Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (53)

52

Щом микогенецът наближи, Селдън стана. Нямаше и най-слабата представа дали това е подходящото учтиво държание, но пък ясно съзнаваше, че едва ли ще му навреди. Дорс Венабили стана заедно с него и внимателно сведе очи.

Другият мъж спря пред тях. Той също бе стар, но възрастта му личеше много по-слабо, отколкото на Мицелий Седемдесет и втори. Старостта бе придала елегантност на все още хубавото му лице. Голата му глава бе приятно закръглена, а очите му — изненадващо сини, в остър контраст с яркото, почти пламтящо червено на шарфа…

— Виждам, че сте туземци — заяви новодошлият.

Гласът му бе по-остър, отколкото Селдън очакваше, но говореше бавно, сякаш съзнаваше тежестта на всяка дума, която произнася.

— Така е — вежливо, но твърдо отвърна Селдън. Не намираше никаква причина да не се съобрази с достойнството на другия, но и не възнамеряваше да изостави своето собствено.

— Вашите имена?

— Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята компаньонка е Дорс Венабили от Сина. А вашите, микогенецо?

Очите на мъжа се присвиха недоволно, но той очевидно също можеше да уважава аурата на властта, когато се сблъска с нея.

— Аз съм Къснебе Втори — отвърна, като леко повдигна глава — и съм старейшина на Храма. А вашият пост, туземецо?

— Ние — подчерта местоимението Селдън — сме учени от Стрилингския университет. Аз съм математик, а моята компаньонка е историчка, и сме дошли тук да изучим микогенските обичаи.

— С чие разрешение?

— С разрешението на Слънцар Четиринадесети, който ни приветства, когато пристигнахме.

За миг Къснебе Втори сякаш загуби дар слово, а сетне на лицето му се появи лека усмивка и изражението му стана почти благо.

— Върховният старейшина. Познавам го добре.

— Така и би трябвало — любезно кимна Селдън. — Има ли още нещо, господине?

— Да — старейшината положи усилия да си върне превъзхождащата позиция. — Кой беше мъжът с вас, дето бързо се махна, когато наближих?

Математикът поклати глава.

— Никога по-рано не сме го виждали, старейшина Къснебе Втори, и нищо не знаем за него. Срещнахме го съвсем случайно и го попитахме за Сакраториума.

— Какво го попитахте?

— Зададохме му два въпроса. Първият беше дали тази сграда е Сакраториумът и дали е разрешено вътре да влизат туземци. Той отговори утвърдително на първия въпрос и отрицателно на втория.

— Съвсем правилно. А защо се интересувате от Сакраториума?

— Господине, ние сме дошли тук да изучаваме микогенските обичаи. Нима Сакраториумът не е сърцето и мозъкът на Микоген?

— Той е изцяло наш и е запазен само за нас.

— Дори ако един старейшина, дори ако Върховният старейшина ни е издействал разрешение предвид нашата дейност на учени?

— Имате ли наистина разрешението на Върховния старейшина?

Селдън се поколеба за миг, докато Дорс не му хвърли бегъл кос поглед. Реши, че не би могъл да защити толкова грандиозна лъжа.

— Не — отговори той. И добави: — Засега.

— Или завинаги — рече старейшината. — Вие имате основание да сте тук, в Микоген, но навярно съзнавате, че дори и най-големият авторитет не е в състояние да упражнява тотален контрол над тълпата. Ние много ценим своя сектор и хората лесно могат да се възмутят от присъствието на някой туземец където и да било в Микоген, а особено пък в околността на Сакраториума. Достатъчно е един по-раздразнителен човек да викне „Нахълтване!“ и мирната тълпа моментално ще се превърне в жадуваща да ви разкъса. Имам предвид съвсем буквалния смисъл на тази дума… За ваше собствено добро, дори и Върховният старейшина да ви е оказал милост, напуснете. Веднага!

— Но Сакраториумът… — заупорства Селдън, макар да чувстваше как Дорс леко го дърпа за фустата.

— Какво толкова в него би те заинтересувало? — попита Къснебе Втори. — Нали го виждаш. Вътре няма нищо повече за гледане.

— Има — възрази Селдън. — Робота.

Старейшината се облещи потресен срещу него, а сетне се приведе, за да доближи устни до ухото му и с остър глас изсъска:

— Махайте се веднага, иначе аз самият ще викна „Нахълтване!“. Ако не беше Върховният старейшина, нямаше да ви дам и този шанс да се спасите!

С изненадваща сила Дорс почти отлепи краката на Селдън от земята. Трябваше му известно време, за да възстанови равновесието си и бързо да закрачи след нея.