливо.

— Защо офейкахте вчера от лагера?

— Офейкал съм? Това и през ум не ми е минавало, дон Естебан. Аз го напуснах открито и свободно и ако вие не сте го забелязали, то вината не е моя, а ваша.

— Аз няма да споря с вас, Кучильо, но едно е сигурно: който напуска без мое разрешение лагера — било то открито или тайно, — той е изменник и ще бъде третиран като такъв!

— Тъкмо защото бях смятан за изменник, си тръгнах. Аз съм човекът, благодарение на когото експедицията би могла да притежава милиони, и нямам никакво желание да слушам приказки, че аз съм довел индианците по вашата следа.

— Добре! Вие сте човекът, който ни обеща милиони. Къде е бонансата?

— Все още не съм я преоткрил.

— Намерили сте я!

— Не!

— Спомнете си, Кучильо! Когато ви наех, дадох да се разбере, че ще накажа строго всяка, дори най-малката измяна. Припомням ви го, защото в този миг вашият живот виси на косъм! Къде е бонансата?

— Трябва първо да я потърся!

— Е добре! Давам ви точно пет минути време, за да я намерите. Изтече ли този срок, без да сте ни показали плейсъра, получавате четири куршума.

— Това няма да ви помогне, без мен никога няма да откриете Златната долина.

— Мислите ли? — ухили се дон Естебан подигравателно. — Вие имахте неблагоразумието да ми опишете съвсем точно местността и аз сега я виждам да лежи пред мен с всичките й подробности. Бонансата е тук, и се обзалагам, в една окръжност от най-много сто стъпки. Веднага щом си получите куршумите, ще подирим и открием златото.

Кучильо изскърца със зъби.

— Нищо няма да намерите!

— Спестете си безполезните твърдения! Имате още само три минути. Вижте как добре са се прицелили тези хора!

Диас, Бараха и Ороче държаха пушките си насочени към предателя, готови при една дума на дон Естебан да натиснат спусъка. Кучильо опита с последен коз.

— Искате да станете убиец, точно както навремето в Еланчове, когато собствената си снаха, графиня Луиса де Ме…

— Да — прекъсна го гръмовно Аречиса, — искам да стана ваш убиец, както вие за клетия Марко Ареляно, на когото сте отнели живота заради бонансата!

Пестниците на Кучильо се свиха; устните му затрепериха; видът му бе на диво животно, което се кани да се хвърли върху смъртния си враг, а яростта го бе обладала по такъв начин, че той напълно забрави обичайната си предпазливост.

— Пред вас няма защо да отричам. Ареляно се показа достатъчно тъп да ми издаде бонансата и трябваше да хвърли петалата. Всеки друг би постъпил като мен. Той ми беше чужд, докато доня Луиса де Медиана обаче беше ваша снаха и…

— Мълчете!

— Не, няма да мълча. Тук се намираме в свободната степ, а не на пиратския кораб, където зад вашата заповед стоеше смъртта. Сега вече се казвам Кучильо, а не Хуан, и спрямо вас нямам повече никакви задължения, както навремето, когато ми заповядахте да намушкам графинята. Казвам ви, Диас, Бараха и Ороче, че този…

— Мълчете! — повели Аречиса, треперейки от възбуда. — В противен случай…

— Че този мъж — продължи невъзмутимо Кучильо — е граф Антонио де Медиана, който нареди да убият собствената му снаха и спусна в морето нейния син, малкия Фабиан де Медиана, за да…

Изстрелът на Дон Естебан прогърмя. Докато говореше, Кучильо държеше зорко под око показалеца на графа и щом той докосна спусъка, се хвърли настрани. Куршумът прелетя непосредствено край главата му.

— Стреляйте, стреляйте, де! — заповяда Аречиса на другите трима. Бараха и Ороче понечиха да се подчинят на заповедта, ала Диас им попречи. Той удари цевите на пушките им надолу и скочи между дон Естебан и Кучильо, за да предотврати евентуалното стълкновение.

— Стой, никаква стрелба! — извика той.

— Проснете го тогава с някой приклад!

— Това можете да сторите вие, щом другояче не ви е угодно, но преди това сеньор Кучильо ще ми отговори на няколко въпроса!

— Как, искате да ми окажете съпротива, Диас?

— Не. Минали неща и всичко, което имате помежду си с Кучильо, не ме интересува, но по отношение на бонансата трябва да получа информация.

— Питайте го тогава! — каза успокоен Аречиса, тъй като не подозираше какви са намеренията на индианския убиец.

Диас опря приклада на пушката си о земята, сложи ръце върху дулото и застана твърдо и широко разкрачен срещу Кучильо. В своето живописно облекло и тази поза той имаше вида на мъж, който много добре знае какво иска.

— Сеньор Кучильо, мисля, че ви познавам малко!

Кучильо предпочете да замълчи и първо да се запознае с намеренията на Диас.

— Аз съм мъж — продължи Диас, — който има куршум за всеки червенокож, но никога не съм съдия на някой бял, стига той да ме оставя да върша каквото ми харесва. Това искам да ви кажа за ваше успокоение. Не се каня също така да диря бонансата, защото мисля, че нямам право да притежавам и най-малката част от нея. Но сигурно бихте могли да ми кажете, известна ли бе тя на Марко Ареляно преди вас?

— Да.

— Защо не я е изчерпил той?

— Индианците му попречили.

— После е споделил с вас тайната си?

— Да.

— И ви взе със себе си, за да я експлоатира с ваша помощ?

— Така е. Наложи се отново да бягаме и… и той умря по пътя.

— Умрял! Това означава и малко, и много. Вероятно знаете, че той има син?

— Имате предвид Тибурсио Ареляно? Нали знаете, че го познавам!

— Действително, сеньор Кучильо. Сигурно не задавам въпросите си като другите хора, но това не вреди на нещата. Вие, струва ми се, доста сте обиколили света. Може би са ви известни законите на планините, саваната и негласното споразумение на всички почтени и честни гамбусиноси?

— Да!

— Добре! Тогава знаете също, че всяка бонанса принадлежи неоспоримо на този, който я е открил, освен ако бъде възпрепятстван да я изчерпи и се отдалечи и дойде някой друг и на свой ред я открие — разберете добре, открие!

— Какво искате да кажете с това, сеньор Диас?

— Че ние не сме тръгнали да откриваме бонансата, ами да я навестим, а в това има голяма разлика. Вие не сте имали никакво право да споделяте с дон Естебан тайната, защото тя не принадлежи на вас, а на наследника на Марко Ареляно.

— На Тибурсио? — попита слисан Кучильо.

— На Тибурсио! — потвърди Диас.

— С ума ли сте си, сеньор?

— Аз съм си толкова с ума, че дори всичките ви милиони не могат да ми го отнемат.

— Марко Ареляно ме направи собственик на тайната и аз следователно мога да правя с нея каквото искам.

— Лъжете се — отговори спокойно Диас. — Марко Ареляно не ви е подарил, а само е доверил тайната — разберете добре, доверил!

Ако сте се окажели достоен за това доверие, то сте щели да получите злато, но не като ваш законен дял, а като много висока наистина, работна заплата. С очистването на Марко Ареляно вие сте станали неправомерен притежател на тайната. От бонансата ви принадлежи най-много толкова, колкото би ви предложил Тибурсио за съобщаването на тази тайна. С това пояснявам, че плейсърът принадлежи единствено на него. Ако бяхте верен на дълга си мъж, сеньор Кучильо, нямаше да помисляте за експедиция, преди да сте говорили с него!

— Вие действително не сте с всичкия си! — присмя се Кучильо въпреки критичното положение, в което се намираше.

— На ваше място бих постъпил точно така, както казах — отвърна Диас хладно. — Вярно, вие можете да си вършите каквото си щете, но сега аз знам, че Марко Ареляно е бил първият откривател на бонансата и е паднал от вашата ръка. Бонансата е собственост на неговия син Тибурсио и аз няма да взема и най-малкото зрънце злато!

— Значи вие се отказвате от нас и вероятно се каните дори да браните тези мними права на Тибурсио Ареляно? — попита Аречиса, който бе следил напрегнато страшния диалог.

— Ареляно не са ми роднина. Нямам намерение да отмъщавам за смъртта на Марко, нито да се бия за правата на неговия син и следователно оставам при вас, ако няма да настоявате да сторя нещо, което води до добиване на златото. Моята пушка няма да принуди Кучильо да издаде бонансата!

Кучильо въздъхна облекчено; Бараха и Ороче погледнаха с удивление мъжа, който бе изкарал на бял свят толкова непонятни възгледи; дон Естебан обаче отвърна, раздвоен между подигравката и гнева:

— Позволете да ви се възхитя, сеньор Диас! Но вашето положение, Кучильо, не е по-добро отпреди. Къде е бонансата? Вашите пет минути изтекоха!

По знак от негова страна Бараха и Ороче вдигнаха отново пушките си. Диас отстъпи назад и огледа привидно безучастно околността. Беше му сякаш все едно дали убиецът ще получи куршум, или не.

Един от намиращите се зад скалния ъгъл коне изцвили. Кучильо разбра къде се намира неговото животно. Той измери с очи разстоянието, което се налагаше да пробяга. Но Аречиса беше проницателен противник. Той също чу цвиленето и щом забеляза погледа на Кучильо, веднага предугади какво е намислил и му препречи пътя, държейки пушката, готова за стрелба.

— Хич не си мислете, че ще ни се изплъзнете! Къде е бонансата?

— Не зная! — заяви през зъби Кучильо.

Беше оставил карабината си и се виждаше безпомощен само с камата срещу отправените към него пушки.

— И все пак — заяви Аречиса — до няколко секунди плейсърът ще ни е известен или вие ще сте мъртъв. Броя до три — при три гърмим.

Кучильо напразно напрягаше мозъка си за някакъв изход.

— Едно!

Пот изби по челото му, но той мълчеше.

— Две!

Кучильо трябваше да избере едно — живота или златото, а за него и двете неща имаха еднаква стойност.

— Тр…!

— Стойте! — изпъшка той. — Ще го узнаете!

— Трябва да е някой изключителен плейсър, за да допуснете заради него тъй близко смъртта до себе си — ухили се дон Естебан.

Кучильо не отговори. Като в сън той пристъпи към зелената завеса, закриваща Златната долина, и разедини увивните растения.

— Тук… толкова близо? — запита Аречиса изненадан и се вмъкна през отвора.

Бараха и Ороче се озоваха до него. При вида на безподобното богатство и тримата нададоха викове на възторг. Дон Естебан стоеше мъртвешки блед до другите двама, които се хвърлиха на земята. Описанията на Кучильо бяха събудили у него големи надежди, но такова изненадващо количество от най-чист самороден метал той не беше очаквал. Дишането му секна, пулсът стана трескав и трябваше да се улови здраво за клоните, за да стои стабилно.

Но забеляза, че Бараха и Ороче бяха започнали да си тъпчат джобовете.

— Стойте! Съкровището не принадлежи само на вас. Оставете късовете обратно!

Ороче се надигна. Наметалото и шапката му бяха паднали. Дългата му мършава фигура с разкривени от възбуда черти стоеше като някой призрак пред Аречиса.

— Дон Естебан, за всеки един от тези камъни ви давам глътка от кръвта си. Изсмучете ме до смърт, но ми позволете райското блаженство да видя и аз веднъж джобовете си пълни!

Бараха също се изправи.

— Сеньор, пресметнете колко ми се полага! Няма да отстъпя и крачка от това място, преди да съм си взел моя дял.

В очите на двамата мъже се таеше мрачен огън — предвестник на безумието. Те бяха обладани от тъмния дух, който се крие според североамериканските саги зад „deadly dust“ (смъртоносния прах), за да похити живата душа на човешкото тяло. Дон Естебан схвана опасността, на която се излагаше с тези двамата. Той се съвзе и извади пистолета си.

— Който не остави на секундата златото, ще го застрелям!

Те познаваха строгостта му, ала страхът от него не бе по-голям от ламтежа им по изкусителния метал.

— Стреляйте. Ние също имаме куршуми!

Двамата вдигнаха пушките си.

Аречиса не беше в завидно положение, но сега, когато бе необходимо цялото му присъствие на духа, хладнокръвието му се възвърна.

— Който иска да се бие тук, се отказва от щастието да притежава богатството, за което би му завидял и крал. Свалете оръжията си и върнете златото. Ще натоварим на конете си толкова злато, колкото са в състояние да носят. Утре ще дойдем да вземем останалото и всеки ще получи колкото му се пада.

Думите успокоиха двамата мъже, които, иначе способни само на страхливи, коварни дела, бяха почерпили кураж от златната треска. Те върнаха с голяма неохота късовете, преди да се измушат през зелената завеса.

Оглеждайки се, Аречиса забеляза само Диас, който седеше на скалата и спокойно почистваше цевта на пушката си, сякаш се намираше в някоя благонадеждна вента^[2], а не в опасната близост на едно такова съкровище.

— Къде е Кучильо?

— Quien sabe! (Кой знае!) — отговори Диас равнодушно. Очите на дон Естебан проблеснаха гневно.

— Не знаете? Как можахте да допуснете той да се отдалечи?

Диас се изправи и погледна графа право в лицето.

— Той мой пленник ли беше, дон Естебан?

— Наш, следователно и ваш!

— Заблуждавате се, сеньор. Откакто знам, че бонансата не ни принадлежи, не признавам никакви задължения, отнасящи се до златото. Вече ви го казах и ще се съгласите, че е безполезно да продължаваме да повтаряме едни и същи неща. На мен ми е все едно какво ще правите, само ще ви помоля да не ме ангажирате по какъвто и да е начин с прибирането на това съкровище!

— Той говори ли с вас?

— Не. Отиде, качи се на коня си и препусна. Това е всичко, което знам.

Новото бягство на Кучильо ядоса Аречиса, но той си наложи да се овладее. Въпреки волята си изпита уважение към спокойното, изпълнено с достойнство държане на неподкупния Диас.

— Тогава сигурно не знаете и в каква посока е поел?

— Към лагера.

— Значи има нови предателски намерения. Ако се беше насочил към планините, щях да предположа, че се кани да се обогати от бонансата след тръгването ни. Но той се е отправил към равнината, следователно иска да ни прати индианците. Трябва незабавно да го последваме. Идете бързо да доведете конете!

Бараха и Ороче се подчиниха на разпореждането. Проснаха завивките и върху тях струпаха толкова злато, колкото сметнаха, че ще е по силите на конете.

— Сеньор Диас, бихте ли ни заели серапето^[3] си? — попита Аречиса.

— За тази цел, не — отговори Диас. — Можете да ми заповядвате и да разполагате с мен във всяко друго отношение само не и в това!

Водачът на експедицията не можеше да изпита истински гняв към убиеца на индианци. Диас беше най-забележителната личност в целия отряд и строгостта в случая щеше да бъде неуместна.

Златото беше натоварено и дон Естебан се приготви да възседне коня си, когато прозвуча вик.

— Стой! — прокънтя глас, наподобяващ гръмотевица. Четиримата мъже вдигнаха погледи.

Там горе, до ръба на пирамидата, стоеше великанска фигура с готова за стрелба тежка пушка.

— Убиецът на ягуари! — извика уплашено Бараха. — Какво прави тук? Той ни е наблюдавал и ще ни вземе златото?

Вдясно и вляво от краката на исполинския ловец се показваха други две пушечни цеви.

— Който мръдне от мястото си, е изгубен! — прозвуча наново гласът му.

— Какво искате от нас? — попита Диас, който бе изненадан наистина, ала не бе изгубил самообладание.

— Две неща: мъжа, когото наричате Естебан де Аречиса, и плейсъра, от който не ви принадлежи и едно зрънце!

— С какво право предявявате тези претенции?

— Над Естебан Аречиса ние ще проведем саванен съд, а Златната долина принадлежи на Тибурсио Ареляно, сина на нейния откривател.

— Самият Тибурсио при вас ли е?

— Да.

— Нека се покаже!

Фабиан де Медиана се надигна.

Звук на ужас се изплъзна от Аречиса, Бараха и Ороче. Те бяха останали с убеждението, че Тибурсио се е удавил сред талазите на буйната река, а ето че го виждаха високо изправен на скалния конус с все същата бодрост и здраве.

— Бонансата принадлежи на мен! Кой иска да ми я оспори? — викна той надолу.

— Имате право, тя принадлежи единствено и само на вас — отговори Диас. — Ето защо, преди още да зная, че сте тук, не пожелах да взема и една прашинка от нея. А останалото можете да уредите с тези сеньорес.

— Добре, така сме трима на трима! — чу се отново гласът на канадеца. — Сваляйте златото от конете!

До този момент Аречиса бе мълчал. Силно изплашен от появата на смятания за мъртъв Тибурсио, той напрягаше ума си за някакъв изход от трудното положение, в което се беше насадил. Беше му ясно, че тримата мъже са го последвали от хасиендата, за да си отмъстят; известна му беше репутацията, с която се ползваше Тибурсио; при Локвата бе видял убедителен пример за куража, калеността и умението на другите двама. Освен това повече не можеше да разчита на Диас. Напълно безпомощен, той бе оставил индианския убиец да води разговора. Но сега сметна за необходимо лично да вземе думата.

— Нямате право на подобно искане. В саваната важи правото на първия, а ние сме тук преди вас.

— Но пък Марко Ареляно беше преди вас.

— Той вече не е жив; след смъртта претенциите му изгубиха своята валидност.

— Вие открихте бонансата или бяхте доведени при нея?

— Доведени бяхме.

— От кого?

— От Кучильо.

— Той къде е?

— Избяга.

— Ако бяхте открили плейсъра, щяхме да обсъдим претенциите ви към него, но тъй като не е така, заповедта ми си остава. Долу златото от конете!

Никой от тримата не понечи да се отзове на тази заповед.

— За последен път, долу!

Дон Естебан се приготви да отвърне нещо, но твърде късно. Два изстрела прогърмяха, последвани няколко мига по-късно от трети, и натоварените с благородния метал коне рухнаха, улучени в окото.

Аречиса вдигна машинално пушката си.

— Долу пушкалото! — прогърмя Големия орел.

Дон Естебан тутакси свали пушката. Стоеше срещу трима мъже, за които не бе дорасъл. Изправи се и Пепе от своята защитна позиция. За някогашния мигелет преговорите продължиха твърде дълго.

— Санта Лаурета, нещата нещо много се замотаха. Остави ме аз да продължа, Боа роз!

И обръщайки лице надолу, поде:

— Тъй, тая работа е уредена! А сега имаме да си кажем нещичко с вас, господин граф Антонио де Медиана. Ние ви обвиняваме в отвличането на дете и убийството на снаха ви графиня Луиса. Над вас ще проведем съд, а другите могат да си вървят, откъдето са дошли!

Бараха и Ороче незабавно изчезнаха зад пирамидата. Видът на двамата ловци и особено на Фабиан, срещу когото се бяха провинили в опит за убийство, им бе оказал толкова отрезвяващо въздействие, че животът веднага възвърна предишната си стойност за тях. Те побързаха да се възползват от неочакваната възможност. Та нали не всичко бе изгубено и ако се отдалечаха само малко от бонансата, щяха да наблюдават събитията и може би ще успеят да приберат нещо от златото.

Диас се бореше с противоречиви чувства.

Откровенията на Кучильо му разкриха едно тъмно деяние от живота на дон Естебан. Осъзнаваше, че обвиненията на Пепе почиваха на категорична истина, и все пак един вътрешен глас говореше в полза на неговия досегашен водач и повелител. Аречиса не беше обикновен мъж, винаги го беше предпочитал пред другите и при всички случаи разчиташе на неговата подкрепа. Трябваше ли да измами това доверие?

Още нищо не беше доказано… Реши се да му помогне да избяга.

— Аз също ли мога да си вървя? — попита той към височината.

— Също.

— С коня си?

— Да, той не носи злато. Възсядайте го!

Трите пушки все още бяха насочени надолу, но Диас знаеше, че мъжете искат да го пощадят. Метна се на коня и го смушка така яко с шпорите, че той се изстреля с един-едничък скок точно пред дон Естебан. В следващия миг графът седеше пред Диас, прикрит от неговата широка фигура, и конят се понесе със своя двоен товар.

* * *

След като се изплъзнаха благополучно от индианците на плаващия си остров, първата задача на Боа роз, Пепе Дормилон и Фабиан бе да открият час по-скоро бонансата. Та нали тя беше мястото, към което бяха на път убийците на графиня Де Медиана и Марко Ареляно.

— Кажи, сине мой, ще откриеш ли плейсъра? — попита Боа роз.

— Сигурно, татко! Картата, която майка ми предаде, е у мен. Тя е много точна и пълна, така че изобщо не бих могъл да се заблудя.

— Би ли ни я показал?

Фабиан измъкна грижливо скрития в ловните дрехи лист. Тримата ловци седнаха на земята и младият мъж започна да обяснява:

— Тази линия означава Рио Хила, която тече от изток на запад. На това място тя образува два ръкава, от които левият запазва първоначалната си посока, докато десният се отклонява на северозапад, пресича намиращите се там планини и после се връща на югозапад към другия ръкав. Така се образува един триъгълник, в чийто горен връх са разположени Мъгливите планини. Днес ние отминахме с острова мястото, където Хила се разделя, и сега се намираме край левия ръкав, близо до точката, където той отново приема десния. Тръгнем ли срещу течението на десния ръкав, ще стигнем до планините от срещуположната на лагера страна. Във вътрешността на ъгъла, около който десният ръкав завива на югозапад, лежат един до друг пет хълма, както е обозначено тук. Средният от тях се спуска стръмно на юг и образува скална стена, по която се срива в бездната водопад. Срещу водопада е гробницата на някакъв индиански вожд и най-много на трийсет крачки оттам на изток лежи Златната долина, прикрита от гъста стена върби и трепетлика. Недалеч от нея се намира малко езеро, чиято повърхност е така покрита с водна растителност, че човек не може да зърне водата му. Ето как приемният ми баща е описал на втората ми майка плейсъра, преди да тръгне за Тубак, за да навести повторно апаческата земя. Тази карта е точна и ние ще намерим бонансата със същата сигурност, както напипваме ножа си, когато посегнем към пояса.

Боа роз се загледа замислено пред себе си.

— Ние се намираме значи — каза на глас той — югозападно от плейсъра, а лагерът на мексиканците — югозападно от него. Ако не се заблуждавам, златотърсачите са точно толкова отдалечени от Златната долина, колкото и ние. Те снощи разбиха червенокожите и е възможно да са потеглили още заранта, или поне неколцина от тях, за да потърсят бонансата. При тези обстоятелства не бива да губим време, ако искаме да ги изпреварим.

— Такова е и моето мнение — съгласи се Пепе. — Хайде да се поразмърдаме!

Засега нямаше защо да се опасяват нито от мексиканците, нито от диваците, чийто бивак се намираше все още на изток зад експедицията. Ето защо закрачиха напред само с обичайните предпазни мерки и скоро стигнаха до първия от петте хълма, споменати от Фабиан.

Петте възвишения бяха тясно свързани и се отделяха едно от друго само със своите върхове. Слънцето огряваше местността с ярката си бистра светлина и човек можеше да вижда надалеч.

Тримата ловци вървяха безмълвно и бързо. Първият хълм остана зад тях, скоро и вторият… и тогава Фабиан спря, посочвайки странично напред и нагоре.

— Вижте водопада!

Слънцето хвърляше лъчистата си светлина върху сгромолясващата се водна маса и се образуваше великолепна дъга.

Минута-две мъжете стояха мълчаливо, съзерцавайки великолепното зрелище. Фабиан повторно вдигна ръка.

— А там е гробът на вожда. Виждате ли конския скелет и трофеите, с които е украсен?

В този миг откъм пирамидата долетя звук, който ги накара да се ослушат. Разстоянието беше прекалено голямо, за да чуят вика на Кучильо и да разпознаят тембъра му.

Никой от тях не наруши тишината. Чакаха с напрегнат слух.

Вторият вик на Кучильо прозвуча, после стана мирно и тихо.

— Беше човек — отбеляза Пепе.

— Не беше животно, наистина — отговори канадецът. — Ти на какво мнение си, Фабиан? Твоите уши са по-млади от нашите и по-чувствителни към звука.

— Човек беше, но това не бе вик, който се отнася до някого, а вопъл на голяма болка или изключителна радост. Кое от двете е вярно, не можах да разбера, не сме достатъчно близо.

— Човекът сигурно е при бонансата и се е прехласнал — предположи Пепе Дормилон.

Боа роз поклати глава.

— Сине мой, къде според теб се намира този, който нададе двата вика?

Старият добродушен канадец не пропускаше възможността да се убеди, че приемният му син си заслужава славата на растреадор, с която се ползваше.

Фабиан разбра и се усмихна.

— Не е при бонансата — отговори той, — а горе при индианския гроб, иначе едва ли щяхме да доловим звуците.

Беше прав. Между тях и скалния конус се издигаше малко, изтеглено възвишение, над което надничаше само горната част от гробницата. Пирамидата и хълмчето биха отклонили звуковите вълни, ако Кучильо се намираше долу при бонансата.

— Добре! И какво следва от това за нас, сине мой?

— Че той може да ни види, ако има добри очи, а ние не.

— Правилно. Ако погледне към нас, ще ни види като три приближаващи се точки. Наоколо няма никакво укритие и не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да стигнем колкото може по-бързо и съвсем плътно един зад друг височинката. За няколко секунди той ще ни вижда само като една точка… после ще сме изчезнали зад хълма.

Ако знаеха, че Кучильо беше зает със съвсем други неща, щяха да сметнат предпазната мярка за излишна. Но като опитни ловци не можеха да постъпят по друг начин.

Те се изкачиха по височината и скрити зад една скала, внимателно огледаха скалистия връх.

Кучильо бързаше надолу. Фигурата му се виждаше ясно и Фабиан веднага го позна.

— Кучильо!

— Убиецът? — извика Пепе. — Санта Лаурета, та ние веднага можем да спипаме негодяя, ако хукнем нататък. Напред, приятели!

— По-полека, Пепе! Или може би знаеш още кой се намира зад гробницата?

— Веднага ще разберем, ако отидем там — рече някогашният брегови пазач, който като испанец имаше по-огнен темперамент от предпазливия канадец.

— За тая работа има време. Нека почакаме дали няма да се покаже някой друг!

Те замряха неподвижни. Дълго не можаха да забележат нещо особено и Пепе се канеше да даде воля на нетърпението си, когато внезапно Кучильо се зададе на кон иззад долния край на скалния конус и препусна в бърз галоп между тях и гробницата.

— Да го застрелям ли, Боа роз? — попита Пепе, вдигайки пушката.

— Не. Трябва да поговорим с него, преди да умре. Остави го, следата му бездруго ще ни отведе при него!

Дормилон смъкна оръжието. Кучильо изчезна в една клисура, която се източваше нагоре между хълмовете.

Почакаха още малко, но Пепе не се сдържаше повече.

— Тръгвате ли с мен, или сам да отида отсреща?

Боа роз плъзна изпитателен поглед наоколо и отговори:

— Ние ще държим под обстрел с пушките си цялото пространство между нас и гробницата, а ти се качвай горе, Пепе. Ще видиш дали има някой зад индианския монумент и ще ни дадеш знак какво да правим. Ние оставаме временно тук, за да ти се притечем на помощ, ако се наложи.

Пепе се спусна по отвъдния склон, стигна тичешком до пирамидата и я изкатери. Като стигна с глава до горния ръб, първо погледна предпазливо, за да се убеди, че на площадката няма никого. Видя, че теренът е празен и се метна горе.

Приведе се и се промъкна до срещуположната страна, откъдето можеше да се погледне към Златната долина. Видя Диас, който седеше съвсем сам на камъка и се занимаваше с пушката си. Освен индианския убиец друг не се мяркаше. Пепе махна назад към възвишението, за да разберат спътниците му, че трябва да го последват. След минута-две те бяха при него.

— Познавате ли този мъж, сеньор Фабиан? — попита Дормилон.

— Диас! — отговори Тибурсио учуден. — Диас и Кучильо! Как са се съчетали честността и проклетията?

— Честност? Един мексиканец честен? — подметна Пепе.

— Да. Слънцето още не е осветявало по-дързък и честен мъж от този Диас. Каквото ще да става, но аз няма да се съглася от главата му и косъм да падне. Но той е ездач. Къде ли е оставил коня си?

Големия орел пристъпи към другия ръб на скалната площадка.

— Ела насам, сине мой, ако искаш да го видиш!

Фабиан го последва и Пепе също се приближи.

— Четири коня, следователно и четирима ездачи!

— Да, сине мой. И ако не се заблуждавам, тук виждам враната кобила, която носеше при Салто де Ага мъжа, кръстил се дон Естебан де Аречиса.

— Вярно! Той трябва да е наблизо, а с него още двама. Но къде ли са?

— Най-вероятно там, накъдето Диас е обърнал лице, защото който чака някого, не се обръща с гръб към посоката, от която онзи трябва да дойде — отвърна проницателният канадец.

— Значи тримата се намират зад онази стена от върби и трепетлики, която ние там… ах, татко, Пепе, сега разпознах мястото! Зад онази зелена завеса се намира Златната долина — това е толкова сигурно, както че ние стоим на индианския гроб!

— Те са я открили и сега я проучват.

— И оплячкосват.

— Не, сине мой. Те нямат нищо, в което да сложат златото… само завивките си, а те са още на конете им. А не знаем дали се намират зад растителната стена и ако е така, наистина ли бонансата лежи там.

— Защо? Аз съм убеден, че Златната долина е точно тук.

— Кажи самият ти, сине мой, дали тогава Диас би седял тук долу и би чистил така спокойно карабината си.

— Ти не го познаваш, татко. За него нищо друго няма стойност освен скалпа на някой индианец. Диваците убили някога жената и детето му и оттогава единствената му цел е ловът на червенокожи. Но неговото равнодушие може да си има и друга причина.

— Това действително е възможно и ако…, ах, наведете, наведете главите! Те идват!

Боа роз прошепна думите, когато дон Естебан се зададе с двамата бандити от Златната долина.

— Антонио де Медиана — прошушна Пепе. — Санта Лаурета, срещаме го тъкмо навреме, а и на подходящо място. Тук няма на кого да се оплаче от Пепе, мигелета от Еланчове.

— Бараха и Ороче! — прибави Фабиан.

— Двамата мошеници, които при моста бяха насочили пушките си към теб — допълни Боа роз.

Те чуха всяка дума от спора между Аречиса и Диас.

— Виждаш ли, татко — заговори тихо Фабиан, — че златото не струва нищо за него?

— Той тъкмо каза: „Откакто знам, че бонансата не ни принадлежи.“ Какво ли може да има предвид с това?

— Дали подозира, че Марко Ареляно я е открил, а, дон Фабиан? — пошепна Сънливеца.

— Възможно е! Така или иначе ще разберем това.

— Те мислят, че Кучильо се връща в лагера, за да доведе индианците. Убиецът драсна към планините единствено за да се върне при подходяща възможност при бонансата. Чуйте! Ще доведат конете, за да увият златото в завивките.

Залегнали плътно на земята, те следяха развоя на нещата.

— Какво ще правим, Фабиан? — попита Големия орел.

— Графът не бива да ни се изплъзне, татко!

— Това си е от ясно по-ясно — съгласи се Пепе. — Света Дево, благодаря ти, дето ми го даваш в ръцете! Днес ще му покажа какво означава да пратиш Пепе Сънливеца към Пресидио Сеута на лов за риба тон!

— Пепе, вие ще правите с него само онова, което ние сметнем за редно и справедливо — предупреди Фабиан.

— Редно и справедливо в случая е куршум, остър нож или парче ласо, метнато около врата му, за да му поскъси малко дъха.

— Той ме е отвлякъл и е убиецът на моята майка, но въпреки това аз виждам в негово лице единствено брата на баща ми. Ще го съдим, ала не набързо и необмислено!

Пепе не отговори. Само едно тихо мърморене подсказа, че не е съгласен с Фабиан.

Боа роз нямаше собствено мнение по въпроса, но любовта му към Фабиан бе твърде голяма, за да не се съгласи с него.

— И на този Диас — попита той — не бива нищо да му се случи?

— Косъм не трябва да пада от главата му. Аз не познавам друг мъж, толкова достоен да стане ваш приятел. Диас няма нищо общо с хората, които преследваме, и се е присъединил към експедицията само защото тя му дава възможност да преследва индианците. Моля ви да го щадите, както ако е мой приятел.

— А онези двамата, които нарече Бараха и Ороче?

— Нашите куршуми са прекалено порядъчни за тях и ако ги пуснем да си вървят, не мисля, че биха могли някога да ни причинят и най-малката вреда.

— Но те поискаха да ви застрелят, дон Фабиан!

— Това не им се удаде. Човешката кръв не трябва да се пролива ей така.

— Съгласен съм с теб, сине мой, макар да мисля другояче. Но тези двама мъже сега знаят бонансата и пуснем ли ги да офейкат, златото ти може да бъде оплячкосано.

Фабиан се усмихна.

— Откакто те имам отново, татко, и зная истинското си име, занаятът на гамбусино ми стана напълно безразличен. Още не съм решил какво да правя със златото, а от мъже като Бараха и Ороче няма защо да се опасяваме.

— Плейсърът си е твой, прави с него каквото си искаш!

Погледите им бяха по-скоро омагьосани от гледката на купчините самородно злато. И тримата знаеха че богатството не е най-висшето благо в живота, и все пак не можеха да отвърнат очи от блясъка, който струеше към тях.

— Санта Лаурета; какви камари злато! — измърмори угнетено Пепе. — Мисля, че със съдържанието на едно-единствено покривало човек би могъл да заплати в брой цялото имение Еланчове. И като помисля, че зад зелената стена има още повече, още много повече, направо, свят ми се завива. Но нима наистина ще позволите на тези типове да отмъкнат златото, сеньор Фабиан?

— Не. Нека се опиянят от своя звезден миг, та после толкова по-трезви да се върнат на земята!

— Тогава е крайно време да действаме, сине мой — предупреди Боа роз. — Виж, те вече товарят вързопите на конете! Да им викна ли?

— Да.

— Насочете пушките си, за да придобие подобаващ акцент онова, което ще им кажа!

Пепе и Фабиан промушиха цевите на пушките си между камънаците, а канадецът се изправи.

Дон Естебан вече поставяше крак на стремето, когато Боа роз насочи пушката си.

— Стой! — отекна мощният му глас.

Боа роз видя, че тримата от тях здравата се изплашиха, а само четвъртият, Диас, се владееше дотолкова, че изненадата не му личеше.

Убиецът на индианци отговори и поведе разговора. Фабиан също трябваше да се изправи и бе зяпнат от стоящите долу като призрак.

Когато Аречиса не се подчини на искането на канадеца за разтоварване на златото, само един знак от страна на Големия орел беше достатъчен и конете рухнаха на земята.

А след като дон Естебан се осмели да вдигне пушката си, Пепе не издържа и скочи рязко. На неговите малко припрени подкани Бараха и Ороче бързо-бързо се отдалечиха. Последва бягството на Аречиса, реализирано от Диас. Това беше твърде много за добрия мигелет от Еланчове. Той вдигна пушката, за да свали с изстрел граф Де Медиана от коня, ала Фабиан успя навреме да хване ръката му.

— Стой, не стреляйте! Пощадете и двамата!

Канадецът се усмихна.

— Нямай грижа, сине мой. Конят принадлежи на куршума ми. Тичайте бързо след тях!

Фабиан и Пепе тутакси се плъзнаха с безразсъдна дързост по стръмните скали и хукнаха след бегълците. А Големия орел следеше с цевта на своята тежка пушка скоковете на коня по равнината.

Двамата ездачи бягаха и се виждаха като едно-единствено тяло. Задницата на коня, раменете на Педро Диас — това бяха мишените, достижими за неговия куршум. От време на време се появяваше някое връхче от ушите на коня. Да жертва Диас, означаваше да действа мимо волята на Фабиан и да извърши едно безполезно убийство, защото дон Естебан после щеше да се измъкне… Още миг и бегълците щяха да излязат от обсега на насочената към тях пушка.

Но канадецът беше от ловците, които прострелват видрата или бобъра в окото, за да не похабят кожухчетата им. Той трябваше да уцели главата на коня, защото ако само го ранеше, ездачите щяха да се измъкнат.

Само за секунда животното се извърна малко настрани, подчинявайки се на юздата, и… този миг бе достатъчен за канадеца. Той натисна спусъка, куршумът изсвири толкова близо покрай лицата на двамата ездачи, че ги побиха тръпки.

Веднага след това конят се строполи мъртъв на земята.

Падането беше толкова стремглаво, че бегълците почти изгубиха съзнание. Изправиха се бавно, но до тях вече бяха Фабиан и Пепе — с пушки в ръце и ножове между зъбите.

Към тях тичаше с исполински крачки и Боа роз, пълнейки цевта на пушката си. Когато приключи със зареждането, спря — неподвижен като израсъл от земята дъбов ствол. Беше сигурен, че така владее положението.

Карабината на Педро Диас беше изхвърчала надалеч. Той се наведе и измъкна от подколенния ремък на ездовите си гамаши дълъг, остро заточен нож.

Дон Естебан вдигна своята английска двуцевка и я насочи. Той се подвоуми кого да просне с първия изстрел — Фабиан или Пепе, ала канадецът наблюдаваше всяко негово движение.

Още преди да е стигнал до някакво решение, карабината на Големия орел изригна мълния и сигурният куршум раздроби пушката в мястото, където цевите се свързваха с ложата.

Ударът изкара Аречиса от равновесие и той се сгромоляса на земята.

— Най-сетне! След двайсет и две години! — заликува Пепе. Той се хвърли върху графа и коленичи върху гърдите му. Дон Естебан напразно опита да се брани. Неговата изтръпнала ръка отказа да му служи. Един миг бе достатъчен на Дормилон да освободи намотания няколко пъти около тялото му вълнен пояс. Той върза крайниците на графа и се огледа за Диас.

Фабиан почти не познаваше индианския убиец — беше се срещал само веднъж с него в хасиендата Дел Венадо, — но славата на прочутия мъж му повеляваше да пощади неговия живот.

— Педро Диас, предайте се! — извика Фабиан, избягвайки един удар от камата на мексиканеца.

Диас го погледна гордо в лицето.

— Да се предам? Бих могъл да стана ваш приятел, Тибурсио… но да ви се предам? Никога!

— Тогава приемете приятелството ми!

— Само след битката, стига да сме още живи! Аз избягах от вас и трябва да ви покажа, че това не е станало от страх.

— Зная — отвърна Фабиан, отбягвайки втори и трети удар. — Приберете ножа си!

— Отбранявайте се, сеньор Ареляно!

Завърза се битка, в която единият се равняваше по ловкост и сила на другия. По рицарски, за да не употреби своето огнестрелно оръжие срещу противник с кама в ръката, Фабиан опитваше да разоръжи Диас. Той бе хванал пушката с десницата за цевта и въртейки приклада като боздуган, се мъчеше да нацели ръката с ножа. Но си имаше работа с противник, който беше повече от дорасъл за него при този снизходителен начин на бой.

Диас отскачаше ту на дясната, ту на лявата Страна, за да избягва ударите. Внезапно отстъпи крачка назад, хвана дръжката на ножа с три пръста, замахна и запрати островърхата стомана с все сила към гърдите на Фабиан.

Растреадорът беше предугадил опасното намерение. Обгърна пушката си по-здраво и в мига, в който отскочи встрани от летящия нож, извъртя приклада на тежката пушка с такава сила по челото на мексиканеца, че той политна към земята.

Дотича Пепе, хвърли се веднага върху поваления и така го стегна в яките си прегръдки, че той не бе в състояние да се помръдне. — Господи Исусе — извика Пепе, — нима човек трябва да ви пречука, за да се предадете? Ранен ли сте, дон Фабиан? Не? Санта Лаурета, това е късмет за вас, сеньор Диас, защото дори само леко да му бяхте одраскали кожата, свършено беше с вас!

Дори и сега Диас опитваше да се съпротивлява.

Напразно. Междувременно беше дошъл и Боа роз и тримата спътници вързаха Диас по такъв начин, че той не можеше да направи никакво опасно движение.

За първи път в живота си той се видя победен и това подклаждаше гнева му към Тибурсио Ареляно, макар да бе благоразположен към него.

— Застреляйте ме, сеньорес! Аз съм надвит, никога не съм бил връзван и не желая милост!

— Вървите си ги докарахте самият вие — отговори канадецът. — Ние не искахме да се отнасяме враждебно с вас! Вие ни принудихте!

— Защо се опитахте да ни отмъкнете граф Антонио де Медиана? — попита Пепе.

Диас замълча. Съзнаваше, че е действал необмислено, ала бе твърде горд да го признае.

— Чухте, че ще се проведе саванен съд. Един честен мъж никога не се противопоставя на такива неща!

— Не разговарям вързан! — промърмори Диас мрачно.

По благороден начин Фабиан прибягна към най-доброто средство да стопи гнева на честолюбивия мъж. Той вдигна ножа.

— Пепе, снемете му вървите!

Пепе се подчини на нареждането и Фабиан тикна в ръката на Диас собствения му нож.

— Сеньор Диас, ако нямате добро мнение за мен, забийте острието на ножа в сърцето ми, няма да се браня!

Диас пусна ножа да падне.

— Дон Тибурсио, вие сте растреадор, който спечели цялото ми уважение, и няма да се разкайвате, че се запознахте с мен. Но аз имах задължения към дон Естебан де Аречиса, като бях принуден да ги изпълня наистина по начин, неприятен за вас. Може би някога ще имам възможност да оправя нещата.

Той подаде ръка на Фабиан и попита:

— Не бихте ли ми казали имената на тези сеньорес?

— Може би са ви известни прозвищата, които моите спътници са получили от индианците. Този сеньор тук е наричан от тях Големия орел, а този — Падащата светкавица.

Диас отстъпи изумен крачка назад.

— Възможно ли е? Двамата най-прочути горски скитници? Сеньорес, събирайки ме с вас, днешният ден изпълни моето най-голямо желание. Ако знаех кои сте, нямаше да се противопоставя на вашия саванен съд, защото зная, че вождовете на горите и прериите винаги имат основателна причина, когато се събират за някакъв съд.

Той стисна ръцете на Боа роз и Дормилон и му личеше как искрено се радва на тази среща.

Фабиан пристъпи към Аречиса.

— Дон Антонио де Медиана, като мъж на честта ли искате да бъдете третиран или като обикновен авантюрист?

Запитаният го погледна с мрачна ненавист.

— Правете каквото искате!

Пепе приближи.

— Дон Антонио де Медиана, за вас ще е по-добре, ако се постараете да покажете по-приветлива физиономия. Санта Лаурета, ако запазите тази мутра, лесно може да се стигне дотам, че човек да процедира по-изкъсо с вас, отколкото с един беден дявол, да речем, изпратен на риболов за риба тон, защото казал истината. Това ви го заявява Пепе Сънливеца!

— Давате ли ни честната си дума, че няма да предприемете опит за бягство, ако ви развържем? — попита Фабиан.

— Няма да бягам — прозвуча лаконичният отговор. Диас също се застъпи.

— Аз поръчителствам за него — рече той, — ако моята дума значи нещо за вас!

— Това е достатъчно — кимна Фабиан. — Пепе, развържете го!

Дормилон и сега се подчини.

Аречиса се надигна от земята.

Беше пребледнял. Пепелявосивите, внезапно хлътнали страни му придаваха вид, сякаш през последните десет минути се бе състарил с десетилетие.

— Какво ви дава право да ме превръщате в обвиняем?

— Задължението на всеки свободен мъж, видял престъплението, да надига безнаказано глава — отвърна Боа роз. — Помнете, че съдиите на саваната са мъже, различни от продажните слуги, които не се двоумят да унищожат един честен мигелет, за да прикрият престъпленията на един граф!…