Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Switch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Размяната

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Трийсет и седма глава

Не бяха успели да стигнат в Ламиза, преди да се стъмни, но нямаше какво толкова да се види. Централната част представляваше няколко обществени сгради и магазини, наредени от двете страни на междущатската магистрала като дрехи на простор.

Чийф забеляза сред тях частна банка, поща, супермаркет и аптека, комбинирана с бръснарница. Дамите от Ламиза можеха да правят прическите и маникюра си в салона на Марта, която продаваше и домашни индиански пържени питки. Имаше един мотел, на чиято табела проблясваше червен неонов надпис, информиращ минаващите пътници за свободните места. Тази вечер на паркинга имаше само една кола.

Дворът на държавното начално училище и прогимназия заемаше около акър земя в покрайнините на града. Къщите в жилищната зона бяха безразборно разположени на малки групи.

— Яла ли си пържени питки, Мелина?

— Какво е това?

— Вкусни са. Което ми напомня колко съм гладен. — Без да я попита, спря до павилион за сандвичи. Постройката бе толкова тясна, че печката едва се побираше вътре, но предлагаше хамбургери, пилешко и „такос“. — От закуската на Лонгтрий не остана и помен.

Мелина кимна, но явно не мислеше за храна. Вниманието й бе съсредоточено върху планината, която се издигаше сред пустинята на запад от града. На върха й се намираше крайната им цел — Храмът.

Чийф се опита да разсее мрачните си предчувствия и попита Мелина какво предпочита за вечеря.

— Каквото и да е.

Скочи и се отправи към витрината. Не бе изненадан, че в павилиона работи само един човек. Касиерът, който прие поръчката му, запържи питките с парчета пилешко и картофите, нарязани на кръгчета, и ги подаде на Чийф под стъклото. Започнаха да се хранят в пикапа, откъдето се откриваше ясен изглед към планината.

— Кетчуп? Сол?

Подаде подправките на Мелина.

— Благодаря.

Чийф разби леда в чашата си със сламката и тя изскърца по пластмасовата капачка. Това му напомни за неприличен звук и го накара да се засмее.

— Какво има?

— Нищо. Просто ми е смешно.

— Смееш се, защото прозвуча като пърдене?

— Що за език, Мелина! Шокиран съм.

— Ти? Царят на цинизмите в НАСА?

Той се усмихна.

— Радвам се, че не си сухарка. Не упрекваш един мъж, че се държи по мъжки.

— По-скоро — по момчешки.

Усмивката му стана по-широка.

— Би било забавно да излезем заедно.

— Какво?

— На среща. Да вечеряме в ресторант.

Изведнъж и двамата осъзнаха колко абсурдно бе, че бяха изживели интимна близост, а не бяха имали истинска среща. Най-добре бе тази територия да остане непроучена.

Явно и на нея й бе хрумнала същата мисъл, защото продължи разговора в шеговито настроение.

— Помня какво е ресторант — каза тя, докато облизваше кетчупа от пръстите си. — Дори зная как се използват прибори.

— Аз също. В по-добри дни.

Усмихнаха се един на друг.

 

Но планината бе пред тях. Въпреки опитите си да водят разговор на незначителни теми, тя бе там и не можеха задълго да забравят за нея. Дори от километри разстояние комплексът на върха сякаш сияеше от светлината на охранителните прожектори.

Чийф не искаше да признае дори пред себе си колко страховита му се струва тази гледка. И двамата с Мелина знаеха, че Храмът на брат Гейбриъл е внушително здание, но сега, когато се намираха в подножието му, той се запита как ще успеят да проникнат през охранителните системи. И при успех, и при провал щеше да има сериозни последици.

Странно защо, преди да замине за Далас, не бе мислил за бъдещето си, когато се оттегли в пенсия. Но сега, след като бе опознал Лонгтрий и бе видял как живее, след като бе изслушал спокойните му, но убедителни откровения, чувстваше нужда скоро да стори нещо, което би подобрило живота на индианците, все още тънещи в мизерия и отчаяние.

Никога не бе отдавал голямо значение на индианското си потекло. Лонгтрий бе променил отношението му и му бе вдъхнал чувство за принадлежност. Или може би дълго бе таил това в себе си, макар и да се бе опитвал да го потиска, и сега бе настъпил моментът да го осъзнае и приеме?

Замисли се и за Мелина. Как да постъпи с нея? Не можеше да отрече, че е разкъсван от противоречия. Дали изпитваше влечение към нея само защото бе двойница на Джилиън? Така мислеше отначало. Но вече не бе убеден, че е само това. Искаше отново да бъде с нея. Да открие какво е пропуснал, като не я бе целунал по устните. Но как можеше да я желае и същевременно да твърди, че се е влюбил в Джилиън? А това бе неоспоримата истина.

Каква бъркотия! Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че що се отнася до емоционалното му състояние, както се казва, бе „затънал“. Умееше да намира разумни решения по прагматичен път. Стигаше до източника на проблема и се справяше с него. Беше лесно. Не бе необходимо да влага емоции. Този път положението бе различно.

Но преди да помисли за бъдещето и емоционалното си състояние, трябваше да застане срещу брат Гейбриъл, който живееше в непревземаема кула.

— Дори НАСА не осветява така силно совалката при нощно излитане — отбеляза той, когато хвърли остатъците в кошче за смет, обърна пикапа и поеха обратно към центъра на града.

Ако с Мелина бъдат допуснати в комплекса за официална среща със самия проповедник, не биха могли спокойно да обикалят из Храма и да надничат във всички ъгли и ниши. Щяха да видят само това, което брат Гейбриъл позволи. А ако отидат без съдействието на шерифа и се промъкнат през охраната…

Вече си представяше заглавията във вестниците: Астронавт арестуван за навлизане в чужда собственост. НАСА се разграничава от деянията на бившия си командир. Психическата стабилност на пилот на совалка поставена под въпрос.

Така щяха да звучат и нямаше да бъдат далеч от истината. Това бе лудост. Не бе твърде късно за връщане назад. Можеше да се обади на Тъбайъс и да остави всичко в ръцете на федералните. Можеше да се разграничи.

„Глупости“, помисли си и отхвърли идеята, преди напълно да се е оформила в съзнанието му. Не. Не, по дяволите! Беше твърдо решен да доведе нещата докрай.

Участъкът, който бяха забелязали по-рано край главния път, бе самостоятелна тухлена постройка. Чийф спря на малкия паркинг и изключи двигателя.

— Какво следва сега?

Мелина въздъхна дълбоко.

— Не зная. Предполагам, че трябва да влезем, да му обясним положението и да видим как ще реагира.

— Това ли е планът ти?

— Имаш ли по-добър?

Чийф блъсна вратата и слезе. Заобиколи пикапа, за да й помогне, но когато стигна, тя вече бе скочила и разтриваше ръце. На тази височина бе доста по-хладно, отколкото до къщата на Лонгтрий.

— Искаш ли якето ми? — предложи той.

— Вътре няма да ми бъде нужно.

На вратата бе залепена ръкописна бележка от шерифа, в случай че някой дойде да го търси. Бе написал, че ще се върне след малко и предвидливо бе отбелязал часа, в който излиза. Чийф погледна часовника си.

— Има странна представа за „след малко“. Няма го почти от три часа.

— Що за шериф е, да оставя офиса си ненадзираван? — През прозореца се виждаше, че е празен. — Няма ли заместници?

— Може би те също патрулират.

Явно Мелина бе ядосана от това непредвидено забавяне.

— Мисля, че нямаме друг избор, освен да влезем и да го почакаме.

Вратата бе отключена. Влязоха. Навярно шерифът бе очаквал нощта да бъде хладна, защото бе оставил отоплението включено.

— Е, поне със сигурност няма да ти бъде студено. — Чийф свали якето си и го окачи до вратата. — Тук е като в пещ.

Офисът представляваше малка квадратна стая, а от средата на задната стена тръгваше тесен коридор. На табло бяха закачени обичайните съобщения за издирвани лица. Едната стена бе почти изцяло заета от подробна карта на областта. Имаше три високи шкафа с папки, но по вида на бюрото на Ричи личеше, че няма много чиновническа работа. Бе необичайно подредено.

Чийф коментира тази нетипична прилежност, но когато се обърна, Мелина не бе зад него. Беше се отправила да разгледа другите помещения.

— Какво има там? — извика той.

— Малка стая с кафеник. Забравил е да го изключи. Тоалетни. — Последва писък и: — О, не!

Чийф се втурна в коридора и удари лакътя си в ръба на касата. Болката бе ужасна. Няколко мига едва чувстваше ръката си, но това не го забави. С широки крачки измина разстоянието до дъното на коридора и когато стигна до единствената килия, ботушите му се плъзнаха по плочките на пода.

Мелина бе клекнала вътре, точно до отворената врата. Притискаше нещо към гърдите си и стенеше.

— Какво има?

Застана на колене до нея и обгърна раменете й.

— О, Чийф, Чийф! — изхлипа тя. — Толкова съжалявам! Изведнъж енергично замахна с ръка към главата му.

Предметът, който държеше, се стовари точно върху раната на лицето му, която тъкмо бе започнала да зараства. Политна назад и падна по гръб, с разтворени крака. Сложи длан на бузата си, която гореше от болка, и изрева:

— По дяволите!

Мелина се изправи, побягна през вратата на килията я придърпа след себе си. Заключи се с металически звук, който отекна в пустата сграда. Тя опря гръб на отсрещната стена и хвърли оръжието си — месингово преспапие с формата на щата Ню Мексико, навярно взето от бюрото на шерифа.

Въпреки че му бе причерняло, Чийф успя да стане. Лицето му бе окървавено, но разбра това едва когато се хвана за решетката и забеляза, че дясната му ръка е обляна в кръв.

— Какво правиш, за бога? — изкрещя той.

Мелина бе разтворила уста и дишаше учестено. Взираше се в него с широко отворени очи, чийто израз издаваше ужас от собствената й постъпка.

— Отивам там. В Х-храма.

Чийф разтърси решетките като обезумял затворник:

— Пусни ме оттук, Мелина.

Тя поклати глава и започна бавно да се придвижва покрай стената към изхода.

— Заедно никога няма да ни пуснат, Чийф. — Прехапа долната си устна, но не можа да сдържи жалния си стон. — Съжалявам, че те ударих. Господи, толкова съжалявам!

Чийф се хвана по-здраво за решетките:

— Мелина…

— Не. — Тя стисна очи, сякаш така щеше да престане и да чува молбите му. — Трябва да го направя сама. Джилиън беше моя сестра — близначка. Мой дълг е да отмъстя, а и… не искам да страдаш от последствията. Несъмнено ще има такива. Не го заслужаваш.

— Слушай — каза Чийф с най-строгия си тон на командир, — ще те убият, ако нахълташ…

— Той няма да ме нарани. Теб — да. Но не и мен.

— Не можеш да бъдеш сигурна. Пусни ме оттук!

— Няма да ме нарани — повтори тя.

— Защо си толкова уверена?

Мелина преглътна с мъка, обърна се и докато тичаше по коридора, извика:

— Имам тайно оръжие.

 

Тъбайъс усещаше въздействието на преживяното през последните два дни. Бе свикнал да възстановява силите си само с няколко часа сън, когато се налага. Но тези дни бяха изключително напрегнати. Само пътуването бе достатъчно изтощително. Като се имаше предвид това, съчетано със сложността на случая, а може би и скоча, който бе пийнал вечерта, нищо чудно, че едва държеше очите си отворени.

Случаят бе толкова объркан. Първо бе убийството на Джилиън Лойд. Следваха самоубийството на Гордън, нападението срещу Мелина, убийството на Линда Крофт, разкритията за двойната игра на Джем Хенингс и накрая — убийството му.

Тъбайъс имаше основателни подозрения, че щом си отговори на всички тези въпроси, ще стигне до брат Гейбриъл. Дори ако само малка част от предположенията му се окажеха верни, този случай щеше да предизвика бурни вълнения — като приливна вълна.

Преди час съвестно бе разтворил в скута си папката с материалите за убийството на Джилиън Лойд. Но погледът му се премрежваше и няколко пъти бе усетил, че клюма.

Ако знаеше какво търси, щеше да се чувства като при поход за съкровище. Мисълта за наградата щеше да го крепи. Но дори не бе сигурен, че има съкровище за откриване. Съществуваше значителна вероятност някоя улика да е била пренебрегната.

Безцелно прехвърли преградите, които разделяха сведенията по случая в няколко категории, и за пореден път прегледа фактите, които вече знаеше.

Местопрестъплението.

Миналото и психологическият профил на Дейл Гордън.

Показанията на Мелина, Кристофър Харт, Джем Хенингс и съседката, открила тялото.

Докладът от аутопсията.

Информацията за клиника „Уотърс“.

Трябваше да получи почетна грамота за старанието си от самия председател на бюрото. Персоналът помагаше на агент Патърсън да издири донорите и да ги убеди да съдействат за разследването. Изненадата и гневът на работещите в клиниката от постъпката на Дейл Гордън изглеждаха искрени. Тъбайъс предполагаше, че просто са станали неволни съучастници.

Опря гръб на таблата и затвори очи. По телевизията излъчваха епизод от „Бар «Наздраве».“ Заслуша се в диалога и се усмихна на нещо, което Сам каза на Уди. Но наивният комичен сценарий не успя да го заинтригува. Отпусна глава встрани. Съзнанието му постепенно изключи и той започна да се унася.

В това полусънно състояние му проблесна нещо, което бе прочел преди малко.

Изведнъж се разсъни, осъзнал, че ако сега не улови тази искра, след миг тя ще угасне. Примигна като блясък на светулка в непрогледна нощ. Появи се за секунда и внезапно изчезна, сякаш бе оптическа измама. Беше така неуловима, че му се стори почти нереална.

Но знаеше, че наистина е зърнал този проблясък и че е важен. Съдбоносен. Какво ли беше? Какво?

— Мисли, по дяволите! — Затвори очи и притисна областта над носа си така силно, че почувства болка. — Мисли!

Най-сетне искрата се появи отново. Този път бе по-ярка и се задържа по-дълго. Тъбайъс се надигна и трескаво прехвърли преградите в папката, докато стигна до тази, която търсеше.

Прегледа набързо първата страница и едва не я откъсна от телените обръчи, които я придържаха към корицата, в бързината си да отвори на следващата. Първия път не успя да се съсредоточи, върна се в началото, спря за миг и препрочете информацията. Още веднъж.

Отново се облегна на таблата и замислено прикова поглед в телевизионния екран. Карла подхвърли язвителна реплика към Даян, но хуморът не достигна до съзнанието на Тъбайъс. Внимателно обмисли малката, но съществена подробност, която досега бе изместена на заден план от привидно по-важни факти.

Когато най-сетне стигна до разумен извод, скочи от леглото, рязко отвори вратата и притича по терасата на мотела до стаята на Лоусън.