Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (38)

37

Огледа квартирата с известна доза страдалческо чувство. Имаше малка, но самостоятелна кухничка и миниатюрна, но самостоятелна баня. А също: две тесни легла, два гардероба, маса, два стола. Накъсо казано, всичко необходимо за двама души, които са готови да живеят заедно и натясно.

— На Сина също имах самостоятелна кухня и баня — въздъхна Дорс с примирен вид.

— Аз не — каза Селдън. — Хеликон може и да е малък свят, но живеех в модерен град с обши кухни и бани. Какво прахосничество е това тук! Човек може да го очаква в някой хотел, дето му се налага да поостане, но ако целият сектор е такъв, представи си огромната бройка на тия повтарящи се кухни и бани, кухни и бани…

— Предполагам, че е част от стремежа към равенство — каза Дорс. — Няма боричкане за предпочитани маси или за по-бързо обслужване. За всички едно и също.

— Няма и уединение. Не че ужасно ми липсва, но ти би могла да си помислиш, а пък аз не искам да създавам впечатление, че ще се възползвам от обстоятелствата. Трябваше да им обясним, че се налага да получим отделни стаи — съседни, но отделни.

— Сигурна съм, че обяснението нямаше да ни свърши работа — възрази Дорс. — Площта явно се котира високо тук и мисля, че те още са шашнати от собствената си щедрост да ни отпуснат толкова много. Ще трябва да се нагодим, Хари. Достатъчно сме големи, за да се справим. Не съм някоя изчервяваща се девица, а и ти не можеш да ме убедиш, че си незрял младеж.

— Ако не бях аз, нямаше да си тук…

— И какво от туй? То си е едно приключение.

— Добре тогава. Кое легло ще избереш? Вземи по-близкото до банята! — Той седна на другото. — Има и още нещо, което ме безпокои. Докато сме тук, двамата с теб си оставаме туземци, какъвто е дори Чувек. Ние сме от чуждите племена, не от техните кохорти, и повечето неща не са наша работа. Само че именно те са моя работа! Нали заради това съм дошъл. Искам да науча фактите за миналото им, които те помнят.

— Или си мислят, че помнят — допълни го Дорс със скептицизма на историк. — Ясно ми е, че имат легенди, за които се смята, че датират от праисторически времена, но не можем да ги взимаме на сериозно.

— Това няма как да го разберем, докато не открием какви са легендите. Никъде ли ги няма на запис?

— Поне аз не знам. Тези хора са ужасно обърнати към самите себе си. Почти са психясали от самовглъбяване. Това, че Чувек е успял някак си да преодолее бариерите им и да ни вкара и нас тук, е забележително, наистина забележително.

— Все някъде трябва да има пролука — замислено каза Селдън. — Тоя Слънцар се изненада — какво изненада, направо се вбеси — загдето не знаех, че Микоген е селскостопански сектор. Изглежда това е нещо, което те не искат да се пази в тайна.

— Работата е там, че то не е тайна. Смята се, че „Микоген“ идва от две архаични думи, които означават „производител на мая“. Поне на мен така са ми казвали. Аз обаче не съм палеолингвист. Във всеки случай микогенците отглеждат всички разновидности на микрохраните — мая, разбира се, а също и водорасли, бактерии, многоклетъчни гъбички и така нататък.

— Това не е нещо необичайно — кимна Селдън. — Повечето светове разполагат с подобни микрокултури. Дори на Хеликон имаме някои.

— Не и като микогенските. Тук използват методи, които са архаични като името на сектора — тайни формули за наторяване, тайни въздействия от околната среда. Кой ги знае? Всичко се пази в дълбока секретност.

— Врастване навътре в себе си.

— При това прекалено силно. Резултатът е, че те произвеждат такъв протеин и имат такива вкусови подправки, каквито няма никъде. Поддържат относително ниски добиви и затова цената на микрохраната им е фантастична. Никога не съм я опитвала и съм сигурна, че и ти не си, но микогенците продават големи количества от нея на имперската аристокрация и на висшите класи по другите светове. Икономическото здраве на сектора зависи от тези продажби и затуй местните жители искат всеки да знае, че именно те са източникът на тази ценна храна. Това поне не е тайна.

— Значи Микоген трябва да е богат.

— Не са бедни наистина, но подозирам, че не богатството е главната им цел. Така си осигуряват протекции. Имперското правителство ги защищава, защото без тях няма да има тия микрохрани, които придават най-фини оттенъци и са истински сюрприз към всяко ястие. Това означава, че Микоген може да поддържа странния си начин на живот и да се отнася с високомерие към съседите си, които вероятно ги смятат за непоносими.

Дорс внимателно огледа квартирата.

— Доста пуритански живеят. Забелязвам, че нямат нито холовизия, нито книги.

— Видях една на полицата в шкафа. — Селдън протегна ръка, погледна надписа и с явно отвращение изфуча: — Готварска!

Дорс я взе от ръцете му и си поигра с клавишите. Отне й известно време, защото наредбата им не бе съвсем обичайна, но все пак съумя да освети екрана и запрелиства страниците. Накрая каза:

— Има няколко рецепти, но като че ли по-голямата част е заета от философски есета на гастрономически теми.

Изключи книгата и я заоглежда.

— Струва ми се, че е единичен комплект. Не виждам как можеш да извадиш микроплатката и да вкараш друга. Скенер за една-единствена книга. Е, туй вече си е прахосничество.

— Може би смятат, че точно тази книга е всичко, което е нужно на човека. — Той се пресегна към ъгловата масичка между двете легла и докопа някакъв друг предмет. — Би могло да е микрофон, като се изключи това, че няма екран…

— Може би мислят, че гласът е достатъчен. — Чудя се как ли работи — математикът огледа устройството от всички страни. — Срещала ли си някога нещо подобно?

— Веднъж видях в музея, ако, разбира се, е същото. Изглежда Микоген преднамерено се поддържа архаичен. Предполагам, това е друг начин да се разграничават от тъй наречените туземци, които ги заобикалят отвсякъде с несметното си множество. Техният архаизъм и странните им обичаи ги правят, тъй да се каже, несмилаеми. В цялата тая философия има някаква перверзна логичност.

Изведнъж Селдън, който все още се заглавичкваше с устройството, възкликна:

— Хоп! Включи се. Или поне нещо в него прещрака. Само че защо не чувам…

Дорс се начумери, вдигна един малък, облечен във филц цилиндър, който бе останал на ъгловата масичка, и го приближи до ухото си.

— Оттук наистина се чува някакъв глас — каза тя — Я опитай! — И му го подаде.

Ученият го пое и веднага подскочи:

— Ох! Закопча се! — Вслуша се за миг и рече: — Да, ухото ме заболя. Доколкото разбирам, ме чувате… Да, това е нашата стая… Не, не зная кой номер е. Дорс, имаш ли представа какъв е номерът?

— На микрофона има някакъв — забеляза историчката. — Сигурно за него питат.

— Едва ли — усъмни се Селдън, но въпреки това изрецитира: — Номерът на това устройство е 6LT-3648A. Това ще ви свърши ли работа?… Добре, откъде да разбера как да го използвам правилно и, ако е там въпросът, как да използвам кухнята?… Какво искате да кажете с вашето „всичко работи по нормалния начин“? Това изобщо не ми е от полза… вижте какво, аз съм ъ-ъ-ъ… туземец и почетен гост. Не зная какъв е нормалният начин… Да, съжалявам, че имам такова произношение и се радвам, че можете да разпознаете един туземец само по гласа… Казвам се Хари Селдън.

Настъпи пауза и той вдигна очи към Дорс с измъчена физиономия. После отново заговори:

— Трябваше да ме потърси? Предполагам, ще ми каже, че не е могъл да ме намери… О, хванали сте ме натясно? Хубаво! В такъв случай можете ли да ми дадете информация?… Да… Да… Да, и как мога да се обадя на някого извън Микоген?… Аха, а тогава как бих могъл да се свържа например със Слънцар Четиринадесети?… Добре де, с неговия помощник или адютант, или каквото е там?… Аха… Благодаря ви.

Математикът остави микрофона, откачи с известна трудност слушалчицата от ухото си, изключи цялото съоръжение и рече:

— Те са уредили някой да ни показва всичко, което трябва да знаем, но не могат да ни информират, кога ще дойде нашият гид. Невъзможно е да се звъни извън Микоген; във всеки случай, не и с това нещо; така че поне засега няма начин да се свържем с Чувек. А ако поискам да се срещна със Слънцар Четиринадесети, ще трябва да изслушам купища дивотии. Може обществото им и да е равноправно, но изглежда има изключения, за които, бас държа, никой няма да си признае открито.

Той погледна часовника си.

— Във всеки случай, Дорс, не възнамерявам да чета някаква си готварска книга, нито пък — академични есета. За съжаление още съм по университетското време, така че не знам дали сега тук е моментът за лягане например, но пък изобщо не ме е еня! По-голямата част от нощта не съм мигнал и бих искал да поспя.

— Нямам нищо против. И аз съм уморена.

— Благодаря ти. А щом се наспим и започне новият ден, смятам да помоля да ме разведат из своите плантации за микрохрана.

Дорс го погледна стреснато.

— И това ли те интересува?

— Не кой знае колко, но след като е единственото, с което се гордеят, би следвало да им е приятно да говорят за него. Може би, като проявя целия си чар, ще успея да ги накарам да кажат нещичко и за легендите си.

— Надявам се — недотам уверено заяви Дорс — но ми се струва, че няма да подхлъзнеш микогенците толкова лесно.

— Ще видим — мрачно заяви Селдън. — Тъй или иначе, искам да се добера до техните предания.