Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

58

Пръв идентифицира новодошлия Дорс — може би понеже именно тя го очакваше повече.

— Чувек! — възкликна историчката. — Добре, че ни откри. Свързах се с теб в мига, в който разбрах, че няма да успея да разубедя Хари. — Младата жена описа почти пълен кръг с двете си ръце.

Четър се поусмихна, но това не наруши вродената мрачноватост на лицето му. По него определено се забелязваше лека умора.

— Скъпа моя — рече той — имах да върша много други неща. Не мога винаги да се откъсна на секундата. А когато дойдох тук, ми се наложи — също като на вас двамата — да се снабдя с фуста и шарф, да не говорим за шапчицата, и да стигна до Сакраториума. Ако бях дошъл по-рано, може би щях да успея да предотвратя всичко това, но вярвам, че не съм закъснял прекалено.

Слънцар Четиринадесети вече се възстановяваше от болезнения потрес. С глас, в който липсваше обичайната спокойна дълбочина, той запита:

— Как се добра дотук, туземецо Чувек?

— Не беше лесно, Върховни старейшино, но както туземката Венабили обича да повтаря, аз съм много убедителен човек. Някои хора помнят кой съм и какво съм направил в миналото за Микоген. Помнят дори, че съм почетен Брат. Ти забравил ли си, Слънцар Четиринадесети?

— Не съм забравил — отговори споменатият — но дори най-благосклонната памет не може да оправдае подобни деяния. Тук, на това свещено място да дойде туземец… И туземка! Няма по-голямо престъпление. Всичко, което си направил, едва ли е достатъчно, за да балансира стореното кощунство. Моите хора не са безумци. Ще ти се отплатим по някакъв друг начин. Тези двамата обаче трябва да умрат или да бъдат предадени на императора.

— Аз също съм дошъл тук — спокойно възрази Чувек — Това не е ли престъпление?

— За теб — рече Слънцар Четиринадесети — лично за теб като за един вид почетен Брат. аз мога… да си затворя очите. Но не и за тези двамата.

— Защото очакваш награда от императора? Някаква милост? Някаква отстъпка? Свързал ли си се вече с него. или което е по-вероятно — с неговия първи министър, Демерцел?

— Това не е тема за обсъждане.

— Което само по себе си е признание. Хайде, не питам какво ти е обещал императорът, но то не може да е кой знае колко голямо. В тези упадъчни дни дори той не разполага с много за даване. Нека аз ти направя едно предложение. Тези двамината казаха ли ти, че са учени?

— Казаха.

— И наистина са. Не те лъжат. Туземката е историчка, туземецът — математик. Опитват се да съчетаят своите способности, за да създадат математика на историята, и са нарекли комбинирания предмет „психоистория“.

— Нито знам нещо за тази психоистория — заяви Слънцар Четиринадесети — нито ме интересува. Изобщо не ме вълнува която и да е страна от вашата туземска ученост.

— Въпреки това — настоя Чувек — предлагам ти да ме изслушаш.

На журналиста му трябваха петнадесет минути сбити обяснения, за да опише възможността естествените закони на обществото (нещо, което той винаги споменаваше с ясно различими кавички в гласа) да се организират по такъв начин, че да направят възможно предсказването на бъдещето — със значителна степен на достоверност.

Когато привърши, Слънцар Четиринадесети, който бе слушал безизразно, отбеляза:

— Бих казал, че хипотезата е доста несигурна.

С обезсърчена физиономия Селдън се накани да се обади, несъмнено за да се съгласи с него, но ръката на Чувек, която леко лежеше на коляното му, го стисна съвсем недвусмислено.

— Възможно е, Върховни старейшино — заяви той — но императорът не мисли така. А когато споменавам Клеон Първи, който сам по себе си е доста дружелюбен човек, аз всъщност имам предвид Демерцел, чиито амбиции няма защо да ти обяснявам. Те двамата твърде много биха искали да се доберат до тези учени, така че именно затова аз ги доведох тук — за да бъдат в безопасност. Изобщо не очаквах, че ти ще свършиш работата на Демерцел вместо самия него, като му ги предадеш.

— Извършиха едно престъпление, което…

— Да, знам, Върховни старейшино, но то е престъпление единствено защото ти си решил да го наречеш така. Не е причинена никаква вреда.

— Беше накърнена нашата вяра, нашите най-дълбоки чувства…

— Представи си колко по-лошо би било, ако психоисторията попадне в ръцете на Демерцел. Да, признавам, че от нея може и нищо да не излезе, но допусни за миг, че все пак се получи нещичко и че имперското правителство го използва — да предсказва какво се задава, да предприема мерки, въоръжено с предвиждания, с които никой друг не разполага — фактически да ръководи създаването на едно алтернативно бъдеще, което повече ще устройва империята.

— Е?

— Съмняваш ли се, Върховни старейшино, че това алтернативно бъдеще ще се отличава със засилена централизация? В момента, както ти много добре знаеш, империята от столетия е подложена на центробежни влияния. Сега много светове й се подчиняват само на думи, а на практика се самоуправляват. Дори тук, на Трантор, има децентрализация. Да вземем за пример Микоген — той до голяма степен е независим от имперското влияние. Ти управляваш като Върховен старейшина и до теб не стои никакъв имперски офицер, за да надзирава твоите действия и решения. Колко време, мислиш, ще продължи това, когато хора от типа на Демерцел започнат да нагаждат бъдещето по свой вкус?

— Продължаваш с най-произволни разсъждения — каза Слънцар Четиринадесети — но признавам, че те са твърде смущаващи.

— От друга страна, ако тези учени успеят да доведат докрай задачата си — би могъл да кажеш, че това „ако“ е твърде малко вероятно, но то все пак си остава — тогава те положително ще си спомнят, че си им спестил всичко онова, което би могъл да не им спестиш. И ще е напълно възможно да уредят такова бъдеще, което ще позволи на Микоген да бъде даден собствен свят; свят, дето ще може да бъде тераформиран в близко подобие на Изгубения. А дори и те двамата да забравят твоята доброта, аз ще бъда до тях, за да им я припомня.

— Хубаво, но… — започна Слънцар Четиринадесети.

— Хайде — рече Чувек — не е трудно да се отгатне какво ти минава през ума. Че от всички туземци най-малко трябва да вярваш на Демерцел, нали? Ала макар шансът за психоисторията да е малък (ако не бях честен с теб, не бих го признал), той все пак не е нулев; и ако донесе възстановяване на Изгубения свят, какво повече би могъл да искаш? Какво не би рискувал ти срещу дори и най-нищожната вероятност това да стане? Хайде, аз ти обещавам, а знаеш, че не давам лесно обещания. Освободи ги и избери мъждукащия шанс за съкровената си мечта пред липсата на каквато и да било надежда.

Последва мълчание, прекъснато от въздишката на Върховния старейшина.

— Не зная как се получава така, туземецо Чувек, но всеки път, когато се срещнем, ти ме убеждаваш в нещо, което аз всъщност не искам да направя.

— Подвел ли съм те някога?

— Не, но никога не си ми предлагал толкоз малък избор.

— Нито пък толкоз висока възможна отплата. Едното уравновесява другото.

Слънцар Четиринадесети кимна с глава.

— Прав си. Вземи тия двамата и ги отведи от Микоген, та никога повече да не ги виждам, освен ако дойде време, когато… Това обаче сигурно няма да стане, докато съм жив.

— Може би не, Върховни старейшино. Твоите хора обаче чакат търпеливо от двадесет хиляди години, така че би ли възразил да го правят още… двеста?

— Не ми се ще да чакам и миг, но моите хора ще изтърпят толкова, колкото трябва. — Той се изправи и каза: — Аз ще прочистя пътя. Вземи ги и върви!