Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (80)

79

Рейч наистина им намери скривалище. За целта трябваше да се изкатерят по металните пръстени на една стълба, след което се озоваха в голямо, прилично на плевник помещение, чието предназначение така и не успяха да отгатнат. Беше пълно с оборудване — обемисто и нефункциониращо, а ролята му си оставаше загадка. Помещението бе относително чисто. Прах нямаше — във въздуха се усещаше постоянно течение, което явно пречеше тя да се слегне и, много по-важно, като че ли поотслабваше миризмата.

Момчето изглеждаше доволно.

— Не е ли гот? — попита. Сегиз-тогиз все още потриваше рамото си и колчем натиснеше по-силно, примигваше.

— Можеше и да е по-зле — призна Селдън. — Знаеш ли за какво се използва това място?

Рейч повдигна рамене или, по-скоро, накани се да го стори, но пак присви очи.

— Не знам — отвърна той, а сетне добави с известна доза перчене: — К’во ме е еня?

Дорс, която бе седнала на пода, след като го бе позабърсала с ръка и после с подозрение се бе вгледала в дланта си, каза:

— Ако ти е нужно някакво предположение, мисля, че това е част от комплекс за детоксификация и рециклиране на отпадъците. Сигурно накрая ги превръщат в торове.

— Следователно — унило заяви математикът — хората, които управляват комплекса, трябва периодично да слизат тук, така че могат да дойдат всеки момент.

— Бил съм и по-рано — обади се момчето. — И никога никого не съм виждал.

— Предполагам, че Трантор е силно автоматизиран навсякъде, където това е възможно, а ако още нещо плаче за автоматизиране, то е точно обработката на отпадъците — изтъкна историчката. — Може наистина да сме в безопасност… за известно време.

— Няма обаче да е за дълго, Дорс. Ще огладнеем и ожаднеем.

— Аз мога да намеря храна и вода — каза Рейч. — Ако бродиш по коридорите от хлапе, трябва да знаеш как да се оправяш.

— Благодаря — разсеяно промълви Селдън — но точно сега не съм гладен. — И подуши въздуха. — Може би никога вече няма да огладнея.

— Ще огладнееш — заяви Дорс — а дори и за някое време да си изгубиш апетита, ще ожаднееш. Поне отделянето тук не е проблем. На практика се намираме над нещо, което си е направо открита клоака.

Известно време цареше пълна тишина. Светлината бе приглушена и Селдън се зачуди защо въобще я има. После обаче се сети, че никога не е попадал на истинска тъмнина на обществено място. Вероятно такива бяха обичаите в едно богато на енергия общество. Странно, че свят с четиридесет милиарда население можеше да е богат на енергия. Само че при тая вътрешна топлина на планетата, без да броим слънчевото греене и централите за ядрен синтез в космоса, това бе факт. Всъщност като се поразмислиш, в империята нямаше бедна на енергия планета. Дали е имало времена, когато техниката е била толкова примитивна, че да е съществувала енергийна бедност?

Той се облегна на плетеницата от тръби, през които, доколкото му бе известно, течаха отпадните води. Щом се сети за това, дръпна се от тръбите и седна до Дорс.

— Има ли някакъв начин да се свържем с Четър Чувек? — попита.

— Аз вече му изпратих съобщение, въпреки че адски не ми се искаше — отвърна тя.

— Не ти се искаше?

— Наредено ми е да те защищавам. Всеки път когато ми се наложи да се свържа с него, означава, че съм се провалила.

Селдън я изгледа с присвити очи.

— Трябва ли това да ти става идея-фикс? Не можеш да ме защитиш от всички служители на сигурността в цял един сектор.

— Предполагам, че не. Но да обезвредим неколцина…

— Знам. Вече го сторихме. Само че ония ще изпратят подкрепления, бронирани коли, невронно оръдие, сънлив газ… Не съм сигурен с какво разполагат, но положително ще се появят във всеоръжие. За това поне съм сигурен.

— Май си прав — рече спътничката му и тънката линия на устните й сякаш се вкамени.

— Няма да те намерят, лейди — изневиделица се обади Рейч. Докато двамата разговаряха, зорките му очи непрекъснато се стрелкаха от единия към другия. — Никога не са намирали Даван.

Дорс нерадостно се усмихна и разроши косата на момчето, а сетне с лека погнуса погледна дланта си и рече:

— Не съм сигурна, че трябва да останеш с нас, Рейч. Не ми се иска и теб да открият.

— Те мен не могат ме откри, а ако ви оставя, кой ще ви намира храна и вода, и нови места, та пагоните никога да не разберат къде сте?

— Не, Рейч, ще ни открият. Даван просто не са го търсили както трябва. Той ги дразни, но подозирам, че не го взимат съвсем насериозно. Разбираш ли какво имам предвид?

— Искаш да кажеш, че им е просто като трън във… врата и мислят, че не си струва чак толкоз да го гонят?

— Да, точно това имах предвид. Нали разбираш, ние ранихме доста зле двама полицаи и другите няма да оставят да ни се размине току-така. Ако потрябва, ще използват всички свои хора, ще преровят всеки скрит или неизползван коридор в района и ще ни пипнат.

— Това ме кара да се чувствам като… като нищо — промълви хлапето. — Ако се не бях затърчал вътре и ако ме не бяха шибнали, нямаше да очушкате тия полицаи и да попаднете в такава беля.

— Не, рано или късно щяхме пак… а-а-а… да ги очушкаме. Кой знае? Може да ни се наложи да очушкаме още няколко.

— Ух, чудно го направихте! — възкликна Рейч. — Ако тогава не ме болеше всичко, щях да видя повече и здравата да се накефя.

— Няма никаква полза да обявяваме война на цялата система за сигурност — подхвърли Селдън. — Въпросът е какво ще ни сторят, щом ни заловят? Положително ще ни осъдят на затвор.

— О, не! Ако е необходимо, ще се обърнем към императора — възрази Дорс.

— Императора? — ококори се Рейч. — Ти познаваш императора?

Математикът му махна с ръка.

— Всеки галактически гражданин може да се обърне към императора. Дорс, струва ми се обаче, че ще сбъркаме, ако го направим. Откакто напуснахме Имперския сектор, ние през цялото време се изплъзваме на императора.

— Но не чак дотам, че да ни тикнат в някой далянски затвор. Във всеки случай молбата към императора ще ни осигури отсрочка и по време на тази отсрочка може и да успеем да измислим нещо.

— Ами Чувек?

— Да, разбира се, Чувек — неловко потвърди Дорс — само че не бива да го товарим с всичко. От една страна, дори и да получи моето съобщение и да има възможност да хукне към Дал, как ще ни открие тук? А даже и да ни открие, какво може да стори срещу цялата служба за сигурност на сектора?

— В такъв случай — каза Селдън — ще трябва да предприемем нещо, преди още да са ни намерили.

— Ако дойдете с мен — предложи Рейч — ще ги водим за носа! Тук знам всички места.

— Можем да изпреварим един-двама, обаче сигурно ще се появят страшно много и ще плъзнат едновременно по колкото си щат коридори. Ще избягаме от някоя група, но ще се натъкнем на друга…

Доста време седяха в неловка тишина, блъскайки си главите над наглед безнадеждното положение. Сетне Дорс Венабили се размърда и с напрегнат нисък шепот каза:

— Тук са. Чувам ги.

Всички се заослушваха напрегнато. Рейч скочи на крака и изсъска:

— Идват; ние ще минем ей оттам!

Обърканият Селдън не долавяше нищо, така че бе склонен да се довери на по-добрия слух на другите, но още щом момчето потегли бързо и безшумно в посока, противоположна на приближаващата заплаха, един глас отекна в стените на клоаката:

— Не мърдайте.

— Това е Даван! — възкликна Рейч. — Той пък откъде знае, че сме тук?

— Даван? — повтори ученият. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Ще ни помогне…