Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

XIII. ТОПЛИННИЯТ РЕЗЕРВОАР

АМАРИЛ, ЮГО — Математикът, който, като се изключи самият Хари Селдън, има най-голям принос за разработването на детайлите на психоисторията.

Условията, при които е започнал животът му, са не по-малко драматични от математическите му постижения. Роден в безнадеждна бедност сред низшите класи на Дал, сектор в древния Трантор, той може би би прекарал дните си в пълна неизвестност, ако не беше фактът, че Селдън съвършено случайно го е срещнал по време на…

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ „ГАЛАКТИКА“

60

Императорът на цялата Галактика се чувстваше отпаднал — физически отпаднал. Устните му го боляха от милостивата усмивка, която на внимателно преценени интервали трябваше да си налага. Вратът му се бе вдървил да кима ту насам, ту натам, за да показва престорен интерес. Ушите го смъдяха от постоянното напъване да се вслушва. Цялото му тяло пулсираше от непрекъснатото ставане, сядане, извръщане, протягане на ръка и кимане.

Това бе просто една държавна церемония, където човек трябваше да се срещне с кметовете, вицекралете, министрите и техните съпруги или съпрузи от едно или друго място на Трантор, както и (още по-зле) от едно или друго място в Галактиката. Присъстваха почти хиляда човека, всичките в костюми, които варираха от попретруфени до направо чудати, и на него му се налагаше да се ориентира в брътвежа на най-различни акценти, които ставаха още по-непоносими от усилието да се говори на императорски галактически така, както го правеха в Имперския университет. А най-лошото бе, че трябваше ловко да избягва каквито и да са обещания, като същевременно не престава обилно да ръси лосион от думи без никакво значение…

Всичко се записваше в звук и образ — много дискретно — и Ето Демерцел щеше да го изучи, за да види дали Клеон (първият с това име) се е държал както трябва. Това, разбира се, бе само начинът, по който императорът си представяше нещата. Демерцел положително щеше да обясни, че просто събира данни за всяко непреднамерено откровение от страна на част от гостите. И може би наистина беше така.

Какъв късметлия бе Демерцел!

Императорът не можеше да напуска Двореца и огромния му парк, докато Демерцел можеше, стига да поиска, да прекоси цялата Галактика. Императорът бе винаги пред очите на хората, винаги достижим, винаги принуден да се занимава с посетители — от най-важните до обикновените навлеци. Демерцел си оставаше в анонимност и почти никога не се показваше открито извън територията на Двореца. Оставаше просто като едно плашещо име и невидимо (затуй още по-плашещо) присъствие.

Императорът беше Вътрешния човек — с обичайните клопки и облаги на властта. Демерцел беше Външния — с нищо видимо, дори без официална титла, но опипващ всичко с пръстите и ума си; без да иска никаква награда за неуморния си труд, освен една-единствена — същината на властта.

По някакъв зловещ начин Клеон Първи се забавляваше да мисли, че във всеки миг — без предупреждение, с едно измислено обвинение или дори без никакво — би могъл да накара да арестуват, затворят, подложат на мъчения или екзекутират Демерцел. В края на краищата през тези противни столетия на постоянни вълнения императорът би могъл да се сблъска с известни трудности при налагането на своята воля на различните планети в империята, та дори и из различните сектори на Трантор — с техния сбириток от местни властници и съдници, които му се налагаше да манипулира чрез плетеница от взаимно свързани декрети, пактове, протоколи, наредби и какви ли не още законови актове — ала поне на територията на Двореца и на прилежащите му земи неговата власт си оставаше абсолютна.

И въпреки това той знаеше, че тия му мечтания са безпочвени. Демерцел бе служил на баща му и Клеон не можеше да си припомни дори един случай, когато баща му да не се бе посъветвал с него, независимо за какво ставаше дума. Демерцел знаеше всичко, измисляше всичко, вършеше всичко. Нещо повече — именно на неговия гръб можеше да се стовари всичко, което не потръгнеше добре. Самият император оставаше над всяка критика и нямаше от какво да се бои — като се изключат, разбира се, дворцовите заговори и убийствата, организирани обикновено от най-близките и най-преданите му хора. Именно по отношение на предотвратяването им — преди всичко останало — той зависеше от Демерцел.

Император Клеон усещаше леко потръпване дори при самата мисъл, че може да му се наложи да се оправя без първия си министър. Беше имало властници, управлявали лично, сменили цяла редица лишени от талант шефове на протокола или държали на този пост съвършено некомпетентни служители — и някак си се бяха справяли сами.

Клеон обаче разбираше, че не е способен на подобно нещо. Той се нуждаеше от Демерцел. Всъщност сега, когато мисълта за възможно убийство го бе споходила — а от гледна точка на съвременната история на империята нямаше как тя да не го споходи — той виждаше, че бе съвършено невъзможно да се избави от Демерцел. Нямаше как да го стори. Независимо колко хитроумно той, Клеон, би се опитал да го уреди, Демерцел щеше някак си да предугади, да разбере какво му се готви и да организира — с далеч по-голямо хитроумие — поредния дворцов преврат. Клеон щеше да бъде мъртъв още преди Демерцел евентуално да бъде окован и тогава просто щеше да има нов император, комуто Ето Демерцел би служил… и на когото щеше да се налага.

Може би един ден щеше да се умори от играта и сам да пожелае да стане император?

Никога! Навикът за анонимност бе прекалено силен у него. Ако Демерцел се покажеше пред света, неговата власт, неговата мъдрост, неговият късмет (какъвто и да бе той) положително щяха да го напуснат. Клеон бе убеден в това. Усещаше, че то не подлежи на спорове.

Така че, докато се държеше както подобава, той, императорът, беше в безопасност. Лишеният от собствени амбиции негов първи министър щеше предано да му служи.

И ето ти го сега пред него Демерцел, облечен толкова строго и просто, че Клеон с неловкост осъзна безполезната украса на официалната си дреха, която преди малко с удоволствие бе съблякъл с помощта на двама пажове. Естествено министърът нямаше да му се мерне пред очите, докато той най-подир не останеше сам и неглиже.

— Демерцел — оплака се императорът на цялата Галактика — уморен съм!

— Държавните дела са изморителни, сир — измърмори влезлият.

— Тогава всяка вечер ли трябва да се занимавам с тях?

— Не всяка, но това е важно. Другите са благодарни, когато ви видят и вие също ги забележите. Това помага империята да бъде управлявана гладко.

— Империята беше навикнала да бъде управлявана гладко с власт — сухо заяви императорът. — Сега трябва да я управлявам с усмивка, с махване на ръката, с някоя промълвена дума, с медал или почетна значка…

— Ако всичко туй, сир, поддържа спокойствието, значи то си струва усилията и похвалата. И вашето царуване протича добре.

— Сам знаеш защо — защото ти си до мен. Единствената ми дарба е, че съзнавам твоето значение. — Клеон лукаво погледна първия си министър. — Моят син няма защо да бъде мой наследник. Той не е надарено момче. Какво ще кажеш да направя свой наследник теб?

— Сир, това е немислимо — ледено отрони Демерцел. — Никога не бих узурпирал трона. Не бих го откраднал от вашия законен наследник. Освен това, ако съм предизвикал недоволството ви, накажете ме справедливо. Но положително не съм сторил нищо такова, което да си заслужава наказанието да стана император.

Клеон се разсмя.

— Демерцел, дори само заради тази вярна преценка за стойността на императорския трон ще зарежа всяка мисъл да те наказвам. Хайде, дай да поговорим за една работа. Бих поспал, но все още не съм готов за церемонията, с която ме слагат в леглото. Дай да поприказваме.

— За какво, сир?

— За каквото и да е… За оня математик и неговата психоистория например. Знаеш ли, от време на време си мисля за него. Сега, на вечерята, пак се сетих. Чудя се дали психоисторическият анализ би могъл да подскаже някакъв начин човек да бъде император без безкрайни церемонии.

— Сир, понякога мисля, че и най-умният психоисторик не би съумял да се справи с това.

— Добре, разправи ми тогава последните новости. Той все още ли се крие сред тия странни плешивци от Микоген? Ти ми обеща, че ще го измъкнеш оттам.

— Обещах, сир, и дори предприех нещо, но със съжаление трябва да призная, че се провалих.

— Провали се? — Императорът си позволи да се намръщи. — Това не ми се нрави.

— Нито пък на мен, сир. Аз планирах да подтикна математика да извърши някое светотатствено деяние — в Микоген е лесно да го сториш, особено ако си чужденец — и то такова, че да изисква сурово наказание. В такъв случай той щеше да бъде принуден да апелира за милост към императора и в резултат на това щяхме да го пипнем. Правех си сметка да се отплатим с някоя незначителна отстъпка — важна за Микоген, но съвършено незначителна за нас — и не смятах да играя пряка роля в подготовката. Работата трябваше да се ръководи фино.

— И аз мисля тъй — рече Клеон — само че тя се е провалила. Нима кметът на Микоген…

— Той се титулува Върховен старейшина, сир.

— Не се хващай за някакви си титли. Нима този Върховен старейшина отказа?

— Напротив, сир, съгласи се и математикът Селдън хлътна право в клопката.

— Е, и?

— Позволили му да напусне здрав и читав.

— Защо? — с негодувание попита Клеон.

— Не съм напълно сигурен, сир, но подозирам, че някой е предложил по-висока цена.

— Кой? Кметът на Што?

— Възможно е, сир, макар да се съмнявам. Държа Што под непрекъснато наблюдение. Ако бяха докопали математика, досега щях да узная.

Императорът вече не просто се мръщеше, а се беше ядосал истински.

— Демерцел, това е много лошо. Ужасно съм недоволен. Подобен провал ме кара да мисля, че ти може би вече не си онзи човек, който беше навремето. Какви мерки ще предприемем против Микоген за такова явно пренебрегване на императорските желания?

Първият министър се поклони ниско, сякаш за да отбегне по този начин разразилата се буря, но в гласа му прозвучаха стоманени нотки.

— Сир, би било грешка да предприемем каквито и да са действия против Микоген точно сега. Разривът, който ще последва, ще бъде добре дошъл за Што.

— Но нещо трябва да направим!

— Може би не, сир. Нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат.

— Как тъй да не са толкова лоши?

— Вие, сир, навярно помните, че този математик беше убеден, че психоисторията е непрактична.

— Разбира се, че помня, но нали това нямаше значение? Поне за нашите цели?

— Не е изключено и да няма. Само че, сир, ако психоисторията може да стане практична, тя ще бъде безкрайно по-полезна за целите ни. А от онова, което успях да установя, сега математикът се опитва да направи психоисторията практически приложима. Неговото богохулно деяние в Микоген било, така разбрах, част от опита му да реши тъкмо този проблем. В такъв случай, сир, за нас може да се окаже изгодно да го оставим на спокойствие. Ще ни свърши по-добра работа, ако го хванем, когато е по-близо до победата си или дори вече я е постигнал.

— Не и ако кметът на Што се добере пръв до него.

— Аз ще се погрижа това да не се случи.

— По същия начин, по който успя да го измъкнеш от Микоген?

— Следващия път няма да сбъркам, сир — хладно заяви Демерцел.

— И наистина по-добре недей — кимна императорът. — Не бих толерирал втора грешка в това отношение.

А после кисело добави:

— Струва ми се, че нощес няма да мога да мигна.