Сандра Браун
Размяната (6)

Шеста глава

— Мис Мелина Лойд?

Изтръгната от дълбок сън, бе отметнала завивките и грабнала халата си и залитайки, слепешком се бе придвижила до входната врата само за да спре настойчивия звън.

Беше сънена и замаяна и й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че не е заспала отново, а наяве пред нея стоят двама униформени полицаи от Далаския участък. Със замъгленото си периферно зрение забеляза патрулната кола, паркирана на алеята.

— Мис Лойд?

Отмести кичур коса от лицето си.

— Да. Извинете, бях… С какво мога да ви помогна?

— Аз съм полицай Луис, а това е полицай Колтрейн.

— Случило ли се е нещо?

— Може ли да влезем?

В този миг напълно се разсъни. Защото полицаите не биха безпокоили някого толкова рано сутрин, за да му продадат билет за своя благотворителен бал. Ако къщата гореше или банда смахнати снайперисти бяха обсадили махалата, или се разиграваше каквато и да е опасна ситуация, светлините на колата им щяха да примигват, а техни колеги — да крещят инструкции.

Не, не бяха дошли да я предупредят за надвиснала опасност. Вече се бе случило нещо ужасно. Някаква трагедия ги водеше насам. Иначе полицай Луис и полицай Колтрейн не биха помолили да влязат. И не биха избягвали погледа й.

— Какво е станало? — Подпря се на касата на вратата. — Кажете ми.

Луис посегна към нея, но тя раздразнено махна с ръка и влезе в преддверието. Полицаите я последваха. Колтрейн затвори вратата, докато партньорът му плахо се приближи.

— Най-добре е да седнете, мис Лойд.

— Не искам да сядам. Настоявам да узная какво става и защо сте тук.

Ужасено изгледа и двамата и те явно решиха, че е най-разумно да й съобщят без заобикалки. Луис, който говореше от името на двамата, каза:

— Сестра ви… В дома й… се е случило нещастие. Снощи или рано сутринта. Все още не сме установили.

— Добре ли е тя?

Колтрейн сведе поглед към върховете на грубите си обувки. Луис закри уста и се покашля, но поне събра смелост да я погледне в очите.

— Не, госпожо. Боя се, че не. Беше открита мъртва тази сутрин.

Сякаш някой я удари в гърдите така силно, че дълго не можа да си поеме дъх. Краката й се подкосиха. Луис отново се приближи и този път тя му позволи да й помогне да седне. Зави й се свят, стомахът й се разбунтува и ушите й сякаш пламнаха. Пред погледа й се спусна тъмна завеса.

Не припадна, но бе задъхана. Луис нареди на Колтрейн да й донесе чаша вода и с очевидно облекчение той се отправи от хола към кухнята.

Тя закри устата си с ръка. Дланта й бе влажна, а леденостудените й пръсти трепереха. Очите й се наляха със сълзи, но породени не от скръб, а от шока. Твърде рано бе за скръб.

Единственото, което чувстваше, бе недоверие. Струваше й се невъзможно това да се случва наистина. Навярно бе лош сън, от който щеше да се събуди. Молеше се да бъде по-скоро. С облекчение щеше да изрече кратка благодарствена молитва, че е било само сън. Навярно щеше да си го спомни през деня и да потръпне, но до утре щеше да го забрави напълно.

А може би не бе сън, а ужасна грешка. Полицаите бяха сбъркали къщата. Търсеха друг човек. Преживяваше всичко това заради полицейски гаф. Щеше да заведе дело срещу Далаския участък.

Не, не. По-скоро щеше да изпрати на всеки отдел панер с плодове, сирене и салам от радост, че е било просто грешка.

Но когато насълзените й очи срещнаха погледа на полицая и го попита дали е сигурен, осъзна, че илюзиите й за кошмари и грешки са просто… фантазии.

— Една от съседките на сестра ви знаела, че става рано и около седем и половина отишла да поиска назаем кафе. Позвънила няколко пъти. Колата на мис Лойд била там и съседката решила, че си е у дома. Знаела къде крие резервния си ключ и влязла. Открила я в спалнята.

Колтрейн се върна с чашата вода. Луис я взе от него и й я подаде. Мелина се страхуваше, че ако опита да погълне нещо, моментално ще го повърне, и я остави недокосната на масичката до креслото си.

Луис продължи:

— Съседката дала името ви на детектива и той ни изпрати да ви уведомим.

— Значи е мъртва? — Поклати глава с недоумение. — Как е станало?

Луис смутено погледна партньора си, но никой от двамата не се осмели да проговори.

— Отговорете ми! — настоя тя с пресипнал глас. — Казахте… казахте, че в дома й се е случило нещастие. Какво по-точно? Фурната е избухнала? Задушила се е? Получила е сърдечен удар или алергичен шок? Какво?

Луис каза:

— Не, не, мис Лойд. Става дума за убийство.

Дъхът й отново спря.

— Съжалявам. Нямаше по-деликатен начин да ви го кажа. Сестра ви е убита. Доста брутално.

— Брутално? — тихо повтори тя.

— Детективите вече са на местопрестъплението. Съдебномедицинският екип е на път.

Тя скочи на крака.

— Ще отида там.

— Не би било разумно — припряно заговори Луис и размаха ръка. — Тялото на сестра ви ще бъде откарано…

— Ще отида.

Втурна се в спалнята, свали халата и нощницата, грабна чифт джинси и блуза от гардероба, нахлузи ги и обу маратонки. Взе портфейла и ключовете от колата и след по-малко от две минути настигна полицаите до входната врата.

Луис видя ключовете в ръката й и предложи да я откара.

— Ще шофирам сама — каза тя и го отблъсна.

— Не мога да ви позволя да карате в това състояние. Ще представлявате заплаха за себе си и за другите шофьори. Повикайте някоя приятелка…

— Добре, ще дойда с вашата кола. Но ви моля да тръгваме.

— Имайте предвид, че къщата е местопрестъпление — каза той. — Може би няма да ви пуснат вътре.

— Нека някой опита да ме спре.

 

Стигнаха от дома на Мелина до къщата на Джилиън точно за единайсет минути. Бяха го засекли. Но по това време на деня, особено около училищата, движението бе натоварено. Мълчаливият Колтрейн караше по-бавно от ограничението на скоростта и краткото разстояние й се стори тройно по-дълго, отколкото обикновено.

Луис, който седеше отпред, няколко пъти попита:

— Добре ли сте, мис Лойд?

Тя не проговори. Разбира се, че не бе добре. Защо да го заблуждава, че всичко е наред? Единствената причина да не рита и крещи като обезумяла бе, че нямаше достатъчно сили, за да изпадне в истерия. Беше така вцепенена от шока, че дори не зарида. Не бе в състояние да стори друго, освен да се взира с празен поглед през прозореца на колата, опитвайки се да осмисли това, което бе чула. Не можеше да го проумее. Невъзможно бе да се е случило наистина.

За всички други хора започваше обикновен делничен ден. Майките водеха децата си на училище. Двойките се разделяха с целувка, преди да тръгнат за работа. Пенсионерите четяха сутрешни вестници или гледаха новините по телевизията.

Всички, освен нея се залавяха с ежедневните си занимания, спокойни и безразлични. Изпита негодувание, че нямат представа за личната й трагедия. В живота й току-що бе настъпил потресаващ обрат. Отсега нататък нищо нямаше да бъде същото. Загубата на нейната сестра — близначка бе безвъзвратна. Нима никой не разбираше това? Струваше й се ужасно несправедливо останалият свят да не спре хода си поне за малко, за да отбележи този трагичен, съдбовен епизод.

Освен гняв към хората, за които бе нормален ден, изпитваше и завист към тях за безгрижието им. Отчаяно й се искаше да завърти стрелките назад към времето, когато драмата на деня бе претоварен график, счупен нокът или бримка на чорапогащника. Копнееше да се върне във вчерашния ден, нощта или час по-рано, когато спеше спокойно, в блажено неведение за трагедията, която щеше да я сполети.

Но отново бе потънала в безполезно бленуване. А всичко това бе действителност. Осъзна го още по-ясно, когато свиха в пресечката, където бе станало убийството. На улицата имаше няколко служебни автомобила, паркирани така, че блокираха движението. Жълтата полицейска лента бе опъната по целия периметър на къщата с изящни бели прозорци и лъскава черна врата. Униформени мъже и жени изпълняваха задачите си или се суетяха, давайки си вид, че вършат нещо важно. На тротоара от двете страни на улицата се бяха събрали съседи, които разговаряха на групи. Полицаите вече разпитваха някои от тях.

— Досега не са открити свидетели — осведоми я Луис, когато проследи погледа й.

Поради задръстването на улицата патрулната кола едва пълзеше и накрая Колтрейн спря.

— Не можете ли да включите сирената? — нетърпеливо попита тя.

— Съжалявам, мис Лойд. Около всяко местопрестъпление се събира тълпа зяпачи.

Когато пред тях профуча хлапе е велосипед и направи кръгче, търпението й се изчерпа.

— О, за бога! — извика тя. — Пуснете ме да сляза.

Явно Луис бе усетил, че губи самообладание. Даде знак на Колтрейн да доближи колата до бордюра колкото е възможно. Веднага щом слезе и отвори задната врата, тя скочи, блъсна го и се затича към къщата, без да обръща внимание на любопитните погледи.

Когато се провря под лентата, няколко полицаи се втурнаха към нея и й изкрещяха да спре. Без да мисли, ускори крачката си през градината. Влезе в преддверието. Трима полицаи препречиха пътя й по-нататък.

— Трябва да я видя… Пуснете ме!

Луис дотича запъхтян:

— Това е сестрата на жертвата.

— Близначка! — поправи го тя и собственият й глас отекна в ушите й като истеричен писък. — Искам да я видя. Моля ви, пуснете ме. Трябва да я видя.

— Откажете се, мис Лойд. Не сега. — Приближи се мъж в цивилно облекло и й показа значката си. — Сержант Лоусън, отдел „Убийства“.

— Пуснете ме да вляза. Моля ви.

— Разбирам, че чувствате нужда да я видите с очите си, мис Лойд, повярвайте ми.

— Тогава позволете ми.

Детективът решително поклати глава, но продължи със спокоен тон:

— Специалният екип събира доказателства. Колкото по-малко хора влизат там — кимна към дъното на коридора, където бе спалнята, — толкова по-малко следи ще бъдат заличени и шансът ни да открием следи, които биха ни насочили към извършителя, ще бъде по-голям. Искате да узнаете кой е убил Джилиън, нали? И защо?

Тактиката на детектива несъмнено бе заучена от психологическия наръчник. Явно доста пъти бе разговарял е близките на жертви на тежки престъпления. Все пак спокойното му държане й помогна да се овладее. Престана да се съпротивлява на полицаите, които я държаха.

Очите на Лоусън се взираха в нейните с хипнотизираща сила. При други обстоятелства не би успял да й въздейства, но със здравия разум, който бе запазила, осъзна, че всъщност желае някой да й помогне да въведе известен ред в живота си, който внезапно се бе превърнал в хаос.

— Надявам се, че ще ни съдействате, за да достигнем до някои отговори.

Тя кимна.

— Добре. Аз също желая човекът, който го е сторил, да бъде заловен и осъден. Затова е най-добре да стоим настрана от местопрестъплението. Иначе съществува вероятност да заличим някоя ценна следа и убиецът да се отърве безнаказано.

— Не искам… — Замълча, за да си поеме дъх. — Не искам да се измъкне. Държа да бъде заловен и наказан.

— Значи постигнахме съгласие.

С енергичен жест детективът даде знак на полицаите да я освободят. Бавно я пуснаха и тя залитна назад.

Преплете пръсти и най-сетне възвърна самообладанието си.

— Установихте ли какво точно се е случило?

Той посочи към всекидневната:

— Да седнем. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Един от членовете на екипа бе застанал на прага на спалнята, за да снеме отпечатъци от касата, и й попречи да надникне през вратата. Може би не се лъжеше, че главната причина да не я допускат там е твърде ужасяващата гледка. Телевизионните репортажи и филмите, в които бе гледала подобни сцени, не бяха я подготвили за суровата действителност. Изживяването бе далеч по-мъчително, отколкото би могла да си представи, и едва ли някой филм можеше да го разкрие. Всяко въздействие върху сетивата й бе силно и разтърсващо. Освен странните неща, които виждаше и чуваше, усещаше и непознат мирис, от който й се гадеше.

Когато седна на дивана, Лоусън попита дали да й донесе нещо. Тя поклати глава.

— Не искате ли да пийнете?

— Не.

Детективът седна на канапето срещу нея.

— Бихте ли желали да се обадим на някого?

— На… — Внезапно избухна в плач. След миг от очите й бликнаха сълзи и се стекоха по бузите й. Носът й протече. Лоусън помоли жена от екипа да намери носни кърпи и моментално бе донесен един пакет. Тя изтри очите и носа си. — Понечих да кажа да позвъните на сестра ми. Сега разбирате ли… колко близки бяхме?

Детективът кимна с тъга.

— А родителите ви?

— Починаха.

— Други сестри или братя?

— Не — отвърна тя и леко се покашля. — Бяхме само двете.

Той смръщи вежди в израз на съжаление.

— Зная, че ви е тежко, мис Лойд. Но ще бъдете помолена да идентифицирате тялото.

Преглътна с мъка и кимна.

— Съседката, която я е открила, веднага я е разпознала. Приликата ви с нея наистина е забележителна.

— Какво са й сторили, детектив Лоусън? — не бе запомнила чина му, но не я поправи.

На пръв поглед Лоусън изглеждаше широкоплещест. Едрото му тяло сякаш се свиваше в якето, с няколко сантиметра по-късо и размер — два по-малко, отколкото би трябвало да носи. Късо подстриганите му коси бяха скосени отгоре така, че главата му изглеждаше квадратна. Имаше дебел врат и гъсти сключени вежди.

Навярно в младежките си години бе спортувал. Може би бе тренирал футбол или борба. Едрата фигура му придаваше страховит вид. Очите му имаха отегчен и малко циничен израз. Но се отнасяше към нея с внимание и съчувствие.

— Няма да ви спестя истината, мис Лойд. Било е зверско деяние. Убита е с остър предмет, вероятно нож.

— Прободена с нож?

— Многократно.

Тя издаде тих стон. Скръсти ръце, приведе се и леко се полюшна напред-назад. Стисна очи, но не можа да сдържи новите сълзи.

— Съжалявам — промърмори детективът. — Сигурна ли сте, че не желаете някой да постои при вас?

Енергично поклати глава.

— Била ли е изнасилена?

— В момента съдебномедицинският екип извършва оглед на тялото. Правят снимки. Когато бъде откарано в моргата, ще започнат пълна аутопсия…

— Детектив Лоусън — прекъсна го тя, — била ли е изнасилена?

— Истината е, че не мога да ви отговоря. Засега не са открити следи от сексуално насилие, но моля ви, разберете, че все още не можем да бъдем напълно сигурни.

— Благодаря ви за откровеността.

Лоусън се раздвижи на канапето и извади от вътрешния си джоб бележник и химикалка.

— Бихте ли отговорили на няколко въпроса?

— Разбира се. Готова съм да ви помогна с каквото мога, но сега ли трябва да бъде?

— Колкото по-скоро открием вероятен мотив, толкова по-скоро ще знаем откъде да започнем търсенето на заподозрян.

— Откъде мога да зная какъв е бил мотивът на убиеца?

— Първо ще се съсредоточим върху ежедневните занимания на сестра ви, приятелите и познатите й, работните й навици и така нататък. Оттук ще започнем.

Тя кимна с разбиране, изтри сълзите, издуха носа си и с лек жест го подкани да продължи.

— Имаше ли врагове, за които знаете?

— Не.

— Ревнив бивш съпруг?

— Не се е омъжвала.

— Ревнив бивш любовник или приятел?

— Не.

— Предишен работодател или враждебно настроен колега?

— Разбираше се с всички.

— Доколкото знаете.

— Мистър Лоусън, ако имаше враг, щях да го зная.

— Всичко ли споделяше с вас?

— Да.

— Дори подробности за личния си живот?

— Не мога да бъда сигурна, че ми е казвала всичко, но не би могла да запази сериозна, мрачна тайна от мен, както и аз от нея. Една дума беше достатъчна, за да преценя настроението й дори по телефона. Бих усетила, ако се тревожеше за нещо или някого. Имахме… телепатична връзка. Буквално четях мислите й. Това е обичайно явление при близнаци.

— Чувал съм. Споменавала ли е, че някой я преследва?

Тя въздъхна. Нима не я слушаше?

— Не.

— Изпитваше ли неудобство от нечие нежелано внимание?

— Не.

— И не се сещате за никого, който би могъл да й има зъб?

— За никого.

Детективът забарабани с химикалката по бележника и прехапа бузата си.

— Какво има? — попита тя.

Лоусън се раздвижи на канапето.

— Не мислим, че е била нападната случайно. Не прилича на обикновено проникване е взлом е цел обир. Изглежда, нищо не е взето или разместено, но по-късно бихте могли да ни помогнете да проверим това, като огледаме заедно стаите. Открихме колие с рубини на нощното шкафче до леглото. Стоеше на съвсем видно място. Ако бе крадец, не би го отминал.

— Беше подарък от Джем. Донесъл го е снощи.

— Джем?

Детективът наостри слух. Многозначително се спогледа с другите полицаи, които стояха наблизо и слушаха.

— Джем Хенингс. — Тя поклати глава с недоумение. — Не мога да повярвам, че досега не съм споменала за него. Напълно го бях забравила, не се сетих…

— Кой е той?

— Мъжът, с когото се срещаше.

— Интимен приятел?

— Да.

— Имате ли номер, на който бихме могли да се свържем с него?

Тя тревожно изгледа събралите се полицаи.

— Да, но… но не е възможно Джем да има нещо общо.

— Все пак трябва да бъде уведомен, не мислите ли? А и щом снощи е бил тук, на всяка цена трябва да поговорим с него.

Продиктува им цялото му име и телефона на брокерската фирма, в която работеше.

— Отива рано, преди да отвори нюйоркската стокова борса.

— Значи сигурно вече е там. — Лоусън изпрати Колтрейн да позвъни. — Само го повикай. Не му казвай какво се е случило.

Тя проследи с поглед униформения полицай, който се оттегли с клетъчен телефон в ръка.

— Това е ужасно жестоко, нали?

— Жестоко е случилото се със сестра ви, мис Лойд. Още една причина да смятам, че мотивът не е обир. Понякога крадецът изпада в паника, ако бъде спипан, и постъпва прибързано. Без да мисли, в страха за собствената си кожа, отнема нечий живот. Непредумишлено.

Тя извърна глава към спалнята и плахо попита:

— А в случая не е било така? Смятате, че е предумишлено?

Детективът мрачно кимна.

— Мисля, че сестра ви е била… набелязана. Не е действал импулсивно. Това личи от доказателствата.

— Какви доказателства?

Влезе Колтрейн и за първи път проговори:

— Хенингс тръгва насам.

Лоусън даде знак, че е чул съобщението на полицая, но очите му не се отместиха от нейните.

— Колко сериозна беше връзката на сестра ви и мистър Хенингс?

— Виждаха се доста често.

— Кога започнаха тези чести срещи?

— Момент… — мислено пресметна — преди почти година.

— И отношенията им бяха интимни?

— Интересува ви дали спяха заедно? — раздразнено попита тя и когато кимнаха, каза: — Да, имаха сексуална връзка. Какво значение има това, мистър Лоусън?

— Възможно е да е свързано по някакъв начин. Какъв е Хенингс като човек?

— Като човек? Преуспяващ. Амбициозен. Привлекателен.

— Етническа принадлежност?

Озадачено погледна детектива.

— Не съм сигурна. Хенингс е ирландска или английска фамилия, нали? Честно казано, не виждам връзка — отбеляза тя, губейки търпение.

— Сигурна ли сте, че Хенингс е единственият мъж, с когото е излизала сестра ви?

— За какво намеквате?

— Според вас Хенингс от ревнивите ли е?

— Не зная. Може би. Защо? Детектив Лоусън… — Замълча, когато чу търкаляне на колела по коридора. Неусетно стана, залитайки, измина няколко крачки и се хвана за облегалката на един стол. Тялото бе поставено в торба с цип и закрепено върху количка. — Искам да я видя.

Лоусън я посъветва да почака, докато съдебните лекари го откарат и подготвят за разпознаване.

— Искам да я видя — повтори тя.

След дълго колебание Лоусън с неохота се съгласи. Застана близо до нея, когато пристъпи към количката. Всички се събраха на входа. Лоусън кимна на помощника, който я буташе, и той отвори ципа достатъчно, за да се види лицето.

Беше така застинало и бледо, сякаш бе отлято от восък. Поразително приличаше на нейното лице, но върху бялата кожа се забелязваха няколко кафеникави петънца. За миг я озадачиха, но изведнъж осъзна, че са засъхнали пръски кръв.

Реалността я връхлетя с цялата си сила. Почувства, че едва се държи на краката си.

— Ще повърна.