Сандра Браун
Размяната (5)

Пета глава

Очертаваше се мрачен, потискащ ден. Беше хладно, както обикновено през този сезон, но влажността бе висока. Дейл Гордън отново бе плувнал в пот. Солените капки, които се стичаха по изранения му гръб, причиняваха парене, но не обръщаше внимание на това.

Невъзмутимо крачеше по тротоара — като воин, какъвто беше наистина. Добър и послушен воин, съсредоточен върху мисията си, а не върху обстоятелствата, които биха му попречили да я изпълни. Учестеното му дишане бе единственият звук сред царящата около него тишина. Не го чуваше.

Не се виждаше никаква светлина. Луната приличаше на сребърна монета, закачена над хоризонта на запад. Изгревът щеше да настъпи след час. Но дори в сумрака Дейл Гордън пристъпваше уверено. Въпреки че никога не бе идвал тук, знаеше пътя.

Приписа решителната си крачка на Божите напътствия. Брат Гейбриъл го бе уверил, че пътят му ще бъде верен и сигурен и както винаги, бе прав. Той бе способен на чудеса. Сътворяваше ги и когато се намираше далеч — със силата на съзнанието си. Дори бе накарал съседските кучета да кротуват. Нито едно не се бе разлаяло.

Не беше нужно да записва адреса й, защото го бе запаметил. Погледът му остана съсредоточен напред, докато се озова пред къщата й, където бавно се обърна встрани, като по команда.

Беше едноетажна постройка с традиционна архитектура, фасадата бе тухлена, дървената дограма на прозорците бе боядисана в бяло, а входната врата имаше тъмен цвят. Син, може би зелен или дори черен. Трудно бе да се определи в тъмнината. Дворът бе грижливо поддържан.

„Би трябвало да оставя лампата на площадката запалена, като предпазна мярка“, помисли си Дейл Гордън, докато вървеше по пътеката към входа. Не се страхуваше, че ще бъде забелязан от съседите й. Брат Гейбриъл го бе убедил, че не съществува опасност за него и той вярваше в това.

Три широки, ниски стъпала водеха до входната врата. От двете страни бяха подредени саксии с цъфнали хризантеми. Сви ръце над очите си и надникна през ветрилообразния прозорец в горната част на вратата.

Видя само синкавобяло сияние, идващо от дъното на коридора. Останалата част от къщата бе тъмна. Раздвижи секретната брава. Беше заключена. Слезе от площадката и старателно провери предните прозорци. Пробва три, докато най-сетне откри един отворен.

— Ако има алармена система и се включи, трябва да бъдеш подготвен да действаш бързо. Преди да пристигнат съседите или полицията.

Брат Гейбриъл бе помислил за всичко.

Дейл Гордън изтри в панталоните потните си длани, вдиша и издиша няколко пъти, издувайки бузи като олимпийски състезател по вдигане на тежести пред щангата.

Но опасенията му бяха напразни, защото когато трескаво повдигна рамката, не се задейства аларма. Остана неподвижен половин минута и се ослуша за шум от къщата. След като не чу нищо, се надигна и влезе през прозореца.

Очите му вече бяха привикнали към тъмнината и лесно се ориентира в обстановката. Намираше се във всекидневната. Ухаеше приятно. На цветя и подправки. Придвижи се, доверявайки се на обонянието си, и стигна до кристална купа със сухи цветя и карамфилови пъпки. Наведе се и вдъхна дълбоко от аромата. Никога не бе живял в толкова приятна атмосфера. Искаше му се да побленува, но бе инструктиран да завърши мисията си преди разсъмване. Изправи се и се огледа.

Жалко, че не можеше да запали лампата и да разгледа останалите предмети в стаята. Копнееше да посъзерцава личните принадлежности, които тя бе докосвала всеки ден. Имаше множество полици, отрупани с книги, списания и снимки в рамки, но бе твърде тъмно, за да види кой е на снимките. Изкуши се да вземе една от тях за спомен. Но устоя на порива. Би било кражба, а Дейл Гордън не бе крадец.

Придвижи се внимателно, за да не се блъсне в мебелите. Подът бе с паркет, но той стъпваше така леко, че нито едно парче не изскърца. Проследи единствената светлина, която бе зърнал през входната врата, и се озова в кухнята. Идваше от аспиратора над печката. Хрумна му да го изключи, но реши, че е все едно дали работи.

Тъкмо се канеше да излезе от кухнята, когато забеляза стъклена чаша до мивката. В нея имаше около две лъжици течност. Посегна да я вдигне, но се поколеба. Брат Гейбриъл му бе казал да не докосва нищо, ако не е необходимо.

Но брат Гейбриъл нямаше да разбере, нали?

Дейл Гордън взе чашата и изпи течността, която се оказа чешмяна вода. Все пак се почувства леко замаян. Беше опияняващо да знае, че устните и езикът му докосват повърхност, която скоро е била докосната от нейните. Преживяването бе почти като религиозен ритуал. Сърцето му биеше неудържимо, както когато слушаше на касета проповедите на брат Гейбриъл.

Но беше и плътско изживяване. Плъзна език по ръба на чашата, отвътре и отвън. Дишането му ставаше все по-учестено. Усети тръпка в долната част на тялото си, която знаеше, че е сексуална и следователно — греховна.

„Престани! Какво правиш?“ Не биваше да се разсейва. Не биваше да допусне грешницата Джилиън Лойд да го подмами. Остави чашата и се обърна с гръб към нея, символично обръщайки гръб на изкушението. Бързо и безшумно се върна в предната стая, където спря, за да си почине и отново да се ориентира.

В противоположната посока, срещу кухнята и трапезарията, имаше тъмен коридор. Край него се виждаха три врати. Навярно едната от тях бе на спалнята, в която спеше тя. Дейл Гордън пропълзя като сянка натам.

В първата стая имаше бюро, компютър, етажерки с папки и факс — апарат. На стената бе окачено табло, на което се виждаха ръкописни бележки и визитни картички. Домашният й кабинет.

Втората врата бе на малка, уютна спалня. Леглото бе застлано с красива бледа покривка, а в единия край бе сгънат старомоден юрган, фотьойл. Кръгла маса с покривка в същия цвят, както на леглото. Очевидно бе стая за гости. Върна се в коридора.

Дейл Гордън бе надарен с остро обоняние и преди да влезе през вратата в дъното, разбра, че ще я открие там. Долови мириса на шампоана й. Уханието на кожата й, затоплена от съня, бе като сладостен вкус в устата му.

Стаята бе тъмна, но очите му така бяха свикнали с полумрака, че я видя ясно. Или Провидението, което му бе помогнало да стигне толкова далеч, го бе дарило и с нощно зрение.

Сърцето му щеше да изскочи, но не от страх или тревога, а от вълнение. От тръпката да бъде толкова близо до нея. Една от богоизбраните. Поне така бе мислил за нея, докато…

Не искаше да мисли за това сега, защото би се разгневил. Ако си спомни за високия мъж, който я притискаше и милваше, осквернявайки тялото й, отново щеше да му прилошее. Ако си представеше как тя го прегръща, стене от наслада и отвръща на греховния му допир, може би наистина щеше да повърне.

Джилиън спеше по корем, извърнала глава странично на възглавницата. Виждаше се едната й буза, едното око и едното й нежно ухо. Дишаше почти безшумно, но свежият й дъх достигна до него. Тъмните й коси бяха разпилени по възглавницата, разпуснати и копринено гладки.

Забеляза на пода до леглото й леко памучно облекло от две части. Наведе се и ги вдигна. Пижамата й. Късото горнище беше без ръкави, е копчета отпред. Погали меката тъкан, която бе покривала гърдите й. Доближи го до лицето си и вдъхна дълбоко. Отново бе замаян при мисълта как памучната материя се бе докосвала до голата й кожа, подчертавайки формата на гърдите й. Навярно зърната им бяха изпъквали под нея. Зърната, от които щеше да суче бебето.

Но сега нямаше да има бебе.

С тъга остави горнището на леглото до краката й. Но задържа шортите и леко ги притисна между дланите си. Макар и да знаеше, че не са запазили топлината на тялото й в хладната стая, си представи, че тъканта все още е затоплена. Топла и влажна от женствеността й. Обърна ги наопаки, разгъна ги между бедрата си и ги отърка в тялото си.

Дори през дрехите почувства възбуда. Беше рядко усещане за Дейл Гордън. След случката във физкултурния салон в прогимназията, когато другите момчета го бяха съблекли гол и му се бяха подиграли за малкия му пенис, ненавиждаше ужасното нещо в слабините си. Неприятно му бе да го докосва дори когато уринира и когато се мие в банята.

Една сутрин едва не обезумя от ужас, когато осъзна, че тялото му го е предало в съня му. По чаршафите му имаше петна… също както на сутринта, когато майка му бе разкрила греха, който извършва нощем в леглото си. Беше го накарала да се бичува до кръв, за да се пречисти от греховните помисли и дела.

Брат Гейбриъл мислеше като майка му.

Плътските удоволствия бяха грешни. Трябваше да остане непорочен, защото изкушенията на плътта бяха проклятие за духовния човек. Така казваше брат Гейбриъл и сега Дейл Гордън осъзнаваше по-ясно от всякога колко с прав. Защото ако не внимава, насладата, която изпитваше, щеше да го завладее, да замъгли разсъдъка му и да изложи мисията му на риск.

Но му бе приятно да търка пижамата на Джилиън Лойд в слабините си. Беше така опияняващо, че не можеше да спре. Неволно издаде тих стон на животинско блаженство и дълбок срам.

Това я събуди.

Очите й се отвориха, но в първия миг не помръдна. Сякаш се опита да си спомни къде се намира и установи какво я е събудило. След това, явно усетила присъствието му, бързо се обърна по гръб.

Изпищя.

Но викът й бе тих. Едва доловим. Сякаш някой бе притиснал гърлото й, преди да го издаде, и най-силният тон бе заглъхнал.

— Здравей, Джилиън.

Тя попита задъхано:

— Какво правиш тук?

Този път го позна! Значи помнеше лицето му.

Обзе го задоволство от увереността, че неговото лице е последното, което вижда.