Сандра Браун
Размяната (23)

Двайсет и трета глава

— Засякох я — докладва Джем на мистър Хенкок. — В момента хората ми са по петите й. Ако обичате, кажете на брат Гейбриъл, че положението е овладяно.

Джем бе малко ядосан, че не го бяха свързали лично с брат Гейбриъл и трябваше да използва мистър Хенкок като посредник.

— Ще го уведомя веднага щом свърши срещата му, въпреки че няма да бъде изненадан да научи, че нещата са под контрол. Има пълно доверие във вас, мистър Хенингс.

— Това е добрата новина.

Джем се надяваше довереникът на брат Гейбриъл да усети тъжната нотка в гласа му. Мистър Хенкок я долови.

— Има и лоша?

— Да, мисля, че е нещо, което брат Гейбриъл трябва да знае и внимателно да обмисли, преди да продължи.

— Говорете.

— Кристофър Харт все още е с нея. — Замълча за миг, преди да добави: — Отседнали са в една стая в евтин крайпътен мотел. Сигурен съм, че брат Гейбриъл ще направи същото заключение, до което стигнах и аз: че Мелина не е подходяща за Програмата.

Мистър Хенкок изрази искрено съжаление и го увери, че информацията ще бъде предадена.

— Не че оспорвам преценката на брат Гейбриъл — каза Джем, въпреки че правеше точно това, — но се питам дали този консервативен подход е правилният.

По-рано се бе обадил, за да докладва за втория провал на Джошуа. Беше принуден да съобщи и неприятната новина, че астронавтът е прекарал нощта в къщата на Мелина и се е сбил с Джошуа, за да я защити. Тогава бе получил инструкции да ги следи неотлъчно, но Джошуа да не предприема други действия, докато не му бъде наредено. Поради интереса на ФБР, брат Гейбриъл сега бе на мнение, че трябва да бъдат изключително предпазливи.

Джем разбираше желанието на брат Гейбриъл да не буди подозрение. Но дълбоко в себе си нямаше търпение да види Харт наказан за това, че бе преспал е годеницата му. Надяваше се и Мелина да си получи заслуженото, защото го бе отблъснала вечерта.

Мистър Хенкок прие предложението му е типичен уклончив отговор:

— Веднага щом брат Гейбриъл вземе решение кой е най-добрият начин да се справим с проблема, ще бъдете информиран, мистър Хенингс.

— Ще чакам.

Когато затвори, Джем чувстваше, че е възстановил позициите си. Не бе постигнал пълна победа, но препоръката му не бе категорично отхвърлена. Харт щеше да бъде отстранен, макар и може би не толкова скоро, колкото се надяваше. Вече бе посял семената на съмнението за Мелина. Плановете за участието й в Програмата щяха да бъдат забравени.

Физически тя бе идеална кандидатка. Но моралните й качества бяха друг въпрос. Той знаеше, че винаги е била сексуално по-активна, отколкото Джилиън. Беше загатвала за множеството си интимни връзки, дори с някои от известните си клиенти. Ако все още не бе спала с Харт, неизбежно щеше да се случи.

Мисълта, че са заедно, вбесяваше Джем, особено след като Мелина му бе дала да разбере, че не я привлича, както Джилиън. Може би го бе изритала, защото очакваше Харт. Добре. Джем Хенингс щеше да оцелее, дори да се издигне, и без нея.

Дългът му повеляваше да уведоми брат Гейбриъл, че е недостойна.

Наказанието на брат Гейбриъл за морално падение бе бързо и неизбежно. Естествено. Зад него стояха мъдростта и ръката на Всевишния. И Харт, и Мелина най-сетне щяха да получат това, което им се полага.

Междувременно не можеха да избягат.

 

Чийф завъртя очи зад слънчевите си очила.

— Откъде си сигурна, че ще излезе?

— Не съм. Но клиниката е затворена от един часа до два и половина. Предполагам, че тогава е обедната почивка на персонала.

С Мелина седяха на желязна пейка под огромно дърво с яркочервена есенна корона. Между зелените площи и лехите е цветя имаше бетонни пътеки, които образуваха геометрични фигури в съвършено квадратния парк. Паркът се намираше в средата на медицинския комплекс. Бе заобиколен от четирите страни от еднакви триетажни сгради. Клиника „Уотърс“ заемаше втория етаж на едната от тях.

Вещите му бяха доставени в мотела от сприхав таксиметров шофьор, който подхвърли нетактична реплика по повод драстичната смяна на стандарта на хотелско обслужване.

— Парите ви ли свършиха? — После забеляза раните и синините по лицето му и попита: — Или са ви ограбили?

— Имам достатъчно, за да ти платя.

— Двайсет и два долара.

— Трийсет и пет — и никога не си ме виждал.

— За четирийсет бих забравил и родната си майка.

Взе горещ душ, преоблече се и се почувства по-добре, но от време на време пулсиращата болка над бузата му напомняше за състоянието му. Въпреки възраженията на Мелина, смяташе, че раната се е затворила достатъчно и не е необходима нова превръзка. Но не бе приятна гледка. И болката наистина бе мъчителна. Подутото му око бе чувствително към светлината дори през тъмни стъкла.

Неприятните усещания бяха основателна причина за мрачното му настроение. Но не можеше да си обясни държането на Мелина. След разговора с Тъбайъс сякаш не я свърташе на едно място. Непрекъснато мислеше как да заличат следите си. Бяха платили в брой за стаята в мотела. Бяха го напуснали с намерението да не се връщат, а колата й бе останала на паркинга.

— Ако очакваш да ни преследват, с това няма да стигнем далеч — предупреди я Чийф, докато натоварваше багажа им на задната седалка на новопридобитото превозно средство.

Фирмата, на която се бе обадила по-рано, се оказа нискобюджетна. Нито една от колите не бе от последното десетилетие, но механическата им изправност и надеждност бяха гарантирани.

— Собственикът беше в един клас с мен и Джилиън в гимназията. Оттогава поддържаме приятелски отношения и ми дължи услуга.

— Какво си сторила за него?

— Помниш ли мис „Плейбой“ за миналата година?

— Съвсем ясно.

— Придружавах я, заедно с антуража й, когато пристигнаха в Далас. Издействах му списание с автограф.

— Не е било много трудно. Сигурно е раздала хиляди.

— Не и там, където я помоли да се подпише, при това е послание: „Ти си тук“.

— Аха.

Когато познатият й докара колата, тя понечи да плати за няколко дни напред. Той отказа.

— Не се безпокой, Мелина. Друг път ще уредим сметката. — Увери я, че никой няма да разбере за срещата им.

Когато излязоха от мотела, Чийф взе ключовете.

— По-добре остави на мен да карам тази таратайка.

— Непрекъснато се движа из града. Познавам го.

— Но аз съм по-добър и по-бърз шофьор. Ще ми казваш накъде да карам.

Седна зад волана и с това сложи край на спора.

Въпреки че ако някой решеше да я издирва по регистрационния номер, щеше да открие лексуса, паркиран между два камиона зад мотела, по пътя често надничаше през задното стъкло. Сега подозрително оглеждаше всеки, който мине през парка.

Паниката й бе заразителна.

— В случай че в близко бъдеще се наложи да давам показания — каза той, — нещо незаконно ли вършим?

— Не съм сигурна. Избягването на среща с ФБР престъпление ли е?

— Ако целта ти е да избегнеш разпит.

— Тогава е престъпление?

— Възпрепятстване на правосъдието.

— Това ли правим?

— Носиш същия модел бикини.

Тя рязко извърна глава:

— Какво?

Чийф изгаряше от любопитство да види очите зад тъмните стъкла. Точно както с Джилиън. Спомни си как искаше тя да свали слънчевите си очила, за да види цвета на очите й. Знаеше как изглеждат очите на Мелина, но изпита желание да разгадае израза им.

— Забелязах ги, когато влязох в банята да взема душ. Беше ги изпрала и простряла на шината за завесата. Джилиън носеше същите.

— Ползваше услугите на същата продавачка.

— Така и предположих.

Темата бе изчерпана. Поне така му се стори. Но след миг тя попита:

— Какво, за бога, те накара да заговориш за бельото ми, когато спасяваме живота си?

— Споменах го просто за да убия времето, докато чакаме.

— Бельото ми е темата, която ти хрумна за убиване на времето?

— Случайно се сетих. Никога по-рано не ми се бе налагало да свалям дамско бельо от шината в банята.

— Не си живял с жена?

— Никога.

— Мислех, че си имал трайна връзка.

Той поклати глава.

— А ти живяла ли си някога с мъж?

— Не.

— Тогава докато сме съквартиранти, обещавам, че ще свикна да спускам капака за сядане в тоалетната.

Тя се засмя:

— Благодаря. Ще ти бъда признателна.

Смехът й, движенията на главата й, извивката на шията й, усмивката… Докато я гледаше, сърцето му се разтуптя и едва се сдържа да не я докосне. Радваше се, че изглежда като Джилиън, защото харесваше всичко във външността й. Лицето, фигурата, оттенъка на кожата, усмивката, всичко го бе привлякло още в мига, когато я бе видял, и бе изпитал желание да я схруска.

Но харесваше и Мелина и затова бе смутен от поразителната й прилика е Джилиън. Меко казано, бе объркващо и странно да бъде пленен от две жени с напълно еднаква външност. Това терзаеше съзнанието му.

Непрекъснато трябваше да си напомня, че жената, с която разговаря, не е Джилиън. Сега седеше до Мелина, а не до Джилиън, която се бе сгушила до него в леглото, топла и доволна, и бе прошепнала със съблазнителен сънен глас:

— Чийф?

— Мм?

— За нищо на света не бих пропуснала това.

Беше я притиснал и целунал по рамото, не подозирайки, че тези думи са последните, които чува от нея. После бе заспал. На сутринта се бе събудил сам, но твърдо решен отново да чуе този глас и да види това лице на възглавницата си. Много пъти! Колкото е възможно по-често!

Сега гледаше същото лице. Но не бе на Джилиън, а на Мелина. Струваше му се все по-трудно да мисли за тях като за две различни жени.

— Ето я — каза Мелина.

Група хора с медицински облекла излязоха от сградата през въртящите се врати.

— Онази жена с посивелите коси, нали? Помня, че я видях да разговаря с теб на възпоменателната служба.

Докато я наблюдаваха, Линда Крофт се отдели от останалите и се отправи към крилото на квадрата, което представляваше многоетажен паркинг. Мелина скочи от пейката:

— Да вървим.

Покритите паркинги бяха страховити места и холивудските режисьори правеха репутацията им още по-зловеща, като често ги избираха за декор на всякакви ужасяващи сцени. Освен Линда Крофт, на оранжевото ниво нямаше никой. Тъкмо отваряше вратата на колата си, когато Чийф и Мелина се приближиха. Не бе изненадан, че жената се изплаши.

— Мис Крофт, аз съм Мелина Лойд. Помните ли ме?

Тя повдигна едната си закръглена ръка към гърдите, сякаш за да успокои разтуптяното си сърце.

— Разбира се, мис Лойд.

Мелина свали слънчевите си очила.

— Извинете, че ви изплашихме.

— Слава богу, че сте вие, а не някой психопат. — Отмести поглед към него.

— Това е Кристофър Харт — представи го Мелина. — Полковник Харт, Линда Крофт.

— Видях ви на възпоменателната служба и ви познах от телевизията — каза тя. — За мен е удоволствие, полковник Харт.

— За мен също.

— Какво е станало с лицето ви? Ако нямате нищо против, че питам?

— Снощи бях нападнат.

— Ужасно! Откраднаха ли ви нещо?

— Само част от гордостта ми. — Линда Крофт отвърна на усмивката му. — Бързате ли?

— Обикновено по обяд се прибирам у дома, за да гледам любимото си предаване и да нахраня котките си.

— Няма да ви задържим дълго — увери я Мелина. — Искам само да ви попитам за нещо, което ми казахте на службата за Джилиън. — Жената озадачено вдигна глава. Мелина продължи: — Споменахте колко е тъжно, че двама пациенти на клиниката ви са станали жертви на престъпления. Джилиън беше убита. Детето на едно семейство е било отвлечено.

— Андерсън.

— С полковник Харт намираме това съвпадение за интересно.

Линда Крофт изгледа тревожно и двамата:

— В какъв смисъл интересно?

Бе започнала да става предпазлива. Доникъде нямаше да стигнат, ако Мелина не бе забелязала това. Явно го усети, защото веднага смени тактиката:

— Сигурно семейство Андерсън са били съкрушени. Бих искала да се свържа с тях, за да поднеса съболезнованията си за случилото се. Едва сега напълно разбирам каква мъка са изживели, когато бебето им е било отнето. Съчувствам им за загубата.

— О, добре…

— Чудех се дали не бихте могли да ми кажете как да установя контакт.

— Искате адреса им?

— Или телефонния номер. Бих го потърсила сама, но не си спомням първото име на мистър Андерсън.

Чийф обгърна раменете на Мелина и я притегли към себе си.

— Мисля, че неволно поставихме мис Крофт в неудобно положение.

Мелина разбра какво цели и каза:

— Господи, дори не ми хрумна! За нещо нередно ли ви помолих?

— Боя се, че да — отвърна жената с явно съжаление, че не би могла да помогне. — Не бива да обсъждаме пациентите си или да даваме информация за тях. Това се смята за намеса в личния им живот, което е нарушение на професионалната етика. Услугите, които предлагаме, са от толкова лично естество, че съм сигурна — разбирате необходимостта от дискретност.

— Разбира се. — Чийф усети как Мелина въздъхна тежко, сякаш бе преживяла огромно разочарование. — Предположих, че щом отвличането на детето на семейство Андерсън е привлякло вниманието на медиите, нищо не е останало в тайна.

— Напротив, мистър и мисис Андерсън упорито настояха адресът и кръщелните им имена да не бъдат съобщавани.

— При тези обстоятелства разбирам защо. Аз също не исках новината за убийството на Джилиън да бъде така широко оповестявана. — Усмихна се с тъга. — Толкова малко хора подозират двойната ми загуба — на Джилиън и детето, което би могла да има. Заедно с нея умря и надеждата ми да имам племенник или племенница. Помислих си, че ако поговоря с някого, който е преживял подобно страдание…

Даде си вид на дълбоко развълнувана и замълча, за да си поеме дъх.

— Извинете за безпокойството, мис Крофт. Простете, че ви накарах да се почувствате неловко. Беше много мило от ваша страна, че дойдохте на службата за Джилиън Няма да ви задържаме повече. Съжалявам, че ще пропуснете предаването по телевизията. Благодаря.

— Довиждане, мис Крофт — каза Чийф и леко докосна ръката й. — Радвам се, че се запознахме.

Понечиха да си тръгнат, но Линда Крофт неочаквано каза:

— Често им изпращам картички.

Двамата бавно се обърнаха.

Преди да продължи, Линда Крофт нервно навлажни устни:

— Малки послания. Нали се досещате? „Мисля за вас.“ „Кураж.“ „Доброто предстои.“ Подобни неща. Семейство Андерсън любезно отговарят, така че зная, че все още са на същия адрес. Записан е в бележника ми у дома. Можете да ме последвате.

Къщата й се намираше в тази част на Далас, която наричаха „Зона М“, защото имената на всички улици започваха с „М“. Беше стар квартал, но през последните години обликът му постепенно се променяше. След като възрастните собственици починеха или продадяха жилищата си, в тях се настаняваха несемейни кариеристи или млади двойки, които ремонтираха старите жилища. Къщата на Линда Крофт бе сгушена между две наскоро обновени сгради и приличаше на старица, отчаяно бранеща достойнството си.

— Къщата на Снежанка — разсеяно отбеляза Мелина, когато спряха до бордюра. Линда Крофт им махна от малката тераса и отключи сводестата входна врата, разположена между два двукрилни прозореца. — Ти върви. Справяш се по-добре от мен.

— По-трудно би отказала на мъж — каза той.

— Използвай чара си. Не всеки мъж може да бъде толкова убедителен.

Той слезе и изтича по пътеката. Линда Крофт вече бе вътре и викаше на котките си, че „мама“ се е прибрала.

— Влезте, полковник Харт.

Прекрачи прага и се озова направо във всекидневната. Беше пълна със семейни снимки и игленици и се долавяше неприятен мирис от сандъчетата с пясък. Докато чакаше, котките, които бяха поне пет-шест, го наобиколиха и затъркаха опашки в краката му. Линда Крофт се върна от дъното на коридора и му подаде лист с адреса, написан с лилаво мастило.

— Това е нарушение на правилника, но виждам колко страда мис Лойд заради смъртта на сестра си. Според мен хората са по-важни от правилата. Може би разговорът с други, които са преживели подобна мъка, ще й помогне.

— Мелина ще ви бъде признателна. Аз — също. Благодаря.

Тя стисна ръката му и я задържа миг повече, отколкото изискваше учтивостта.

— Напомняте ми за покойния ми съпруг.

— Бил е късметлия.

Страните й поруменяха от вълнение.

— Беше много красив. Имаше малко индианска кръв. Капка-две чероки — добави тя с усмивка. — Не съм и сънувала, че някога в дома ми ще влезе толкова известна личност.

— За мен е чест.

Сбогува се с нея. Докато се отдалечаваше по пътеката, Линда Крофт извика след него:

— Погрижете се за раната, за да не остане белег.

Качи се в колата, подаде бележката на Мелина и мълчаливо се загледа през стъклото в очукания капак.

— Какво има? — попита тя.

— Чувствам се ужасно.

— Искаш ли още аспирин?

— Не физически. Мъчно ми е, че манипулирахме тази жена.

— Разбирам какво искаш да кажеш — въздъхна Мелина. — Сякаш току-що подведохме феята кръстница на Пепеляшка.

— О, благодаря. Успокои ме.

Потегли. Клубът, пред който бе оставил колата си, се намираше само на няколко пресечки. Спортният модел, който притежаваше, бе автомобил, наетата таратайка — също, но това бе единствената прилика. Копнееше за бързата си, маневрена кола и се изкуши да мине покрай клуба само за да види дали все още стои там непокътната. Дори ако някой ги причакваше, не би ги познал в тази кола, но реши да не рискува. Устоя на изкушението, обърна в следващата пресечка и се отправиха обратно към магистралата.

— Приеми нещата от друга гледна точка — посъветва го Мелина, явно във връзка с угризенията му, че бяха манипулирали Линда Крофт. — Може би по този начин ще предотвратим убийството на още една жена или отвличането на още едно дете.

— Това ли е мотивът ти да се заемеш с тази детективска работа? Да предотвратиш престъпление?

— Не е ли достатъчен?

— Много благородно. — Погледна към нея. — Но сигурна ли си, че не таиш и известна жажда за мъст?

С пресипнал глас, издаващ непоколебима решителност, тя отвърна:

— И това. Определено.

 

— Какъв е този боклук?

Тъбайъс направи гримаса на отвращение. Беше влизал в бордеи, далеч по-мръсни и мизерни от жилището на Дейл Гордън, но малко от тях изглеждаха толкова зловещо.

— Апокалиптично четиво — обясни детектив Лоусън, докато Тъбайъс прелистваше евтината брошура. Бе пълна с графични илюстрации на свършека на света. Обезглавявания. Изкормвания. Бебета, набодени на мечове. — Гордън е бил много религиозен. Вече ви казах за обажданията до онзи чешит — брат Гейбриъл.

След като бяха напуснали брокерската фирма на Хенингс, Тъбайъс и Патърсън се бяха срещнали с детектива в къщата на Мелина Лойд и му бяха разказали за двамата мними агенти. Потресен, Лоусън бе признал, че макар и да е очевидно, че Дейл Гордън е убиецът на Джилиън Лойд, случаят не е така ясен, както му се е струвало. Бе предложил федералните агенти да огледат апартамента на Гордън — с надеждата, че ще открият сред вехториите му нещо, което би им дало насока за по-нататъшното разследване. Бяха оставили другите детективи да събират доказателства и тримата заедно бяха пристигнали в дома на Гордън.

При споменаването за телевизионния проповедник Тъбайъс мислено си изгради представа.

— Някои представители на традиционните религии заклеймяват организацията на брат Гейбриъл като секта.

— Възможно е — потвърди Лоусън. — Или може би официалните църкви просто му завиждат за големия брой последователи. В Европа. Азия. Африка. Той е не само тук, а навсякъде.

— Проучили сте това.

Тъбайъс бе впечатлен от старанието на Лоусън. Приличаше на стар разбойник, но явно бе доста по-умен, отколкото издаваше външността му.

— Бях заинтригуван от увлечението на Гордън по брат Гейбриъл — обясни детективът. — Телефонните съветници от Храма в Ню Мексико ми казаха, че Гордън се обаждал толкова често, че започнал да става досаден, макар и да се изразиха по-тактично. Тези хора проповядват мир и любов и не биха казали лоша дума за свой възпитаник. Особено мъртъв. Все пак споменаха, че е бил обсебен от мисълта за Армагедон.

— Не съм експерт по сектите, но разполагаме със специалисти в тази област — замислено каза Тъбайъс. — Редовно чета докладите им. Дейл Гордън се вмества в профила на член на секта. Социален аутсайдер с ниско самочувствие. Брат Гейбриъл е бил за него едновременно баща и спасител, човек, който го е обичал и разбирал.

— Когато е бил приет, се е почувствал част от голямото семейство на вярващите.

— Което изведнъж е дало на Гордън собствена идентичност, нещо, което му е липсвало. Предаността към брат Гейбриъл е станала смисъл на живота му и той се е отрекъл от всичко останало.

— Не от всичко — извика Патърсън от другия край на полутъмната стая.

По-младият федерален агент се приближи и донесе куп снимки.

— Бяха скрити под няколко незаковани дъски под леглото. Навярно хората ви са ги пропуснали — каза той на Лоусън.

Детективът гневно подсмръкна. Имаше почти толкова години опит, колкото бе възрастта на Патърсън. Обикновено местните полицаи бяха враждебно настроени към агентите от ФБР, които поемаха техни случаи, особено вече приключени. Надявайки се да предотврати конфликт, Тъбайъс използва дипломация:

— Лесно е да се пропусне нещо в подобна суматоха. Какво открихте?

Посегна към снимките. Патърсън го впечатли, като сам дипломатично ги раздели между него и Лоусън.

— Жени. Голи жени.

Докато ги разглеждаше, гневът на Тъбайъс към мъртвия убиец нарасна.

— Не е обикновена порнография, нали?

Очевидно жените бяха снимани без тяхно знание. Някои от тях бяха с къси халати, като за медицински преглед, а други — съвсем голи. Всичките бяха млади и изглеждаха здрави.

— Направил ги е в клиниката. — Лоусън им каза за шпионката, която бяха открили. — Навярно са били други пациентки. Намерихме две подобни снимки на Джилиън Лойд. Ето там, върху олтара.

— Дяволски олтар — каза Патърсън. — Дано Бог не е бил милостиво настроен, когато е умрял този изверг.

Тъбайъс се намръщи на забележката на по-младия агент, но не го упрекна.

— Това означава ли, че Джилиън Лойд не е била единствената жена, към която е изпитвал влечение?

Лоусън повдигна мускулестите си рамене.

— Какво е работел Гордън в клиниката? — попита Патърсън.

— Обядвали ли сте? — Това бе начинът на Лоусън да ги предупреди, че ще чуят нещо неприятно. — Бил е андролог. Не бях чувал думата и се наложи да проверя какво означава. Това са лабораторни специалисти в банки за сперма и клиники за стерилитет. Извършват всички процедури. Съхраняване, замразяване, концентриране. Цялата подготовка за изкуствено оплождане, интраутерално или ин витро. — Въздъхна и замълча, за да им даде възможност да направят изводи. — Като знам що за човек е, ми се гади при мисълта, че е работил със… Нали разбирате защо?

— Напълно. — Тъбайъс се замисли за миг и попита: — Досещате ли се какво би трябвало да предприемем?

— Да посетим онази клиника.

Погледна Патърсън.

— Да се срещнем лично с председателя на класа.