Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Switch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Размяната

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Трийсет и шеста глава

Шериф Ричи се обърна и мигновено я позна — същото момиче, което бе видял тук по-рано през седмицата. Бе очевидно, че току-що е станала от леглото на брат Гейбриъл. Несъмнено тя бе причината проповедникът да се оттегли в спалнята си толкова рано тази вечер. Тъмните и къдрици бяха разрошени, а страните — зачервени. Беше облечена с бял халат, доста по-семпъл от този на брат Гейбриъл, но явно също бе гола под него. Халатът подчертаваше издутия й корем повече, отколкото ученическата униформа, с която шерифът я бе видял при предишното си посещение. Гърдите й бяха доста едри. Кожата на корема и бе така обтегната, че пъпът й изпъкваше под тъканта. И този път брат Гейбриъл я притегли в скута си.

— Сега разбирате ли защо не желаех да напусна леглото си тази вечер, шериф Ричи?

Ричи не можа да отговори. Дори да кимне. Неугледният вид на момичето и очевидната причина за него го ужасиха. Изпита желание да побегне — в отчаян стремеж да съхрани илюзиите си за брат Гейбриъл. Не искаше да бъде тук и да изживява това внезапно рухване на всичко, в което сляпо бе вярвал.

Брат Гейбриъл погали поруменелите бузи на момичето.

— Понеже Мери дойде при мен съвсем млада, успях да я обуча както трябва. Това бе от полза и за двама ни. Нали така, Мери?

— Да, брат Гейбриъл.

— Всъщност тази вечер е малко разочарована от мен. — Закачливо докосна чувствените й устни. — Трябваше да бъда много внимателен е нея заради напредналата й бременност. Нищо не бива да създава опасност за бебето. Нали, Мери? — Погледна момичето с обожание и се усмихна. — Естествено кръщелното й име не беше Мери. Аз я нарекох така, когато дойде в Храма. Как се казваше преди това?

Тя сви рамене.

— Помните ли, мистър Хенкок?

— Олета.

— Олета? — повтори брат Гейбриъл и ехидно се засмя. — Селско име. Навява ми неприятни спомени от моята младост. Нищо чудно, че съм решил да го сменя с нещо по-подходящо. — Заигра се с една от тъмните къдрици на момичето и ласкаво придвижи пръсти надолу към гърдите й. — Представете си каква прекрасна гледка ще бъдат с бебето, което ще суче от тези гърди.

Ричи загуби ума и дума. Шапката му бе паднала на пода, но не я вдигна, защото дори не бе усетил. С надигащо се отвращение наблюдаваше как брат Гейбриъл милва момичето. Мери приемаше ласките му със сляпо покорство, без да се съпротиви или да прояви свян. Дори замърка като коте. Сякаш той и мистър Хенкок не бяха там. Не забелязваше никого от двамата, цялото й внимание бе погълнато от брат Гейбриъл.

— Естествено дългият престой на Мери има и отрицателни страни — нехайно отбеляза брат Гейбриъл. — Непросветените не биха разбрали смисъла на живота й тук. Биха я презрели. Кой от тях има представа как с живяла в комплекса? Когато я погледна, виждам съкровище, което трябва да бъде ценено и пазено. Но враговете на организацията биха я видели в коренно различна светлина. Биха я наричали с обидни имена и биха говорили ужасни неща за нея. След като е била тук толкова дълго, тя би се чувствала чужда навсякъде другаде. — Отмести поглед от наедрялата гръд на Мери към Ричи, който седеше срещу бюрото му. — Нима бихте искали това чудесно момиче да бъде хвърлено на вълците? Помислете по този въпрос следващия път, когато съвестта ви заговори и се почувствате длъжен да съдействате на ФБР. — Разпери пръсти върху корема на момичето и ласкаво го погали, без да откъсне очи от Ричи. — Казахте, че трябва да помислите за собствените си интереси. Уверявам ви, шериф Ричи, сам ще защитя своите.

Повдигна брадичката на Мери и страстно я целуна. Езикът й се плъзна между устните му. Малката й ръка се скри под предниците на халата му и енергично го погали.

Брат Гейбриъл се засмя, отмести ръката й и я целуна.

— Връщай се в леглото. Идвам след малко. Кажи „чао-чао“ на шериф Ричи и тръгвай.

Мери се измъкна от скута му.

— Чао-чао, шериф Ричи — машинално повтори тя. Обърна се и се отправи обратно към спалнята.

Ричи почувства гадене. Беше плувнал в студена, лепкава пот и ушите му бучаха. Изпитваше неописуемо отвращение, което бе принуден да таи в себе си. Но дори и да не успееше да го сдържи, мнението му очевидно нямаше значение за проповедника. Иначе едва ли би парадирал със сексуалната си връзка с момичето.

Брат Гейбриъл я проследи с поглед и въздъхна:

— Прекрасно дете. Толкова мило и послушно. И има страхотен талант за фелацио. — Енергично потърка длани. — Та за какво говорехме? А, да. Твърдоглавата Мелина Лойд. Повярвайте ми, шериф Ричи, няма от какво да се боите. Сега, докато разговаряме, проблемът се решава.

 

Колата се изкачи по възвишението, намали скоростта и се спусна надолу.

Декстър Лонгтрий бе нащрек. Мелина и Харт го бяха предупредили, че навярно предавателят ще доведе злодеите дотук. Явно опасенията им не бяха безпочвени. Почти никога след мръкване по този път не минаваше кола. Освен това кой би се спуснал по хълма с угасени фарове?

Армията бе изпратила Лонгтрий във Виетнам в началото на военните действия, когато все още не се говореше за сражения, а за нежелателни инциденти. Беше виждал битки и въпреки че ненавиждаше идеята за войната, се бе проявил като добър войник. Десет години по-късно се бе включил в друга борба — демонстрациите на Движението на американските индианци против федералното правителство. Много пъти бе арестуван и бе лежал в затвори заради участието си в протести, започнали като мирни, а завършили с насилие.

Сега почувства същия прилив на адреналин, както по време на битка в Югоизточна Азия или в залите на правителствените сгради. Не беше от страх. Той бе твърде стар, за да се бои от смъртта. Не жадуваше за нея, но ако се наложи, би я срещнал достойно. Смъртта бе само преход, а не край. Освен това, както бе казал на Мелина, не би оставил съдбата си в ръцете на някакви наемни убийци.

Сърцето му започна да бие учестено. Едва сега осъзна колко му бе липсвала тръпката на напрегнато очакване. Рядко старец като него имаше възможност да участва в сериозна битка. Дори ако е отличен стратег, обикновено му бе отредена ролята на съветник. Прекият сблъсък бе за по-младите и силните. Лонгтрий бе доволен да се озове отново на бойното поле. Може би противниците му разполагаха със съвременна техника и притежаваха инстинкти на професионални наемници.

Но той бе индианец. Понякога наистина бе от полза да мисли като такъв.

Колата забави, когато наближи портата му, но продължи.

— Добра тактика — промърмори той.

Спряха на около половин километър разстояние. Лонгтрий вече не виждаше колата им, но чу как шумът на двигателя затихна. Тази вечер нямаше вятър, който да го заглуши. Но дори и буря не би му попречила. Беше прекарал целия си живот тук. Познаваше звуците на нощта и безпогрешно ги различаваше.

Беше изключително търпелив и надарен с отлично нощно зрение, което безспорно бе предимство, когато лунната светлина е съвсем слаба. След минути забеляза движещи се сенки близо до портата. Съсредоточи се и успя да различи силуетите на двама мъже. Поколебаха се и леко приклекнали, се прокраднаха към сянката на къщата. Лонгтрий бе оставил всички лампи включени. На студената електрическа светлина, която струеше през прозорците на всекидневната, се виждаше, че телевизорът работи. До него достигаше приглушеният звук на лекарски сериал.

Но знаеше, че няма да се отправят към къщата. Поне не отначало, ако техниката им за засичане бе толкова съвършена, колкото подозираше Харт. Щяха да потърсят Мелина в бараката, на около двеста метра зад къщата.

Лонгтрий ги проследи с поглед от скривалището си, когато безшумно пропълзяха в сянката на една тръба до гредите на оградата за коне и продължиха по посока на бараката, където бе сложил предавателя. Предвидливо бе оставил вътре запален фенер, за да го открият в тъмнината.

Преминаха на десетина метра от него, не подозирайки, че е там, но той успя да ги огледа отблизо. Единият бе чернокож, а другият бял. Отговаряха на описанието. Когато се отдалечиха, Лонгтрий изпълзя от скривалището си зад купчина дърва за огрев и изтича след тях.

Често спираха и се ослушваха и им бяха нужни пет минути, за да изминат разстоянието от къщата до бараката. Останал без дъх, Лонгтрий стигна до мястото, което бе избрал по-рано за наблюдение. Но когато се облегна на един голям камък, се почувства по-жив от всякога. Вдиша дълбоко, без да издаде звук.

Видя как двамата мъже се притаиха до външните стени на бараката, пристъпиха покрай тях и застанаха от двете страни на вратата. Единият даде знак, партньорът му отвори с ритник и двамата се втурнаха вътре с насочени револвери.

Виковете на изненада и ругатните им отекнаха в тихата нощ. Бяха очаквали да открият в бараката Мелина и Кристофър Харт, а не купчини оборски тор, който Лонгтрий държеше там, преди да го откара за продан.

Тръгнаха обратно към вратата, сумтейки и тъпчейки нервно, за да изтупат полепналия по подметките си тор. Щом излязоха навън, зад гърба им скочиха двама мъже, които ги бяха причакали, залегнали на покрива.

Чернокожият успя да изстреля няколко куршума напосоки с полуавтоматичната си пушка, преди да бъде повален на земята от младеж, който издаде толкова пронизителен вик, че стресна дори Лонгтрий. Друг стреля веднъж към нощното небе и се нахвърли върху белия.

Момчетата се забавляваха.

След като обезоръжиха и двамата, изправиха ги на крака. Вързаха ръцете им зад гърба и ги побутнаха напред. От мрака долетя нож, който се заби на сантиметри от краката им и застрашително се разклати.

— Мамка му! — промърмори белият с треперещ глас.

— Млъкни! — нареди чернокожият.

Лонгтрий се показа иззад камъка и тежко пристъпи напред. Беше сложил традиционните си бойни пера. Само за шоу. За по-забавно. Когато стигна до тях, се убеди, че са успели да ги сплашат. Дори чернокожият бе престанал да упорства.

Лонгтрий дълго мълча. Накрая чернокожият процеди през зъби:

— Кой си ти, по дяволите, Джеронимо?

Единият от младежите го смушка в бъбреците е приклада на пушката си — не твърде силно, но достатъчно, за да го убеди, че няма да търпят неуважение.

Лонгтрий заговори на родния си език. Повтори изречението три пъти.

— Какво казва? — тревожно прошепна белият на партньора си. — Какво казва?

Лонгтрий погледна към изцапаните им обувки:

— Казах, че много сте загазили.

 

Повечето деца вече бяха в стаите си и спяха, но брат Гейбриъл обичаше да ги наобикаля, след като си легнат. Тази вечер бе решил да посети най-малките. След времето, което бе прекарал с Мери, и насладата от наедрялото й тяло бе в настроение за среща с бебетата.

Помещението бе стерилно като научна лаборатория, но бяха похарчени доста средства, за да бъде създадена уютна обстановка. Температурата и влажността постоянно се регулираха. Стените бяха украсени с ярки картини, илюстриращи детски стихчета. За креватчетата бяха закачени дрънкалки и други играчки. От скрити тонколони звучеше класическа музика. За умственото развитие на децата се грижеха специалисти, които знаеха кое е най-доброто за стимулиране на младия им разум и за способностите им за усвояване.

Но той лично наблюдаваше всеки аспект и изпитваше задоволство, когато на моменти музиката бе прекъсвана от гласа му. Звучаха записи, на които четеше стихотворение или пееше приспивна песен. Смяташе това за блестяща идея. Искаше докато всяко от децата расте, неговият глас да бъде неразделна част от подсъзнанието му.

За жалост, въпреки старателното планиране и непрекъснатото наблюдение, на което бе подложена всяка майка, понякога проличаваше несъвършено съчетание на гени и детето не се оказваше толкова умно или физически надарено, колкото се бе надявал.

По някакво съвпадение същите деца имаха склонност да заболяват от пневмония и никое от тях не можеше да бъде спасено.

Но тези малки неприятности не го безпокояха повече, отколкото смъртта на Дейл Гордън и Джем Хенингс. Когато загубеше някого, от когото вече нямаше полза, изключваше този човек от мислите си.

Придвижи се между креватчетата, изпълнен с обич и загриженост за всяко дете. Всъщност предпочиташе да посещава стаята на бебетата, когато бе сигурен, че повечето спят. Обичаше да бъде край тях, когато са чисти и кротки и не се налага да търпи гледката на изцапани пелени и лиги или плач без обяснима причина.

Приятно му бе да ги наблюдава, докато спят. Вървеше по пътеките между креватчетата, ласкаво докосваше всяко дете и си спомняше за фреската на тавана на Сикстинската капела, изобразяваща Бог, протегнал ръка към любимото си творение — Адам.

Обичаше да чувства допира на гладката им бебешка кожа, да измерва с педи малките им телца и да си представя как порастват и се превръщат в младежи със силни крайници и красиви лица.

Мечтаеше да бъдат негови копия.

Стигна до едно празно креватче и се обърна към бавачката, която вървеше по петите му, откакто бе влязъл.

— Това е за бебето на Мери — развълнувано обясни Дороти Пъг. — Ще бъде момиче. Очакваме да се роди след две седмици.

— Зная.

— Креватчето за него е готово.

Дороти Пъг работеше като медицинска сестра в училите в Южна Дакота, когато брат Гейбриъл бе чул за предаността й към организацията му. Мисионерската й работа бе впечатляваща. Бе успяла да привлече мнозина. Свърза се с нея и й предложи да финансира специализацията й за работа в родилен дом. Тя с радост прие възможността да живее и работи в Храма. Когато завърши обучението си и й бе съобщено, че задължението й ще бъде да се грижи за децата, родени за Програмата, благодарността й бе толкова трогателна, че го бе накарала да се почувства неловко. Поне си бе дал вид, че се чувства така заради другите присъстващи.

Всеотдайността й към Програмата бе безспорна. Спокойно поверяваше децата си на грижите й, докато пораснат достатъчно, за да преминат в следващото ниво — на прохождащите малчугани.

— Искам да бъда уведомен веднага щом започнат родилните болки на Мери.

— Разбира се, брат Гейбриъл.

— А в случай че се наложи бързо да евакуирате децата от спалнята…

— Репетирали сме това много пъти, брат Гейбриъл. При заплаха от нашествие на враговете ни децата незабавно ще бъдат откарани на друго място.

— Отлично се справяте с работата си. — Погали я по бузата. Тя се изчерви и очите й издадоха искрено обожание, което й придаде повече чар, отколкото притежаваше. Бе твърде възрастна за Програмата, но може би трябваше да получи възнаграждение за лоялността си, което би я накарало да се старае още повече. Реши някоя вечер да помоли мистър Хенкок да я изпрати при него. Отчаяно би се стремила да му достави наслада. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Брат Гейбриъл. — Мистър Хенкок се приближи почти незабелязано, както обикновено. — Простете. Зная, че не обичате да ви прекъсват, когато имате рядката възможност да прекарате известно време при малките, но ми се струва важно.

Долови уплахата в гласа на мистър Хенкок и фантазиите му за еротично изживяване с бавачката напълно изчезнаха. Подкани помощника си да излезе от стаята. През деня просторният коридор бе изпълнен със светлина, струяща през стъкления покрив, и ехтеше от гласовете на децата и възпитателките, които се грижеха за физическото и умственото им развитие. Сега бе мрачен и пуст. Мистър Хенкок носеше радиостанция.

— Не трябваше ли шериф Ричи да напусне комплекса?

— Разбира се. Дадох му наставления да държи под око Тъбайъс и Лоусън, както и да следи кога ще се появят Мелина Лойд и Харт.

Джошуа вече го бе уведомил, че наистина се намирате Ню Мексико. Очакваше да получи вест, че са хванати и се питаше защо Джошуа и партньорът му се бавят толкова.

Мистър Хенкок се намръщи:

— Патрулната кола на шерифа все още е на паркинга.

— Но той си тръгна преди повече от час.

— Напуснал е кабинета ви, но не е минал покрай пазача във фоайето.

— Тогава къде е?

— Охраната проверява всички мъжки тоалетни.

— Тоалетните? — извика брат Гейбриъл с нарастващо раздразнение. — Не е необходим цял час, за да се изходи човек. Освен това във всяка от тях има камера. Един поглед е достатъчен, за да се разбере дали ползва тоалетна.

— Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоите.

— Разбира се, че има — гневно възрази той. — Какво ви става, Хенкок?

— Казах само, че…

— Един въоръжен човек е в неизвестност.

Не се боеше от Ричи. Той бе страхливец, плужек. Никога досега не бе проявявал упорство. Нямаше капка гордост и бе доказал своята подкупност още когато бе приел сделката с брат Гейбриъл. Но бе избрал ужасно неудобен момент да изчезне — точно когато имаше важни задължения.

— Искам да бъде открит.

— Да, сър. — Хенкок махна на двама бодигардове да се приближат. — Само като предпазна мярка, наредих на тези хора да стоят край вас и да не ви изпускат от очи.

— Не е необходимо.

— Моля ви, брат Гейбриъл. За да бъда спокоен.

— Добре — съгласи се той с неохота.

Запъти се обратно към покоите си, придружен от двамата бодигардове. Обзе го ярост. Алвин Медфорд Конуей бе на път да постигне величие и да влезе в историята.

Името му щеше да бъде увековечено, без да е необходимо да става мъченик.

Личност с неговия ранг не биваше да се тревожи заради враждебно настроени слабоумници. Мелина Лойд или която и да било като нея не можеше да му съперничи. Дори детективите от отдел „Убийства“, федералните агенти и астронавтите бяха досадни нищожества в сравнение с него и значението му за бъдещето на човечеството.

Шериф Макс Ричи бе толкова низше звено в хранителната верига, че не си заслужаваше да му обръща внимание. Но бе успял да провали вечерта на брат Гейбриъл, което бе непростимо.