Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (73)

72

Рейч влезе, като се озърташе. Явно бе, че е уплашен. Показалецът на дясната му ръка често-често се пресягаше към горната му устна, сякаш се чудеше кога ще започне да усеща първите наболи там косъмчета.

Момчето се обърна към очевидно вбесената госпожа Тайсалвър и неумело се поклони.

— Благодаря, гу’жа Тайсалвър. Чудно сте се уредили.

Сетне, когато вратата се трясна зад гърба му, огледа обстановката с маниер на познавач:

— Хубаво местенце, авери.

— Радвам се, че ти харесва — важно отговори Селдън.

— Откъде разбра, че сме тук?

— Проследих ви. Как иначе? — и се обърна към Дорс: — Хей, ама ти, ти не се биеш кат’ дама.

— Колко дами си виждал да се бият? — весело го запита тя.

Рейч потърка нос.

— Никога ни една. Те не носят ножове, освен ако са малки, та да плашат децата с тях. Мен обаче не са ме уплашвали.

— Сигурна съм, че не са. Какво правиш, за да накараш жените да си извадят ножовете?

— Нищо. Само малко се майтапиш. Викаш им: „Ей, маце, мога ли…“

Поразмисли секунда и махна с ръка:

— Няма значение.

— Е, не изпробвай тоя номер на мен — едва сдържайки смеха си, рече Дорс.

— Майтапиш ли се? След онуй, дет’ го стори на Марон? Лейди, къде се научи да се биеш така?

— На моя собствен свят.

— Мож’ ли ме научи?

— За това ли дойде да ме видиш?

— Не. Дойдох да ти предам нещо кат’ съобщение.

— От някого, който иска да се бие с мен?

— Никой не ще да се бие с теб. Виж к’во, ти сега си с репутация. Всички те знаят. Само мини някъде из стария Билиботън и аверите ще се разстъпят да ти направят път, и ще ти се хилят лигаво, и ще внимават да не ти се стори, че те гледат накриво. Ти си го заслужи, лейди. Той затуй иска да ви види двамата.

— Кой точно иска да ни види, Рейч? — попита Селдън.

— Един образ. Викат му Даван.

— И какъв е?

— Просто един образ. Живее в Билиботън, не носи никакъв нож…

— И е останал жив?

— Той много чете и помага на аверите, кат’ имат неприятности с важните клечки. Затуй го оставят на мира. Не му трябва нож.

— Тогава защо не дойде сам? — запита Дорс. — Защо е изпратил теб?

— Не обича мястото. Казва, че му призлява от него. Вика, че всички тук лижат на правителството… — момчето се прекъсна, изгледа с подозрение двамата Външни и заключи: — Е тъй де, няма да дойде тук. Рече, че мен ще ме пуснат само щот’ съм хлапе — и се захили. — А те за малко да ме не пуснат, нал’ тъй? Имам наум оная лейди, дет’ изглежда сякаш все души нещо.

Изведнъж Рейч млъкна сконфузено и сведе поглед към дрехите си.

— Там, отдет’ ида, си е доста трудничко да се измиеш…

— Всичко е наред — усмихна се Дорс. — Щом той не иска да дойде тук, къде ще се срещнем? В края на краищата — ако нямаш нищо против — не ни се ще пак да ходим в Билиботън.

— Нал’ ви рекох — възмути се пратеникът. — Кълна се, че можете да се развявате свободно! Пък и там, дет’ живее той, никой няма да ви закачи.

— Къде е това? — поинтересува се Селдън.

— Ще ви заведа. Не е далеч.

— И защо иска да ни види? — подпита историчката.

— Не знам. Само дет’ ми рече нещо такова — от усилие да си припомни Рейч чак полупритвори очи — „Кажи им, че искам да видя мъжа, който е говорил с един далянски топляк като с човек, и жената, която е победила Марон на ножове, но не го е убила, когат’ е можела да го стори.“ Мисля, че съм го наизустил правилно.

Математикът се усмихна.

— И аз така мисля. Той сега готов ли е да се срещне с нас?

— Чака.

— Тогава ще дойдем. — И погледна към Дорс със сянка от съмнение в очите.

— Добре — каза тя. — С удоволствие. Може би няма да е клопка. Надеждата в цъфтеж е вечен…