Сандра Браун
Размяната (38)

Трийсет и осма глава

Когато пътят стана твърде стръмен и опасен, бе принудена да продължи по-бавно по планинския склон. Внимателно вземаше завоите. Шосето бе тъмно и тясно. По дланите й бе избила пот от напрежение и все по-трудно удържаше волана. Освен това не бе свикнала с пикапа. Струваше й се огромен като танк и далеч по-труден за управление от колата й.

За щастие Чийф бе оставил ключовете в джоба на якето си. Беше го грабнала от закачалката до вратата на излизане от участъка. Стомахът й се свиваше при мисълта колко жестоко го бе ударила. Все още изживяваше допира на металната статуетка до лицето му и сякаш виждаше как разцепва кожата.

Но знаеше, че болката от удара е несравнима с тази, която му бе причинила с измамата си. Беше постъпила ужасно е него, но само за да го защити. Нямаше представа как ще свърши всичко, но трябваше да бъде подготвена за най-лошото. Близначките Лойд бяха създали на Кристофър Харт достатъчно неприятности. Не желаеше да носи отговорност за нови.

Озова се пред портала по-скоро, отколкото бе очаквала. Може би така бе по-добре. Ако го бе видяла отдалеч и бе имала време да помисли какво се кани да стори, може би щеше да се изплаши, въпреки решимостта си.

Взе поредния завой и трябваше рязко да натисне спирачките, за да не се блъсне в портала, осветен от прожектори. В кабината до него видя мъж е тъмносиня униформа с емблемата на организацията на брат Гейбриъл, избродирана със златист конец върху предния джоб. Пазачът излезе и се приближи към пикапа. Тя свали стъклото.

— Мир и любов — каза той.

Поздравът му прозвуча нелепо, защото бе въоръжен, а над портала и оградата имаше електрически кабели. Изглежда, иронията му убягна.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

— Тук съм, за да се срещна с брат Гейбриъл.

Пазачът се усмихна снизходително. Явно не бе необичайно предан последовател да пристигне без предизвестие и да помоли за среща със светеца.

— Брат Гейбриъл се оттегли за вечерта. Можете да чуете записано послание от него, ако позвъните на 1–800.

— Кажете му, че Мелина Лойд желае да говори с него.

— Съжалявам, госпожо, но…

— Ако веднага не го уведомите, че съм тук, утре ще загубите работата си. Би било ужасно неразумно от ваша страна, защото може да ви коства и мястото в новия световен ред. На ваше място бих предпочела да смутя съня му, отколкото да рискувам положението си тук и в новия свят.

Благата му усмивка почти изчезна. Влезе в кабината и тя видя как вдигна слушалката на телефона и каза нещо.

Изчака, приковал поглед в нея. Най-сетне нечий глас привлече вниманието му. Отново заговори в слушалката, след което вдигна глава и затвори. Със строг и властен тон каза:

— Трябва да оставите пикапа тук.

Нима брат Гейбриъл се страхуваше от коли с взривни устройства? Ако бе умен, би трябвало. Особено ако се разчуеше, че е саботирал клиники за стерилитет, подменяйки спермата на посочените донори със своя.

Беше стигнала до това заключение по пътя от дома на Лонгтрий до Ламиза. Докато изминаваха близо двестате километра разстояние, не бе престанала да мисли — и това бе единственият й разумен извод. Ужасяващ, но логичен.

Щом целта на брат Гейбриъл бе да създаде „нов световен ред“, не би искал физически непривлекателен, емоционално нестабилен човек като Дейл Гордън да е баща на бъдещите му поданици. Джем бе стерилен. Двамата, както несъмнено и мнозина други като тях, бяха манипулирани да повярват в изопачената му доктрина и всеотдайно се стараеха да допринесат за осъществяването й. Тези хора не бяха подстрекатели, а само изпълнители.

Егоманиакът бе брат Гейбриъл. Той се бе вживял в ролята на бог. Използваше избрани жени, за да сее свое потомство. Поне досега бе успявал. Но тази нощ пъкленият му замисъл щеше да бъде осуетен.

Тя слезе от пикапа.

— Оставете ключовете при мен.

Пусна ключодържателя в протегнатата ръка на пазача.

— Пеша ли трябва да измина останалата част от пътя?

— Ще ви откарат.

Изчака пред портала. Пазачът не я покани в кабината си, което не я изненада. Може би й бе сърдит, че се бе държала неучтиво. Изражението му бе навъсено.

Беше облякла якето на Чийф, но тук, на планинското било, бе още по-хладно, отколкото в града. Притисна ръце към гърдите си, докато чакаше транспорта. Зъбите й затракаха, но не знаеше дали от студ или от страх. Уплахата й се засили, когато видя светлини на фарове да се приближават към портала от другата страна.

Електронните порти се отвориха. Но не излезе колата, която трябваше да я откара до комплекса.

— Отдръпнете се, ако обичате, госпожо! — нареди пазачът.

Веднага щом застана встрани от пътя, излязоха три туристически автобуса, които поеха надолу по планинското шосе. Нямаха отличителни надписи. Стъклата им бяха затъмнени. Невъзможно бе да се види какво превозват, но й се стори странно, че напускат комплекса в този нощен час.

— Какви са тези автобуси? Къде отиват?

Вместо да отговори на въпроса й, пазачът посочи към портала и каза:

— Тази кола пристигна за вас.

Не беше я видяла, защото вниманието й бе привлечено от автобусите. Очакваше я е отворена задна врата.

Отправи се към нея. В този миг през отворената врата се показа някой.

— Мис Лойд? Качете се, ако обичате.

Тонът му не бе нито любезен, нито враждебен, а равнодушен. Докато сядаше до него, мислено се упрекна за лудостта си доброволно да влезе в устата на лъва.

— Аз съм мистър Хенкок, личният помощник на брат Гейбриъл.

Отпред седяха двама бодигардове. Шофьорът обърна и пое нагоре по криволичещо шосе сред гора от трепетлики и иглолистни дървета. По пътя никой не проговори. За нея бе по-добре, че не се налага да води разговор, защото знаеше, че гласът й ще издаде страх. Видът на мистър Хенкок не бе особено зловещ. Карамфилът на ревера му изглеждаше просто добавка към елегантния костюм. Но инстинктивно изпита недоверие към него. Би се чувствала като на тръни, ако той стои зад гърба й.

Комплексът безспорно бе внушителен. Всички сгради бяха грижливо поддържани, с впечатляваща архитектура, изключителни във всяко отношение. Спряха пред главното здание. Бодигардът, който седеше пред нея, скочи от колата, отвори вратата й и й подаде ръка. Тя не я пое, а слезе сама.

— Насам.

Последва Хенкок по няколко ниски стъпала и се озоваха пред стена от стъкло, през която се виждаше мраморното фоайе.

— Паролата, ако обичате.

— Рогът на Гавраил — каза Хенкок. Електронната врата веднага се отключи. Той отвори и я покани да влезе.

— Имате парола?

— Невинаги. Само когато е необходимо. При извънредни обстоятелства, ако не произнеса кодовата дума, която съм дал, не биха ни допуснали в сградата.

— Смятате, че тази нощ е необходима кодова дума?

— Наложи се да вземем допълнителни мерки за сигурност. Удвоихме охраната.

Очевидно. На няколко места в огромното фоайе стояха въоръжени мъже с униформи. Запита се дали тя е причината за тези допълнителни мерки. Ако не бе тя, тогава кой? Тъбайъс и Лоусън? Защото ФБР разпитваше за организацията?

При вида на толкова непробиваема охрана тя се изплаши, че ще трябва да мине през детектор за метал, но между входа и асансьорите нямаше повече проверки. Докато се качваха нагоре, попита Хенкок откога работи за брат Гейбриъл.

— Откакто се помня, съм на служба при него — уклончиво отговори той.

На третия етаж, в дъното на коридора, имаше двойна врата, висока най-малко пет метра. Хенкок я отвори и й стори път. Никога не бе виждала нещо, което би могло да се сравни с личния кабинет на брат Гейбриъл.

Първо бе изумена от количеството позлата. Тъмносините кадифени завеси бяха спуснати, навярно пред цяла стъклена стена, фреската на тавана нямаше нищо общо с представите й за святост. Стори й се кощунствена, защото фигурата на месия в средата поразително напомняше за русокосия проповедник.

— Мелина.

Мистър Хенкок й предложи стол.

— Не, благодаря.

— Нали нямате нищо против да ви наричам Мелина?

— Все едно как ще ме наричате, по дяволите!

— Ще пийнете ли нещо?

— Престанете с тези глупости, мистър Хенкок. Не съм дошла тук на гости, а за да обвиня онзи нагъл егоманиак в убийството на сестра си.

— Прекрасно.

Щом чу познатия глас, импулсивната й реакция бе рязко да се завърти. Но вместо да му достави това удоволствие, бавно се обърна с лице към него.

Брат Гейбриъл се приближи с внушителната грация на тигър. Навярно знаеше в коя точка от стаята изглежда най-неотразим, защото застана точно под светлината на прожектор, скрит зад фреската на тавана. Обсипа го нежен блясък, който подчерта неповторимия златист цвят на косите му.

— Знаех, че си забележителна жена. Невероятно смела. — Изгледа я от главата до петите е откровено съблазнителен поглед. — Не ме разочарова. Добре дошла, скъпа моя Мелина.

Той бе най-красивото създание, което бе виждала.

 

Най-малко половин час Чийф не престана да сипе проклятия по адрес на затворническата килия, жената, която го бе заключила в нея, пулсиращата болка под окото и своята наивност.

Силно ругаеше, докато крачеше нервно из килията, често сграбчваше решетките и яростно ги разтърсваше, но безполезно. Нямаше кой да чуе виковете му.

Най-сетне се отпусна на твърдата неудобна кушетка и положи усилие да се успокои. Нямаше полза от гневни изблици. Той бе излизал в открития Космос, за бога, бе участвал в три успешни мисии на совалката, една, от които бе командвал. Бе достатъчно умен, за да намери начин за бягство от някаква килия в забравено от бога градче.

Но възможностите му бяха ограничени. Не можеше да се промъкне между решетките или да прокопае бетонния под. Нямаше прозорец. Осветителната инсталация? Монтирана на тавана и опасана с кабели. Рисковано бе да опитва да се измъкне оттам. Токовият удар безспорно бе вид изход, но би предпочел да го избегне. Отворът за климатика? Беше не по-широк от петнайсет на двайсет сантиметра, макар и толкова мощен, че изпълваше килията с горещ въздух.

Заради топлината в сградата бе свалил якето си. Ако ключовете от пикапа не бяха останали в джобовете му, би могъл да ги използва, за да разбие ключалката или да изпили решетките. Самозалъгваше се. Бе гледал твърде много филми, в които бягството от затвора изглеждаше невероятно лесно. Нямаше смисъл да умува какво би сторил, ако якето му не бе останало в стаята, а с него — и ключовете, мобилният му телефон, пистолетът…

По дяволите! Мелина бе взела пистолета. Беше отишла в Храма въоръжена!

Мисълта за нея и риска, който бе поела, едва не го доведе до лудост. Или бе най-смелата жена, която имаше честта да познава… или напълно бе обезумяла и си въобразяваше, че е неуязвима.

Револверът ли бе тайното оръжие, за което бе споменала? Безспорно. Какво друго би могло да бъде? Но нима наистина мислеше, че може незабелязано да внесе оръжие в комплекса? А ако успееше да проникне там, дал щеше да го използва? Нима би извършила убийство?

В повечето съдилища отмъщението не се приемаше за оправдание. Освен това дори нямаше конкретни доказателства, свързващи брат Гейбриъл с Дейл Гордън и следователно — с убийството на Джилиън.

Беше се разсеял. Как, по дяволите, щеше да се измъкне оттук? Да вика и крещи би било излишно усилие. Сградата бе масивна и доколкото си спомняше, нямаше други постройки достатъчно близо, за да го чуе някой.

Най-сетне се примири със съдбата си на пленник. Не биваше да хаби енергия, която щеше да му бъде нужна, когато шерифът се върне и го освободи. Впрочем къде се бавеше съвестният пазител на реда? Отсъстваше вече цели четири часа.

Чийф промърмори нова поредица ругатни и закри с ръка очите си. Опита се да не мисли за непрестанната болка, която пулсираше от скулите към всички кости на лицето му. Мелина изглеждаше обзета от ужас заради стореното. Изражението й, когато бе притиснала гръб към стената и бе втренчила поглед в него през решетките на килията, издаваше изумление. Самата тя бе изненадана, че е способна да прибегне до крайни мерки. За да отмъсти за Джилиън, бе готова да стори иначе немислими неща, което не бе утеха за жертвата на нейната лудост.

„Но може да бъде и нежна“, помисли си той, когато си спомни за любовната им игра. Радваше се, че не бе скрила колко го желае. Не се бе преструвала на недостъпна. Бе дръзнала първа да го докосне. Възхищаваше се на дарбата й без задръжки да разкрива чувствеността си и същевременно да бъде невероятно женствена.

Сякаш все още усещаше допира на пръстите й, които внимателно бяха проследили чертите на лицето му. Когато бе докоснала устните му, почти бе загубил самообладание. Едва бе сдържал желанието си още тогава да се слее с тялото й. След това бе докоснала гърдите му и поривът бе станал още по-неудържим. Беше вдигнала глава и бе плъзнала език по…

— По дяволите! — изръмжа. Изживяването бе прекрасно. Защо трябваше да завърши така тъжно, с толкова напрежение помежду им?

Запита се какво би станало, ако в онази вечер не се бе запознал с Джилиън. Ако го бе придружила Мелина, как ли щяха да се развият нещата? Може би докато влизаха в закусвалнята, Мелина просто щеше да каже на Дейл Гордън: „Съжалявам, явно сте ме взели за сестра ми Джилиън.“ Щяха да се посмеят на грешката му. Гордън нямаше да обезумее и Джилиън щеше все още да е жива.

Дали би преспал с Мелина в онази нощ? Кой знае? Може би. Защото двете му се струваха толкова еднакви. Сега откриваше у Мелина същите черти, с които го бе привлякла Джилиън. Тя не преставаше да събужда ярките му спомени за Джилиън. Както днес, когато…

Изведнъж потокът на мислите му спря. Извлече виденията в паметта си и ги превъртя като видеозапис. После отново. Затвори очи. Проследи сцената на забавен кадър. Още веднъж.

„Това е! Безспорно!“ Неволно. Несъзнателно. Естествено. Привидно незначително. Но съдбовно. Чийф внезапно изправи гръб.

— Господи!

Бе така развълнуван от прозрението, че сърцето му щеше да изскочи. Биеше силно и учестено. Дишането му сякаш ехтеше в пустата сграда.

„Спокойно. Спокойно. Не прибързвай. Почакай. Десет минути и десет секунди до старта. Премисли всичко.“

Направи го, трезво и логично.

Последни мигове. Излитане.

Чийф скочи от кушетката, буквално се хвърли към решетките на килията и изкрещя:

— Измъкнете ме оттук!

В този момент вратата на офиса рязко се отвори.

— Хей, който и да си! — извика Чийф. — Тук, отзад.

В коридора се втурна Лоусън, следван плътно от елегантно облечен чернокож.

Щом зърна изражението на Чийф, детективът сякаш прочете мислите му.

— Явно знаете какво е направила.

Чийф отвърна:

— Зная, че ще го убие.