Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (48)

47

Венабили се събуди и от циферблата на часовника си разбра, че е минала едва половината от нощния период. Тъй като не чуваше похъркването на Хари, стана й ясно, че леглото му е празно. Ако не бе напуснал апартамента, значи беше в банята.

Почука лекичко на вратата.

— Хари?

Чу неговото отнесено „Влез!“. И влезе.

Капакът на тоалетната седалка бе спуснат и седналият върху му Селдън държеше Книгата отворена в скута си. Съвсем без нужда той поясни:

— Чета.

— Да, виждам. Само че защо по това време?

— Не можех да заспя. Съжалявам.

— Но защо го правиш тук?

— Ако бях включил осветлението, щях да те събудя.

— Сигурен ли си, че Книгата няма собствено?

— Съвсем. Когато Дъждокапка Четиридесет и трета ми обясняваше как действа, нито веднъж не спомена за осветяване. Освен това дори и да има, така ще се изразходва толкова много енергия, че батерията няма да изтрае дълго — гласът му кой знае защо звучеше недоволно.

Дорс каза:

— Можеш да излезеш. Тъй и тъй съм дошла, искам да използвам това място.

Когато се върна, намери го настанен с кръстосани крака в леглото и все още потънал в четене, а стаята — обилно осветена.

— Не ми се виждаш щастлив — отбеляза историчката. — Да не би Книгата да те е разочаровала?

Той вдигна очи към нея и примига разсеяно.

— Да, разочарова ме. Попрочетох оттук-оттам. За повече нямах време. Всъщност това е някаква виртуална енциклопедия и индексът й представлява почти изцяло списък на хора и места, които трудно могат да ми послужат за нещо. Няма много общо нито с Галактическата империя, нито с предимперския Трантор. Занимава се почти изключително с един-единствен свят и доколкото можах да схвана от онова, което прочетох, представлява едва ли не безкрайна дисертация върху вътрешната му политика.

— Може би подценяваш възрастта й. Може би се отнася за периода, когато наистина е имало само един населен свят?

— Да, знам — малко нетърпеливо каза Селдън. — Всъщност аз точно това търсех… разбира се, ако мога да съм сигурен, че става дума за история, а не за легенда. Колебая се. Но не ми се ще да повярвам само защото ми се ще да повярвам!

— Е, в наше време въпросът за произхода от единствен свят е много моден — рече Дорс. — Хората са един единствен вид, разпръснат из цялата Галактика, така че все отнякъде трябва да са произлезли. Поне в момента общоприетият възглед е такъв. Не може да има независими първоизточници, които да са породили едни и същи видове на различните светове.

— Никога не съм смятал, че този аргумент е безусловно верен — възрази Селдън. — Ако хората са се появили на няколко свята като няколко различни вида, защо да не могат по-късно да се кръстосат помежду си и да се получи някакъв промеждутъчен?

— Защото видовете не могат да се кръстосват помежду си. Точно това ги прави видове.

Математикът поразмисли и сетне отхвърли твърдението с тръсване на раменете.

— Добре де, ще оставя това на биолозите.

— Че нали точно те най-много държат на хипотезата за Земята.

— Земята? Така ли наричат този предполагаем първороден свят?

— Земя е популярното му име, а иначе е невъзможно да се определи как са го наричали, ако приемем, че действително е имало такъв свят. И никой няма дори идея къде може да се е намирал…

— Земя! — сви устни Селдън. — На мен ми звучи почти като ругатня. Във всеки случай, ако Книгата се занимава с първоначалния свят, досега не съм попаднал на него. Как точно се пише тази дума?

Тя му показа и той бързо провери в томчето.

— Туй то! Името не е включено в индекса — нито с този правопис, нито с каквато и да е приемлива алтернатива.

— Наистина ли?

— А иначе споменават мимоходом разни други светове. Не дават названия и изглежда хич не се интересуват от тях, освен доколкото са имали пряко влияние върху този местен свят, за който говорят — поне така мога да съдя от прочетеното. На едно място говорят за Петдесетте. Не разбирам какво имат предвид. Петдесет водачи? Петдесет града? Или може би петдесет планети?

— А споменават ли името на собствения си свят; този, с който би трябвало почти изцяло да се занимават? Ако не го наричат Земя, тогава как го наричат?

— Както и може да се очаква, казват му просто „светът“ или „планетата“. От време на време „Най-стария“ или пък „Светът на Зората“, което, предполагам, има поетическо значение, макар да не ми е ясно какво точно. Допускам, че човек трябва да изчете цялата Книга и тогава някои неща ще започнат постепенно да придобиват смисъл. — Той погледна томчето в ръката си с известно отвращение. — Това обаче ще отнеме твърде много време, а пък и не съм сигурен, че накрая ще помъдрея.

Дорс въздъхна.

— Съжалявам, Хари. Имаш толкова разочарован вид.

— Защото наистина съм разочарован. Грешката обаче си е моя. Не трябваше да очаквам твърде много. Впрочем, като се замисля сега, сещам се, че на едно място споменават света си и като „Аврора“.

— Аврора? — вдигна вежди историчката.

— Прилича ми на собствено име. Иначе няма никакъв смисъл. За теб това означава ли нещо?

— Аврора… — Дорс леко се намръщи. — Не мога да кажа, че някога съм чувала за планета с подобно име в цялата история на Галактическата империя, нито пък, ако е там въпросът, по време на нейното създаване, но аз естествено не претендирам да зная имената на всеки от двадесет и петте милиона свята. Ако някога се върнем в Стрилинг, бихме могли да поровим в университетската библиотека. Няма обаче никаква полза да се опитваме да открием библиотека тук, в Микоген. Не знам защо, но съм сигурна, че цялото им познание е в Книгата. Ако нещо го няма тук, значи то не ги интересува.

Селдън се прозина и каза:

— Мисля, че си права. Във всеки случай, не виждам смисъл да чета повече, а и се съмнявам, че мога още да си държа очите отворени. Нещо против да угася светлината?

— За мен ще е добре дошло, Хари. И нека сутринта да поспим малко по до късно.

После, вече в тъмното, Селдън меко каза:

— Разбира се, някои подробности от всичко онова, което те твърдят, са странни. Например говорят за продължителност на живота на тяхната планета от порядъка на три-четири века.

— Века?

— Да. Пресмятат възрастта си в десетилетия, а не на години. Човек изпитва странно чувство, тъй като толкова много от онова, което разказват, изглежда съвсем делнично, че когато те сюрпризират с нещо толкоз необичайно, почти се улавяш, че вярваш в него.

— Ако усещаш, че започваш да вярваш, трябва да те осведомя, че в множество легенди от първобитен произход ранните водачи са надарени с удължен живот. Нали разбираш, след като ги обрисуват тъй невероятно героични, изглежда съвсем естествено да имат и съответстващото им дълго съществувание.

— Наистина ли? — рече Селдън с нова прозявка.

— Да. А най-доброто лечение за лековерие в напреднала фаза е човек да се наспи и да обмисли нещата отново на сутринта.

И като се забави само колкото да помисли, че подобна продължителност на живота спокойно може сама по себе си да е достатъчна причина човек да се опита да проумее цяла една пълна с хора Галактика, той заспа.